Йоланд Бресон (Yoland Bresson) е френски професор по икономически науки и стопанско управление. През 1985 г. той основава „Асоциацията за установяване на базов жизнен доход” (Association pour l’Instauration du Revenu d’Existence – A.I.R.E.) заедно с Анри Гитон (Henri Guitton), а през 1986 става един от основателите на „Световната мрежа за базов доход” (Basic Income Earth Network) в гр. Льовен (Белгия) заедно с други съвременни икономисти, философи и социолози.
През 1984 г. открих стойността „време“ и установих теоретичния закон, който ръководи индивидуалното разпределение на доходите. Стигнах до това, което две години по-късно с Анри Гитон щяхме да наречем „екзистенциален доход“, а именно: идеята, че всеки човек би следвало да получава равен доход, независимо от възрастта му, дейността му. Този доход следва да се кумулира без ограничения с всеки друг допълнителен доход, генериран от извършването на определена дейност.
След публикуването на статия по този въпрос и след излизането на книгата „След трудовата заетост“ (« l’Aprиs-Salariat ») бях обзет от съмнения и не преставах да анализирам отново и отново аргументите си и да преизчислявам сметките.
Не беше ли този резултат просто един теоретичен артефакт? Въпреки направените експериментални проверки на закона, защо винаги се получаваше леко систематично отклонение по отношение на най-бедните? Възможно ли би било един ден нашите икономики да въведат в действителност този екзистенциален доход? Как да бъде трансформирано сегашното разпределение на доходите, което се определя изключително от платената трудова заетост или законово регламентираните и потвърдени от пазара производствени дейности?
Същата година, съвсем самостоятелно, без да сме взаимствали един от друг, Филип Ван Парийс, тръгвайки от един философско-политически анализ, предложи „универсалната парична помощ“ («l’Allocation universelle»), изцяло наподобяваща екзистенциалния доход. Също така Клаус Оффее, социолог, предложи „базовия доход“ (basic inkomen) в Германия, Кейт Робъртс, експерт в областта на социалното осигуряване — „гражданския доход“ (citizen income) в Англия. И когато Ван Парийс ни събра всички гореспоменати с още неколцина в Льовен (Белгия), за да учредим Европейска мрежа за базов доход — BIEN (Basic income european network) през 1986 г., за всички нас това беше една утопия, в чието реално проявление тогава, преди вече доста време, ние все още не вярвахме.
Към днешна дата не само че всички съмнения са се изпарили, всички конкретни въпроси са намерили своите отговори, а понякога дори и по няколко конкуриращи се решения, но спешността от незабавното въвеждане на безусловния базов доход става с всеки ден все по-непреодолима. Екзистенциалният доход се е превърнал не само в постижима и осъществима цел във Франция и в други стани, но и в необходимост.
Защо?
На първо място, всичко е свързано с ускореното разширяване на неравенството в доходите в рамките на всяка една държава и между държавите. Фактите са необорими — богатите стават все по-богати, а бедните относително по-бедни. Двете основни причини за това са известни:
От една страна, това е либералният икономически модел, който се е глобализирал и е безспорно ефикасен по отношение генерирането на богатства, в един ритъм на растеж, който впрочем се забавя, но който остава и продължава да бъде винаги безпощаден и брутален по отношение на бедните.
От друга страна, това са създаденият паричен модел през частната банкова система и задлъжняването.
Прибавяйки към тези две дадености и екологичните проблеми, един наскоро разработен модел на НАСА стига до заключението, че ако тази динамика се запази, ще бъдем свидетели на срив на световната индустриална система, най-вече под натиска на неравенствата и риска от глад в бъдеще. Като по този начин се потвърждава пророчеството на Нобеловия лауреат Василий Леонтиев отпреди близо 40 години: „Хората ще отидат в Рая, но там ще умрат от глад, ако не са решили преди това проблема с разпределението на ресурсите“.
Защото ние в действителност живеем в Рая: преборили сме се с материалния недоимък — предизвикателството, пред което се е изправило човечеството с неолитната революция, когато преди повече от 10 000 години се е развило земеделието. Това е успехът на платения труд в индустриално развитите държави, успехът на тридесетте славни години (1945-1975), периодът на пълната заетост (липса на безработица) в няколко развити държави от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Ние сме способни да произвеждаме от всичко, повече от необходимото, все по-бързо, с все по-малко вложен човешки труд.
С пълната заетост е свършено
Тя няма да се завърне никога повече и е чиста химера да продължава да вярваме, че това е възможно, и да си го поставяме като цел. Защо толкова сме се привързали към тази идея? Защо нашите елити продължават да ни вменяват, че това е възможно? Защо гражданите го желаят толкова силно?
Защото смесваме понятията труд и заетост. Защото в основата на наемния труд първоначалният договор като волеизявление и удовлетворение за двете страни беше прословутият постоянен (безсрочен) трудов договор. Със синдикалните борби той се усъвършенства до степен, в която всяка сигурност в живота, както и сигурността на доходите, е изключително свързана със сключването на постоянен трудов договор. Но заетостта е само при труда, който се е превърнал в стока, която се разменя на един пазар. И това е така не защото на този пазар наемният труд, дейността и работата като цяло са рядкост.
Освен това цялата система на социална защита се финансира от наемния труд. Тя беше ефикасна, когато живеехме в условията на пълна заетост. Но днес броят на заетите на постоянен трудов договор намалява независимо от обстоятелството, че с всяка година ставаме колективно по-богати. Ние трябва да взимаме от все по-малък брой хора суми, които стават все по-значими, за да дадем, при редица условия и критерии, на все по-голям брой други хора, които са социално изключени. Първите се чувстват ограбени, а вторите — отчаяни и захвърлени в статута на постоянно нуждаещи се от социални помощи и без надежда, че ще успеят да се измъкнат от това положение. Това води до изчерпване на солидарността и поставя в риск спойката в обществото.
Има и други фактори. Ние напускаме материалната икономика, за да се насочим към нематериалната, информационната и зависима такава. Основните фактори на производителността вече не са земята и суровините, нито машините, а това, което икономистите наричат човешки капитал. Вземете което и да е нещо и вижте кое съставлява съществената част от неговата цена. Това вече не е основната суровина, нейният дял в общата стойност е нищожен, това вече не е и механичното производство с машини и работници. Това е всичко останало, което е добавено като допълнителни качества: дизайнът, рекламата, продуктовото позициониране и опаковката, транспортът, дистрибуцията, адаптирането към едно постоянно променящо се търсене. Вече не продаваме това, което произвеждаме, а произвеждаме това, което можем да продадем. Човешкият капитал е интелектът – духът който влагаме в предмета, който сме си представили и осмислили, преди да го създадем.
Човешкият капитал
носи със себе си две основни и съществени изменения. Той изисква разпокъсаност. Хората на изкуството винаги са предлагали единствено и само човешки капитал. Вижте как функционират те: моменти на интензивна дейност пред тяхната публика, последвани от периоди, по време на които те трябва да преоткрият вдъхновението и да подготвят новите си спектакли. Не наричаме ли тези хора „упражняващи временна заетост“ (разпокъсана заетост).
Същото се отнася и за участието на човешкия капитал във всяка една търговска дейност или дейност под формата на личен труд. Ние не караме човешкия капитал да работи 35 часа седмично, 50 седмици в годината, в продължение на 40 години в изпълнение на една и съща задача. Трябва да му оставим време за покой, адаптация, на разпокъсаност.
Вторият вид изменение е още по-фундаментално. Можехме да придобием земя и да я караме да дава плодове чрез труда на роби и слуги. Можехме да придобием машини и да ги караме да работят чрез труда на наети за целта работници. Но не можем да разделим собствеността от употребата на човешкия капитал. Той принадлежи на човешкото същество и не може да се разгърне без личното желание на този, който го притежава, и ако условията, които са му предоставени, го удовлетворяват. Еманципацията на наемния труд или поне от елемента на принуда, който се съдържа в него, се превръща в споделено въжделение: възможността да избираш живота си е понастоящем достъпна за нашите общества.
Екзистенциалният доход не е вълшебната пръчица, която на мига да излекува всичките ни болежки, но той е зрънцето на промяната, което ще ни помогне да организираме обществото по нов начин, който да позволи постигането на тази еманципация.
Как ще стане това?
Екзистенциалният доход
прекъсва връзката заетост-доход
Той ни дава възможност да осъзнаем, че разделянето между производството и разпределението на богатствата е възможно. Със сигурност, когато трудът се превръща в трудова заетост и се разменя на пазара, той има цена. Това е разход и е нормално стойността му да бъде толкова по-висока, колкото по-рядка и ефикасна е закупената компетентност, способстваща за оптимизиране на производителността на богатства. Но нищо не ни задължава да твърдим, че тази стойност трябва да съставлява изцяло брутния доход на работника. Така постепенно нашите общества ще се научат да си самоналагат правила за разпределение на доходите по демократичен и свободен начин, без да се считат за задължени да спазват ограниченията, наложени от пазара. Те ще разберат, че не е задължително сигурностите на живота да зависят от сключването на постоянен труден договор, а да се съобразяват с човека, с гъвкавостта на доходоносните му дейности, с личния му опит и житейски път, със случайностите на живота.
Следващият етап след екзистенциалния доход е свързан с установяване на максимално разполагаем личен доход. Тук не става въпрос за насилствено налагане на таван на доходите. Този, който иска да стане богат, изключително богат, трябва да има възможност да го постигне. Цялото общество ще се възползва от това, тъй като екзистенциалният доход е свързан с глобалното богатство. Но ще кажем, че над едно определено ниво, доста завишено, бенефициентът на дохода няма да може да прави разходи за себе си: той ще може да прави разходи за общността, според собствената си воля и пристрастия (меценатство, здраве и наука, спорт, образование и т.н….).
Екзистенциалният доход може да промени генетичния код на обществото. Той не налага готово за употреба решение, но въвеждането му може да накара обществото да се реорганизира по спонтанен начин. Поради това трябва да оценим последиците от него както във времето, така и в пространството.
Да вземем например едно дете, което се ражда днес. То получава още с раждането си в сметката си един месечен екзистенциален доход. Въпреки че родителите му могат частично да се ползват от тези средства в рамките на регламентиран от законодателя лимит, например половината. Ето че това дете достига възрастта, на която според закона може да се еманципира икономически, на 16 години, свободно да разполага със своя екзистенциален доход, който междувременно равномерно се е увеличавал с увеличаването на БВП, а освен това е дотиран и с допълнителен финансов капитал от лихвите, натрупани върху спестяваните 16 години средства. Нека си представим хоризонтите, които се откриват пред този млад човек — с колко може да увеличи необходимото му време за образование или временно да го прекъсне, за да пътува, да работи дори, да натрупа опит така, че да открие талантите си и да ги развие?
Със сигурност, ще ми отговорите вие. Но това би могло да се случи в едно далечно бъдеще. А по какъв начин екзистенциалният доход може да ни облекчи в тъй болезненото настояще? За да елиминираме действително бедността, не би ли трябвало размерът на екзистенциалния доход да покрива поне прага на бедност, който за Франция е около 800 евро на месец. Или за да освободим наистина труда от хватката на трудовата заетост, да еманципираме човека от свързаните с нея принуди, като установим справедлив минимален трудов доход? Редица привърженици на безусловния базов доход предлагат въвеждането на такива парични плащания. Третираме ги като „леви“, социално щедри хора, като забравяме, че крайно либералните поддържат същата позиция, аргументирана с идеята, че подпомогнат по този начин, всеки става отговорен за себе си във всички социални области, здраве, образование, дори сигурност, както са предлагани от пазара, докато ролята на държавата се ограничава единствено до стриктно присъщите й функции — отбрана, правосъдие. А нас, които изчисляваме безусловния базов доход в размер на 400 евро, те ни квалифицират за „десни“ с твърдението, че по този начин даваме на хората по една патерица, за да спасим и осигурим просъществуването на либералния капитализъм. Смея да твърдя противното.
Защо 400 евро? Защото екзистенциалният доход се предоставя,
защото съществуваме, а не за да съществуваме
Т.е въз основа на оценка на необходимото, за да живеем. Защото се разпознаваме като членове на една общност. Безусловният базов доход се основава на Човека, а не на идеята за собственост и притежаване на блага. Той се определя въз основа на ресурсите, с които разполага държавата.
Днес знаем, че икономическата динамика, ендогенният растеж се дължат на колективния (материален и човешки) капитал, от който както човешкият, така и материалният капитал се ползват, за да произведат богатства. Можем приблизително да измерим частта на това богатство, което произтича от колективния капитал. Във Франция то е около 14%. Този колективен капитал принадлежи на всички нас, ние го наследяваме, това е акумулираният продукт от труда на нашите предци. Рентата от този капитал също трябва да бъде поделена между всички нас. Именно тя дава количественото измерение на екзистенциалния доход.
Чрез тази конструкция ние всички ставаме солидарно свързани, през времето и поколенията, но и в настоящето, сякаш сме съставните елементи на едно единно тяло. Всеки един от нас, клетка от тялото, участва активно в неговия живот и поради това трябва да получи част от парите. До известна степен, както се случва в мозъка, където всеки неврон взема своята доза глюкоза, независимо че е в покой, но и получава много повече, когато е активен. Получаването на дотация трябва да е съобразено със закона на равновесието. Както в конкретния случай, така и във всяко нещо предозирането може да бъде смъртоносно.
Втората основна причина за отказа от една фалшива щедрост произтича от законите на сложните системи. Обществото е един сложен организъм, какъвто е и човешкото тяло. Днес знаем също, че всяко пряко въздействие върху организма или бива отхвърлено, като алергията например, или бива смляно и след определен период от време занулено, т. нар хомеостазия. Единственото действие, което провокира еволюцията на една сложна система, е свързано с въздействие върху гените, на които тя се основава, оставяйки организма да се реорганизира според естествените си процеси. Предоставяйки един прекалено висок екзистенциален доход чрез отнемане на прекалено голяма част от произведеното към момента богатство, в крайна сметка ще го прахосаме, а това ще се случи още по-бързо в условията на една глобализирана и силно конкурентна икономика. По този начин ще обеднеем колективно и ще отнемем от реалната стойност на базовия доход, който сме искали да направим прекалено висок.
Ако въвеждането на безусловния базов доход е една необходимост в името на едно свободно бъдеще, то незабавното му въвеждане е най-доброто решение на конюнктурната криза, през която преминаваме в момента.
Не е необходимо да описваме в детайли състоянието на нашата икономика: свита покупателна способност, нисък растеж, остри дефицити, огромен публичен дълг, висока безработица. Каква политика ни се предлага?
Сурови икономии и дефлационна тенденция с надеждата, че при края на тази лечебна диета за отслабване ще оживеем, освен ако смъртта не ни е излекувала вече от всички болежки !
На този фон въвеждането на безусловния базов доход представлява коренна промяна на системата за разпределение на доходите, а не подобрение на съществуващото преразпределение.
Често давам примера с играта на карти. Сега ние раздаваме картите на случаен принцип. В резултат на това има губещи, има и печелещи. Системата на преразпределение се състои в отнемане на част от спечеленото от печелившите и предоставянето й на загубилите, за да могат последните да продължат да участват в играта. Сега ние решаваме да променим изначално начина на раздаване на картите, и то така, че всеки играч да има по едно Асо в ръката си. Отделяме от тестето четирите Аса, раздаваме на всеки играч по едно, а след това раздаваме останалите карти на случаен принцип, както сме го правили досега. Асото е безусловният базов доход като отделена фракция от общото богатство, от БВП, във Франция —14%.
При все това, за разлика от играта на карти, която е кратка и упражнението с раздаването се повтаря често, в икономиката едно разиграване трае много дълго. Поради тази причина ни е необходимо да предвидим един преходен период, което ще ни позволи да променим модела си на разпределение. За нас е наложително всички да участват в този преход, така че да няма губещи, за да може икономиката да запази или да подобри своята конкурентоспособност и да остане включена в глобализацията. Важно е да бъдат спазени всички изисквания на закона и най-вече тези, наложени ни от Европа и нейните институции като ЕЦБ.
Най-простият механизъм е този на шлюза. Всяка година паричната маса се увеличава. Нека я използваме, за да предоставим на всекиго един екзистенциален доход и постепенно да увеличаваме този доход, докато стигне необходимото ниво. През този период промените в данъчната и осигурителната системи ще способстват за установяване на модел на преразпределение на БВП по начин, по който да се установи и гарантира получаването на безусловен базов доход, чийто размер да се увеличава съобразно увеличението на БВП.
Всеки месец Федералният резерв (FED) в САЩ печата по 55 милиарда долара, след като в продължение на няколко месеца преди това е давал по 80 милиарда долара месечно на банковата система. Това е т.нар QE (quantitative easing) или количествено смекчаване (нетрадиционна монетарна политика). Ако тези пари САЩ ги разпределяше поравно на всеки американски гражданин, те щяха да са въвели безусловния базов доход. Ние просто можем да накараме ЕЦБ да направи това във Франция. Но да не мечтаем!
Бяхме предложили друго решение, което този път беше одобрено от банките, заобикаляйки тази трудност. Паричният принос може да се осъществи чрез 5-годишен заем на всяко лице от банка по негов избор, като този заем бъде гарантиран от държавата безсрочно с ниска постоянна лихва (рента) от 1%. Този метод продължава да бъде актуален. При все това, поради сложната актуална конюнктура, миналия декември направих следното предложение:
Франция временно да създаде допълнителна национална валута (например еврофранк), която да е равностойна на еврото (1 еврофранк=1 евро). Еврофранкът трябва да бъде в задължително парично обращение. Цените и трудовите възнаграждения ще продължат да се определят в евро, но търговците няма да могат да отказват плащане в еврофранкове. Еврофранкът е неконвертируем и няма да може да се заменя срещу евро. Той няма да може да се използва като платежно средство за придобиване на капиталовложения (финансови инструменти), недвижими имоти, акции и други ценни книжа. Това е парична единица, предназначена единствено за покриване на консуматорски нужди.
На 1 януари предложих на Президента на Републиката, от 1 април, и то не на шега, всеки гражданин да открие своята банкова смета за екзистенциален доход в банка по свой избор. В края на месеца сметката да се кредитира с 400 еврофранка, издадени от хазната и Френската централна банка. Това да се прави всеки месец. Това ще е шоково подобрение на покупателната способност.
Паралелно с това незабавно да се премахнат социалните помощи и всякакви свързани с тях плащания, които възлизат на 30 милиарда евро, като се намали съответно с толкова и стойността на наемния труд. Това е шоково подобрение на конкурентоспособността на икономиката.
Направените разходи в еврофранкове водят до приходи под формата на еврофранкове от ДДС, т.е. до допълнителен ресурс за държавата, с който тя покрива част от публичните си разходи, необходими за нейното функциониране, като по този начин държавата намалява със същия размер своите публични разходи в евро и публичния си дефицит в евро.
Всичко това ще способства за увеличение на икономическия растеж.
Еврото остава обща международна валута, но вече няма да е единствената валута. Другите държави като Гърция, Италия, Испания, Португалия и дори Германия въвеждат същите системи. По този начин се слага началото на един преходен период, през който ще спасим еврото в момент, в който тази валута е силно критикувана, за да спасим и самата Европа.
Съветниците от Елисейския дворец бяха заинтересовани от идеята. Но Президентът не я направи своя. От цялата схема възприе само частта за трансфериране на 30-те милиарда социални помощи, компенсирани със съкращаване на публични разходи и прословутия (за Франция) пакт за конкурентоспособност.
