МЕЖДУ ПОЗНАНИЕТО И ПОЗИЦИЯТА – РОМАН НА ЛИТЕРАТУРОВЕДА СИМЕОН ЯНЕВ, НАПИСАН В СЪГЛАСИЕ С ДОСТОЕВСКИ

0
43

 

 

Роман на литературоведа Симеон Янев, написан в съгласие с Достоевски, че „човек винаги може да се преклони през безкрайно великото

 

Симеон Янев е един от сериозно подготвените литературни историци у нас, с безспорни приноси в изследване и обобщаване на възлови процеси във възрожденската и следвъзрожденската ни култура. Професор и дългогодишен преподавател в Софийския университет, той е автор на респектиращи трудове в областите, които проучва. Но ето че вече няколко години ни изненадва с публикуването на романовата си тетралогия Биографии на писатели, генерали и трети лица“. Тук разглеждам трети и четвърти том под общото заглавие Биографии на отрепки“.

 Този роман е построен върху две паралелно изобразени реалности — профанната, всекидневната, протичаща в университетските кръгове, и втората реалност (фундамент на произведението), проникната от значим философски дискурс, от духовно напрежение и опит да се оценят и преоценят устоите, върху които се крепи взаимовръзката човек и тайни на звездното небе (Кант). Последното  ме мотивира да определя романа като философски и стоящ по-близко до типа „платонови диалози. Да кажа, че е новина в националното духовно пространство с откровеното фокусиране върху интелектуал­ния диспут, при който се постига синтез между всекидневна реч и метаезик на учения. Да изтъкна, че в дебата се поставят възлови проблеми на човешкото съществуване, че обект на разглеждането са и класически текстове, подложени на ново разчитане и на свойствена за автора интерпретация. Подобно третиране на жанра философски диалог и неговото трансформиране в руслото на разказвани житейски истории определя спецификата на тази творба.

Според мен силата на Янев като творец се проявява преди всичко в разкриването на втората, надстроечна реалност, в която се разгаря диспутът за човека и всемира, а основните проблеми на живота намират актуалното си значение. Става дума за намерението да се съпоставят античност и съвременност, митове и реалности, възгледи на класици  и тяхното оспорване или препотвърждаване, световен прогрес и национално битие, идеи на безсмъртието, пътуване на човека към себе си, „завръщане“ към  изходната точка — родното място, мечтата, спасението, пробудената памет за сакралните неща и пр. 

Симеон Янев обаче е твърде уязвим при разгръщане на проблемите и сюжета в профанната действителност. Едва ли микроскопичните действия и набези на преподавателското тяло след ноември 1989 г. е трябвало толкова подробно да бъдат представяни с техните битовизми, дребни ходове, жалки междуличностни сражения. Такива образи по-скоро са рупори на едно или друго авторово разбиране, поведението им рядко отговаря на декларираните внушения, че университетските персонажи са надарени писатели, които орат дълбоко литературната нива. Жалко, че Янев им е отделил толкова значима роля  в своя роман. Докато, в отличие от тях, съпоставянето и сблъсъкът на идеите и на идейните гледища в романа предизвикват уважение. Наистина пътуването в света на духовното кара читателя да се замисли, да се съгласи или да не се съгласи с автора. Тук ситуациите са живо изобразени, в тях пулсира вътрешна енергия. Ще се опитам да концентрирам вниманието си върху философската проблематика, намерила място най-вече в четвърти том.

Всъщност, Симеон Янев не крие амбицията си да сътвори творба за живота на идеите, да ни поднесе със страст своите и чуждите аргументи, да извърши „преглед“ на хуманитарното познание, така както то се развива през делитбени мигове на националната и европейската история. Затова в четвърти том Янев изтласква на предно място граничните положения, които поставят на изпитание и избор човека: с доводи от Античността, Средните векове, Новото време: Реформацията и Контрареформацията, Просвещението, Романтизма, социалните теории, екзистенциализма и пр. Обещанието е да се надникне в кладенеца на Кантовия морален императив, в отношенията между двама знаменити мъже, живели в прехода към нова епоха: медика маг Парацелз — адепт на интуитивизма и вярата в подсъзнанието, и Еразъм Ротердамски, който боготвори разума, осмива глупостта и дири разумно обществено решение на проблемите. 

Увлечението на Янев, това си личи, е повече към интуитивното познание. Въпреки че бленува да види в хармония блестящия рационализъм и блестящата интуиция“, въпреки че ни уверява колко почита Просвещението с неговия разум, с неговото всичко през опита“, авторът накланя везните към подсъзнателните актове, към методите на психоанализата, към дълбинните проекции на въображението. Мотивът му, доколкото успях да се ориентирам, е, че този вид познание е било „репресирано“ през ХХ век, особено през втората му половина, което налага да се постига неговата „реабилитация“. Самият Елиас, единият от дискутиращите, не е рационалист, а тайнствен лечител на души, магьосник, предсказател, майстор на окултните науки, жрец на въображението, фокусник, хомо луденс. Той е като някакъв прародител на дошлата от древността Енту, с която другият участник в диспута Петканов е преживял най-върховното си въжделение. Жената, чието име е „завръщане“, напуска влюбения Петканов, понеже, както твърди Елиас, е давала много, а получавала малко, искала е пълно себеотдаване от партньора си, но това не се е случило.

 За да не остане и капчица съмнение дали се подражава на древни традиции и образци, Симеон Янев поставя в пространството на „Академия“ тримата свои участници във философската беседа: Петканов, Софрониев (Софрона) и мъдрия евреин Елиас Цеви. Тримата интелектуалци провеждат „заседанията“ си не в специално предназначена сграда, а в периферията на София, в Младостите (кв. „Младост“) и отвъд тях, в кръчмета и сред природния пейзаж. Главната цел, която си поставят, е да обгледат и анализират същността на човека и неговите взаимоотношения с вечността (звездния мир, идеята за могъществото и преклонение пред „безкрайно великото“, Достоевски). Да обсъдят ролята на Всевишния/природата, на отвъдното, въобразеното, магическото, окултното в хода на времето, на екстаза, в това число и сексуалния. Темите, които засягат, са от най-различно естество, но все свързани с човешкото битие през вековете в контекста на света, в който живеем.

Показателно е, че единият от спорещите мъже — Елиас Цеви, е „водещ“ в избора на проблемите, които се разнищват. Другите двама — Софрониев и Петканов, са доста статични с оглед на логиката на диалога, в повечето случаи се задоволяват да са съмишленици на стария евреин. Което отнема възможностите за равностойна полемика между тримата учени мъже. В замяна на това по характеристика Софрониев, уникалният, международно признат специалист по Кант, сам по себе си е сдържан, некомуникативен, самоизолирала се личност. По отношение на Петканов вероятно се разчита, че той е централното действащо лице в том трети, че като естетически прототип на автора му е отредено да напише Книгата на живота. Иначе Петканов е патриархално възпитан индивид, който едва в зряла възраст пристъпва прага на вътрешните си ограничения. Затова и неговото екзотично изживяване с реалната/въобразената халдейка Енту от древната страна Синеаар изненадва с внезапно отприщената му сексуална разкрепостеност. Така че дискусията в романа приема нови форми: тя се трансформира, така да се каже, в монолог на Елиас Цеви, структуриран по принципа на диалога с напрегнато  обсъждане на различните гледни точки.     

В този аспект философските опуси в том четвърти като ветрило се разгъват  на повече от триста страници, някои от тях съзнателно се повтарят, за да доизяснят мисълта или за да се превърнат в лайтмотив и подчертан акцент, други са извлечения от класически съждения за човека и Бога/Вселената. Но общо взето клонят към изясняване на отношението Бог и човек, на причините, които обуславят раждането на мирозданието, но и на критериите, които го правят достойно за катарзис и любов. Бог, разкошното небе, обсипано със звезди, символизират, че не всичко е позволено, че за греховете има възмездие.  

Такова наблюдение не е ново, но внушава по-възвишено разбиране за морала и моралните разбирания, които, според героите на Янев, равностойно се повлияват и от случайностите, и от закономерностите. От случайното стигнахме до Бога…“, вметва кантианецът Софрониев. А Елиас на финала на раздел 18 ще обобщи: „Може би в наше време моралът с всичките му норми и правила трябва да изчезне?… Но тогава вероятно трябва да се откажем от цялата си значимост, която сме си спечелили в историческия си път спрямо природата — и която превъзхождаме единствено с морала“. Проследявайки участта на съвременниците си, Елиас изрича с горчива ирония, че сега кълни кредитният човек“, койтоще бъде поклонник на абсолютната свобода. Той ще се освободи от идола на държавата, ще отмине с презрение всички авторитети, ще обърне гръб на анахронизми като род, родно място, родители и всички подобни идоли. Това ще бъде най-свободният човек, който някога се е раждал. Ще има едно-единствено задължение — да си плаща кредита“.

Същевременно Янев изтъква, че едностранчивото съобразяване със закономерностите за сметка на случайностите догматизира познанието. В случая материалистическото. Върху тези въпроси и аз се замислих преди доста години, докато четях разработките на френския естетик Люсиен Голдман за драматургията на Расин и Корней. В тях той констатира, че марксизмът бърка, като подценява нуждата на човека от небе, от небесна присъда, от висша истина, която да стои над него и е в състояние да наказва хората за допуснатите грехове.

В раздел 17 на четвърти том от устата на Елиас прозвучава гореща и прекрасна молитва, отправена към Кант, заради неговото преклонение пред „чудото“ на Вселената, коетоне се ражда от разума“. Фразите на еврейския маг Елиас (и на Софрониев) в романа са придружени с обяснителен текст, но аз ще ги цитрам като низ от споени фрагменти: Ти, възвишено понятие, ти, което не съдържаш нищо приятно и нищо ласкателно. Ти, което ми внушаваш покорство, въпреки че не ме заплашваш с нищо и не ми навяваш страх, и не настройваш волята ми да се противопоставя… Ти ни даваш закона, който е в самите нас, и той ни кара да немеем, колкото и да му се противим и в себе си оспорваме… Откъде идваш ти, къде е твоят корен, кое е благородното ти лоно, което така неотстъпно устоява на низкото у нас? Дълг, дълг, дълг!…

Този текст е като надграждане над любовната изповед на немеца Ханс Касторп пред святата и разпътна рускиня Клавдия Шоша в романа „Вълшебната планина“ на големия немски прозаик Томас Ман, който създаде образеца на философския роман през ХХ век — Доктор Фаустус“: О, обаятелна красота на живата плът, създадена не от маслени бои и от камък, а от живота и тленната материя, изпълнена с пламтящата тайна на живота и тлението! Погледни възхитителната симетрия, с която е построено човешкото тяло, погледни тези плещи, тези ханшове, тези набъбнали зърна на гърдите, тези наредени по двойки ребра, този път посред закръглеността на корема и тайната на пола между ребрата!… Остави ме да усетя излъчванията на твоите пори и да докосна твоя мъх, о, човешки образ, създаден от вода и белтъчини и обречен на гробищната аномалия, остави ме да загина, впил устни в твоите!. Показателно е, че и обожаваният от Елиас лечител Парацелз, който смята медицината за изкуство, намирайки смисъла на професията си в благодарния поглед на пациента, също говори за материалното съдържание на човешкото тяло с допълнение, че негова съставка са и духовните излъчвания: Човешкото тяло е химия, химия, и само дух и химия“.

По-цялостно място в романа намира проблемът за националното, за съществуването на националните държави и на национално съзнание в глобализирания свят. И по-конкретно, предусещането за края на България в близките десетилетия, за неизпълнения дълг на родната интелигенция в името на народа си и неговото оцеляване. Мрачни са авторовите предвиждания. Петканов, посещаван редовно от призрака — негов двойник и безжалостен критик, ще повтори с тревога дочутите „страшни думи“: Няма невинни, г-н Петканов, когато изчезва един народ и когато умира една култура.

 Откъде в културно-философски план започна ерозирането на националните стойности — пита Петканов (своего рода автопортрет на Янев) и отговаря, че разрушителната тенденция започва със заличаване на паметта („буквалната памет“) като хранилище на преживените събития, на наследените образи и представи, за да се стигне до онзи момент, когато паметта („образцовата памет“) започне да постъпва избирателно: да „помни“ важното, красивото, ценното и да забравя неважното, грозното и обезцененото. Тъкмо против това реагира писателят. И ето днес по повеля на глобалистите изчезват спомените, които са национално обагрени, пропити от биографията на българското племе. А за какво ни служи паметта? Нима не за да знаем кои сме, сиреч да опознаем собствените си граници в безграничния свят?(Елиас).

 Така естествено в творбата идва ред на проблема „завръщане“. Героят тръгва нанякъде, пътешества, минава през непознати земи и морета, през лабиринти и изкушения, докато накрая разбере, че родният му дом е по-сигурен пристан от безбрежния свят. Този модус се актуализира особено през най-ново време с настъплението на глобализма и заплахите, надвиснали над националната памет и спомени. През ХIХ век дилематазавръщане“ е предпочитан аргумент на почвениците и славянофилите в Русия. В категоричен пример се превръща античният герой Одисей, който след авантюрата с Троянската война се връща в родната Итака при вярната съпруга Пенелопа.

В България тази дилема се актуализира през втората половина на ХХ век във връзка с опасението, че се зачеркват народни традиции и обичаи, че наследените форми на съществуване една след друга изчезват, че модерната градска цивилизация нахлува безпардонно в улегналия, органичен и „вечен“ бит на селото. Тогава Тончо Жечев публикува есеистичната си книга, посветена на мита за Одисей и неговото завръщане. Мисля, че Симеон Янев продължава, но и коригира тази линия на опоетизиране на завръщането, и то с ударение върху агресията на съвременните глобалисти. Подкрепя доводите си с друг мит.

 Елиас: Слушайте! — извика изведнъж той извън себе си. — Помните ли оня мит за Тезей и лабиринта, в който живее Минотавъра? Всички ние идваме от тъмнината и отиваме в тъмнината. И докато се движим през света, пълен с минотаври, има само едно нещо, което може да ни спаси — и то е нишката на Ариадна“. И отново Елиас: Преминаването на Тезей през лабиринта, спасен от кълбото на Ариадна означава: да знаеш откъде тръгваш; да знаеш къде отиваш; и най-после да можеш, въпреки всички минотаври; във всичките им лабиринти, винаги да се върнеш там, откъдето си тръгнал. Какво повече е нужно на човека?“

Тук Янев внася нови моменти в досегашните трактовки на проблема „завръщане“. Защото епизодът с надвиването на Минотавъра за Тезей е само част от голямото пътуване на героя през античния свят, само момент от познанието му за „скритата среда“, която той и след излизането си от Лабиринта продължава да усвоява. В „Речник на символите“ (С., 1995 г., т. 1) се отбелязват различните значения на понятието Лабиринт — преплитане на пътища, някои с изход, други без изход; въплъщение на могъществото и сакралността; защитна система; в случая с Тезей неговият опит в Критския лабиринт е равнозначен на диренето на златните ябълки в Градината на хисперидите, на Златното руно в Колхида“. Аз ще подчертая друго определение в Речника: Лабиринтът е комбинация от два мотива — на спиралата и плитката и изразява очевадна воля да се изобрази безкраят в двата му аспекта, които притежава в човешкото въображение: т. е. безкрая на спиралата,който е във вечен процес на ставане, като спиралата може да се мисли най-малкото на теория без свършек, и безкрая на вечното завръщане, представено в плитката“. 

Правейки завой към въпроса, който ме интересува, ще кажа, че направеният от Симеон Янев избор с мита за Тезей действително подтиква към по-друга интерпретация на проблема „завръщане“. Завръщането вече  не е  непременно предопределено, не е  разочарование от пътуването през света, не е последният пристан на надеждата, а е познание да знаеш къде отиваш…да можеш въпреки всички минотаври…да се върнеш там, откъдето си тръгнал. Кълбото на Ариадна позволява на Тезей да се завърне безпогрешно в изходната точка, да „мисли“ завръщането като безкраен кръговрат, но и да реализира волята си да излезе от Лабиринта, да „мисли“ завръщането си като звено от „вечния процес на ставане“.

 Излиза, че Янев — базирайки се и върху митологични представи — внася промени в идеологията, която едностранчиво  противопоставя завръщането на тръгването, родното на чуждото, локалното на световното, фаворизира местните, почвеническите, традиционните ценности за сметка на ценностите, които бележат историческото движение напред, придават смисъл на идеята, че светът се променя, формулират цивилизационните процеси като спирала, която „помни“ собственото си първоначало.

Този възглед помага на автора при съпреживяването му на нацио­налната съдба, при изследването на пътя, извървян от българския народ, от България. Трогателни, но и верни са страниците, в които откриваме „тъга по отечеството“, изправено пред историческа пропаст. На мен ми допадат филипиките срещу съвременния глобализъм, срещу мрежата му за въздействие, както и срещу методите, които използва, за да зачеркне националната ни идентичност. Чуждо ми е обаче усилието на писателя да търси „баланс“, с оглед на обществената конюнктура у нас. Още повече, че такъв подход противоречи на основните постановки в романа. В редица случаи щом оспори остро една или друга теза на глобалистите, на чуждите фондации и фондове от САЩ и Западна Европа, Янев като по инстинкт прибягва до „уравновесяване“ на тезисите си.

 Така например, той с пълно право осъжда практиката на Запада да пренаписва и изопачава българската история, да ни лишава от нашите национални герои, от националните прояви на съпротива. Справедливо осъжда и онази дисертантка в Германия, която в опита си да „помири“ жертвите и палачите от Батак заяви, че Баташко клане през 1876 г. не е имало. Но защо е било потребно на Янев, веднага щом допусне острота в спора си с глобалистите, да се смята за задължен да посочи като контрапункт и грехове, консумирани през втората половина на ХХ век? Така да се каже, вината на глобалистите по презумпция се компенсира в творбата от вината на комунис­тите.

Любопитно е, че непосредствено след разказа за дисертантката идва ранният спомен на Петканов, който „балансира“ казаното по повод на идеолозите на глобализма. Фабулата се върти около тайното кръщаване на Петканов, тъй като този акт бил забранен през онези времена. В края на кръщаването, като „по поръчка“ се чува гласът на някакъв си селски фанатик комунист, който навлиза брутално в храма, за да заплаши не на шега свещеника: Като те фана за бичоло (бичол е плитката на Попсандо), че сметеш пепело! Същият Лукан действа и в следващата по ред сценка. В нея Лукан вече е рушител на национални митове: Забрани съборите и курбаните, разруши параклисите в полето и гората, след смъртта на Попсандо остави селото без поп“.

Тези съпоставки, според мен, са неправомерни. Те като че ли поставят на едно и също равнище принизяването на Баташкото клане от съвременните неолиберали, организирания поход против националната ни съдба и епизодите в селото на Петканов с участието на злополучния Лукан. За да зазвучат достоверно епизодите с Лукан, те би трябвало да се осмислят в руслото на много други явления от онзи исторически период: укрепването на българската държава и държавност, нейното бурно развитие и социален просперитет, запазените граници и нормалната демографска стратификация през втората половина на ХХ век. 

Предупреждавайки за реалната вреда, която многобройните неправителствени организации причиняват на националната ни физио­номия и суверенитет в услуга на глобализма, авторът намира за нужно — според възприетия от него стереотип — да разкрие корените на тази деформация още през Възраждането, а после и в актове на Живковото управление. Това пак се върши с уклон към преднамерения „баланс“.

Мога да разбера упрека на един от персонажите, заявил на всеослушание по повод словата на Петровски/Бенковски след разгрома на Априлското въстание: А на Русия — нека тя заповяда“. Но не мога да проумея защо Петканов, прототип на автора на романа, възприема толкова радушно коментара на този персонаж, преводача Стоян Бакърджиев, че понеже е велика и когато е слаба (Русия — б.м.), може да не заповяда. Но поканата ще бъде запомнена от когото трябва и тогава — тежко ни: „Ave Caesar! Morituri te salutant!

Петканов/Янев далеч по-добре от мен знае, че тези думи на Бенковски означават: Ние свършихме своята работа за свободата на България, сега след терора, упражнен от турците, чакаме освобождение отвън“. Този вербален жест е пример за безкористно родолюбие и вяра, че в близко време отечеството ще придобие независимост, той не е подземно усещане, че вече няма да имаме народ, а после — държава“, както твърди преводачът. И какво по-естествено може да има от надеждата на Петровски/Бенковски в православна и славянска Русия, в нейния народ? Бидейки възрожденски деец с удивителна интуиция, Бенковски е наясно, че свободата няма да дойде от останалите Велики сили, дори и заради това, че интересите им диктуват поддръжка на Отоманската империя. Освобождението с вътрешни сили е лишено от близки перспективи след разгрома на Априлското въстание. Така че възрожденският революционер в дадената ситуация вижда реалния шанс да бъдем свободни в евентуална война, която Русия би обявила на Турция.

 Не се крепи върху солидни доказателства и внушението в романа за заплануваната „съветизация“ на България през Живковия период. Цеви, който обикновено прогласява концептуалните виждания на белетриста директно заявява на Петканов колко е недоволен той и от тия, които вчера щяха да ни правят република на най-голямата империя…“ От други пасажи става ясно, че се има предвид мълвата, според която Тодор Живков бил направил пред Политбюро предложение за присъединяване на България към Съветския съюз. Допълва се още, че тези неща май не били доказани документално, или ако били доказани, представлявали „хитър ход“ на държавния ни ръководител в интерес на България. И въпреки тези обстоятелства, от прочита на романа се остава с впечатление за възможна „съветизация“, която би се реализирала като следващ етап от погребването на отечеството. Но как в такъв случай да си обясним новата национална политика, провеждана под ръководството на Живков, прилагането на програмите за патриотично възпитание, реабилитацията на творци, служили на националната кауза, събираческата дейност в чужбина за връщане на наши исторически и културни ценности, честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава, официалното становище, че историята и езикът на Македония са български по своя произход и същина?

Разбирам, че Симеон Янев се стреми да постигне политически, нравствени и философски осъразмервания между феномени, заредени с вътрешни противоречия, да вземе от различните интелектуални школи златния прашец, който би помогнал на съзиданието, а не на разрухата. И въпреки това, може би поради родово устройство и възпитание, поради духовното си посвещаване, той е радетел в по-значима степен на идеята за разумния компромис“, широко разпространена в уважавани кръгове на българската интелигенция, противник е на крайностите в обществения живот, недоволен от екстремистите-
експериментатори“.

По-близка му е междинната позиция, даже не позиция, а познание, бленува за национално съгласие извън вътрешновидовия социален антагонизъм и конфликтност, съдейства за установени съзвучия, дали криле на националния подем. И това авторът го изповядва винаги, въпреки формулата му за лузърите, „отрепките“, към които и той причислява себе си, като фактори на съпротивата. Аз мисля по-другояче. Според мен историята не всякога извежда до типологията на органичния развой, в редица случаи дава предпочитание на скокооб­разните промени, на революционните идеи — социални, национални, религиозни и пр. Революцията предполага не само упражняване на насилие, тя може да отвори дверите и към един по-справедлив и свободен живот. Това отлично са го знаели големи български поети като Ботев, Яворов, Гео Милев, Смирненски или Вапцаров.

Същевременно не смятам, че имам право да се намесвам, камо ли да осъждам чуждото мнение, щом то отразява реални тенденции и лично кредо. Просто ми се иска и аз да се включа в диспута между тримата интелектуалци в романа. Да се солидаризирам с разбирането, че семейството е върховна ценност, както и родината, като в същото време допълня, че в моя свят функционира един следващ „елемент“ с непреходна значимост — човечеството, връзката с останалите народи, особено съседните, с тези, с които имаме общи корени и сме поддържали вековни исторически и културни отношения.

 Нямам нищо против един творец да предпочита националния ни живот през първата половина на ХХ век, а друг — втората му половина. Но не е ли едностранчиво обобщението, направено от Петканов, двойника на Янев, според което ние започнахме в първата половина на века с идеални стремежи, вие завършихте във втората с идеален цинизъм. Ние воювахме с левите, защото ги подозирахме, че разрушават държавата, а вие сами разрушихте държавата…“ Понеже тук субектът на заявеното, изглежда, са селските маси, ще река: да, селските маси у нас може и да са тръгнали с идеални стремежи“ през първата половина на ХХ век, но възможно ли е все още да не осъзнават как през първата половина на ХХ в. България влезе в пагубни за страната ни войни, преживя юни и септември 1923 г., държавния терор от 1925 г., колаборационизма на управляващия слой, съучастник на немския нацизъм и на неговата агресия срещу СССР и останалите държави от световната антифашистка коалиция?

От друга срана, през 50-те години на ХХ век действително е имало насилие, нерядко жестоко, във връзка с колективизацията, но факт е също, че българското село през втората половина на ХХ век се модернизира, въведоха се нови технически средства за обработване на земята и прибиране на реколтата, достигнати бяха световни стандарти на производство, повиши се образователното равнище на населението в селата, промени се рязко привичният бит чрез електрификацията, водоснабдяването, радиофикацията, пътното строителство, чрез придобивки като леките автомобили или новозакупените телевизори. Стана  преобръщане на социалните пластове, като синове и дъщери на българското село озонираха климата в науката и родната култура.

Не искам да ставам адвокат на българското развитие през втората половина на двайстото столетие. Още повече че Янев с далеч по-голямо неодобрение пише за днешното ни национално състояние, изпълнено с ренегати и мутри“, с подло насилие и с демагогия, която обезсилва народа, тръгнал към сияйната глобалност“. Наясно съм още, че в романа се полагат исполински усилия, за да се построи мост между рационализма на Еразъм и интуитивизма на Парацелз с упованието, ченяма звяр толкова див, че да не отговори на ласката“.

Не съм сигурен обаче, доколко вълшебният лечител Парацелз е реал­ният носител на безкомпромисното поведение в исторически план, доколко той  гради своето дело без нито една отстъпка“, в отличие от Еразъм, готов да одобри дори и комформизма, ако гарантира разумен компромис“. Във фундаменталния си труд „Детрониране на разума“ световноизвестният естетик Дьорд Лукач твърди, че не разумът, не Просвещението, не разсъдъкът, а интуитивизмът, сляпата емоция, трансът, мистицизмът, преклонението пред окултното водят до радикализма на буржоазните идеологии, включително и до победата на художника-истерик от Мюнхен в края на 20-те години на ХХ век. Лукач не е така оптимистично настроен, що се отнася до безконфликтното съюзяване на интуицията и разума в неговия ХХ век. Защо пък този негов извод да е безпочвен?!

Във финалните раздели на своя роман Симеон Янев намира за нужно да поясни, че Създателят нарочно е сътворил човека разумен, но несъвършен.Разумен — за да сподели. Несъвършен — за да се възхити, да се разплаче от възторг или да бъде вечно недоволен, за да бъде вечно търсещ… човекът е прозорец на Бога към собственото Боже дело… Помните ли: Целият закон на човешкото битие се състои само в това човек винаги да може да се преклони пред безкрайно великото(Елиас).  Този тип изповедност отново ни връща към философските максими на Кант, връща ни и към пророчествата на Достоевски.

В такъв смисъл, струва ми се, че заключенията за абсудното, което може да реши невъзможното“; за „нищото“, което ни причаква като окончателна присъда; за това, че писателят… не може да бъде отговорен пред никого, тъй като всеки идеал е фалшив именно защото е идеал, а не пошла допирност“, ерго, модерният писател не бива да говори за никакви идеали, за никакви народи и за никакви високи цели, а само за собствената си природа, колкото и нищожна да е тя“, са като привнесени, те спадат към начин на мислене, различен от съжденията в четирите тома на „Биографии на отрепки“. Би могло да ми се възрази, че това не са изводи на Петканов, а на призрака му. Но нали призракът е второто Аз на Петканов, нали авторът не крие съвпаденията между своите мисли  и тези на бившия университетски преподавател? Наясно съм, че друг, по-мотивиран и по-задълбочен е погледът на писателя. Но дори и заради това гореизложените тези, и то поднесени на „финалната права“, стоят не на място.   

Симеон Янев използва за епилог на четвъртия том цитат от Милан Кундера, в който чешкият писател дисидент заявява, че ненавижда онези, които искат да открият в произведението на изкуството позиция (политическа, философска, религиозна и пр.), вместо да потърсят намерение да се узнае, да се разбере, да се обхване…реалността“. Ефектно, а в известна  степен и правдиво изказване. Само че ми е любопитно как може да се постигне идеалът на Кундера? Да се издигне стена, Китайска стена, между намерението да се узнае и разбере реалността и между позицията! Поне в романа на Симеон Янев изискването на Кундера не е спазено, и слава Богу. А там, където се робува на този тезис, резултатите не са безспорни.

Накрая за още една особеност на творбата. Универсалното преклонение пред делото на Всевишния/природата, възхитата от изумителното/прекрасното, чийто апогей е любовта, а също защитата на обичайното право, на родовите спомени, на традиционните представи и националните ценности се случват в произведение, което като парадокс е експериментално, в което са живи идеите и тяхната диалектика, и по-малко образите и ситуациите. Роман, който по признанието на персонажа Петканов, двойник на автора, е предназначен за стотина приятели и съмишленици и за още стотина, които търси“. Несъмнено е обаче, че приобщените към Книгата читатели ще се докоснат до идеи, които вълнуват автора, ще изпитат страх за тяхното бъдеще, както и надежда, че човешкото в човека би могло да бъде спасено… 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук