ЗНАЧИМО ИЗСЛЕДВАНЕ ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА

0
152

 

 

 

Димитър Димитров

„БЪДЕЩЕТО НА ДЕМОКРАЦИЯТА“,

София, ГорексПрес, 214 с.

 

Наскоро излезе от печат новата книга на чл.-кор. проф. д.с.н. Димитър Димитров за демокрацията. Книгата не само запълни една зееща бездна в нашата наука, но и стана сериозен повод за размисъл с изясняването на редица важни за нашето развитие въпроси, чиито отговори никак не са лесни.

Въпреки това в настоящото изследване задълбочено са разгледани цяла серия съществени въпроси: кои са проспериращите демократични модели (след като бедните стават все по-бедни, а богатите — все по-богати); демократична ли е съвременната политическа демокрация (след като „тиранията на малцинството“ убива „безсилието“ на мнозинството); какво е наистина бъдещето на демокрацията (след като шепа олигархичен елит — световен и национален, буквално прегазва вековно изстрадани общочовешки ценности и идеали) и т.н., и т.н.

В този контекст много детайлно и сполучливо е забелязана една твърде важна диалектическа връзка между общество и личност, между демокрация и индивид и между държава и гражданин (човек). Тук водещата и свързваща нишка на изложението е демокрацията като система на управление с основен изследователски акцент проблемите на демокрацията в условията на националната държава и ускорената глобализация.

Навсякъде в труда недвусмислено се откроява авторовата теза по конкретните въпроси, каквато е например балансираната позиция на проф. Димитров за предизвикателствата пред демокрацията и нейната преждевременна смърт (с. 43). Изрично е подчертано, че демокрацията не е обречена и не е в режим на „изчезване“, защото демократичните институции далеч не са изчерпали своя потенциал независимо от ежедневните клетви на разни песимисти от крайно дясното, центристкото и крайно лявото политическо пространство.

В монографията са поставени и разгледани редица нови научни проблеми, един от които е необходимостта от по-широко тълкуване на историята на демокрацията (с. 56) в контекста на активността на гражданите и контрола на гражданското общество над демократичната власт. В този смисъл специално е разработен въпросът за състоянието и развитието на българското гражданско общество (с. 56-57) в сравнение с неговите западни аналози. Основателен интерес предизвиква анализът на рисковете (и тяхното премахване) при развитието на НПО в гражданското общество у нас (с. 68-72). Такива са несъвършената нормативна база, некачествените закони, корупционната среда, които в крайна сметка са и едни от основни-те „врагове“ на българската демокрация. Разкритикувани са и порочните чуждестранни практики, оказващи негативно влияние върху еволюцията на българския граждански сектор.

Има нещо, което ярко отличава тази монография от много други, които анализират демократичния феномен. Това е научната лекота и същевременно мисловната дълбочина на изследвания проблем (демокрацията), защото в книгата няма да срещнете дълбокообразните обяснения, върволицата от различни дефиниции или наукообразността на едни или други концепции за демокрацията. Напротив, тук народовластието е анализирано цялостно и широкообхватно — от античните корени на демокрацията до нейните последни интерпретации, включително и корелациите ù с гражданското общество, при това по изключително елегантен, но и строго научен начин.

Особен интерес предизвиква анализът на корелацията демокрация — власт, пречупени през трите форми на политическа активност — демокрация на изразяване, демокрация на включване и демокрация на намеса (с. 52) в зависимост от това какъв е съвременният гражданин — активен или пасивен.

В монографията е разкрита и същността на масовите движения — гладът за някаква вяра у разочарованите маси, чиито интелектуални акушери“ почти винаги имат трагична съдба, защото дълбоко в себе си остават непоправими индивидуалисти (с. 77).

Важно е да се отбележи, че като се опира на най-добрите български арабисти, авторът подробно разглежда джихадизма като ново масово движение, заплашващо мира в съвременния свят (с. 79-80). С направената му характеристика на антидемократичен феномен действително е защитена тезата, че мирът и демокрацията трябва да се пазят буквално всеки ден и нощ. Това е сериозен принос в днешната демократична теория, която много рядко се разглежда по този начин, тъй като авторът подробно се опира и на трудовете на М. Кастелс за новите социални движения (с. 82-86).

Не са малко учените, които съзнателно или несъзнателно не включват политическите партии при своите изследвания на демокрацията, сякаш те са някакво доведено дете в демократичния политически процес. В случая обаче политическите партии като основни субекти в този процес не само че не са забравени, но и много прецизно са вплетени в изследователските дирения на автора. Така например при оценката на българските партии изобщо не са спестени техните некадърности и глупости. Те обаче са поднесени с изискан научен стил (и език), в който тоталното отричане на българската партийност е част от творческото амплоа на автора, доколкото критичността на изложението не е предложено „стръвнишки“ или ароган-тно. Тоест критиката в книгата е изключително коректна, изцяло отсъстват грубият тон, безпардонното самочувствие и „научното“ безкултурие, така характерно през годините на прехода у нас.

Твърде интересно и задълбочено е представена темата за лидерството в модерната демокрация, без което е напълно невъзможно нейното пълноценно съществуване. На основата на историческия подход авторът изказва оригиналната теза, че човечеството има своя история, защото през различните исторически периоди е имало своите добри и лоши водачи“ (с. 124). Наред с това е извършена съдържателна характеристика на лидерските качества на т. нар. държавник творец (А. Шлезинджър), по-съществените от които са: наблюдателност, критично мислене, въображение, изобретателност и др., изказани в противовес на безочието, двуличието, жестокостта, агресивността и пр. Всъщност авторът обосновава цял комплекс от личностни, професионални, управленски и морални лидерски качества в съвременния свят, което е определено постижение в днешната българска наука. Освен това проф. Димитров остро поставя въпроса за новата роля на водача при демокрацията като ключов фундаментален въпрос, от чието решаване зависи успешното справяне с глобалните проблеми на съвременността (в държавите). Тази лидерска роля е неразделна част от формирането на нов тип политически и управленски елит, без които е невъзможно да се развива високопроспериращо „общество на знанието“.

От полезрението на автора не са убегнали и двете отровни цветя“ на демокрацията — корупцията и престъпността. Ценното тук се съдържа в обстоятелството, че корупцията като вековен спътник на властта (и политиката) не е разгледана палиативно, а по-широкомащабно, или като произход, основания, видове и корупционно поведение. В центъра на анализа са попаднали двата вида корупция — „голямата“ (висшите етажи на властта, фирмите, банките и др.) и „малката“ (засягаща обикновения човек), представени чрез съответните механизми на корупционно поведение. Нещо повече, проф. Димитров прецизно е детерминирал понятието корупционна проява“ (нерегламентирано плащане под формата на пари, подарък или услуга, извършено преди получаване на желаната услуга… с. 150), което, освен че не е често срещано теоретично явление, извисява анализа на други, новаторски полоси — юридическите, доколкото са разработени, и мерките за борба с корупцията на национално (превенция, образование, наказание) и европейско (реформиране на европейските институции, общоевропейска антикорупционна политика и др.) равнище. Това е определен принос, защото самата демокрация не се разглежда като пищна захаросана бонбониера, а детайлно се разкрива и чрез „отровния привкус“ на зловредната социална корупция.

Естествен завършек на монографичното изследване представлява последната глава за изхода от кризата на съвременната демокрация. Главното в нея е търсенето на пътища за ново, положително развитие на демокрацията в световен и национален мащаб. Това според автора може да стане чрез реализиране на цяла гама прецизно разработени фактори като преодоляване на неудовлетвореността от сегашното развитие на демокрацията, неутрализиране на ерозиралата демокрация и нейното влияние върху самото качество на демокрацията, ограничаване на „демократичния популизъм“ върху еволюцията на политическата система, разработване на нова тео­рия за демокрацията и нейните форми в демократичния политически процес и т.н. С други думи, бъдещото развитие на демокрацията зависи от самата демокрация и справянето ù с нейните „врагове“ (вътрешни и външни), каквито са превръщането на свободата в тирания“, процесите на дехуманизация“, „тоталното манипулиране на народите“ (вътрешни), налагането на демокрацията чрез бомби“, „износът на демокрация“, натрапването на непригодни демократични модели“ (външни врагове). Такъв е пътят за бъдещото развитие на т.нар. добра демокрация или единственият начин за постигане на цялостен социален, икономически, политически и културен просперитет на народите.

За изкушените в проблематиката читатели ще кажем, че книгата се чете на един дъх, примамва със своето богато съдържание, изключително приятен стил на изложение и прекрасно поднасяне на фактологията.

Допуснати са обаче някои досадни празноти и пропуски, а именно: говори се например за местни, регионални и национални парламенти“ (Дж. Сартори, с. 21), което не е вярно, понеже парламентите навсякъде по света са само национални, но това не е разкритикувано; спорна е диференциацията на видовете корупция (в държавната администрация и политическа корупция), тъй като самата политическа корупция включва в себе си корупцията в държавната администрация (правителството, държавните органи, местните институции на властта, с. 148); в по-критичен и разширен аналитичен план би следвало да се разгледа политическата демокрация в България и др.

Днес знайни и незнайни графомани редовно се упражняват върху демокрацията, било от позициите на дългата нощ на комунизма“, или от тези на вековните столетия на капитализма“. Именно тук е огромното предимство на автора, защото неговото „бродене“ из дебрите на демокрацията е напълно лишено от идеологическата плесен“ на ретроградните списватели. А за това са необходими не само много качества, които чл.-кор. проф. Д. Димитров безспорно притежава, но и твърде голяма доза гражданска смелост, честност и почтеност в името на богинята, наречена „наука“. Защото пред нас е представено едно глобално интердисциплинарно изследване на демокрацията, при това от историческа, политологическа и социо­логическа гледна точка. В този смисъл без преувеличение може да се обобщи, че книгата е „минидемократична“ енциклопедия, тъй като читателят получава синтезирана, но задълбочена представа за феномена „демокрация“ от нейния генезис през историческите ù превъплъщения до съвременните ù разновидности в модерния свят, разгледана като форма на управление на държавата, и то аргументирано, задълбочено и критично, без флиртове с нейните основни принципи и постулати.

И нещо в заключение: в това изследване не се пеят звучни дитирамби за демокрацията и не се опява с панихида нейното злощастно бъдеще. Тук демокрацията се разглежда в своя същински смисъл, т.е. като безспорно постижение на човешката цивилизация и като безалтернативна система на управление на държавата и обществото. Това са алфата и омегата на демократичния феномен, чрез които авторът успешно осъществява своята теоретична нишка в изследователския процес.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук