ЕВРОПЕЙСКОТО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ – ДИСКУСИЯ ПО УПРАВЛЕНСКИЯ ПРОЕКТ НА БСП – II част

0
201

 

ЕВРОПЕЙСКОТО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ – ДИСКУСИЯ ПО УПРАВЛЕНСКИЯ ПРОЕКТ НА БСП – I част

ИВАЙЛО КАЛФИН: Действително младежката политика, за която  има средства в Европейския бюджет, е много ограничена. Това, което може да се постигне, е евентуално неизползвани средства от други програми да  се прехвърлят  специално към младежки инициативи.

 Изключително важна обаче е Националната програма за финансиране на младежта. В момента само 4% от българските студенти участват в програма „Еразъм“ и програми за студентски обмен. Основната причина, поради която тези, които биха искали да участват, а не могат, е финансовата. Така че в европейските средства има някакво движение. За пръв път в Европейския парламент има една доста широка група по младежките въпроси, но това не може да замени националната политика.

 ЮЛИЯ СИМЕОНОВА, изпълнителен секретар на КНСБ:  Много съм впечатлена от това, което госпожа Юта Щаймрук сподели. Има идеи, като например тази за пълната заетост, които надхвърлят дори синдикалните искания.

 В Конфедерацията на независимите синдикати категорично подкрепяме цялата кампания, свързана с достойното заплащане. Равно, когато е упражнявано при едни и същи условия в една и съща страна.

 Миналата седмица Австрийският парламент прие закон против социалния дъмпинг и дъмпинга в заплащането. Това е и нашата цел — да достигнем поне 75% от заплащането в Европейския съюз. Но тази цел трябва да бъде умело и умно преследвана. Така че на първо място да запазим минималната работна заплата като понятие, но тя да расте, и то така, че да повишим покупателната способност на българското население. Защото това е единственият път да разчупим  стагнацията на вътрешния пазар, още повече като отчитаме финансовата, икономическата, социалната, културната и т. н. криза.

 Нямаме нищо против почасовото заплащане също да бъде регламентирано, но в конкретните браншове за конкретните видове труд и според интелектуалното вложение. Задължително да отчитаме производителността на труда, но в никакъв случай да не изключваме индексацията, която включва компенсиране на инфлацията. От тази гледна точка да направим така, че минимално да бъдем ощетени при тази готовност за включване в пакта „Евро плюс“, за което  страната ни не е задължена.

 По въпросите на пенсионната реформа — българските синдикати, представителите на работниците и служителите не могат да искат толкова високи пенсии, че да се дестабилизира и срути социално-осигурителната система. Обаче не можем и да се съгласим нашите бащи и майки да се чувстват унизени и да не могат да си позволят онова, което е човешкото право — да се радват на живота.

 Последната тема, която ще засегна, е гъвкавата сигурност. Щастлива бях, когато най-сетне българската държава сподели необходимостта действително да балансираме сигурността и гъвкавостта. КНСБ като най-голямата неправителствена организация пое ангажимента да развие проект, който да бъде насочен по-скоро към формиране на политики по отношение на гъвкавата сигурност — сигурност, която да се постига чрез закона, да се предлагат такъв тип законодателни решения, които са предварително обсъдени и по които е постигнат консенсус или разумен компромис между социалните партньори. А гъвкавостта да бъде оставена на  колективното договаряне, т.е. да бъде постигана в конкретните браншове чрез преговори, насочени към защита на интересите на различните групи.

 Ние търсим себе си и в отстояване правото на гражданите да получат адекватно образование и достъп до всички форми на учене през целия живот. Но с много проблеми, държавата няма готовност, сменя правилата доста често. Така че, ако  наред с посочените досега крещящи теми, се включи и темата за достъп до учене през целия живот — съответно финансови механизми за облекчаване на този достъп и за разширяване на правото на придобиване включително на преносими компетенции —  това ще бъде нещо полезно.

 АТАНАС ПАПАРИЗОВ: Във Вашето изказване, госпожо Симеонова, засегнахте някои от най-важните неща, които не намериха място в Декларацията на българския министър-председател във връзка с пакта „Евро плюс“. Те намериха място в декларациите на Белгия, на Дания и бяха свързани именно с индексацията на доходите, с пенсион­ната реформа. Надяваме се тези проблеми да бъдат обсъдени в страната ни преди окончателното приемане на този документ, защото безспорно нашата данъчна политика е част от нашата конкурентоспособност. Тя наистина е спомената в тази декларация, но не е единственият важен въпрос за една страна с догонващо развитие.

 ГЕОРГИ ГЕНОВ, ръководител на катедра Международни отношенияв УНСС: Документът очевидно изразява партийни възприятия, партийно мислене, партиен подход. Това е едното. Странно, но отсъства констатация на факта, че съществена част от нашето население всъщност е лишено от основни права и свободи или е ограничено в тяхното ползване. Минимум 12% от българските деца — това е по песимистични оценки — въобще не завършват и не получават никакво образование. Какъв „двигател“ и въобще какво ще бъдат те в бъдеще, какви социално-икономически права ще ползват.

 За българската политика българската икономика е сираче, или заварено дете, тъй като реално в този текст, като се изключат няколко странични вмятания от типа на „да удвоим жизненото равнище“ или „да удвоим енергийната ефективност“, няма нищо. Проблемите обаче са сведени до две групи и безусловно трябва да се вземе отношение към тях, тъй като ситуацията се влошава.

 Първата група въпроси е политиката за поощряване или създаване на условия и възможности за формиране на инвестиционен потенциал от фирмено до национално равнище. От 15 години този въпрос се игнорира. Втората група въпроси е за оптимизация на отрасловата (или секторната, както искате я наричайте) структура на икономиката. Тук има няколко догми от типа на туризма и пр., които в общи линии са пагубни за икономическото бъдеще на страната.

 Документът е наречен „Европейско развитие на България“, но се свежда до членството в ЕС и от тази гледна точка се забравя, че това членство всъщност е средство за постигане на национални цели.

 Аз уважавам разбирането, че е необходимо да се централизира тази дейност и да се внесе ред в законовата уредба. Това е силно предложение. Но ние се заблуждаваме, че в България има политика дори на равнището на изпълнителната власт по отношение на участието ни в ЕС и неговите институции. Просто не е вярно. Това е съвкупност от дейности на различни министерства и корпоративни интереси, което чисто случайно периодически съвпада в едно направление, но често пъти си и противоречи. Нямаме такава политика. От тази гледна точка е необходимо да се усъвършенстват институциите на изпълнителната власт, включително да се предвидят надведомствени компетенции, ако трябва, но все пак идеята за закон е добра.

 За недостатъчния административен капацитет от 15 години го слушам. Аз мисля, че проблемът е в недостатъчния политически капацитет, а не толкова в административния. Оттук и това, че всъщност имаме реактивна политика в повечето случаи. Самото държавно управление, като регулиране на икономическите и социалните процеси, също страда от известни проблеми. Затова смятам, че този материал, който би бил чудесен повод за една по-нататъшна дискусия, е твърде амбициозно наречен  „управленски проект“. За мен това е реплика на някаква позиция или стъпка на правителството в контекста на този парламент, в рамките на текущия период. Мисля, че е възможно нещо по-сериозно да се направи.

 Подкрепям идеята да се премине към планиране на базата на междупартийно съгласие, ако не е възможно да се постигне национално съгласие чрез диалог. Дългосрочно, разбира се, не може да бъде друго, и 2020 г. е малък хоризонт в този случай. Стратегия за развитие на икономиката — въпрос също, според мен, умишлено дълго време игнориран. Ако искаме да знаем къде ще сме в 2020 г., трябва да знаем накъде сме тръгнали. Но 2020 г. е само един етап и съвсем не може да се обвързват националните цели с този хоризонт във времето — 2020 г.

  АТАНАС ПАПАРИЗОВ: Разбира се, че този проект в момента само определя приоритетите на работа, без да е изчерпателен. Той не може да застине тук, трябва да се доразвие.

 Вие засегнахте един друг много важен въпрос —  в момента в България обсъждаме само една Национална програма за 2011— 2015 г. и въпреки че миналата година беше създадена цяла институция, за да подготвя национална програма за развитие до 2020 г., по този въпрос нищо на практика не се прави. Това ни безпокои и като политическа сила сме поставяли въпроса неведнъж, включително и в Народното събрание. Но смятам, че ако темата се повдигне от по-широк кръг, включително от научните среди, може този проект наистина да се реализира.

 ДИНКО ДИНКОВ, преподавател в УНСС, катедра Международни отношения: Аз съм много доволен, че в този документ се обръща внимание на необходимостта от активно и ефективно българско участие при приемане на решения в Европейския съюз. Защото засега сме повече встрани, наблюдатели. По Стратегия „Европа 2020“ останахме далече от процесите на разработване на общи политики. Може би донякъде участваме в приемането на норми във вторичното право на ЕС, но и там не е достатъчно. Въпросът е тясно свързан с кадрите, които трябва да осигуряват нашето вписване в този модел на обществено развитие — Европейския съюз.

 Смея да кажа, че в България вече имаме добре подготвени млади хора за тази работа — интелигентни, знаещи, мотивирани да се развиват. Моето впечатление е обаче, ги пропиляваме, че ги разочароваме. Те не стигат до местата, където биха могли да се реализират като специалисти. Мисля, че изтече времето, когато можеше със снихозждение да се подминават прояви на безхаберие от представители на държавни органи, на работодатели, на синдикати и на структури на гражданското общество.

 Две думи за развитието на науката. Ясно е какво място и роля £ се отреждат в Стратегията „Европа 2020“. Въпросът е за българската съпричастност. Да казваме, че през 2020-а можем да достигнем едва 1,4% от брутния вътрешен  продукт за наука, означава да участ­ваме в тези процеси без самочувствие.

 МИРЕЛА ЕВТИМОВА, преподавател в СУ Св. Климент Охридски“, катедра Европейска интеграция: Включването на информирано обществено мнение в дебата по европейските въпроси е проблем, който върви поне от 70-те години. За мен е много интересно, но не ми е съвсем ясно как би могло това да се направи. Този проблем е източник на демократичен дефицит и в Европейския съюз като цяло. Решаването му не минава само през висшето образование… Т.нар. европейска идентичност не е просто едно повърхностно образоване. Много хора не знаят какво значи „включващо развитие“, „обща селскостопанска политика“, но ние всеки ден говорим за това.

 В документа попаднах на една точка, която казва, че българската позиция, или поне позицията на БСП, е да настоява седалището на поне една европейска институция да е на територията на българската държава. Според мен тази позиция вместо да допринесе за решаване на общоевропейски проблеми, може да създаде проблеми. Затова ми е интересно какъв е мотивът за желанието в България или на българска територия да има европейска институция?

 АТАНАС ПАПАРИЗОВ:  Това е начин в дадена страна да се осъществява активно една от европейските политики. За седалището на Европейския орган на енергийните регулатори, например, се бориха Словения, Румъния, Словакия — все страни, за които енергетиката има много важна роля. В крайна сметка центърът на тази агенция ще бъде в Словения. В повечето страни има такива агенции, в България и в Румъния няма. Информираното участие на обществото може да става и чрез конкретна институция на територията на страната. Така са го направили другите и мисля, че не са загубили от това. Да не говорим, че български граждани ще работят в тази институция. Има и прагматични въпроси, това са все пак и работни места. Не всичко трябва и може да бъде в Брюксел. И това, което не е в Брюксел, е добре да бъде равномерно разпределено по Европейския съюз.

 ЕВГЕНИ КИРИЛОВ, член на Европейския парламент: Всъщност става дума не за основните институции, а за отделни агенции, където децентрализацията като политика върви с пълна сила.

 Но аз искам по-скоро да се спра върху това, което в момента изживяват хората в нашата страна — кризата, сериозните социални напрежения, и да ги сравня с резултатите при усвояването на различните структурни фондове на ЕС. Най-драстично е положение­то със Социалния фонд. Безработицата расте, в Северозападния и Североизточния район тя е крещяща — между 14 и 15%. В същото време по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, където са предвидени 216 млн. евро, към средата на март са усвоени 4 млн.  И то в страна, която по показатели е на последно място! Имам предвид брутния вътрешен продукт. Само за сравнение: Латвия и Естония усвояват над 42%,  Литва — 30%.  А нашите са общо 8,5% досега.

 Много често тези цифри се крият. Но проблемът е изключително сериозен, защото тази година се обсъжда, а догодина вече ще се решава какво да се предвиди по всички тези фондове за следващия 7-годишен период. На какво основание ще искаме увеличаване или запазване при подобно ниво на усвояване. Мисля, че тук трябва да насочим внимание и в политически план, защото страдащи хора, изключени хора у нас има предостатъчно, заетостта е намаляла… А всъщност имаме огромни резерви. Ако успеем да усвоим това, което е предвидено по политиката на сближаване, изработена с активното съдействие на европейските социалисти.

 КАТЯ ВЛАДИМИРОВА, преподавател в УНСС, катедра Маркетинг и стратегическо планиране : Имам една реплика във връзка със слабото усвояване на европейските фондове и специално на свързаните с оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“. Трябва да отчитаме, че все пак ние започнахме 3-4 години по-късно от Прибалтийските страни. Придобиването на капацитет и регулирането на административните въпроси изисква време. Не бих искала да оправдавам нереализираните възможности в тази област, но имаше и много проекти, отказани или спрени от работодателите поради кризата. Така че тя също даде своето отражение.

 Това, което нациите, в това число и България, правят във връзка с проектите за развитие и с „Европа 2020“, е в много голяма степен предопределено от националните капацитети и потенциал, но също и от философията, идеологията и модела, които задава Европейският съюз. Ако се вгледаме внимателно в целите на съюза, намерили място в „Европа 2020“, ще видим, че те или са невъзможни, или не са обвързани, работят една срещу друга. За мен е смущаващо (все още търся обяснение за това), че в новата Стратегия „Европа 2020“ ЕС не взе доброто от Лисабонската стратегия. Или поне някои съществени неща от нея. Там имаше по-стройна философия и друго място на социалната политика и социалните дейности.

 Може би има значение и моментът, в който се прие тази Стратегия, партийното управление в отделните държави. Но в Лисабонската стратегия беше ясно очертан европейският социален модел, неговото запазване и развитие. Мисля, че България почти взе да се докосва до този социален модел през последните години, а сега той на практика липсва. Имаше един много важен акцент в Лисабонската стратегия — за ролята на социалната политика и на социалните дейности в полза на растежа. Сега има отстъпление в това отношение. Заетостта е нашата първа национална цел. Но така, както е заявена, тя предполага едно нито интегрирано, нито приобщаващо развитие, още по-малко ефективно, още по-малко конкурентоспособно. Кризата върна назад, но тя и съкрати (точно три пъти) ресурсите, които се използваха за тежките и трудните групи. Те сега излязоха дори от пазара на труда, така че не се броят и за безработни. Как с тези хора ще се прави растеж?

 Не намирам за добра логиката, според която темата за бедността, така както тя стои в Стратегия „Европа 2020“, буквално да се пренася у нас. Може би администрацията на Европейския съюз можеше да си припомни, че имаше една Конференция на ООН за борбата срещу бедността през 1995 г. в Копенхаген. Целите, които се поставиха там, бяха по-разбираеми. Там се говореше  за намаляване и ликвидиране на бедността. Ние не знаем колко са всъщност бедните у нас. Методологиите са различни, много лесно се маневрира с цифрите. Ние не знаем как ще решим този проблем с бедността.

 Другото, което не знам как ще решим, е заетостта сред хората под 20 години? При нас не е задължително средното образование, основното е задължително. Там имаме голямо отпадане от училище. Тези хора са без работа. За тях няма никаква специална политика в тази област. Тоест, много е удобно да ги изключим, за да имаме по-високо равнище на заетост. Аз мисля обаче, че би трябвало малко да слезем и под 64 години, защото в страните, в които е приета по-висока възраст за пенсиониране, може да има и по-висока заетост, поне формално хората трябва да стоят и да работят. В България възрастта за пенсиониране в най-близка перспектива ще е значително по-ниска — 60 и 63 години. Но като имам предвид, че при някои категории труд хората се пенсионират по-рано, ще имаме още по-големи затруднения, за да достигнем заявената в нашите правителствени документи цифра.

 АТАНАС ПАПАРИЗОВ: По повод на това ще припомня, че в БСП  има сериозна дискусия между нашия съвет, който се опитва да раз­гледа проблемите на бедността и на заетостта именно в структурен план, и Съвета по социална политика, който смята, че 76% заетост са постижими поради факта на застаряване на българското население, ниската раждаемост и намаляване на абсолютната численост на населението. За нас въпросът е в това какъв икономически ръст ще постигнем, отчитайки спада на заетостта днес. За 76% заетост трябва да увеличим работните места с близо 600 000. Както разбирам, синдикатите и работодателите казват същото. Но ако вземем предвид демографските фактори, през 2020 г. ще имаме 340 000 по-малко хора във възрастта между 20 и 64 години. Излиза, че процентът е лесно постижим. Значи можем да пренебрегнем и структурните проблеми, и необходимостта от интензивно развитие на икономиката. Ако чисто формално трябва да постигнем целите, това става и при едно свиване на националния доход, на брутния вътрешен продукт, на броя на заетите. Но ние ще продължим да спорим. Защото това са две гледни точки. Едната е европейска, другата е статистическа. 

 ИЛИЯНА ЙОТОВА, член на Европейския парламент:  Струва ми се, че една от следващите ни дискусии трябва да бъде именно върху социално-икономическата политика. Откакто избухна кризата, в Комисията по социални въпроси се опитваме да предлагаме такова европейско законодателство, което да тушира социалните ефекти от нея. Голяма част от предложенията ни по отношение на социалните права на хората обаче просто се изхвърлят от нашите колеги от мнозинството. Тези предложения не минават или минават в доста осакатен вид. Така беше по въпроса за младежката политика. Така е и по въпроса за майчинството. Така е по въпроса за възраст­ните хора и програмите „55 плюс“ и т. н.

Искам да кажа и някои неща във връзка с еврофондовете. През последните две години обществената информираност по това как да се участва в проекти, как да се създават работни места чрез тези проек­ти, как да печелят общините, до голяма степен заглъхна. Има две основни причини за това. Едната е изцяло субективна — правителството, което дойде през 2009 г., забави с година и половина развитието на тези проекти. То натовари българските общини с нечувани проверки, от които днес няма никакви резултати, но това спря администрацията, спря развитието на тези проекти, спря плащанията, в резултат цялата система забуксува.

 Втората, и основна причина е липсата на информираност и в общините, и в обществото. Всички структури, или поне по-голямата част от тях, които правеха семинари, обучения за новите възможности за проектиране, просто бяха ликвидирани с едно-единствено обяснение — че това в момента не е приоритет и няма пари за него.

 Съвсем скоро министърът по еврофондовете ни събра нас, евродепутатите, и каза че тепърва ще ходи да обяснява на българските кметове как се правят обществени поръчки. Беше изключително смешно. Четири години България е член на ЕС, плюс целия предприсъеди­нителен период, а той тепърва ще прави мобилни групи, с които да учи кметовете как се правят обществени поръчки.  Дотук сме се докарали.

 А крайно време е нашите усилия да се насочат към информираност и работа по многобройните възможности, които дава Европейският съюз и извън тежките оперативни програми. Например върху възможностите за развитие на малкия и средния бизнес, т. нар. програма „Прогрес“ за микрокредитиране. С Юта Щаймрук воювахме дълго, за да не бъдат орязани средствата по нея, да бъдат направени  добри регламенти и процедури тя да бъде използвана пълноценно. Това са възможности хора, загубили работа, хора в неравностойно положение, хора от уязвими групи да получават кредити в размер до 25 000 евро, с които да субсидират своите малки предприятия, да започнат отново някаква работа и да се върнат на пазара на труда. Между другото посветих една седмица за това да търся кой е българският бенефициент по тази програма, която датира от 2008 г.. С голям зор успях да намеря един фонд, който поне на хартия се води, че може да дава кредити в това отношение.

 И накрая, не е оправдано по никакъв начин България да не участва в т. нар. Европейски фонд за приспособяване към глобализацията. Всеки месец по тази линия минават поне 3-4 доклада, на основа на които се гласуват конкретни суми за конкретни страни. Това са всъщност средства, отпускани от европейските институции, за да се компенсира съкращаването на работници — за преквалификация, за допълнително обучение или намиране на някакъв друг тип работа. Нашето правителство обаче изобщо не работи в тази посока.

 ЙОСИФ АВРАМОВ:  По време на работата по материала аз настоявах да има ясно очертани параметри на децентрализация на оперативните програми за следващия програмен период 2014-2020 г. Тоест, те да слязат предимно в програмата за селските райони и конкурентоспособността в банките, а някои мерки — в шестте района за планиране. Много е важно банките да бъдат привлечени като междинни звена по тези две оперативни програми, тъй като държавният апарат буксува при разглеждането на проектите. За две години Държавен фонд „Земеделие“ имаше три ръководства, едно от друго по-слаби. Задължително трябва да има регионална програма и по Дунавската стратегия. По отношение на микрокредитирането нека да каже господин Аспарухов, там нещата наистина буксуват. Отнеха правото на общините да ползват облигационни емисии по отношение на банковото кредитиране, а дори и по оперативните програми, поради което сега те са безкрайно затруднени с един куп условия и обезпечения на собственост, каквато нямат.

 ИВАН АСПАРУХОВ, кмет на Мездра, член на Комитета на регионите:  Като слушам дискусията, си спомням едно заседание в Комитета на регионите, на което присъстваше господин Барозу. Той постави въпросите за икономическия растеж на Европа, за социал­ната защита, за слабите доходи, за растящата безработица, за емиграцията. Трима колеги станаха и попитаха: „Господин председател, защо днес поставяте тези въпроси?“ А той каза: „Защото това са въпросите на Европа!“ Всеки кмет и местна власт тези въпроси ги решава от 30 години. Защо не питахте през този период?

 Лисабонската стратегия е тази, която социализира местната власт. В нея ясно е разписано по какъв начин местните власти участ­ват в изработването и дори във взимането на решения, а в крайна сметка и в тяхното юридическо оборване. В България се опитахме да правим нещо такова, но от две години започнахме да забравяме дори думата „децентрализация“. Нищо че има определена програма.

 По повод на европейските фондове ще кажа, че са важни две неща: дали разбираме кой е отборът на България  в усвояване на европей­ските фондове и кои са тези, които трябва да отпуснат средствата и да изпълнят проектите. Ние имаме над 20 отбора, но го няма отборът на България. Затова е така.

 Ще ви представя едно изследване за регионалните и териториалните власти, което влезе в Съвета по децентрализация вчера. Първото нещо в него е, че липсва капацитет за усвояване и за продължаване на процеса на децентрализация. Кой остана в местните общности? А две трети от ресурса, който трябва да усвоим, ако не и повече, е за обществени мерки и бенефициентите са точно общините. Какво се получи? Ние направихме всички мерки и процедури така, че единствено виновен да бъде бенефициентът. А не повдигаме ли  вече третата-четвъртата година въпроса за отговорността на всички органи по веригата? Защото кашата идва от абсолютното неразбиране и от промяната на правилата в хода на усвояване на средствата. Затова казвам, че е необходим този отбор на България, който да бъде единен. И трябва да го осъзнаем, защото това е между хората, които отпускат средствата, и изпълнителите, които са също наши.

 Ако има политическа сила, която реално да направи децентрализацията в тази страна и успее да преведе Лисабонската стратегия на институционален, на икономически, на организационен и най-вече на разбираем български език, съм сигурен, че дълго ще управлява България.

 АТАНАС ПАПАРИЗОВ: Действително европейското бъдеще на България не е единствено в този документ. Той е само елемент от управленските стратегии, които разработваме, и има по-скоро хоризонтален характер — не навлиза в отделните политики (социална или икономическа), но загатва проблемите. До края на юни обаче от всички проекти, които обсъждаме по този начин и чрез публични дискусии, ние ще създадем един общ проект на Българската социалистическа партия, който да можем да предложим на вниманието на обществото.

 8 април 2011 г., хотел „Шератон“, София

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук