ОЩЕ ЗА КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА ТИТО – СТАЛИН И СЪДБАТА НА БЪЛГАРИЯ

0
289

Радко Ханджиев е роден през 1944 г. Доктор по история. Владее английски, руски и френски, ползва унгарски. Учредител на Гражданско сдружение „Асоциация на данъкоплатците в България“ , която е член на CIVICUS — Световен алианс на организациите за гражданско действие, и подразделение на Световната асоциация на данъкоплатците. Има много публикации в българския печат, както и в будапещенските „Nepszabadsag“, „The Budapest Sun“ и английското списание „British Medical Journal“.

Промените в Източна Европа след 1989 г. поставят началото на нов етап в изучаването на най-новата история. Специалните архиви стават достъпни за учени и изследователи. От средата на 90-те години (на ХХ век) класифицирани документи в закритите дотогава фондове на бившия Съветски съюз също започват да стават достъпни. Особен интерес представляват Архив Президента Российской федерации (АПРФ), където се съхранява документацията на съветското ръководство; архивът на КПСС ­— понастоящем Руски център за съхраняване и изучаване на историческите документи по най-нова история (РЦХИДНИ); Държавният архив на Руската федерация (ГАРФ); архивът на Външното министерство — понастоящем Архив на външната политика на Руската федерация (АВПРФ). Процесът на декласификация обаче се извършва постепенно, обемът на достъпните документи все още е незначителен. Незначителен е и броят на учените, които са работили досега с новооткритите документи. Независимо от това, от техните изследвания може да се извлекат нови факти и обстоятелства за процесите преди, по време на и след края на Втората световна война, да се поставят нови въпроси, да се предложат по-правдиви интерпретации на събитията, свързани с установяването на комунистическо управление в Източна Европа, включително за съдбата на България. В светлината на тези факти взаимоотношенията на съветското ръководство с комунистическите партии на Югославия и България, както и между ръководителите на Югославия и България, може да бъдат разбрани по-добре. Макар повечето от фактите да са известни на историците от други източници, новооткритите документи осветяват допълнително процесите, а щудирането им дава възможност на изследователя да се потопи в неповторимата атмосфера на взаимоотношенията между най-забележителните държавници на ХХ век и техните най-близки сътрудници.

Настоящата студия разглежда отделни аспекти на т. нар. македонски въпрос и плановете за създаване на южнославянска федерация в края на Втората световна война в светлината на фактите и обстоятелствата, съдържащи се в новооткритите документи на руските фондове, както и в съчиненията на чуждестранната, предимно западна историография. Последната е доста неглижирана в съвременните български историографски изследвания. Преди политическата промяна от 1989 г. тя бе дамгосвана като „буржоазна“, „не наша“, което бе равнозначно на спекулативна, утилитарна, ненаучна; стигаше се до обвинения във фалшифициране на историче­ските явления и процеси; насърчаваше се „постоянната критика“ на западната историография.

Каквито и да са недостатъците £, не може да се отрече, че тя продължава да формира западното, а и световното обществено мнение за нашата страна (1). Значителен брой са авторите от САЩ, Великобритания, Канада, Германия, Франция, Израел, Австралия и др., които подхождат към историческото изследване с предимствата на утвърдения академизъм. Те са направили от българската история и проблематика свое професионално предпочитание, до голяма степен своя научна съдба. Съчиненията им са застъпени в университетските курсове на Запад. По тях се подготвят студенти и специализанти, които да познават основно езика, миналото, икономиката, политиката, литературата и изобщо културата на България, а това са бъдещи дипломати, икономисти, политици, високопоставени служители в институционални структури на ЕС, САЩ, международните организации и др.

Повечето от тези съчинения обаче и днес недостатъчно се познават и почти не се изучават от българската историческа наука. Нито в университетите, в които се преподава специалността „История“, нито в Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии (УНИБИТ) има застъпени курсове по българската проблематика в чуждестранните академични изследвания. По такъв начин ние сами създаваме празнини в научно-изследователското поле. Непознаването на чуждестранната академична историо­графия освен това изправя пред затруднение българските историци в усилията им да привличат нови поддръжници, да печелят нови позиции, да противопоставят убедителни научни аргументи срещу писанията на съществуващи все още недоброжелатели, опитващи се да използват българската история за чуждо на науката предназначение.

 

Началото

През есента на 1943 г. Втората световна война е в разгара си. С капитулацията на фашистка Италия капитулира и италианският корпус на Балканите. Значителна част от италианското оръжие попада в ръцете на югославските партизани. Антинацистката съпротива получава ново развитие. Числеността £ нараства, партизанските части са в състояние да ангажират ефективно все по-голям брой германски дивизии, а това е от съществено значение за настъпващите армии на Съюзниците. С нарастване успехите на ръководената от комунистите югославска съпротива, нараства и самочувст­вието на дейците на Югославската комунистическа партия (ЮКП), което се проявява в общуването им с ръководителите на Съюзниците и на съпротивителните движения в съседните страни. Те започват да еволюират от партизански ръководители в държавници, да се изживяват като фактори на реалната политика на Балканите и в Европа, чертаят свои планове за следвоенното устройство. Следствие от тези планове е и пристъпването към формиране на федерация от съветски тип през пролетта на 1944 г.

Към края на 1943 г. съветското ръководство също претърпява развитие в подхода си спрямо югославските другари. Първоначалното съображение е от чисто военен характер, отчита реалната подкрепа, която партизаните оказват на настъпващата Червена армия (2). С пристъпването към създаване на федерация обаче, разделителният македонски въпрос показва отново своето грозно лице (3). ЮКП и БКП са раздвоени заради избирането на македонския емигрант Димитър Влахов за заместник-председател на Антифашисткото вече за национално освобождение на Югославия (АВНОЮ). Георги Димитров се обявява категорично против този избор. Йосип Броз Тито се обръща тогава към съветското ръководство за посредничество.

Запитването на Тито е направено на 15 април 1944 г. чрез ген. Корнеев, ръководител на съветската мисия при Върховното команд­ване на Югославската народоосвободителна армия. Това запитване поставя началото на кореспонденцията между Тито, от една страна, и Сталин и Молотов, от друга. Изхождайки от военностратегически и външнополитически съображения, у съветските ръководители надделява разбирането, че въпросът за Влахов трябва да се остави на преценката на югославяните. Тази позиция оформя у Тито убеждението, че съветското правителство няма да предприема действия, нито да предписва решения по македонския въпрос без да се консултира с югославяните (4).

По същото време Тито получава информация, че Георги Димитров няма да отговаря повече за Югославия (5). Щом е така, Тито може да кореспондира с Молотов директно. Подобен подход обаче влиза в противоречие с дотогавашната йерархична традиция в комунистическото движение и фактически вдига статута на югославското ръководство. На практика това означава бъдещите взаимоотношения между съветските и югославските ръководители да се разглеждат вече не на междупартийна основа, а като междудържавни отношения. Показателна в това отношение е една от първите телеграми на Молотов. Съветският ръководител прави твърде програмно изявление, симптоматично за разбиранията и целите на съветската политика към Балканите.

Нашето отношение към Югославия е като към съюзник на Съветския съюз, а към България като към съюзник на враговете на Съветския съюз. Бихме желали България да скъса с германците и да стане съюзник на Съветския съюз. Във всички случаи желаем Югославия да стане нашата главна опора в Югоизточна Европа. Смятаме за нужно да поясним, че не предвиждаме съветизиране на Югославия и България. Тъкмо обратното, бихме предпочели да поддържаме отношения с демократичните Югославия и България, които да бъдат съюзници на СССР “ (6).

И наистина, до срива в съветско-югославските отношения през 1948 г. Югославия е разглеждана като главния съюзник на Съветския съюз в региона и винаги е сочена за модел на другите народни демокрации.

По-нататъшният обмен на информация между съветските и югославските ръководители показва, че и двете страни се стремят към задълбочаване на отношенията, дори по дадени поводи си разменят взаимни поздравления. На 25 май 1944 г. Сталин и Молотов изпращат чрез ген. Корнеев поздравления по случай рождения ден на Тито, с пожелания да продължи успешната борба срещу нацистките окупатори и предателите на югославския народ (7). Този ден е помрачен от интензивни германски бомбардировки над гр. Дрвар (8), където се намира щабът на Тито. В телеграма от 28 май Молотов пише на ген. Корнеев: „Смятаме бомбардировките за твърде подозрителни. Странно е, че Маклийн и Чърчил (9) напускат щаба преди началото на удара. Препоръчваме на вас и на Тито да бъдете изключително предпазливи и недоверчиви към ония, които за отрицателно време се изпариха, без да ви информират за предстоящата опасност, за която трябва да са знаели“ (10).

Междувременно, през април 1944 г. югославска военна мисия, ръководена от Милован Джилас и ген. В. Терзич, пристига в Москва, за да  разговаря за разширяване на югославско-съветското сътрудничество. На 24 април Милован Джилас е приет от Молотов, а на 19 май и на 4 юни разговаря със Сталин (11). Чрез ген. Корнеев Тито вече е изпратил до Сталин лично послание, в което поставя въпроса за съветска военна помощ за Народоосвободителната армия на Югославия и моли въпросът да бъде решен колкото е възможно най-бързо, защото от това зависи окончателният успех за създаване на демократична федеративна Югославия“. Тито споделя опасенията си, че западните съюзници се опитват да се намесват във вътрешните работи на Югославия, затова набляга върху необходимостта от предпазливост в усилията да се съхрани политическата и военната независимост на Югославия, без да се излагат на риск отношенията £ със Запада. В този смисъл всякакво, дори незначително съдействие от страна на СССР би било много ценно за нас. И аз Ви моля за такова съдействие“, пише югославският ръководител. Той съобщава също, че пред­стои да проведе среща в Италия, вероятно с британския фелд­маршал Хенри Майтланд Уилсън, и изразява загриженост, че западните съюзници може да настояват да извършат десант на югославска територия (12).

За първи път Тито предлага да посети Москва за обсъждане на известни проблеми и изработване на становище по тях преди мирните преговори“. С други думи, Тито иска да получи предварителната подкрепа на съветската страна по важни аспекти на следвоенната ситуация и произтичащите от нея условия, които биха залегнали при подписването на мирния договор и облагодетелствали Югославия. Това проличава и от изразеното от Тито убеждение, че такива предварителни разговори биха били в интерес на балканските народи и на Съветския съюз“, от което пък се подразбират намеренията му да постави на обсъждане далеч по-широк кръг балкански проблеми (13).

Още преди посещението на Тито в Москва обаче настъпват важни събития. На 12 август 1944 г. Тито се среща в Италия с британския премиер Уинстън Чърчил. Преди отпътуването си Тито се обръща чрез ген. Корнеев към съветското правителство с молба за съвет. В телеграмата си от 5 август Молотов благодари на Тито за писмото, посочвайки, че високо оценява предоставената информация за положението в Югославия и перспективите на развитие. Правим всичко възможно да ви помогнем уверява Молотов и добавя: Що се отнася до срещата Ви с Чърчил, въздържам се от конкретен съвет, тъй като нямам на разположение достатъчно информация. Убеден съм, че сте в състояние да се справите добре със задачата.“ (14)

Може да се предполага откъде произтича резервираността на Молотов. Най-важните въпроси, които трябва да бъдат обсъдени на срещата с Чърчил, са съдбата на краля в изгнание и образуването на коалиционен кабинет в Югославия. Позицията на съветското ръководство и по двата въпроса е добре известна: съдбата на краля да бъде решена след края на войната, а функциите на временно правителство да се изпълняват от Националния комитет за освобождение на Югославия (НКОЮ), председател на който е Тито (15). Фактът, че Молотов се въздържа да дава съвет, едва ли се схваща от Тито като недвусмислен израз на доверие. Неопределеният отговор може да се тълкува най-вече като стремеж на съветското ръководство да си запази carte blanche по тези въпроси в бъдещите преговори със съюзниците си Великобритания и САЩ.

 

Офанзивата на Червената армия от 20 август 1944 г., известна като Яш-Кишиневската операция, извежда от войната две от сателитните държави на Оста – Румъния и България. На дневен ред е освобождението на Югославия, Гърция и Унгария. Тито настоява освободените югославски територии да се контролират и поставят под ръководството на неговата гражданска администрация. Тези искания са изложени в телеграма до Москва от 8 септември 1944 г.(16). 

С оглед предстоящата кампания на Червената армия за освобождаване на източните области на Югославия на 11 септември Сталин и Молотов пращат телеграма до ген. Корнеев: Съобщете на Тито следното: нямаме никакви поети ангажименти към западните съюзници спрямо Югославия. Не сме свързани с никакви обещания. Бихме започнали незабавно операция (за освобождаване на Югославия), но за съжаление не разполагаме в момента с необходимите сили. Ще доставим оръжие (на Титовите партизани). Град Крайова е определен за център на доставките. Може да се обръща директно към ген. Корнеев. Ако (Тито) желае, може да лети до Крайова с наше съдействие“ (17).

Във връзка с планираната от Червената армия Белградска операция съветското командване се обръща към АВНОЮ и командването на Народоосвободителната армия на Югославия. Иска се формалното съгласие за провеждане на операцията на югославска територия. В съветското комюнике се посочва, че съветските войски ще навлязат само на територии, граничещи с Унгария, и ще бъдат изтеглени веднага, след като изпълнят задачата си. Гражданската администрация на АВНОЮ може да продължи да действа в районите, в които се разгръщат съветските войски.

Това комюнике поставя прецедент в дипломатическите отношения, като едностранно повдига статута на югославските комунистически ръководители. Видно е, че те се разглеждат вече като държавни ръководители. От друга страна, комюникето цели да предупреди срещу евентуален британски десант в Истрия. Въпросът за югославското правителство в изгнание (18) отново е подминат с мълчание, което означава, че се приема югославската страна да бъде представлявана от АВНОЮ и командването на югославската армия.

В светлината на ясно изразеното съветско намерение спрямо Югославия като към своя главна опора в Югоизточна Европа развитието на югославско-българските отношения естествено заема главно място в обсъждането на регионалните проблеми. От дневника на Георги Димитров (19) се разбира, че тези отношения са били обсъждани между Тито и Димитров.

„29 септември 1944 г. Втори разговор с Тито. Обсъдихме подробно всички проблеми и постигнахме съгласие по въпросите, интересуващи комунистическите партии на България и Югославия, както и по главните въпроси, стоящи пред нова Югославия и нова България. Постигнато е пълно взаимно разбирателство между нас, но трудностите ще възникнат в процеса на осъществяване на нашия план: създаване на съюз между България и Югославия и вероятно на федерация на южните славяни (включваща българи, македонци, сърби, хървати, черногорци и словенци) от Адриатика до Черно море. Очакваме пречки, особено от британска страна и от техните пан-гръцки (елинистки) и пан-български агенти.“ (20).

 

До разрива през 1948 г. тристранното военнополитическо сътрудничество между СССР, Югославия и България доминира в стратегическата ситуация на Балканите. Като пряко следствие от московската си визита Тито се среща с делегация на Отечествения фронт и подписва споразумение за участието на новата българска армия във войната за освобождаване на Югославия на 5 октомври 1944 г. в гр. Крайова (Румъния).

 

Процентното съглашение и планът за спонтанна федерация

През октомври 1944 г. в Москва се провеждат разговори между Сталин и Чърчил. Тази среща е обект на изключителното внимание на историографията поради договореното на нея процентно съглашение за сферите на влияние в следвоенна Европа. През 1978 г. Албърт Резис подробно описа в американското списание American Historical Review (21) обстоятелствата около прословутото листче от бележника на Чърчил, открито в личния архив на великия британски политик след смъртта му. У нас процентното съглашение е предмет на изследователски интерес на В. Тошкова, Й. Баев и Н. Котев, Е. Калинова и други автори (22).

Формалният повод за визитата на британския премиер в Москва е окончателната подготовка на споразумението за примирие с България. Действителната причина обаче е тревогата на Чърчил за бъдещето на британското влияние в Европейския югоизток. През войната британците се изживяват като старши партньор на Съюзниците на Балканите. До лятото на 1943 г. Чърчил налага своите разбирания, отразяващи стратегическите британски намерения за следвоенната подредба на Европа. Британският премиер желае по-скоро изтощаване на съветската военна машина в битките £ срещу хитлеристките нашественици, а обещаното мащабно включване на Съюзниците във войната да се отлага колкото се може по-дълго. Според тази логика Великобритания ще съумее да се съхрани с минимални средства и да възстанови максимално своето влияние. Политиката на изчакване обаче се оказва твърде рискована за британските намерения. Защото се заражда нова хегемония (23). Засилва се американският интерес към Европа, а след битката при Курск Червената армия стремително настъпва към Централна Европа и Балканите.

През лятото на 1943 г. шефът на американското Управление на стратегическите служби (OSS) (24) генерал Уилям Донован разработва план за отцепване на България от фашистката ос. Планът е одобрен от американския президент Рузвелт и е изпратен за съгласуване с британския премиер Чърчил. На 7 септември 1943 г. Обединеният комитет на началник-щабовете упълномощава OSS да действа. Комитетът за следвоенни програми към Държавния департамент разработва документ Дългосрочни интереси и цели на Съединените щати“. Това е програма от 17 задачи, които САЩ си поставят за непосредствено осъществяване в България (25). През декември 1943 г. ген. Донован пристига в Москва, за да получи съветска подкрепа за плана. По време на двуседмичния си престой той постига договореност за тясно сътрудничество и съвместни операции със съветските служби. Всичко беше санкционирано и одобрено от най-високите етажи на властта“, отбелязва тогавашният американски посланик в Москва Уилям Аверил Хариман (26). Очевидно става въпрос за стратегически план на САЩ, не за проектиране от страна на отделни военни чинове.

Британският премиер неохотно се запознава с плана на ген. Донован. Тревогата му произтича най-вече от обстоятелството, че американците се готвят да стъпят на Балканите, смятани традиционно за английска сфера на влияние. Вместо активни военни действия, Чърчил предлага натискът върху българското правител­ство да скъса с Оста да бъде оказан чрез масирани въздушни нападения (27). И двете тенденции – засилване на американското влияние и стремителното настъпление на Червената армия – са крайно нежелани за Лондон. И Чърчил замисля да постигне в лична среща със Сталин споразумение за разграничаване на съюзниците в следвоенна Европа. Целта на Великобритания е да съхрани позициите си най-вече в Гърция и Югославия( 28). Може да се твърди, че това е програмата минимум на британския премиер.

На Московската среща Чърчил се надява да използва разговорите си със Сталин за постигане на така желаната от него спогодба. Предварителните сондажи са му вдъхнали надежда, че вероятно ще постигне резултат. И действително, едва е започнала първата среща на 9 октомври 1944 г. и британският премиер лансира идеята за разделяне Балканите и Централна Европа на сфери на влияние, маркирайки върху листче от бележника си предлаганите проценти (29). За Сталин и Молотов директният ход на Чърчил се оказва приятна изненада. Формулата не само потвърждава съветското влияние върху преобладаващата част от Балканите, но съвпада напълно и със съветската програма минимум (30).

Проф. Нисан Орен сочи още една причина защо британският премиер бърза за среща със Сталин. Тя също е функция от загрижеността за бъдещето на британското влияние в Европейския югоизток. Става въпрос за информация, получена по разузнавателни канали, за съветски намерения още през 1944 г. да се конструира набързо една федеративна схема на Балканите“ (31). Според проф. Орен, ако България се федерира спонтанно с Югославия, преди да завърши войната, окончателният £ статут би се трансформирал незабавно, тя ще бъде изключена от всякакви възможни планове и намерения, които западните съюзници могат да имат спрямо нея. Руснаците, изглежда, бяха възприели тази формула…“ (32)

С други думи, при реализацията на подобен замисъл България би се загубила като субект в международното право, няма да може да носи отговорност, че е била сателит на нацистка Германия, а вероятно би могла да задържи и [част от] предоставените £ от Хитлер територии в Беломорска Тракия и Западна Македония в рамките на замислената федерация. Този план хармонизирал с „перспективните намерения на Тито“ (33). От друга страна, подчертава проф. Орен, до октомври 1944 г. правителството на ОФ все още храни надежда, че ще бъде в състояние да задържи гръцките територии, които бяха дадени (на България от Хитлер) през април 1941 г. Руснаците подкрепяха техните амбиции…“ (34).

Ако подобен план действително е бил разработван, авторите му не може да не са отчитали стратегическата ситуация през октомври 1944 г. Войната бушува все още по цялата територия на Югославия, ръководителите на югославската съпротива все още не са господари на положението в цялата страна и независимо от погасналото им самочувствие, противопоставянето им на една двустранна федерация вероятно по-лесно би могло да бъде преодоляно. Освен това България би участвала в замислената федерация с чувствително по-голяма територия, включително със земите, които бяха дадени през април 1941 г.“ (35) Димитров и Тито са обсъждали плана, както и опасенията от евентуални пречки от британска страна и от техните пан-гръцки агенти“. За това свидетелства цитираната бележка от дневника на Георги Димитров (36). Проф. Орен допълва, че от съветска страна били проведени в тази насока няколко неформални срещи със западните съюзници, сондирайки мнението им по въпроса“ (37).

Реализацията на подобен план действително безпокои Великобритания, затова Чърчил бърза за лична среща със Сталин. И проф. Орен подчертава, че само благодарение на английските протести това начинание се осуетява“ (38). Трите съюзни държави нотифицират императивно българското правителство да изтегли в 15-дневен срок своите войски и администрация от окупираните земи на Гърция и Югославия, чак след това може да започнат преговорите за примирие (39). В резултат именно на британския натиск България е принудена да се изтегли незабавно и на 28 октомври 1944 г. в Москва може вече да подпише споразумението за примирие.

 

Югославските претенции

В хода на освобождаването на източните територии на Сърбия югославяните се сблъскват със съвсем нови проблеми, произтичащи от администрирането и защитата на тези области. На 17 ноември 1944 г. Тито изпраща телеграма до Сталин, в която подробно излага тези проблеми, включително необходимостта да се преструктурират армията и тилът, и моли съветския върховен ръководител за съдействие при изграждането на флот (40).

Сталин отговаря на 13 декември 1944 г. Той изразява съгласие „по принцип“ да удовлетвори исканията, но изрично подчертава, че воен­ните доставки и помощта за реорганизиране на югославските сухопътни сили трябва да бъдат договорени. Подминат е въпросът за флота. Що се отнася до другото югославско искане за изпращане на съветски военни инструктори, върховният съветски ръководител и тук подчертава, че е необходимо да се сключи споразумение за техните права и задължения. Няма да толерираме повече отсъствието на координирани решения по тези въпроси, тъй като те задържат процеса“, уточнява Сталин и предлага в най-скоро време среща на военни и политически представители на двете страни за уточняване на практическите проблеми (41).

През януари 1945 г. в Москва се провеждат нови съветско-югославски разговори. Югославската страна е представлявана на партийно равнище от Андрея Хебранд, а на военно – от  началника на главното командване на Югославската народоосвободителна армия ген. Арсо Йованович. Съветската страна е представлявана от Сталин, Молотов, ген. А. Киселев, който сменя ген. Корнеев като ръководител на съветската военна мисия в Югославия, и членът на мисията В. Сахаров. Разговорите са концентрирани около съветската помощ за възстановяване на Югославия и доставката на храни, медикаменти, дрехи, суровини (42).

Интерес за историка представляват югославските виждания за следвоенното устройство на Балканите и прилежащите към Цен­трална Европа територии. Като една от най-разорените от нацизма държави, Югославия се надява да получи щедри компенсации. Нека припомним, че всичките £ съседи в западна, северна и източна посока (Италия, Австрия – като част от Райха, Унгария, Румъния и България) са съюзници на Хитлерова Германия. Програмата, която Хебранд излага пред Сталин обаче, съдържа ясно изразени хегемонистични тенденции.

Претенциите към Унгария са за репарации в размер на 900 милиона долара, териториално разширение, включващо областта на южноунгарския град Пейч и района на дунавското пристанище Байя. Претенциите към Австрия са за областта Каринтия. Към Италия – за областта Истрия. Претенциите към Румъния са за областта Тимишоара и железодобивния район Решица. Към България не са предявени претенции, защото три месеца по-рано, през октомври 1944 г., отношенията между двете страни предвидливо са уредени с Крайовския договор. Тогава войната се вихри по цялата територия на Югославия и Белград още е в германски ръце. През януари 1945 г. обаче стратегическата обстановка е променена и югославските апетити рязко нарастват. Не само към сателитите на нацистка Германия, но и към Гърция. Очертани са претенции към Вардарска Македония с пристанището Солун.

Любопитното в разговорите са бележките на Сталин по изложените от Хебранд максималистични искания. На репарационните искания за 900 милиона долара върховният съветски ръководител отговаря, че в предварителните разговори с Чърчил е ставало въпрос за далеч по-малък размер, при това наложен върху всички сателити на Хитлерова Германия. По териториалните претенции спрямо Унгария пък Сталин иронично пита:Унгарците дадоха ли съгласие?“

Когато Сталин пояснява, че в разговорите си с Чърчил последният настоявал Истрия да се обособи като автономна територия под британски протекторат, през която Австрия да има излаз на Адриатическо море, Хебранд възразява, че населението на областта е изцяло словенско и само няколко незначителни групи в Триест и Риека агитирали за британски протекторат над Истрия. Сталин тогава отново пита с ирония: Защо не издавите тези групи в морето?“ (43).

Върховният съветски ръководител се интересува по-нататък каква е югославската позиция спрямо Гърция. „Югославия очаква да придобие гръцка Македония със Солун. Тези искания досега не са повдигани, за да не усложняваме нещата с ELAS. Но сега поставяме това искане“, отговаря Хебранд (44). Сталин демонстрира изненада от тези югославски претенции и подчертава пред Хебранд: Вие ще се окажете в конфликт с Румъния, Унгария, Гърция, ще воювате с целия свят. Подобна ситуация е абсурдна“.

Преди да приключи срещата, върховният съветски ръководител иска да разбере какви са югославските виждания спрямо Албания. Хебранд отговаря, че албанците са най-добрите приятели на югославяните“ и добавя, че по време на последното си посещение в Белград албанска правителствена делегация е подписала Югославско-албански договор за дружба и взаимопомощ, както и отделно търговско споразумение. В отговор Сталин казва: „Щом Югославия е поела договорни задължения, тя трябва да ги изпълнява. Ако възникнат усложнения обаче, тя ще трябва да воюва и остава да видим дали ще може да се справи с британците. Албанският въпрос трябва да бъде обмислен по-внимателно. А британците уважават само силата“ (45).

Според Сталин, цяло щастие е, че договорът не е нито ратифициран, нито публикуван, и препоръчва на югославяните да изчакат и отново да премислят необходимостта от толкова тесни връзки с Албания; за всеки случай договорът да не се публикува преди февруари 1945 г., тоест, преди срещата между тримата големи в Ялта (46).

 

Преговорите за федериране

Югославско-българските отношения са особено щекотлив проблем по време на разговорите. Според Хебранд отношенията с България се развивали твърде бавно поради обструкциите на българската страна, която отхвърляла югославския проект за федерация. Сталин уточнява, че този проект е неприемлив, защото поставя българите наравно със сърбите, хърватите, словенците и македонците, създавайки впечатлението, че Югославия възнамерява да погълне България. На тази критика Хебранд възразява: югославското ръководство отхвърля българското контрапредложение за сключване на договор за дружба и взаимопомощ, защото вижда в него отчаян опит македонският въпрос да бъде решен в полза на българите, както и стремеж да се сложи край на изолацията на тази страна, след като е била съюзник на нацистка Германия. Затова югославската страна не е съгласна с този проект, а предлага свой проект за федерация, който отхвърля билатералния принцип. Същевременно Хебранд обвинява Георги Димитров, че забавял процеса: именно Димитров бил посъветвал българите да не подписват споразумението за федерация и предлагал вместо това договор за дружба и взаимопомощ.

Очевидно е недоволството на югославските ръководители. Според плановете им договорът за федериране трябвало да бъде подписан на 31 декември 1944 г. и огласен на 1 януари 1945 г. (47). Те не са толкова наивни да смятат, че Георги Димитров на своя глава е осуетил намеренията им. Нито пък Сталин може да бъде подведен, че действителният мотив зад упреците срещу Димитров е да бъде оказан натиск върху съветското ръководство. Върховният съветски ръководител добре познава югославско-българските разногласия и, разбира се, съдържанието на телеграмата на Георги Димитров и заема твърд подход по въпроса, препоръчвайки постепенно, стъпка по стъпка да се върви към договор за федериране. Сталин гледа положително на готовността на България да приеме едно съюзяване, но съветва за по-целесъобразно на този етап един договор за взаимопомощ между двете страни, като изразява надеждата, че такъв може да бъде сключен за срок от 10-20 години. Според Сталин федерацията трябва да бъде създадена по подобие на австро-унгарския модел, като се прео­долеят многобройните му недостатъци. Молотов добавя, че дори такъв безобиден акт като договор за дружба и взаимопомощ може да предизвика безпокойство в Турция и Гърция, също и в Румъния, а (Западна) Европа вероятно би била обхваната от смут (48).

Очевидно от края на 1944 г. Москва започва да залага обструкции по проекта за федерация. Мотивите може да се потърсят в нарастващите колебания у съветското ръководство, породени от прекомерните югославски претенции. Това се отчита като недобър знак за развитието на съветско-югославските отношения. И макар Москва да продължава да уверява, че федерирането с България е от най-важно значение, у югославската страна няма съмнение кой взема решенията зад кулисите. Затова се съгласява компромисно на един договор за дружба и взаимопомощ с България. На 24 януари 1945 г. в Москва се провежда тристранна среща за обсъждане на договора.

Във встъпителното си слово Сталин подчертава, че онова, което става в Югославия и България, се приписва на СССР. Това е така, защото Съветският съюз трябва да знае за какво носи отговорност. Подобна загриженост обаче не би трябвало да се разглежда като намеса във вътрешните работи на двете държави. И Сталин препоръчва в договора да не се споменава нищо за подготовката към федериране, тъй като това би могло да предизвика нежелателни реакции у съюзниците Великобритания и Америка (49).

В последвалата дискусия българските представители Кимон Георгиев, Антон Югов и Димитър Михалчев поддържат проект за дву­странна федерация, докато югославските представители Моше Пияде и Андрея Хебранд настояват България да се присъедини към федерацията наравно с Босна и Хърватия. В противен случай, възразява М. Пияде, другите области могат да поискат същия статут, както България.

Сталин поддържа българската позиция: „Югославската страна опростява въпроса, изпускайки от погледа си факта, че България е страна с посолства, със собствена армия и флота (50). Ако такава държава се включи наравно с Босна и Хърватия, нейните интелектуалци, както и буржоазията, която в България не е елиминирана, биха се противопоставили на такава стъпка. И още нещо трябва да се има предвид: хора с противоположни възгледи биха казали, че след като загуби войната, българското правителство сега губи и държавността си“ (51).

Сталин препоръчва гъвкавост, тъй като създаването на федерация налага необходимост от съответни приготовления, включително резолюция по териториалните проблеми. По въпроса за Македония Сталин препоръчва политическо решение, като се наблегне върху обединяването на отделните области. Да не се създава от Македония една независима държава, защото британците и американците може да бъдат подложени на голям (вътрешен) натиск и биха се противопоставили на подобно решение.

След тази размяна на мнения Сталин предлага съветската страна да подготви проект за договор за дружба и взаимопомощ между Югославия и България, който да бъде формулиран в помирителен, безобиден тон. Що се отнася до федерацията, Сталин отново подчертава, че тя е абсолютно необходима, но на този етап е по-добре да не се споменава като намерение и препоръчва преговорите между двамата министър-председатели да се продължат чрез кореспонденция (52).

Приведените по-горе факти са показателни в много отношения. Под резолюция по териториалните проблеми Сталин очевидно не изключва Западните покрайнини. Под политическо решение, като се наблегне върху обединяване на отделните области, а не да се създава от Македония независима държава, Сталин визира такова решение между двете държави на паритетни начала, при което обединяването на отделните области на Македония да се схваща като свързващ момент, а не като поглъщане на Пиринския край от Вардарска Македония, която политически остава част от Югославия.

В размяната на мнения преобладава Сталиновият монолог, съдържанието на който се състои от предварително подготвени въпроси и отговори. И българите, и югославяните, съдейки по стенограмата, предпочитат да останат мълчаливи. Стенограмата съдържа само кратко изявление на М. Пияде, който повтаря възгледа, че България, като по-малка от Югославия по територия, трябва да бъде включена като съставна част на федерацията.

Съветските възражения пораждат определено съмнение у Тито и неговите приближени. Част от югославските ръководители също започват да подозират, че съветското искане за двустранна федерация е само уловка, целяща да постави Югославия под съветски контрол (53).

На 28 януари 1945 г. тристранните разговори продължават във вилата на Сталин в Кунцево. По въпроса за федерацията се приема решение обсъжданията да продължат чрез размяната на писма. Проек­тът за договор не получава одобрение на страните. В действителност най-сериозната пречка е от формално-правен характер. През 1945 г. договор не може да бъде сключван. Като победена страна България не може да сключва международни споразумения, защото няма подписан мирен договор. От такова естество са протестите на Великобритания и САЩ. Затова договорът с Югославия се отлага чак за края на 1947 г., когато, след като е подписала мирния договор в Париж, България отново е пълноправен субект в международното право.

Този епизод илюстрира степента на контрол, който Съветският съюз упражнява в тази част на Балканите. Макар Западът да е из­ключен на практика от възможност да влияе върху процесите, съветското ръководство не желае да усложнява отношенията си със Съюзниците. Затова подхожда с голяма предпазливост при формиране на своята политика, като се съобразява с позицията на Запада. Това в никакъв случай не препятства реализирането на собствените му цели в региона, преди всичко укрепването на прокомунистическите правителства в страните, където вече са се установили — Юго­славия, Албания, България, и пълна подкрепа на комунистическите партии в Унгария и Румъния за завземане на властта (54).

Независимо от предпазливостта на съветското ръководство, противоречията между съюзниците се изострят. За това свидетелства телеграмата на Сталин и Молотов до Тито, изпратена от Ялта. От тази телеграма Тито научава за решенията на конференцията от 10 февруари 1945 г.:

– да бъде реализирано съглашението Тито-Шубашич (55);

– да бъде съставено ново правителство, попълнено с представители на бившето правителство в изгнание, които не са сътрудничили с германските нацисти и с италианските фашисти;

– подобни директиви Тито ще получи от правителствата на САЩ и Великобритания и тези директиви ще бъдат включени в комюникето на тримата големи.

В същото време съветската телеграма се опитва да успокои Тито, че решението в никакъв случай няма да изложи на риск бъдещото правителство.

Тези две клаузи бяха приети като отстъпка към британците, за да спрем протакането от тяхна страна. Затова се съгласихме за незабавно формиране на единно правителство въз основата на съглашението Тито-Шубашич. Не се съмняваме обаче, че ще използвате двете клаузи във ваша полза и в ущърб на вашите противници.“ (56).

Заключителните думи на телеграмата са показателни за подхода на съветското ръководство. Югославяните се насърчават към конфронтиране с представителите на подкрепяното от Запада бивше правителство в изгнание, позиция, която Тито определено споделя, като недвусмислено се обещава съветска подкрепа. Според проф. Волков този подход остава и впоследствие изиграва определена роля за влошаване на съветско-югославските отношения (57).

 

Равносметката

Федерацията между Югославия и България не се състоя. Мечтата на няколко поколения възторжени радетели за южнославянско единение бе потъпкана в калта. Династични интереси, подклаждани от интригите на Великите сили за балканско разединение, донесоха на балканските народи за малко повече от век седем разорителни войни и трудно преодолимо национално противопоставяне. Политиката на divide et impera продължава да властва над Балканите.

От позицията на времето днес е лесно да се направи цялостна научна равносметка. Да се разберат мотивите зад несъстоялото се южнославянско единение. Да се извлекат плюсовете и минусите на крайния резултат.

В края на войната югославското ръководство е в привилегировано положение, ухажвано е както от Съветския съюз, така и от британците. Оттам и порасналото самочувствие на Тито и обкръжението му, проекциите им, че чрез натиск върху Сталин ще сполучат да удовлетворят максималистичните си претенции, включително България да заеме второстепенно място в планираната федерация. Дори Тито да не е имал точна информация за процентното съглашение Чърчил-Сталин, усетът му на държавник го е ориентирал към адекватно лавиране. Югославското националноосвободително движение не е пое­мало никакви ангажименти към Съюзниците, нито пък е конфронтирало неблагоприятна военна или политическа ситуация, с което фактически оказваше действителна подкрепа“,  ще посочи по-късно проф. Н. Попович, водещ експерт по югославско-съветските отношения, заключавайки, че съглашението за 50:50 сфери на влияние е равносилно на мълчаливо съгласие на Сталин и Молотов да защитават Югославия срещу евентуална външна намеса (58). Същото може да се каже обаче и за британското отношение.

Впрочем още в първите си телеграми до Сталин Тито се опитва да лавира, усилията му са насочени към съхраняване политическата и военната независимост на Югославия без да излага на риск отношенията на страната си със западните съюзници (59).

Българското коалиционно правителство в лицето на премиера Кимон Георгиев, който е от ПК „Звено“, както и част от ръководството на БРП (к), първоначално изглеждат склонни да приемат югославските аргументи. Като изхождат от разбирането, че Юго­славия е напълно разорена победителка, докато България е напълно запазена победена страна, те се надяват федерацията да може да съчетае югославския външнополитически престиж със сравнително съхранените български производствени сили. При липса на граница с Македония възможностите на България биха били по-големи, тя би представлявала притегателна сила за българите във Вардарската област, които при новата обстановка не биха се чувствали повече откъснати. Най-големите надежди се свързват с издигането на Македония в пълноправна федеративна република, което, според българската страна, би разрешило един от най-големите конфликти в новата балканска история.

В светлината на прекомерните Титови претенции и лавиране съветското ръководство започва да подлага на съмнение собственото си решение за федерация и след края на 1944 г. започва да залага обструкции. Проектът за федерация на практика се анулира. Югославия избегна съдбата на съветски сателит и оцеля след разрива от 1948 г., но не успя да разреши вътрешните си противоречия. Външнополитическото лавиране, на което Югославия залагаше с десетилетия, също не успя да £ осигури трайна стабилност. Галеното дете на Антантата се разпадна половин век по-късно, раздирано от кървави кон­фликти, инспирирани в не малка степен от самите му създатели. С налагането на „новата хегемония“ мирното развитие на Западните Балкани остава непредсказуемо.

По силата на процентното съглашение Чърчил-Сталин България е оставена в съветската сфера на влияние. Успешното £ развитие от края на 40-те до края на 80-те години на ХХ в. обаче се дължи на последователната £ вътрешна и външна политика, сочи американският проф. Джон Лемпи. Съветският съюз не взема практически нищо от наложените на България следвоенни репарации, защитава българското стопанство от претенции (на Съюзниците), аналогични с тези след поражението на страната в Първата световна война. Нисколихвените съветски кредити представляват една четвърт от капиталовложенията в промишлеността през 50-те години. (За сравнение, кредитите, отпускани от големите европейски банки през десетилетието преди 1914 г., са с 10-процентна лихва, а тези през 20-те години – с 15%-процентна лихва) (60). Икономическият растеж на нова България е изключително впечатляващ, благоприятства развитието (61), промишлената инфраструктура е на равнището на най-високите изисквания на съвременните технологии (62).

 Забележителният си напредък България постигна благодарение на това, че залага на вътрешноикономическо развитие, вместо на външнополитическо лавиране. Подобно лавиране в миналото винаги е завършвало с катастрофи“ (63), подчертава проф. Лепми и заключава: Четирите десетилетия след 1944 г. са най-дългият период на стабилно управление в най-новата история на България“ (64).

 

 

БЕЛЕЖКИ:

(1) Христов, Христо (1988) Научна конференция в САЩ по историческа славистика, в: Исторически преглед №3/1988, с. 121.

(2) Volkov, Vladimir (1997) The Soviet Leadership and Southeastern Europe, In: Norman Naimark and Leonid Gibianski (eds.), The Establishment of Communist Regimes in Eastern Europe, 1944-1949, Westview Press, Boulder, Co., р. 55.

(3) Volkov, op. cit., p. 55. По този въпрос са публикувани значителен брой документи в: Костадин Палешутски, „Югославската комунистическа партия и Македонският въпрос 1919-1945“, изд. БАН, С., 1985; Георги Даскалов, „Българо-югославските политически отношения, 1944-1945“, Универс. изд. „Кл. Охридски“, С., 1989; в скопското издание на В. Чашуле „БКП и македонският въпрос, 1944-1968“ 1968; в белградското на Сл. Нешович „Българо-югославските отношения 1941-1944“,1978, и редица други.

(4) Volkov, op. cit., p. 56.

(5) След  разпускането на Коминтерна през 1943 г. Георги Димитров продължава да наблюдава и координира дейността на международното комунистическо движение.

(6) АПРФ, фонд 56 (фонд „Молотов“), оп. I, д. 1369, л.129.

(7) Пак там, д.1370, л.65.

(8) Операция „Ход с коня“ (Operation Rцsselsprung) е поредният опит на нацистите за ликвидиране на Тито.

(9) Става въпрос за ген. Фицрой Маклийн — ръководител на английската мисия при щаба на Тито, и за сина на британския премиер Уинстън Чърчил — Рандолф Чърчил, който служи в същата мисия.

(10) АПРФ, фонд 56 (фонд „Молотов“), оп. I, д. 1370, л.66.

(11) Пак там, л. 79-80. 

(12) Volkov, op. cit., p. 57.

(13) Ibid.

(14) АПРФ, фонд 56 (фонд „Молотов“), оп. I, д. 1372, л.1-3.

(15) Volkov, op. cit., p. 58.

(16) АПРФ, фонд 56 (фонд „Молотов“), оп. I, д. 1372, л.1-3.

(17) Пак там, л.10.

(18) През годините на войната югославското правителство в изгнание се намира в Лондон.

(19) Приведената бележка от дневника на Георги Димитров е в превод от публикуването £ в американското издание от Volkov, op. cit.

(20) Volkov, op. cit., pр. 59-60.

(21) Resis, Albert (1978) The Churchill-Stalin ‘Percentages’ Agreement on the Balkans, Moscow, October 1944, in: American Historical Review, Vol. 8 (April).

(22) Тошкова, Витка, „Примирието с България – 28 октомври 1944 година“, в: Известия на държавните архиви, № 68, 1994; Баев, Йордан и Николай Котев „Споразумението Чърчил-Сталин“ за сфери на влияние на Балканите от октомври 1944 г., в: сп. „Международни отношения“, №1, 1993; Калинова, Евгения, „Победителите и България (1939-1945)“, Университетско изд. „Св. Климент Охридски“, София, 2004; Ханджиев, Радко, „Още за процентното съглашение Чърчил-Сталин и съдбата на България“, в: сп. „Ново време“ №5-6, 2010.

(23) Thompson, Edward P. (1997) Beyond the Frontier: The Politics of a Failed Mission; Bulgaria 1944, Stanford University Press, Ca., р. 93.

(24) Управлението на стратегическите служби – Office of Strategic Services (OSS) по-късно прераства в ЦРУ.

(25) Boll, Michael (1984) The Cold War in the Balkans: American Foreign Policy and the Emergence of Communist Bulgaria, 1943-1947; Kentucky University Press, Lexington, pр. 67-68; 89-91.

(26) Ibid, pp.57-58.

(27) Ibid, p.56.

(28) Тошкова, цит. съч., с. 48.

(29) Churchill, Winston (1962) The Second World War, Vol. 6: Triumph and Tragedy, N.Y., pp. 196-197.

(30) Volkov, op.cit, рр. 60-61.

(31) Oren, Nissan (1973) Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria, The John Hopkins University Press, Вaltimore and London, р.91.

(32) Ibid, p.90.

(33) Ibidem.

(34) Ibid, p.89.

(35) Ibidem.

(36) Volkov, op. cit., p. 60.

(37) Oren, op.cit., p. 89.

(38)) Oren, op.cit., p.91.

(39) Resis, op.cit., р. 382.

(40) АПРФ ф.45, д. 390, л. 52-58,

(41) Пак там, л. 60.

(42) Volkov, op.cit, рр. 63-65.

(43) Ibid.

(44) Ibid, р.65.

(45) Ibid, p. 66.

(46) Ibidem.

(47) АПРФ ф.45, д. 397, л. 1-16.

(48) Volkov, op. cit., р. 65.

(49) Ibid, p. 68.

(50) По това време (януари 1945 г.) правителството на Югославия още не е получило международно признание дори от страна на съюзниците Великобритания и САЩ.

(51) Volkov, op. cit., р. 68.

(52) Ibid.

(53) Ibid, рр. 68-69.

(54) Ibid, р. 69.

(55) На 16 юни 1944 г. на о. Вис в Адриатическо море председателят на Националния комитет за освобождение на Югославия (НКОЮ) Йосип Броз Тито и министър-председателят на кралското правителство в изгнание Иван Шубашич подписват споразумение за сътрудничество. На 1 ноември 1944 г. двамата подписват допълнително споразумение за съставяне на единно югославско правителство. Такова не се съставя. На Кримската конференция през февруари 1945 г. тримата големи „препоръчват“ споразумението да бъде незабавно приложено в действие.

(56) АПРФ ф.45, д. 397, л. 27-29.

(57) Volkov, op. cit., p. 70.

(58) Срвн. Попович, Никола (1988) Jугословенско-Совjетски односи у другом светском рату (1941-1945), Београд, с. 165; също: Гибянский, Леонид (1987) Советский союз и новая Югославия, М.

(59) Volkov, op. cit., p. 57.

(60) Lampe, John R. (1986) The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, Croom Helm, London & Sydney, р. 225.

(61) Ibid, р.9.

(62) Ibid, р. 224.

(63) Ibid, р. 230.

(64) Ibid, р. 226.

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук