ПО МАРШРУТА НА ИДЕИТЕ. БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ СТРАНИЦИТЕ НА РОМАНА „ИВАН КОНДАРЕВ“ – I ЧАСТ

0
333

Чавдар Добрев е роден през 1933 г. в Ямбол. Завършва висшето си образование в Будапещенския университет. Дълги години работи в Института по изкуствознание при БАН. Професор, доктор. Публикувал е над 30 книги, между които „Реализмът на Вахтангов“, „Лирична драма“, „Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)“, „Всекидневният Леон Даниел“, „Еретичният ерос“, двутомникът „Ранено време“, „Окосена болка“, „Възхвала на разума“ и др.

Емилиян Станев и неговата белетристика е проблем, който ме е вълнувал винаги със своята неумираща актуалност, с откривателството на идеи и с полемиката за ценностите на човешкия дух. Една от книгите ми, която възприемам и като моя литературна и гражданска изповед, е „Забранените плодове на познанието. Емилиян Станев“ (1982 г.). В тази книга се посветих на света на големия прозаик, но и на съкровеното си желание да проверя с помощта на разказите, новелите и романистиката на Емилиян Станев дотогавашните си разбирания на културата и действителността като спомен и настояще.

За първи път тогава се осмелих да смесвам литературни критически жанрове и почерци, за да пиша от собствено име за неща, занимавали чувството и мисълта на писателя. По този начин вплетох субективните си преживявания и оценки в суверенно литературно пространство, сътворено от друга творческа личност. На места, в строга периодичност, осветлявах проблематиката чрез собствени автобиографични моменти, без да се страхувам да пречупвам образи и ситуация през повярвания от мен критерий за истинност и ерудиция. Нерядко си позволявах да фантазирам как органично съвпадат идеите на белетриста с идеите, в които вярвам и чието съдържание ме окриля.

От друга страна, познавах добре Емилиян Станев, имал съм сериоз­ни и анекдотични беседи с него. Писал съм вече как с нюанс на доброжелателство е сравнявал моя ямболски корен и моето въодушевление на критик (а Ямбол е един от центровете на българския анархизъм) с изблиците и поведението на неговия млад герой Кольо Рачика. Винаги съм стоял нащрек в такива разговори, защото знаех, че не бива да се доверявам на всяка негова дума, тъй като зад очилата ме гледа много умен, присмехулен и ироничен събеседник. Неговата спонтанност лесно можеше да подведе доверчивите и простодушни партньори в диалога.

В книгата „Забранените плодове на познанието. Емилиян Станев“ отделих специален раздел на романа „Иван Кондарев“, поставяйки ударение върху образа на Иван Кондарев. През периода, когато пишех книгата си, като главен драматург на Народния театър настоях пред директора Дико Фучеджиев да поставим „Иван Кондарев“ с акцент върху подготовката на Септемврийското въстание и възловата роля на персонажа Кондарев в него. Фучеджиев, който безкрайно почиташе Емилиян Станев, възприе с истинско съучастие тази идея и направи всичко възможно група, съставена от режисьорите Крикор Азарян, Иван Добчев и художника Младен Младенов, да подготви сценария.

Допреди няколко години смятах за себе си проблема Емилиян Станев, и съответно Иван Кондарев, за преживян. Но през това време се появиха в печата публикации, които подлагат на дълбока ревизия идеите и насоките на романа. Най-вече в такива текстове Иван Кондарев се разглежда като предтеча на мрачните сталински времена, като синоним на ограниченото и сухо доктринерство, на фанатичното сектантство от 50-те години на двайсетото столетие. На Иван Кондарев се възлагат вини за упражнените репресии, защото той бил идеологът на насилието в комунистическото движение, събрат на организатора на терора Пьотр Верховенски от „Бесове“ на Достоевски.

Според мен такива характеристики са крайно едностранчиви, а и преднамерени, конюнктурно тенденциозни. От едно или друго изказване на героя, от състоянието му през един или друг етап на неговото развитие се правят изводи, които уязвяват, нещо повече, унижават качествата и духовния ръст на Кондарев.

Зная, че културата на посткапитализма, която днес преживява развитие у нас, е крайно заинтересована да критикува, преработва, манипулира литературните шедьоври, чийто предмет на изобразяване е Септемврийското  въстание. В лириката — великата поема „Септември“ от Гео Милев, стихотворенията на Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников, а в белетристиката — „Иван Кондарев“ от Емилиян Станев. Наясно съм още, че духовните наследници на персонажи от романа като Христакиев, Манол Джупунов, на фамилията Хаджидраганови, на Рогев и Абрашев, на братя Стоенчеви, на полковник Викилов, на Кантарджиев и пр. понастоящем реализират санкции върху революционното съзнание и действие от кондаревски образец. Против възможността да се погледне по-обективно върху образа на Кондарев се обявяват и онези наши съвременници, които изцяло отхвърлят идеята на революцията, изцяло отричат насилието, включително и наложеното от обстоятелствата и историческите катаклизми насилие. Тези наши съвременници смятат Септемврий­ското въстание за авантюра на Димитров и Коларов, единствено за последица от несъобразена с реалността директива на Коминтерна. На тях по-близки са им идеите, отстоявани в романа от Петър Янков, Генков и Кесяков. Като символи на злото се явява вездесъщият сатана на движението — Иван Кондарев.

Разбирайки, че по редица въпроси критиците на Кондарев могат и да имат основание, реших да потъна пак в света на романа, да прочета с новия си житейски опит отделните части на произведението (те са четири, събрани в две книги), да проникна отново в полемиката, която урежда белетристът, за да оценя доколко Иван Кондарев е метафора на политическия аморализъм и доколко придвижва исторически процеси, които според Емилиян Станев се осъществяват в България през 20-те години на ХХ век с неумолимостта и обективната сила на крупно природно явление.

Необходимо е да добавя, че и днес продължавам да отстоявам становището си за романа „Иван Кондарев“, разгънато в монографията ми за този автор. На първо място обобщението, че в отличие от аналитичния подход, използван от Димитър Димов в „Тютюн“, но и от епически солидното пресъздаване на живота на македон­ските българи в „Железният светилник“ на Димитър Талев, Емилиян Станев моделира жанра роман-дискусия, в който прозвучават теми и състоя­ния от борбата на идеите и идеологиите през ХХ век, вътрешно екстазният ангажимент с „проклетите“ и „свети“ въпроси, пронизали творчеството на Ф.М. Достоевски. Специфичното тук се корени в начина, по който писателят свързва пласта на жизнената логика с пласта на интелектуалната полемика.

Продължавам да смятам, че Емилиян Станев в „Иван Кондарев“ за първи път в своето творчество разкрива цялостно разбиранията си по основните проблеми на общественото развитие, и то в обеми на съвременната действителност. Героите на Септемврийското въстание от 1923 г. се оказват живи въплъщения на различните идеологически позиции в нашето общество. Не се отклонявам и от разсъждението за Септемврийското въстание като вододел в новата история на страната, от факта, че то се провежда в момент на тотална социална и духовна криза, когато се преоценяват основни жизнени ценности. Макар тук да разширявам тези свои наблюдения и във връзка със структурната организация на произведението.

Съхранявам трактовката си на образа на Иван Кондарев. И в новия текст показвам как макиавелизмът на героя се „комбинира“ с идеята за новия революционен морал, проявил се в борбата с буржоаз­ната система и формите на буржоазната диктатура. Очертавам по-подробно схващането на писателя за народа, който се отбранява срещу настъплението на господстващия обществен слой. Обръщам внимание върху разграничаването на задачите на „далечния“ и „близкия“ човек, но и върху опита на революционерите християнската етика да престане да обслужва властта на „царе и патриарси“. Наблягам на Кондаревия тезис, че „главното е да поставим човека да живее в други условия“ и т.н., и т.н.

Нямам поводи да коригирам мнението си за четирите основни възгледа, паралелно разкрити в романа: на Иван Кондарев, на Александър Христакиев, на Костадин Джупунов и на Анастаси Сиров. Наложи се обаче тези възгледи да бъдат анализирани обстойно в културологичен план. И сега възприемам като структуроопределящи в романа двата полюса на идеологическата полемика — Кондарев и Христакиев. И най-вече съображението за аморализма при двамата: само че докато Христакиев е човекът, който допуска реформи единствено в границите на капитализма и безпощадната експлоатация, Кондарев ратува, бори се за реформи и промени отвъд границите на буржоазната система, отвъд закона на експлоатацията и заробването на духовния потенциал на обществото и личността.

С оглед на това, че ос на дискусионната енергия в Емилиян Станевия роман е битката за „човешки души“ между Кондарев и Христакиев, ще цитирам част от казаното в моята книга, а то се нуждае понастоящем от още по-детайлна обосновка:

„Основният опонент на Кондарев се явява следователят Христакиев. Той също се разграничава от традиционния морал. Нещо повече, търси някаква опора за себе си в разсъжденията на Кондарев, солидаризира се с неговите тези за „страшната свобода“ и за фалита на християнската етика. Парадоксът е в това, че тези изводи служат на Кондарев и на Христакиев за доказването на противоположни концепции.

Преди всичко Христакиев полемизира с идеята на Кондарев за движението на историята, за прогреса £ във времето. Христакиев допуска „своеволие“ само в рамките на „установен и осветен през вековете от опита мирови порядък и от законите на естеството“. Тези закони на естеството в неговия ум се разкриват като замяна на „едно блато с друго“, като повторение на едни и същи варианти, като степенуване на безсмислието.“

Ако Кондарев вярва, че човекът е роден в името на по-високи цели, за нормално осигурен живот и за щастие, Христакиев въобще не се надява на хуманизма: той атакува човека, който в неговите очи може да бъде само господар и само роб; иронизира бунта на народните низини и техните представи за свобода на онеправданите.

И така, романът епопея „Иван Кондарев“ е летопис на подготовката и провеждането на Септемврийското въстание от 1923 г. По мащаби на замисъла представлява белетристично пано, което раз­крива причините за трагичната съдба на българския народ и България през ХХ в. Бидейки страстен художник с неповторима сетивна дарба и възможности за богато пластическо представяне на живота, Емилиян Станев навлиза в лабиринт от проблеми и конфликти, които удостоверяват наличието на вътрешна гражданска война у нас през 20-те години, такава война, която презeнтира последиците от безотговорната политика на монархията и българската буржоазия, от загубата на национални идеали, от нарушаването на елементарни положения от гражданския договор между управляващите и народа.

За писателя е важно да покаже как тогава се формират и променят обществените тежнения, как кристализират въпросите на компромиса и безалтернативността, на толерантността и насилието, на потисничеството и свободния дух, на безподобната експлоа­тация и идеята за равенство и справедливост. В името на тази цел той се заема да проникне в социалния механизъм на град от Великотърновско, назован като град К.; в съдбите на герои с различни класови интереси; в епицентъра на събития, вещаещи близка ката­строфа.

На първи план изниква полемиката за човешката съвест и кон­кретно за съвестта на хората, които принадлежат към лагера на революционерите или към лагера на контрареволюционерите, за същината и мотивите на бунта като организиран протест на обеднелите български народни маси. Съзнателно авторът изследва историята на отделни фамилии, за да осмисли как се извършва деструк­цията в българското общество, как в микросвета на българина заработва идеологията на нетърпимостта.

Писателят построява всъщност роман на идейните брожения, на политическата и етическата дискусия, за да заключи, че Септемврийското въстание изкопава непреодолима пропаст между буржоаз­ния елит и народа, а не само между капиталистическия ред и ляво настроената интелигенция. В този контекст прозаикът има солидни аргументи, за да нарече романа на името на главния герой — „Иван Кондарев“. Защото Кондарев е двигателят на революционния процес, негов теоретик и практически реализатор. Обикновено българските романисти кръщават творбите си на основен проблем, застъпен в текста, или със символни знаци обобщават идеята. Димитър Талев нарича два от романите си „Железният светилник“ и „Преспанските камбани“, Димитър Димов назовава крупния си епос „Тютюн“, а Антон Дончев озаглавява своя роман с метафората „Време разделно“. Разбира се, има изключения и Димитър Димов ги манифестира с двата си романа „Поручик Бенц“ и „Фани Хорн“.

Само че в заглавието „Иван Кондарев“ Емилиян Станев влага както конкретен, така и философски смисъл. Той характеризира явлението народен бунт и революция, квалифицира битките между прогреса и реакцията, сблъсъка на моралните категории и историческата целесъобразност, на свободата и необходимостта. Романът „Иван Кондарев“ като озаглавяване предоставя допълнителни възможности, за да се подскаже, че пътят към бъдещето се заплаща с изстраданата участ на индивиди като Кондарев, че тяхната самопожертвователност не бива елементарно да се оценява с оглед на една или друга словесна декларация на личността.

Своеобразието на епохата и нейната кървава драма в романа се олицетворяват от пъстра галерия персонажи, в които се въплъщава духът на българското развитие. Не само Кондарев преживява еволюция и участва активно в диспута за перспективите пред българина, за неговите проклети и нерешими проблеми. Но Кондарев, сравнен с останалите образи, единствен преминава през кардинално значими етапи на вътрешно прозрение, които проверява в живота и за които заплаща с живота си. Той единствен достига до върховното познание, че човекът е носител на истината и че онова, което е измъчвало душата му, се е уталожило отдавна в съзнанието и опита на народа, че неща, които изглеждат или може би са безнравствени, всъщност могат да имат обяснение както в преживяната идея за красотата, така и в несправедливостта, изпитана от народните маси.

Нравствено изстрадани са изречените от въстаници септем­врийци мъдрости като „Крушата не пада всякога от едно раздрусване“, или „Змията не се милва с ръка, а с тояга“. Оказва се, че революционната „тактика“ на Кондарев се реализира като опит да бъде разшифровано значението на такива сентенции, събрали в себе си нравствените устои на „простите хора“, посмели да се разбунтуват, защото мярата на справедливостта е брутално нарушена и подиграна от богатите.

Емилиян Станев не позволява на друг персонаж да стигне до такива проникновения. Позволява обаче на Иван Кондарев, който във финалния момент на романа преживява сякаш отново идеята на Иван Шатов за народа богоносец. Само че по един парадоксален способ идеята за народа богоносец се преосмисля от прозаика като идея за оправдания бунт на народа.

В сегашния текст идеите, вложени в отделните герои на романа, ги интерпретирам чрез анализиране на тяхното поведение във всеки един от четирите раздела на произведението. Така общите заключения постигат по-голяма конкретност, но и по-обосновано става вникването в диалектиката на изразените възгледи и тяхната реализация. Твърде симптоматично е до каква степен Емилиян Станев, следвайки насоките на руския роман от ХIХ в., открива български координати и проекции на проблемите. Той прави героично усилие в опита си да синтезира историята на нравите, анализа на обществените слоеве в романите на Толстой с новите открития в „идеологическите“ романи на Достоевски (формулировка на неговия изследовател А. А. Белкин). Според Белкин „идеологическият“ роман олицетворява върховни страсти и изключителни събития, които излизат извън улеите на нормалността, за да се закрепят в акта на престъплението. Превръщането на идеята в страст е основа на такъв тип романистика.

Но ако Достоевски свежда въпроса най-вече до кризата на идеалите и морала, до разрушаването на личността в резултат на прекомерните £ амбиции за свръхземно могъщество („Престъпление и наказание“), Емилиян Станев много по-системно проучва мотивите на народа за разбунтуване срещу обществените несправедливости. Българският писател е наясно с грешките на революционерите и революционните движения, с преходите от народовластие към тирания (престъпление), със замяната на свободата с аргументи на „тайната, чудото и авторитета“. Но въпреки това той е готов да подкрепи народния бунт и няма намерение да го афишира като патология и голо престъпление.

Иначе белетристът не крие аналогиите с типажи и ситуации в романите на Достоевски, най-вече в „Престъпление и наказание“, „Братя Карамазови“ и „Бесове“. Персонажът Христакиев ще вметне, че Кондарев му напомня Разколников. Самият съдебен следовател Христакиев е като прототип на петербургския прокурор Порфирий Петрович, но натоварен и с идеологическо водачество. Разколников, чрез убийството на старата жена, доказва своята „всепозволеност“ и сравнимост с месиите на човечеството. Кондарев, в подготовката на революцията, разкрива облика на своята социална идея, която ще направи хората щастливи.

Но и Разколников, и Кондарев са бедняци, първият студент по право, вторият, подготвящ се кандидат-студент, също по право. И двамата имат сестри — Авдотя и Сийка, които съчувстват на своите братя. Разколников преживява катарзис и религиозно разкаяние, Кондарев дооформя идеята си за бунта, като от дело на народния избраник я преобразува в идея за съпротивляващия се народ.

Иван Кондарев със своя дневник напомня за безнравствените идеи на Пьотр Верховенски или на Шигальов от „Бесове“. В същото време той достига до идеята за „престъплението“ в резултат на дълбоки разочарования и лични поражения по време на Първата световна война; на изводи от масовата скотобойна на войници и армии, изпълняващи волята и интересите на държавната бюрокрация и световния капитал. Кондарев не прибягва до терористични актове като нихилиста Верховенски, неговото обезсърчение от съществуващия обществен ред кулминира лични страдания и спомени за кошмарни сцени върху терена на войната. Най-важното, у Кондарев съзираме еволюция на мисленето и идеята за народна революция.

Тук бих искал да подчертая, че когато създавах студията си „Престъпление — наказание — катарзис (Фьодор Достоевски)“ — „Еретичният Ерос“, изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г., аз разкрих такива страни от света на руския писател, които са изключително значими за светоразбирането на българския му колега. В тази студия, която смятам за моя идейна изповед, ударението е поставено върху проблемите на насилието и революцията, на религиозната и революционната етика, на свободата и справедливостта, които занимават ума и сърцето на Достоевски, за да продължат да съществуват като съдбовно неповторими и в идейната съкровищница на Емилиян Станев.

В позициите на Кондарев и Христакиев, например, срещаме според мен постулати от „Легендата за Великия Инквизитор“ („Братя Карамазови“). Но не като видение на Иван Карамазов, а като модерна проверка на идеята за спасение на човечеството чрез насилие над отделната личност и поемане на нейната свобода и отговорности от избрани хора („от всяко коляно по 12 хиляди“); чрез замяна на небесния хляб със земния хляб; чрез идеята за свободата като привилегия на малцина.

Вярно е, че Иван Кондарев не притежава горещото чувство на Иван Карамазов да преживява тревожно антагонизмите на света, да поставя болезнено остро нерешените проблеми на човешкото битие, да гори на огън съвестта си. Иван Кондарев в това отношение е по-затворен, стегнат и външно неатрактивен. Но и той, в последна сметка, с вътрешна жар осмисля катастрофите на действителността, нейното „неставане“, подлостта и лицемерието на хората, както и техния робски инстинкт. В този смисъл той е по-рационален, но не и емоционално изсушен. Героите на Достоевски по принцип са по-стихийни и по-разкрепостени, тяхната оригиналност е в способността им да поставят кръстопътните дилеми на епохата и човека. Докато при Емилиян Станев този тип изображение се допълва с по-определено търсене на отговори. Отговори, които могат да бъдат верни или неверни, истински или неистински, но всякога в логиката на голямата история на народа и личността.

Вглъбяването в композиционните и структурните особености на романа показва, че Емилиян Станев изследва психологическите и идейните резонанси от поведението на персонажите върху строго, едва ли не геометрически разчертано разположение на историческите събития. Този подход се проектира върху подготовката и провеждането на Септемврийското въстание, обвързано с цялостно презентиране на Гражданската война, разгърнала се в България. Така центрираният интерес към Септемврийското въстание се синхронизира с по-ранни етапи на същата Гражданска война — войнишките бунтове в края на Първата световна война и смазването на земеделското управление на Стамболийски през юни 1923 г.

С оглед на това авторът извършва дележа на творбата, съответно на четири части: от юни до август 1922 г.; от август до края на септември 1922 г.,  с фокусиране на събитията от септември; от началото на октомври 1923 г. до септември 1923 г., с фокусиране на станалото през 9 юни; септември 1923 г.

В първата част, която експонира фабулата и съдбата на персонажите, се включват и възпоминанията от войната, и войнишките бунтове (този акцент откриваме също във втора част).

Във втората част, чиято сърцевина са категоризирането на позициите и идейните фронтове, случването на заредените със символен знак произшествия, се открояват все по-намаляващите възможно­сти за компромиси, допустими преди взривната ситуация на Гражданската война. Този извод е своеобразно звено между идеите, разгърнати във втора и четвърта част през един и същ месец — септември, от две поредни години в календара на българското развитие.

Третата част насочва към заговора на двореца и високопоставените военни и икономически кръгове за сваляне на земеделците от управлението на страната. Тук единичните прояви на индивидуален тероризъм се изливат в масов терор и убийства, а буржоазният интерес се трансформира в брутални актове на държавно осветения аморализъм.

Последната, четвърта част е продължение и кулминация на същата Гражданска война, обявена от хората, виновни за участието на България в чуждестранни агресии и войни, обогатили се незаконно от страданията на българския народ, използващи средства на грубото насилие, включително арести, мъчения и екзекуции, щом трябва да се отнемат социални и човешки права от трудовите хора.

Както проличава, на сюжетно равнище се очертава профилът на социален роман с явно изразена политическа целенасоченост. Въпросът е в това, че тук идеологическата полемика се съюзява с проучване и анализ на вътрешни човешки състояние, че самата дискусия се накалява до бяло, че тя концентрира и психологически напрегнатости. Тази констатация ме връща към разговор с писателя от края на 50-те години. Във връзка с мой литературен опит, близък по жанр до разказа, Емилиян Станев, тогава редактор във в. „Литературен фронт“, връщайки ми ръкописа, твърде подробно обрисува пред мен ситуацията с липсата на интелектуална проза и на „роман на идеите“ в българската литература на ХХ век.

Според него у нас ударението се е поставяло върху изображението на бита, върху описанието на селските нрави и порядки, което снизява духовния хоризонт и лишава белетристиката ни от идейния климат у творци като руснака Достоевски. Каза, че не се усещало истинско предразположение към градския тип проза, която е бъдеще на българското литературно развитие, и че в тази сфера позитивният пример сред младите е разказвачът Васил Попов. Останалите дебютиращи белетристи черпели вдъхновение от селските си преживявания и биография. В новите времена все още липсвали психологизмът на Георги Райчев и интелектуализмът на Светослав Минков.

В този аспект аз възприемам „Иван Кондарев“ като интимното начинание на големия художник да осъществи проекта „роман на идеи“, да преодолее бариерите, които според него тласкат българина, но и неговите творци, към битоописанието и пресъздаването на прагматиката на живота, чуждеейки се от бездните на човешкия дух.

В обзора на четирите раздела на романа „Иван Кондарев“ би ми се искало да доловя осезаемо тъкмо духовния контур на проблемите, които вълнуват писателя и с които живее българското обще­ство. Проблеми, преживени от велики творци, получили атестация в различни културни общности, които при Емилиян Станев постигат своя оригинална българска интерпретация във формата на значим „идеологически“ роман.

 

СИТУИРАНЕ НА ПЕРСОНАЖИТЕ В ПРОМЕНЕНИЯ СВЯТ
Първа част

Сюжетът на романа „Иван Кондарев“ започва, по датировка на автора, от юни 1922 г., т.е. дванайсет месеца преди деветоюнския преврат и година и три месеца преди Септемврийското въстание. Естествено е за белетрист като Емилиян Станев, манифестиращ привързаност към урбанистичната проза и нейния психо-интелектуализъм, да предпочете постепенно въвеждане на читателя в образите и положенията, втъкавайки обаче при всеки подходящ случай идеологическата полемика. Характерно е още, че ако последната част на романа завършва със смъртта на Кондарев, първа част започва с представяне на любимия на писателя Костадин Джупунов. Началото на романа е ведро, празнично окрилено, с предчувствие за прекрасни преживявания. Този прийом — да се крие чрез противоположни природни и човешки изображения драматичният финал — кореспондира с древни епосни наследства, но тук е съсредоточие и на полюсни състояния, на антитези от външен и вътрешен порядък, които в течение на действието се сблъскват и взаимно опровергават.

В село Миндя — такова е въведението в творбата — влиза „млад мъж, яхнал алест кон“, със сламена шапка, която засенчва „неговото мургаво лице с хубав мъжествен профил, а в очите му се долавяше надменна учуденост“. Това е Костадин Джупунов, предпочитаният персонаж на Емилиян Станев в романа. В неговото изображение авторът споява възраждащите настроения у този герой с възраждащите тонове, шумове, краски, енергии на природата. Красотата в българския характер като темперамент и възхита от почтеността, като обич към труда и традицията, като морално наследство се кондензира във всеки нюанс от поведението на младия мъж, във всяка проява на светлата му натура. За Емилиян Станев Костадин е идеална възможност патриархалните нрави да потърсят диалог с модерното битие, физическата мощ да се влее в духовната неповторимост.

Но като голям писател реалист Емилиян Станев дори и в случая с Костадин Джупунов показва, че не е в състояние да надделява над субективните си желания и пристрастия, да твори въпреки идеалните си копнежи за човешко осъществяване. В хода на творбата той доказва, че Костадин е изтъкан от противоречия, от неприспособимост към обществените условия, които удържат победи, че неговата душа се измъчва в света на търговските сделки и преклонението пред буржоазните закони.

Да, този персонаж е олицетворение на представата на белетриста за „органичния човек“, който би могъл да бъде ценностна перспектива за българското ни придвижване напред. Станев обаче показва още, че реализацията на Костадин Джупунов в новите условия е невъзможна главно защото в едно и също време протестира срещу деградацията на собствения си имуществен кръг, но и отстоява, защитава сляпо неговите интереси. Костадин бяга от града в любимия си селски свят, макар фактически вече да е гражданин. Влюбен е в труда сред природата, а упражнява селския труд по-скоро като „хоби“, като средство да изпита наслада от спомена (тежката всекидневна работа я вършат селяните и изполичарите; задачата на Костадин всъщност е да ги надзирава). Въпреки че фамилията, управлявана от брат му Манол, центрира интересите си в търговията, Костадин мечтае да създаде чифлик във Великотърновско — в Караорман (тази форма на собственост у нас се развива най-вече в Добруджа, докато масата български селяни се труди в парцелирани земеделски участъци). Възхищава се от природата и селския труд, а е озлобен на селяните.

В последна сметка разбираме, че опитът на определени литературни критици да представят Костадин Джупунов като безконфликтна еманация на неумиращи патриархални наследства (те се съхраняват в селата) е повърхностен, понеже Костадин Джупунов е жител на града, който сам се запътва към конфликтите, държи се като гражданин, чиито социални интереси го заставят да ги отстоява в остър конфликт. Той има манталитет на заможен човек, който се отнася към беднотията и ратаите като към животни. Костадин презира, по-скоро спонтанно мрази, не само левичарите (анархисти, комунисти), но и дружбашите, земеделците на Стамболийски. Социалният му инстинкт го тласка към върховете на съвременното общество, някак си разбираемо е защо когато се жени, кум му става идеологът на имуществената класа в града, наследникът на крупна буржоазна фамилия — съдебният следовател Александър Христакиев.

Симптоматично е, както отбелязах, че романът започва със сцена, в която движеща фигура е Костадин Джупунов, а завършва със сцена, в която Иван Кондарев кулминира идеите на народния бунт.

Костадин първоначално казва, че е против дружбашите, защото част от тях, негови съученици, са се подигравали на учителите, пушели, пиели, хвалели се с любовни подвизи по същия начин, по който другите младежи говорели за социализъм и анархизъм. Скоро обаче се разбира, че зад тези характеристики Костадин скрива съпротивата си срещу предложенията на земеделците за комасация на земята и за създаването на кооперации, че е „против всякакви реформи“.

Костадин е против страстта на брат си Манол да печели пари на всяка цена, зачеркнал моралните норми, но продължава да му бъде партньор. Той не понася Иван Кондарев, защото дружи с жената, която харесва — Христина, но и защото е „интелигент“. Обитава непрекъснато пристройката с конете и мечтае за полето и лова, но е свикнал в дома му да служат слугиня и ратай, а на лозето да се труди другият ратай. Макар и да не успява да вземе матура, факт е, че този герой учи в търговска гимназия, с цел да се занимава с търговска дейност. Това че „у Костадин се трупаше отвращение от търговията“, не зачерква ситуацията на търговия със земи в семейството, с получаването на приходи от търговия с железарски стоки. Магазините са собственост не на Манол, а на цялото семейство, включително и на Костадин. Печалбите идват оттук, не от земеделието.

Неслучайно още в началото на романа авторът „въвлича“ Костадин за участие в публично градско събрание на местния буржоазен елит. „Въвлича“ го, тъй като е наясно, че независимо от стойностите му като „органичен човек“, Костадин спада към елита на град К. Там той ще срещне не друг, а мракобеса, артистичния Мефистофел на побългарения фашизъм Александър Христакиев. Въпреки че Костадин се дразни от Христакиев, който оставя в него впечатление „за нечистоплътност“, съдебният следовател ще ухажва Костадин, смятайки го за колебаещ се член на неговото елитарно общество, за субект с предразсъдъци, които могат да бъдат „облагородени“. Костадин отлично разбира как Христакиев го обработва с похвални фрази като тези, че принадлежал към силните хора, че не се водел по модата и обичал земята, но не възразява. Не възразява и когато Христакиев го определя за свой единомишленик в борбата си против „цървуланковците“. Малко по-късно ще се солидаризира с пословицата: „Парата върти света, правдата — небето“.

В тази първа част като визитни картички пробягват пред читателя отделни епизоди с представянето на възловите персонажи. Такива персонажи, в естетиката на писателя, презентират различните идеи за живота. „Разсипали се“ на отделни елементи, тези идеи се изразяват от различни по социалната и етичната си ориентация личности.

Първата характеристика на левичарите в града я дава Христакиев (в разговора с Костадин). Той ги причислява към дърдорковците, „подскачащи“ подир езика си. Това са хора, завършили гимназия или университет, които не биха могли да съществуват без държавна служба, за самостоятелна работа са непригодни. „Ето защо — продължава Христакиев — се държат в разни социалистически теории. Между тях има вагабонти и разбойници, които прегръщат анархизма, има и кариеристи, които за една службица ще се отрекат и от баща си. Най-умните, разбира се, са мошеници.“

Иван Кондарев е първото доказателство или антидоказателство на думите, изречени от Христакиев. Въвеждането на Иван авторът извършва чрез сцена, в която той приема в къщата си доктор Янакиев, богатия лекар сибарит, живеещ самотно със слугинята си. Докторът е повикан да прегледа болната майка на Кондарев. Емилиян Станев, предпочитащ тук да характеризира своя герой с отрицателни черти, го представя като некомуникативен, враждебно настроен индивид, който отказва въобще да разговаря с Янакиев, било на тема единен фронт, било на тема дружбаши. Вместо това той ругае след прегледа сестра си, че не е платила визитата на доктора, макар той да е отказал хонорара. В лош привкус е репликата на Иван за буржоата, които играят на благодетели.

Стаичката, в която живее Иван, се описва с оглед на вложените в романа мотиви, като скромна по изглед и мебелировка, на пода са пръснати „вестници и оръфани книги“, на „стената бе забодена с кабърчета скица на Ленин“. Тази обстановка (запомнете) напомня „монашеска килия“. Синовните чувства на Кондарев освен това „бяха твърде слаби“ и близките за него са като бреме. „Сякаш съм се родил на камък…“ — констатира за себе си той. Така Емилиян Станев набива в съзнанието на читателите представа за необщителен, прекалено честолюбив, срамуващ се от своята бедност, отчужден от останалите млад човек. Този младеж наподобява поразително монах, отдаден на книжовна работа, но с определена политическа насока — скицата на Ленин свидетелства за това.

Такива са контурите на Иван Кондарев от онзи първи етап на развитието му в романа, които прозаикът доразвива в циклите на сюжета. Тук са събрани и най-безпощадните квалификации за сектанта и догматика Кондарев: ограниченостите му като човек и политик, възприемането (по примера на руснака Писарев) на красотата през призмата на нейната потребителна стойност. Персонажът говори с грубия език на нихилист, на български адепт на Пьотр Верховенски и Шигальов на Достоевски.

По повод на твърде романтичните и абстрактно звучащи изкази на учителя Георгиев, на неговото упование в красотата като идеал, Кондарев ще възрази брутално, че това са глупави съновидения, измишльотини, напудрени фрази. Идеите за красотата като преди­словие на „всяко понятие за добро и зло“ са „стари мисли… отпреди войната, от нашите хождения по мукам“. Кондарев не се трогва от заклинанията на учителя за малодушието на новото поколение, за неговото безверие и липса на обществено възпитание, за „вашето младежко нетърпение и дилетантство“. Не се сепва от обвинението в „безпътица“, че поколението му търсело „абсолютна свобода“, защото е объркано и отчаяно и не знаело как да съчетае „изискванията на обществените идеали с поривите на вашето Аз“, защото било наследник на „изостанал народ“, неготов да усвои „изработени от векове обществени форми и свободи“; защото живеело сред „продажни политици“, наречени от Пенчо Славейков „мазници и фасулковци“.

Георгиев още в тази беседа заявява, че не е революционер, не би могъл да върви заедно с тези, които се „увълчиха“ и на които е изсмукана от душата „всяка човечност“. Кондарев обаче няма да трепне и когато Георгиев громи „догматичната и суха теоретичност… на вашата философия“. Само ще заключи, че учителят се крие в „града на красотата“, че бяга от реалните въпроси на живота, за да вметне накрая: „Вие сте естет!“

Писателят ще бъде още по-суров при изображението на Кондарев в следващите епизоди, когато разкрива подготовката и провеждането на общоградската дискусия с доклад на младия революционер: „Личността и нейната роля в историята на обществото“.

Докладът няма успех на събранието. Кондарев претупва проблемите, за да може по-бързо да „нападне анархистите“. Но за Емилиян Станев, с оглед на романната концепция, е от по-голямо значение да посочи, че левичарите през онова време повече се интересуват от зависимостите между свободната воля и историческата необходимост, как човекът и човечеството могат да извършат кардиналните обществени промени и реформи — с или извън етиката. Дали човешката история се движи от „нравствени представи и цели, не само от материалистически“, както твърди и толстоистът-участник в дискусията, или действията на революционерите се ръководят от закона на необходимостта.

На тази дискусия белетристът намира възможности да фокусира възгледа на лидера на анархистите Анастаси Сиров. Явно Сиров се ползва с авторитет в града, щом под негово влияние групата на анархистично настроените хора се е увеличила забележимо. Какви са опорните точки на Сиров, критикувайки доклада на Кондарев? Първо, комунистите признават държавата, а безвластниците не я признават: „Другарите комунисти признават държавата като необходима организация и сила, с която пролетариатът ще смаже враговете си. Ние не я признаваме“ (Сиров). Второ, комунистите, не осъзнават колко незаменима е отделната личност. Затова анархистите не признават никаква партия и организация, която ограничава личността: „Ние не заменяме едни богове с други“, „За вас личността е без значение, макар че тя е нещо като проводник. Според вас и с този, и без онзи непременно ще съмне. Непременно революцията ще стане. Все ще се намери някой да я направи!“ (Сиров).

Като ветрило във фабулен план авторът разширява изображение­то на хората, които съставляват лицето на левицата. Между тях има съществени различия, протичат остри дебати, расте вълната на противопоставянето. Основните ръководители на компартията в К. не са привърженици на Кондарев. Адвокатът Петър Янков — водач на комунистите в К., е интелектуалец с възгледи, придобити през тесняшкия период, той държи на парламентаризма и спазването на нормите на обществения ред. Според него „първо трябва да се възпитат масите да извършат революцията, без да се удавят морално в нея“. Той си представя революцията като огромно сцепление на възторжени човешки маси, тръгнали убедени към своя най-велик празник. На него му е чуждо делничното схващане на Кондарев, според което революцията е и проливане на кръв, отговор на социални потребности, използване на подходящата ситуация за въоръжен щурм срещу буржоазията, криене на невероятните трудности от масите, за да не бъдат те предварително обезверени.

Янков, за когото прозаикът изтъква, че обича да командва, а като депутат, избиран четири пъти, се ползва с голямо влияние сред населението, излага по-системно разбиранията си на заседанието на партийното ръководство. С красноречивостта си на юрист с богата практика Янков набляга върху актуалните проблеми, които тепърва ще бъдат предмет и на белетристичния разказ. Местният партиен ръководител защитава теза, според която единен фронт означава да се изчака падането на земеделците, за да се привлекат след това селските маси. Единният фронт не бил еднозначен с коалиция, понеже „принципът на непримиримата и самостоятелна борба си оставал и тук. Единният фронт трябвало да се осъществи отдолу в самите маси“.

Янков упреква комунистите от рода на Кондарев, че Ленин им е объркал ума с провъзгласения „съюз на руското работничество със селячеството“. „Искате час по-скоро да съборим буржоазията и да вземем политическата власт. Как — пита Янков? — С неподготвените и непросветените маси? Без участието на малоимотните и безимот­ните селяни и граждани? Буржоазията е загубила и губи из ден в ден тия маси. Ние и земеделците сме единствените големи партии и между нас не може да не се води борба кой да спечели тия маси. Друг път няма!“

Но Янков настъпва срещу активиста Кондарев и във връзка с проваления диспут. На обясненията на Кондарев, че причина за провала е отказът на партийното ръководство да води битка с местните анархисти, че това си мнение го е оформил в резултат на своето разочарование от анархистите, че е искал да даде реванш, задето преди години се е увличал от идеите на анархистите, квинтесенция на „див индивидуализъм“, Янков отговаря с реч, напълнена с отрова против младия си опонент. Той отсича — революцията не означава грабителство: „Експоприацията на капитала не значи хайдутлук и свинщина! Ние възпитаваме масите тъкмо за това, иначе ще се удавят в революцията и корумпират. Вие не сте разбрали това досега, а ми дрънкате за чисти кладенци, за етика… Или с невежество, или с провокация!“ (П. Янков).

Към левите би могъл да бъде причислен и гимназистът Кольо Рачика, който мечтае по красота и справедливост, търси духовно спасение в модерните за времето индивидуализъм, романтизъм, естетизация на живота. Той стои най-близко до „междинната“ философия на естета Георгиев. Само че учителят страни изкусно от социалните ангажименти, прибягвайки към теория на изкуството, която допада както на хората със социално мислене, така и на елитни франтове като Христакиев. Докато Рачиков, искрен до мозъка на костите си, чист и праведен като сълза на дете, е алтруист, самопожертвователен, защитник на правдата и свободата, непримирим враг на подлостта и еснафското приспособяване. Кольо Рачика освен това е поетична душа, пише стихове, живее с любовни блянове, без изгледи за осъществяване, строи въздушни кули, но мрази стражите на порядъка, възгордените „мамини синчета“, богаташките чеда, самозабравили се в охолството си.

Като момче, което смята себе си за индивидуалист, Кольо Рачика гравитира към анархистите, приемайки всички „социални движения за преобразуване на обществото за „стадни теории“, убеден е, че няма разковниче за тайната на битието и още, че носи душа, която скита с тъга в пространството. Но като бедняк и Кольо очаква революцията, за да го избави от мизерията, и той не иска да продава своя труд на „думбазите и капиталистите“.

Един случаен инцидент, при който Рачика се сбива с поручик Балчев, юнкер от Владая, най-свирепия побойник в града, се превръща в централно звено на първа част. Балчев, представител на казарменото насилие, е поставил себе си изцяло в служба на класата, от която произлиза, подчинил е волята си на социалната нетолерантност и на представата за общество, разделено на две половини: общество на порядъчните хора и общество на предателите. Уязвен, че Кольо Рачика се е осмелил да отвърне на юмрука му, че извиква за помощ прия­телите си, за да се разправят със самонадеяния млад офицер, малко по-късно, заедно с двама свои приятели и офицери, Балчев налита с юмручни удари, с оръжие и „зверска злоба“ срещу младеж, припознат за един от групата приятели на Рачика. Това предизвиква граждан­ски протест, който се излива в манифестация до Военния клуб, за да се потърси отговорност от овластените.

Няма да се спирам върху сюжетните усложнения, ще изтъкна обаче, че наред с допълнителното осветляване на образа на Рачика, писателят в този епизод сгъстява напрежението и негативните оценки, свързани с Кондарев: протестните лозунги на митинга, който е оглавен от Кондарев и на който е издигнато червено знаме не без негово съгласие, са умело използвани от военните, и специално от началника на гарнизона Викилев, за изолиране на компартията като провокатор на народни вълнения. В отличие от Янков, който зове за изчакване и мъдрост в такива моменти, Кондарев е обвинен от другарите си в неправомерна намеса в ситуация, която обслужва интересите на противника, т.е. обвиняват го в незрялост и авантюризъм. Така Емилиян Станев, във връзка с естетиката на „идеологическия“ роман, насища скандалния епизод от всекидневието със заряд на социална конфликтност и идейна полемика.

Какво узнаваме за главния герой Кондарев дотук? Че е затворен в себе си, студен индивид, безкрайно предан на идеята, неспособен на компромиси с противната среда, склонен към сектантство и идейна чистота. В същото време Иван, в контраст с досега формулираните характеристики за него, проявява широта в мисленето — той е за съюз със Земеделския съюз на Стамболийски още в този момент, на низово равнище, но и на равнище ръководства на партиите. Обявява се срещу тактиката да се изчака сблъсъкът на „двете буржоазии“, тъй като подобно поведение,според него е пагубно с оглед на приближаващото народно брожение. Държи хората да се изпробват в кон­кретни стъпки по посока на същата революция.

Това обаче не му пречи да гледа пренебрежително на полемиката за ролята на морала в революционното противопоставяне. Готов е да се възползва от ситуациите и хората, щом така човекът се „освобождава“ от вероятността да остане „неутрален“. Критикува анархистите, тъй като е противник на индивидуалния терор и се е отказал да смята, че индивидът сам, в качеството му на свободен атом, може да промени коренно социалните несправедливости. В този смисъл Кондарев възлага надежди на организираните маси (чрез партията), на дисциплината на революционерите. Те не бива да се отказват от използване инструментариума на държавата и държавната машина. Би могло да се каже, че с Кондарев си отива поезията и романтичната непостижимост на революцията: от индивидуален акт (на волята — също), тя се превръща в дело на масите, на въстаналия народ.

В този момент Кондарев е най-уязвим като опонент на свободата и демокрацията, като личност, която е съгласна с максимата, че в името на целта е позволено да се използват неморални средства. Признавайки целесъобразност в подобно мислене, Емилиян Станев не крие възраженията си срещу него. Явно за прозаика това е опасна тенденция, прилепчива болест на революционното движение, от която се заразява и Иван Кондарев. Тази болест извежда до поражения с идеята за всепозволеност.

Според мен една от причините дадени критици да възприемат едностранчиво образа на Кондарев е тъкмо тази, че те черпят информация само от първите прояви на героя, без да осъзнаят какви дълбоки промени настъпват в разбиранията на младия мъж за живота и революцията в различните раздели на романа. Както преди началото на романа Иван изживява различни степени и етапи в развитието си, така и с разгръщането на фабулата претърпява забележителна еволюция на своите идеи, обогатява се с придобития жизнен и бунтовен опит. Факт е, че до последната четвърта част на романа Кондарев не се „оцапва“ с кръв, предпочита да обсъжда въпроса за пролятата кръв, вместо да го реализира на практика. Точно отсъжда един от персонажите, че Кондарев като човек, който подготвя масово прилагане на насилието, няма намерение да упражнява индивидуалния терор. Пробивите в разбирането на Иван за революцията, както проличава, се движат по линията насилие — етика, но проглеждането му настъпва по-късно.

По принципа да се надниква в света на всеки от основните персонажи белетристът посвещава определени страници на вътрешните стремежи и амбиции на Анастаси Сиров, представяйки го не просто като адепт на терора (политическия).

Сиров действително отива в София да черпи опит от прочутия терорист Калинков, обрал банка, и да иска от него средства за печатането на вестник и преводна литература. Но той не забравя също колко е нужно да се въздига духът на народа, да се свързва идеята с „нравствения въпрос“, да се крепи вярата на човека. Когато Сиров се уверява в елементарната логика на Калинков и на неговия събрат Домусчиев, потрепервайки пред тяхното отегчение и липса на идеализъм, той възкликва: „Всеки народ е романтичен и когато ние загубим романтиката, скъсваме със самия народ“. От гледна точка на романната концепция от значение е, че Сиров се връща от столицата, раздвоен между желанието си да постигне уровена на знаменитите терористи, отдали се на „нелегализъм и ексизъм“ (последното ще рече експроприация на богатите чрез терористични акции), и анархизма като идея за личност и общество, освободени от потисничеството на собственическия свят.

В първа част на романа се прави портретна скица и на друг деец от лявото движение, с авторитет не само в родния град К., но и в столицата, където влиза в ръководни органи на партията като военен експерт: Владимир Корфонозов. Според мен това е третият, обрисуван с едри щрихи образ на човек от лявото пространство, представен в романа наред с Иван Кондарев и Анастаси Сиров. Останалите хора от левицата, даже онези, които заемат възлови постове в партията, са с участта на епизодични фигури.

Корфонозов, чието поведение на роден аристократ и морално устойчив индивид се разкрива с дълбоко навлизане в неговата психология и настройка на интелекта, презентира жизнена позиция, близка до тази на белетриста. В първа част краските, с които се рисува този персонаж, се полагат икономично, набелязват се само най-необходимите белези от биографията му, които осветляват персонажа в друга конфигурация и с друг душевен профил в сравнение с Кондарев. Кондарев — довчерашният селски учител, както отбелязах, живее оскъдно, спартански, накратко — в мизерия. Корфонозов обаче произлиза от богато семейство, получил е системно образование на професио­нален военен. Баща му е „известен търговец в града, а чичото — генерал от запаса“.

Класовият инстинкт и интелектуалната воля тласкат Кондарев към комунистите. При Корфонозов източник на индивидуалната му промяна е неговата незадоволена амбиция на роден аристократ, макар и с буржоазна осанка. В свой труд по военни дела, след дълго пребиваване на фронтовете, Корфонозов доказва, че „причината за пораженията не е комунистическата и земеделската пропаганда, а грамадното превъзходство на противника и грешките на нашето командване“. Бюрократите от военното министерство, вместо да похвалят действащия майор за компетенциите му, го уволняват. „Озлобен от това и от масовите уволнения в армията — пише авторът, — записа се студент по право и влезе в комунистическата партия“.

Интересно е, че Корфонозов, както ще се види още по-ясно в другите части на творбата, не кокетничи с култура и домашен бит, не капризничи на срещата си с плебея учител, а с математическа точност дава диагноза на съвременната ситуация. Той първи заявява, че военните се въоръжават въпреки съюзническия контрол, че се подготвя преврат срещу правителството на Стамболийски. Оръжието, според неговите наблюдения, се придобива от тайни складове, формирани преди поражението. „Конституционният блок вярва, че Негово Величество ще събори Стамболийски чрез държавен акт — заключава майор Корфонозов, — но това е бошлаф… Блокът въоръжава хората си, въоръжават се и отделни предприятия на разни думбази“.

Тук се проявяват противоречия в разбиранията на двамата комунисти. Докато Кондарев не иска да участва „в празни приказки за военната лига“ (тя според Корфонозов разполага вече със скрито оръжие), подценява ролята на военните в подобна акция и повече от военния специалист е склонен да се надява на народа и неговата съпротива, майорът аристократ оценява победата на революцията единствено или главно от гледна точка на военното превъзходство. Той не крие, че съотношението на силите зависи от влияещите фактори по върховете: българската левица, следователно, предварително е обречена, ако не завоюва решаващ терен там горе, във властващите кръгове и генералитета.

С „почти нежното, лисиче изражение“, с тънкия си усет за преценка Корфонозов ще се изкаже скептично за възможностите на народа в контекста на военното решение на казуса революция: „Народът, драги, е относително понятие, не събирателно число, а съотношение на сили в известен исторически момент. Който иска да прави революция, трябва да тури ръка на складовете с оръжие. Самият народ не значи всичко и това може би ще бъде другата трагедия в бъдещата човешка история — народите ще бъдат управлявани много по-лесно, отколкото по времето на аркабузите и гюллетата“.

Но Корфонозов в нещо се и приближава до Кондарев: и двамата подминават нравствената страна на ситуацията, единият държи да хване в юмрук волята на народа, другият се уповава на оръжието и на военния аспект в правенето на революцията. Парадоксално е, че Корфонозов, функционер на партийния център, се отнася скептично към възможната победа на левицата. Той констатира, че факторите, които ще се противопоставят на народното въстание, са прекалено силни — и като вътрешен потенциал, и като чуждестранни съюзници на властимащите, за да се очаква успех. Но Корфонозов е възпитан така, та да не търси лично благополучие, и щом се е „хванал на хорото“, да издържи докрай. Затова и героизмът му блести с достойнството на мъченик, който, узнал предварително своята присъда, предпочита да загине с жест на стоик. Забележително е как след печалната равносметка Корфонозов не забравя за задачата, във връзка с която е поискал среща с Кондарев: да се сдобият с оръжие от стар военен склад край местна селска воденица.

За прозорливостта и моралната издръжливост на Корфонозов показателен е следващият му анализ: „Ти и другите ме обвинявате, че гледам на революцията като военен и не държа сметка за силите на масата. За човек, който е прекарал три войни, нещата не стоят така. Аз не мога да се поддам на романтиката, която е обзела нашите, защото съм възпитан по-иначе и съм зрял мъж. Изстрелял съм трийсет и две хиляди снаряда и знам действието на съвременното оръжие… Както се научих, Муравиев е издал заповед да се почисти оръжието на оранжевата гвардия в казармите. Оттам то вече няма да излезе. Ние стоим и чакаме революцията да дойде отвън и през това време международната реакция събира силите си. Революция у нас не може да стане. Тя ще бъде смазана от войските на съседите и ако стане нужда, и от интервенцията на съглашенците. Но може да стане нещо друго. Народът да се дигне да защити правата си. Впрочем тебе още ли те занимават етичните проблеми?“

В началната част на романа писателят неслучайно представя своите персонажи най-вече в ситуации на техни обществени вълнения, мисли и обещания за действие. Още тук, преди да е разгърнал чертите на героите, той ги изобразява „отвътре“, стремейки се да насити с проблемност, но и с психология конкретните презентации. Пулсациите в човешките отношения не са равномерни, а нервни, учестени. Сред дейците на левицата например се открояват социални и философски конфликти, преломени в ожесточаване на личните отношения. Корфонозов не е изправен пред идеен избор, затова пък ще трябва да осъществява себе си между скепсис и поета отговорност. Кондарев не само отказва да приеме мисленето на Янков и сие, но се и дразни от подобен манталитет. Сиров се измъчва в порива си да прескочи моралните прегради, за да удостовери своята свобода. Дори и ученикът Кольо Рачика бива заставен от живота да изпита не просто романтични блянове, а и опакото на Балчевата ръка.

Димитър Димов, авторът на „Поручик Бенц“, „Осъдени души“ и „Тютюн“, в подобни случаи наблюдава персонажите сякаш „неутрално“. Писателят не отказва драматични колизии на отделните образи, но самият той стои, така да се каже, отстрани и фиксира симп­томите като лекар. В редки моменти проявява пристрастие към лицата, които изобразява, както е с очертаната еволюция на Фани Хорн. Общо взето, превръща в закон съхраняването на дистанция между автор и образ.

Емилиян Станев също се придържа към такъв принцип, но е по-експлозивен и сетивно реагиращ на нещата, които се случват и които съпреживява преди да ги опише. Неговият реализъм е с по-значима емоционална наситеност, характеристиките, които дава са изпълнени по-видимо с интимност и изповедни нотки.

Димитър Димов, следвайки своя метод, съзнателно надстройва положенията над битовата обикновеност и претрупаност, изчиства заради художествената цел излишните според него детайли. Освен това показва драмата на живота чрез нравствената деградация и криза на идеите, обхванали висшето общество, елитните му представители.

Емилиян Станев, напротив, дори и персонажите с претенции за елитарност и аристократизъм ги затрупва с провинциална суетност, с недорасли обноски, с „вкусотии“ от всекидневието, по един израз на Леон Даниел за необходимостта театърът да поема многообразието и сетивната неповторимост на всекидневието. Така светският живот на малкия или средно голям български град се превръща в панаир на суетата, на разпилените амбиции, на довчерашните селски навици, омесени с външната показност на градския човек. Подражаваното отчуждаване се опровергава от почти нахалния интимитет на контактите. И не че авторът не умее да рисува изящно битието на избраниците, на елита, да пресъздава атмосферата на изтънчените обноски и копнежи, на нюансираната скука и отегчение от простолюдието. Въпросът е, че всичко това прозаикът го изтегля от среда на недозряла култура, за да лъсне пародийната й същина.

Емилиян Станев убедено споделя, че за него модел на българския живот е животът на еснафското съсловие, състоящо се от занаятчии, замогнали се чиновници, дребни и средни търговци, хора със сел­ски корен, техните бащи и майки довчера са газили калта на родното село. В този кръг битийните порядки са си изработили канон, там трудно „пробиват“ преструвки и нелепо подражание, надутости и изкуствено предизвикана показност, сляпо следване на европейските образци. Отношенията в еснафския слой най-често са искрени, от­крити, държи се на дадената дума, ненавижда се лъжата, подлостта предизвиква погнуса, трудът е иконостас на съществуването, обичта и семейството — най-високи ценности, а децата — бъдеще в същинския смисъл на думата.

Затова авторът, както се присмива на подражанието и незрелостта в светските отношения между по-едрите буржоа, така се дразни от пренебрежението на левите водачи към своеобразието на българския бит и характер, към традициите с вековечна давност, към идеята за хармонично семейство, синхронизирана с определени ритуали и правила.

Станев обаче не превръща тези свои представи в определяща естетическа позиция. Макар и да дава място на собствените си предпочитания, оставя действителността сама да се развива и разпорежда със субективните желания на персонажите. В този случай предпочита да приложи способа на „ненамеса“ в ситуациите, въпреки защитените лични схващания и преценки. Писателят дава известна „бонификация“ на любимия герой/герои, но след това позволява на жизнения процес да си каже съдбовната дума, да постави персонажа пред изпитания и проверки, в които обективните закони решават дали е в състояние да оцелее, още повече, да победи.

В първа част, извън социалните характеристики на леви и десни дейци, Емилиян Станев се впуска в пресъздаване на отношенията в две еснафски семейства — главно на Костадин Джупунов, отчасти на Христина, любимата на младия Джупун. Бай Христо, бащата на Христина, е як като дъб българин, могъщ и непристорен. Неговото слово в семейното обкръжение не търпи възражение. Честит да практикува занаята на бъчвар, той умее да готви и се храни като човек, който пращи от здраве и не страда от морални болежки, защото съвестта му е чиста.

Бай Христо живее съгласно твърди принципи. Семейството е неговият бог. Важно е жена му и дъщеря му да го обграждат с обич и топлота, да пазят честта си, да не нарушават завещаните традиции. Отдавна е простил моминския грях на съпругата си, която сега, във виновността си, изпълнява безропотно всеки негов каприз. Дъщерята е твърде своеволна, но пред баща си тя е тиха и покорна като уловена в яз водица. Бай Христо не уважава комитите, чапкъните, онези, които гонят вятъра, без да постигнат материална изгода. Ето защо е настроен враждебно спрямо Кондарев, първия ухажор на Христина. Съвсем друго е поведението му към Костадин, втория жених на дъщеря си. Костадин според него произлиза от почтен род, родителите му са уважавани, имотни хора, младежът е хубав и силен, годен да изкарва и умножи хляба на бъдещето семейство. Ерго, бащата може само да мечтае такъв левент да му стане зет.

Подобно на бай Христо и Костадин обича земята, жадува да се труди, да живее сред природата, отдаден е на лова като на блажена страст, както бай Христо сръчно лови риба в реката. Какво че Кондарев нарича бай Христо „еснаф“, определя разбиранията му като „еснафски“, нали бащата се грижи за жена и дъщеря, нали нито за момент не ги е оставил на женската им полуда, нали е като исполин, който пази българското първоначало с това „скулесто лице“, с тези „черни мустаци“, с тази „едра брадичка, край която се стичаха струйки пот“! Както животът на Костадин е спонтанен и природен, така и биографията на бай Христо черпи енергия от свежи източници.

В подобно изображение могат да се намерят елементи от типичното за българската проза идилично изображение на занаятчията и селянина. Да се открие атмосфера на благост, трепетна интимност и романтична унесеност, обгърнали скритата в душата на героите легендарност. Само че Емилиян Станев, въпреки спонтанните възторзи, не е толкова простодушен и еднолинеен автор. Сочейки бисерната красота в това естествено съществуване, едновременно под­сказва как вече са се появили пукнатини в здравия храм на еснафското семейство. Дъщерята Христина, свръхжизнена и преизпълнена със сладострастие натура, преобръща прагматизма на еснафа в суетно поведение да блести сред буржоазния елит на града, да бъде ухажвана от офицери и преуспяващи търговци. При Христина Байхристовото разбиране за почтеност се трансформира в амбиция на героинята да се отърси от еснафските добродетели. Намеква се даже, че се срамува от простодушието и наивността на хората, които са я отгледали.

Огромен дял от първата част на романа е посветен на семейство Джупунови. От една страна, епизодите могат да бъдат приети за апотеоз на мъжествеността и непокътната нравственост на Костадин Джупунов, от друга, като такава похвала на семейния мир, която съдържа в себе си критически акцент.

Костадин е по-скоро наследник на бащиния си род, занимавал се със селски труд. Баща му, макар и беден, се е радвал на сила и воля за преуспяване. Синът също е витален, чуждее се от търговията, с която семейството му припечелва парите за издръжката си. Сърцето му е невинно, жадно за обич и не може да приеме търговските машинации на брата Манол. В тази част на романа се случва великолепното, затрогващо влюбване на Костадин в Христина. За Костадин това е преобръщане на света, музика на душата, звезден безкрай, побрал щастието на двама млади. С вдъхновението на поет Емилиян Станев рисува душевните полети на младежа, като ги проектира върху храмовата красота на природния пейзаж. Сякаш цялата вселена се е пробудила и радостно възкликнала в съзвучие с копнежите на Костадин. Личи си с каква ласка и нежност писателят обгръща своя предпочитан герой, как заедно с него чувства прекрасните мигове. Дори и природата се съобразява с този празник на взаимността. На първата истинска среща между Костадин и Христина, когато младият мъж „сложи ръцете си на раменете £ и отведнъж, като я обгърна неловко и грубо, целуна я по устата“, природата като живо същество реагира с топла съпричастност: „Небето сияеше в копринен блясък, щурците като че бяха установили някакъв такт. От топлата земя до самото небе нещо се залюля и се надигна в задъхващ порив към щастие и блаженство…“

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук