Да се върнем към анализа на текста. Как реагира следователят Христакиев на прочетеното в Дневника?
Той, превалилия Христовата възраст, е учуден, че двайсет- и петгодишен младеж може да стигне до такива заключения. Изненадан е, че съжденията на неговия противник съвпадат със собствените му убеждения за предназначението на човека, за лишения от смисъл свят: „Особено поразен остана Христакиев от ония пасажи — коментира авторът, – дето Кондарев пишеше, че злото и доброто са едно и също нещо, и от изказаната мисъл за височината на идеала и за мащаба на идеята… Той смяташе живота за нещо аморално и обичаше да казва: „Животът и светът са аморални, иначе не би имало нужда от морал“.
И тук, асоциирайки истините, до които е стигнал с формулираното от Кондарев, следователят ще обобщи своята философия. „Смисълът на живота бе равен на нула, защото изобщо нямаше никакъв смисъл в съществуването на самото човечество“. Това за Христакиев оправдава себичността и жаждата му да живее като господар, да „преследва безскрупулно целите си“, да даде своя интерпретация на усвоения от него „нихилизъм“.
Ако изводите си Кондарев, както изтъкнах, ги прави на фронта, своята позиция Христакиев я дефинира след като само преди три-четири години е бил член на военнополеви съд, поставяйки подписа си под смъртни присъди (да си спомним, че Кондарев успява да избегне присъдата на друг военнополеви съд). Ако Кондарев, както вметнах, работи за висши цели и идеали, Христакиев се изповядва, че „човекът е „божествена свиня“, ние се раждаме прасенца, „доближаваме се до боговете, а когато застареем, се превръщаме в свине“. В този авторизиран от Станев монолог, Христакиев обяснява домашните обстоятелства, довели го до такова мислене — безразборния прочит на книги, „мрачната и мистична философия“ на баща му.
Той ще признае, че въпреки отвращението си от живота, отрано е изпитвал влечение по духовността, преживявал е с упоение музиката, „въобразяваше си, че е естет“, дори смятал естетичното за равнопоставено на законите, като единство, в което доминира формата. Друго качество на Христакиев е неговото „родолюбие“, което възприема обикновените хора, селяните, колибарите за рая на господаря. Това господарско служене на народа, обяснява белетристът, е също вид патриотизъм.
От признанията на Кондарев следователят е узнал, че в нещо си приличат с разбунтувалия се мъж. И двамата приемат максимата за равния на нула смисъл на човешки живот. И двамата са се отказали да вярват „в някакъв божествен смисъл“. И двамата очакват да дойде „дехуманизацията“. Само че докато Кондарев иска да разруши държавата и обществото, „въобразяваше си, че ще създаде друг, по-справедлив порядък в света“, Христакиев е далеч от подобна „безумна самоизмама“. От едно и също основание Христакиев стига до друго решение на проблема: „Своеволие бе възможно само в рамките на установения и осветен през вековете от опита миров порядък и от законите на естеството. Вън от тях то води към деспотизъм“. Това е философия на властимащия следовател, негово кредо.
И така, установява се главното различие между Христакиев и революционерите като Кондарев. „Своеволието“ на следователя като начин на мислене и действие се реализира в границите на установения през вековете миров порядък, и още, произтича от „законите на естеството“. Кондарев също говори от името на „законите на естеството“, само че според него тези закони предполагат „своеволие“, съпротива и бунт извън границите на установения световен ред, извън света на капитализма. Кондарев не се и съмнява, че щом така жестоко е нарушена справедливостта, щом хората се третират като впрегатни животни, щом терорът на управляващите е безпределен, щом бездната между нищета и лукс е отчайващо огромна, неговата идея за революцията е оправдана и отговаря на същите „закони на естеството“.
Христакиев като човек, възприел идеята за грубото насилие — средство за съхраняване на статуквото, ще отсъди другояче: „Тия хора (като Кондарев — б.м.) бяха узнали страшната и гола тайна и спекулираха с нея пред масите, без да разберат, че по този начин подготвят на земята най-страшното отчаяние, пред което някогашната мирова скръб би изглеждала като хрема! Те искаха да превърнат обществото на мравуняк, свободата — на монашеска епитимия, хляба — в религия, а вечността — в производствен план. Тяхното равенство е насилие, а материалистичните им теории — злословие над живота!“
В случая се доизяснява защо белетристът влага част от разбиранията си в речта на Христакиев. Първо, защото уважава неговата прозорливост и интелект. Но второ, защото чрез Христакиев писателят подлага на критика деформациите на комунизма през втората половина на 20 в.: апологетиката на насилието за сметка на свободата; възприемането на идеята за привилегированите водачи на народа; нарушеното равновесие между свободата и справедливостта; деформирания принцип на народовластието. Когато Ем. Станев пише своя роман вече са известни рецидивите на сектантството и догматизма в соцстраните, но и на елементарното третиране на човека и неговата душа.
Според мен замисълът на Ем. Станев е, след като „авансира“ мисленето на Христакиев и сравнително сурово оценява част от разбиранията на Кондарев, в следващите две части на романа да покаже до какво морално и гражданско падение се свлича Христакиев, воден от неговата господарска логика и цинизъм, посегнал към тоягата при разправията със собствения народ. Но и до какви височини на героизма и алтруистичната саможертва, до какви степени на реална самокритика достига Кондарев в предсмъртните си дни през септември, 1923 г.!
Какво се случва след прочита на дневника на Христакиев?
Няколко неща. Първо, сънят на Кондарев. Второ, разпитът на Кондарев от следователя, който всъщност представлява идеологически двубой. Трето, умозаключенията на Христакиев с реалното оценяване на ситуацията.
В арестантската стая Кондарев премисля своето минало и онези причини, накарали го „да се солидаризира с разбунтуваните войници“. Изпада и в просъница. Сънят му е символичен като раздвоение на личността между миналия индивидуалистичен бунт, идеализма и между новия социален ангажимент. Едно след друго се менят виденията. Осъдените и разследвани войници-бунтовници; конвоят кавалеристи с извадени саби, готвещи се да вземат осъден войник за разстрел; Корфонозов, който казва, че десет години е служил вярно на държавата. И най-сетне явява се човечето, приличащо на детска играчка, което крещи да му върнат идеалите, човечето, което олицетворява другия Кондарев, мечтателя по юношеството, неговата съпротива срещу новите аргументи на реалното битие.
Така писателят показва как и в промененото си душевно състояние Кондарев все още остава под въздействие на възвишените блянове. Съвестта му, въпреки упреците и отрицанието й, продължава да го предупреждава, че ако угаси свещицата от ранните години, ще престане да носи човешкото в себе си. Сънуващият мъж прави отчаяни опити да победи призрачното изображение на съвестта (да го удуши и убие), но се оказва безсилен. И което е особено показателно, „той е поразен от факта, че това отвратително човече отдавна съществува и нищо не е направил, за да го премахне, разкайва се жестоко и решава да мълчи и да се престори на победен“.
Разпитът на арестувания Кондарев разширява обемите на дискусията за революцията и нейния исторически смисъл.
Кондарев влиза в полемиката с Христакиев с активи на личност, чиято идея е жива и не иска да се предаде пред опровергаващите я аргументи. Христакиев, който няма проблеми със съвестта, освободил се е отдавна от задръжките на морала, предпочита да използва разнообразен репертоар от средства. Като наследник на Порфирий Петрович, следователят предварително осведомява арестанта, че се интересува от психология и анализиране на душата на провинения, че „за буржоата, особено за такива като мене, психологията е необходима“. Хората, казва Христакиев, „са крайно интересни и който веднъж се залови да ги дешифрира, мъчно се оставя от тоя навик“ (въпреки че преди малко следователят е признал колко мрази субекти като Кондарев, и как преднамерено ще хвърли цялата вина върху компартията, „за да компрометира комунистите и разкрие тайните им“).
Христакиев в началото на разпита ухажва Кондарев, прави му комплимент, че е извънредно интелигентен, щом е стигнал до съждения „за историческия мащаб на едно престъпление“. Същевременно, откровено излага системата на своето елитарно мислене като опозиция на социалната теория. Отново, „подпомогнат“ от съображения на белетриста, Христакиев формулира своята философия за българския народ и радикалите като Кондарев. Следователят прави сравнение между Разколников и Кондарев, за да подчертае, че докато първият счита себе си „за Наполеон“, за втория мащабът на целта изключва самото престъпление. Кондарев предизвиква световния разум, като под световен разум според следователя се подразбира „божеството или съвестта“. Разколников е плод на мизерните условия, Кондарев на войната.
Христакиев отсъжда, че Кондарев не е познатия тип комунист, той не живее с илюзия за празничното идване на „комунистическия рай“, а напротив, крие у себе си „нещо много по-сериозно и трагическо“. Но той е „ранозрейка“, провинциалист, живеещ в малко градче, българин, който не познава спокойствието на западноевропееца.
Как Христакиев „купува“ душата на автора на дневника? Чрез опит да го приобщи към себе си и собствения си аристократизъм. За тази цел следователят се впуска в дебрите на народохарактериологията и „психологията на българския интелигент“. Не мога да не отбележа, преди да цитирам фундаменталните постановки на Христакиев, че част от съжденията му съм ги чувал като размисли от самия Ем. Станев:
„Какви сили има у нас, каква интелигентност и какво силно чувство за справедливост — впуска се в анализ следователят! — Никой друг народ няма такова болезнено чувство за справедливост, както българският. И не е ли печално, че тия сили се насочват вън от националната съдба и от пътя на народа? Но знаете ли какво, като четях дневничето ви, аз се запитах: такива като вас кого представляват в България? И си отговорих — никого освен себе си. Та у нас има селячество, има еснафство или, по-точно казано, занаятчийство, има, разбира се, и буржоазия. Това са те, класите. И бих добавил, има още един обществен слой — интелигенция от най-различни калибри и произход, и селска и градска. Тая интелигенция е нещо съвсем разноезично и на нея предстои мъката да се изгради вътрешно и да стане що годе стабилна културна основа на нашия народ. Засега тя едва ли може да се рече, че представлява народа. Кого представлявате например лично вие? Ами вие сте син на каменар и разстоянието от вас до баща ви е от небето до земята. Такава разлика е ненормално явление. Представяте ли неговата класа? Не, вие висите във въздуха, но това съвсем не значи, че сте безопасен. Напротив, вие разчитате на тия полуинтелигенти от всякакъв произход, и селски, и градски, на лумпените, най-нестабилната и опасна среда в България, която засега е държавна опасност. Отишли сте при комунистите не толкова защото вярвате в марксизма, а защото само там можете да намерите спасение. И от какво се спасявате? От едната половина във вас, която наричате идеализъм и смятате за наивност и метафизика, за която няма приложение в нашите наистина скверни обществени условия. За това не бива да забравяме, че културната почва по нас е тъничка и тъкмо тя е главната причина за много нещастия. А тъкмо тая друга половина, която искате да заличите, струва най-вече и е вродена в човека и ако един ден успеете да я пратите по дяволите, ще изсъхнете вътрешно и ще бъдете нещастен човек. Па и никак не е нужно тя да се праща по дяволите. Ние всички, и аз в това число, страдаме от подобно отрицание на своето Аз, мъчим се да погледнем на света отстрани и тогава стигаме до крайни възгледи, защото, като отрицаваме себе си, отрицаваме всякакъв смисъл в живота“.
Парадоксът е в това, че Христакиев агитира за запазване на идеализма, който Кондарев считал за „наивност и метафизика“, а сам зачерква етичните закони (докато Кондарев, който отхвърля нравствените прегради, признава как „човечето“ на съвестта продължава да го тревожи, вкопчило се здраво в душата му). Изненадата идва и от факта, че като теоретик следователят разкрива солидни съображения, съпоставими с идеологията му на защитник на буржоазния интерес, възприема органичното развитие като укрепване на буржоазния ред. Допуска „своеволие“ (бунт) само при гарантирано съхраняване на социалната система. Не бива да се забравя, че Христакиев е изкусен манипулатор, който заради обработката на Кондарев може да скрие омразата си към него и намерението да обезсили организацията на местните комунисти. Зашифрованият смисъл също трябва да се има предвид, когато четем останалата част от изповедта на следователя. А тя е следната:
„И аз съм стигнал до такова отрицание и нека ви кажа съвсем откровено (на Кондарев — б.м.)… — готов съм да разбера вашето отчаяние. Тук работата идва от катастрофите след войните и от онази обща за цялата епоха беда, към която прибавям и бързината, с която нашият народ се цивилизова. Но аз смятам, че моралната задача на интелигента днес се състои в това: като знае ужаса, който цари в света, да не го разпространява между народа и да не прави от него политика, защото простият човек с такава философия ще пропълзи на четири. А за нашия ориенталец, то е още по-опасно, защото няма на какво да се опре, както немецът и французинът. Аз говоря, като си въобразявам, че ви познавам чрез себе си донякъде, а донякъде и най-вече чрез дневника ви“.
Показателен е способът, по който Кондарев отказва да влезе в диалог с Христакиев. Единственото което му казва е, че Христакиев също е продукт на войната. И още, че следователят е „черноризец и провокатор, „йезуит“. Така той слага край на идейната тирада на Христакиев, заставяйки го да влезе в кожата си на следовател и полицай.
Цитатите от дневника, откровенията на Христакиев, разпитът на арестувания Кондарев са сърцевина не само на втора част, но и на цялото епическо произведение. Тук е концентриран моделът на идеологическата дискусия, която детерминира характера на романа. Следващите две части, разкриващи върхови исторически моменти — Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание, удостоверяват до колко се потвърждават или опровергават каузите на двамата герои — Христакиев и Кондарев, на коя страна застава истината.
Във втора част на романа се разкриват още две позиции към действителността. Позицията на учителя Георгиев не претърпява промени в сравнение с първата част на романа. С една забележка. Георгиев дава характеристики на бунта на младото поколение като човек, който продължава да живее с моралните и естетическите разбирания отпреди войната. Той ще каже, че Кондарев не е в състояние да убие или ограби някого, в замяна на това може „да поведе тълпата“. Георгиев ще вметне за Анастаси, че „тоя човек отдавна се гласеше да пропадне“. Същият персонаж, ще изрече думи за синовете на селския народ, който се цивилизова бързо, става гражданин преди „да придобие гражданско съзнание“. Българинът е добър докато оре земята, а сетне, благодарение на форсираната промяна, започва да мисли като бай Ганьо за сметка на общественото благо. Раноузрялата интелигенция без много да му мисли се отрича от миналото на своя народ и неговите духовни традиции, „ще се хване за големите идеи, в политиката и в най-крайните възгледи“. Георгиев призовава младите като Кольо Рачика да държат на „здравия смисъл“, да искат „чиста съвест и спокойствие на душата“.
Този тип мислене, поне като форма, стои по-близко до отделни съждения на Христакиев, макар да е звено, мост между идеите на левите и десните радикали и между органичното живеене на Костадин Джупунов. Защото за Георгиев най-важно е развитието да не бъде скокообразно, а да протича естествено, органично.
Стигаме до сюжетните перипетии, свързани с Костадин Джупунов. Във втора част пред нас се откроява апотеозът на идеята за органичния живот, представляващ хармоничен съюз между природата и човека. Костадин е успял да убеди роднините да не се противят на сватбата му с Христина, безпокойствата му секват след като получава съгласието и на брат си Манол.
В контраст с прагматизма, теоретическите главоблъсканици в полемиката между Христакиев и Кондарев, в отличие от идейните брожения на Сиров, Георгиев и Рачика, сега попадаме на друга земя, където растат чудесни цветя и околния свят го къпят милиарди звездни вълшебства. Един мъж се възражда в любовта, една жена усеща как я посещават прекрасни видения. Ем. Станев е наясно, че такова изображение на неговия блян за интимни отношения е на ръба на измислицата и реалността. Но като значим творец отпуска снопове надежда и за човешките същества.
Писателят ни пренася в пространства, където хармонията е сякаш сбъдната, а мечтаните традиции на българския живот пият сокове от мощни корени. Според мен сцените с годежа, и най-вече с лова, на който Костадин отива придружен от Христина, са едни от най-неповторимите и наситени с невероятно пластическо майсторство страници в романа. Те не са просто изображение на външни случки, а по-скоро са вътрешно съпреживяване на неща, които раждат жажда за съществуване.
И сантимент, и нарочна наивност, и съзнателно прогонване на отчуждени и зли сили откриваме във въжделенията на героя да се „спази старият ред и обичаи“ на сватбата му, да се уважат „тайнството и чистотата на брака“, да се направи всичко, както е било в дните на Костадиновите прадеди.
Ловният епизод е празнична връзка между природата и човека. Костадин тръгва за да убие сърната, воден не от хищно желание да преследва и убие живо същество, не и поради меркантилни съображения, а защото така получава възможност да се потопи изцяло в необята от дървета, треви, слънчеви лъчи, буболечки и животни, пронизителни шумове и оглушителна тишина. Персонажът се подчинява на инстинкт, който според прозаика принадлежи на ненакърнената същност на хората.
Писал съм вече, че Ем. Станев, най-значимият български изобразител на анималистични истории, създава два типа ловни разкази: едните, изпълнени с езическо великолепие, вторите, с християнско светоусещане. Докато в едни от творбите ловецът не изпитва чувство за вина и престъпление, в други творби същият ловец непрекъснато се пита дали е престъпил закона на природата, дали е извършил истинско убийство, виновен ли е, и заслужава ли възмездие? Епизодът с лова във втора част, така ми се струва, носи прелестта и бликащата непосредственост от разказите на писателя с езическо възприятие. Тук са фокусирани възхитата от природата, от чудесата на балканския пейзаж, както и проявата на любовното вълнение. Съмнението на Христина относно нрава и увлеченията на Костадин, за това какво означават сдържаността и свенливостта за него, ловът по-важен ли е от любимата, се разсейват, когато тя вижда възторга в очите на обичания мъж, необикновената нежност в държането му, когато усеща, „че по тялото й преминаха сладостно-остри тръпки, и по-скоро с душата си, отколкото с ума си разбра какво казваха очите му“.
За Ем. Станев такова общуване с природата е реално предчувствие за органичен живот и съжителство, което не се сбъдва поради изопачените нрави в изобразяваната съвременност. Колко малко му трябва на човека, за да надрасне дребните житейски амбиции и конфликти, и как е невъзможно това да стане факт, да бъдат преодолени дисонансите, които прорязват съдбите на човеците. Природните гледки и настроения, следователно, са конкретно рисуване на природата, но и възвръщане към библейската хармония, към обителта на първите невинни човешки създания.
Взаимността между двамата — Костадин и Христина, полита нависоко само тук, в Балкана, сред природната мистерия. Само тук Костадин може да изповяда чувствата си, да сподели своята „скръбна гордост и обич към рода му“. Ето защо природните картини се възприемат като магически знаци, заложени в човека, без шансове да се превърнат в битие.
Така преди лова: „Изведнъж нейде под седлото, сякаш в друг, непознат свят, като че някой удари сребърна наковалня със сребърен чук. Радостен писък рязна мълчанието и изпълни с ек пазвите на планината. След тоя тържествуващ писък се чуха дълбоки, плътни въздишки, като ехо на далечни изстрели, които скоро преминаха в облекчено-сладостен и гъст басов лай. Цялата планина като че се залюля, застена и ехото поде кучешкия лай със стотици отгласи“.
Така след лова: „Слънцето грееше весело и през гъстия покрив от листа прозираше неговото ослепително кълбо. Убитата сърна се люлееше на пръта, бялото й огледало бе изцапано с кръв, козината на гърба й бронзово лъщеше. Успокоилите се гончета, навели глави и изплезили езици, с достойнство помахваха опашки, сякаш разбираха важността на свършената от тях работа. Долът, през който минаха сутринта, сега не изглеждаше тъй мрачен. Връщането беше леко и по-хубаво от това не можеше да се желае“.
Докато Костадин и ратаят Янаки „изкормиха сърната“, близо до конете, „които пасяха с равномерно хрупкане сочната трева“ и до кучетата, „които дояждаха костите на прасенцето“, Христина ще изпадне в блажено състояние: „В сърцето й преливаше щастие и мир. Всичко, което я заобикаляше със своята сила и естественост, се свързваше в нейното съзнание с Костадин и на Христина се струваше, че тъкмо тук той е на мястото си. Малко грубият му, мъжествен глас се издигаше над другите..“
Проницателността на писателя не се съдържа единствено в такива идилични по своята същина картини. Веднага след това, почти без преход, Ем. Станев ще посочи, че реалната действителност отнема съзвучията, включително безкористната хубост на природата: Костадин, след божественото преживяване, ще влезе в непосредствено спречкване със семейството на селянина — изполичар, който иска да обработва земята като собственик. Спорът ще роди „злоба“ в Костадин, разпънат между града и природата. Ще узнаем и за сбирки на богаташите от Великотърновния край, които се подготвят да свалят правителството на Стамболийски, а после да се разправят с комунистите. Братът Манол ще насоли, както си знае, другия ратай Лазо, който подигравателно му подметва, че селяните секат сопи за главите на господарите. Ще разберем също, че наглостта на този омразен на писателя персонаж — Лазо, се е събирала от миналата година, когато Костадин му е нанесъл здрав бой („Ратаят Лазо, който прекарваше по-голямата част от годината в лозята, често крадеше и Костадин го бил за това“ — пети раздел от първа част на романа).
(Продължава в следващия брой)
