ПОЗИЦИИ НА ВЪЗРАСТНИТЕ ХОРА В БЪЛГАРИЯ

0
362

Доц. д-р Геновева Михова е сред основателите на Института по демография, където работи от 1990 до 2002 г. След трансформирането му в Център за изследване на населението продължава в него научната си дейност. Има изследвания върху демографските процеси в условията на преход към пазарно стопанство, както и върху социално-демо­графските последици от безработицата при жените и рисковите групи. Ръководител на българската група на два проекта по Седма рамкова програма във връзка с остаряването на населението.

Проф. дин Пенка Найденова е професор в Института за изследване на населението и човека към БАН, преподава бизнесстатистика в Аграрния университет в Пловдив. Гост професор в Индийския статистически институт, Калкута. Интересите £ са в областта на развитието на населението и икономическия растеж в третия свят. Работи като експерт по демография и по програми за населението към Отдела за населението и Фонда за населението на ООН.

Демографски и социални промени  през последното столетие

 

България осъществи демографския си преход по-късно от другите европейски държави. За много по-кратък период от време обаче (1920-1965 г.) тя се превърна в една от страните с най-възрастно население. Към 2010 г. 18,3% са на 65 и повече години, а 13,4% — под 14 години. Преди сто години процентите са били съответно 5,2 и 25,6.

 

Засега в развитите страни дяловете на двете големи възрастови групи — младо и възрастно население — са почти изравнени (17% и 16%), като в Европа стойностите са малко по-ниски (15% и 16%), а в развиващите се страни преобладават младите (30%, при 6% възрастни).

 

Като цяло световното население е с млада възрастова структура (27% млади срещу 8% стари). Най-голямо изключение от глобалните тенденции прави Япония (с 23,5% население над 65 години), но тя има големи предимства в политиките и практиките за посрещане на предизвикателствата на стареенето (Sardon, J.-P. La population, 2009).

 

Разбира се, освен икономическата основа, за всяка страна значение имат националните особености, както и социалната политика. 

 

Това, което се пренася през столетията и се размива в ускорените промени след Втората световна война, е традиционната позиция на възрастните като уважавани, подкрепящи и подкрепяни в преклонна възраст родители. Според обичая те са овластени да ръководят живота на домакинството, да уреждат женитбите и да следят за сплотеността на големия род или задругата. Те се разпореждат с имуществото, разпределят придобивките и възпитават младите при строго разделение на функциите на най-стария мъж (идентифициран патримониално като старейшина) и на най-възрастната жена (майка, свекърва и баба).

 

Първият крах на това традиционно овластяване е между двете световни войни. Тогава традиционното разширено семейство започва да се разпада на селски нуклеарни семейства, всяко със собствена земя — поделена или наследена и придобита, без това да е повлияно от индустриализацията. Но и тя настъпва у нас, макар бавно и неструк­турирано, а заедно с нея  — и урбанизацията.

 

От 20% през 1900 г. градското население става 70% в началото на новото столетие. Формират се все повече нуклеарни семейства, докато се стигне до съвременната форма на т.нар. неузаконени брачни съжителства (конкомбинати), третирана от много изследователи като признак на втори демографски преход. Специално в този случай мястото на старите хора е съвсем заличено.  И дума не може да става за присъствие на стари хора и в непълните семейства, освен ако по-възрастните не са натоварени да помагат, особено при отглеждане на деца.

 

Така отзвучава времето не само на  старейшините, но и на авторитета на бащата в нуклеарното семейство. Времето поставя своите белези в различията между поколенията. Семействата на възрастните родители се разпадат с овдовяването, а това води до емоционални и икономически сътресения.

 

Тази ерозия в позициите на възрастните в семейно-личностен план се подсилва от затрудненията на пенсионираното население в обществен план. То се третира по-скоро като маса, утежняваща икономическите ресурси и обществения живот. В законодателните разпоредби, в споровете между политиците, в обществените заведения и публичния транспорт проличава загубата на уважение, а често на загриженост и отговорност за съдбата на родителското поколение.

 

Позиции и възможности на възрастните хора

 

В България броят на лицата над 65 години възлиза на 1,3 млн., а на тези между 60 и 65 години — на почти половин милион. За възрастна група може да се приеме целият сбор от 1,8 млн. души. Като се има предвид, че от 2000 г. жените се пенсионират на 60 години (вместо предишните 55), а мъжете — на 63 (вместо на 60), както и по-специалните случаи на пенсиониране, към т.нар. надтрудоспособна възраст се отнасят 31,2% от населението, или 2,2 млн. души.

 

Това е по-млада група, в сравнение с населението в по-развитите европейски страни. Следва да се предположи, че е и по-жизнеспособна, с по-голям трудов потенциал. Самото £ наименование обаче подсказва какво е нейното обществено и законодателно третиране у нас — това са хора, които не могат да се трудят. Дали не са способни, или вече нямат право на труд, не е много ясно. Важното е, че са обща категория, отписана от активния живот.

 

В западните страни такава категория няма и трябва да се съгласим, че това е правилно. Нейното присъствие в законодателни документи и в официалната статистика у нас подтиква към прене­брежение към възрастните, стигащо до агресивност (в обществения живот, на пазара на труда или в семейството) и до враждебни реакции от тяхна страна. В научните изследвания и икономическите анализи с открита тревога се анализира нарастването на т.нар. коефициент на демографска или икономическа натовареност. С други думи, колко лица в надтрудоспособна възраст се падат на едно лице в активна възраст. Спори се с колко те натоварват разходите“ и колко работещите трябва да отделят от дохода си за тях.

 

Всъщност в обществото като че ли не e достатъчно познат пътят на формиране на пенсионните вноски, колкото и да са променяни методиките и начините на използване на пенсионните фондове. Факт е, че от възнаграждението на всеки, който е полагал и полага труд по реда на законовата регламентация, се приспада пенсионна вноска. Тя може да е различна по размер и реална стойност в зависимост от паричната система, но е винаги гаранция за преживяване в пенсионна възраст.

 

По време на икономически активния живот на сегашното старо население също е имало възрастни и пенсионери, които са набирали своя пенсионен фонд в активната си възраст. Прехвърлянето на пенсионните фондове или на сегашни удръжки от заетите, за да се плаща на пенсионери, е държавна политика, за която не носят вина нито пенсионерите, нито работещите. Много по-важно е, че всяко поколение има принос за формиране на обезпечаващите фондове и общо — за националното богатство. А при положение че през десетилетията на трудовата активност на сегашното възрастно население икономическият растеж е по-висок и натрупаното национално богатство — по-голямо в сравнение със сегашните показатели, трудно може да се докаже, че това поколение лежи на гърба на по-младото активно население.

 

Общественото признание за икономическия принос в развитието, дължащ се на възрастното население, не е призив за благодарност и уважение към възрастните, макар че и това има значение. Това е въпрос на разпределение на доходите и на вярна оценка на стандарта и начина на живот на поколенията.

 

При ограничените ресурси на националния доход в периода на преход към пазарна икономика най-нисък и недостатъчен дял за издръжка на живота е отреден за възрастното население. От години вече границата на бедността у нас е замръзнала на 211 лв. месечен доход. Това нереалистично определяне на размера при променящите се условия на пазара е по-малкото зло в сравнение с незнанието за истинската маса от бедстващо население, сред която са вероятно около милион възрастни. Близо до тази граница е и изхвърлената от нараст­ващата безработица млада работна сила, така че на немощните плещи на възрастните пенсионери остават на издръжка и по-млади поколения.

 

Най-специфичната черта в съвременното развитие на страната е съчетанието на икономическата с демографската криза. На това предизвикателство се противопоставят противоречиви мерки, които сериозно засягат интересите и статута на възрастното население.

 

Нарастващата безработица и ограниченият бюджет за 2010 г. доведоха до освобождаване от заетост и щатни длъжности на всички лица в пенсионна възраст. Тази мярка обаче не повиши заетостта сред по-младите възрасти. Съкращаването на щатни длъжности не може да бъде оздравително действие, ако не се  направи макроразчет за елементарната социално-биологична издръжка на населението. Ако икономиите избиват като разходи по други пера, те са по-опасни не само финансово, но и социално. Елементарен пример са икономиите в здравеопазването, при които нарастват заболеваемостта, инвалидизирането на населението и отсъствията от работа, а всичко това пряко или косвено влияе за спада на производителността, раждаемостта и т.н.

 

Цяла Европа, осъзнаваща отрицателните последици от застаряването на населението при липса на достатъчно млада работна сила, внедрява повсеместно програмата за т.нар. активно стареене (при по-висока заетост, по-високи доходи и качество на живота и то не при толкова ниски равнища на доходите и икономическа принуда на възрастните). У нас на практика се ограничават възможностите на пенсионерите с ниски доходи да работят допълнително, както и да се възползват от домашно създадена продукция, с която да излизат на пазара, да работят в полза на обществото. Обезкървяват се и редица интелектуални дейности, лишавани от опита и знанията на възрастни специалисти, които могат да бъдат полезни като преподаватели, експерти, ръководители на иновационни или фундаментални научни изследвания.

 

Две мъчителни прояви на преследване на „старците“ са доскорошното правителствено отношение към БАН, която е уникално 130-годишно научно учреждение със значителни постижения, и отношението към дипломатически лица, квалифицирани и работили в периода на социалистическото развитие на страната.

 

Всъщност цялото сегашно възрастно население е работило именно през този период. Той се характеризира с високи темпове на повишаване на образованието, на отрасловата квалификация и на урбанизацията. Тогава завършва и демографският преход, раждаемостта е над равнището на просто възпроизводство, семействата имат средно по две или повече деца, смъртността е сведена до 8 на хиляда (при сегашна 14,4 на хиляда и средна плодовитост 1,48 деца на една жена). Следователно сегашните възрастни родители могат да се радват на две деца, вече в активна икономическа възраст. Така те имат почти два пъти по-голям принос в демографското възпроизводство от това на сегашната работна сила.

 

Лишенията в следвоенните години и трудовото напрежение на този период имат определена отговорност за заболеваемостта на сегашното възрастно население, но няма оценка за условията, в които днес е принудено да живее това население — без  достатъчно сред­ства за лечение и храна. Получава се нещо като неосъзнат геноцид, подсилван от информационни и законодателни недоразумения. Вярно е, че средната продължителност на живота се удължи, но тя остава по-ниска от европейската (у нас — 77 години за жените и 70 години за мъжете, в Европа съответно 80 и 72 години). България е в челните редици по дял на възрастното население и на първо място в Европа по равнище на смъртността (14,4 на хиляда при 9 на хиляда средно за развиващите се страни).

 

Ако се следва европейското законодателство и пенсионната граница стигне 65 години за жените и 68 години за мъжете, това ще означава по-висок редовен доход за по-възрастното население, по-ефективно използване на натрупания опит и творчески капацитет. Но така ли е всъщност? При нашата средна продължителност на живота това всъщност ще означава, че при мъжете остават средно по една-две години доживяване след пенсиониране, а при жените — 11 години. Сега то е средно 10-12 години за мъжете и 16-17 години за жените.

 

Резерви и обществена полезност от подобряване позициите на възрастните

 

Посочените щрихи от социално-историческите условия на сегашното възрастно население у нас не очертават напълно профила му, но дават основание да се постави темата за активното стареене. Има ли специализирани политики за населението в третата възраст — от това и телевизионните предавания не се интересуват. Интерес проявяват неправителствени организации и научни институти, има изследвания за състоянието, капацитета, начина на живот и здравето на населението в третата възраст, предложения за засилване на позициите му в обществения живот и пазара на труда. Темите за възрастните се обсъждат на конференции и семинари, но инцидентно са предмет на правителствени решения. Статистическата информация се ползва недостатъчно аналитично.

 

 Според официалните статистически данни към 1900 г. при общо 5,1% дял на населението над 65 години относително повече възрастни са надживявали 70 години, относително повече са били и доживелите 90 години и столетниците. Тогава населението в преклонна възраст (на 80 и повече години) има средна продължителност на живота 89 години, докато сега са 80 години. Това не говори за по-качествено възпроизвеждане на живота на населението в третата възраст.

 

През активния си период това население преживява лишенията, породени от войната и следвоенното възстановяване. Бидейки в преобладаващата си част селско, то е въвлечено в индустриализацията и градския живот, претърпява всички неволи на квартирните затруднения и с упорита спестовност създава днешния жилищен и вилен фонд, който предизвиква недоумение и известна завист у чужденците. В голямата си част това поколение се стреми към усвояване на нови знания, излъчва недостиган дотогава елит в изкуствата, научната сфера, интелектуализацията на труда и обществото. Не е чудно, че в състава на възрастното население лицата с висше образование достигат 20%, а със средно — 40-45%. Ако се направи сравнение по индекса на човешкото развитие (ИЧР) сегашното възрастно население има в повече от предишното (към началото на ХХ век) най-малко седем учебни години на човек и почти нулева неграмотност. Както и средно повече години на живот — показател, който според ООН характеризира качеството на живота.

 

Подобно сравнение обаче не отчита унаследеното трудолюбие, физическата и емоционалната устойчивост, благодарение на които възрастните посрещат сегашните несгоди на икономическата и демографската криза. Много документи на международните организации, преценявайки последиците на отрицателния естествен прираст и емиграцията в България, препоръчат внос на млада работна сила като източник на икономически растеж и развитие. Без да отчитат, че това означава засилване ролята на екстензивния фактор, както и че известни резерви за работната сила у нас има именно сред това възрастно население, което поради досегашната система на пенсиониране има по-млад състав, притежава добро равнище на образование и производствен опит, доказана издръжливост, трудолюбие и отговорност при физическа и интелектуална работа. Наблюдения на изследователи потвърждават, че голяма част от пенсионираното население изказва готовност да участва в активна трудова дейност. Но става въпрос за изграждане на адекватна и устойчива политика за възрастното население и участието му в развитието при заслужен стандарт на живота.

 

Бъдещето на остаряването и на остарелите

 

Този аспект на проблема има няколко измерения и различни равнища на решение. В обичайния граждански смисъл старите хора са си стари и не остава нищо друго, освен да им се пожелаят спокойни старини при ясната им съдба в биологичен и социален контекст. От гледна точка на глобалните демографски процеси в течение на още едно-две столетия човечеството ще изживее т.н. демографски преход. Естественият прираст ще се определя от изравнени равнища на раждаемостта и смъртността, така че броят на населението на земята ще остава стабилен, но не и нарастващ.

 

Застаряването се поставя в дневния ред, но се разглежда като епизодичен или териториален проблем, главно в страните със застарели възрастови структури. И почти не се вижда в глобален мащаб, не се свързва с отрицателния естествен прираст на населението в страни като нашата. В Европа остаряването се определя като предизвикателство, което изисква загриженост по посока на ресурси за издръжка, осигурителна и социална политика при отговорност за здравословния живот на възрастните хора.

 

Оттук може да се заключи, че стареенето в демографски и социален аспект е забелязано и вече отчитано явление в развитите страни. В този аспект остаряването и неговите последици са прозрени у нас далече преди да се поставят на обсъждане в Европа (Минков, М. Населението и…..,1966). Това, което бележи изоставането ни, е в политиката и практиките за посрещане на това предизвикателство. Необходими са управленска намеса, адекватни икономически и социални лостове за пренасочване на известни производствени отрасли с оглед промяна на потребителското търсене, нови технологични решения и работни места за по-възрастната работна сила, организация на социални услуги и здравеопазване, съобразени с темпа на застаряване, въздействия спрямо взаимоотношенията между поколенията.

 

От друг зрителен ъгъл политиката за възрастното население трябва да отчита какъв живот следва да се осигури не само на старите хора като обща нарастваща маса, но и като съвкупност от няколко кохорти, различни по възраст и преживени събития, но и като индивидуални съдби. Само така обществото може да признае, че възрастните хора не само доживяват, но имат и бъдеще, доколкото съхраняват, използват и дори увеличават своя капацитет чрез трудово участие и учене. Такова бъдеще на възрастните и остаряващите не може да не е съобразено с биологичните граници, както и с националните ресурси, но на практика е осъществимо, а в хуманен план е задължително.

 

Въпросите за бъдещето на възрастното и остаряващото население интересуват всеки, но не могат да се решават без намесата на държавните органи, общественото внимание и научноизследователските среди. Това обяснява все по-голямото разширяване на програмата по стареенето на ЕС, включваща международни и национални проекти с разнообразна тематика.

 

България в лицето на БАН от две години е партньор по два проекта по Седма рамкова програма на ЕС — „Европейско изследователско пространство по стареенето“  и Пътна карта на изследванията по стареенето“. Слагайки акцент върху значението на научните изследвания с оглед осигуряване на благополучно и здравословно остаряване в условията на трудово участие и запазването на известни позиции в изследванията, обучението и обществения живот от страна на възрастните, в много европейски страни се осъществяват специализирани изследователски програми и проекти, чрез които се насочват политиката и практиките, свързани със стареенето.

 

Интерес представляват някои от дейностите на Консорциума от изследователи във Великобритания, известен като КТ-ЕGUAL (РАВНИ) — Обединение за обмяна на знания с оглед подобряване качеството на живот на възрастните и инвалидите. Консорциумът включва представители на няколко университета, на изследователски институти и специално поканени видни учени, осигурена е финансова издръжка от фирми и от държавния бюджет. Целта е да се обедини националният капацитет на изследванията по стареенето и да се развият нови идеи за осигуряване на добър здравен статус и начин на живот на възрастните, да се заздравяват връзките между изследователи, практици, управленци и общественополитически дейци, включително в третата възраст. Като изследователи, производители, социални работници с различни специалности в дейностите участват близо 2000 лица. Организират се семинари за обмяна на идеи и знания, за представяне на нови продукти и практики, улесняващи възрастните хора и инвалидите, за обсъждане на резултатите от съответните политики на местните органи.

 

Като пример ще споменем за един от семинарите, организиран в град Рийдинг, близо до Лондон, на 20 януари 2011, от представители на университета на Логбору и Манчестърския университет в Салфорд, на който присъствахме. Представени бяха пет доклада под наслов Съдействие на възрастните като активни изследователи, водещи мислители и ръководни дейци“, но всъщност обхващаха по-широка проблематика. От една страна, бяха показани предмети и продукти, проектирани и произведени с нови технологични решения от възрастни хора и предназначени за възрастни хора, както и програми за занимания в клубове или у дома, главно за възрастни жени. Акцентирано беше върху политиката за улесняване дейностите на лицата от третата възраст като творци с ръководни позиции в научни изследвания и иновационни проекти, като хора с натрупан опит и квалификация. Най-впечатляващи бяха препоръките на консорциума към правителството и местните органи за улесняване на възрастните чрез нови решения за здравната и транспортната инфраструктура на населените места. Беше представена панорамна географска карта на Великобритания с бъдещите транспортно-битови и комуникационни улеснения във всички селищни системи, включително разположението на обществените тоалетни и достъпа до тях. Израз на действена загриженост за възрастното население е и безплатно предоставяният от фирмата „Еаrly Charity“ в град Рийдинг указател за повече от 250 фирми, предлагащи информация, съвети, финансова помощ, здравни, транспортни и комуникационни услуги, консултации и други на лица над 50-годишна възраст.

 

Национална загриженост и отговорност

 

За България се знае, че започва да остарява демографски още от 50-те години на ХХ век, когато относителният дял на населението над 65 години вече достига 7%. Впоследствие всички изследвания (дело на видни наши учени, като Минко Минков, Анастас Тотев, Иван Стефанов, Здравко Сугарев и др.) изразяват тревога и загриженост, тъй като паралелно с това се понижава и раждаемостта, намалява естественият прираст. Отговорностите за навременното посрещане на предизвикателствата на стареенето обаче се отнасят до компетентните държавни органи и правителствените решения. От тях зависи политиката за населението и в частност за старото население. Тези отговорности са най-общо в две направления ­— политики за социално-икономическото положение на възрастното население, за неговото здравословно стареене, за начина и качеството на живот на възрастните хора, от една страна; и от друга — държавна стратегия за демографско развитие, отчитаща перспективата за все по-силно възрастово деструктуриране при ниска раждаемост и високи темпове на емиграция и смъртност.

 

Не може да се отрече загрижеността за демографското бъдеще на страната, отразена в официалния документ Национална стратегия за демографско развитие на Република България (2006-2020 г.)“. В него са изяснени както обстоятелствата и факторите за демографското остаряване, така и необходимите направления на политиките по отношение на възрастното население. Проблем обаче остават практиките, изпълнението на задачите и конкретните политики, произтичащи  от този иначе добре разработен документ. Точно тук сме далече от действията на европейските страни, които при все това не са достигнали нашето равнище на демографско остаряване и нямат тежкия проблем на преплитане на демографската с икономическата криза при слабо икономическо развитие и нестабилен икономически растеж.

 

Очаква се към 2025 година възрастните хора над 65 години у нас да достигнат 1,7 милиона, при общ брой на населението 6,5 милиона, а средната възраст да се увеличи от 42 на 45 години. Не може да се твърди, че това е нов и стряскащ извод, нито че нашите компетентни институции пренебрегват изцяло предизвикателствата на стареенето или не са запознати с международните становища и документи. Липсва обаче интегрираност на мерките, обхващането им в система, в която всяко звено да е заинтересовано и да носи своя дял от отговорността за общата стратегическа цел.

 

•  От първостепенно значение е, да се повиши обществената заинтересованост и готовността на правителствените среди и компетентните институции систематично да обсъждат демографските проблеми, включително проблемите на остаряването и положението на възрастното население. Заинтересоваността следва да се изрази в действия, да подтикне към  въвеждане на целесъобразни и устойчиви политики и практики, съчетаващи националните специфики с международните стандарти.

 

•  Концепциите на всяка политика би трябвало да се опират на научните изследвания и експертните оценки. Пренасянето на международния опит не е решение на проблема, а ориентир в осъществяване на стратегията. Следователно твърде голямо значение има научната работа и всички форми на разпространение и обмяна на научни знания и методологични решения, които да стигат до компетентните органи като предложения, ориентиращи управлението.

 

•  Няма да е далновидна нито една политика, ако не се помисли навреме за подготовка на специалисти, които да съдействат за изпълнението £. Става въпрос за млади хора, подготвени за продължителна работа в области като медицината и геронтологията, социологията и психологията, икономиката и финансите, статистиката и демографията, социалните услуги, управлението и организацията на комуникациите. За всички тях важи изискването да умеят да работят в тим и да усвояват методите за интеграция на изследванията или действията. Много малко се знае, че у нас благодарение на споменатите два европейски проекта по стареенето вече е изградена национална база данни за програмите, проектите и публикациите по стареенето в България и че тя е част от общата база на ЕС за интегриране на знанията в областта на стареенето.

 

•  Медиите трябва да се освободят от псевдонаучните и повърхностни анализи на самозвани изследователи и журналисти, които плашат населението с демографски катаклизми и изчезване на българската нация, без да осъзнават вредата от поражданите напрежения и настроения, водещи до междупоколенческо или етническо противопоставяне и страх от бъдещето.

 

•  Благодарение на научните изследвания, дейността на редица неправителствени организации, участието в международни и национални проекти и работата на националната статистика у нас разполагаме с достатъчна по обхват и направления информация за населението, която е на разположение на компетентните органи. Тя съдържа и параметрите на възрастното население. Но както и при профилактичните прегледи, тези параметри трябва системно да се наблюдават и разширяват при дадена диагноза. Отговорността за това не може да се струпва само на статистиката. Необходими са специализирани наблюдения, отчитащи мнението на самите възрастни хора, становищата на местното управление, следователно трябва  да се организират по-често анкети и да се интегрират по определени признаци и задачи. Необходимо е дори да се изгради център с компетенцията да прави всичко това. Както в много европейски страни, където има специални институции министерства, дирекции, агенции с национален или регионален обхват.

 

У нас също има разбиране и потенциал да се обърнем с открито лице към предизвикателствата на стареенето и проблемите на възрастните хора. Следва това да стане навреме, защото демографските процеси са устойчиви и протяжни. Недостатъчното им осъзнаване обрича на неблагоприятни последици както възрастните хора, така и възпроизводството на населението като цяло и неговите млади поколения.

 

 

 

Литература:

 

● Минков, М. Населението и работната сила в България, София: БАН, 1966.

 

● НСИ. Преброяване на населението, жилищния фонд, 1965-2001 г.

 

● Национална стратегия за демографско развитие на Република България 2006-2020 г., София: МТСП и др., 2007, с.70.

 

● Стефанов, Ив. Възпроизводството на населението. // Икономически живот, № 44(114), 31 окт. 1968.

 

● Тотев, Ан. Основни проблеми и тенденции в демографското развитие на България. // Население, 1983, № 1.

 

● Sardon, J.-P. La population des continents et des États en 2009. // Population&Avenir, 2009, N 695, p. 18-23.

 

● ЕК. Проект „Европейско изследователско пространство по стареенето -2“ (European Research Area of Ageing 2- ERA-AGE-2). Седма рамкова програма на Европейската комисия на ЕС (тема EP7-ERA NET-2008-RTD; ERANET ACTIONS-GA 235356),  http://era-age.group.shef.as.uk

 

● ЕК. Проект „Пътна карта на изследванията по стареенето“ (A Roadmar for Ageing – FUTURAGE. Седма рамкова програма на Европейската комисия на ЕС (HEALTH-F2-2009-GA 223679) http://futureage.group.shef.as.uk

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук