НАЧИНЪТ, ПО КОЙТО АНТИКОМУНИЗМЪТ СЕ ОПИТВА ДА ПРЕДСТАВИ КОМУНИЗМА, Е БЕЗНАДЕЖДНО СЪЩИЯТ ( коментар)

0
222

 

 

Коментар по повод на НОВИЯТ КОМУНИЗЪМ: ВЪЗКРЪСВАНЕ НА УТОПИЧНАТА ИЗМАМА

 

Многобройни са причините, поради които текст, написан от класически антикомунистически позиции, може да бъде важен за нас. Обичайните съображения за повече информираност относно начина, по който неолибералната пропаганда представя лявото, са съвсем в реда на нещата. Статията на Алън Джонсън обаче е особено интересна с това, че претендира за концептуален поглед върху съвременното ляво, а същевременно е напълно лишена от рефлексия по отношение на стандартните и ни най-малко не осъвременени клишета за лявото, с които оперира „съвременният“ дясномислещ аналитик.

Най-напред неспособността (или нежеланието) да се открие общото в „несъизмеримите“ и все по-унищожителни за човечеството „фактори“ в настоящето и миналото на капитализма, защото се касаело за частни проблеми-изключения. Джонсън атакува лявата „свръхдетерминация“, без да е способен нито да я опровергае, нито изобщо да изтъкне някакви основания за предварителната си убеденост в нейната неправота.

Второ, „извъртанията за историята на комунизма“. Небрежната употреба на понятието Communism в англоезичната дясна литература има много силни традиции: така се назовава всяка социална теория или дейност, която заявява някаква близост с марксизма. Това, което Бадю нарича комунистическа хипотеза“, по своему включва всички идеи и мечти за обществено устройство без господство, експлоатация и политическо насилие – т.е. доста надхвърля десния обхват на понятието. Но последният се основава (без да го схваща) на призмата на държавния социализъм: това, което тя е дефинирала като „комунизъм“, съвпада с това, което и тогава, и сега антикомунистите разбират под Communism. Ето защо им убягва диалектическото значение както на разграничението между communist hypothesis в историята на социализма и „социализъм в една страна“, така и на определението на Жижек, за когото „незрелите“ опити, провалите и престъпленията са част от историята на формирането, а значи и от тъканта на комунистическата идея, така че лявото не би могло да се откаже от тях, без това да означава, че одобрява ГУЛаг. Извадените от контекста фрази на Ватимо или Бадю няма как да подменят истината, достъпна за задълбочено запознатите с „новия комунизъм“: и Ватимо, и Жижек, и Игълтън, и т.н. са убедени антисталинисти, а маоизмът на Бадю съвсем не е „бивш“, доколкото е идея за превъзмогване диктата на Партията-държава и подмяната на ценностите на политическия егалитаризъм – изпращайки войски срещу Шанхайската комуна, самият Мао вече не е „маоист“. Затова Сартр казва, че е подкрепял френските маоисти само защото са отхвърляли институциите и процедурите на либерализма и са действали „нелегално“. В този контекст е и тезата на Жижек, че якобинският и сталинският терор заместват недостатъчната революционност на тези режими, за които е характерен по-скоро контитуитет спрямо предходни епохи, а не обрат в обществено-политическите отношения. Цитираните от Джонсън фрази за социализма, комунизма и антисемитизма или тази за „левия фашизъм“ не могат да бъдат разбрани извън базисната за Жижек концепция за „социализма“ като подмяна на „комунизма“, която далеч не се изчерпва с историята на държавния социализъм.

В този смисъл третото, с което е интересен текстът на Джонсън, е изчистеният модел на окарикатуряване и подменяне тезата на опонента – премълчават се конотациите на понятия­та, за да изглежда, че „новият комунизъм“ говори на езика на автора. Не „новият комунизъм“ повтаря стария, както твърди Джонсън, а начинът, по който антикомунизмът се опитва да го възприеме (или да го представи), е все така безнадеждно същият.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук