РУСИЯ – ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ: КОНФРОНТАЦИЯ ИЛИ ДИАЛОГ И СЪТРУДНИЧЕСТВО?

0
33

Петко Ганчев е професор, доктор на философските и на политологичните науки. Работи основно в областта на философията на историята, на философията на икономиката, футурологията, социалната екология, геополитиката, теорията на международните отношения, глобалистиката. От 2005 г. до 2009 г. е посланик на България в Беларус. Председател на Геополитически център „Евразия“.

(Поглед от България)

 

В условията на заглъхващите опити да се изгради еднополярен свят и все по-определено очертаващите се контури на един многополярен свят става все по-необходимо да се анализират конфигурациите на глобалните и регионалните „играчи“ на световната сцена, които в своите взаимоотношения ще определят тенденциите на бъдещата история на човечеството. Безспорно е, че два от глобалните играчи на международните отношения, които са задавали тон в европейската и световната история в продължение на повече от два века, са Европа и Русия.

Както Европа, така и Русия през тези два и повече века преминаха през различни формати на държавния си интегритет, вътрешнополитически и икономически строй и външнополитически, геополитически интереси и амбиции. Годишнините от края  на Втората световна война (1939-1945 г.) и началото на Великата отечествена война на народите на Съветския съюз (22 юни 1941 г.) са добър повод да анализираме изводите, които са си направили политиците от Европа, представяна днес от Европейския  съюз и Руската федерация.

Всеки анализ на каквато и да е съвременна ситуация в отношения­та между два субекта на международните отношения неминуе­мо ни отвежда към историята, когато се формират първите им „образи“ и се утвърждават фундаменталните принципи на техните отношения.

Ако формирането на европейските държави в Средновековието започва върху основата на фрагментите на разпадналата се Западна Римска империя през VI — VII век и под мощното влияние на западния клон на християнството — католицизма, то интегрирането на фрагментите на източните славяни и русите в държавни образувания – Киевска, Новгородска, Владимирска, Ростовска и т.н. Русь започва с век-два по-късно. Те получават своята идеология в лицето на източното православие през 985-988 г. чрез България и Източната римска империя (Византия). Така изначално чрез враждуващите Римо­католическа и ортодоксална Константинополска църква се залагат противостоянието и взаимната неприязън. И ако западните европейски държавни образувания се интегрират около Свещената римска империя (Германия, Испания, Холандия, Австрия и т.н.) и Франция, то като следствие от монголското владичество за повече от 200 години фрагментите на различните Русь започват да се интегрират около Московска Русь. Но още преди това Новгородското княжество, водено от княз Александър Ярославович, станал известен в историята като Невски, разгромява Тевтонския орден на Чудското езеро с помощта на монголската орда. Но към помощта на татаро-монголите ще прибегне и открилият „европейския прозорец“ на Русия Петър I Велики, когато разгромява шведите при Нева. Монголското владичество ще остави дълбоки следи в историческата памет на русите и ще им даде образци и стимули за специфично държавно строителство, постепенно изкристализирало в идеите на евразийството. В изграждането на руската държава от времената на Петър I Велики, обявена за империя, изключително голяма ще бъде ролята на православното християнство, което ще укрепи в духовната култура  и самосъзнание на  руския народ и особено на неговата интелигенция идеята за мисия за спасяване на славяните, на християните от Османската империя, за спасяване на света от миязмите на злото, робството и експлоатацията.

По такъв начин епохата на династията на Романови, продължила почти 300 години, открила широко Русия за  влиянието на Западна Европа не само върху делата на царския двор, но и в науката, изкуството, организацията на армията и държавното управление. Това ще бъде епоха, през която в Русия ще се заселват големи групи колонисти от почти всички западни европейски страни и ще оказват въздействие върху модернизиране на земеделието и индустрията.

Но въпреки „европеизирането“ на Русия, тя си остава за европейските монархии северен гигант, простиращ се далече в Азия, със своите неимоверни природни богатства и със загадъчната руска душа. Началото на Новото време въпреки културните взаимодействия си остава епоха, през която всеки е зает със своето колониално разширяване — Западна Европа през океана в Новия свят и в Индия и Китай, а Русия в Сибир и Средна Азия. Наполеон ще дръзне не само да „глътне“ цяла Европа, без частта й, заета от османските турци, но и да събори северната „мечка“. Това ще предизвика началото на неговия край от Бородино (1812 г.) до Ватерло (1815), при което в европейския оркестър вече първа цигулка ще бъде Русия, която ще бележи своя марш в Европа с площадите на името на Александър I в Берлин и Париж.

От онези времена до наши дни, въпреки промените в политическите съюзи и конфигурации при решаване на европейските дела, а често и на световните, Русия неизменно ще бъде един от глобалните играчи. Тя ще бъде главният „жандарм“, който ще удави в кръв национално-демократичните революции в редица европейски страни през 1848 г. Но Русия ще бъде и главният европейски „играч“, който след невероятни дипломатически ходове, въпреки съпротивата на Англия, Франция и Австро-Унгария, ще реши със силата на оръжието през 1878 г. „Източния въпрос“ и ще освободи от османо-турското владичество балканските народи и главно многострадална България. (Това за съжаление вече редица български „демократични“ правителства пропускат да признаят в помпозните си речи в Деня на Освобождението – 3 март).

Крахът на Руската империя през Първата световна война (1914-1918 г.) ще  открие обаче хоризонт за реализация на носената от нейната интелигенция мисия за освобождение на световния пролетариат и потиснати народи чрез Съветския социалистически проект. Но това ще се прави с цената на огромни човешки жертви и обогатяване на културите на Европа и Америка със силно талантлива част от изгонената от родината руска интелигенция: това са авиоконструкторът Игор Сикорски, Питирим Сорокин — бащата на американската социология, историкът Георгий В. Вернадский, философите Николай Бердяев, Симон Франк, Лев Шестов, геополитиците Николай Трубецкой, Пьотр Савицкий, писателят Иван Бунин – Нобелов лауреат, световният бас Фьодор Шаляпин  и редица още блестящи учени, инженери, артисти, плеяда опитни офицери и генерали.

Но проектът на руския комунизъм, въплътил идеи на В. Ленин и Й. Сталин, ще влезе в дълбока конфронтация с Европа, с европейския капитализъм. Това ще предопредели колебанията на европейските демократични правителства да влязат в съюзни отношения още в началото на Втората световна война със Съветския съюз. Но бедата на народите на Европа и на съветския народ заставя някои европейски политици, известни със силния си антикомунизъм, като У. Чърчил, да тръгнат към съюз със Съветска Русия. И въпреки непълното доверие в някои периоди на войната между лидерите на антихитлеристката коалиция Сталин — Чърчил — Рузвелт, коалицията успява да разгроми фашистка Италия, нацистка Германия и милитаристка Япония и сателитите им в Европа и по такъв начин да спаси човечеството и да му открие нови хоризонти за развитие и подем. 

Неугасналите имперски амбиции на залязващата Британска империя, възходът на младата империя САЩ и попадналата под нейно влияние и страхуваща се от комунизма Западна Европа, от една страна, образуваният под мощното влияние и намеса на Сталин и съветското правителство в следвоенните процеси в редица страни от Централна и Източна Европа социалистически лагер, от друга, отново ще изострят отношенията между бившите съюзници и символично с речта на У. Чърчил във Фултън през 1947 г. ще бъде дадено началото на Студената война. Един след друг ще бъдат обявени военните алианси в лицето на НАТО и Варшавския договор. Идеологическата борба ще стане главна тема на масмедиите за оценките на двата противостоящи блока. Това е време,  когато в публичното пространство образът на „врага“ ще бъде представян като „монстър“ (чудовище). Ще започне жестока надпревара във въоръженията. И в тази епоха, продължила повече от четири десетилетия, ще има моменти, когато те ще стоят пред прага на „гореща война“, която под една или друга форма на участие ще водят в редицата „малки“ войни в Азия, Африка и Латинска Америка.

Опитите на един или друг сателит да води по-либерална политика спрямо противостоящия блок ще бъдат осъждани и даже наказвани. В края на тази епоха започна „затопляне“ и „хвърляне на мостове“, което  е свързано с имената на такива западноевропейски политици като Вили Брандт и Франсоа Митеран, а от страна на СССР на Леонид Брежнев. И все пак истинският пробив в отношенията между Съветския съюз и Европа, вече извървяла определен път на своята интеграция като икономически съюз и общност, ще започне в годините на „перестройката“.

Руската дума „перестройка“ ще стане главно понятие и тема на дискусиите в публичното пространство и на Изток, и на Запад. Михаил Горбачов ще бъде обявяван за Мъж на годината и даже за Мъж на столетието от редица издания. В годините на „перестройката“, която при Борис Елцин завърши като „катастройка“, ще бъдат създадени много книги и други произведения на изкуството, в които ще се показват Русия и руският човек. Главната оценка на европейските автори ще бъде „те са като нас“, но и „те не са съвсем като нас“. Тях преди всичко ще ги плаши голямото пространство на Русия, нейната многоликост, природни богатства и, разбира се, главно и преди всичко склонността към диктатури, към авторитаризъм, даже и когато в публичното пространство са провъзгласени принципите на демокрацията в епохата на Елцин 

Днес, вече повече от двадесет години от края на Студената война и разпадането на Съветския съюз, 67 години от края на Втората световна война какви са главните характеристики на отношенията между Европейския съюз и Русия, между Брюксел и Москва?

Може определено да се каже, че дългият исторически път на противопоставяния и сътрудничество в определени епохи и ситуации е добра основа за позитивни изводи за жизнената необходимост от диалог и сътрудничество. Но заедно с това остават сенките на резервите на всеки един от двата партньора към другия. И ако трябва още тук да се посочат причините, те са както в недостатъчното познаване на духа, манталитета на другия, произтичащи от специфичните исторически пътища, които са извървели, и условията, в които са разгръщали и правят своята днешна история, така и в това, че както Русия, така в още по-голяма степен Европейският съюз не е верен на своята национална и културна идентичност. Включен в друг формат в системата на НАТО, ЕС е в много отношения все още зависим от мощния си партньор САЩ, който има съвсем различни от неговите стратегически интереси.

Самата Русия за изминалите две десетилетия се хвърли от реалностите на съветския  социализъм със силните доминации на държавата и принципите на колективността към крайните екстремни форми на частната собственост и пазарния фундаментализъм на неолиберализма, което доведе до рязка социална поляризация на руското общество. Малка група милиардери-олигарси, неголяма група от т.нар. средна класа — редови бизнесмени и специалисти по новите информационни и комуникационни технологии, и огромна маса на бедно население, което бързо намалява под натиска на демографския срив, оголвайки районите на Далечния изток и Сибир.

Какви са главните измерения на сътрудничеството в системата на многостранните отношения между Европейския съюз и Русия на този етап?

Първото и най-постоянно направление в сътрудничеството между ЕС и Русия е безспорно търговско-икономическото сътрудничество. И за ЕС Русия е главният търговско-икономически партньор, и за Русия ЕС е главният партньор с 55% от целия външнотърговски обмен. Водеща тук е сферата на енергетиката и металите, която заема над 30% от експорта на Русия за ЕС. Освен старите газопроводи, протичащи през Беларус и Украйна към Европа, се присъедини и „Северен поток“, който по дъното на Балтийско море директно включва Германия и ЕС в доставките на руски газ. Почти са уредени юридическите въпроси за строителството и на „Южен поток“, който ще превърне България в главен транзитор на руски газ за Югоизточна и Южна Европа.

Второто мощно направление на сътрудничество между ЕС и Русия е в сферата на космическите изследвания, където Русия е един от световните лидери. Това е сътрудничество както по линията на международното космическо сътрудничество (МКС), така и в другите проекти на ЕС за изследване на Космоса, както например беше „Галилей“. Много тясно сътрудничи Русия с Франция при изстрелване на спътници и други космически апарати. В областта на автомобилните технологии Русия има много близки контакти с Италия, Германия, Франция.

До 2011 г. сътрудничеството между Русия и ЕС се опираше на Съглашението за партньорско сътрудничество (СПС), подписано в началото на новото хилядолетие. Говори се за необходимостта това Съглашение да бъде заменено с Договор за партньорско сътрудничество, в който да се фиксират задълженията и отговорностите на всяка от двете страни.

Третото, изключително важно за регионалната и глобалната   сигурност е сътрудничеството на Русия с ЕС именно в сферата на безопасността. Водеща тема на сътрудничеството между ЕС и Русия е недопускането на разпространението на оръжия за масово поразяване като ядрените, химическите и биологическите оръжия. Тук нито една от страните не допуска компромиси, но в някои случаи, какъвто е примерът с Иран, Русия предлага да се използват преди всичко дипломатически средства, а не да се бомбардира Иран, както са склонни САЩ и някои техни европейски партньори като Великобритания.

Русия тясно сътрудничи по неутрализиране на терористични банди и заплахи за ЕС, така както и ЕС е поел ангажименти в това отношение. Много важно е сътрудничеството в областта на пресичане на пътищата на наркотрафика, търговията с жени и оръжие. В това отношение всяка една от страните има вече голям практически опит и с готовност го споделя с другата. 

Разбира се, много важен момент в настоящото и близкото бъдеще в сферата на безопасността е решаването на въпроса за противоракетната отбрана (ПРО). След дълги дискусии, при които ЕС, представян в НАТО, декларира, че тази система не е насочена срещу Русия, а срещу държави евентуални агресори като Иран, Северна Корея и др., които биха могли да се опитат да атакуват с балистични ракети териториите на Европа. Последната среща на върха на НАТО в Чикаго (20-21 май т.г.) окончателно определи зоните на монтиране на съоръженията и териториите, които ще бъдат защитавани. Въпреки настояванията на руския премиер Дмитрий Медведев да се дадат правни гаранции на Русия, че системата ПРО не  е насочена срещу нея, бяха дадени само политически уверения. Така в тази област останаха да доминират недоверието и подозренията. Русия, разбира се, има възможности за адекватен отговор на евентуална заплаха. Като продължение на сътрудничеството в областта на безопасността трябва да се спомене искането на Русия Организацията на договора за колективна безопасност (ОДКБ), в която са включени редица бивши страни на СССР, да бъде призната като равноправна в сферата на глобалната и регионалната сигурност от НАТО и ЕС.

Какви са тенденциите и перспективите за сътрудничество през следващите години и десетилетия? От това как ще се развиват отношенията между ЕС  и Русия в близките години зависят до голяма степен и насоките на процесите в световен мащаб. Безспорно е, че ЕС вижда в Хартланда, представен от Русия и цяла Евразия, важен партньор в своите многостранни отношения, за да осигури напредък и да устои срещу конкуренцията на страните от Азиатско–Тихоокеанския регион, преди всичко Китай и Индия.  Заедно с това Русия е свързващо важно звено от глобалната система на Европа-Азия (най-краткият сухопътен, а със затоплянето на Северния ледовит океан и най-краткият  морски път). За Русия ЕС беше и остава най-важният партньор в многостранните търговско-икономически отношения, в сферата на духовната култура и в сферата на безопасността партньор със своите високи образци, традиции и възможности.

До голяма степен това бъдеще ще зависи от бъдещото развитие на самия ЕС и на Русия. Засега ЕС все още не е единен глобален субект на международните отношения. Редица от неговите членове както от Стара Европа, така и от Източна Европа имат силно диференцирана политика спрямо Русия. В това отношение особено се открояват с негативните си прояви близките партньори на САЩ като Великобритания и бившите социалистически страни от Централна и Източна Европа, сред които водещи за съжаление са  Полша, Румъния и България.

Безспорно е, че днес ЕС в условията на тежка финансово-икономическа криза е на кръстопът. Не е ясно бъдещето на Еврозоната след финансовите колапси на Гърция, до която стоят близо Италия, Испания и Португалия. Провалът на неолибералната политика, която следваше ЕС през последните две десетилетия, е очевиден. Надежди за нова политика дава Франция с избора на новия президент Франсоа Оланд. Изобщо ЕС, преди да продължи своето разширяване на Изток и Югоизток на Балканите, трябва да реши въпроса за новия проект, който да му придаде нова енергия. Русия също не реши проблемите на тежкото наследство от съветския социализъм и катастрофичните резултати от наложения в епохата на Елцин олигархичен капитализъм. Двата първи мандата на Владимир Путин и мандатът на Дмитрий Медведев като президенти не изведоха страната от ролята Ј на доставчик на суровини и енергийни източници за партньорите си от ЕС, а и от Азия. Страната стои пред необходимостта от сериозни  икономически, социални и демократични реформи, които да я изведат действително в челото на водещите в технологическо, икономическо и духовно-културно отношение  народи.

За да успеят в този си път към действителното бъдеще на равноправни мощни партньори в един все по-бързо променящ се свят и за Европейския съюз, и за Русия преди всичко е необходимо да се върнат към своята дълбока културна идентичност, към своя дух.

Народите чакат.

Думата имат политиците, истинските държавници, които носят този дух.

 

 

 

НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ

„УРОЦИТЕ ОТ ПОБЕДАТА

НАД ФАШИЗМА

И ЕВРОПЕЙСКАТА СИГУРНОСТ

 

На 4 май 2012 г. в Руския културно-информационен център (РКИЦ) в София се проведе научна конференция „Уроците  от победата над фашизма и европейската сигурност“, посветена на Деня на победата – 9 май. Организатори на конференцията бяха посолството на Руската федерация в Република България, фондация „Устойчиво развитие за България“, РКИЦ и координационният съвет „България – Русия“. В конференцията взеха участие водещи научни работници и експерти – историци, политолози, военни специалисти и изследователи, международници, авторитетни анализатори в областта на икономиката и енергетиката, обществени деятели, представители на посолствата на страните от ОНД в България.

Основните тематични направления на конференцията бяха: европейските измерения на Втората световна война; историческата истина и опитите за фалшифицирането й; уроците от Втората световна война, реваншизмът и неонацизмът в светлината на новия световен ред; Русия, Евросъюзът и европейската сигурност в ХХI век.

Участниците в конференцията обсъдиха съвременните геополитически измерения и изводи от Втората световна война, промените на оценките и изводите за войната след края на Студената война, историческия подвиг на Съветската армия и руския народ за победата над фашизма, историческата памет в постсъветска Русия, интерпретацията на 9 май – Деня на победата, в настоящето. Разгледани бяха въпроси, свързани с глобалните предизвикателства на ХХI век и геополитическия отговор на Русия, стратегията на „ястребите“ за интелектуалната война и европейската сигурност, съвременните крайно десни течения в контекста на реваншизма и неонацизма, изводите от сътрудничеството и конфронтацията на Русия с Великобритания и САЩ в рамките на антихитлеристката коалиция и в периода на Студената война. Изказващите се обърнаха особено внимание на взаимоотношенията между Русия и Европейския съюз в интерес на глобалната сигурност, енергийната сигурност, геополитическите отношения на Русия с НАТО и Европейския съюз, оценката за Втората световна война на арабския фронт и проблемите за сигурността в Средиземноморския регион. Обсъдени бяха и въпроси, свързани с антифашистката въоръжена борба в България и ролята Ј за разгрома на фашизма, участието на България в антихитлеристката коалиция в края на войната.

В дискусията участваха над 30 души, сред които: проф. Евгени Гиндев, проф. д-р Искра Баева, проф. Велко Вълканов, ген. л-т проф. Стоян Андреев, полк. о.з. проф. Марин Колонкин, посланик проф. Петко Ганчев, проф. д-р Евгения Калинова, проф. Нина Дюлгерова, ген. л-т Димитър Тодоров, проф. ген. м-р Борис Бонев, доц. Дарина Григорова, д-р Петя Димитрова, полк. доц. Димитър Зафиров, посланик Киряк Цонев, Чавдар Стоименов – председател на Централния съвет на Българския антифашистки съюз, ген. Стоян Топалов – председател на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, гл.ас.д-р Александър Сивилов, д-р Димитър Христов, д-р Мирослава Цонева и др.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук