МОДЕРНОТО РОБСТВО И ПРЕХОДЪТ ОТ ВИРТУАЛЕН КЪМ РЕАЛЕН СВЯТ

0
152

Чавдар Николов, професор, доктор по икономика, два мандата декан на Стопанския факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, понастоящем е ръководител на катедра „Финанси и отчетност“. Автор и съавтор е на седем учебника по публични, корпоративни и международни финанси, европейска интеграция и глобална икономика. Написал е също седем публицистични книги за българския преход. През последните двадесет и пет години е публикувал в текущия и периодичния печат повече от седемстотин анализа и статии по макроикономика, макрофинанси, вътрешни и международни икономически и политически отношения.

Ако все пак има налице нещо положително в периферно провинциал­ния и експериментално полигонния статус на нашата страна, то е, че възгледите и идеите най-често се поднасят в първично неподправен вид, без дозата социална демагогия, без корекциите, компромисите и балансите на интереси, които на Запад се изискват и налагат от общественото мнение, в частност от чувството за благоприличие. Изпитал прозрачната, като правило примитивна еднозначност на въпросния приложен спрямо него подход, човек тук в повечето случаи трудно може да бъде подведен относно намеренията, целите и резултатите. Освен ако не принадлежи към прослойката на „информационно непроницаемите“, което от своя страна е своеобразна диагноза за индивидуална житейска безнадеждност.

Струва ми се, че някой и преди мен се беше сетил да напише, че на съвременната дясна визия за икономиката й пречат хората. Главно с това, че те не искат да се съгласят да са просто придатък към бизнеса, нещо като прословутите говорещи оръдия на производството“ на Платон (1). Модерният днешен робовладелец — пазарът, би желал повелите му да се изпълняват безпрекословно, най-вече в посока приватизация на печалбите и социализация на загубите“. Прием­ствено редуващите се кризисни цикли се представят като нещо напълно в реда на нещата, неподлежащо на превенция и противодействие. Регулациите само създавали проблеми, както и възприетите или претендирани социални стандарти. „Възмущението“ и „окупирането“ внасяли шум и безпорядък в работещата иначе по най-добрия възможен начин система, затова били безпричинни, необосновани и иманентно неадекватни.

В така разбираните условия на неограничен, тотален индивидуа­лизъм не само общността, доверието и правителството стават излишни (2), но и всичко, което не се купува и продава. При това от коя точно страна — дали на пишещите, или на плащащите сметки ще се озове някой, теоретично-пропагандно-етикетно би трябвало да е функция от неговите способности. Но на практика житейските перспективи и реализация зависят в най-голяма степен от принадлежността или непринадлежността към съответни кръгове и групировки, сиреч от ситуация, която е предопределена най-вече по рождение. Известният съвременен социолог Антъни Гидънс посочва, позовавайки се на данни от Уилям Рубинстейн, че тези, чиито бащи са били богати предприемачи или земевладелци, съставляват 42% от милионерите. Хората, които вероятно са получили материална подкрепа от семействата си (например с бащи висококвалифицирани специалисти), съставляват други 29%. 43% от милионерите са наследили по около 100 000 лири, а други 32% са наследили между 10 000 и 100 000 лири. Във Великобритания най-сигурният начин да забогатееш, е да се родиш богат“. И още Изследователите установяват, че две трети от синовете на неквалифицираните и полуквалифицираните физически работници също са с работнически професии. Около 30% от специалистите и ръководителите са с работнически произход, докато приблизително 4% от мъжете с работнически професии произхождат от семейства на специалисти или ръководители. (3)

Отделните „дребни“ индивиди според дясната идеологическа схема са обречени през жизнения си цикъл единствено да се блъскат с лакти“, казано с публично възприетия синоним на грубия, безскрупулен индивидуализъм. С особена сила постановката се отнася до несамостоятелно заетите, до „обслужващия“, най-добре, ако е доброволно безгласен, персонал. Свободата на последните според десните би следвало да се изчерпва посредством състезанието в себепредлагането за по-ниски, сиреч „по-конкурентни“ заплати. Останалото — благосъстяние, перспективи, осигуреност, се явявало изключително отговорност на пазара с присъщите му колебания нагоре-надолу, нетърпящи противодействие, корекции и социални амортисьори.

Смисълът на глобализацията като достъп до общочовешкото знание, умения и постижения също бе умишлено идеологически дясно извратен през годините или, погледнато от друг ъгъл, се изврати „от само себе си“, но под целенасочено дясно идеологическо влияние. Глобализация, за съжаление, днес означава преди всичко подчиненост на непредвидимостта на капиталовите пазари и на капризите на рейтинговите агенции. На големия философски въпрос Дали всичко действително е разумно“, лекомислено и безапелационно бе даден утвърдителен отговор, с който бяха легализирани всякакви перфидно конструирани рискови финансови инструменти и спекулативни операции. Виртуалният финансов свят придоби доминираща роля, постъпателно измествайки реалния.

Икономическата ефективност през изминалите три десетилетия бе доведена до пълен абсурд. Всякаква социалност бе поставена под подозрение, да не кажа, под запрещение. „Обществени и държавни интереси“ бяха превърнати от дясната мисъл в категории твърде безсъдържателни, изконно подозрителни, „фундаментално антипазарни“ и по тази причина почти еретични.

Щрихираната схематично дотук „груба есенциалност“ на неолибералната, неоконсервативната и либертарианската съвременна дясна идеология, широко разпространявана и практически безалтернативно налагана по света през последните три десетилетия и неотказала се след кризата от 2008 година от претенциите си за непогрешимост и всевластие, причини маса социални и икономически поразии не само у нас, но и на Запад. С тази голяма разлика, че там, в развития свят, въпреки неоспоримата инфлация на ценности, институции и принципи, благодарение на традицията и здравия разум бе съхранена субстанцията на обществата и нациите. С други думи, не се стигна до наблюдавания понастоящем в България всеобхватен социален, морален разпад, както и разпад на държавността и социума. Този факт може да намери многозначително тълкуване също по линия на т.нар. експортна идеология. Сиреч, такава идеология, която е масирано лансирана, за да бъде приложена „в пълнота“ не в собствената страна, а другаде с опитни, геостратегически, елиминиращи евентуалната конкуренция и пр. цели.

Така или иначе пътят, по който не само България, но и човечеството вървеше през последния повече от четвърт век, се оказа коренно погрешен, класическа задънена улица. Освен в координатната система на (абстрактната) свобода обществата обективно се развиват и съобразявайки се с критериите за справедливост, както и с принципите на солидарността.

„Равният старт“, респективно „равният шанс“ имат своите исторически утвърдени прогресивни позиции и затова подриването и размиването им, на каквото станахме свидетели напоследък, е недопустимо. Платеното образование, образованието като бизнес не може и не бива да измества доброто държавно образование, чиито функции за нормалното социално развитие, както ще видим и по-нататък, са незаменими.

Вече двадесет години у нас в публичното пространство, в медиите и  съответно в практиката икономиката натрапчиво се свежда единствено до бизнеса. Без динамичен бизнес, естествено, няма развиваща се икономика.

Но бизнесът се нуждае от хора. Той се прави от хора и за хора. Хора, които менажират, произвеждат, продават и съответно купуват. За да върви бизнесът, хората би трябвало добре да вършат това, с което са се заели, би трябвало да са подходящо образовани, квалифицирани и мотивирани за целта.

Доказано е, че всичко това заедно не може да бъде изпълнено самостоятелно и единствено от бизнеса. Нито преподаването и придобиването на началната грамотност, нито по- и най-сложните управленско-икономически, инженерни, технологически и пр. знания са задачи по силите единствено на бизнеса. Основополагащата роля на държавата в цялостната система на образованието и квалификацията не може да бъде субституирана. Нещо повече, това са сфери, обичайно определяни като сфери на пазарен отказ, пазарните механизми тук могат да бъдат допълващи, но не и гръбнак. В противен случай, ако можеш да се образоваш само в случай, че си платиш за образованието, обществото се лишава и от либералния принцип на „равния старт“, и от социалдемократичния принцип на „равния шанс“. Които принципи противодействат на ретроградната кастова и друга закостенялост и са в основата на вертикалната социална мобилност и съответно на нормалното еволюционно обновяване и трансформация, на успешната обществена адаптация към промените, на адекватното посрещане на предизвикателствата на развитието в неговите многобройни аспекти.

Самото непрекъснато напредване, обогатяване и систематизация на знанията, научните разработки, науката, също са трудно мислими за реализация, ако бъдат стоварени изключително върху плещите на бизнеса. Екстремните примери в контекста са фундаментално приложните изследвания на атомното ядро и на Космоса. Само безнадеждно неолиберално фанатизиран човек би могъл да си представи проекта „Манхатън“ да беше се състоял въз основа на частната инициатива. По същия начин актуалните задачи за преминаване към предимственото ползване на възобновяеми източници на енергия, за което проповядва президентът Обама, към икономика, небазирана върху нефта, и към автомобили с електродвигатели или горивни клетки, са далеч над ограничения потенциал — и научно-технологичен, и финансов, на бизнеса.

Но, от своя страна, за да може държавата да бъде адекватна спрямо стоящите пред нея предизвикателства, тя би трябвало да разполага със солидни ресурси, които естествено набира чрез преразпределение на брутния вътрешен продукт, най-вече чрез налагане и събиране на данъци. Това, че правителствата харчели чужди пари“, е добър антибюрократичен лозунг, стига чрез него да не се отрича конструктивната държавност. Което пък в България непрекъснато се прави с постоянните призиви за намаление на данъците и минимизиране на държавата. Държавата безспорно е „лош стопанин“, управлявайки отделно предприятие, но за „стопанисването“ на цялото обществено развитие не Ј е намерен и няма да Ј бъде намерен подходящ заместител. При всичките бюрократични минуси без държава не може да се мине нито в англосаксонските, нито в евроконтиненталните общества. Първите традиционно се справят с по-малка държавна намеса, във вторите, към които принадлежим и ние, държавата играе по-съществена роля. Като преразпределение, мерено с бюджетните приходи, това са приблизително около 35% от БВП при англосаксонците, над 40% за евроконтиненталните държави и около и над 50% при скандинавските.

Как, примерно, да си представим изграждането на ситемата от магистрали у нас без държава, на концесия, при недостатъчния транспортен трафик? Или, да речем, евентуално частно софийско метро. Много съмнителни са преспективите за частна нова АЕЦ в Козлодуй. Но да не се отклоняваме от основната тема.

Казахме по-горе, че освен образовани и квалифицирани, хората, с които оперира бизнесът, следва да бъдат мотивирани. Мотивирането на първо място се състои от доходите. При отворени граници една държава, където доходите са мизерни, неминуемо опустява. По този начин „сравнителното предимство — ниски заплати“ се явява откровено антисоциално, антинационално затова и крайно късогледо като концепция. Пък и, погледнато от „другата страна“, ширината на пазара, търсенето, от което е толкова заинтересован бизнесът, за да реализира продукцията си, е функция от доходите на население­то. По-състоятелните, по-образованите и по-културните хора имат повече потребности, те купуват повече. Относно доходите, следователно, важи максимата, че в икономиката не можеш да вземеш, без да дадеш.

Но благосъстоянието съвсем не се изчерпва с личното богатство. Хората са с обосновани претенции да ползват услугите на съвременна система на здравеопазване, позволяваща им да възпроизвеждат нивото си през целия си живот. А такава система без държавна организация могат да си представят единствено българските неолиберални  институти. По сходен начин следва да се мисли и за пенсионното осигуряване. Благосъстоянието иманентно съдържа също увереност в бъдещето, включително в бъдещето като пенсионер. Все по-малко работещите за нищожни заплати и нищожни пенсии в България изпитват подобна увереност.

За да чувстват, че живеят добре, хората би следвало да обитават прилични, съвременни населени места, с модерна инфраструктура, включваща не само транспорт, но и водопровод с чиста вода и канализация. Хората искат да дишат чист въздух, да има природа, където да се разходят и да починат, не сред бетон и боклук. Трудовата им заетост предполага достъпни ясли и детски градини за децата им. Хората не са съгласни да бъдат подлагани на монополистичен произвол при електроснабдяването и топлофикацията. Освен това не желаят да живеят в страх от престъпността, не са склонни да плащат и цената на корупцията.

Става дума не за отделни елементи на държава, а за държава отвсякъде, за всепроникваща навсякъде държавност. За налагане на регулации, за държавно управление и за държавно поддържане на обществено важни системи. Става дума не за социализъм, а за цивилизованост, такава, каквато се практикува в развития свят, най-добре в Европа. Но многолетно самоиндуциращата се национална безотговорност, за съжаление, не е прекратена нито като доминация в публичното пространство, нито като подход в държавното управление, нито като есенциална обществена характеристика на българския преход.

В България, с оглед на показания по-горе наш „особен“ периферно експериментален статут, нещата многоаспектно стоят екстремно изострено и твърде зле. Неотдавна президентът Плевнелиев някак между другото отрони фразата, че у нас не сме повишили заплати и пенсии, но затова пък сме постигнали забележителна стабилност. Никое общество не може дългосрочно да живее с абстрактни цели и постижения. Епохата на т. нар. реален социализъм го доказа. Българският изход от предимно виртуалната днешна европеизация и преходът към реалната неотклонно минава през относително ускореното повишаване на благосъстянието на целия народ. Включително и през преодоляване на поляризацията в доходите, както и на силно осезаемото напоследък настъпателно подкопаване и демонтиране на социалните структури в държавата. Следователно, промените у нас са назрели навсякъде и колкото по-скоро стартират те в обществото и в политиката, толкова по-добре.

Истинска алтернатива на полуграмотността и авантюризма може да бъде само просветеният разум

В триединството на свобода, справедливост и солидарност, в последователното прилагане на принципа на равния старт/равния шанс се състои истинската хармония на напредъка. Едностранчивостта, изкуствената идеологическа конструираност и неприемливостта на нейната алтернатива човечеството и нашата страна в частност вече, ги позна, усети и плати дълголетно.

Разбирането, че икономиката се прави от хората и за хората, е ключово. По този начин на печалбата се гледа като на възнаграждение за добре свършената работа в указания смисъл. Ролята на конкуренцията е да подобрява и разнообразява предлаганите блага, както и да оптимизира приходите на стопанските агенти. В светлината на същата логика наличната понастоящем огромна световна хипертрофия на финансовия сектор задължително подлежи на широкообхватна „хирургическа интервенция“. Днешният виртуален финансов свят се занимава предимно с преразпределение „вътре в себе си“, плодотворното му влияние върху реалната икономика е сведено до някакъв неизбежен минимум, до второстепенна по ранг, често откровено пренебрежима задача.

Икономиката никога няма да бъде храм, но налагането на набор от правила и най-общи етични принципи е вече задължително. Спекулативната еуфория, обзела света и кулминирала в кризата от 2008 година, трябва един ден да бъде обуздана, ако не искаме сътресения­та циклично да се повтарят, ускорявайки и задълбочавайки се, каквато тенденция наблюдаваме отчетливо да се проявява глобално. Редуващи се W и L кризи не са предпочитаният дългосрочен избор за човечеството.

Неслучайно в сериозния западен печат се появиха статии, препоръчващи на банковия сектор, като част от възстановяване на загубеното обществено доверие, да дефинира и обяви публично и точно операциите, с които се занимава, и онези, които счита за недопустим риск, включително за престижа  и реномето си (4). Но да се разчита единствено на самоорганизация и самодисциплина във въпросната сфера, е най-малкото наивно. Без строги държавни регулации определено не може да се мине.

Идеята за наложителна регулация може да бъде разширена и по отношение на придобилите неимоверна власт рейтингови агенции. Критериите и регламентът, по които се присъжда и променя рейтингът на отделните държави и институции, следва да станат абсолютно прозрачни и ясни. Само така могат да изчезнат подозренията в пристрастност и целенасочена манипулираност, които широко и не без основание битуват при сегашната ситуация на безотчетност, сама по себе си предполагаща произвол и „сделки на тъмно“.

При 70 трилиона долара световен брутен продукт сега оборотът на пазара на деривативи възлиза на 10 пъти повече — 708 трилиона долара. Публична тайна е, че много от финансовите инструменти предмет на покупко-продажба са, меко казано, съмнителни и неясни като смисъл и „потребителна“ стойност, достигнали са „степен на комплексност“, непонятна даже за професио­налистите (5). Възгледът да бъде въведен ред, като просто бъдат забранени редица — да кажем 80-90% — от операциите и съответните деривативни финансови инструменти, не е чак толкова екзотичен и радикален, колкото би изглеждал на пръв поглед. В Германия, примерно, още в началото на предишното десетилетие бяха забранени т.нар. къси продажби. Търговията с прословутите CDS* също е порочна по същността си, а в обращение понастоящем са такива книжа за цели 32,4 трилиона долара, равностойни на 46,3% от световния брутен продукт за година. Редица наблюдатели изтъкват при тях т.нар. пиромански мотив (6). Дотолкова, доколкото всеки може да закупи CDS – книжа, включително неучастващ в кредитната сделка, то „автоматично“ се появява настоятелна заинтересуваност от необслужване на съответния заем, защото само така е реализирано плащане по гаранцията. С други думи, съществува изконно първоначален подтик, може би замисъл, към причиняване на умишлена неплатежеспособност, тъй като от нея се печели.

Това са само два примера, показващи назрялата необходимост от извършване на изключително подробен преглед и от строга държавна и наддържавна регулация на неимоверно разрасналия се съвременен финансов сектор. Не виждам убедителни основания данъкът върху финансовите транзакции „Тобин“ да бъде с по-ниска ставка точно за търговията с деривативи. Последната съставлява втория по големина процент от оборота на финансовите пазари — 39,3%, и следователно се явява един от главните фактори, които дестабилизират световната икономика. За сравнение, пазарът на валути е с дял 55,9%, на акции — 3,5%, на облигации —1,3% (7).

Колкото и средства да наливат банковите и финансовите среди в имидж и пропаганда, репутацията им по света е силно пострадала от кризата и не може да бъде подобрена единствено по пътя на пиар кампании. Най-малкото посредством такива, насочени срещу социал­ните държави.

Публичната задлъжнялост посткризисно се изостри като проб­лем именно заради издръжките на кризата, а не заради социални ексцеси, както организирано и настоятелно масмедийно ни се втълпява напоследък. С пари от държавните бюджети целенасочено бяха спасявани и укрепвани възлови и недотам финансови институции. И точно тези действия причиниха рязкото нарастване на държавните дългове, които предстои да бъдат вкарани в норма пак за сметка на данъкоплатеца.

Хората, както винаги досега, поеха разноските за финансовите авантюри (8).  Което обаче не значи, че ще продължават да го правят покорно, безапелационно и редовно, по абонамент за неопределено бъдеще. Движенията на „възмутените“ и „окупиращите“ при цялата им идеологическа неяснота са движения за достоен жизнен стандарт, социална сигурност, срещу своеволията и всевластието на финансовите пазари. Политическият отговор на тези искания засега изглежда скромен и той идва от социалдемокрацията — това са акцентите, поставени не върху фискалните ограничения, а върху заетостта и растежа.

Съблюдаването на фискална дисциплина е правилна постановка. Големият въпрос обаче е как трябва да изглежда тя в постоянно променящата се в конюнктурно отношение ситуация. Т. нар. широко балансиран или симетрично реагиращ бюджет като че ли съставлява най-подходящият отговор на предизвикателствата на постоянното разлюляване на икономиките. Това значи, че при кризисни сътресения бюджетът влиза в дефицит, за да компенсира недостига на ликвидност в икономиката. Което пък обезателно се компенсира с излишък, реализиран във времена на подем. Понастоящем границата от 3% от БВП максимално допустим бюджетен дефицит според Фискалния пакт е твърде малка, за да посрещне потребностите от ликвидност, възникващи при една значима криза. Възприемането на 6% граница изглежда значително по-подходящо, с оглед на натрупания през и след 2008 година опит. При което обаче задължително следва по относително твърда компенсационна програма да се предвижда снижаване на натрупаната през кризата публична задлъжнялост, естествено посредством реализиране на излишъци в добри за стопанството времена. При идеалния случай следва да си представим допустима амплитуда на бюджетното салдо „надолу“ до 6% от БВП при рецесия и също симетрично „нагоре“, впоследствие, при стопански подем.

В контекста на непосредственото бъдеще следва да се помисли и за създаване на наднационално интеграционно министерство на финансите на страните от Евросъюза, което не само да контролира националните бюджети, но и сам¥ да разполага със значителен финансов ресурс, набиран по данъчен път (9). Въпросното министерство би следвало не само да гаси пожари“, но и да изпълнява финансирането на приоритетни задачи от взаимен интерес на страните от ЕС. Икономическите потребности и предпоставки за сбъдване на отдавнашната голяма мечта — изграждане на Съединени европейски щати, изпъкват в сегашната дългова криза все по-релефно.

 

*Credit Default Swaps, наричани още СиДиЕс-и, добиха популярност като застраховки срещу фалит на даден длъжник и се превърнаха в често оспорван, но взиман предвид от всички измерител на степента на риска за една държава – бел. ред.

 

Бележки

(1) Цит. по Григоров, К., История на икономическите учения, Наука и изкуство, София, 1970, стр.20

(2)  Вж. Стиглиц, Дж., Свободно падане, ИнфоДАР,София, 2010, стр. 394, 386

(3)  Вж. Гидънс, А., Социология, Прозорец, 2003, стр. 274-275

(4)  Подобен е възгледът на известния съвременен германски философ Рихард Давид Прехт: Ср. „Der Spiegel“ №2/2012, стр.70

(5)  Вж. примерно „Der Spiegel“ №52/2011, стр.65

(6)  Вж. „Der Spiegel“ №2/2012, стр.54

(7)  Данните и изчисленията по-горе са по „Der Spiegel“ №2/2012, стр.54-57

(8)  Джордж Сорос неслучайно изтъква в свое интервю, че В продължение на 25 години световното стопанство почти постоянно вървеше нагоре. След това, през 2008 година, дойдоха дълбокото пропадане и срутването на финансовите пазари, чието функциниране едва-едва можеше да бъде запазено само посредством масивна държавна интервенция.“ Вж. „Der Spiegel“ №11/2012, стр.71

(9) Възгледът се споделя и от американския икономист Кенет Рогоф, „Der Spiegel“, №8/2012, стр.81.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук