НОВИ МОМЕНТИ В БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ

0
294

Христо Проданов е роден през 1981 г. в София. Завършва „Политология“ в СУ „Св. Климент Охридски“, след което прави докторат по „Политически комуникации“. Има десетки научни публикации за влиянието на информационните технологии върху политиката и обществото През 2010 г. излиза първият му цялостно разработен научен труд под заглавие „Дигиталната политика“. В момента е асистент по „История на политическите идеи“, „Политология“ и „Публична власт“ в УНСС.

Концепцията за неоосманизма и съвременните интерпретации на общото минало

 

1. Фактори, определящи българо-турските отношения

Турция е най-голямата и с особено място в българската политика съседка на България. Няколко са основните фактори, които са определяли отношенията на България с тази страна. Първият е свързан с факта, че в продължение на пет века днешните български земи и тяхното население са били включени в рамките на Османската империя и политическото и икономическото разделение, характерно за нея, опиращо се на религиозните различия между мюсюлманите и останалото население. Формирането на модерната българска национална идентичност през ХIХ век в контекста на дихотомията „ние“–„те“ става във формата на противопоставяне между българи със „славно минало“, които са под „турско робство“, и османските турци – „поробители“, срещу които се вдигат въстания, водят се битки, за да се стигне до „Освобождението на България от турско робство“. Датата на договора, с който завършва Руско-турската война (3 март 1879 г.), се чества като национален празник на България. Цялата система от национални празници, символи и произведения на големи български писатели и историци, цялата хуманитаристика на България са свързани с тази дихотомия в съзнанието на българина през последните два века.

Вторият фактор, свързан с българо-турските отношения, е, че Освобождението на България оставя в рамките на Османската империя големи територии, населени предимно с българско население. Там се намира значителна част от собствеността на това население, включително и църковна собственост, тъй като Истанбул в продължение на векове е мястото на патриарси и висш църковен клир, ръководещ българските християни, а след получаване на църковна независимост — и на българското екзархийство след 1870 г. След Освобождението на България български национален идеал става включването на всички български земи в една държава. Това води до няколко войни (Балканска, Междусъюзническа, Първа световна война), загубени от България, при което стотици хиляди българи, особено от Одринска Тракия, насилствено са изселени и имуществото им е загубено. Наследниците им обаче и до днес са обединени в свои организации, като Съюза на тракийските дружества в България, които се борят за компенсации. Паралелно с това по българските земи остават стотици хиляди етнически турци и български мюсюлмани и по различни поводи големи маси от тях се изселват от България в Турция през последните сто години.

Въпреки тези исторически травми обаче, още със създаването си новосформираната българска държава след 1879 г. не тръгва по пътя на конфликт между българско и турско население в новата държава. Нещо повече, в Търновската конституция е ясно записано, че никой не може да бъде преследван на верска и етническа основа, а до ден-днешен турското етническо малцинство в България е обект на толерантност и равнопоставено отношение. Трендафил Митев вижда причините за това в традиционно толерантното българско население и в същността на държавнотворната доктрина, която заляга в изграждането на нова България. От самото начало строителите Ј реализират една истинска цивилизационна революция по българските земи“ (1). А нейната опорна точка е да бъде дадена историческа прошка на мюсюлманите. Затова само две години след клането на българи от мюсюлмани по време на Априлското въстание през 1876 г. в Батак, когато се свиква Учредително събрание, за да се разработи конституция на новоосвободената държава, седем души от Делиормана — територия, населена с турско население, са депутати и участват в разработването на Търновската конституция (2).  Във всеки български парламент от Освобождението до днес, в това число и през периода на държавния социализъм, има повече или по-малко пропорционално представителство на етническите турци.

Отношението към турската и мюсюлманската общност в България по времето на социализма минава през два етапа. Първият е до 70-те години на ХХ век, когато се извършват модернизацията и индуст­риализацията на страната и социалният и образователният статус на българските турци се подобрява радикално на основата на идеята за изграждане на „социалистическия човек“. Паралелно с това се дава поминък на малцинството, изгражда се турска интелигенция, дават се високи надбавки за децата и други привилегии на многодетните мюсюлмански семейства, улеснява се достъпът до университети и културни институти, строят се театри, ремонтират се джамии, създават се танцови трупи, формират се квоти в партийно-държавния апарат, създава се турска преса, провеждат се театрални постановки на турски, отделят се огромни средства за благоустрояване на регионите, в които живеят българските мюсюлмани и турци, защото това са между най-изостаналите части на страната преди това.

Вторият етап е през 1984—1989 г., когато българското правителство, подкрепяно от български историци, които развиват тезата, че българските турци и мюсюлмани са ислямизирани по време на Османската империя българи, провежда т. нар. възродителен процес по смяната на мюсюлманските им имена с български, като при редица от тях това е насилствен процес. В контекста на редица други проб­леми в българското общество по време на съветската перестройка и за да отслаби недоволството от смяната на имената сред част от българските турци, правителството отваря границите с Турция през май 1989 г. Няколкостотин хиляди турци се изселват в Турция. След свалянето на Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г. Българската комунистическа партия през декември 1989 г. отчита като грешка принудителната смяна на имената на българските мюсюлмани и взема решение за доброволното им връщане. Причините за „възродителния“ процес и до днес са обект на различни исторически тълкувания и интерпретации, продиктувани обаче не от обективната историческа истина, а от политическата пропаганда на различни политически кръгове в страната, всеки от които се опитва да обоснове и да легитимира своята политическа линия, като предоставя коренно различни тълкувания на миналото.

Важен фактор, определящ българо-турските отношения в продължение на десетилетия, е времето на Студената война между 1945 и 1989 г., когато България и Турция са водещи сили на Балканите на предния фронт на два противоположни военнополитически блока — Варшавския договор и НАТО. Цялата военна стратегия, разузнаване и контраразузнаване, подготовката на различни поколения българи са свързани с това противопоставяне. Турската държава от своя страна остава един от основните съюзници на Западния свят и ключов член на НАТО, но постепенно започва да формира нова външнополитическа доктрина, освободена от предходните геополитически прегради между Източния и Западния блок.

Радикално променилата се геополитическа ситуация, в която е включена България след разпадането на системата на социализма и интеграцията Ј в ЕС и НАТО, води до промени и в българо-турските отношения. Големите държави в Западна Европа имат двойствено отношение към Турция, която от дълго време има статут на кандидат-член на ЕС, но в обозримо бъдеще няма шансове да бъде приета, тъй като има страхове от включването на такава голяма ислямска държава в ЕС. Границата между България и Турция е външна граница на ЕС.

Въпреки че започват в този контекст на общ антагонизъм, демократичните промени водят до безпрецедентен възход на двустранните отношения между България и Турция. Българската икономика се либерализира, а турската държава постепенно започва да осъзнава новите реалности и възможности, които се откриват пред нейната геополитическа перспектива. Тази перспектива съвсем естествено преминава през България, където все още има значително турско малцинство. Като център на Балканския полуостров България е транзитен път и предмостие и като такава попада във фокуса на външнополитическата ориентация на турската държава към Запада. Турската държава постепенно започва своята икономическа, политическа и културна експанзия към региона на България, докато българската страна няма ясна доктрина, концепция или цели. В продължение на 20 години новата политическа класа не е в състояние да дефинира новата българска доктрина, която да впрегне обществената енергия в положителна насока, доктрина за ролята на България на полуострова и в региона. Не може да бъде постигнат дори минимален политически консенсус за това къде се намира в момента страната и къде иска да стигне. Често, подлъгвана от икономическите и политическите изгоди на договореностите с турската държава, българската политическа класа не успява да види по-далеч от носа си“ и така сама създава необходимите условия за експанзия на неоосманизма.

2. Неоосманизмът и България

Известно е, че Кемал Ататюрк се отнася критично към Османската империя и не разглежда Турската република като нейно продължение. Сега обаче тази кемалистка идея се преосмисля и съвременна Турция се вижда като наследник на Османската империя, чиято история се реконструира в позитивна светлина. Терминът „неоосманизъм“ официално не се приема от турската държава, но тя е критикувана от светските и левите критици на управляващата партия именно като провеждаща неоосманистка политика. Анализаторите и изследователите на тази политика намират, че той е най-подходящ за описание на външнополитическата Ј стратегия.

  Концепцията за „неоосманизма“ е развита в пълнота от университетския преподавател, бивш съветник и настоящ външен министър в правителството на Ердоган Ахмет Давутоглу в неговата студия „Стратегическа дълбочина: международното положение на Турция“. Основната идея в нея е превръщането на турската държава в регионална и световна сила, в ключов и незаобиколим фактор на териториите, които някога е заемала Османската империя. Съвременна Турция се разглежда като легитимна цивилизационна наследница на Османската империя. Според Дарко Танаскович неоосманизмът може най-сбито да бъде определен като идеологическа амалгама от ислямизъм, тюркизъм и османски империализъм“ (3). Противоречия­та на тези на пръв поглед несъвместими понятия се изглаждат в т. нар. турско-ислямски синтез, свързан с идеята, че ислямизмът, светският характер на държавата и демокрацията не са несъвместими.

В основата на неоосманизма стои виждането, че периодът на половинхилядолетно османско присъствие на Балканите, в Близкия изток и в Северна Африка всъщност е време на възход, разбирателство, разцвет, мирно съжителство между народите, независимо от техния етнически произход или религиозни вярвания, период, в който са строени джамии и църкви, давани са  права на самоопределение и на самоуправление и всеки  е можел да се издигне до най-високите постове в османската империя. Пропуска се обаче, че за да имаш шанс да се издигнеш, трябва да приемеш исляма, ако не си мюсюлманин. Пропуска се също, че така се спира естествената историческа еволюция на държавите и народите, населяващи полуострова. Затова и същите тези народи разглеждат този исторически отрязък много повече като повторно изживяване на Средновековието, като бариера, довела до унищожаване на тяхното историческо и културно наследство и постижения на интелигенцията, на стопанския живот, като един „мракобесен“ период на изолация, който е спрял тяхното естествено историческо развитие.

Със залеза и отслабването на Османската империя, според нео­османистите  настъпват нови процеси на разпад на „PAX Ottomana“, нови войни, етнически и религиозни противоречия, слага се край на предходната епоха на мир и разцвет. Резултатът е разцепления и противоречия между балканските народи. Въпреки това неоосманистите не отричат, че залезът на Османската империя и извою­ваната национална независимост за народите в нейните някога обширни граници са свързани с промяната в света, международните, икономическите и пр. отношения, на което старите теократични традиции и институции не са били способни да отговорят. В този смисъл те не разглеждат кемализма и реформите на Кемал Ататюрк като нещо отрицателно. За тях те са били необходими, за да може Турция да бъде превърната в съвременна светска държава, пример за подражание и доказателство, че ислямът и демокрацията могат да съществуват съвместно.

Неоосманистите имат ясни геополитически цели — разпростиране на културното, политическото и икономическото влияние върху територията на някогашната Османска империя, на основата на общото духовно и културно-историческо наследство, с което Турция да се превърне в регионална сила, политически фактор със световно значение. В интервю пред сараевския ежедневник „BH Dani“ Давутоглу казва: Ще превърнем Балканите, Кавказ, Централна Азия, заедно с Турция, в център на световната политика в бъдеще. Това е целта на турската външна политика и ние ще го постигнем“ (4). Мюсюлманските малцинства в различните балкански страни се разглеждат като строителен материал“ във външнополитическата доктрина на неоосманизма. Паралелно с това обединителният и направляващ център за мюсюлманите на Балканите постепенно става турското правителство и близки до него среди“ (5). 

Този прагматизъм намира своя конкретен израз в основните принципи на неоосманизма, развити от Ахмет Давутоглу в „Стратегическа дълбочина“. На първо място сред тях е политиката на нулеви проблеми“ със съседните на Турция страни. Целта е проблемите между страните в региона да бъдат сведени до нула, противоречията между държавите да бъдат преодолени, икономическите и културните взаимовръзки да бъдат усилени, а създалото се доверие да се превърне във фактор за по-малко подозрителност към външнополитическите амбиции на Анкара. За неоосманистите е важно да бъдат разчупени стереотипите, историческите травми, светогледните нагласи, негативното отношение към Турция на балканските народи, на нея да се гледа като на надежден, предвидим и последователен партньор, като фактор за стабилност, разбирателство и просперитет, което да отвори пътя към разширяване на нейното политическо, културно и икономическо влияние в региона. Този принцип е обект на противоречиви виждания от страна на различните изследователи. Някои, предимно турски автори, смятат, че това е политика на добронамереност и добра воля спрямо народите от полуострова. Други го разглеждат като параван, като опит за притъпяване на бдителността и подозренията в съседните на Турция държави, което да ограничи техните съмнения и да спомогне за по-лесното прилагане на политиката на неоосманизъм на техните територии.

На второ място е принципът за многоизмерността“ на турската външна политика. Тя не трябва да е обърната само към един световен център на власт, а във всички посоки, които могат да послужат за превръщане на Турция в регионален лидер и в световна сила. Предполага се, че при разместването на пластовете и силите на влия­ние в световен мащаб тази многоизмерност и стабилни отношения с всички ще създадат потенциала и предпоставките Анкара да заеме полагащото Ј се място в света.

На трето място сред принципите, развити от Давутоглу, е новият дипломатически език“, свързан с разширяване на кадровата и експертната база на външната политика, с разширяване на дипломатическите офанзиви по целия свят. Тази дипломация трябва да оползотвори всички аспекти на турската държавна и национална идентичност от политическата и икономическата до културната и духовната“ (6). Турция следва да организира във възможно най-голяма степен човешкия ресурс, с който разполага, за да върви към реализирането на външнополитическите си приоритети. Това е свързано с по-голяма мобилност в политиката на Анкара, множество посещения в други държави на представителите на турската дипломация, ангажиране на граждански и държавни структури във външнополитическата дейност на държавата, изграждане на многостранни и многоизмерни икономически, политически и културни взаимодействия и взаимоотношения.

Управляващата ислямистка Партия на справедливостта и развитието превърна неоосманизма във водеща вътрешно- и външнополитическа доктрина на Турция. Тя е допълнително благоприятствана от такива фактори като:

1) разширяване ролята на исляма в турското общество и политика, особено през последното десетилетие, през което реислямизация­та на населението е последователна политика на управляващата партия;

2) икономическия и демографския бум на страната, която по времето на Ердоган бележи безпрецедентен стопански растеж, превърнал Турция в 16-ата най-голяма икономика в света, като очакванията са през 2020 г. тя вече да бъде на 10-о място;

3) разочарованието на населението от противоречивото отношение на ЕС, което води едновременно до разширяване на ислямизацията, до развитие на силен евроскептицизъм и благоприятства обръщането на страната към ислямските традиции;

4) осъзнаването на значението на геополитическото положение на страната като предмостие между Изтока и Запада;

5) арабските революции, които поставиха Турция в нова геополитическа обстановка, превърнаха я във важен фактор и предмостие на Запада към страните от Близкия изток и Северна Африка в този важен исторически момент, когато все още липсва яснотата дали тези държави ще се обърнат към радикалния ислям, или с посредничеството на Турция ще вървят към синтез между исляма и демокрацията. Отворени бяха по същество вратите за влияние на турската държава върху арабския свят. Тази перспектива за влияние е ясно изразена в анкета на Фонда за икономически и социални изследвания, проведена в 16 страни от Близкия изток и Северна Африка, според която 78% дават положителна оценка за турската държава, определят я като модел за подражание в региона заради демократичната си система, икономическото развитие и спазването на ислямските закони“ (7).

За външния министър Ахмет Давутоглу Балканите са „централното пространство на Афро-Евразия“ и зона на обмен от голямо културно и икономическо значение… тя строи пътища в Сърбия, летища в Прищина и Скопие и сключва щедри търговски договори, които дават привилегии на балканските страни.“ (8)  Всъщност какво по-естествено от това, след като пътят на Турция към ЕС минава през Балканския полуостров, макар и само 2% от нейната територия да са част от Европейския континент. Още повече че на полуострова съществуват големи, компактни и териториално обособени мюсюлмански общности във всички държави, които някога са били част от османската империя — България, Гърция, Босна, Сърбия, Македония и дори в Западна Европа, където мюсюлманският фактор става все по-различим, а културните различия излизат на повърхността. В Германия живеят над 3 милиона турски мюсюлмани от няколко десетилетия, но Ангела Меркел призна преди време, че мултикултуралистката политика на интеграцията им се е провалила.

Макар турската държава да има ограничено териториално присъствие на Балканите и в Европа, тя присъства активно чрез човешкия фактор и капитал, с който разполага. Мюсюлманските общности на Балканите са един от основните инструменти за реализация на целите на неоосманизма, докато паралелно с това са и оправдание на амбициите и интересите на Анкара в региона. В същото време Турция разпростира влиянието си върху полуострова чрез строеж на училища и университети, чрез реставриране на паметници на културата от османския период, на джамии и крепости, пътища, магистрали, в това число и автомагистралата, която ще свързва Косово с Албания и Сърбия. Увеличават се инвестициите и търговското сътрудничество, турски фирми навлизат все по-масово на пазарите, граждански и религиозни организации се появяват на територията на съседните на Турция балкански държави, въвеждат се визови облекчения, сключват се търговски и военни споразумения, а политическото сътрудничество става по-активно отвсякога.

Проблемът е, че неоосманистката политика на Турция на Балканите и спрямо България се сблъсква не само с досегашните разбирания на българските историци, но и с публичните възприятия и дълбоките нагласи, в които се корени българската национална идентичност. Никъде в турските учебници по история няма да срещнете понятия като геноцид“, „етническо прочистване“, „насилствено налагане на исляма“, „турско робство“ и пр. В тях Османската империя и турската държава, като неин наследник, винаги са прави, винаги са провеждали политика на толерантност и разбирателство, а насилието е било крайна и необходима мярка.

По-различно стоят нещата обаче в българските учебници, където тези понятия неизбежно присъстват, където са описани множество случаи на насилие, геноцид, масови убийства, религиозни преследвания и пр., където се говори за баташкото клане, за издевателствата при потушаването на Априлското въстание и по-късно на Илинденско-Преображенското въстание в Македония, за културната, религиозната, националната и физическата асимилация, на която е подложен българският етнос, за заличаване на славната история на Първата и Втората българска държава. Специално място в тези учебници се отделя на борци за свобода като Левски, Ботев, Стамболов или религиозни символи като Софроний Врачански и Паисий Хилендарски, днес почитани от целия български народ. Тези стереотипи се предават и чрез художествената литература, чрез „Под игото“ или „Опълченците на Шипка“ на Иван Вазов, чрез „Време разделно“ на Антон Дончев, чрез „Летопис на смутното време“ на Вера Мутафчиева и пр. Така още в началния етап на социализация на децата в училището и семейството се създават съответните предпоставки за недоверие, налагат се стереотипи и светогледни нагласи, които карат българския народ да има силно подозрително отношение към югоизточната си съседка. Мартин Русев отбелязва, че Традиционният исторически анализ на българо-турските отношения е белязан от редица наслоили се идеологеми, основаващи се на задължителната вина при характеристиката на „образа на другия“ (9). 

Тези нагласи и свързани с тях подозрения към неоосманистката политика се допълват и от последиците след Освобождението на България от османско владичество, когато тя остава разделена на две половини с решенията Берлинския конгрес. Османската империя си връща много от териториите, които Санстефанският мирен договор определя като част от българската държава, а българското население, останало в пределите на Македония и Одринска Тракия, е подложено на гонения, насилствено преселване и издевателства. Паралелно с това България остава васална на Турция страна чак до 22 септември 1908 г., когато княз Фердинанд обявява нейната независимост. По-късно Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война водят до допълнително „ограбване“ на територии, които се възприемат като български. Въстанията за освобождение на Македония също са потушени с „огън и меч“, а населението подложено на репресии. В началото на ХХ в. на територията на Турция живеят около 1 500 000 българи. Само в Цариград по това време има около 40 000 българи, обособени в своя община, със свои вестници и списания. Според професор Л. Милетич само в Одринска Тракия е избито и загива от глад и болести 1/3 от живеещото там в началото на ХХ в. християнско българско население. Изпълнява се специална заповед за заличаване на всичко българско в Източна Тракия. Около 400 000 души напускат тези земи. Тази тема е в основата на днешните нерешени проблеми по обезщетяването на тракийските българи.“ (10) 

3. Българо-турските отношения днес

В  новата ситуация след геополитическата промяна през 1989 г. и разрушаването на държавния социализъм по посока на един периферен капитализъм, типичен днес за България, няколко фактора определят отношенията между двете страни:

Наличието на серия от „открити въпроси“, натрупани за повече от един век, за решението на които е създадена Смесена българо-турска комисия между двете министерства на външните работи.

Развитието на активни икономически отношения. Турция е един от основните външноикономически партньори на България извън ЕС.

• При серията от прогонвания и изселвания днес в Турция, според Министерството на външните работи на Република България, живеят сравнително малко православни етнически българи — около 500 души, останали още от Османската империя, съсредоточени в Истанбул и отчасти в Одрин. Същевременно на територията на Турция пребивават дългосрочно около 400 000 бивши и настоящи български граждани — етнически турци, изселили се от България през различни етапи. Те имат създадени изселнически организации там, голяма част от тях са с двойно гражданство и посещават често България, включително участват в избори, опитват се да влияят както върху турската политика спрямо България, така и върху българската политика.

• Според последното преброяване от 2011 г. в България и до днес живеят 588 318 български турци, което е 8.8% от българското население. Това е мюсюлманско население, но освен него има допълнително мюсюлмани сред т. нар. българо-мохамедани и сред българските роми.

Турция се опитва да заема позиции на външен закрилник на мюсюлманското население в България, финансира изграждането на джамии, религиозното обучение на мюсюлманите. Така например в Кърджали, основния град в България с доминиращо турско население, се предвижда строеж на огромна джамия, финансирана по линия на „Дианет вакъф“ — турската дирекция по вероизповедания. Има създадени множество граждански организации на това население, свързани с турската държава. В България се издават вестници, има училища, които са свързани с турски граждански организации, основната част от които са проислямско ориентирани. Особено активна е мрежата на „Фатцулах Гюлен“, която издава в България в. „Заман“ и е създала  училища, в които се учат деца от първи до дванадесети клас — голяма част от тях са деца на интелигенцията сред българските турци, на турския елит в България.

• Сред част от българските историци има опит да се ревизира официалната версия на досегашната българска история за времето на Османската империя, като те са против обявяването на този период за турско робство“, а вместо това той да бъде характеризиран като турско владичество“. Преди няколко години избухна дори скандал, когато една историчка се опита да ревизира епизоди от Априлското въстание срещу Османската империя през 1876 г. и обяви, че клането на българи в Батак е по-скоро мит за Батак“. В самата Турция също има различни виждания за нейната история, особено за Османската история. Проблеми, като например за т. нар. арменски геноцид, и в момента пораждат тежки международни противопоставяния.

• Населението на Турция само за периода 1985—2010 г. се е увеличило от 50,6 млн. на 73,7 млн. (11), като над половината от него е под 30-годишна възраст. А това открива гигантски перспективи за демографска експанзия, особено по отношение на Балканите, които са близка територия с мюсюлмански малцинства и приоритетен за външнополитическата ориентация на Турция регион. Демографският,
икономическият и политическият възход на Турция през последното десетилетие, нейната военна сила в контекста на разпадането на Югославия, икономическото рухване на Гърция, катастрофалните процеси при българския преход към капитализма променят геополитическите и геоикономическите баланси на Балканите в полза на Турция, което засилва амбициите на Турция да стане регионален лидер на Балканите, но и страховете на балканските страни, че този дисбаланс е опасен за тях. Тези страхове се подсилват от факта, че през последното десетилетие там на власт е една партия, свързана с умерения ислям, променяща предходната кемалистка традиция.

• Според ръководителя на частната разузнавателна компания „Стратфор“ Джордж Фридман до 2040 г. турската държава ще се превърне в регионална суперсила, която ще разпростира влиянието си върху земите на някогашната Османска империя. Благодарение на балансираната си политика нанулеви проблеми“ със съседите и световните политически фактори, благодарение на разширяването на търговските си партньори във всички възможни посоки, турската държава отбелязва социален, културен и икономически бум. Това Ј позволи дори в кризисната 2011 г. да реализира растеж в размер на 8,2%, да привлече огромен брой чужди инвестиции и да реализира това, което след години вероятно ще се нарича турско икономическо чудо“.

В същото време кризата, обхванала целия ЕС, се отразява върху всички държави на полуострова, което има едновременно политически и икономически измерения. В политически, икономически и военен план Гърция вече не може да играе ролята на стабилизиращ фактор и противотежест на Турция като регионална сила на Балканите. В същото време и останалите балкански държави са в една или друга степен засегнати от кризата, което води до икономическото им изоставане. Ситуацията според повечето оценки дава възможност на неоосманистите за политическа експанзия в региона посредством икономически, културно-исторически и дипломатически лостове. Турция бележи огромен ръст на икономиката и инвестициите, превръщайки се в основен търговски партньор за страните от региона. Основен инструмент за постигане на турската експанзия са сключването на двустранни и многостранни договори и споразумения за политическо и икономическо сътрудничество, честите външнополитически инициативи на всички нива, в това число и на най-високото равнище на правителствени и държавни ръководители, използването на различни фондации и дружества. Огромна е активността в това отношение на изселническите организации на българските турци.

В този контекст се развиват двустранните отношения между България и Турция през последните години, когато те бележат безпрецедентен възход, а стереотипите на възприятия помежду им трудно и бавно започват да се разчупват. Тези стереотипи сами по себе си са продукт именно на общото минало на двата народа, породило редица исторически травми, и до ден-днешен будещо повече или по-малко основателни подозрения между тях в контекста на напълно противоположните виждания за историята на полуострова. 

Така например и до днес един от най-важните „открити въпроси“ между България и Турция е свързан с обезщетението на прогонените преди Първата световна война от Османска Турция българи. По различни данни през 1913 г. само в Източна Тракия и Мала Азия са избити или изселени между 800 000 и 1 млн. етнически българи, нещо, което много съвременници определят като първото организирано етническо прочистване“ на ХХ век. А обезщетенията за техните наследници са сред основните въпроси на двустранните отношения между България и Турция, които все още не могат да намерят своето решение. Още с подписания през 1925 г. Ангорски договор турската държава се задължава да изплати репарации на бежанците, но по една или друга причина това не се случва и досега. Турция обаче никога не признава размера на репресиите спрямо това население и едва ли някога ще ги признае. Неслучайно вече близо 90 години след подписването на договора обезщетенията не са изплатени, независимо от периодичното поставяне на въпроса на дневен ред на срещите между държавните ръководители на България и Турция.

Сумата, която Турция дължи по силата на Ангорския договор, по различни оценки възлиза на 10-15 млрд. долара и не е случайно, че винаги се намират оправдания тя да не бъде изплатена. Българската държава принципно желае тези обезщетения да бъдат изплатени, но не иска те да се превръщат в причина за конфликт с Турция. Основната аргументация на тази позиция се съдържа в становището, че наследниците на някогашните бежанци от Източна Тракия всъщност не разполагат с необходимата документация, на основата на която биха могли да претендират за обезщетения.

За отсъствието на ясна позиция способстват липсата на политически консенсус и разделението на българските партии. Докато големите и участващи в управлението на страната партии се опитват да заложат на „мек“ и „безконфликтен“ подход към Турция, който очевидно не дава резултати, националистическите и патриотичните формации поставят проблема в основата на двустранните отношения, обявяват се за обвързване на обезщетенията на тракийските българи с евентуална подкрепа на Турция за бъдещо членство в ЕС. Националистическата партия „Атака“ стига още по-далече, като обявява, че геноцидът над българското население въобще не е спирал от 1396 г., когато Втората българска държава пада под властта на османските турци, до Балканската и Междусъюзническа война през 1913 г. Тя дори предложи в Народното събрание да бъде гласувана декларация в този дух, която беше отхвърлена от останалите политически сили, които видяха в нея опасност от влошаване на отношенията с югоизточната ни съседка.

От друга страна, за турската държава изплащането на тези огромни обезщетения е не просто финансова тежест, но и по същество признание за извършено етническо прочистване. Само по себе си това би влязло в пълно противоречие с концепцията на неоосманизма за положителното, ползотворно и градивно османско присъствие на Балканите.

През 1998 г. българското правителство подписа договор за изплащане пенсиите на 50 000 български турци, изселили се в Турция. От Турция се оказва натиск за даване на пенсии на онези, които са се изселили, преди да се пенсионират. Това обаче ражда реакцията на около 800 000 потомци на тракийските бежанци, прокудени от Източна Тракия през 1903 г. и 1913 г., които поставят въпроса за компенсация от страна на Турция на изоставените си имоти в Турция.

Политическите битки на антикомунистическата десница използват като акцент атаките на „възродителния процес“ от страна на БКП, която е предшественик на запазващата и днес силни позиции в страната Българска социалистическа партия. Така вътрешнополитическите борби се отразяват върху оценката и актуалното политическо използване на тези събития. Връхната им точка е в гласуваната на 11 януари 2012 г. в Народното събрание декларация, обявяваща „възродителния процес“ и прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим“(12). Не се отчете фактът, че напускането е доброволно и до голяма степен организирано от самата турска държава, а етническо прочистване реално няма. По логиката на тази декларация за етническо прочистване или асимилация може да бъде определена всяка форма на интеграция, в това число и неуспешните опити за интеграция на малцинствата след началото на т. нар. демократични промени в България, които обаче имаха противоположен и в много отношения дезинтегриращ ефект, довел до емиграция на огромни маси хора, включително български турци и роми. Тази недалновидност няма как да не бъде посрещната с „отворени обятия“ от турската държава, на която вече е предоставена възможността да се позовава на официален документ на българското Народно събрание при защитата на всяка своя позиция.

Както в България, така и в Турция има множество различни сили с алтернативни визии за българо-турските отношения. В българското политическо пространство съществуват националистически партии, които гледат със страх на Турция и турското население в България. Важен за периода след 1989 г. процес е възникването на нов политически субект в лицето на Движението за права и свободи. Появило се като нелегална организация през 80-те години на миналия век и превърнало се според мнозина в първата етническа партия в България след решение на Конституционния съд от 21 април 1992 г., днес движението е незаобиколим фактор в българската политика. Въпреки че с решението си Конституционният съд отрича етническия характер на тази партия, тя се разглежда от мнозинството български граждани, както и от политически анализатори, именно като защитник на интересите на турското малцинство, за което говори електоралният Ј профил, но и като защитник на интересите на турската държава, чиито разузнавателни служби подпомагат организацията през периода на „възродителния процес“.

Решението на Конституционния съд вероятно е продукт не толкова на юридическо тълкувание на основния закон, колкото от прагматизъм в сложната ситуация, в която се намира българската държава през онзи исторически период, когато споменът за „възродителния процес“ е още близък, а конфликтите в обществото могат да бъдат решени само посредством поставянето им в институционални рамки. Тяхното евентуално потискане или насилствено решаване би довело до излизането им на повърхността, би им придало силно манифестиран характер, а това предполага сложни, непредвидими и вероятно тежки последици в условия на антагонизъм и нестабилност в началото на демократичните промени, както това се случи в пределите на бивша Югославия. Това виждане постепенно се превръща в последователен пропаганден подход, който достига своя връх с обявяването на ДПС за гарант на етничес­кия мир в България“.

Колкото и парадоксално да изглежда използването на етническата карта като политически инструмент за пропаганда, насаждането на страхове, политическите практики на движението, съмненията за корупция, досието на неговия лидер Ахмед Доган и пр. се превръщат във фактор за силно негативно обществено отношение към движението. Ръководителят на ДПС например от години държи челното място в класацията на най-неодобряваните политици в България, като според проучване на Центъра за анализи и маркетинг през януари 2012 г. недоверието към него възлиза на 81%. Това няма как да бъде прието от неоосманистите, които, макар и да отричат, според повечето оценки разглеждат ДПС като основен инструмент и посредник за разширяване на тяхното влияние в България. Атмосферата на недоверие към Доган и ДПС екстраполира недоверие­то върху турската държава, а това е коренно противоположно на целите, които си поставят неоосманистите. Неслучайно по време на посещението на Ердоган в България през 2010 г. не беше осъществена среща с лидера на ДПС, а с неговия бивш заместник и настоящ опозиционер на партийната линия Касим Дал. Никой от българските политици, журналисти или анализатори обаче не намери сили да се противопостави или поне да разкритикува тази явна намеса на турското правителство в българския партиен живот.

Последователността на турската дипломация в практическото приложение на доктрината за неоосманизма в България, макар и добре прикрита зад принципа за нулеви проблеми със съседите“, може да бъде забелязана почти навсякъде. Това е все по-ясно изразено след 2002 г., когато на власт в Турция идва ислямистката Партия на свободата, поставяща в центъра на всяко свое действие именно тази доктрина. Тя намира ясен израз в следното:

1)Културното сътрудничество между българската и турската държава през последните години е във възход. Под­писани са множество документи за такова сътрудничество между двете страни – Спогодба между правителствата на РБългария и  РТурция за сътрудничество в областта на културата, образование­то и нау­ката (подписана на 4 декември 1997 г. в София); Споразумение за сътрудничество между Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ и Националната библиотека на Турция (на 7 август 1997 г. в Анкара); Протокол за сътрудничество за опазване на недвижимото културно наследство между Министерството на културата на РБългария и Министерството на РТурция (на 4 ноември 1998 г.); Прог­рама за сътрудничество в областта на опазване на недвижимото културно наследство между Министерство на културата на България и Министерството на културата на Турция за периода 2002 – 2003 г. (на 19 юни 2002 г. в София); Програма между двете правителства за сътрудничество в областта на науката, образование­то и културата за периода 2004 – 2006 г. (на 26 май 2004 г. в Анкара). Постоянно нараства интересът на турски младежи за придобиване на висше образование в България. Той е продиктуван от доброто ниво на обучение и от факта, че издадените в България дипломи се признават както от Турция, така и от страните членки на ЕС.  Според данни на българското външно министерство през 2011 г. в България следват около 5000 турски младежи.

Активните културни взаимодействия могат да бъдат открити в почти всяка сфера на културата и на тях се гледа като на фактор за разчупване на негативните стереотипи в двете страни. Не следва да се пренебрегва фактът обаче, че това ражда и съответни подозрения от страна на по-патриотично и националистично ориен­тираните кръгове в България, които виждат в това възможност Турция да оказва културно влияние и постепенна промяна на манталитета на българското общество по същия начин, по който например американската култура оказва влияние върху всички общества на планетата. Тези страхове се подсилват от факта, че меката власт“, опираща се на културно и религиозното влияние, е основна част от идеята за неоосманизма. Те се обективират в строежа на джамии и турски училища на българска територия, в реставрацията на паметници на културата като израз на общото културно-историческо наследство, в навлизането на чужди продукции на българския пазар и пр. С външно спонсорство се строят джамии в почти всеки град и село на страната. Паралелно с това в училищата в смесените региони се преподава на „майчин“ език, залага се на религиозното образование, изучават се турска история и литература. В цели общини турският език е основен. Договори за двустранно сътрудничество за реставрация на паметници на културата има почти навсякъде — в Бургас, където текат десетки подобни проекти, в Разград, където се реставрира джамията „Макбул Ибрахим паша“, възстановяват се още културни обекти в Шумен, Пловдив и пр.

Разбира се, това са процеси, които е трудно да бъдат проследени в дълбочина, тъй като в тях участват пряко не само турската държава, но и много неправителствени, религиозни и друг тип организации, които официално не се обвързват с Турция. Особено активна е ислямската организация на Фетхуллах Гюлен, която се ориентира активно към създаване на „идеологически апарати“ — училища и медии в България. Поне за това алармират партии като „Атака“, ВМРО, Национален фронт за освобождение на България и др. националистически и патриотични организации. Те дори говорят за навлизане на радикалния ислям в България, за спонсориране на протурската, проислямската и неоосманистката политика от различни терористични организации, ислямски фондации, асоциации и сдружения, от турски компании и пр., които проповядват крайни форми на исляма, внасят ислямска литература, строят ислямски училища и църкви и пр. Целта е очевидна — да се влияе върху съзнанието на хората, да се постигне разширяване на влиянието на турската държава, особено в смесените региони.

Самият Ердоган заявява: Имайки предвид факта, че в страната ни живеят милиони турски граждани с български корени, част от които са се изселили от България през последните години и са запазили българското си гражданство, взаимодействието между нашите граждани и ДПС трябва да се приема за нормално.“ (13)  Въпреки всички декларации по темата, се наблюдава парадокс — намалява броят на хората, изповядващи исляма в страната. Така например според преброяването от 2001 г. като мюсюлмани се самоопределят  966 978 души, или 12% от населението, докато през 2011 г. те възлизат на 577 139 души, или на 10%. Независимо дали тези резултати отговарят на реалността, или не, те не променят общата картина на турската политика спрямо България. На това беше даден ясен израз по време на сблъсъците между български националисти от партия „Атака“ и мюсюлмани пред джамията „Баня Башъ“ в София през 2011 г. Те предизвикаха опасен „етнически земетръс“ в страната и бяха остро осъдени и определени от турското правителство като отражение на националистическата и антитурска, „расистка позиция“ на „Атака“ (14)  и свързаното с това настояване за незабавната намеса на българската държава за залавяне и наказване на виновните. Тази позиция естествено се разглежда от по-крайните елементи в българското общество като намеса във вътрешните работи на една суверенна страна, като опит за консолидиране на турското малцинство в България и като опит на турската държава да застане в позицията на защитник на това малцинство, на неговите права и интереси. Дори и тази теза да изглежда спорна, едва ли би могло да се каже същото за намесата на турския премиер Ердоган при избора на нов главен мюфтия.

Нов и особен израз на културното влияние на Турция върху българското общество са турските сериали, които се радват на небивал зрителски интерес не само в България, но и на целия Балкански полуостров. Много изследователи на проблема виждат целта на продукции като „Листопад“ и „Перла“ именно в стремежа към разчупване на стереотипите, засилване на влиянието на Турция по света, в това число на Балканите, създаване на доверие и носене на приходи за държавата. Това, което турците не постигнаха с 400 г. военна окупация, ще го постигнат с телевизионна окупация“, пише блогър от Атина за успеха на сериалите, цитиран от Ройтерс. А 21-годишната студентка Елени допълва: Осъзнах, че омразата е създадена от хората отгоре. Не виждаш лошия враг, а гледаш истинския турчин, който се влюбва, бива наранен, той е като нас.“ (15)  Очаква се сътрудничеството в тази сфера да продължи да се задълбочава с помощта на двустранни договори и продуцирането на копродукции, в които едва ли ще се залага на тежкото историческо наследство, оставено от Османската империя. Много по-вероятно е да станем свидетели на сцени на добронамереност, любов и сътрудничество между двата народа. Само по себе си това няма как да е нещо лошо. Но в контекста на цялостното културно-религиозно проникване на турската държава, то следва да се разглежда в рамките на една много по-широка матрица.

Особено актуален по отношение на културното проникване е и въпросът за новините на турски език в българския национален ефир. Те се превърнаха в обект на особено остра полемика и политически спорове в страната. Националистическите и патриотичните формирования ги определят като опит за турцизация на България, като противоконституционни и неотговарящи на изискването за официал­ния език в страната, като опит за дезинтеграция, допълнителна изолация и сплотяване на турско говорящото население и за още по-голямото му навлизане в орбитата на влияние на турската държава. Друг е въпросът дали това сплотяване не е продукт именно на страха, който се създава от всеки опит на националистите да експлоатират темата за малцинствата в България. С особено голяма сила този въпрос се поставя от „Атака“. Партията организира поредица от протестни демонстрации, внесе дори и подписка за провеждане на референдум по въпроса. Първоначално министър-председателят на България заяви готовност за това, но бързо промени мнението си под натиска на различни неправителствени организации, на реакциите на ЕС и вероятно под натиска на турската държава. От другата страна са контратезите на „мейнстрийм“ (тематични) партиите  и на ДПС, според които новините на турски не представляват заплаха и дори, напротив, ограничават турското влияние именно защото иначе сателитните чинии ще се обърнат на югоизток“. Дори нещо повече, изтъква се, че те са изискване на ЕС и тяхното сваляне от ефир би довело до санкции.

2) Икономическото сътрудничество между България и Турция започва нов етап след падането на Берлинската стена. То се опира на серия от спогодби между двете страни: Спогодба за избягване на двойното данъчно облагане; Спогодба за взаимна защита и насърчаване на инвестициите; Споразумение за сътрудничество в областта на туризма;  Спогодба за сътрудничество и взаимопомощ в митническата дейност; Спогодба за сътрудничество в областта на енергетиката и инфраструктурата.

Турция разглежда България като свой най-важен икономически партньор на Балканите. Тя е важен инвеститор в България, особено в Южна България. В Българската търговско-промишлена палата в края на 2001 г. е имало регистрирани над 2000 фирми с турски капитали, като основните инвестиции са в химическата промишленост, металургията, машиностроенето, текстила, хотелиерството. В същото време за периода до края на август 2002 г. само 26 български компании са инвестирали в Турция.  Европейската комисия даде право на турски фирми да участват в проекти, финансирани от предприсъединителните фондове на Европейския съюз, което даде възможност турският бизнес да се включи в проекти в България, финансирани от европрограмите ФАР, ИСПА и САПАРД, особено в инфраструктурни проекти.

По данни на БНБ акумулираният общ обем на турски инвестиции в България за периода 1992 — 2008 г. възлиза на 476,1 млн. щ.д., което отрежда на Турция 18-о място сред чуждестранните инвеститори в страната. По данни на българското Министерство на икономиката, енергетиката и туризма за периода 1996 — 2010 г. инвестициите от Турция в България са в размер на 432,4 млн. евро, което представлява около 1,1% от общия размер на инвестициите за периода  (39,5 млрд. евро) и страната заема 19-о място от общо 182 страни. През 2010 г. от Турция са привлечени 14,3 млн. евро. В Турция работят 334 български компании, докато в България около 3000 турски (16), което говори за разширяване на финансово-икономическото влияние на турската държава в България, но не и за възможността за сериозно обратно влияние на българската страна. 

По данни на българското Министерство на икономиката, енергетиката и туризма стокообменът в годините преди кризата постоянно нараства, за да достигне през 2007—2008 г. над 4 млрд. долара годишно. През 2009 г. Турция заема шесто място в стокообмена на България (след Германия, Русия, Италия, Гърция и Румъния), който възлиза на 2,47 млрд. долара. Стокообменът между двете страни е балансиран, с положително за българската страна търговско салдо до 2007 г. През 2008 г. и 2009 г. търговското салдо е отрицателно за България, съответно с 52 млн. и 69 млн. долара.

Световната икономическа криза и нейното силно влияние върху България отново преобръща тенденцията. Намалялото вътрешно търсене на българския пазар и увеличеното търсене на вътрешния пазар на Турция преориентират компаниите към нови пазари. Това за първи път доведе през 2010 г. до формиране на положително за България външнотърговско салдо в размер на 382 586 хиляди долара, като в същото време търговският стокообмен за тази година между двете страни е нараснал и е 3133 млн. и 136 хиляди долара. Българските фирми не могат да реализират продукцията си на българския пазар и се ориентират навън, а турските компании едва успяват да отговорят на увеличаващото се потребление в Турция, камо ли да увеличават износа. По данни на българското Министерство на външните работи основно място в българския износ заемат изделия и суровини от черната и цветната металургия, химически изделия и суровини, продукти на нефтената промишленост, зърнени култури, продукти на дървообработващата промишленост и др. В турския внос за България преобладават земеделските продукти, строителни материали и цимент,  черни и цветни метали, автомобилите за превоз на пътници и товари, бяла и черна техника, продукти на текстилната промишленост и др.

Икономическото сътрудничество се основава в много висока степен и на развитието на съответната транспортна инфраструктура, още повече че България и Турция са страните, през които минават пътища и икономически потоци от Азия и Близкия изток към Европа. За тази цел се върви към завършване на магистрала „Тракия“ откъм българска страна, към обновяване и модернизация на железопътната инфраструктура между двете страни.

През 2010 г. България е посетена от 204 103 турски туристи, а към Турция са пътували 1 226 543 български туристи. В класацията на чуждестранни туристи, посетили България за 2004 г. и 2005 г., Турция заема 6-о място, за 2006 г. — 7-о място, за 2007 г. —  5-о място, за 2008 г. — 7-о място, за 2009 г. — 8-о място. За 2010 г. Турция се нарежда на 9-о място в класацията на чуждестранните туристи, посетили България. За 2010 г. Турция заема първо място по брой пътувания на български граждани.

Паралелно с това Турция е член на Г-20, отбелязва ежегоден икономически растеж от над 10%, вътрешното търсене се увеличава и бележи безпрецедентен демографски прираст. Бързо развиващата се икономика на турската държава я прави все по-силна, а намиращите се в криза икономики на повечето балкански страни са все по-слаби. Така, докато въпреки кризата икономиката на Турция расте постоян­но и през 2010 г. нейният БВП възлиза на 734 млрд. долара, България продължава да е на опашката на икономическото развитие в целия ЕС и в почти цяла Европа с БВП за същата година в размер на 47 млрд. долара.

3) Енергийно сътрудничество. България е голям износител на ток за Турция, но Турция строи първата си атомна електроцентрала, газопроводи и тръбопроводи, които допълнително ще разширят регионалното Ј влияние, като я превърнат в един от основните разпределителни центрове за енергийни ресурси към Европейския континент. Наскоро еврокомисарят по енергетика Гюнтер Йотингер заяви, че Европейският съюз е заинтересован от създаването на единна енергийна мрежа за Грузия, Турция, Румъния и България. За тази цел се предлага проектът АГРИ (AGRI), предвиждащ пренос на втечнен газ за Европа. В контекста на българската стратегия за диверсификация на енергийните Ј връзки е подписано споразумение за междусистемна газова връзка между Турция и България. Неговото строителство обаче досега не е започнато и няма ясна дата.

 Осъзнавайки своето геополитическо значение като кръстопът между Изтока и Запада, Турция силно залага на развитието на енергийния сектор. Докато българското правителство се отказва от изграждането на АЕЦ „Белене“ и не може да вземе решение за „Южен поток“, докато едностранно излиза от споразумението за „Бургас-Александропулис“, с което ограничава своите геополитически перспективи, Турция строи атомни електроцентрали (като централата за 20 млрд. долара близо до българската граница край Резово), тръбопроводи (като „Самсун-Джейхан“) и газопроводи (като „Набуко“), разширява газовите си връзки със съседни страни и си осигурява превръщането в енергиен фактор в цяла Евразия, както и  сериозни геополитически перспективи за влия­ние, база за още по-възходящо икономическо развитие. А  чрез преминаващите през турска територия енергийни коридори засилва зависимостта на целия Балкански полуостров.

4) Политическото сътрудничество между България и Турция навлиза в изцяло ново качество от 90-те години на ХХ век насам. Двете страни са съюзници в НАТО, членове на ООН, на Организацията за черноморско сътрудничество, на Съвета на Европа, на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и пр. Паралелно с това са обвързани в редица двустранни договорености, произтичащи от Договора за приятелство, добросъседство, сигурност и сътрудничество от 1992 г., Декларацията за черноморско сътрудничество от същата година, обект са на различни спогодби за митническо сътрудничество, за защита и насърчаване на инвестициите, за избягване на двойното данъчно облагане, за сътрудничество в областта на енергетиката и инфраструктурата, водят се преговори за облекчаване на визовия режим, за общи екипи по охрана на границите и пр., които способстват за задълбочаване не само на икономическите, но и на политическите връзки между двете страни. В резултат на серия от преговори след 1992 г. се намира решение на остър спорен въпрос за границите между двете страни с подписването на 4 декември 1997 г. на Споразумение между РБългария и РТурция за определяне границата в района на устието на река Резовска (Мутлудере) и разграничаване на морските пространства между двете държави в Черно море.

Дипломатическите контакти, особено през последните години, се интензифицират все повече, което ще има логичния си завършек в предвижданите смесени междуправителствени заседания на двете страни. Целта е да се създаде атмосфера на доверие между тях, с което сътрудничеството във финансово-икономическата, културната и политическата сфера да бъде развито в още по-голяма степен.

От юни 2001 г. Турция премахна визите за български граждани и сега всеки може да пребивава в страната до три месеца. Това ускорява движението на хора между двете страни. Почти всеки български турчин е посетил и престоял за известно време в Турция, някои работят там и се връщат. Границата е силно проницаема, което при демографското превъзходство на Турция и демографския колапс на България ще засилва процеси на демографска инвазия и възможностите за икономическо и политическо влияние.

По време на правителството на Бойко Борисов след 2009 г. има интензифициране на отношенията между българските и турските лидери, които се срещат годишно поне по два пъти на територията на България или Турция. На съвместно заседание на българското и турското правителство на 20 март 2012 г. са подписани 17 съвместни документа за сътрудничество в почти всички сфери: за сътрудничество в областта на науката, образованието и културата; за сътрудничество в опазване на недвижимото културно наследство за периода 2012 — 2016 година; Меморандум за разбирателство между правителството на РБългария и правителството на РТурция за реципрочното учредяване на културни центрове; политическа декларация за учредяване на Съвет за сътрудничество на най-високо равнище; Спогодба за организация на международна железопътно-фериботна връзка между пристанищата на България и Турция, имащи железопътна връзка; Меморандум за разбирателство в областта на информационните и комуникационните технологии и електронното правителство между България и Турция. Предвижда се изграждане на черитилентов път, свързващ черноморските градове Варна и Бургас с Истанбул. В съвместно изявление на българския външен министър Николай Младенов и неговия турски колега Ахмед Давудоглу се заявява, че България и Турция ще си сътрудничат в изграждане на противоракетна отбрана (ПРО) на НАТО. Обсъжда се възможността елементи на ПРО да бъдат монтирани на кораби, които патрулират в Черно море.

Ключов проблем на двустранните политически отношения през последните години е стремежът за членство на Турция в ЕС, който е обект на остра полемика в България и на последователна политика на турското правителство, което вижда в това членство основния лост за отваряне на границите и за проникване на територията на Европа. България, като външна граница едновременно на ЕС и на Турция, се превръща в плацдарм и базов фактор пред перспективите за членство. Това само по себе си създава поредица от страхове, които се изтъкват както в Западна Европа, където амбициите на Турция се сблъскват с реакцията на Франция и Германия, така и в България, която като нейна съседка в най-голяма степен ще стане обект на влияние. Крайните националистически партии в България („Атака“ или ВМРО) се обявяват остро против членството. Те желаят то да бъде обвързано с въпроси като „арменския геноцид“, обезщетенията за тракийските българи, признаването на геноцида на българския народ по време на петвековното османско „владичество“, „робство“ или „присъствие“, в зависимост от това кой прави интерпретацията на периода. Изтъкват се аргументи като опасността от ислямизация, от загуба на културна и национална идентичност, особено в контекста на това, че населението на Турция е близо 20% от това на ЕС, където и в момента има огромни мюсюлмански диаспори, а ислямският фактор се превръща в проблем не само за Източна, но и за Западна Европа. Изтъква се огромната икономическа мощ на турската държава, която може да се превърне и в политическа мощ. Изтъква се още, че Турция е ислямска държава, докато ЕС е обединение на християнски народи, че тя не е европейска страна, тъй като само 2% от територията Ј се в границите на Европа, че съществуват огромни културни различия, които няма как да не доведат до сериозни сътресения, че не се спазват базови демократични и граждански права, че Турция е заплаха за границите на Съюза, че представлява плацдарм за нелегална имиграция и проникване на ислямистки елементи и пр.

Националистическите партии в България дори внесоха в Народното събрание подписка за провеждане на референдум за турското членство, но тя беше отхвърлена от основните партии в него, опасявайки се от влошаване на двустранните отношения с Турция и от негативни последствия в България на етническа основа. Те изтъкнаха, че въпросът за членството на Турция в ЕС не е в дневния ред на държавата и обществото, тъй като не е въпрос на непосредствена перспектива, а освен това Турция ще бъде приета в Евросъюза, когато е готова и изпълни критериите за такова членство.

Надали можем да очакваме членството на Турция в ЕС да стане в средносрочна перспектива. В Европа също има страхове от нарастващата роля на религиозния фактор в поведението на турското правителство и в турското общество, а има и засилващ се евроскептицизъм както в самата Европа, така и в турската държава. Очакванията са, че по-скоро ще се предприеме някаква нова форма на безвизово, търговско и икономическо сътрудничество с ЕС, която обаче на този етап не е достатъчно изкристализирала.

 

Бележки

 (1) Митев, Трендафил. Ахилесовата пета на България, в. Нова Зора, 7 февруари 2012, бр. 5, с. 1.

(2) Митев, Трендафил. Ахилесовата пета на България, Нова Зора, 7 февруа­ри 2012, бр. 5, с. 6.

(3) Танаскович, Дарко. Неоосманизмът — Турция се връща на Балканите, С. „Изток — Запад“, 2010, с. 26.

(4) Фантуров, Валентин. Османски гамбит, в. Десант, бр. 38, 27 януари 2010, http://www.desant.net/show-news/19797/

(5) Стоилов, Кръстю. Неоосманизмът, в Дума“, 10 август 2011 г., брой 182.

(6) Танаскович, Дарко. Неоосманизмът — Турция се връща на Балканите, С. Изд. „Изток — Запад“, 2010, с. 57.

(7) Може ли ислямът и Западът да съжителстват в Турция, в. Сега, 27 февруари 2012 г., брой 4327; http://www.segabg.com/article.php?id=590709

(8) Андреас, Ернст. Полумесецът на Балканите, Сп. Либерален преглед, 29 февруари 2012, http://www.librev.com/–/1508-2012-02-29-10-58-06

(9) Русев, Мартин. Днешните българо-турски отношения: опит за геополитическа интерпретация, Сп. Ние, 2002, бр. 10

(10) Николова, Елена. Българо-турските отношения през последното десетилетие не останаха безпроблемни, 1 януари 2001 г.; http://www.expert-bdd.com/index.php?Itemid=37&id=631&option=com_content&task=view

(11)http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5_%D0%BD%D0%B0_%D0%A2%D1%83%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%8F; 05.03.2012 г.

(12) http://www.mediapool.bg/; 11.01.2012 г.

(13) Милков, Георги. Ердоган — Турция не приема Доган за посредник, в. „24 часа, 3 октомври 2010 г. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=630298

(14) Турция осъди остро размириците пред джамията „Баня Башъ“, 21 май 2011. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=720236

(15) Цит. от Паунов, Радко. Защо милиони гледат „Листопад“, в. „24 часа, 14 януари 2012, http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1185546

(16) Стоянова, Сия. 700 млн. евро турски инвестиции в България, в. Хасковска Марица, 14 юли 2011 г.

 

Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук