Венсан Гайон е изследовател в Изследователския институт за социални науки (Irisso), Париж.
Проучване в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие
“Клуб на богатите държави“, „неолиберална лаборатория за идеи“, „рай на могъщите“,„въоръжена ръка на глобализацията“… Формулировките варират, констатацията — не толкова. Репутацията на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) контрастира с образа, който институцията би искала да има — „форум, даващ възможност на правителствата заедно да отговарят на икономическите, социалните и екологичните предизвикателства, породени от взаимната зависимост и от глобализацията“, или „източник за сравнителни данни, за анализи и за прогнози, с цел да подпомага многостранното сътрудничество“ (1). Освен че е известна с кратките си процедури, дейността на организацията има и незавидната слава, че нейният подпис е неизбежен. Той фигурира под всяка класация или статистическа таблица, поместени в печата, винаги когато трябва да се направи класация на резултатите от дейността на образователните системи, списък на данъчните убежища или сравнение между „законодателствата, закрилящи заетостта“, с което се слага преграда пред светата „гъвкавост на пазара на труда“?
През 2011 г. организацията с адрес улица „Шато дьо ла мюет“ в 16-и район на Париж чества своята 50-а годишнина. Тържествената церемония Ј даде възможност отново да прочете собствената си версия за изминатия от нея път. Защото докато ОИСР се перчеше, че по този повод е посрещнала в помпозна обстановка 14 държавни глави, 11 министър-председатели, 70 министри, около 1000 представители, над стотина говорители и близо 200 журналисти, малцина от гостите се опитаха да надникнат в бурната история на една организация, носеща белезите на редуващите се политически промени, социални вълнения и икономически обрати през втората половина на ХХ век. Вместо това аудиторията можа да чуе държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън, която изтъкна, че създаването на Европейската организация за икономическо сътрудничество (ЕОИС) през 1948 г. е рожба на l’European Recovery Program (Европейската програма за възстановяване, наречена „План Маршал“) и се е преобразувала в ОИСР през 1960-1961 г. като свидетелство за „общност със споделени ценности — (тези) на отворените и рентабилните пазари, на човешките права, на свободата и на правилата на правото, на правителствата и на лидерите, задължени да дават отчет за дейността си, на свободната, справедлива и прозрачна конкуренция“. Е, толкова ли е важно, че тази представа за историята нарежда сред великите демокрации някои съучредители на ОИСР като Испания на Франко, Португалия на Салазар, Турция на Джемал Гюрсел (и по-късно Гърция на полковниците).
Една интернационална басня
Дитирамбите на госпожа Клинтън обаче следваха реда на приоритетите: първо — пазарната икономика, после — демокрацията. През 1947 г. предпочитанията са за капитализма пред един комунистически неприятел, готов да създаде конкурентно икономическо сътрудничество с „Плана Молотов“ и с бъдещия Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ). Предпочитанията се удвояват през 1960 г., няколко месеца след издигането на Берлинската стена. Така годишнината даде възможност за превъзнасяне на „независимостта“ на организацията, на нейната „отвореност към гражданското общество“, на „много високата международна компетентност“ на домашните й експерти (седемстотин и петдесет на брой в най-различни области на намеса), както и на ролята й като вестоносец на многобройни технократски предписания, които впоследствие ще станат императивни: „устойчиво развитие и пазари с право да замърсяват“, „общество на знанието“, „активизиране на политиката на заетост“, „социален капитал и човешки капитал“, „борба срещу корупцията“, „праг на бедността“, „структурни реформи“ и т. н. Голямо удовлетворение беше изразено и от неотдавнашното приобщаване на Чили, Естония, Израел и Словения, с която членовете на ОИСР стават тридесет и четири.
Пред „добродетелите“ на свободния обмен и с желанието да се излезе по-лесно от сегашната икономическа криза генералният секретар на организацията, бившият мексикански министър на финансите Анхел Гурия, можа само да произнесе обичайната пледоария за засиленото икономическо сътрудничество, обхващащо по възможност и бъдещи страни-членки като Бразилия, Индия, Индонезия, Южна Африка, дори Китай и Русия. Все пак мрачната международна икономическа действителност, макар захаросана от дребните сладкишчета и омекотена от дебелите мокети на новия салон за конгреси, направи интернационалната басня „По-добри политики за по-добър живот“ още по-отегчителна от обичайното.
Някои епизоди бяха спестени, вероятно защото тяхното напомняне щеше да помрачи празничната атмосфера: провалът на Многостранното споразумение за инвестициите (МСИ) през 1998 г. (2) или престрелките между секретариата на ОИСР и ястребите от администрацията на Рейгън като Мартин Фелдстейн (сега съветник на президента Барак Обама) в началото на 80-те години на миналия век, критиките на Стивън Мърис, специален съветник на генералния секретар на организацията, за вредността и страничните въздействия на Рейгъновата икономическа и монетарна политика. Заличени бяха и имената на бивши функционери на организацията като Стивън Мърис, Гьоста Рен, Аликзандър Кинг, Кристофър Дау, Енгъс Мадисън, Рон Гаас, без дори да се споменават Корнелиус Касториадис, Франсоа Шесне или Мишел Полак. Днес всички те биха били смятани за „иноверци“, дори „архаични“. И все пак те имаха принос на различни нива, за да направят от институцията това, което тя не стана.
А в подобен тип организации наистина има свободни ниши за гласовете на малцинството и за смелите интелектуалци. Но ОИСР се подчинява на йерархичност и безпрекословна подчиненост на персонала, който по стратегическите въпроси е до такава степен обвързан с обществените или частните сили, господстващи в международните икономически отношения, че всяка критика или изказване на несъгласия се маргинализира или сподавя. Това впрочем е вярно както за кейнсианския период на институцията, така и за нейния неолиберален период — с тази подробност, че контролът върху набирането на персонал и върху кариерното му развитие се извършва от „система за оценка на постиженията“ , а системата за назначения е подвластна на едно твърде налагащо се управление, непроявяващо склонност към смели решения.
След протестните действия срещу Многостранното споразумение за инвестициите през 1998 г. и в рамките на борбата срещу катастрофалния публичен имидж, в който непрозрачността се състезава с догматизма, организацията разви един истински маркетинг на прозрачността. Но относно всичко, което се отнася за реалния живот на институция от този род, и за всичко, което прави от това залог за познание (3), продължават да се прилагат едни и същи практики: принудително пренаписване на проучванията, втвърдяване под външен натиск на деликатни заключения, изложени в институцията, принудителни оставки…
Ако официалният език създава познатото впечатление за „независимост“ и за „компетентност“ на експертите, съвсем редките изследвания върху ОИСР показват намесата на делегациите на страните-членки в решаващи моменти от изготвянето на представителни доклади на организацията. Било пряко, като се самопоканват да участват в редактирането на констатациите и препоръките или в определянето на рамката от проблеми; било непряко, като нагаждат своите заключения към очакванията на служителите на ОИСР докладите им да добият приемлив вид. До този резултат се стига, след като преди това споменатите служители вече са изложили своите негативни мнения. Практиката е в повечето случаи да не се правят нововъведения в сферата на анализите и на икономическите и социалните препоръки, а да се предлага по-скоро легитимиране на непопулярни национални политики, позоваващо се на международна преценка (нещо, което е обща черта на наднационалните бюрокрации, както неотдавна показа и потискащият доклад на Независимото бюро за преценка на МВФ) (4).
За разлика от други институции от същия тип, ОИСР почти не разпределя фондове, нито създава правни норми. Правото Ј да съществува се състои в това неуморно да произвежда консенсусни доклади (около 40 хиляди анализатори минават през нейните работни групи) и в установяването на връзки с хиляди „експерти“. Разполагаща на оперативно ниво с кабинет на генералния секретар и със Съвет на министрите на страните членки, тази експертиза разчита на работата на петнадесетина дирекции, чиято парцелирана структура до голяма степен имитира разделенията и съотношенията на силите в националните министерства.
Икономическата дирекция е най-влиятелната структура. Когато се постави началото на стратегическите публикации, дирекцията разполагаше с най-внушителния личен състав. Нейният директор е и главен икономист на организацията и нейните членове идват от държавните хазни и от централните банки (мрежи на господстващите национални бюрократични елити). Той ръководи и Комитета за икономическа политика. Има и много голямо структурно сходство между национално и международно. Сходство, което представлява истинска трансмисия между ОИСР и националните бюрократични и университетски среди.
След като посоката е внимателно подбрана, човек трудно би могъл да намери в брошурите за петдесетата годишнина и най-незначително позоваване на препоръките на Кейнс, свързани със следвоенния просперитет, върху който беше създадена организацията, преди да стане един от говорителите на доктринерския (нео)либерализъм.
Тоест нито дума за духа на сътрудничество, установен със споразуменията от Бретън Ууд през 1944 г. Нито дума за строгите ограничения в движението на международни капитали с цел да се покровителстват новите мерки за национално планиране, да се ограничава властта на финансите (държани отговорни за кризата през 1929 г.) и да се налагат чрез многостранни преговори политики на промяна и на съгласуван подем.
Работната група 3 на Комитета за икономическа политика на ОИСР служеше все пак за място на тези преговори. Тя даваше на правителствата статистически и иконометрични данни, позволяващи да се съгласуват политиките, чието реализиране в пълен обем беше приоритетна цел. Дерегулацията на световната монетарна система и рейгъно-тачърският обрат оказаха силно влияние върху равновесието на силите в ОИСР и преориентираха приоритетите по посока на дефлацията и повишаването на гъвкавостта на пазара на труда, съживявайки така времето от преди Кейнс, свързано с една дебелашка представа за безработицата и безработните.
Силното оспорване на Многостранното споразумение за инвестициите, развитието на способностите за оценъчен анализ на ЕС по социалната проблематика и редуването на социално-либерални политики позволиха на ОИСР в началото на века да промени пристрастията си, като се опре на по-малко догматични изследвания. Канадецът Донълд Джонстън, по онова време неин генерален секретар, през целия си мандат се опитваше да сдържа „оспорването“: „Глобализацията не е идеологическа. Това е непреодолим процес. Търговският обмен и свободната търговия винаги са пораждали огромни предимства. Като цяло инакомислещите упражняват благотворен натиск и внасят достойна за похвала експертиза “(5). В същото време екологичната асоциация „Приятелите на Земята“ му присъди „наградата за лицемерие“, разобличавайки виждането на ОИСР по въпроса за „устойчивото развитие“, сравнено с „озеленяване“ на организацията и на капитализма.
Няколко месеца по-рано под заглавие „Приоритет има социалният прогрес“ вестник „Фигаро“ публикува изявление на Джонстън, който освети новата идеологическа витрина на ОИСР: „Грешно е да правим разлика между социален комитет и икономически комитет. Точно този модел възпроизведохме в ОИСР (…..) Главната съставна част на икономическия растеж е общество, основано на знанието. От момента на тази констатация е невъзможно да поставяме граници между социалните въпроси, квалификацията, здравето, с една дума в качеството на човешкия капитал, който е в центъра на растежа, на икономическите интереси. Разбирам, че ОИСР може да е създала представа за неуравновесена организация в подхода си към проблемите, но днес това вече не е вярно“ (6). Публикуваното по този повод в печата изявление, направено от генералния секретар с апломб, достоен за Световния социален форум в Порто Алегре (създаден през 2001 г.), беше озаглавено „Новият социален дневен ред“.
Естествено цената на „социалното“ веднага се изкачи в скˆлата от ценностите на ОИСР. В изследването „Проучване по страни“ бе наблегнато на увеличаването на бедността, зависимостта на трайно безработните от разпоредбите за обезщетение и „социалното изключване“. За дирекцията „Заетост и социални въпроси“ бе настъпил моментът да дава команди: за още по-активно представяне на извършената от нея работа и за „преоценка“ на „стратегията за заетост“. Организацията се отдалечава от най-догматичните съображения, присъщи на последното десетилетие. През 2006 г. тя признава, че минималното трудово възнаграждение може да изиграе положителна роля (ако бъде фиксирано на „разумно ниво“) и че няма тясна връзка между „законодателството в защита на заетостта“ и липсата на резултати от борбата срещу безработицата (7). Сега тя вече заявява, че има не един, а различни възможни пътища: англосаксонският и скандинавският модел например постигат еднакви резултати по въпросите на заетостта и на безработицата — единият с цената на по-големи неравенства, а другият с цената на по-големи публични разходи. При това положение темите за „гъвкавата сигурност“ по датски и за „социалното единство“ се проявяват като достатъчно пластични, за да интегрират по-добре „социалното измерение“ и да не влизат в противоречие с принципната позиция за борба срещу „структурната педантичност“ (8).
И накрая през 2001 г. „Статистическата дирекция“ се връща към размисъла за „социалния индикатор“ или за „благосъстоянието“ под формата на „социален капитал“ и „човешки капитал“ (9). В края на десетилетието това ще подтикне тази дирекция да осигури основната част от логистиката в доклада на Комисията по въпроса за мярката за икономическите резултати и за социалния прогрес, наречена комисията „Стиглиц-Сен-Фитуси“. По време на честванията на 50-та годишнина дирекцията ще предложи нова публикация, озаглавена „Как върви животът? Измерване на благосъстоянието“ и подготвена по традиция непрозрачно. Това е опит да се измисли количествено представяне на „богатството“ или на „благосъстоянието“ на държавите, като се изхожда от крайно тесногръд икономицизъм (доктрина, според която в центъра е икономиката, а човекът е в периферията, като противовес на хуманизма, който поставя човека в центъра — бел. прев.), обединяващ индикатори за образованието, здравеопазването, качеството на околната среда и т. н., но без особено внимание към индикатори за „общественото здраве“ (бедност и неравенства, обезщетения за болест или за безработица и т. н.) (10). Прави се констатацията, че най-големи неравенства в доходите има в САЩ, Чили, Мексико, Турция и Израел и че „в много страни на ОИСР е нараснал броят на хората, чиито доходи са под прага на бедността“ (11).
Тези натъкмявания могат да бъдат възприети като ускорено пренастройване на стратегиите на организацията. Те имат за цел в момента на тяхното прилагане да съблазняват и да превъоръжават неодемократичните и социаллибералните правителства (преобладаващи по същото време в Европа), които проповядват „трети път“ между социалдемократическия и неолибералния проект по модела на Блеър или на Клинтън. Целта им е да успокоят новопостъпващите в организацията, които, разтревожени от плановете за структурни промени на МВФ, започват да се групират в алтернативни формации за сътрудничество, като Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (ASEAN) или Съюза на южноамериканските държави (UNASUR). ОИСР най-общо се стреми да парира критиките на противниците на глобализацията и на международни сдружения като Международната организация на труда по отношение на „социалната цена на неолиберализма“ (12).
Тази промяна в разсъжденията обаче почти не засяга монетарните и бюджетните политики или дерегулацията на пазарите. Новата макроикономическа програма на ОИСР, озаглавена „Going for Growth“ (Цел растеж) и разработена от Икономическия отдел, спокойно продължава през 2005 г. да следва ориентацията, възприета през десетилетието 1980-1990 г.: конкурентната дефлация и по-голямата гъвкавост на пазара остават свещени крави.
В разгара на финансовата буря заключенията на Съвета на равнище министри от 24 и 25 юни 2009 г. не изневеряват на общата система от правила на организацията: „Потвърждаваме, че бързото прилагане на структурни реформи, които увеличават гъвкавостта и производителността на нашите икономики на пазарите на труда и на стоки ще е от основно значение за справяне с влошаването на държавните ни бюджети и за отдалечаване от влошеното от кризата жизнено равнище“ (13).
В изданието от 2006 г. на „Икономически реформи“ тогавашният главен икономист Жан-Филип Коти, сега директор на Националния институт за статистика и икономически изследвания, заявява, че „пречките за конкуренцията в банковия сектор проявяват тенденция да възпират развитието на финансовия сектор и по този начин на икономическия растеж“ (14).
Le Monde diplomatique, юли 2012
Превод Методи Кръстев
(1) Извадка от „Diaporama“: www.oecd.org.
(2) Публикувано във Франция в статия на „Monde diplomatique“: „Le nouveau manifeste du capitalisme mondial“ (Новият манифест на световния капитализъм), февруари 1998.
(3) Виж Jacques Lagroye и Michel Offerlй (dir.), Sociologie de l’institution (Социология на институцията), Belin, Париж, 2010.
(4) Виж Pierre Rimbert, „Bonnet d’вne pour le FMI“ (Порицание за МВФ), „Monde diplomatique“, август 2011.
(5) „L’OCDE est un des pistons de la mondialisation“ (ОИСР е едно от буталата на глобализацията), „Libération“, Париж, 7 август 2002.
(6) „Le progrès social est prioritaire“ (Социалният напредък е на първо място), „Figaro“, Париж, 2 март 1999.
(7) „Perspectives de l’emploi. Stimuler l’emploi et les revenus“ (Перспективи за заетостта. Да се стимулират заетостта и приходите), OCDE, Париж, 2006.
(8) „Perspectives de l’emploi“ (Перспективи за заетостта), OCDE, Париж, 2004, стр. 108 и след нея.
(9) „Du bien-кtre des nations : le rôle du capital humain et social“ (За благополучието на народите: ролята на човешкия и на социалния капитал), OCDE, Париж, 2001.
(10) Виж по тази тема разсъжденията, изложени на FAIR (Форума други индикатори за богатство).
(11) „Comment va la vie ? Mesurer le bien-кtre“ (Как върви животът? Измерване на благосъстоянието), OCDE, Париж, 2011. Виж също Pierre Rimbert, „A l’OCDE, je pense donc je fuis“ (В ОИСР „мисля“ значи „измъквам се“), „Monde diplomatique“, март 2012.
(12) Commission mondiale de la dimension sociale de la mondialisation (Световна комисия за социалните измерения на глобализацията), „La dimension sociale de la mondialisation“ (Социалното измерение на глобализацията), OIT, Женева, 2004.
(13) C/MIN(2009)5/FINAL (Разсекретени заключения на събранието на Съвета на равнище министри на 25 юни 2009).
(14) „Réformes économiques : Objectif croissance“ (Икономически реформи: Цел растеж), OCDE, Париж, 2006.