Радко Ханджиев е доктор по история. Бил е преподавател, научен сътрудник. През 2000 г. става учредител на гражданско сдружение „Асоциация на данъкоплатците в България“ (www.adb.hit.bg и www.wiz.to/bat). Има над 100 публикации в българския печат, както и в будапещенските Nepszabadsag, The Budapest Sun и английското списание British Medical Journal. Владее английски, руски и френски език, ползва унгарски език.
Хиляди са публикациите за Георги Димитров у нас и в чужбина. Библиографията му сигурно би обхванала томове. И ако в издадените у нас и в бившите социалистически страни обширни биографии образът и делата му са интерпретирани предимно в контекста на „световното комунистическо и работническо движение“, на Запад животът и дейността му като цяло са пренебрегвани или отразявани фрагментарно, с утилитарно подбрани епизоди от биографията му, без задълбочен научен анализ.
Настоящото изследване се опитва да проследи темата „Георги Димитров“ в съчиненията на академичната англоезична литература. Каквито и да са недостатъците й, не може да се отрече, че тя продължава да формира западното, а и световното обществено мнение за нашата страна. Значителен брой са авторите от САЩ, Великобритания, Канада, Германия, Франция, Израел, Австралия и др., които подхождат към историческото изследване с предимствата на утвърдения академизъм. Те са направили от българската история и проблематика свое професионално предпочитание, до голяма степен своя научна съдба. Съчиненията им са застъпени в университетските курсове на Запад. По тях се подготвят студенти и докторанти, които да познават основно миналото, икономиката, политиката, литературата и езика, и изобщо културата на България, а това са бъдещи дипломати, икономисти, политици, високопоставени служители в институционални структури на ЕС, САЩ, международните организации и др.
Повечето от тези съчинения обаче и днес недостатъчно се познават и почти не се изучават от българската историческа наука. Нито в университетите, където се преподава специалността „История“, нито в специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии (УНИБИТ) има застъпени курсове по българската проблематика в чуждестранната академична литература. Така ние сами създаваме празнини в научноизследователското поле. Непознаването на чуждестранните академични издания освен това изправя пред затруднение българските историци, а също и българските политици, в усилията им да контактуват убедително и достойно на международната сцена, да отстояват успешно позиции, да печелят нови поддръжници и приятели на българската национална кауза.
***
Преди 30 години тогавашният заместник-председател на Комитета по печата доц. Владимир Симеонов сподели, че е готов да предостави контрактация на автор, който е в състояние да напише научна, художествено издържана „пълнокръвна биография“ на Георги Димитров; на човека, изтъкан „от страсти и неволи“, комуто „нищо човешко не му е чуждо“; на действителния Димитров, издигнал се от работник и синдикален деец до висотите на световната политика.
Подобно пожелание днес е повече от възможно, след декласифицирането на фондове в наши и чуждестранни, главно съветски, архиви, след публикуването на дневника на Георги Димитров. И макар след политическите промени от края на 80-те години на ХХ век в журналистиката да се наблюдава експлозия по темата Георги Димитров, академични публикации почти липсват или съдържанието им остава на равнището на 50-те – 80-те години на ХХ век с характерните за периода на Студената война конюнктурност; неточности и спекулативни внушения; фрагментарност и сдържаност; подценяващи като цяло или омаловажаващи делото му; а езикът им не излиза от рамките на тона и конфронтационната фразеология на академичния антикомунизъм. Големият българин, чието име фигурира във всички авторитетни световни справочни издания и енциклопедии, продължава практически да бъде пренебрегван от сериозните изследователи на Запад. Нека илюстрираме този подход.
Американският историк Дж. Ф. Браун, например, сочи Георги Димитров като инициатор за създаването на Отечествения фронт. „Още в края на 1941 г. от Москва дойде предложението, а през лятото на 1942 г. по радио „Христо Ботев“ бе излъчена и програмата на ОФ“. Но, уточнява авторът, „съдържанието й представляваше широка, замъглена платформа, предназначена да се хареса на всички българи с демократични разбирания и бе твърде самообезличаваща, що се отнася до изискванията на комунистическата партия…“ (1)
По-нататък името на Георги Димитров се споменава във връзка със завръщането му в България: „Нито един от завърналите се през 1945 г. „московчани“ не притежаваха престижа на Димитров и Коларов.“ Но, уточнява отново авторът, „Димитров очевидно бе надживял полезността си за Москва и това обстоятелство, заедно с наложената от Сталин атмосфера на терор, доведе до спекулации относно характера и причината за смъртта му…“ (2)
Браун коментира и преговорите с Югославия: „В ситуацията на България най-добрата възможност да защити своя реален интерес бе най-близко сътрудничество с Югославия, дори евентуална федерация – стара идея на Димитров, а и на много българи преди него. Част от българите се опасяваха с основание, че в резултат от федерирането страната им може да се окаже напълно погълната от по-силната Югославия. Но тези съображения със сигурност не взимаха под внимание ситуацията в самата Югославия. Ако България влезеше като седма република, тя щеше да бъде най-мощната държава във федерацията и – ако подходим макиавелистки – можеше да заеме господстващо положение, ако изиграе картите си мъдро и тактично, като използва сръбско-хърватското съперничество в своя полза… Българската национална гордост щеше да бъде удовлетворена, тъй като страната им щеше да стане най-важната на Балканите. София трябваше да приеме съществуването на отделна македонска държава и можеше дори да й върне Пиринската област. Но това би било незначителна отстъпка за големите ползи, които щеше да извлече…“ (3)
Като коментира програмата за икономическо развитие, набелязана от Георги Димитров на V конгрес на БКП, Браун цитира и заложените в нея конкретни проценти на растеж: „България трябваше да навакса онова, което е пропуснала в миналото и да постигне за десет-двадесет години това, което други страни са постигнали за един век“. И по-нататък: „Ако приемем тези цифри по номиналната им стойност, лозунгът (издигнат от Георги Димитров) не изглежда да е бил твърде утопичен“ (4).
В края на своя труд авторът заключава: „Комунистите определено направиха много…, за да изпълнят предначертаното от Димитров…“ (5).
Друг американски историк – Маршъл Милър – лаконично сочи, че веднага след 22 юни 1941 г. Георги Димитров „направи опит за създаване на коалиция от антинацистки групи“ (6).
Джон Лемпи – професор по балканска икономическа история в университета на щата Мериленд – дава кратки сведения за Георги Димитров: „Той завоюва международен авторитет сред левите сили благодарение на убедителната си защита на процеса за подпалването на Райхстага, както и като ръководител на Коминтерна по-късно“ (7). И по-нататък: „Целта на българските комунисти бе национализация на промишлеността по съветски образец. Според Георги Димитров това бе най-важната стъпка в икономиката“ (8). Що се отнася до селското стопанство обаче, Димитров, заедно с Костов, се опитват през 1948 г. „да предпазят другите членове на партийното ръководство от илюзиите за бърза колективизация на обработваемата земя…“ (9).
Визирайки отношенията с Югославия, авторът отбелязва: „След сърдечна среща с Тито през януари 1948 г. Георги Димитров предложи създаването на ограничен митнически съюз с Югославия. Дори да е било политически рационално, икономическите изгоди от това предложение щяха да бъдат не непосредствени, а в далечна перспектива, защото и двете страни страдаха от недостиг на суровини и производствен капацитет…“ Проф. Лемпи маркира по-нататък „отхвърлянето“ от съветска страна на „идеята на Димитров за федерация“, а самата идея била квалифицирана като „погрешно замесена“. Няколко месеца по-късно настъпва разривът с Тито и „нормалните икономически връзки между България и Югославия бяха прекратени…“(10).
Този подход в академичните англоезични изследвания продължава и след политическите промени през 1989 г. Британският историк и публицист Миша Глени привежда кратка и твърде неточна биографична справка в издадения през 1999 г. обемист труд по балканска история: „Димитров е роден в семейство на революционери от работническата класа. Още на 13-годишна възраст младият печатарски работник се превръща в политически организатор. В следващите две десетилетия той израства в йерархията на тесните, българският еквивалент на болшевиките, за да се превърне в една от двете най-влиятелни комунистически фигури в страната… Когато Хитлер идва на власт, Димитров е арестуван по подозрение за подпалването на Райхстага. Защитната му реч на процеса разгроми Гьоринг и му спечелили заслужена известност…“ (11).
Преподавателят във Факултета по администрация на „Лондон Скул ъф Икономикс“ Веселин Димитров акцентира върху определен епизод от дейността на Георги Димитров във въвеждащия параграф на публикувания през 2001 г. очерк за политическите промени в България след 1989 г.: „Отделни български комунисти, като Георги Димитров – самоуверена и опитна политическа фигура и бивш генерален секретар на Коминтерна – бяха завладени от идеята за следване на собствен път към социализма, различен от съветския. Димитров смяташе, че може да бъде възприет по-плавен преход към социализъм, при който интересите на селяните и на дребната буржоазия да бъдат взети под внимание. Той също така бе готов да провежда самостоятелна външна политика. България продължи интензивните връзки с комунистическите си съседи, като Титова Югославия. През 1948 г. обаче Сталин изрази ясно недоволството си от модела на социализма, предлаган от Димитров, както и от международните му политически инициативи… Това сложи край на опитите да бъде създаден подходящ за българските условия модел на социализма…“ (12).
Известният оксфордски професор Ричърд Кремптън е изключително лаконичен в публикувания през 2009 г. обемист труд за Александър Стамболийски: „Георги Димитров направи Гьоринг на глупак по време на процеса за подпалването на Райхстага в Лайпциг през 1933 г.“ (13).
Доскоро западният докторант или изследовател на най-новата българска история трудно можеше да добие цялостна представа за личността на Георги Димитров и мащабите на неговата дейност, ако трябваше да щудира единствено трудове, издавани на Запад. От миналата година обаче това вече е възможно. Съществуващият вакуум е запълнен от наскоро публикуваното в обем от 274 страници биографично съчинение за Георги Димитров на Мариета Станкова.(14).
Авторката следва история в Софийския университет, в Централноевропейския университет в Будапеща и в Оксфорд. Защитава докторска степен в „Лондон Скул ъф Икономикс“, където преподава от десетилетие. Работила е в архивите на Русия, България и Великобритания. Научните й интереси са по проблеми от най-новата история на България, периода на социализма и Студената война. Биографичното й изследване за Георги Димитров става възможно и пълно едва след появилите се на бял свят през 2000 г. сборник с над 50 писма и документи от декласифицираните съветските архиви, издание на Йейлския университет под редакцията на американския проф. Александър Далин и руския му колега Фридрих Игоревич Фирсов (15), както и дневникът на Георги Димитров, публикуван през 2003 г. отново от Йейлския университет. (16)
Придирчивият критик сигурно би открил недостатъци в труда. Отчасти в езика и фразеологията, които са наложен стил в академичната западна историография по проблемите на комунистическото движение. Авторката обаче се е постарала да се разграничи от този стилов подход. Това прави достойнствата на труда повече от безспорни. Преди всичко това е първата цялостна биография на Георги Димитров на английски език, първо по рода си изследване на Запад за големия български политик и държавник. При това, издадено в Англия – страната, която през 1933 г. стана домакин на контрапроцес по подпалването на Райхстага, превърнал се в обвинителен акт срещу надигащата се нацистка опасност.
Биографията разкрива Георги Димитров като многостранна личност в особено сложните отношения с най-големите си политически съюзници – Сталин и Тито. Използвайки нови данни и непубликувани източници, авторката възстановява дилемите, пред които той e изправен през целия път на дългата си и разнообразна политическа кариера. На международната сцена Георги Димитров изгрява през 1933 г. като един от оперативните работници на Коминтерна в Германия, обвинен за подпалването на Райхстага. Високият дух на българския комунист и неговата блестяща самозащита на процеса го издигат в знаменитост сред комунистите от цял свят. След оправдаването му той става генерален секретар на Коминтерна. Разпространено e мнението, че този „вихър“, който победи Гьоринг и нацизма пред очите на целия свят, впоследствие се превръща повече или по-малко в гумен печат на Сталин. Авторката привежда редица факти, че невинаги е било така. С този кратък обзор книгата е представена от издателите.
Но нека дадем думата на самата авторка. Да започнем настоящия преглед с последната глава от биографичното изследване „Няма обратен път към България“, в която се подлагат на критичен анализ спекулациите около кончината на Георги Димитров. Авторката отхвърля аргументирано всички версии за евентуално „вмешателство“, привеждайки медицински заключения за влошаващо се здравословно състояние далеч преди 1949 г. Приведен е още един аргумент: Георги Чанков – човекът, стоял неотлъчно до Георги Димитров в продължение на месеци, преди да настъпи кончината – свидетелства, че на смъртния си одър Димитров споделил, че няма да остави политическо завещание. Сигурно вече е предчувствал своя край. Но пред Чанков той прави две изявления, които по смисъл може да се приемат като политическо завещание: първо, Георги Димитров настоява партията да мисли повече за работническата класа, и второ – тя да се очисти от ненадеждните елементи (17).
Според обобщаващата оценка на авторката „Георги Димитров е саморoдeн политик, чийто организационен талант и идеологически плам го превръщат в актив на българските социалисти. За БРСДП (т.с.) той се оказва точният човек, на точното място, в точното време. Началото на политическата му кариера като работник въплъщава марксисткият идеал за нaрaствaщата политическa зрялост и образованoст нa работничеството“ (18).
По-нататъшните изводи и оценки на авторката привеждаме без коментар, за да се усетят и езикът, и фразеологията, за които се спомена по-горе.
Георги Димитров е „под силното въздействие нa плодотворния фанатизъм на Благоев“. И при трите разцепления в редиците на българската социалдемокрация „той твърдо остава на страната на основателя“, като заедно с него „отстоява радикалната и идейната чистота на партията“. Уважението към и подкрепата за лидера става „негово неизменно лично правило, от което той не се отклонява през политическия си живот“ (19).
„Неговата сила е в способността му да засвидетелства съпричастност към обикновените работници, да ги насърчава да станат дисциплинирани членове на синдикатите… Той е изключително вдъхновяващ и успешен практик, умее да улавя енергията и болките на работниците… С негова помощ синдикатите в стратегическите професии на миньорите и пристанищните работници изграждат силна подкрепа за тесните социалисти“ (20).
В годините след Първата световна война политиката и подходът на Димитров отбелязват определено придвижване наляво. Той е главният инициатор на Транспортната стачка. От изключително значение е решението му за организиране на Септемврийското въстание, следвайки предписанията на Третия интернационал. „Това е първият и единствен случай на незачитане мнението на партийния лидер, изразено при това в несъгласие с повечето от членовете на ЦК“. Тази революционна преориентация съвпада с предпочитанията му към активни и радикални действия. Но… „те са в унисон с разбиранията на Коминтерна, че капиталистическото общество се намира в обща криза“. И е важно да се подчертае, изтъква авторката, че „единственото регистрирано несъгласие на Димитров с българския ЦК е, за да следва указанията на по-висшия орган – този на Коминтерна“ (21).
След разгрома Димитров организира мащабна кампания за ограничаване на щетите, като същевременно отказва да признае, че Септемврийското въстание е било огромна грешка. Неговото разбиране може да се синтезира в две основни точки: въстанието е първият масов антифашистки акт в света, а поражението се дължи на недостатъчната ленинизация на членовете на БКП. „Благодарение на тази си позиция Димитров се издига до радикален и по-далновиден поддръжник на болшевизма, утвърждава се като стратегически деец на Коминтерна“. Димитров естествено е изцяло зависим от Коминтерна, за да оцелее, както по отношение на политическото си припознаване, така и материално. Но… „Третият интернационал също има интерес да даде оценка на Септемврийското въстание – всякаква друга освен абсолютен неуспех, особено след като продължава да поддържа курса към революция… В дългосрочен план въстанието се превръща в основен елемент на комунистическата митология: то предоставя на партията революционно минало, създава от лидерите герои, а от жертвите – мъченици“ (22).
Веднага след като е арестуван и обвинен за пожара в Райхстага, „Димитров разбира политическия характер на процеса и преценява правилно, че единственият му шанс за оправдателна присъда е поведение, основано на аналогична политическa мотивация“. Процесът му предоставя възможност да докаже своята лична почтеност и политическо верую. „Неговата самозащита е не само дело на чoвек, борещ се срещу идеологически противници, но също на деец, който отстоява своята политическа идентичност“ (23).
Тезата за контакти между Сталин и Хитлер относно съдбата на обвиняемите в Лайпциг се отхвърля от авторката като неподкрепена от солидни доказателства. „Трудно е да се приеме, че Гьоринг и Гьобелс щяха да се подложат на подигравките на Димитров, ако са знаели, че той ще бъде освободен; неправдоподобно е също, че Димитров умишлено се спречква със съдиите, ако оправдаването му е било сигурно“ (24).
„Предизвикателната и страстна самозащита и възхвалата на комунизма привлича вниманието на Сталин към една личност, която му е била почти неизвестна дотогава“. Чрез издигането му „Сталин възнаграждава не само смелостта и амбицията“, но инжектира и новa енергия в „своенравния“, по израза на авторката, Коминтерн. Цената, която Димитров трябва да плати, е лична лоялност и отказ от политическа независимост. „Но всеки друг комунист по това време щеше да счита тази ситуация за напълно естественa“, уточнява авторката. „Димитров разбира необходимостта да бъде личнo предан на Сталин; а постановката, че Коминтернът трябва да следва външнополитическите съображения на Съветския съюз, не е нова, макар да придобива допълнителна тежест във време, когато в европейския баланс на силите се извършват промени“. Освен това, като ръководител на Коминтерна Георги Димитров трябва да държи сметка също и за целите на съветската вътрешна политика: „в международното комунистическо движение се смята за всепризната истина, че защитата на Съветския съюз е от първостепенно значение за победата на революцията в света“. Следователно, заключава авторката, „приносният му анализ за необходимостта от създаването на народни фронтове и неговото съучастие в Голямата чистка не могат да бъдат изолирани един от друг – те разкриват различни аспекти на сложни политически убеждения и потребност от определено поведение“ (25).
Цялостната заслуга за промяна във възгледа за народния фронт не идва единствено от Георги Димитров. Той не е придвижен до върха на Коминтерна само защото предлага нова стратегическа посока. Едва след като поема юздите на международното комунистическо движение, той започва да проучва възможността за промяна. „Димитров успява да впечатли Сталин със своята издръжливост, повишена наблюдателност и стремеж да координира действията си с Кремъл: той внимателно подготвя разработването на новите си тезиси, чак след като предварително се е убедил, че със сигурност отразяват както последните развития в ключовите европейски държави, така и възгледите и вижданията на съветското ръководство. Наблюдението му от 1934 г., че конфронтацията със социалдемократите е изцяло в ущърб на непосредствените цели на комунистите, е още далеч от идеята за широка левоцентристко сътрудничество, която изкристализира в постулатите на Седмия конгрес през 1935 г. До голяма степен обаче реалните събития, особено във Франция, дават тласък за промяна на тактиката“ (26).
Димитров е „изключително деен“ при изготвянето на концепцията за народния фронт. Той ръководи работните комисии, където се формулира концепцията, негов е и докладът за опасността от фашизма и необходимостта от единство на работническата класа. Той наблюдава пряко прилагането на новата политика от отделните партии. Търси и изричното одобрение нa съветските лидери при изработване на инструкциите си, или се стреми да отрази в тях своето разбиране за техните становища (27).
Направлявайки международното комунистическо движение от средата на 30-те години и през годините на Втората световна война, „Димитров се придържа към политика, параметрите на която са установени от Сталин“.
Когато прекрачва или проявява недоразбиране на своя мандат, директивитe му неизменно се отменят, като, например, бързата преориентация на позицията му за Соболевата акция в България през 1940 г. (28).
В Съветския съюз Георги Димитров става свидетел на кампанията за бдителност: режимът е убеден, че постоянно ще бъде под заплахата на явни и прикрити класови врагове, докато пролетариатът не надделее навсякъде по света. „Димитров приема логиката и методите на чистката, убеден е в предателствата, и следователно – в необходимостта от физическо отстраняване на високопоставени болшевишки ръководители. В някои случаи е трудно да се направи разлика между общия натиск, несъмненото му усещане, че трябва да допринесе за прочистване на съветското общество и личните му мотиви: ликвидирането на истинските, както и на лъжливо обвинените български троцкисти, например, показва сложността на проблема. Дали Димитров се ръководи от страх, или действително иска ликвидиране на предателите, също е почти невъзможно да се установи“. В действителност, сочи авторката, това може би не e най-същественият въпрос, макар резултатът и в двата случая да е един и същ. Защото „не са малко случаите, когато Димитров се застъпва за репресираните“. И авторката смята, че неговите усилия да осигури освобождаване на някои от жертвите са в основата на подобна „трънливa комбинация от човешки и политически мотиви“. Никога обаче не са били поставяни под въпрос методите, посредством които тези хора са били задържани…(29).
Всичко това, заедно с последвалите след 9 септември 1944 г. чистки, хвърля ретроспективна светлина защо в България се приема философията на революционния терор (30).
Съветската окупация на бившите сателити на Oстa и създаването на ръководени от комунистите коалиции в съветската зона на влияние бележи краят на кариерата на Димитров като политически играч с международно значение. Със завръщането му в България се затваря пълният кръг нa политическото му странстване. В България му е отредена роля от национално значение, а завръщането му бележи по-нататъшна радикализация на българската политика. Димитров никога не e смятал Отечествения фронт за истинска коалиция на равнопоставени партньори и oт 1945 г. насетне българските комунисти непрекъснато втвърдяват отношението си към коалиционните си политически сили, които в крайна сметка се присъединяват към опозицията (31).
„Димитров не е в състояние да поддържа напълно сложния баланс, необходим за запазване на широкa лявa коалиция в процеса на укрепванетo на комунистическата власт в обществения живот и в икономиката. По тези въпроси той се ръководи лично от Сталин. Под ръководството на Димитров обаче се засилват икономическите реформи и ориентирането на страната към зараждащия се комунистически блок“ (32).
Идеята за Балканска федерация – социалдемократическа идея отпреди Първата световна война – въвлича Димитров „в конкуренция с Тито за благоволението на Сталин“. За реализацията й той се принуждава да направи отстъпки в българската част на Македония, които имат „дългосрочни и травматични вътрешни последици“ за България. Авторката поддържа разбирането, че „Димитров вероятно е търсил по-голяма източнoевропейска конфигурация като противовес, за да се балансират амбициите на Тито“. Въпреки радикализма си, в своите дългосрочни планове и предпочитания, той не се поколебавa да прави крачки назад, да се отмята и да търси оправдания, когато се оказва, че нещо в действията или разбиранията му недостига. „По въпроса за федерацията той следва съветската тактика криволичещо, независимо от вредите, които сам нанася на своята гордост и идеи. Аналогично е поведението му във връзка с теоретическите му усилия да дефинира народната демокрация като преходен период в управлението на страните от Източна Европа след Втората световна война“ (33).
Според авторката, големият проблем на Димитров произтича от обстоятелството, че „докато се опитва да обясни смисъла на народната демокрация на езика на марксизма, политиката в съветската сфера вече е претърпяла промяна: онова, което оставя, е една измислена реалност върху хартия“. По ирония на съдбата „през февруари 1948 г. той е порицан за това, че очертава твърде радикалнa визия за една южнославянска федерация; през декември трябва да се откаже от една сравнително умерена интерпретация на народната демокрация, твърде много разчитаща на приемствеността с военно-временнaтa политика на народния фронт; докато в доклада си пред V конгрес на БКП той се опитва да примири думи и дела“ (34).
Ключът за разбиране на много аспекти от поведението на Георги Димитров е, че той не прави разлика между националните цели и съветските приоритети по същия начин, както би направил един външен човек. „Като забележителна фигура от международен мащаб и национален държавник от най-висок ранг той постоянно трябва да проверява и привежда собствените си стъпки доколко съответствaт нa текущите и дългосрочни съветски интереси. Той разбира по-добре от всеки друг, че без съветска подкрепа собственото му, на партията (а и на България) съществуване, би било драматично различно… Ако Сталин е бил понякога недоволен от Димитров, това e било заради грешки, недоразумения или поради погрешни предположения, но в никакъв случай поради съмнения, че подкопава или оспорва авторитета му в света на комунизма“ (35).
Академичната критика в Англия откликва положително на изданието: трудът е „отдавна необходим“, представлява „прецизно и завладяващо биографично съчинение“. Проф. Кремптън, който през 2009 г. е твърде лаконичен, две години по-късно оценява изследването на Мариета Станкова като „обективен научен труд… внасящ яснота и предлагащ нови и убедителни тълкувания по редица въпроси, които доскоро представляваха бели петна“ и дава оценка за Георги Димитров като за „значителна фигура на ХХ век, която прекалено дълго е била пренебрегвана от сериозните изследователи….. опитен функционер в условията на най-сложната бюрократична машина на този век…“ (36)
Оценката на Кристофър Цвиич, научен сътрудник в Кралския институт по международни отношения, е също така категорична: „Нека поздравим това сериозно изследователско съчинение за живота и политическия възход на Георги Димитров – една от най-големите фигури на международния комунизъм и близък съратник на Сталин… Книгата представлява принос към историята на България, на Балканите, както и в областта на комунистическите изследвания“ (37).
Нека не се опитваме да гадаем какви са мотивите зад повишения интерес към личността и делото на Георги Димитров. На Запад, не и в България… Заплахата от фашизъм е не по-малка днес, отколкото през 20-те и 30-те години на ХХ век. Стожерите на тоталитарната неолиберална доктрина се опитват да компенсират провала си чрез инвестиции в неофашистки и откровено нацистки партии и групи, успяват да ги вкарат в активната политика, дори в парламентите на Австрия, Холандия, Франция, Унгария, Гърция и другаде. (Нека не забравяме, че Хитлер бе доведен на власт от финансовия капитал именно по парламентарен път.) Потвърждава се определението на Георги Димитров, че фашизмът е власт на „най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистическите елементи на финансовия капитал“.
В днешните условия, когато почти всички медии и институции – включително съдебната власт – са поставени под контрола на финансовия капитал, не е необходимо фашизмът да прибягва до „открита терористична диктатура“, както през 30-те години на ХХ век. Налагане господството на една-единствена идеология – тази на корпоративното мислене; проповядването на краен национализъм, ксенофобия и антисемитизъм; формирането на стереотипи на поведение, които да стимулират разрушителни инстинкти у индивида; създаването на системи за класификация и диференциация на хората; суспендирането на основни права и свободи – основополагащи ценности на буржоазната демокрация; провеждането на социално-терминистична политика и т.н. се осъществява чрез „правилни“ правителства, доведени на власт чрез парламентарни „избори“ от самия финансов капитал. На практика се осъществява „прикрита терористична диктатура“. И няма да е пресилено да се твърди, че Холокостът може да се окаже упражнение за начинаещи в сравнение с геноцида, осъществяван от днешните правителства, слугуващи на неолибералния тоталитаризъм.
В този контекст не може да подминем анализа на Хана Аренд – безспорен авторитет по проблемите на тоталитаризма. Изследвайки мотивите в поведението на ония, които успешно са се противопоставяли на изпълнението на нацистката програма за изтребление, авторката посочва как тази съпротива е сработила: решителен отказ да се приеме нацистката класификационна система или да се саботира системата така, че нацистката диференциация да се окаже неприложима. Макар властта да е в ръцете на нацистите, повечето хора започват да проявяват съмнение в нацисткия модел. И когато това става факт, нацистките чиновници се оказват безсилни. Нещо повече, някои от тях започват да подлагат на съмнение дотогавашната си безкритична вярност към този модел на мислене. А това е първата стъпка към противопоставяне и впоследствие към спиране на процеса на злото.
Важна е осъзнатата първа стъпка, сочи Хана Аренд. „Най-добрата защита срещу тоталитарното бюрократично зло са индивидуалната смелост, примерът за морална отговорност, който вдъхновява и който може да се разпространява. Именно индивидуалната смелост и примерът за морална отговорност направиха съвсем справедливо от не особено известни дотогава личности като Георги Димитров световни герои. Докато обратното поведение направи от високопоставени длъжностни лица във Ватикана и другаде долни престъпници“ (38).
Посланието на Хана Аренд има изключително актуално звучене. Срещу настъплението на неолибералния тоталитаризъм и поставянето на власт на правителства, проповядващи философия и практика, родствени на фашизма, днес става задължително хората да започнат отново да мислят смело и отговорно като първа стъпка по пътя за възстановяване на потъпканите ни конституционни права и свободи, за спечелване на битката за демокрация.
Следващата стъпка е да преосмислим от позициите на ХХI век теоретическото наследство и практическите насоки, оставени ни от Георги Димитров, за създаване на нови колективни организации, сдружения и институции, чрез които хората да могат организирано да се противопоставят на статуквото, да поемат в свои ръце отстояването на собствените си интереси. За спасяване на планетата и човечеството от надвисналите неофашистка заплаха и глобална катастрофа.
Бележки
(1) Brown, J.F. (1970), Bulgaria under Communist Rule, Praeger Publishers Inc., Pall Mall Press, London, р. 7.
(2) Ibid, pp. 21-22.
(3) Ibid, p. 291.
(4) Ibid, p. 41.
(5) Ibid, p. 302.
(6) Miller, Marshall (1975), Bulgaria During the Second World War, Stanford, р. 160.
(7) Lampe, John R. (1986), The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, Croom Helm, London & Sydney, р. 140.
(8) Ibid, p. 135.
(9) Ibid, p. 125.
(10) Ibid, p. 129-130.
(11) Glenny, Misha (1999) The Balkans. Nationalism, War and the Great Powers (1804-1999), Viking, NY and London, р. 527.
(12) Dimitrov, Vesselin (2001) Bulgaria.The Uneven Transition, Routledge, London, р. 23.
(13) Crampton, Richard J. (2009) Aleksandur Stamboliiski, Bulgaria: the Peace Conference of 1919-23 and their Aftermath, Haus Publishing Ltd., London, p. 141.
(14) Stankova, Marietta (2010) Georgi Dimitrov. A Biography, I. B. Taurus & Co. Ltd., London, 274 pp.
(15) Dallin, Alexander and FIRSOV, Fridrikh Igorevich (eds.) (2000) Dimitrov and Stalin, 1934-1943: Letters from the Soviet Archives (Annals of Communism Series), Yale University Press, 280 p.
(16) The Diary of Georgi Dimitrov, 1933-1949 (2003), Yale University Press, 496 р.
(17) Stankova, op.cit., p.231.
(18) Ibidem.
(19) Ibid, p. 232.
(20) Ibidem.
(21) Ibidem.
(22) Ibid, р. 233
(23) Ibidem.
(24) Ibid, р 234.
(25) Ibidem.
(26) Ibid, рр. 234-235.
(27) Ibid, р. 235.
(28) Ibidem.
(29) Ibidem.
(30) Ibid, р. 236.
(31) Ibidem.
(32) Ibidem.
(33) Ibid, рр. 236-237.
(34) Ibid, р. 237.
(35 )Ibid, р. 237.
(36http://www.amazon.co.uk/Georgi-Dimitrov-Biography-Communist-Lives/dp/184511728X
(37) Ibidem.
(38) Arendt, Hannah (1970) Eichman in Jerusalem: A Report on the Banality of Evil, The Viking Press, NY
* Студията е подготвена за научнотеоретическата конференция по повод 130 години от рождението на Георги Димитров, организирана от Центъра за исторически и политологически изследвания при НС на БСП, проведена на 15 юни 2012 г.
