НАБЪБВАНЕ В ЛЕВИЯ ФЛАНГ

0
181

Къдринка Къдринова е председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България и зам. главен редактор на сп. „Тема“.  Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам — феникс и дракон“ (2009).

 

Нямаше как да стане толкова лесно. Ако средната възраст на ентусиастите, повярвали, че СИРИЗА ще триумфира на втория дубъл от изборите в Гърция на 17 юни т.г., бе малко по-висока, те щяха да си спомнят на какви безскрупулни и масирани пропагандни (и не само!) атаки е способна властта на капитала, за да запази периметъра си. Справка: Чили, 1970-1973 г., дестабилизирането и дискредитирането на управлението на лявата коалиция Народно единство начело с президента социалист Салвадор Алиенде, приключило с кървав военен преврат.

Сега методите са по-перфидни. Смазаните от кризата и „спасителните планове“ гърци бяха сплашени с катастрофични сценарии за прогонване от еврозоната и тотален крах на държавата, ако предпочетат ляворадикалната коалиция начело с младия и харизматичен Алексис Ципрас. Затова, въпреки че в уличните лозунги и настроения в Гърция доминираше симпатията към СИРИЗА и Ципрас и неприкритото желание за опълчване срещу диктата на ЕС-ЕЦБ-МВФ, както единодушно свидетелстват непредубедени наблюдатели и репортери, в крайна сметка изборният резултат даде първото място на безопасната за властта на парите „Нова демокрация“.

Разликата между нея и СИРИЗА обаче въпреки всичко е само 3%. И Ципрас се зарече, че неговата формация, превърнала се във втора политическа сила в страната, ще продължи курса си за отстояване на интересите на гражданите и ще бъде енергична опозиция. Тоест, радостта на онези, които сметнаха изборната развръзка в Гърция за развързване на ръцете на финансово-олигархичната диктатура, е прибързана. Битката едва започва. Няма да е никак лесно да се продължи с мултиплицирането на гръцкия експеримент по ликвидиране на социалната държава и в другите европейски кризисни страни. Защото гражданските общества там вече са се събудили. Защото вече са наясно, че истинската антикризисна алтернатива е в спасяването на хората, а не на банките; в цялостното преструктуриране на обществените отношения и в разрушаването на симбиозата между политика и капитал.

Точно такъв е генезисът на движенията на „възмутените“, заели името си от излязлото през 2010 г. есе на френския ветеран антифашист Стефан Хесел „Възмутете се!“. Препълнили площадите на Испания, Франция, Гърция, Португалия, те прескачат и отвъд океана под формата на „Окупирай“. Именно в тези редици откриват новото си възраждане и обединенията от най-левия политически фланг, тръгнали от някогашните западноевропейски комунистически партии. Преминали през естествените исторически трансформации и катарзиси, те днес отново заемат нишата вляво от неолиберализиралата се социалдемокрация.

Всяка от тези формации има свои специфични характеристики и неравни пътища. Някои са доразвили постулатите на някогашния еврокомунизъм (навремето впрочем остро заклеймяван като „антисъветски“ от официалната пропаганда в бившия соцлагер заради апологизирането на човешките права и свободи). Други са потърсили нови широки съюзи – понякога удачни, понякога не. Трети все още не са избистрили и съчетали траекторията на целите си с траекторията на постигането им. Четвърти са в етап на изтощителни лидерски търсения и въпреки антисталинизма си падат в сянката на вечното сталинско Кадры решают все“… Но всичките са дейни, живи, вибриращи в синхрон с вълненията на европейското гражданство.

Преминали през различни опити и етапи на континентално обединение след 1989 г., повечето от тези организации намират своето общоевропейско лице с учредяването в Рим през май 2004 г. на Европейската лява партия (ЕЛП). В същата година тя участва и в изборите за Европейска парламент. Първият й конгрес, между другото, е в Атина през октомври 2005 г., когато е приета и програмната й Атинска декларация. А от 2010 г. неин вицепрезидент е Алексис Ципрас.

В настоящия състав на Европейския парламент, избран на вота през 2009 г., ЕЛП е представена с 34 депутати от 12 държави-членки на ЕС. В дейността си разчита на тясното сътрудничество с редица европейски изследователски центрове от мрежата „Transform!“, като например фондацията „Роза Люксембург“, която е свързана с немската партия „Левицата“. ЕЛП е редовен участник и в алтерглобалистките Европейски социални форуми — главната арена на световното движение за справедливост“.

Нека хвърлим поглед към състоянието на най-левия сектор в някои от ключовите европейски страни и към най-емблематичните му лица.

Гърция

Веднага след изборите на 6 май т.г., когато стана ясно колко силни са анти-„спасителните“ настроения сред гърците и когато СИРИЗА се открои като втора политическа сила в страната, тръгна и кампанията на сплашването — само и само до 17 юни, когато предстое­ше прегласуване, статуквото да бъде укрепено. И да не се допусне пробив на алтернативната левица. Из големите медии натрапчиво се завъртя заклинанието, че ако Алексис Ципрас стане премиер и изпълни обещанието си да отхвърли задушаващите рестрикции от наложения на Гърция „спасителен план“, страната му ще изпадне от еврозоната, а и цялата единна евровалута може да загине. Бе направено всичко, за да се заглушат уверенията на самия Ципрас, че държи на еврото и на ЕС, но смята, че те ще бъдат спасени само с отказ от сегашния курс на драконовски орязвания и със стимулиране на производството и потреблението, за да имат с какво да си плащат кредитите задлъжнелите страни. Няма начин да върнем тези пари, ако сегашната програма продължи“, каза водачът на СИРИЗА в едно от интервютата си по време на своята обиколка из Франция и Германия между двата изборни тура, предприета именно с цел да изясни пред европейската публика реалните позиции на своята формация.

Буквално седмица преди вота на 17 юни концепцията на СИРИЗА за изход на целия ЕС от кризата прозвуча и в София, на свиканата от партия „Българската левица“ и ЕЛП международна конференция ЕС, кризата и Балканите“. Изложи я Янис Бурнус, член на ръководството на СИРИЗА и на Управителния съвет на ЕЛП. Ето как той обобщи аргументите на лявата коалиция в интервю пред в. „Дума“: Вярваме, че настоящата политика на ЕС ще доведе до разпада на съюза. Използва се заплахата от Гърция и нейния публичен дълг, но ако погледнем какво се случва с публичните дългове на Испания и Италия, всеки лесно може да разбере, че няма механизъм за европейска стабилност, който да подкрепи Испания и Италия, а сега те са в колапс. Изправени сме пред дилема дали да имаме бърза и голяма промяна в европейската политика, за да се преборим с кризата, дали да използваме публични инвестиции за развитие, а не само да приватизираме и да въвеждаме рестриктивни програми. Необходими са радикални промени в европейската политика или ще обречем еврозоната на разпад.“

Рискът от такъв сценарий изобщо не е избегнат. Изборният резултат от 17 юни, изтръгнат от гръцкия избирател с нагнетяване на страх от национализации и еврорухване, е само отсрочка. Ако наистина не се вземат действени мерки за стопиране на драконовските социални орязвания, за стимулиране на икономиката и потреблението, за привеждане на данъчната система в съответствие с елементарните принципи на социалната справедливост, то не само Гърция или останалите тежко пострадали от кризата страни в еврозоната, но и еврото, и ЕС просто нямат бъдеще. Това отдавна бе прозряно и от водещи световни икономисти — най-често го повтаря Пол Кругман, и от финансови акули като Джордж Сорос. А напоследък стигна дори и до десни консерватори като един Дейвид Къмерън, премиера на Великобритания, който изуми всички с прозрението си, изречено на срещата на Г-20 в Мексико, че пазарите вече искат лява политика“. Най-накрая до идеята за пакт за стопански растеж, подплатен с фонд от 130 млрд. евро или 1% от европейския БВП, узря и новосформираната „банда на четиримата“ — премиерите на Италия и Испания Марио Монти и Мариано Рахой, президента на Франция Франсоа Оланд и упорито дърпалата се досега от подобна инициатива канцлерка на Германия Ангела Меркел. Карето, в което за ляв минава само Оланд, подкрепи и въвеждането на данък върху банковите транзакции, лансиран още в края на 90-те от алтерглобалистката организация ATTAC.

С една дума, „червената лампичка“ на феномена СИРИЗА все пак не е блеснала напразно. Мащабите и историческият контекст, разбира се, са други, но както по време на Студената война наличието на световна социалистическа система и състезанието с нея пришпори раждането на Запад на социалната държава, така и днес под натиска на една дейна и популярна левица от категорията на СИРИЗА пазарният тоталитаризъм очевидно може да бъде принуден и на отстъпки.

Това е тенденцията, към която несъмнено ще се стреми в политическа перспектива и водачът на СИРИЗА Алексис Ципрас. Физическата му младост, интелектуалните му качества и организационните умения са гаранция, че тепърва ще набюдаваме интересни развития в крайния ляв фланг и на гръцки, и на европейски терен.

Роден в Атина на 28 август 1974 г., три дни след падането на диктатурата на „черните полковници“, Алексис още като ученик се хвърля в борческия водовъртеж. През учебната 1990-1991 г. той изпъква като лидер в окупационната стачка в своята гимназия в знак на протест срещу тогавашна образователна реформа. По онова време залюбва и младата си съратничка и съученичка Перистера Базиана, която галено нарича Бети. Оттогава са неразделни и в борбата, и в живота. Не са се женили официално, но имат дете на 2,5 г., а през юли т.г. очакват да се роди и второто им бебе. Бети е електронен и компютърен инженер, а Алексис е завършил строително инженерство в атинската Политехника. И двамата са минали през членство в Съюза на обединената комунистическа младеж (КНЕ), младежката организация на ортодоксалната Гръцка комунистическа партия (ККЕ) и в отцепилата се от ККЕ лява формация „Синаспизмос“, която после влиза в основаната през 2004 г. коалиция СИРИЗА.

Впрочем ККЕ, която отказва да влиза в съюз със СИРИЗА, смята коалицията за поредна мимикрия на социалдемокрацията, за нещо като ПАСОК от романтичния й по-ляв период на 70-те и 80-те, за замаскиран опит да се „изпусне парата“ на народното недоволство, без реално да се застрашава статуквото. В същото време СИРИЗА произлиза от ККЕ като едно истинско „ребро Адамово“, и то именно по линия на споменатата вече „Синаспизмос“, разшифроваща се като Коалиция на левицата и прогреса. Тя е сформирана през 1989 г. от самата ККЕ и от отцепилата се по-рано от нея „Гръцка левица“ — групировка с еврокомунистически уклон. През 1991 г., покрай разпадането на соцлагера в Източна Европа, в „Синаспизмос“ започват остри идейни спорове. ККЕ, която продължава да смята бившия „реален социализъм“ за еталон на хуманен строй, излиза от „Синаспизмос“, която постепенно се превръща от коалиция в партия. През 2003 г. ръководството й прокламира: Ние сме убедени антикапиталисти, но не възприемаме за правилен модела на страните от т. нар. реален социализъм. Ние сме за обновление и осъвременяване на лявата идеология, политическо движение на левите и прогресивните граждани, противопоставящо се активно и отхвърлящо отношенията на експлоатация, потисничество и отчуждаване в капиталистическото общество“. През 2004 г. „Синаспизмос“ заедно с няколко други по-малки леви партии и движения сформира Коалиция на радикалната левица или СИРИЗА.

През 2008 г. 33-годишният тогава Ципрас е избран за лидер на „Синаспизмос“, най-голямата организация в СИРИЗА, и така става най-младият водач на паламентарно представена партия в историята на Гърция.

През 2010 г. една част от „Синаспизмос“, която не е съгласна с участието на партията в СИРИЗА, се отцепва и сформира новата партия „Демократична левица“ начело с Фотис Кувелис, чиято платформа е по-близка до социалдемокрацията. След изборите на 17 юни формацията на Кувелис прие да влезе в широкото коалиционно правителство, сформирано от „Нова демокрация“ и ПАСОК. Тоест, ако трябва да сме прецизни към генезиса, можем да кажем, че в новото гръцко правителство все пак се е прокраднал и социалдемократизирал се филиз от стария комунистически дънер…

Що се отнася до СИРИЗА, днес в нея членуват 12 партии и движения — от еврокомунистически до крайно леви, маоистки, троцкистки и др. Алексис Ципрас засега успява да бъде обединителното, диалогичното и симпатично лице начело на този конгломерат. Той бързо печели популярност не само с речовитост и организационни умения, но и с демократизма си — пътува само с мотоциклет и никога не носи вратовръзка. Остро критикува „спасителните“ рестрикции, подкрепя уличните протести срещу тях, лансира като алтернативен изход от кризата стимулирането на икономиката и прогресивното данъчно облагане.

Начело на изборната листа на СИРИЗА е кумирът на Ципрас — легендарният 90-годишен ветеран антифашист и писател Манолис Глезос. В нощта на 30 срещу 31 май 1941 г. 19-годишният тогава Глезос заедно със своя приятел Апостолос Сантас смъква хитлеристкия флаг от Акропола, където са го закачили окупиралите Атина нацисти. Генерал Шарл де Гол го нарича заради този акт първия партизанин на Втората световна война“. Осъждан 4 пъти на смърт и лежал общо 16 години по затворите, включително и след войната, комунистът Глезос се ползва с изключително висок морален авторитет сред гърците. Въпреки напредналата си възраст той активно участва и в сегашните протести срещу социалните орязвания. По време на демонстрация на на 4 март 2010 г. полицай изстрелва почти от упор мощна струя сълзотворен газ направо в лицето на ветерана, което предизвиква силно възмущение в Гърция. Въпреки инцидента Глезос продължава активната си дейност. През есента на 2011 г. заедно с друга гръцка легенда — композитора и също бивш комунист Микис Теодоракис, излиза с манифест, заклеймяващ финансовия фашизъм“. Много от тезите на двамата ветерани днес са в програмата на СИРИЗА.

Франция

Френският народ изпрати Саркози на ваканция в Мароко не за да се продължи със същата политика. Благодарение на този нов и голям европейски ляв фронт Оланд няма да може да се отметне от обещанията си. Трябва да прави обратното на онова, което направи Папандреу, да се съобразява с левицата, иначе ще стане Оландреу“. Това каза Алексис Ципрас на общата пресконференция в Париж на 21 май т.г., дадена заедно с домакините му — Жан-Люк Меланшон, доскорошен президентски кандидат на френския Ляв фронт и пламенен антикапиталист, и Пиер Лоран, лидер на Френската комунистическа партия и водач на Европейската лява партия.

Клоритният и остроезичен Меланшон — философ по образование, бивш журналист, бивш троцкист и бивш социалист, бе най-ярката звезда на инак доста предопределените френски избори. И фактът, че за втория тур той открито подкрепи Франсоа Оланд, наистина е обвързващ за новия френски президент. Попадението за „Оландреу“ всъщност е патент на самия Меланшон от предизборната кампания. Той напуска ФСП през 2008 г. заради разногласия с тогавашното ръководство начело със Сеголен Роаял, бивша половинка на Оланд. И веднага основава своя Лява партия. Година по-късно е избран за евродепутат и пак тогава създава по-широкото обединение Ляв фронт, в което се включват и ФКП, и няколко по-малки леви организации. То го издига сега за кандадат-президент.

Сред основните точки в програмата на Меланшон беше искането за 100% данък върху всички доходи над 360 000 евро годишно, създаване на 9 нови прогресивни ставки, определяне на 1700-еврова минимална заплата и т.н. Меланшон взе сериозните за Франция почти 12%, но остана четвърти, изпреварен от събралата рекордните 18% лидерка на Националния фронт Марин льо Пен. Резултатите му обаче също са рекорд за по-левите от ФСП сили.

На изборите през 2007 г. представител на това течение беше младият Оливие Безансно, връстник на Ципрас, пощальон, блестящ оратор и антикапиталист. За него тогава гласуваха едва 4,6%. По-късно той основа Нова антикапиталистическа партия с троцкистки уклон, но в сегашната кампания не се кандидатира.

Емблематична фигура за ляво настроена Франция е и нашумелият фермер алтерглобалист Жозе Бове. През 90-те той пръв смачква с трактора си ресторант на „Макдоналдс“ като символ на хищната глобализация. После излежава и присъда за това. В момента кротналият се Бове е евродепутат от групата на еколозите.

Цялата власт във Франция в момента е в ръцете на социалистите — те взеха абсолютно мнозинство и на парламентарните избори прези юни т.г.

Германия

Между двата тура на гръцките избори Ципрас отиде да се представи не само във Франция, но и в Германия. Там го посрещнаха съидейниците му от партия „Левицата“, на които обаче не им беше много до гости. Буквално десетина дни след гостуването на лидера на СИРИЗА — на 2 и 3 юни т.г., „Левицата“ се събра в Гьотинген на свой извънреден конгрес, за да си обнови ръководството. Структурата на партията предвижда по двама съпредседатели начело — един представител на Източна Германия и един на Западна. Но застъпилата през 2010 г. едното съпредседателство Гезине Льоч, бивша ГДР-ка, обяви през април т.г., че се оттегля, защото съпругът й е болен. Така се наложи нов конгрес и нов избор.

Желание да се бори за председателския пост бе заявил Червения Оскар — Оскар Лафонтен, на чиято енергия и политически опит се дължеше големият 11-процентен успех на „Левицата“ в изборите през 2009 г. През 2010 г. Лафонтен напусна ръководството, което упражняваше заедно с „оси“-то (източногерманеца) Грегор Гизи, с обяснението, че му се налага спешна операция. Някои свързват обаче оттеглянето му с една още по-лична история, изплувала вече и публично — нежната връзка на 68-годишния Лафонтен с 42-годишната доскорошна зам.-председателка на „Левицата“, огнената брюнетка Сара Вагенкнехт, дъщеря на персиец и  източногерманка от Йена. Самият Лафонтен признава за „близкото приятелство“ помежду им, след като се развежда с досегашната си съпруга, а Сара се разделя със своя мъж. Клюката за близостта им обаче изглежда преждевременно е „изтекла“ от техен партиен другар. Което дава повод на поначало жлъчните към „Левицата“ немски медии да заговорят за отровна атмосфера вътре в партията и за остри съперничества — между кандидати за лидерство, между източно- и западногерманци, между мъже и жени…

Това се отразява и в катастрофално падналите партийни резултати на местните избори в няколко провинции, включително в ключовата Северен Рейн-Вестфалия. Лафонтен потегля към конгреса в Гьотинген със заявената амбиция да поеме отново партийните юзди и да върне „Левицата“ към славните й времена. Като основен негов конкурент се явява източногерманецът Дитмар Барч. Сблъсъкът помежду им нагнетява още повече вътрешнопартийното напрежение — дотолкова, че досегашният председател Клаус Ернст дори започва да говори за задаващо се разцепление. До това все пак не се стига. Лафонтен отправя прочувствена реч за единство към делегатите. А за лидери в крайна сметка са избрани съвсем други хора — родената в източногерманския Дрезден преди 34 г. Катя Кипинг, изучавала славистика, американистика и право в Дрезденския университет, и 57-годишният Бернд Риксингер от западногерманския Леонберг, Баден-Вюртемберг. На тях се пада отговорността да изведат партията в по-стегнат строй на решаващите общи избори в Германия догодина.

Редно е вътрешните дрязги бързо да заглъхнат, ако левичарите искат да са в крак с и без това достатъчно сложното европейско време. Ето как усеща предизвикателствата му 83-годишният ляво настроен голям немски философ и социолог Юрген Хабермас:Някъде след 2008 г. разбрах, че процесът на разширяване, интеграция и демократизация не означава, че автоматично се движим напред. Този процес е обратим и за пръв път в историята на ЕС действително преживяваме демонтиране на демокрацията. Не вярвах, че това е възможно. Но стигнахме до важен кръстопът.“

Дейната и енергична нова водачка на „Левицата“ Катя Кипинг, приковаваща внимането и с боядисаната си в яркочервено коса, вече показа как смята за справедливо да бъде възстановена демокрацията в ЕС. В интервю за в. Франкфуртер Алгемайне Зонтагсцайтунг“ тя се обяви за прилагане в цяла Европа на предложението на своя френски събрат по идеи Жан-Люк Меланшон за облагане със 100% данък на най-богатите. Катя предлага инициативата да бъде приложена към всекиго, който получава над 40 000 евро месечно.Никой не се нуждае от доход, надхвърлящ 40 пъти минималното възнаграждение“, отсича Кипинг. Според нея излишъците в печалбите са вредни за реалната икономика, защото обикновено отиват за оказване на политическо влияние чрез подкупи или за пагубни финансови операции“.

Италия

Най-високият като абсолютна стойност дълг на страна от еврозоната е италианският — наближава 2 трилиона евро и по много преценки е по-неизплатим и от гръцкия. Италия обаче е пощадена от публичната стигма, лепната на една Гърция. И мнозина наблюдатели отдават това на факта, че управлението в Рим бе поръчково прехвърлено още миналата есен на верния брюкселски кадър Марио Монти след не по-малко поръчковото скриване от публичния живот на преялия със самозабравяне Силвио Берлускони. Сатуквото там обаче си остава непокътнато, Монти практически управлява с гласовете на съпартийците на Берлускони от „Народ на свободата“ и на приелата де факто широка коалиция Демократическа партия, която по стар навик е смятана за левоцентристка.

Тази конфигурация реално няма достатъчно силна алтернатива отляво, където е позиционирана олекналата заради лидерски съперничества и разцепления Партия на комунистическото обновление (Rifondazione Comunista). Парадоксално, но факт — Италия, страната, която през 1976 г. за малко не стана първата членка на НАТО с комунисти в правителството и чиято комунистическа партия през Студената война бе най-масовата, най-силната и най-еврокомунистическата, днес практически е бездействена и открояваща се левица.

През 1991 г. тогавашната Италианска комунистическа партия (ИКП) се трансформира в ориентираната към социалдемократизиране Партия на демократичната левица (ПДЛ), която днес вече се казва Демократическа партия и е отишла по-надясно и от социалдемокрацията. Фракцията, недоволна от тази насока, се отцепва и сформира самостоятелна организация под името Партия на комунистическото обновление (ПКО), в която се влива и ултралявата формация „Пролетарска демокрация“.

Най-шумният досега, но и доста противоречив период на ПКО е по времето, когато я оглавява яркият полемист Фаусто Бертиноти — от 1994 до 2006 г.  През 1998 г. Бертиноти и хората му отказват да гласуват за бюджета на тогавашното излъчено от ПДЛ правителство начело с Романо Проди и така предизвикват падането на кабинета му. Несъгласни с това решение видни дейци на ПКО, включително и първият й ръководител Армандо Косута, протестно я напускат и създават Партия на комунистите на Италия, влязла по-късно в коалиция с ПДЛ. При второто правителство на Проди през 2006 г. Бертиноти пак е поканен за ключов съюзник и този път е напълно лоялен. Вследствие на което получава и поста на председател на долната палата на парламента — Камарата на представителите. Остава на тази позиция до 2008 г., след което не се завръща в организационното ръководство на ПКО. Заема се с издаването на нейното теоретично списание „Алтернативи за социализъм“, което оглавява и днес, когато е вече 72-годишен.

От 2008 г. ПКО се ръководи от Паоло Фереро, някогашен активист на „Пролетарска демокрация“ и бивш работник в заводите „Фиат“, бил е министър на социалната солидарност във второто правителство на Проди. В надпреварата за лидерския пост на вътрешнопартийните избори през 2008 г. основен съперник на Фереро е яркият и артистичен интелектуалец Ники Вендола, регионален глава на областта Пулия, защитил навремето дипломна работа върху творчеството на Пиер Паоло Пазолини в Университета в Бари и публично признал още през 1978 г. своята гей-ориентация. Фереро получава 53% от гласовете, а Вендола — 47%. Загубвайки този вот, Вендола напуска и ПКО, като основава своя собствена формация — „Левица-екология-свобода“. През 2010 г. печели втори мандат начело на Пулия с още по-убедителна разлика от съперника си берлусконец от „Народ на свободата“.

През май 20011 г. Вендола и неговата „Левица-екология-свобода“ изиграват решаваща роля за победата в кметските избори в Милано (крепостта на Берлускони!) на авторитетния адвокат и политолог Джулиано Пизапия, бивш активист на „Пролетарска демокрация“ и ПКО. Той е издигнат за поста на милански градоначалник от лява коалиция около Демокритаческата партия с участието „Левица-екология-свобода“ в противовес на кандидат на Берлускони. В качеството си на юридически защитник Пизапия е отстоявал правата на семейството на Карло Джулиани, 22-годишния алтерглобалист, убит през лятото на  2001 г. от карабинерите при размириците около срещата на Г-8 в Генуа. В ПКО обаче остават ревниви към личности като Вендола и Пизапия — защото са избрали свои индивидуализирани политически писти и са потърсили по-широки форми на обединение.

Същевременно в самата ПКО също тече процес на отваряне към съюзници и партньори, включително на общоевропейски терен. Една от най-ярките фигури на ПКО на международен терен е 39-годишният Фабио Амато, член на Секретариата и УС на Европейската лява партия, ръководител на Департамента по международна политика на Партията на комунистическото обновление (Rifondazione Comunista). Той също неотдавна гостува в София на споменатата конференция на партията „Българската левица“ и ЕЛП и призова за действена общоевропейска алтернатива срещу варварството“ на пазарния фундаментализъм. 

Испания

Движението на „възмутените“ от прехвърлянето на най-тежката цена на кризата върху най-зле осигурените членове на обществото доби най-голяма масовост в Испания. Централните градски площади там бяха окупирани от протестиращи още на 15 май 2011 г., точно в навечерието на тогавашните испански местни избори. Затова испанският вариант на това движение е известнво и като 15-М. Младежката безработица в страната, която надхвърля вече 50%, изведе на демонстрации, граждански асамблеи, окупации и обществени дебати преди всичко младите испанци. Но къде индиректно — чрез публикации, петиции и декларации, а къде и директно, към тях се присъединиха многобройни ветерани още от борбата с диктатурата на Франко и изтъкнати писатели, учени, артисти, преподаватели.

Голям отзвук например добиха изявите на „възмутения“ изключителен испански интелектуалец, икономист, писател и хуманист  Хосе Луис Сампедро, който навърши 95 г. през февруари т.г. Яркото му перо продължава и сега да изобличава сговора на политическата класа да не се посяга на финансовата олигархия и коланът да се затяга само върху стомаха на редовия гражданин. Сампедро преведе на испански и книгата-манифест на своя почти връстник от Франция Стефан Хесел „Възмутете се!“ Двамата заедно я представиха на премиерата й в Мадрид, която се превърна във впечатляващ форум на търсачите на алтернативни изходи от кризата.

На същото търсене е посветена и още една нашумяла в Испания книга под ясното заглавие „Има алтернативи. Предложения за създаване на работни места и социално благополучие в Испания.“ Неин издател е алтерглобалистката организация ATTAC, а автори са трима авторитетни испански учени — социологът и политологът Винсенс Наваро и икономистите Хуан Торес Лопес и Алберто Гарсон Еспиноса. Последният е най-младият от тримата, роден е през 1985 г. и можем да очакваме в близко бъдеще да стане испанския Ципрас“. Освен че е блестящ учен и преподавател от университета „Пабло де Олавиде“ в Севиля, Алберто също е и активист на ATTAC (заедно с Хуан Торес Лопес), деен член на лявата коалиция „Обединена левица“ (чийто гръбнак е някогашната Испанска комунистическа партия), а от ноември 2011 г. е избран за депутат от „Обединена левица“ в испанския парламент. Ярък и подготвен оратор, лесно печели доверието и симпатиите на аудиторията, удивително телегеничен — медиите в Испания постоянно го търсят за интервюта и изявления около левите антикризисни алтернативи и позициите на „възмутените“.

„Обединена левица“, която много дейно се включи в протестното движение в Испания, постигна на последните избори голям успех, вкарвайки цели 11 депутати в новия парламент. В предишния тя имаше едва двама. Сред новите 11 е и сегашният координатор на коалицията, комунистът и доскорошен синдикалист Кайо Лара. След дълъг период на вътрешни турбуленции, непремерени съюзи и лъкатушещо развитие той отвори организацията към широкото гражданско движение и й спечели настоящата популярност и авторитет сред испанците.

Хитът на тазгодишния панаир на книгата в Мадрид бе новото издание на отпечатания за първи път през 1848 г. Комунистически манифест“ на Маркс и Енгелс, оповести испанският в. Ел Паис“. Според вестника настървеното търсене на революционната брошура се обяснявало с кризата, докарала на испанците 23-процентна безработица. Хората искали да научат има ли алтернатива и къде да я търсят“...

 

Икономическият екип на СИРИЗА

Ключовата фигура в екипа, който изготвя икономическата програма на СИРИЗА, е 65-годишният икономист Янис Драгасакис. До 1991 г. той е сред водещите фигури в Комунистическата партия на Гърция (ККЕ). Участва в коалицията „Синаспизмос“ от създаването. През юни 1989 г. е избран за депутат. Тогава участва като зам.- министър на икономиката в технократското ширококоалиционно правителство на Ксенофон Золотас, бивш ръководител на Националната банка. Впрочем Золотас, днес вече покойник, придобива световна известност през 1957 г. със своя реч в Ню Йорк пред съвместен форум на МВФ и Световната банка. Речта формално е на английски, но почти всяка дума в нея практически е с гръцки произход…

Янис Драгасакис е учил политология и икономика в гръцки и чуждестранни университети, работил е като изследовател и съветник в различни компании, бил е член на представителството на гръцкия парламент в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа.

Драгасакис се опитва по следния начин да парира пропагандната теза, че отрицателната позиция на СИРИЗА по „спасителния план“ застрашава еврото: „Ние не говорим за едностранни действия. Напротив, признаваме, че сме структурно зависими от ЕС. Затова настояваме за предоговаряне на всичко, освен ако не бъдем принудени да предприемем едностранни действия“.

В икономическия екип на СИРИЗА са още: Янис Статакис, Янис Милиос и Евклидис Цакалотос. Макар и с известни различия в позициите си, те всички са единодушни, че меморандумът за икономическа помощ трябва да бъде заменен с национален план за изправянето на Гърция на крака. Разногласията им са повече по отношение на начините и мерките, които трябва да предприеме едно ляво правителство „на ниво преходни промени“.

Янис Статакис има дългогодишна академична кариера, по време на която е бил изследовател в университетите в Ню Йорк и Харвард. Янис Милиос е преподавател по политикономия в Политехническия университет в Атина. Негов колега от атинския Икономически университет е възпитаникът на Оксфорд и настоящ депутат от СИРИЗА Евклидис Цакалотос. Сред по-младите в екипа – около 30-годишните, е Гавриил Сакеларадис, докторант по икономика в Атинския университет. Икономистът и научен сътрудник в Института за заетостта на Синдиката на заетите в частния сектар Янис Евстатопулос пък е спецът в анализите на външноикономическата обстановка.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук