„УДАРИ ЧАСЪТ ДА ИЗМИСЛИМ ОТНОВО ПОЛИТИКАТА И СВЕТА“

0
149

Игнасио Рамоне (1943, бивш директор на френското издание на „Монд  дипломатик“) е един от най-блестящите съвременни мислители. Той е социолог и семиолог, специалист по геополитика, преподавател по теория на комуникациите, проникновен журналист. Неговата интерпретация на модерността и в частност на глобализацията е преломен момент срещу господстващото мислене.

 

За политическото съвремие, за кризата и нововъзникналите социални движения, за Европа и бъдещето с Игнасио Рамоне разговаря Диарио Кафка

 

Диарио Кафка: Свидетели ли сме на възраждането на движенията за граждански протест?

 

Игнасио Рамоне: Откакто се разрази съвременната финансово-икономическа криза през 2008 г. присъстваме на разрастване на движенията за граждански протест. На първо място, в най-засегнатите страни (Ирландия, Гърция, Португалия, Испания) гражданите по граждански заложиха чрез гласовете си на подкрепата на опозицията, като си мислеха, че тя ще внесе политическа промяна, клоняща към по-малко строги икономии и по-малко спасителни мерки. Но когато в тези страни се смениха правителствата, преминавайки от ляво или център-ляво към дясно или център-дясно, изумлението беше пълно. Защото новите консервативни правителства радикализираха още повече ограничителните политики и поискаха още жертви, още кръв и сълзи от гражданите. Ето тогава започнаха протестите. Най-вече защото гражданите имат пред очите си два примера за успешни протести: на обединения народ в Исландия и на опозиционните движения, които свалиха диктатурите в Тунис и Египет. Освен това изпъква фактът, че социалните мрежи улесняват формите на спонтанна организация на масите, без необходимост от лидер, от политическа организация или програма. И всичко беше налице, за да се появят през май 2011 г. „възмутените“ в Испания и примерът им да бъде последван по един или друг начин в цяла Южна Европа.

ДК: Защо политическите партии от левицата са зле разбирани от тези движения?

ИР: Защото това, което медиите наричат „леви политически сили“, съдържа, според тези движения и разгневените множества, много малко ляво. Не трябва да се забравя освен това, че тези партии са ангажирани със същата консервативна политика, която първи те приложиха без упойка. Нека си спомним какво се случи в Испания, когато изведнъж през май 2011 г. Родригес Сапатеро, без предупреждение и обяснение, реши да приложи един брутален ултралиберален спасителен план, който беше точната противоположност на ДНК-то на социализма.

ДК: Кой беше първородният грях на вълненията от Май’68? Късно появили се деца на 68-а ли са днешните движения? Мислите ли, че те действително могат да изградят политическо противовластие, реална алтернатива на правителството или са по-скоро емоционални движения?

ИР: Двете епохи не могат да се сравняват. Май’68 беше криза на една държава в експанзия (раждане на консуматорското общество, висок растеж, пълна заетост), която продължаваше да бъде дълбоко консервативна и дори архаична по своите обичаи. Днес знаем, че това беше по-скоро политическа, отколкото културна криза. А движението 15М е отражение на пълния срив на всички институции (Корона, правосъдие, правителство, опозиция, Църква, автономна власт). В този смисъл то е най-положителното, което се е случвало в испанската политика след края на франкизма. Най-свежото и най-обновителното. Макар че не се е трансформирало в политическо движение с перспективата да завоюва властта, то разкрива дълбокото усещане за омерзение на испанското общество, ударено от кризата и от бруталните мерки за строги икономии на правителството на Мариано Рахой.

Би могло да се каже, че протестните движения са добра новина, защото доказват, че европейските общества и особено младежта, сурово наказана от социалната криза, изразяват общото недоволство от преживяваната ситуация и от неолибералните решения, които правителствата и Европейският съюз прилагат срещу кризата. Дори нещо повече, тези движения отхвърлят крайно тежките мерки за икономии за икономическо спасение в една Южна Европа, където над 20% от младежите под 30-годишна възраст са безработни. И трябва да се отбележи, че тази младеж се изразява мирно, без насилие, вдъхновена от няколко по-общи движения.

ДК: Какви други последици произтичат от тази криза в Европа?

ИР: Кризата се проявява също в нарастването на страха и озлоблението. Хората живеят в състояние на тревога и съмнение. Завръща се чувството за паника, предизвикано от неопределени заплахи като загуба на работното място, технологичните шокове, биотехнологии­те, природните бедствия, общата несигурност. Всичко това е едно предизвикателство пред демокрациите, защото този „дифузен терор“ понякога се трансформира в омраза и отхвърляне. В няколко европейски страни тази омраза се насочва към чужденеца, имигранта, различния, към другите (мюсюлмани, цигани, африканци, нелегални) и се разрастват ксенофобните, расистки и крайно десни партии.

ДК: Способни ли са днешните социални и политически движения, чиято кулминация е движението „15 М“, да надминат традицион­ните политически партии от левицата?

ИР: Ние не знаем да правим политика без политически партии. Това, за което настояват опозиционните движения, възмутените в почти цяла Южна Европа, е да се променят правилата на играта. Новите правила биха предполагали, например в Испания, нова конституция, за което настояват все по-голям брой граждани. Конституция, която да даде повече власт на гражданите, да гарантира повече социална справедливост и да накаже отговорните за настоящия провал. Провал, който не може да изненада никого. Скандалът с лошите ипотеки се знаеше от всички. Както и със свръхликвидността, ориентирана към спекулата, и с шеметния скок на цените на жилищата. Никой не се тревожеше, защото престъплението облагодетелстваше мнозина. И продължаваше да се твърди, че частните предприятия и пазарът ще оправят всичко.

През дългата история на икономиката държавата винаги е играла централна роля. Само през последните тридесет години — което е нищо за една многовековна история — пазарът се стремеше да изхвърли държавата от сферата на икономиката. Трябва да се върнем към здравия разум, към разумното кейнсианство — толкова държава, колкото е нужно, и толкова пазар, колкото е наложително.

Очевидното доказателство за краха на сегашната неолиберална система са икономиите и плановете за спасение, които показват, че пазарите са неспособни да се саморегулират. Самоунищожили са се от собствената си ненаситност.

Освен това се потвърждава един закон на неолибералния цинизъм: облагите се приватизират, а загубите се социализират. Сега бедните са принудени да плащат за ирационалната ексцентричност на банкерите, а биват и заплашвани, че ако откажат да платят, ще обеднеят още повече!

Ще лумне ли социален пожар? Не е невъзможно. Социалните последици от икономическия катаклизъм са с невиждана жестокост: 23 милиона безработни в Европейския съюз и над 80 милиона бедни. Младежите се оказват основната жертва. Ето защо от Мадрид до Лондон и Атина, от Никозия до Рим вълна от възмущение вдига на крака младежта. Нека прибавим и това, че днес средните класи също са уплашени, защото неолибералният модел на растеж ги изхвърля край пътя. В Испания част от тях се присъединиха към младежите, за да отхвърлят ултралибералния интегризъм на Европейския съюз и правителството. „Те не ни представляват“, заявиха всички възмутени.

ДК: Как гледате на Европа и на общия европейски проект през последните години под господството на Германия и на политиката й на строги икономии?

ИР: Курсът на глобализацията сякаш е преустановен. Все повече се говори за деглобализация, за спад на растежа. Махалото беше отишло прекалено далече в неолиберална посока и сега би трябвало да тръгне обратно. Удари часът да преизмислим политиката и света. Всички общества в Южна Европа са станали яростно антигермански, защото Германия, без никой да ù е предоставял това право, се издигна като шеф, самопровъзгласен, на Европейския съюз и развява програма на икономически садизъм. Сега Европа за милиони граждани е синоним на наказание и страдание една отрицателна утопия.

ДК: Има ли алтернативи пред напуснатото от традиционната социалдемокрация бойно поле?

ИР: Социалдемокрацията се провали, защото самата тя участваше в унищожаването на държавата на благоденствието, която беше нейното главно завоевание и основният ù знак за самоличност. Оттам и отливът на много граждани, които нехаят за политиката или се въздържат, като свеждат действията си до протест или като гласуват за Бепе Грило (което е начин да предпочетеш истинския клоун пред лицемерните му копия). Други решават да гласуват за крайната десница, която зрелищно се надига навсякъде, или в по-малка степен избират левицата на левицата, която днес въплъщава единствената прогресивна реч.

Така беше в Латинска Америка преди повече от десетина години, когато протестите сваляха демократично избрани правителства (в Аржентина, Боливия, Еквадор, Перу), които настървено прилагаха диктуваните от МВФ ограничителни мерки.

Така беше, докато социалните протестни движения не издигнаха ново поколение политически лидери (Чавес, Моралес, Кореа, Лула, Луго), които канализираха мощната енергия за промяна и насочиха гласовете към програми за ново политическо учредително съзидание, за икономическо презавоюване на националните богатства (национализации, кейнсианство) и за социално възраждане.

В този смисъл се наблюдава как Латинска Америка сочи пътя на една дезориентирана и грохнала Европа.

 

Източник:

http://www.eldiario.es/Kafka/Ignacio-Ramonet-llegado-reinventar-politica_0_122138364.html

 

Превод  Таня Маринкова

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук