ПРОЦЕСЪТ ЗА ПОДПАЛВАНЕТО НА РАЙХСТАГА (1933 – 2008 Г.) КАК СЕ СЪЗДАВАТ ПРАВО И ИСТОРИЯ

0
460

Майкъл Е. Тайгър е преподавател по право в Юридическия факултет на Университета Дюк. Най-известните му трудове са „Как да мислим за тероризма“ (Thinking About Terrorism, Chicago: American Bar Association, 2007) и „Борба с несправедливостта“ (Fighting Injustice, Chicago: American Bar Association, 2002).

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Джон Мейдж е изпълнителен директор на фондация „Монтли Ривю“ и адвокат по професия.

 

 

 

 

През първото десетилетие на ХХ век германската национална държава обединява мнозинството от немскоговорящото население в Европа (с изключение само на живеещите в Швейцария и в Австро-Унгарската империя) и е една от водещите страни в света. Тя се гордее със своята технологично усъвършенствана промишленост, с един от най-високите доходи на глава от населението, втората по големина армия и третия по големина флот в световен мащаб. Германия е в мир, с изключение на малки военни операции срещу бунтуващото се непокорно местно население в Югозападна Африка. Тя е сред водещите държави в света по предоставяне на основно социал­но осигуряване и въпреки това счита за неприкосновена частната собственост и върховенството на закона, освен в ясно очертаните граници на националната сигурност.

През първото десетилетие на ХХI век германската национална държава обединява мнозинството от немскоговорящото население в Европа (без групите, живеещи в Швейцария и в Австрия), нейната промишленост е технологически напреднала и доходите на глава от населението са високи. Военният ù бюджет е шести по големина в света и тя е в мир, с изключение на малки военни операции срещу бунтуващото се непокорно местно население в Афганистан. Независимо от направените икономии, малко държави в световен мащаб имат по-добро базисно социално осигуряване и Германия днес се гордее с неприкосновеността на частната собственост и върховенството на закона, освен в малкото ясно очертани граници на националната сигурност.

През четвъртото и петото десетилетие на ХХ век германската национална държава извършва престъпления, които без съмнение се считат за едни от най-ужасяващите в цялата човешка история.

Съществуват множество обяснения за причините, довели до спускането в „ада“ на нацизма. Някои от тях поставят акцент върху идеите, като например тезата на Исая Бърлин, свързваща линията на развитие на нацисткото варварство с тази на отхвърляне на просвещенските ценности от страна на германския романтически национализъм в началото на ХIХ век. Други обяснения, които са по-близки до разбиранията на авторите, търсят причините в интересите и действията на властващите на управляващата прослойка в обществото, от което се ражда Третият райх. Но какво може да се каже за будещата страхопочитание германска съдебна система, Прокуратура, адвокатска колегия и световно признати юристи, ковящи правната теория от своите университетски катедри? Въпреки че не може по никакъв начин да се вменява каквато и да било пряка причинно-следствена връзка и отговорност на съдебната система, напълно ясно е, че тя (или ако предпочитате „Законът“) никога не са били пречка за възхода на нацизма. Несъмнено германската съдебна система тук играе своята второстепенна, но не и маловажна, роля. За да могат нацистите да поведат германската нация по пътя на агресорската война и геноцида, необходимо условие е тяхната хегемония мълчаливо приемане на легитимността на техните действия и искания и преданото им изпълнение в ролята им на законни управници на германската държава, дори и от множеството немски граждани, неодобряващи тяхната политика. Съпротивата срещу нацизма в този случай изисква възможно най-бързото разкриване пред света на неговите престъпления и осъзнаване на заплахата, която той представлява за цялото човечество. Съществува един исторически момент в началото на нацисткото управление в Германия, когато един публичен процес насочва фокуса към възможността, която германският съд дава на нацистите да разширят своята хегемония, от една страна, и към потенциалните възможности съпротивителните движения в световен мащаб да разобличат техните престъпления — от друга. Това е процесът за подпалването на Райхстага.

Идването на нацистите на власт в победена
Германия
подпалването на Райхстага

Когато Германската империя, конституционна федерална държава, доминирана от Пруското кралство, влиза във война в първите дни на август 1914 г., това става при почти пълния консенсус сред нейните граждани, че причината за войната е предшествалата враждебна мобилизация на многобройната армия на Руската империя. Войната е дефанзивна и всички действия, необходими за защита на нацията от нахлуването на царистките орди, трябва да бъдат предприети незабавно. Това е общоприетото мнение на почти всички обществени прослойки в Германия — от антисемитите и консервативните нацио­налисти в дясно до мнозинството от социалдемократите в ляво.

Райхстагът — националният парламент, избран чрез всеобщия вот на мъжкото население, гласува единодушно не само необходимите средства, но и серия от военни закони и декрети, най-важен от които е първият Закон за извънредни правомощия от 4 август 1914 г. Той засяга редица основни права, дава на правителството право за „задържане под стража“ и ограничава свободата на събрания, на пресата и неприкосновеността на пощенската и личната кореспонденция.

С поражението във войната идва режим, оглавяван от социалдемократическо мнозинство, активно участвало в нейната подготовка и „прокълнато“ още от самото начало на своето управление поради съучастието си (с крайно десните националисти) в убийството на водачите на лявото социалистическо движение Роза Люксембург и Карл Либкнехт през януари 1919 г. Правителството е принудено да подпише Версайския договор, включително и тежките наказателни клаузи срещу Германия, които вменяват вина за започване на войната въпрос, отворен и днес, деветдесет години по-късно.

Ваймарската конституция на новия режим запазва федерализма като държавен принцип (полицейската власт се поверява на федералните области), както и водещата роля на Прусия, но сменя кайзера с избираем президент, в чиито правомощия влизат обявяването на извънредно положение и управление чрез укази. Докато съставените от политическите партии (включително и няколко оглавявани от социалдемократите) правителства идват и си отиват, Ваймарска Германия на практика продължава да бъде управлявана от старата класа на консервативно и националистично настроени едри собственици и земевладелци. Те почти без изключение доминират горните етажи на постоянната държавна администрация, армията, съдебната власт и промишлеността. В действителност единствената реална власт, с която социалдемократите разполагат, е контролът на полицията в доминиращата провинция Прусия. Той обаче на практика се използва срещу водените от комунистите леви работнически движения. Пруската полиция в голяма степен е полицията на столицата Берлин, като тя представлява над 60% от целия полицейски контингент на Германия.

Когато през 1929 — 1930 г. Голямата депресия достига Германия, оглавяваното от парламентарното мнозинство правителство пада и следват серия от избори, които не могат да излъчат ясно мнозинство. Президентът фон Хинденбург дава на оглавяваното от канцлера Брюнинг правителство правото да управлява чрез укази. От това   следват серия от сурови икономически мерки във време на масова и широко разпространяваща се несигурност.

Нацистите — преки наследници на крайно десните националисти, отговорни за убийството на Люксембург и Либкнехт, получавали вот между 3% и 6% на изборите през 20-те години, излизат на политическата сцена като водеща сила. Те печелят почти 20% на изборите през юни 1930 г. и около една трета от вота на двата избора за Райхс­таг, проведени през 1932 г. През лятото на 1932 г. фон Хинденбург назначава за канцлер фон Папен, маргинален десен политик. На 20 юни 1932 г., подпомаган от нацистите в Пруската провинция, фон Папен отнема от социалдемократите контрола над полицейската власт в Прусия, след като с извънреден указ на президента фон Хинденбург е назначен за комисар на Райха в Прусия.

След две неуспешни изборни кампании без ясно изразено мнозинство и смяната на фон Папен от Шлайхер на канцлерския пост, вече остаряващият фон Хинденбург е убеден от своя син Оскар и фон Папен да назначи за канцлер Хитлер. Което и става на 30 януари 1933 г. Хитлер спечелва доверието на фон Хинденбург, като иска за нацис­тите само два министерски поста — за Фрик, като вътрешен министър, и за Гьоринг (председател на Райх­стага от групата на нацистите по това време), като министър без портфейл, но също и вътрешен министър на Прусия, получаващ пълна власт над нейната полиция.

Новият кабинет издейства от отстъпчивия президент указ за разпускане на Райхстага и обявява нови избори за 5 март 1933 г. Гьоринг също получава указ, подготвен от фон Папен, но неизползван от него, който упълномощава новото министерство с извънредни права за борба срещу терористични действия“ от страна на комунистите. Този указ, наречен Указ за защита на германския народ, който включва извънредни правомощия за цензуриране на пресата, забрана на обществени събирания, „задържане под стража“ за период до три месеца при подозрение за планирани престъпни действия, е обнародван от президента фон Хинденбург на 4 февруари 1933 г.

Гьоринг започва работа по завземането на пълния контрол над Пруското вътрешно министерство и полицейските сили. Политическият отдел на полицията се реорганизира и се прекръства на „Geheime Staаtspolizei“, тайна държавна полиция или Гестапо, като нейното управление е пряко подчинено на Гьоринг. Явен знак за новата коалиция, идваща на власт, е новоназначеният комисар на Пруската полиция д-р Лудвиг Грауерт, до момента управител на Асоциацията на работодателите от тежката промишленост. В цяла Прусия се сменят полицейските началници и ключови фигури в гражданската администрация, като новите назначения са основно от редиците на нацистите. Самият Гьоринг изнася широко отразена в пресата реч пред полицейските части в Дортмунд, където представя новата ситуация по възможно най-ясен начин: Куршумът, изстрелян от дулото на полицейски пистолет, е моят куршум. Ако някой каже, че това е убийство, значи аз съм убиецът… Аз познавам единствено два вида закон, защото познавам само два вида хора — тези, които са с нас, и тези, които са против нас.“

На 22 февруари в цяла Прусия като спомагателни полицейски сили са вербувани петдесет хиляди членове на нацистката Щурмабтайлунг (Sturmabteilung – SA), или т.нар. щурмоваци. На 24 февруари оглавяваните от Гьоринг полицейски сили нахлуват в главната квартира на комунистите и обявяват, че са открили противодържавни печатни материали, подклаждащи към въоръжена революция и нападения срещу обществени сгради, без реално такива да съществуват. С тези действия всичко е подготвено за следващия ход.

Сградата на Райхстага е обхваната от пламъци в нощта на 27 февруари 1933 г. Незабавно следват масови арести по предварително подготвени списъци на комунистически лидери и депутати от Райхстага, както и на различни социалдемократи, водещи леви интелектуалци и профсъюзни лидери. Само през първата нощ след палежа около 4000 души са задържани и отведени в казармите на нацистката Щурмабтайлунг (SA), където са подложени на побой и мъчения. Гьоринг обявява, че подпалването на Райхстага е трябвало да послужи като сигнал за въстание и терористични действия в цяла Германия.

На 28 февруари 1933 г. Указът за защита на народа и държавата от комунистически насилнически действия, застрашаващи държавата, се обнародва с подписа на фон Хинденбург. Неговата първа клауза отменя всички основни права, гарантирани от Ваймарската конституция, изрично изброявайки личната свобода, свободата на словото, свободата на събрания, необходимостта от заповед за извършването на обиск по домовете. Втората клауза дава право на националното правителството да отстранява всички областни правителства. Друга клауза разрешава смъртното наказание за престъпленията, изброени в Указа, както и за палеж.

Въпреки всичко, на изборите от 5 март нацистите не успяват да спечелят мнозинство в Райхстага. Всъщност, със своя последен вот германците избират осемдесет и един депутати комунисти. На първото събрание на новосформирания Райхстаг обаче нацистите получават мнозинство, след като всички 81 комунистически депутати, повечето от тях в ареста след подпалването на Райхстага, са отзовани от парламента. На 23 март този Райхстаг гласува Закон за облекчаване на нуждите на народа и държавата (Gesetz zur Behebung der Not von Volk und Reich!), гарантиращ на Хитлер абсолютна власт в управлението.

Подпалването на Райхстага води до драматичен процес и до също толкова важен в своите последствия контрапроцес. Вниманието към него, към сблъскващите се политически идеи и течения, и не на последно място — към неговите основни действащи лица, влиза във фокуса на световната общественост и преса. Това е големият политически процес на своето време. В настоящата статия ще се опи­таме да представим и разгледаме политическата ситуация около палежа, процеса и съпътстващите ги събития, както и „уроците“, на които могат да ни научат променящите се исторически разкази за него. На критически анализ ще бъдат подложени различните версии за ключовите събития.

Три съдебни процедури
за подпалването на Райхстага

Три от проведените съдебни процедури по делото за Райхстага имат важно значение. Според германския закон, първата фаза на съдебния процес представлява първоначално разглеждане на доказателствата и неговата цел е съставяне на досие по делото и предявяване на формално обвинение. Тази първа фаза се извършва под ръководството на съдия Паул Фогт, лоялен нацист, който нарежда потенциалните обвиняеми да бъдат задържани в затвора, при това през по-голямата част от времето, оковани във вериги — в пълен разрез с действащото по това време германско законодателство. Тази съдебна процедура започва през март 1933 г. и завършва на 31 август 1933 г., като се изготвят тридесет и две папки с преписки и документи по делото. Обвинения се предявяват срещу холандския анархист Маринус ван дер Любе — арестуван на мястото на пожара, Ернст Торглер — водач на парламентарната група на Комунистическата партия в Райхстага, и трима български комунисти, временно пребиваващи в Берлин — Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев.

Втората съдебна процедура са серия от изслушвания, проведени в Лондон от т. нар. Правна комисия за разследване на подпалването на Райхстага. Целта на Комисията е да фокусира вниманието на световната общественост към случващото се в Германия и да събере доказателства, включително и такива, които най-вероятно няма да бъдат включени в германския съдебен процес — оневиняващи обвиняемите или уличаващи нацистите. На 20 септември 1933 г. Комисията оповестява резултатите от своята работа със заключение­то, че не съществуват доказателства, които да свързват Торглер, Димитров, Попов и Танев с пожара, че Ван дер Любе няма как да е действал сам и че съществуват множество важни свидетелства, че нацистите сами са организирали и извършили палежа на Райхстага. Дейността на тази Комисия е част от по-широко международно протестно движение, фокусирано не само върху предстоящия съдебен процес в Германия, но също и върху реалното завземане на властта от страна на националсоциалистите, използващи палежа като претекст. Работата на Комисията е подпомогната в голяма степен от разширеното разследване, извършено от Световния комитет за подпомагане на жертвите на германския фашизъм, събрало материални доказателства и свидетелски показания.

Третата съдебна процедура е открита на 21 септември 1933 г., когато в Лайпциг започва делото по наказателното съдопроизводство. На 10 октомври процесът се премества в Берлин, за да се улесни разследването на сградата и помещенията на Райхстага, след което отново се връща в Лайпциг. Председателстващият съдия Бюнгер произнася присъдата на 23 декември 1933 г.

И в трите съдебни процедури — предварителното съдебно производство, работата на Комисията и съдебния процес — нацистите и обвиняемите представят и разказват събитията по съвсем различен начин. Хитлер, Гьоринг и Гьобелс обявяват нацистката версия още в нощта на пожара — виновни са комунистите, а Ван дер Любе, който е арестуван на местопрестъплението, е действал под тяхното под­стрекателство и ръководство. На 28 февруари, деня след подпалването, се обнародва декрет, с който в понятието за държавна измяна се включват различни форми на несъгласие, включително и такива, свързани с твърденията, че нацистите са извършили подпалването. Официалните органи твърдят, че подобни мерки са необходими, вследствие на широко разследване, доказващо неоспоримата вина на неизвестни „комунисти“. След края на Втората световна война Гьоринг признава, че подобно разследване никога не се е състояло, но Хитлер е настоявал декретът да бъде издаден.

През нощта на 27 февруари Ернст Торглер доброволно отива в полицейското управление, след като чува своето име по радиото, и незабавно е арестуван. Тримата българи са арестувани на 9 март.

Нацистката власт сега се изправя пред проблема да докаже своите обвинения. Те решават да организират публичен процес, който да бъде формално издържан, но нямат намерения да бъде справедлив. На 3 март 1933 г. Гьоринг заявява пред кабинета, че първоначалното разследване и процедура започват скоро. Разследващият магистрат е д-р Брауне, често разследвал обвинения срещу Националсоциалистическата партия, който винаги е бил безмилостен към нас. Дори и да върши своята работа обективно, той едва ли е правилният човек, който да води подобен важен случай. Например той би могъл да ограничи разследването единствено като криминално деяние… дори би могъл да пусне депутата Торглер на свобода.“ 

Хитлер се съгласява. Така съдия Фогт е избран на мястото на Брауне. За да предотврати бъдещи съмнения в политическите убеждения и лоялността на съдии и адвокати, контролираният от нацис­тите Райхстаг учредява на 21 март 1933 г. „Специализирани съдилища“, където да се разглеждат дела по престъпленията, изведени в декрета от 28 февруари след подпалването на Райхстага. На 24 април 1934 г. Райхстагът учредява „народни съдилища“, които заменят съществуващите съдилища от първа инстанция за всички политически дела. В новата съдебна система всички съдии трябва да бъдат лоял­ни нацисти, а адвокатите на подсъдимия са длъжни да изразяват своята преданост към режима, като извършват пледоарии срещу своите клиенти. Само една от тези мерки се прилага с обратна сила към подсъдимите в процеса за подпалването на Райхстага — гласуван на 29 март закон разрешава прилагането на смъртно наказание за определени престъпления, извършени между 1 януари и 28 февруари.

Фогт започва работа с ентусиазъм. Той изпраща съобщение до полицейските служители в цяла Германия с молба за информация относно предполагаеми терористични действия и саботажи от страна на комунистите. Неговото внимание е насочено единствено към свидетелите, които са вербувани от полицията, и не обръща внимание на противоречията и пропуските в различните съдебни доклади, относно пожара.

Докато съдия Фогт извършва своята работа, активисти на антифашисткото движение в няколко държави започват ответни действия. Учредява се Световен комитет за подпомагане на жертвите на германския фашизъм с клонове в САЩ и няколко европейски страни. Активистите на комунистическите партии извършват изключителна работа по организирането на комитетите, като в тях се включват множество влиятелни фигури. На 1 август Комитетът издава книга под заглавието Кафява книга за терора на Хитлер и подпалването на Райхстага. Кафявата книга е преведена на много езици и се продава в милионен тираж, включително и в големите универсални магазини в САЩ. Според Артур Кьостлер, тя съдържа първите изчерпателни сведения за концентрационните лагери… преследването на евреите (и на други общности), потъпкването на литературата, изгарянето на книги и други аспекти на терора“. Кафявата книга съдържа впечатляваща серия от доказателства, че Торглер, Димитров, Попов и Танев са невинни и показващи, че нацис­тите са организирали и извършили палежа.

Комитетът наема екип от следователи и съдебни експерти, който събира доказателства в Германия и Холандия, където Ван дер Любе е живял. След приключването на предварителната работа следствената комисия започва съдебна процедура през септември 1933 г. в Лондон. Комисията се оглавява от известния британски адвокат Д. Н. Прит, старши адвокат и изтъкнат член на Лейбъристката партия. В нея участват и американският адвокат и основател на Американския съюз за защита на гражданските свободи Артър Гарфийлд Хейс, именитият френски адвокат Венсан де Моро-Жафери, бившият италиански премиер Франческо Нити и швейцарският сенатор Георг Брантинг. Заседанията на Комисията са организирани според всички формални съдебни изисквания, като се изслушват пространни и подробни свидетелски показания и изложения на доказателства относно пожара и реакцията на нацистите спрямо него.

Вследствие на безупречната репутация на своите членове и стриктното провеждане на заседанията и изслушванията, работата на Комисията започва да се отразява положително в световната преса. Докладът, изготвен от нея, дори достига нелегално до Германия и в няколко случая се оказва текстът, срещу който нацистите насочват своите усилия в процеса. Така например, д-р Зак, адвокатът на Торглер, посвещава повече от половината от заключителната си реч, за да критикува в детайли доклада, преди да започне пледоарията по делото срещу своя клиент.

Кой подпалва Райхстага?

Следвайки този въпрос, ще започнем с разглеждането на доказателствата по делото, след което ще насочим вниманието си към съдебните процедури.

В нощта на пожара германската полиция арестува полуголия Ван дер Любе, който е свалил своята риза, за да я използва като запалителен материал при подпалването на едно от огнищата на пожара в сградата на Райхстага.

Много от описанията и анализите на ролята на Ван дер Любе в подпалването на Райхстага започват с неговите политически и социални възгледи и дори понякога — с неговата предполагаема сексуал­на ориентация. Изхождайки от тези позиции, често основани на недостатъчни или липсващи доказателства, авторите прибързано достигат до заключението, че той или е действал сам, или е действал с помощта на комунистите или нацистите — в зависимост от пристрастията на пишещия. През 1933 г. всички автори от ляво и от дясно изпъстрят писанията си с подобни необосновани с доказателства заключения.

По-удачният и по-верен на обстоятелствата начин да се прецени ролята, която Ван дер Любе изиграва, е заключенията да бъдат базирани на неоспоримите съдебни доказателства, представени както в Лондон, така и на германския процес, а също и на очерците и показания­та на журналисти и полицейски служители от времето и мястото на събитието. Едва след това бихме могли да преценим достоверността на различните версии, защитавани в множеството публикации, посветени на подпалването на Райхстага.

Когато на 27 февруари около 21,30 ч. полицията пристига и арестува Ван дер Любе, Райхстагът вече гори и множеството отделни огнища се сливат в общ пожар. Пламъците не са изгасени почти до полунощ. Пристигналият около 21,45 ч. на мястото журналист от английски вестник — дори преди Хитлер, Гьобелс и Гьоринг — цитира изказването на един от полицаите, който казва: Хванали са един от подпалвачите — мъж, облечен единствено с панталона си. Изглежда той е използвал палтото и ризата си, за да подпали пожара. Трябва обаче да има и други вътре, в момента ги издирват.“

Когато Хитлер, Гьоринг и Гьобелс пристигат на мястото на пожара, те моментално — без никакви налични доказателства — известяват, че комунистите са отговорни за палежа и се подготвят за извънредно заседание, където да предприемат ответни наказателни действия.

Според представените от обвинението доказателства по делото Ван дер Любе влиза в Райхстага, като чупи прозорец на приземния етаж. Свидетелят Фльотер, който минава по това време с велосипеда си, чува звук от строшено стъкло и спира, за да види какво се случва. Той вижда човек на балкона на първия етаж, държащ горящ предмет в ръката си. Съобщава какво е видял на първия срещнат служител на реда — полицай Буверт, и продължава по пътя си. Друг свидетел — Талер, също спира, защото чува звука от чупене на стъкло. Според първоначалните си показания Талер вижда двама души в сградата на Райхстага.

Следователно, хронологията на пожара започва в 21,03 ч. или малко след това, когато свидетелите са единодушни, че са чули звук на счупено стъкло и са видели един или повече души да палят огън в сградата. Друго важно лице в това изложение на фактите е инспектор Скрановиц, който се втурва от своя, намиращ се в близост до Райхс­тага апартамент, намира и арестува Ван дер Любе около 21,25 ч. или малко по-рано. По това време главните зали на Райхстага вече са обхванати от пламъци.

По-късно Скрановиц подготвя схема на разположението на най-малко две дузини отделни малки огнища, които са били запалени и по-късно са се съединили в един или два бушуващи пожара. Обвинителният акт посочва двадесет и три отделни огнища в различни части на сградата и на различни етажи. За да може да се обвърже времето на възникване на първите пламъци около 21,03 ч. и последващото развитие на пожара, обвинението приема, че всички тези огньове трябва да са запалени за период от единадесет до четиринадесет минути.

Също така, всички разследващи съдебни експерти на Прокуратурата се съгласяват, че за подпалването на тези огнища са използвани едно или повече запалителни средства, като мненията се разминават в частта дали това са били твърди, или течни материали. През нощта, когато се подава сигналът за тревога и служителите на реда и официалните лица започват да пристигат при сградата на Райхстага, те намират всички външни врати заключени, както трябва и да бъдат.

Никога не е съществувало каквото и да било приемливо доказателство, свързващо Димитров, Танев и Попов с пожара. Торглер като депутат в Райхстага редовно е влизал и напускал сградата, но има убедително алиби за времето, в което възниква пожарът. Нито едно съдебно доказателство или достоверно свидетелско показание не го свързва с подпалването.

Ван дер Любе е видян и арестуван на местопрестъплението и без всякакво съмнение той е замесен. Както по-рано споменахме, Кафявата книга предоставя множество доказателства, уличаващи нацистите за подпалването на пожара. Проведеното от Комисията разследване сочи съществуването на подземен проход, водещ в Райхс­тага. Той разполага с три изхода — първият се намира в сградата на Райхстага, вторият — в квартирата на председателя на Райхстага (по това време Гьоринг), и третият — в помещение, което в съвременните на събитията документи се описва като машинно отделение или „моторно помещение“.

По време на процеса Димитров опитва да направи запитване дали подземният проход е бил разследван, използвайки събраната от Комисията информация. Първоначално неговото запитване се отхвърля като непроцедурно. Въпреки това обаче, един от свидетелите на обвинението — Адерман, свидетелства, че е чул шумове от прохода през нощите преди пожара. Това отваря темата за дискусия, като съдът назначава проверка на прохода и изслушва още свидетелски показания, свързани с него.

Както се оказва, най-малко един комплект ключове за подземния проход се съхранява от инспектор Скрановиц, същия, който арестува Ван дер Любе около 21,25 ч. Когато пожарът е открит, дежурен полицай се опитва да се свърже със Скрановиц, но той не отговаря на домашния си телефон. Той отива на мястото на пожара около 21,18 ч., като по-късно казва на един от офицерите на SS (съкращение на немското Schutzstaffel, „охранителен отряд“), че е чул да се движат хора в подземните етажи на Райхстага. Правната комисия заключава, че подземният проход най-вероятно е мястото, откъдето са влезли подпалвачите. Не е учудващо, че обвинението и германският съд отричат изцяло това становище.

Късно вечерта на 27 февруари Мартин Зомерфелд — прессекретарят на Гьоринг, идва на място при Райхстага и интервюира полицейски служители и пожарникари, за да подготви съобщение до пресата. В първоначалния вариант на комюникето той пише, че полицията е събрала около един центнер“ (т.е. почти 50 килограма) запалителни материали на местопрестъплението. Зомерфелд се среща с Гьоринг и двамата изготвят прессъобщение, в което се казва, че откритите неизползвани запалителни материали са толкова тежки, че е необходимо да бъдат носени от най-малко седем души, както и че подпалването най-вероятно е извършено от хора, запознати с вътрешното разположение в сградата на Райхстага. В съобщението до пресата, което Гьоринг разпраща, се казва, че най-малко десет души са участвали в палежа.

Най-надеждните разследвания на подпалването са фокусирани върху тези неопровержими съдебни доказателства, които показват, че Ван дер Любе няма как да е действал сам и че най-вероятното място на влизане в сградата на Райхстага е бил подземният проход, след като всички външни врати са били намерени заключени.

Много леви политически течения застават в защита на Ван дер Любе — най-вече срещу обвиненията, че е съучастник на нацис­тите. През 1933 и началото на 1934 г. анархистката групировка Comité mondiale contre la guerre et le fascisme (Световен комитет срещу войната и фашизма) публикува няколко трактата, чиято цел е да отхвърлят обвиненията срещу Ван дер Любе, изложени в Кафявата книга. Тази група има последователи във Франция, Нидерландия и Испания. Основаната тема на тези публикации е, че Ван дер Любе е верен последовател на работническото движение и неговите действия са напълно легитимни (…) индивидуални и значими“, като обвиненията от Кафявата книга, че Ван дер Любе е използван от нацистите, се определят като напълно буржоазни и сталинистски“. Именно тази интерпретация на неговите действия се е наложила в съвременността.

Три съдебни дела, петима обвиняеми

По време на съдебното дело съдът и обвинението разделят доказателствата на три фази. Първо, съдът изслушва показания и свидетелства за биографиите и дейностите на петимата подсъдими за времето преди палежа. Второ, съдебните заседания се преместват в Берлин, където се изслушват свидетелски показания относно самия пожар и събитията, протекли непосредствено преди, по време и след него. Третата фаза по всеобщо мнение е изцяло политическа, фокусирана върху предполагаемите убеждения на подсъдимите и официал­ното отричане от страна на управляващите нацисти за тяхно участие в подпалването на Райхстага.

Артър Гарфийлд Хейс присъства на по-голямата част от заседанията по съдебното дело и отбелязва разликите между съдебните практики в САЩ, които добре познава, и тези, на които е свидетел в Германия. В заседателната зала седят шестима съдии с червени тоги и шапки, с председателстващ съдия Бюнгер. От другата страна на подиума са прокурорите, също на повдигната платформа. В дясната страна на залата, в оградено пространство, са разположени подсъдимите, до тях седят техните защитници и пазачите им.

Германската съдебна процедура по това време се основава на континенталната европейска съдебна практика на гражданското право. Първоначалното разследване и тридесет и двата тома документи, изготвени по негово време, са основата на процеса. Процедурата не изисква адвокатите да държат въвеждащи речи. Свидетелските показания се назначават и определят според писмените документи от предварителното досъдебно производство, което позволява даден свидетел да бъде призован да свидетелства за една част от процеса, след което да бъде отзован и повторно призован, когато се разглеждат следващи казуси по делото. Съдиите имат право да прекъснат показанията на свидетеля и веднага да призоват свидетел с опровергаващи показания. В случаите, когато повече от едно лице твърди, че е свидетел на дадено събитие, няколко свидетеля могат да бъдат призовани едновременно и да бъдат разпитвани групово до достигане на задоволително решение. Съдия Бюнгер председателства разпитването на свидетелите, като се опира на документите и доклада от предварителното досъдебно производство. От време на време прокурорът и съдиите могат да се съвещават относно местоположението на дадена точка в папките по делото или в документацията.

Континенталната европейска съдебна практика разрешава базирани на слухове свидетелски показания — даден свидетел има право да разкаже какво му/ù е било казано или какво е чул/а да се говори. Слухът може да се омаловажи, според личната преценка на свидетеля, но независимо от това се приема като валидно показание в заседателната зала.

Организираната по този начин съдебна процедура почти не позволява адвокатът на подсъдимите да вземе думата и да се опита да насочи заседанието в своя полза. Както пише и самият Хейс:

В сравнение с нашата съдебна система адвокатът играе второстепенна роля в наказателното дело. Много по-важна роля имат самите обвиняеми. В Германия, след като съдията проведе своето разпитване, думата се дава на адвокатите, ако желаят да зададат въпроси. След това тази възможност се предоставя на подсъдимите. По време на делото Димитров никога не се отказва от това свое право и винаги взима думата. Той заявява пред съда, че не желае „нито меда, нито отровата“ на защитата на Тайхерт (назначения му служебен защитник). Неговото намерение е да защитава не само себе си, но и Комунистическата партия като цяло. Самият той казва: „Именно затова аз съм тук.“

Що се отнася до доказателствата — Димитров, Попов и Танев имат непоклатимо алиби. Видно е, че свидетелите, според чиито показания те биха могли да са извършили престъпленията, за които са обвинени, са или подставени лица с неверни свидетелства, или престъпници, заставени от нацистите да лъжесвидетелстват под страх от тежко наказание, като и в двата случая техните показания са неправдоподобни. Торглер, който като депутат в Райхстага има правото да влиза и излиза от сградата му, според всички показания не е бил в близост до нея, когато избухва пожарът.

Д-р Зойферт, защитникът на Ван дер Любе, почти няма възможност за действия, тъй като неговият клиент е направил самопризнания по време на разследването. По време на целия процес Ван дер Любе седи отпуснато в стола си, като Хейс дори го описва като приличащ на вол, който все повече се свива на кълбо“ (1) . На д-р Зойферт се налага дори от време на време да избърсва стичащата се от устата на клиента му слюнка. Усилията на управляващите да свържат Ван дер Любе с комунистическото движение са неубедителни. Твърди се, че той притежава червена партийна книжка, но по това време членските карти на Германската комунистическа партия са черни, а на нидерландската — синьо-черни. Партийната книжка с червен цвят в Германия по това време е тази на националсоциалистическата партия.

Отговорите на Ван дер Любе пред съда, когато е призоваван за свидетел, са преимуществено едносрични и често несвързани. Той колебливо се съгласява с насочващите въпроси относно неговите действия и самопризнанията, направени в полицията, но от време на време отговорите му стават уклончиви, сякаш не може да си спомни какво е вършил и казал.

Има един момент в делото, когато Ван дер Любе се оживява. На 20 октомври 1933 г. за свидетел е призован граф Волф фон Хелдорф, водач на щурмови отряд и полицейски служител. Той е участник в разследването за палежа, а в Кафявата книга е обвинен, че е и съучастник в самото подпалване. Когато той е подканен да огледа добре подсъдимите и да каже дали разпознава някого от тях или те него, Ван дер Любе не повдига глава, дори и след като съдия Бюнгер го подканва. В този момент фон Хелдорф изкомандва:Ти! Вдигай глава! Веднага!“, на което Ван дер Любе бързо се подчинява. Както отбелязва лявата преса тогава, той действа сякаш е чул гласа на своя господар.

Становищата на нацистките водачи и българските обвиняеми са идентични по една точка — че това несъмнено е политически процес. Всяка ефективна защита трябва да отчете този факт и да се изправи пред действителността на нацистката власт и влияние. Тактиката на Димитров, от изслушването на първия свидетел по делото до последните думи на заключителното слово, се основава на познаването на тази истина. Във всички разкази за делото неговата личност и действия ярко изпъкват. Защо можем да твърдим, че делото е било изцяло политическо? На първо място, четирима от петимата обвиняеми са арестувани и съдени, защото са членове на Комунистическата партия, а не на базата на правдоподобни доказателства. Лайтмотивът, който нацистите непрекъснато повтарят — виновни са комунистите“, е основната тема и на самия процес. Дори когато издава оправдателната присъда на Торглер, Димитров, Попов и Танев, съдия Бюнгер открито заявява, че подпалването на Райхстага е „разкрито“ като част от комунистически заговор. Второ, в съдебните заседания по делото нацистите открито влизат в полемика с доказателствата и твърденията, изложени в Кафявата книга. Обвинението до такава степен се стреми да отрече развитата теория в Кафявата книга, че може анекдотично да се твърди, че книгата е всъщност шести обвиняем в процеса. Нацистите защитават своята позиция по делото не само пред съда, но и пред цялата германска общественост и световната преса. Водещи нацистки фигури взимат дейно участие в делото, за да изкажат своите виждания. Не Димитров „политизира“ делото, той просто се оказва въвлечен в него и реагира според обстоятелствата.

Още от първия ден на съдебните заседания по делото Димитров изпъква със своите действия и изказвания. Той подлага на кръстосан разпит почти всеки свидетел, който споменава неговото име или това на някого от неговите сънародници. Обикновено той започва въпросите си с: Ще запитам свидетеля към коя партия принадлежи?“. Най-честият отговор, който въпросът получава, е към партиите в дясно“. Съдия Бюнгер пита, каква е целта на въпроса, на което Димитров отговаря винаги в смисъл на Искам да знам кой е платил за този свидетел“. Тук съдия Бюнгер често възразява, че това е обида към свидетеля“ и след още няколко въпроса той обикновено прекъсва разпита от страна на Димитров.

Когато Димитров дава показания, той винаги заявява, че защитава своята невинност, вместо директно да отговаря на задаваните въпроси. Той излага своята защита, като казва, че не е бил в Берлин, че не познава нито Торглер, нито Ван дер Любе и че се намира в Германия като представител на Българската комунистическа партия. По време на разпитите Димитров отговаря категорично и винаги поставя под съмнение справедливостта на съдебното дело. Поради това той често е порицаван от съдия Бюнгер и отпращан от заседанията за ден или два. Когато Димитров твърди, че картата на Берлин, за която се твърди, че е открита в неговата стая, е подхвърлена, съдията заявява: Няма да позволя да обиждате полицията по такъв начин!“ Когато той изказва предположението, че самите нацисти са извършили палежа, съдията отговаря:Димитров, (…) дръжте се почтително и сдържано. Ако не може да правите това, няма да стигнете далеч тук“. Димитров отговаря: Чувствам се призован да говоря. Не крия своите комунистически убеждения. Именно поради това съм противник на индивидуалния тероризъм. По време на разследването съдията (Фогт) се опита да ме изкара авантюрист и терорист“. Съдия Бюнгер съветва Димитров да постави този въпрос пред защитата си, на което последният отговаря: Аз сам съм си защитник.“

Именно така се представя Димитров по време на целия процес. Несъмнено най-известните моменти, които приковават внимание­то на съвременниците и на световната преса, са участията на водачите на щурмови отряди и полицейски служители Хайнес и фон Хелдорф, както и на Гьоринг и Гьобелс. Главният прокурор д-р Вернер обяснява, че в Кафявата книга се твърди, че Гьоринг и Гьобелс са подстрекатели на палежа и следователно трябва да им се даде възможност да изчистят имената си.“

Гьоринг е призован да се яви в съда на 4 ноември. Охраната около сградата на съда се удвоява, присъстват и множество представители на властта. В 10,30 ч., след като кара съда да чака един час, Гьоринг влиза в своята униформа на щурмовак. Всички германци го приветстват с Хайл Хитлер“. Съдия Бюнгер повтаря становището на д-р Вернер, че Гьоринг и Гьобелс имат правото да опровергаят обвиненията на Кафявата книга.

Гьоринг говори три часа под бурните овации на публиката в съда.

След изказването на Гьоринг Димитров започва своя ответен разпит. Той засипва Гьоринг с въпроси, чиято цел е да покажат, че обвиненията към комунистите в заговор са извършени след повърхностно и пристрастно разследване. Гьоринг гневно отговаря, че се интересува единствено от Германската комунистическа партия и чуждестранните комунистически негодници, които идват тук, за да опожарят Райхстага“. Аудиторията бурно ръкопляска. Димитров отговаря: Да, разбира се, браво, браво, браво! Те имат право да се борят срещу Комунистическата партия, но Германската такава има право да мине в нелегалност и да се бори срещу Вашето правителство и това как ние отвръщаме на удара, зависи от нашите сили, а не от закона.“ Тук съдия Бюнгер го прекъсва с думите: Димитров, няма да Ви позволя да правите комунистическа пропаганда в този съд!“, на което Димитров отговаря, че Гьоринг прави националсоциалистическа пропаганда. Словесната размяна продължава:

Гьоринг: Вижте, ще Ви кажа какво знае германският народ. Той знае, че Вие се държите безобразно… Не съм дошъл тук, за да бъда обвиняван от Вас!

Димитров: Вие сте свидетел.

Гьоринг: В моите очи Вие не сте нищо повече от разбойник, негодник, чието място е на бесилката.

Димитров: Чудесно, доволен съм от получения отговор.

В този момент съдия Бюнгер отново прекъсва Димитров под претекст, че извършва пропаганда, като изобщо не прави забележка за изказванията на Гьоринг. Димитров се опитва да зададе още въпроси, но съдията му нарежда да седне. Последно той пита: Вие много се страхувате от моите въпроси, хер министър, нали?“, на което Гьоринг не удържа гнева си и отвръща: Ти ще се страхуваш, когато те пипна. Чакай само да те изведа от правомощията на този съд, негоднико!“ Съдията предано се разпорежда: Димитров е отстранен от заседанията за три дни. Изведете го от залата!“

Именно този момент от делото е без аналог — свидетелят явно да заплашва обвиняемия с убийство. Следствията от ответния разпит от страна на Димитров на Гьоринг както в съда, така и по целия свят са „нажежаващи“. На следващия ден швейцарският консервативен вестникНойе Цюрхер Цайтунг“ (Neue Zürcher Zeitung) описва речта на Гьоринг като безумен и безразсъден гняв“ и заключава, че целият процес се обезсмисля с този прецедент“.

Явяването на Гьобелс в съда след четири дни е много по-малко драматично, но за него Димитров отново е във върхова форма. Той се фокусира върху несъответствията между твърденията на обвинението, че комунистите са извършили палежа, и по-ранните обвинения на Гьобелс за съучастничество и на социалдемократите в заговора. Съдия Бюнгер явно е взел поука от изслушването на Гьоринг, защото на няколко пъти се намесва и напомня на Гьобелс, че не е длъжен да отговаря на въпросите на Димитров, които са задавани с пропагандни цели“, но Гьобелс се отказва от предложенията на съдията. Торглер също разпитва Гьобелс, като заявява, че германските комунисти са избрали пътя на стачките и политическите разговори, а не този на насилието, за постигане на своите цели. В своето заключително слово Гьобелс обяснява, че е дошъл в съда, защото чуждестранната преса не е направила нищо, за да разобличи… лъжовните обвинения“, изложени в Кафявата книга.

В края на делото съдийската колегия изготвя пространно заключение, анализиращо всички показания и доказателства. Ван дер Любе е намерен за виновен и е осъден на смърт, останалите обвиняеми са оправдани. Съдът заключава:

Независимо от това, че… обвиняемите Торглер и българите (Димитров, Танев и Попов) не могат да бъдат осъдени като съучастници, то няма съмнение към кой лагер принадлежат те… Подпалването на Райхстага несъмнено е политическо действие. Тежестта на престъплението, сиреч на средствата, сочи към важността и жестокостта на целта. Тя може да бъде единствено завземането на властта… Престъплението може да бъде единствено дело на радикални леви елементи, чиято цел е била да използват ситуацията, за да свалят законното правителство и конституция и да завземат властта… Комунистическата партия вече е прокламирала подобни метежни призиви в своята програма. Тя е партия на държавната измяна.

Какво доказва процесът и на кого?

Всеки известен и следен от широката общественост процес има няколко публики. Всяка от страните по делото — обвинението и защитата, се стреми да постигне победа, когато това е възможно. Това означава — да спечели одобрението на съдията, съдиите или на съдебните заседатели. Но понякога, когато резултатът от процеса изглежда предопределен, а дори и понякога, когато той е неясен, страните знаят, че има и по-широка публика, тази на обществеността, която трябва по възможност да бъде убедена в справедливото решение на казуса.

 Обвинителите, които съдят Аарън Бър за държавна измяна, вероятно са знаели, че той най-вероятно ще бъде оправдан, но събраните доказателства и аргументи са така представени, че да опетнят трайно неговата репутация, независимо от изхода на делото. Когато през 1859 г. Джон Браун е съден за подстрекаване и водачество на бунт на роби, убийство и измяна срещу щата Вирджиния, намирането му за виновен и смъртната присъда са неизбежни и Браун знае това много добре. Той надига глас срещу робството и превръща делото срещу него в символ на аболиционисткото движение в САЩ.

В процеса за подпалването на Райхстага обвиняемите комунисти добре виждат как пожарът се използва от националсоциалистите. Нацистите получават мнозинство в Райхстага, след като отлъчват депутатите от Комунистическата партия в серията от репресивни мерки, последвали непосредствено след палежа. Обвиняемите са задържани под стража и са оковани през цялото време на предварителното следствие на съдия Фогт. Тяхното дело се разглежда от „нормален“ съд, но пред съдебен състав, който от десетилетия се формира от дясноориентирани консерватори вследствие на редица политически влияния и събития. Те не биха могли да очакват оправдателни присъди, независимо че не съществуват каквито и да било уличаващи доказателства за вина от тяхна страна.

От друга страна обаче, Димитров разполага с фактите от разследването, стоящо зад Кафявата книга. Той е и харизматична личност с ораторска дарба и вижда възможност да бъде оправдан. Всекидневно е в съдебната зала и използва всеки удобен случай, за да наложи своята личност и своята гледна точка по делото. Никой друг участник в процеса не е имал или не се е възползвал от всяка една възможност да говори, както Димитров. Артър Гарфийлд Хейс дава следното описание: Когато става на крака, той — със силата на собствената си личност — поставя съда, обвинителите, германската общественост и нацистите в отбранителна позиция.“ Според свидетелствата на Хейс дори съдия Бюнгер неохотно започва да проявява уважение към Димитров. Германското радио, което предава развитието по процеса, в един момент престава да излъчва заседанията, в които Димит­ров взима участие.

Независимо от това какви са били шансовете за благоприятно съдебно решение, Димитров знае, че представителите на световната преса, присъстващи на процеса, и левите движения, които следят хода му, трябва да чуят неговото послание. Той се намира в една линия на развитие, която започва с Кафявата книга, продължава с работата на Комисията за разследване в Лондон и ще бъде последвана от публични инициативи в негова защита. Той може да търси, както и да очаква да убеди публиката — във и извън съдебната зала — в своята правота.

Нацистите също действат с пълното съзнание за участващата публика. Като уреждат предварителното следствие и съдебното производство да се водят от съдия Фогт, нацистите максимално увеличават шансовете представяната от тях версия за подпалването на Райхстага да бъде централен фокус на целия процес. Осъждането на българите през цялото време изглежда проблематично, но от друга страна, правото на Торглер за достъп до сградата на Райхстага им дава основание да мислят, че той може да бъде признат за виновен. Но основната цел на процеса никога не е била осъдителната присъда. Разбира се, нацистката преса и дори самият Хитлер иронизират съдебното решение, с което обаче се поставя началото на промени в германската наказателна съдебна практика, които ще заличат и най-малката следа от справедливост.

Населението на Германия чува и познава версия на протичането на процеса, съвсем различна от тази, с която се запознават читателите на международната преса. Реакцията на тълпата спрямо участието на Гьоринг и Гьобелс е симптоматична. Нацистката политическа и пропагандна машина се насочва за използването на целия процес за подпалването на Райхстага — от самия палеж, през съдебното дело и до последващите го събития — като лостове за заздравяването на властта. За онези имотни и антикомунистически настроени „добри германци“, за които нацистите са нелицеприятни, подпалването на Райхстага и процесът около него дават успокоението, че предприетите до този момент крути мерки са до голяма степен както необходими, така и „законни“.

Завоюваната по този начин легитимност спомага и за последвалата готовност, с която „добрите германци“ ще изпълняват бъдещите заповеди на нацистите. И на всяка една от тези стъпки германската съдебна система ефективно изпълнява своята роля и работи за пълната легитимация на нацисткия режим до самия му крах. След като през 1933 г. са отстранени съдиите с еврейски произход и (няколко) съдии социалдемократи, от цялата германска юридическа система единствено един съдия подава оставка в знак на протест за цялото време на съществуване на Третия райх.

Променящата се история на процеса
за подпалването на Райхстага

Често може да се твърди, че миналото е несигурно, защото никога не знаем как то ще бъде описано от бъдещите историци. Процесът за подпалването на Райхстага е явен пример за този феномен. Когато присъдата е издадена, тя се приема за чиста монета от всички извън Германия, които в по-малка или по-голяма степен симпатизират на нацизма, но за хората, които са били свидетели на истинското лице на фашизма, заключенията на лондонските заседания и участието на нацистите се приемат за доказан факт.

Към времето на Нюрнбергския процес през 1945—1946 г. на практика вече не съществува съмнение за истината около палежа, единствено Гьоринг отрича да има каквато и да било вина дори и в Нюрнберг. Най-важните показания по казуса за Райхстага са тези на Ханс Бернд Гизевиус, който през 1933 г. е зачислен към новосформираното Гестапо като все още млад адвокат и протеже на Грауерт, номинирания от лагера на индустриалистите началник на пруската полиция на Гьоринг. По време на войната Гизевиус служи в германското контраразузнаване, но става двоен агент за Съюзниците. През есента на 1933 г. Гестапо го назначава като „наблюдател“ към процеса за подпалването на Райхстага.

Според свидетелствата на Гизевиус палежът на Райхстага е извършен от десетчленен отряд на SA, носещ силно запалима течност. Отрядът е воден от щурмови водач Хайни Гевеер и се намира под прякото командване на Карл Ернст, командир на SA за Берлин. Те влизат в сградата на Райхстага през подземните проходи, започващи от резиденцията на председателя на Райхстага Гьоринг. Гизевиус и неговият пряк началник от Гестапо Небе узнават подробностите по случая от заплахите на един от членовете на ударния отряд — Рал, да направи публично изявление. Съвсем скоро Рал е убит от SA. Неговият разказ съответства на фактите, представени и доказани по време на процеса — лековерният Ван дер Любе е бил за няколко дена под прекия контрол на SA и е вкаран в сградата на Райхстага от тях.

Гизевиус, който по лични убеждения е краен антикомунист, без съмнение е бил в позиция, позволяваща му да знае това, което твърди, и той става ключов съюзнически свидетел по време на Нюрнбергския процес. Неговата версия за събитията се потвърждава от показанията под клетва на генерал-полковник Франц Халдер, началник на германския Генерален щаб от 1938 до 1942 г., който на празника по случай рождения ден на Хитлер през 1942 г. чува Гьоринг открито да се хвали, че е организирал подпалването на Райхстага. Дори и при променените политически обстоятелства през 1956 г., в разгара на Студената война, Халдер отново потвърждава своето свидетелство с писмо, публикувано във вестник „Дас Парламент“ (Das Parlament) в Бон: „Аз седях точно до Хитлер, а Гьоринг седеше от дясната му страна… Всяка една дума беше ясно и силно изречена.“ Свидетелството на Гизевиус остава неоспорвано, докато събитията от Студената война не налагат в Западна Германия да се направи опит за реабилитация на нацизма.

„Денацификацията“ на германската администрация започва с окупацията на Германия през 1945 г., но в Западна Германия приключва със започването на Студената война през 1947—1948 г. Първоначално отговорността за този процес се прехвърля на западногерманската правна система, но тъй като тя е съставена почти изцяло от юристи, служили на Третия райх, „денацификацията“ бързо спира. С крайния антикомунизъм от първите години на Студената война, времето на „блокадата на Берлин“ и на войната в Корея, масовата западна преса обръща малко внимание на състава на новото западногерманско правителство. Всички обвинения, че новата западногерманска администрация и въоръжени сили са съставени почти изцяло от нацистки функционери, се отхвърлят като „комунистическа пропаганда.“

Постепенно в годините след затоплянето“, последвало смъртта на Сталин, идването на Хрушчов на власт и края на войната в Корея, истинността на тези обвинения не може повече да бъде отричана. Доказано е без всякакво съмнение, че верни съратници на Хитлер зае­мат ключови позиции както по високите, така и на ниските етажи на властта в Западна Германия. Ханс Глобке, началник на кабинета на западногерманския канцлер Аденауер, е имал централна роля в изготвянето и изпълнението на печално известните Нюрнбергски закони и избиването на германските евреи. От сто и шестдесетте висши офицери на западногерманската армия през 1961 г. само един не е бил полковник или генерал от Вермахта на Хитлер. В юридическите катедри на западногерманските университети има професори, писали ужасяващи статии за еврейския проблем“ в годините, довели до неговото окончателно решение“. Съдилищата в Западна Германия са изпълнени със съдии, които са били нацисти или са им служили предано. Разкрити са съдии, които са осъдени като военнопрестъпници в окупираните на нацистката армия страни. В една съдебна колегия от четиридесет и девет съдии, четиридесет са били нацисти, като някои от тях са обвинявани в убийство. Някои от тези случаи събуждат силен международен интерес. Например случаят с д-р Хелбауер, бивш SA щурмовак, който е бил съдия в Прага и е осъждал чехи на смърт за слушане на радио BBC или за опити за бягство от условия на робски труд. Когато един от оцелелите чехи — жертви на неговата „справедливост“ — разбира, че д-р Хелбауер служи като съдия в Хамбург, той възбужда дело с искане за обезщетение за нанесените неправди. Западногерманският съд отсъжда, че присъдите на д-р Хелбауер са били юридически правомерни“. През 1962 г. западногерманското Министерство на правосъдието съди Асоциацията на жертвите на нацизма като антиконституционна“, като и тримата съдии, назначени по делото, са бивши нацисти, а единият от тях е бил и SA щурмовак.

Разкритията за повсеместното присъствие на бивши нацисти във всички ешелони на властта в Западна Германия се нуждаят от отговор. Фактите от личната биография не могат да бъдат отречени, най-многото, което може да се направи, е те да бъдат завоалирани. Положени са огромни усилия за преувеличаване на минималната консервативна опозиция срещу нацизма и най-вече на закъснелия заговор от 1944 г. между дузина офицери, довел до неуспешния атентат срещу Хитлер. Но дори с най-големи преувеличения, много малко хора могат да твърдят, че имат макар и минимална връзка с тези изолирани събития.

Най-многобройната германска опозиция срещу нацизма идва от редовете на левите политически движения. Хората, които открито са се борили срещу нацистите, било с оръжие или не, лесно могат да бъдат открити в управлението на комунистическата източногерманска държава — ГДР. За Западна Германия в този исторически момент по-добра алтернатива е реабилитацията на нацистите, които все пак са били твърди антикомунисти и най-вече — реабилитация на нацистката правна система. Другият наболял въпрос, който стои на дневен ред и има по-материални измерения, са значителните искове на евреи — жертви на нацизма, за връщане или компенсации на имущество, отнето им (разбира се, винаги в съответствие с дадена правова рамка) през първите години след идването на Хитлер на власт.

Решение на тези въпроси се открива в защитата на позицията, че германската правна система продължава да работи напълно изрядно и легитимно (с изключение на злощастната загуба на службите на съдиите с еврейски произход в нея), най-малкото (поне що се отнася до еврейските ищци) до влизането в сила на Нюрнбергските закони на Глобке, началника на кабинета на канцлера Аденауер — няколко години, след като нацистите идват на власт. Ревизията на историята на процеса за подпалването на Райхстага може добре да послужи за такъв опит за реабилитация на нацистката правна система — все пак повечето от обвиняемите са оправдани и съдът отрича всякакво участие на нацистите в палежа.

По това време седмичното списание Дер Шпигел“ (Der Spiegel) на Рудолф Аугщайн, създадено по модела на списание Тайм“, до голяма степен изпълнява функцията на основен стожер на дясната антикомунистическа преса в Западна Германия (не много различна от медиите на Мърдок в днешно време). През 1960 г. в Дер Шпигел“ се публикуват серия статии на дотогава неизвестния Фриц Тобиас. През 1963 г. те са събрани в книга и бързо издадени на английски под заглавието Подпалването на Райхстага“ с голяма публична кампания в САЩ. Тобиас прави опит да отхвърли заключенията на Лондонската комисия, като твърди, че Ван дер Любе е действал сам, че нацистите са невинни и че всички обвиняеми са получили справедлив процес и присъди. Най-голямата част от неговото изложение е посветена на твърденията, че материалите, предоставени на Комисията в Лондон, са били подготвени от комунисти (и дори в някои случаи фалшифицирани) и работата на самата Комисия не е нищо повече от масова комунистическа пропаганда. Цитирайки обилно публични отричания на бивши комунисти“, Тобиас осмива хората, организирали Комисията и публикуването на материали по нейната дейност, най-вече на Кафявата книга. Вниманието на Тобиас е насочено преимуществено към Вили Мюнценберг, който е главният организатор на Комисията, описва го като интригант и човек, на когото не може да се разчита. В своя списък на бивши комунисти Тобиас слага на първо място Артур Кьостлер, като не отчита обаче факта, че Кьостлер в своите последни мемоари, писани след като отдавна се е отрекъл от комунизма, изтъква заслугите на Кафявата книга като един от първите документи, разобличаващи ужасите на нацизма, и завява със „сигурност“, че нацистите, вероятно група щурмоваци, са отговорни за подпалването на Райхстага.

Като допълнение към неговите аргументи (звучащи напълно валидно за времето на Студената война), че всяко предположение или твърдение на комунист вероятно е лъжовно, Тобиас се опира напълно на спекулативни и противоречиви свидетелства, че Хитлер е изглеждал изненадан от пожара и следователно не би могъл да е част от заговор за подпалването му. Когато Тобиас описва Ван дер Любе като единствения извършител, той изцяло загърбва неопровержимите съдебни доказателства за значителни щети от горене от няколко отделни огнища. Показанията на пожарните специалисти по време на процеса, които ясно доказват участието на неколцина подпалвачи, познаващи вътрешното разположение на сградата (и самият Гьоринг междувпрочем) са омаловажени и отхвърлени като „преувеличения“, чиято цел е да направят пожара да изглежда много по-серио­зен, отколкото е бил всъщност. Що се отнася до свидетелствата на Гизевиус, Тобиас твърди, че той не е присъствал на процеса за подпалването на Райхстага като наблюдател за Гестапо, че Ернст е имал алиби за времето на възникване на пожара и че Рал не е бил член на SA щурмовия отряд на Ернст (за беда на хората, които искат да вярват на Тобиас, по-късно недвусмислено се доказва, че всяко едно от тези твърдения е невярно).

Героят на процеса за Тобиас е назначеният за служебен защитник на Торглер Алфонс Зак, член на Националсоциалистическата партия. След оправдателната присъда на Торглер за кратко кариерата на Зак започва да запада и неговото здраве и живот са били заплашени. Независимо от това, той бързо превъзмогва всякакви съмнения по отношение на своята лоялност и в публикувана през 1935 г. книга заявява, че в наказателните дела в нова Германия съдиите, гражданските прокурори и защитата трябва да бъдат другари на правния фронт… (и) както новият съдебен процес вече не представлява конфликт между интересите на индивида и на държавата, така сега и служителите на правосъдието не трябва да приемат своите длъжности като противопоставени една на друга.“  Становището на д-р Зак намира своето пълно развитие в нацистките народни съдилища“, където служебните защитници често се включват в обвинението на подсъдимите, които би трябвало да представляват и защитават.

Наблюдателите на процеса за Райхстага имат различни мнения за това, доколко Зак е бил успешен защитник. Артър Гарфийлд Хейс, американският адвокат, който е член на Комисията и присъства на повечето заседания по процеса, смята, че Зак действа напълно компетентно. Той не приема идеята, че Зак е трябвало да защитава тезата, че нацистите са планирали и осъществили палежа. В писана през 1934 г. книга, посветена на пожара, Зак осмива твърденията, че нацистите са отговорни за подпалването на Райхстага. Други наблюдатели и анализатори на политически процеси отбелязват, че предвид решението на нацистките водачи публично да отричат заключенията и обвиненията на Кафявата книга със свидетелските показания на Гьобелс, Гьоринг и др., нито един себеуважаващ се адвокат не би трябвало да остава „неутрален“ пред подобни доказателства. Нацистите задават политическото предизвикателство на своя подход към делото и е безразсъдно те да не бъдат посрещнати на „бойното поле“, което те са избрали. Съгласно тази гледна точка, която и авторите на настоящата статия споделят, действията на Зак са незадоволителни. Според Тобиас, Зак е пример за образцов служебен защитник.

Тезата на Тобиас се основава в много голяма степен на твърдението на Артър Гарфийлд Хейс, че няма преки доказателства“, че нацистите са извършили палежа. Това обаче е очевидно изваждане от контекста и изкривяване на разбирането на Хейс, според когото за пряко доказателство се приема единствено свидетелското показание на очевидец, наблюдавал извършителите на местопрестъплението. Хейс не оставя и капка съмнение в своя пространен обзор на доказателствените материали, че има много силни косвени доказателства, насочващи към участие на нацистите. Именно поради това, когато главният прокурор по делото д-р Карл Вернер твърди, че Хейс е заявил пред шведски вестник, че нацистите не са замесени в подпалването, Хейс отговаря с писмо до Вернер, където пише: Не съществуват преки доказателства, че Любе е имал съучастници, но ако той не е действал сам, както Вие твърдите, то неговите съучастници трябва да са били нацисти“. Тобиас не цитира това писмо и твърди невярно, чеХейс е един от малкото, който осъзнава, че Ван дер Любе сам е подпалил Райхстага.

Въпреки своята идеологическа пристрастност и недостатъци, в ситуацията на Студената война тезата на Тобиас се приема официално, най-малкото от западногерманската и американската политическа власт. Със сигурност, за цяло едно поколение нито един завършващ студент, с амбиции за бъдеща академична кариера в Западна Германия или САЩ, не би посмял да оспори теорията на Тобиас.

С разпадането на ГДР и обединението на Източна Германия с Федералната република част от идеологическите постройки на Студената война за реабилитация на нацистката правна система губят своята raison d’être и за новото поколение юристи и историци става възможно по-дистанцираното и спокойно обръщане назад към историята около подпалването на Райхстага. Без съмнение за това способства и фактът, че вероятно по това време вече и последните нацистки юристи са напуснали съдебните скамейки и университетските катедри. Инго Мюлер, германски професор по право и държавен служител, пише книгата Правосъдието на Хитлер: съдебната система на Третия райх“, която излиза и на английски език през 1991 г. Мюлер недвусмислено разкрива лекотата, с която съществуващата германска съдебна система от 1933 г. (с изключение, разбира се, на служителите с еврейски произход, които бързо са освободени от съдилищата), се адаптира към нацисткия режим. Неговото изследване разкрива също така и пълния провал на процеса на денацификация“, поне що се отнася до западногерманската правосъдна система и истината за породилите широк обществен дебат през 60-те години на ХХ век твърдения, че западногерманската юридическа колегия е доминирана от хора, служили с готовност на нацисткия режим и много тях — бивши нацисти. Мюлер не може да даде категорично становище по въпроса дали нацистите са отговорни за подпалването на Райхстага, но заключава, че без съмнение е в техен интерес да са извършили това. Той отбелязва начините, по които нацисткото ръководство се възползва от ситуацията и открито критикува безпочвеното отричане на твърденията за участие на нацистите от страна на главния съдия по делото.

В своята книгаИстория на германското гражданско право 1914 — 1945 г.“, която излиза и в превод на английски език през 2004 г., Михаел Штолайс също недвусмислено демонстрира как професорите по гражданско право в германските университети (отново с изключение на техните колеги с еврейски произход, които са бързо отстранени) работят безпроблемно и много често с готовност за нацисткия режим, и как в почти всички случаи запазват своите позиции в Западна Германия.

Що се отнася до самата история за подпалването на Райхстага, основното събитие е публикацията през 2001 г. на изследването Подпалването на Райхстага — как се създава история“ (Der Reichstagbrand — Wie Geschichte gemacht wird) — съвместен труд на историка Александер Бахар и физика и психолога Вилфрид Кугел. Те изследват както вече известни и анализирани документи, така и такива, достъпът до които не е бил възможен дотогава. Също така във фокуса на изследването влиза и обширен анализ на съдебните доказателства по делото. Задълбоченият и подробен анализ недвусмислено доказва, че за времето между единадесет и четиринадесет минути, с което Ван дер Любе е разполагал според всички свидетелски показания в съда, е абсолютно невъзможно той да е бил на всички или дори на повечето от местата, на които са запалени първите огнища на пожара. Също така той не би могъл по никакъв начин да пренесе от едно място на друго количеството запалителни материали, открити и доказано използвани за предизвикването на пожара. Оттук насетне всеки, който защитава тезата на Тобиас, трябва да отхвърли напълно или всички съдебни доказателства и свидетелски показания от процеса, или природните закони, или и двете едновременно.

Що се отнася до самия мистериозен ревизионистки „историк“ Тобиас, той не е нито правист, нито историк и по всичко личи, че никога не е завършил висше образование. Той заявява своя идеологически неутралитет, като твърди, че е бивш член на Социалдемократическата партия, като обаче това е съмнително, а данните по-скоро сочат, че е служил в нацистките окупационни сили в Нидерландия, Италия и Беларус като член на Geheime Feldpolizei — Тайната военна полиция, така нареченото Гестапо на Вермахта. И както беше споменато по-горе, неговото мнимо фактологично опровержение на свидетелството на Гизевиус, че нацистите са планирали и извършили палежа, се основава изцяло на доказано неверни факти.

Пълната документация, до която имаме достъп днес, свидетелства, че Гизевиус наистина е бил наблюдател на Гестапо по време на процеса, както твърди самият той. Бахар и Кугел откриват документи, които категорично и недвусмислено потвърждават твърденията на Гизевиус, че Рал — в дните преди неговото убийство — действително е искал публично да оповести всички факти, свързани с използването на подземните проходи, водещи от резиденцията на Гьоринг до Райхстага, предварителното влизане в сградата на щур­мовия отряд за подготовка на палежа, името на водача на отряда (Гевеер, чието име не се появява никъде в тезата на Тобиас), както и личното ръководство на цялата операция от страна на SA командира за Берлин — Карл Ернст.

Почти всички от десетте членове на щурмовия отряд, извършил палежа, са убити от SS в нощта на дългите ножове“ или т. нар. Пуч на Рьом — през юни 1934 г. Дийлс, ръководителят на Гестапо от 1933 г., на когото Гизевиус рапортува, казва през 1946 г., че Гевеер е единственият оцелял член на отряда, извършил подпалването на Райхстага. Новооткритите доказателства показват досието на Гевеер за служба в SA отряда, който най-вероятно е извършил палежа (SA-Sturm 17), както и неговият опит със запалителни материали и палежи, датиращ от 1931 г. Книгата на Бахар и Кугел, изглежда, поставя финалната точка на историята за подпалването на Райхстага.

Заключение

Според нас, професионализмът на двамата адвокати, идващи от англо-американската правна традиция, участвали в Лондонската комисия, устоява на проверката на времето. Въпреки обвиненията на Комисията в комунистическа пропаганда“ както от страна на нацистите през 30-те години и от Тобиас през 60-те година на ХХ век, старши адвокат Д. Н. Прит и Артър Гарфийлд Хейс днес се признават от правната колегия като едни от водещите американски и британски адвокати от първата половина на ХХ век. В настоящия момент не би могло да има каквото и да е съмнение относно съучастието на цялата германска съдебна колегия — университетски преподаватели и съдебни служители (отново да напомним, с изключение на техните изчезнали колеги от еврейски произход), в ужасите на нацисткия режим.

Днес, когато пред нас е новият режим на превантивно задържане под стража и извънредната отмяна на фундаментални права и свободи с приемането на Патриотичния акт в САЩ, е важно да знаем, че „Законът“ не може да ни защитава сам по себе си. Ние трябва да сме готови да предоставим своята подкрепа на всички онези адвокати и юристи, чиято политическа позиция и интегритет ги кара да застанат срещу възникващите пред нашите собствени очи полицейски държавни режими.

През януари 2008 г. Германският федерален върховен съд окончателно обявява смъртната присъда на Маринус ван дер Любе за неконституционна с обосновката, че нанесените му телесни и психологически травми не позволяват неговата адекватна защита в съда и определят присъдата като политически предопределена и несправедлива. Независимо колко нужно и справедливо е разпознаването на този фундаментален факт, ще завършим с напомнянето, че на 10 януари 2009 г. се навършват седемдесет и пет години от изпълнението на смъртната присъда на Маринус ван дер Любе чрез обезглавяване в затвора на лайпцигския затвор, три дни преди неговия двадесет и пети рожден ден.

 

Най-важните използвани източните за статията:

• Артър Гарфийлд Хейс, Градски адвокат (Arthur Garfield Hays, City Lawyer, New York: Simon and Schuster, 1942) — в значителна степен са използвани описанията на Хейс като очевидец на съдебните заседания по време на процеса и политическата ситуация около него, като често се дават и перифрази на неговите точни и отчетливи описания;

• Д. Н. Прит, От дясно до ляво (D. N. Pritt, From Right to Left, London: Lawrence and Wishart, 1965) — очерк от първо лице за съдебните заседания на Лондонската комисия за разследване;

• Александер Бахар и Вилфрид Кугел, Подпалването на Райхстага — как се създава история, (Alexander Bahar and Wilfried Kugel, Der Reichstagbrand — Wie Geschichte gemacht wird, Berlin: Quintessenz Verlag, 2001) — най-пълното и подробно изследване по въпроса, извършвано досега;

• Процесът за подпалването на Райхстага: Втора кафява книга за терора на Хитлер (The Reichstag Fire Trial: The Second Brown Book of the Хитлер Terror, London: John Lane, The Bodley Head, 1934) — подробно описание на процеса, извършено от същата група, подготвила първата Кафява книга;

• Писмата на Димитров от затвора (Dimitroff’s Letters from Prison, trans. Torr and Davidson, London: Victor Gollancz, 1935) — показват развитието на неговата стратегия за защита от първо лице;

• Инго Мюлер, Правосъдието на Хитлер: съдебната система на Третия райх (Ingo Mueller, Hitler’s Justice: The Courts of the Third Reich, trans. Schneider, Cambridge: Harvard University Press, 1991) — добро историческо изследване на германската съдебна система по време на нацисткия период;

• Михаел Штолайс, История на германското гражданско право 1914 — 1945 (Michael Stolleis, A History of Public Law in Germany 1914—1945, trans. Dunlap, Oxford; New York: Oxford University Press, 2004) — подробно описание на политическите и професионалните биографии на преподавателите по гражданско право в германските университети от 1914 до 1945 г.

Допълнителни източници:

• Фриц Тобиас, Подпалването на Райхстага (Fritz Tobias, The Reichstag Fire, trans. Pomerans, New York: Putnam, 1964);

• Ханс Бернд Гизевиус, До самия край (Hans Bernd Gisevius, To the Bitter End, trans. Winston and Winston, Boston: Houghton Mifflin, 1947);

• Т. Х. Тетенс, Новата Германия и старите нацисти (T. H. Tetens, The New Germany and the Old Nazis, New York: Random House, 1961) — представяне на документи за бивши нацисти в западногерманското правителство;

• Виктор Гросман (Стивън Векслер), Да пресечеш реката (Victor Grossman (Stephen Wechsler), Crossing the River, Amherst: Univ. of Massachusetts Press, 2003) — мемоари на американски политически бежанец в Източна Германия, съдържащи свидетелствата на очевидец за процеса на документация на участието на бивши нацисти в западногерманското правителство;

• Артур Кьостлер, Невидимото писание (Arthur Koestler, The Invisible Writing, Boston: Beacon Press, 1954) — втори том от неговата автобиография, съдържаща наблюдение върху процеса за подпалването на Райхстага;

• Уилям Ширър, Възходът и падението на Третия райх (William Shirer, The Rise and Fall of the Third Reich, New York: Simon and Schuster, 1960) — защитава твърдението, че нацистите са извършили палежа;

• Уилям Клайн, Подпалването на Райхстага, 68 години по-късно (William Klein, The Reichstag Fire, 68 years on) (2)  — преглед на книгата на Бахар и Кугел;

• Тони Патерсън, Историци откриват „доказателства“, че нацистите са подпалили Райхстага — (Tony Patterson, „Historians find ‘proof’ that Nazis burnt Reichstag“) (3) очерк във вестник за реакцията на списание Der Spiegel спрямо изследванията на Бахар, Кугел и други колеги, признавайки, наред с други неща, че за подготовката на статиите „Тобиас“ са наемани бивши нацисти.

Изказваме благодарност към Правния отдел на библиотеката на Университета Дюк за помощта при откриването на материалите и на докторантката Шимрит Итай за изследователската работа.

В заключение трябва да изкажем и благодарността си към докторантката Анина Гагьова за нейната работа по превода на голяма част от изследването на Бахар и Кугел, „Подпалването на Райхстага — как се създава история“.

 

Бележки:

(1) „The look of an ox, who would seem to shrink into a green lump.“

(2) http://www.wsws.org/en/articles/2001/07/reic-j05.html

(3)http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/europe/germany/1310995/Historians-find-proof-that-Nazis-burnt-Reichstag.html?mobile=true

 

Източник: „Monthly Review“ (Месечен обзор), март 2009 г.
Оригиналът на текста на английски език е достъпен на адрес: monthlyreview.org/2009/03/01/the-reichstag-fire-trial-1933-2008-the-production-of-law-and-history

 

 

Превод Асен Канев

 


ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук