ЗА СЕБЕ СИ

0
161

 

 

50 години без великия френски поет

 

„ПРИНЦЪТ НА ДЕВЕТТЕ ИЗКУСТВА“

Наричаха Жан Кокто (1899 – 1963) „принца на деветте изкуства“, защото бе и поет, и белетрист, драматург и есеист, киносценарист, музикант, живописец и график, архитект и дори хореограф! В деветте изкуства „ужасното дете на френската култура“ остави голямо и оригинално творчество – все още не напълно изследвано и оценено. Невероятната му активност и впечатляващото разнообразие на неговите дарби смущаваха съвременниците му – те трудно и късно го оцениха по достойнство. Повечето от неговите критици бяха направо обезкуражени и не можеха да допуснат, че това „разпиляване“ е белег на гениалност. Самият той вярваше, че едно произведение на изкуството, за да е автентично, трябва да „кореспондира с всички музи“. Девизът му гласеше: „Бъди истински, жив човек, чак след това творец. Творец могат да те нарекат и след смъртта.“

 

Никога не съм бил красавец. Младостта ми заменяше красотата. Черепът ми не е по-лош, отколкото на другите. Но плътта върху него е може би зле скроена. А и с времето костите се променят. Носът, преди прав, сега започва да се изгърбва, както беше при моя дядо. Точно такъв, спомням си, беше станал и на майка ми, когато я видях на смъртния одър. Твърде много душевни бури, съмнения и удари на съдбата и ето: моето чело се сбръчка, голяма бразда легна между веждите, самите те поувиснаха, клепките натежаха, бузите хлътнаха, ъгълчетата на устните се отпуснаха и сега, ако се наведа над огледалото, вместо лице ще видя сякаш отделила се от костите безформена маска. По брадичката е набола четина, бяла четина. Косите, макар и пооредели, са все така непокорни. И досега по главата ми стърчат — на разни страни — твърди кичури, които все  не успявам да среша. Пригладя ли  ги, придобивам доста жалък вид. Оставя ли ги  щръкват сякаш напук.

А и зъбите ми са доста криви. Накратко казано: към обикновеното, суховато тяло, с най-обикновени нозе, а също и ръце, които дори биват често хвалени заради изразителните пръсти и китки, е прилепена… тази нелепа глава! И тъкмо заради нея изглеждам някак високомерен. А всъщност, аз просто не искам да се издам, че се притеснявам от своята външност, но пред страха да не бъда приет наистина като високомерен, бързам да разсея това впечатление. Оттук са и резките ми преходи от сдържаност към бъбривост, от увереност в себе си — към плахост.

Не познавам ненавистта. А способността ми да забравям обидите е толкова силна, че понякога, неочаквано срещнал някой мой враг, аз съм готов да му се усмихна. А неговото изумление обикновено ми действа като студен душ и ме кара да се стресна. Е, аз просто не знам как да се държа. Удивлява ме фактът, че той все още си спомня за злото, което ми е причинил, докато в същото време аз напълно съм го забравил.

Тъкмо тази вродена склонност към евангелските добродетели ме предпазва от догматизма. Жана Д’ Арк е моят най-велик писател. Никой не е изразил по-добре — нито по съдържание, нито по форма. Самата тя е олицетворение на стил и аз не се уморявам да чета и да препрочитам всичко, написано за нея. Антигона е другата моя светица. Тези две велики анархистки са описани с една скъпа за мен сериозност, която ми е присъща, и която няма нищо общо с онова, което обикновено наричат „сериозност“.

Това е сериозността на поетите.

По природа аз не съм нито весел, нито мрачен. При все че мога да бъда и весел, и мрачен. В разговор, развълнувал душата ми, често се случва да забравя всичко, дори самия себе си — така силно ме опияняват думите, така се възбужда моята мисъл. Да, тогава думите идват свободно, по-свободно, отколкото когато пиша в самота някоя статия. Да, това пояснение, съпровождащо думите ми при подобен разговор, може да създаде впечатлението, че пиша също така с лекота. Но когато дойде самоконтролът, тази лекота отстъпва пред тежкия труд, сякаш започвам да изкачвам висока планина. И при това всеки път, преди да пристъпя към нова работа, аз се терзая от един суеверен страх — боя се, че съм започнал не така, както е трябвало. Затова се бавя и всичко това прилича на известното състояние, което психиатрите наричат „страх пред действието“…

Белият лист хартия, мастилото, писалката са способни да вдъх­нат у мен истински ужас! Струва ми се, че са устроили някакъв заговор срещу мен — да ми пречат да пиша, да работя. Ако успея да ги победя, моят „мотор“ загрява и главата ми започва трескаво да работи. Но важното  тук е  да не се намесвам в действието на  този „механизъм“.  Защото, ако се замисля, той веднага изключва! А за да го пусна отново в ход, обикновено трябва да чакам сам да заработи. Ето защо аз избягвам писалищата — техният  вид направо ме плаши и отблъсква. Пиша, както ми дойде — направо на коляно. Така е и с рисунките. Разбира се, аз винаги мога да започна да рисувам (по-лесно, отколкото да пиша),  но истинската, вярната линия се появява едва когато самата тя го пожелае.

Моите сънища често се оказват верни, нещо като многозначителни шаржове на моите постъпки, и могат да ми служат за уроци. За жалост, тези съновидения обикновено пародират моята душевност и повече ми пречат, отколкото ми помагат…

Когато попълвам анкети и трябва да отговоря дали умея да чета и да пиша, често ми идва да отговоря с „не“.

Всъщност кой изобщо умее да пише? Да пишеш, означава да воюваш с белия лист, да се опитваш другите да те чуят.

Едни се трудят усърдно, а други — не. Златната среда между грубостта и изяществото се срещат по-рядко.

Да четеш, е друго нещо. Обичам да чета. Все ми се струва, че чета истински, а когато препрочитам, се оказва, че не съм чел толкова добре. И с писмата се случва същото. Четеш едно писмо, препрочиташ от него онова, което ти е нужно. Добре! Оставяш го. Когато пак се натъкнеш на него и отново го прочетеш, виждаш съвсем друго писмо, което се оказва, че още не си чел…

Такива неща  се случват и с книгите. Ако те не коренспондират в момента с настроението ни, ние не откриваме в тях нищо хубаво. А когато нарушават покоя ни, ние ги ругаем и това ни пречи да ги прочетем без предубеждение.

Да чете за самия себе си ето какво иска всеки читател! Ако нещо му харесва, продължава да чете и си мисли: да, и аз бих написал същото! Читателят може да се обиди на някоя книга, ако тя е казала вместо него това, което не е дообмислил, но което би изразил по-добре.

И колкото повече дадена книга засяга болното ни място, с толкова по-голямо неудоволствие я четем. Ние се сливаме с нея и я редактираме по свой начин. Затова, когато искам да се убедя, че умея да чета книги, аз избирам такива, които са чужди на моята природа. Когато лежа в болница, обикновено вземам за прочит случайно попаднали ми книги. Например, на Пол Февал, Ксавие Льору, Морис Льоблан, разни приключенски и детективски романи, превръщащи ме в скромен и внимателен читател. Рокамбол, Льокок, престъпленията на Оранвий, Фантомас, Шари-Биби ме утешават и убеждават: да, ти умееш да четеш! Но все пак ми говорят на близък език и аз не се старая да ги прекроявам по своите мерки. Това е безспорна истина. Ето, например, какво би казал един туберкулозно болен за романа на Томас Ман „Вълшебната планина“: „Който сам не е боледувал от туберкулоза, той никога не би разбрал тази книга!“ Между другото, Томас Ман никога не е страдал от тази болест, но е написал така романа си, че и здравите да проумеят какво е това туберкулоза…

Ние всички сме болни и умеем да вникваме само в книги, разказващи за нашите болести…

Преживял съм толкова тежки времена, че смъртта ми се струва избавление. Научих се да не се страхувам от нея, а да я гледам от упор…

Животът ме плаши  много повече от смъртта…

Бих могъл дълго да говоря за смъртта: учудвам се, че повечето от хората се страхуват от нея, след като всеки от нас я носи у себе си, накрая би трябвало да се примири с нея.

Свикнали сме да мислим за смъртта като за нещо отделно от нас. А би могло по-добре да помним, че сме сгодени за нея още от часа на раждането си. Да се приспособим към нея, към нейния ужасен, лисичи характер. Защото тя е в състояние да ни накара да я забравим и дори да повярваме, че я няма…

Да, смъртта се притаява във всеки от нас и ние сме готови да потънем в собствената си заблуда, че тя, смъртта, е просто една алегорична фигура, явяваща се едва накрая, в последното действие…

Смъртта е хамелеон. Тя е навсякъде. Тя е нашата младост. Нашата зрелост. Нашата любов.

Там, където е нашият край, е нейният триумф. Тогава тя идва и заключва нашата врата с катинар…

Обичам да общувам с младите. Те ме правят по-мъдър. Тяхната дързост и безпощадност ми действат като студен душ. Това е хигие­на за старците. Разбирам защо много мои връстници избягват да се срещат с мен и с другите мои връстници.

Децата не знаят какво искат. Освен по-скоро да излязат от света на детството. А когато пораснат, настъпва хаосът. Защото младостта първо не разбира какво точно не иска, а чак след това какво всъщност иска. А тя не иска точно това, което искаме ние. И ние сме ù нужни  просто за… контраст…

Каквото и да мисли публиката, аз нямам никаква естетическа платформа. Стремя се да поддържам само  една обща линия.

А какво е това линия? Това е животът. Линията трябва да живее във всяка точка по своята дължина, за да се вижда художникът по-ясно от неговия модел. Тълпата обсъжда произведението, разглежда линията на модела и не разбира, че тя може да изчезне напълно, да отстъпи място на линията на художника, ако последната живее по своите закони. Под линия аз разбирам непрекъснатостта на личността. Тя не е само при Матис или Пикасо, но и при Реноар, Бонар, Сьора, при които всяка линия се е разтворила в мазките и цветните петна.

При писателя линията е над формата и съдържанието. Да, тя пронизва думите, които той подбира. Звучи като непрекъсната нота, незабележима за ухото и очите. В известен смисъл линията — това е стилът на душата, и ако тя измени на себе си, ако се раздипли и разчупи —  творбата няма да има вече душа, тя ще е мъртва. Ето защо аз не се уморявам да повтарям, че за душата на художника има значение само един вид напредък — нравственият, моралният. В противен случай линията започва да пада надолу, да гаси пламъка на душата. Не бъркайте моралния прогрес с шаблонния морал. Моралният прогрес — това е закалка за душата…

 

Бележка и превод от френски Огнян  Стамболиев

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук