Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“, секция „Философия“, на УНСС.
В дискурса за хората, стоящи начело на една или друга партия, ще срещнем различни словоупотреби — лидер, водач, партиен ръководител, председател, генерален секретар. Те изразяват различни истории във възникването и развитието на партиите и специфичните им функции в различни периоди, предполагат също доминирането на различни съотношения между формалното заемане на определена позиция и реалното лидерство. Можеш да бъдеш например партиен ръководител. Партийният ръководител е формален лидер на съответната партия, но той е лидер или има лидерски качества в степента, в която партийните членове го възприемат като човек, който може да вижда по-добре и по-далеч от тях и да ги води в нови посоки или по нов път. Трябва да се прави разлика също между лидерска партия и партия със силен лидер. При лидерската партия има обърната пирамида — не само лидерът създава партията, но тя зависи от него, той я създава и променя.
Традиции в подбора на лидерите
в различните партии през ХIХ-ХХ век
Можем да открием различни идеи и традиции от ХIХ и началото на ХХ век насам, свързани с подбора на партийни лидери при различните типове партии. Тези традиции възникват в контекста на появата на съответните партии. Известно е, че появата на съвременните партии става на основата на съответни фракции в западните парламенти някъде към средата на ХIХ век с разширяване на избирателните права. Във Великобритания партиите се раждат от парламентарните фракции на вигите и торите, които с увеличаване на избирателните права се нуждаят от външни структури. Това обяснява традицията на западноевропейските либерални и консервативни партии. При тях изборът на лидера се прави от представително тяло (висш орган на партията) или от депутатите, каквато е традицията във Великобритания. Това предполага пирамидалност в изграждането на партията отгоре-надолу.
При левите партии има различни традиции, свързани с различни периоди на формирането им и различни ситуации. Най-ранна е традицията на пряка демокрация или на делегатски тип представителство, както е при Парижката комуна, която за определен етап е била вземана за образец като политически модел на бъдещото общество. Тя е свързана с факта, че левите политици и техните партии се появяват като алтернатива на вече съществуващите буржоазни партии с тяхната структура и практика. Левите партии претендират да изразяват интересите на бедните и онеправданите, акцентират на едно бъдещо общество със самоуправляващи се общности, в което лидерството няма съществено значение. Противопоставянето между развиващите се буржоазни либерални и консервативни партии, от една страна, и различни радикални движения и антикапиталистически политически организации е свързано с идеята за различни форми на пряка демокрация. Още лидерът на философите радикали във Великобритания Джеръми Бентам формулира идеята за всеобщи, ежегодни, преки избори с тайно гласуване, образователен ценз на кандидатите, право само на един мандат, задължителен мандат, т.е. да може да бъде отзован. Но това e идея и на различните анархистки движения и политически организации през ХIХ век. А в Гражданската война във Франция, обобщавайки опита на Парижката комуна, Маркс формулира идеята за делегатското представителство и отзоваването на депутатите. В същото време при повечето от формиращите се социалистически и социалдемократически партии има колективни ръководства. Тези, които се налагат като лидери, са теоретици и идеолози, с визия за тенденциите на развитие, съответното с виждане за това накъде върви историческият процес. Това наблюдаваме и при БРСДП по времето на Благоев. И Ленин, и Благоев са неформални лидери в колективни ръководства.
По-нататък обаче специфичната практика на пораждащите се леви партии в различни страни създава нови визии за този, който стои начело. От една страна, имаме традиция, свързана с лидерството в социалдемократическите масови партии, каквито се изграждат в развитите западноевропейски държави през последните десетилетия на ХХ век, като пример в това отношение е ГСДП. Още в края на ХIХ век тя е над един милион, с хиляди първични организации. Изграждана е отгоре надолу, но в същото време е организирана така, че тези, които са начело, имат организационни, политически, идеологически инструменти да се задържат на върха на изградените пирамидално-йерархично партии. За тях пък е характерно това, което Робърт Михелс нарича „железният закон за олигархията“. (1) Това означава, че след като са заели най-високите места на ръководители на партията, те имат достатъчно механизми да си осигурят преизбирането. При тях личността ще бъде особено важна, ще има съществено значение за възхода и успеха на партията.
Третият тип лидерство характеризира ленинския тип авангардна партия, идеята за който се формулира през 1903 г. и на основата на който се изгражда болшевишката партия. И лидери, които виждат по-надалеч в историята. Тази визия характеризира изостанали общества с голяма маса от неграмотно население, при които интелигентските елити се възприемат като виждащи по-далече и по-добре какво трябва да се прави. На тях се възлага задачата да бъдат идейни водачи на масите, да „внасят научно съзнание“ сред тях. Това е Лениновата концепция за партията. До революцията това са малки партии, в които доминира интелигенцията. Те се променят съществено след това в контекста на една съвсем нова практика, свързана с функцията на тези партии по ускорената и взривна индустриализация в изостанали общества
В условията на втора индустриална революция и превръщането на партиите в основен субект на модернизацията те приемат формата на организациите, типични за втората индустриална революция — йерархично-пирамидални структури с множество стъпала, които са същевременно и своеобразни епистемологически пирамиди. В тях лидерът има способностите на организатор на една сложна система, но същевременно и на човек, който, заставайки на позициите на работническата класа и използвайки съответния инструментариум, вижда големите истини в историята. Лидерът „води народните маси“. Той е начело на партия, ориентирана стратегически към бъдещето, предполага се, че знае и вижда по-добре и по-надалеч от масите, както е в ранния етап преди революцията при Ленин или Благоев. Същевременно е ръководител на огромна организация и водеща фигура в процеса на цялостна трансформация на обществата. Той не е просто организатор или пропагандист, а има по-висока епистемологическа позиция от масите, виждащ по-добре и по-надалече от тях, описващ бъдещето, предлагащ политики и глобални модели на развитието, като същевременно е и ръководител, водещ до тяхната реализация (Сталин, Живков). Същевременно не е просто партиен лидер, той е и ръководител. Съчетава в себе си ролята на човек, който задава терминални цели и стратегии на постигането им, но и способностите на инструменталната дейност на технократа и организатора, който води към реализацията на съответните цели. Факт е например, че в Политбюро на КПСС при Брежнев половината са били с инженерно образование. Затова и този тип лидер е характеризиран като „партиен ръководител“, „секретар“, „генерален секретар“. В условията на съветския тип социализъм тези партии се изграждат отгоре надолу чрез демократическия централизъм и номенклатурната система от пирамиди.
Концентрирането на организационни, административни, политически ресурси прави съответните лидери изключително значими като фактори за това накъде и как ще се развиват съответните политически партии и общества като цяло. Те притежават огромна власт и могат да мобилизират тази власт за ускоряване на развитието или за победа над противник във война. Но при неумелото ù използване могат да доведат до катастрофа своите общества, както направиха Горбачов и Елцин, довели до разпад СССР.
Обратно, трудно можем да си представим оцеляването на комунистическата партия и забележителните реформи в Китай без ролята на личността на Дън Сяопин. Силният лидер с огромни организационни ресурси е типичен за комунистическите партии. Проблемната ситуация възниква, когато наличието на гигантски организационни ресурси се съчетае със слабо лидерство. Получава се Горбачовата катастройка.
По времето на съветския тип социализъм в България лидерството в бившата комунистическа партия притежава три основни характеристики.
Първата е резултат на пирамидално-йерархичното изграждане на масовата партия със знаменития „закон“ на Михелс.
Втората характеристика е заложена в модела на комунистическа партия, създаден от Ленин през 1903 г. Това е авангарден тип партия, която „води масите“, „внася научно съзнание сред масите“. Поради това и тези, които стоят начело, не просто представят интересите на работническата класа, а работят за осъзнаване на тези интереси от работническата класа. Това от своя страна е обвързано с принципа на демократически централизъм, предполагащ подчинение от малцинството на мнозинството, но същевременно и номенклатурна система на издигане на ръководители на различни равнища, при което водеща роля играе изграждането на системата отгоре надолу. Това, разбира се, е характерно навсякъде в страните от полупериферията на световната система, които създават модели за ускорена модернизация. В Турция от времето на Ататюрк до наши дни можем да открием такава система на заемане на всякакви длъжности отгоре надолу, съответно и култ към първооснователя на всичко.
Третата характеристика е свързана с ролята на комунистическите партии в условията на съветския социализъм — те концентрират в ръцете си огромни властови лостове, свързани и с национализираната собственост и нейното управление. Затова и дискурсното характеризиране на тяхната роля не е чрез термини като „лидер“ и „водач“, а „ръководител“ и „генерален секретар“, което акцентира на първо място на тяхната организационна и административна роля, на способността им да ръководят и насочват големи организации, в частност процесите на ускорена модернизация, в които има твърде много неполитически елементи.
Именно възможността да концентрира у себе си огромни властови ресурси обяснява политическото дълголетие на Тодор Живков, чието сваляне в крайна сметка стана отвън, с помощта на натиска и организацията от Москва и Горбачов. Това доведе след 1989 г. в условията на криза до опит да се прехвърлят всички проблеми, всичко, което е ставало, на гърба на Тодор Живков. В този контекст бе приета прословутата Декларация за вината и отговорността.
Особеностите на функционирането на БКП са такива, че трудно може да се осъществи нормален преход от стар към нов лидер, а старият или умира, или е свален и с външна помощ. Това е предпоставка обаче за недостатъчна приемственост на партийното лидерство и склонност на самоохулване и самоизяждане сред партийните елити. Почти всеки предходен лидер е охулен, оплют, оклеветен. Петър Младенов само месец, след като Живков бе освободен с благодарности, съчини сатанизиращ доклад за неговото управление, Живков бе заловен по поръка на собствените му съратници, хвърлен в затвора без обвинение и след това започнаха да събират данни, за да се опитат да го осъдят за каквото и да е. Жан Виденов така бе оплют и обруган, че напусна дори партията си.
Партийното лидерство в България в условията на преход от държавен социализъм към периферен капитализъм
След 1989 г., по време на прехода към втория български капитализъм, България се оказва между страните с най-много партии на човек от населението в света. Всяка по-дълго съществуваща партия почва да се рои, от нея се отцепват хора и групи, създаващи свои формирования, начело с нови лидери. Броят на партиите и техните лидери е десетки пъти по-голям, отколкото през 1934 г., когато българите гледат на множеството партии като на котерии, борещи се за пари и власт, и с удовлетворение посрещат 19-майския преврат. При това новопоявяващите се партии са от лидерски тип, т.е. обединяват се около някаква личност, която е нейното лице и набира избиратели чрез активни публични изяви и популистки лозунги. Възниква въпросът какво става с партийното лидерство и дали споменатите тенденции са типично български, или можем да ги видим в по-големия контекст на промените с партийното лидерство днес в глобален план. За да си отговорим на този въпрос, съществено е да знаем какви са механизмите на подбор и издигане на партийни лидери в различните страни в различни периоди.
За да си обясним начина на подбор и характеристиките на партийните лидери у нас след 1989 г., следва да имаме предвид действието на два противоположни типа причини, което е предпоставка за две противоположни тенденции.
Първият тип причини е свързан с устойчивата криза, в която влиза страната. Тя не отслабва с времето, а се засилва в резултат на силното обедняване, декласация, лумпенизация на големи маси от хора. Изчезва предходната социална структура на обществото с огромната индустриална работническа класа, в името на която говори БКП. Много силно е усещането за провал на намерения, цели и идеи. Това поражда увеличаваща се социална база за различни популистки партии от лидерски тип, които успяват да конструират виновници за това състояние и привлича избиратели.
Вторият тип причини е свързан с процеса на формална демократизация на политическия живот, протекъл в бившата комунистическа партия, и отказ от предходния принцип на демократическия централизъм. Възприети бяха механизми, свързани с традицията на масовите социалдемократически партии. Поради това БСП продължава да съществува и при смяната на лидера, но този лидер притежава значими организационни ресурси и поради традицията на БСП като масова партия той трудно може да бъде сменен, ако сам не желае това, независимо от атаките и противниците. В този смисъл е валиден изведеният от Робърт Михелс „железен закон на олигархията“.
Проблемът с българското лидерство в политическите партии винаги е бил свързан с необходимостта от висока външна подкрепа, от външна зависимост. Така е не само до 1989 г., така стоят нещата след 1989 г. От партийния лидер зависи доколко той ще получи тази подкрепа и ще успее да я използва само за лични цели, но и за цели на обществото като цяло. В това отношение Живков успява да наложи такива взаимоотношения с Брежнев, от които да се възползват българската икономика и българското общество. Външната зависимост се ползва за прокарване на обществени интереси. След 1989 г. външната зависимост рязко нарасна в условията на глобализация и българските партийни лидери в много случаи се оказаха компрадорски фигури, разчитащи на външна подкрепа.
Високата външна зависимост на страната е предпоставка за доминиране в основните партии на партийни лидери тип „лисица“, докато алтернативният тип „лъвове“ (по схемата на Макиавели-Парето), развиващи крайни и радикални позиции, трудно могат да заемат сериозно място в публичното пространство, поради липсата на външна подкрепа. У нас партийните елити след 1989 г. влязоха в схемата на противопоставяния и имиджи, свързани с няколко основни външно-политически зависимости на страната — лидери-американофили, лидери-русофили, лидери-еврофили, лидери-туркофили. В една или друга степен това обуславя търсене на различна външнополитическа подкрепа от съответните партии.
Трябва да се има предвид, че промяната в социалната структура и идеологията на съществуващите партии у нас доведе до ситуация, при която нито една от тях програмно не може да бъде редуцирана до предходния тип класови партии, а носят в различна степен характеристики на „кетч ол“ партии, търсещи избиратели в различни посоки в условията обаче на наложили се доминиращи неолиберални и антикомунистически идеологически апарати за по-голямата част от периода след 1989 г.
Социалната структура на българското общество, стояща зад партиите днес, включва около 50% бедни, около една трета от населението пенсионери и една малка олигархична група от много богати. Съществуват огромни предпоставки за корупция във времената на 23-годишно разграбване на гигантска държавна собственост. Това предопределя и изкривяванията в поведението на партиите и техните лидери, предпоставя общото недоверие към тях и непрекъснатото роене на нови и нови партии. Показателно е, че на изборите през 2013 г. участваха над 60 партии. Това ги превръща в много отношения в клиентелистки групировки и лични мрежи, обединени около съответен лидер, макар това да се отнася в различна степен за различните типове партии.
Така в началото на второто десетилетие от ХХI век имаме специфична ситуация с лидерството в българските политически партии. В БСП има значение традицията на лидерството от времето на масовите партии. Лидерите се избират на различни равнища от партийни форуми, като председателят на партията се избира от конгреса на партията. Имаме типично опосредствано лидерство чрез представителство, основаващо се на идеята за представителна демокрация. Затова избирането на лидер е за определен срок и по същество членовете на партията нямат думата четири години, след като са направили избора си. Вътрешно-партийният живот е минимизиран и почти всичко е оставено на представителите, т.е. на ръководителите на различни равнища. Презумпцията е, че председателят не е лидер, а ръководител и представител на интересите и исканията на партийните членове. Дори с наименованието му „председател“ идва внушението, че той просто ръководи някакви заседания на висшия ръководен орган — това е важната му функция, а не е човекът, който взема решенията и води останалите напред.
За значението на това наименование допринася и фактът, че за разлика от някогашните лидери на комунистическите партии през ХХ век, днешните не действат като идеологически визионери, не се занимават като Ленин и Благоев, дори като Сталин, с развитие на теорията, а претендират да бъдат на първо място хората, които ще спечелят поредните избори и ще стигнат до властта. Съществено значение за тези позиции има способността да се натрупва социален и символен капитал или съответният наследен символен капитал.
Това е типично за БСП, където Станишев беше предложен и приет от партията си от предишния председател Първанов, стана председател благодарение на неговия авторитет и символен капитал, както и на символния капитал на баща си. Бойко Борисов, който искаше да привлече десни избиратели, непрекъснато спекулираше с историята за „убития си дядо“, за да получи допълнително чрез нея съответния образ.
За да оценим ставащото у нас с партийното лидерство на фона на кризисните процеси и трансформацията на партиите в Европа, трябва да имаме предвид налагането на две противоположни тенденции и практики.
Първата тенденция е изграждането на партиите отгоре надолу, от лидера към партията. Лидерът прави партията. Най-напред се появяват лидерите, които имат или натрупват символен капитал, определено равнище на доверие. После си търсят евентуална политическа ниша, където да привлекат избиратели и да се идентифицират политически по съответния начин, създават движения и след това партии — Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов, Волен Сидеров, Миглена Кунева. Те създават партии и са избирани с пълно или почти пълно мнозенство за лидери. Партиите се конституират отгоре надолу.
Подобна ситуация наблюдаваме в много страни в Европа, където има срив или криза на партийните системи — тогава се появяват най-напред лидери, които създават партии и печелят избори. Така е в Италия с Берлускони, така е в Русия с Путин и „Единна Русия“. Там Путин създаде тази партия, след като имаше съответната власт, за да може да засили тази власт и партията бе изградена отгоре надолу. Тя гласува с пълно или с огромно мнозинство неговите предложения (например предложението за Медведев като кандидат-президент получи на партийния конгрес гласове в съотношение 478 на 1). Путин адаптира предходния демократичен централизъм към функционирането на своята партия и успя да я утвърди в дългосрочен план.
Възходът на такива партии, показващ липса на институционализация на партийната система, се разглежда в съвременните теории на партиите като ключов индикатор за липсата на консолидирана либерална многопартийна представителна демокрация. „Една партийна система е институционализирана от гледна точка на предлагането на определени идеи, ако едни и същи партии се появяват последователно на избори. Непостоянство в това, което се предлага на политическия пазар, има, когато една партия, която печели гласове на избори, изчезва след това и се появяват нови. Така гласоподавателите не могат да държат политиците отговорни чрез потвърждаване или отхвърляне на своята подкрепа от едни избори на следващи и могат да бъдат привлечени от партии „еднодневки“, които нямат никакви резултати, по които може да бъде оценявана. Високата степен на подвижност в предлагането на партии създава „плаваща система от партии“, при което не може да се търси отговорност на политиците.“ (2) Според Уигел това води до появата на „популистки авторитаризъм“.(3) Той е свързан с висока нетрайност на партийните идентификации.
Това е типичната ситуация и у нас. Партията се изгражда отгоре надолу, съществува своеобразна система на демократически централизъм, залага се силно на присъствието в медиите и на подкрепата на големия бизнес. Кризата, свързана с нарастващо неравенство, разпад на социални структури, засилваща се декласация, маргинализация, лумпенизация на големи маси от хора, благоприятстват този тип партии. Затова допринася и процесът на олигархизация — олигархиите хвърлят средства в кампании и медии, за да дойдат те на власт и задържат властта. Това е начинът на конституиране на повечето от новите партии в Европа.
ГЕРБ е типична лидерска партия, резултат на имиджовите характеристики, на пласирането в публичното пространство на този, който стои начело. В нея има обърнатост на партийната „пирамида“. Реално депутатът представлява лидера, не избирателите и се подчинява на лидера. Имиджът на лидера обуславя и имиджа на партията, и на парламентарната група. Изграждането на властовите структури става отгоре надолу.
Подобна е ситуацията и с повечето от останалите партии. Във възход са популистки десни партии и обръщане на отношението в представителството. При ГЕРБ, ДСБ, ДПС, „Атака“ не лидерът представя партията, а партията представя лидера и съществува благодарение на лидера.
Втората тенденция е на изграждане на партията отдолу нагоре — партията прави лидера. При нея презумпцията е, че партиите създават лидерите, те имат дълъг живот, независим от лидерите, но лидерите имат значение за възхода и падението на партиите. БСП е такъв тип партия и в това отношение тя е близка по функциониране на западноевропейските социалдемократически партии, утвърдили се в рамките на консолидацията на партийните системи в тези страни след Втората световна война.
Тези характеристики традиционно се свързват с наличието на консолидирана либерална демокрация и съответстващата ù партийна система. Поначало се смята, че минималното изискване за това избирателите да държат отговорни своите представители от избори на избори е наличието на партийна система, която да е институционализирана. Институционализацията е дефинирана като процес, в който организациите демонстрират способността да съществуват относително независимо за дълъг период. (4)
В Западна Европа старите партии от времето на консолидирането на партийните системи в съответните страни се опитват да се адаптират към кризисната за партиите ситуация днес по посока на използване съвременните комуникационни технологии за укрепване на връзката със своята членска маса, преодоляване на отчуждението от лидерите чрез обръщане към различни форми на пряка демокрация, т.е. рязко засилване на процеса на изграждане на партията отдолу нагоре. За това допринася и глобалната тенденция на засилване на ролята на хоризонталните връзки и мрежовите зависимости за сметка на предходните йерархично-пирамидални отношения във всички организации. За тази цел рязко се увеличава ролята на вътрешнопартийните референдуми и преки избори на лидери и представители на различни позиции.
В българските условия това е алтернативен на популистко-водаческия инструментариум за премахване на отчуждението между политици и маси, които се чувстват безсилни и мразят политиците, които пък от своя страна се страхуват от пряката демокрация. Масите гледат на политиците от основните партии като на хора, които съсипаха държавата, доведоха я до катастрофа през последните 22 години, но страхуващи се да направят например национален референдум. Показателно е, че през последните седемдесет години и двата успешни национални референдума са правени от комунистите преди 1989 г. — първият е на 8 септември 1946 г. за или против монархия, а вторият е за конституцията през 1971 г. След това са въведени такива ограничения, че по същество референдумът е невъзможен. И дори да се преодолее бариерата от половин милион подписа, след това по същество е невъзможно да се преодолее изискването за броя на участващите в допитването, който не трябва да бъде по-малък от участниците в последните парламентарни избори. Проблемът е, че основните партии не са готови дори за вътрешнопартийни референдуми. Така например БСП направи такъв референдум само веднъж, в началото на прехода към капитализъм, когато трябваше да смени името си, и повече не го повтори, независимо от радикалните промени в едни или други политики.
Опити за приложение на форми на вътрешнопартийна пряка демокрация има при СДС, където през 2008 г. е поставено началото на пряк избор на председател, в който участваха 9820 души в 217 секции, избрали Мартин Димитров. Подобна бе и ситуацията на 8 юли 2012 г., когато при пряк избор в партията за председател бе избран Емил Кабаиванов. В тази партия това обаче става в контекста на тежка криза и разпадни процеси, със загуба като цяло на подкрепа в обществото и пряката демокрация няма оздравяващ ефект в едно общество, в което имаме засилваща се популистка вълна, подхранваща по-скоро обратната тенденция на възход на популистки лидери, изграждащи партии отгоре надолу.
Три индустриални революции,
три типа комуникационни ситуации и промени
в организациите и отношенията между тях и лидерите
За да разберем тенденциите и перспективите на партийното лидерство, трябва да имаме предвид, че особеностите на подбора на партийните лидери и стилът на тяхната дейност зависят от множество фактори, но безспорно един от най-важните е свързан с възможностите за комуникация между тях и последователите им. Колкото по-успешно лидерът може да комуникира директно с голям брой последователи, толкова повече са предпоставките за успешно лидерство. Комуникационната ситуация в най-висока степен е обусловена от спецификата на комуникационните технологии, на които се опират партийните лидери в различни периоди.
Появата и развитието на партиите през първата половина на ХIХ век в страни като Великобритания, Франция и Германия, които са водещите в икономическо отношение тогава, безспорно се опира на такъв комуникационен инструмент като вестника. Неслучайно Ленин говори за вестника като „колективен организатор“ и по-голямата част от неговите работи излизат в партийните вестници, чрез които той комуникира с членския състав на своята партия и с всички, които ù симпатизират. В България всяка от новопоявяващите се партии в края на ХIХ век използва вестника, а също и евентуално партийно списание, за да може да формулира своята програма и да стигне до масите.
Комуникационната ситуация след Първата световна война и през целия ХХ век се опира обаче на различни технологии, което обусловя и съответната структура на партиите, съотношението между партийни лидери и членска маса, начина на подбор и поведение на партийните лидери. Това са технологиите на втората индустриална революция, създаваща предпоставки за такива феномени като масово производство, масово потребление, масова комуникация, масова култура, масово поведение, масови партии, масова пропаганда. Партиите рязко увеличават мащабите си и през ХХ век големите масови партии в Европа са изградени йерархически-пирамидално, както всички останали организации. И в това отношение са сходни например с всяка голяма корпорация от типа на „Дженеръл Мотърс“ с нейните 12 равнища. Вътре хилядите партийни организации се изграждат на базата на непосредственото общуване на хората, но следващите равнища на управление в партиите общуват с тях повече или по-малко опосредствано.
Появява се разделението между елити и маси.
Изключително важен комуникационен инструмент стават радиото и киното. Валтер Бениамин неслучайно казва, че Хитлер не би бил възможен без радиото. Рузвелт става велик американски лидер, преизбиран четири пъти благодарение до голяма степен и на „разговорите край камината“ чрез радиото. Радиото е комуникационен инструмент за масово въздействие, даващо възможност един човек едновременно да може да въздейства на милиони хора, но самото въздействие е еднопосочно. Лидерът в центъра на комуникацията (радио, телевизия, вестник) и с правомощията си изглежда с огромни възможности, велик, могъщ, с много силно влияние. Това е времето на най-голямо разгръщане на силни държави, които могат да провеждат дългосрочни стратегии, което поражда визията за могъщи партийни лидери с необичайни възможности — Дьо Гол, Чърчил, Сталин, Аденауер. Подборът на лидерите става независимо дали в партията им има или няма принцип за демократически централизъм, възможностите за преизбирането им и дългосрочното им заемане на съответната позиция са много големи.
Третата индустриална революция и развитието на дигиталните технологии, свързани с компютърния чип, сателитната телевизия, интернет след 70-те години на ХХ век създадоха предпоставки за радикални помени в организацията, в създаването, разпространението, натрупването на информация, в характеристиките на комуникацията между лидер и маси, променящи и ролята и мястото на партийните лидери. Това съвпадна с възхода на неолибералната глобализация, променяща възможността за решаване на едни или други проблеми от страна на партийните лидери в рамките на националната държава. Като цяло във всички организации се разгърнаха тенденции на сплескване на йерархиите, намаляване на посредниците между ръководства и членска маса, развитието на форми на директно общуване помежду им. Отслабването на организационните възможности на лидерите в тези условия, както и умножаването на възможностите на гражданите да взаимодействат хоризонтално помежду си чрез демасифициращите се комуникационни канали на глобалната интернет мрежа, създадоха възприятия за тенденция за „лилипутизация на лидерите“, на отслабване на техните възможности да реализират дългосрочни стратегии.
Неолибералната глобализация доведе до тенденции на разпад на предходното ляво-дясно политическо пространство, в което се позиционираха партиите и лидерите. Започваха да се разпадат социалните структури от времето на социализма в Източна Европа и развитата социална държава на Запад, бързо нарасна социалното неравенство, появи се маса от трайно безработни, изключени, декласирани, маргинализирани, характеризирани като „подкласа“ (underclass) хора. Заедно с тенденциите за демасификация, за промяна на социалната структура на обществата, свързана с намаляване на работническата класа, деиндустриализация, отслабване на синдикатите, умножаване на заетите в различни сектори на услугите, рязко променящ се трудов пазар, това породи нарастващо недоверие към партиите, намаляване на тяхната членска маса, засилващо се усещане у гражданите, че партиите не представят техните интереси, разпад на партийни системи и появата на нови партии и лидери, особено от 90-те години на ХХ век насам. Засилиха се обвиненията към партиите, че се олигархизират и корумпират, че се превръщат в клиентелистки групировки.
Предходният тип пропагандни и идеологически апарати, на които се опира доминацията на една или друга партия, станаха недостатъчни и рязко се увеличи ролята на маркетинга както в бизнеса, така и в политиката за идентификация на потребителите на съответния продукт и установяване на устойчива връзка между тях и съответните лидери. Намаля ролята на дългосрочните стратегии като фактор за позицията на партийния лидер, за сметка на адекватната реакция на бързо променящи се ситуации и на способностите да комуникира ефективно с голям брой хора във всеки един момент. Във все по-висока степен идеологическата идентичност започна да се формира ад хок като реакция на нови ситуации. Необходимостта от постоянни промени и отслабването на потенциала на еднопосочните „вертикални“, за сметка на „хоризонталните“ взаимодействия в партиите засили дифузността, аморфността в идеологическите идентичности на партиите. Все повече лидерът идеолог започна да се избутва на заден план за сметка на лидера-комуникатор.
Това благоприятства нарастваща ситуативност на политиката и поведението на лидерите. Огромното количество информация, бълвано от съвременните дигитални медии, доведе до лесната „загуба на памет“ в публичната сфера. Няма дългосрочна чуваемост за програми и стратегии в една среда, в която новото, сегашното, това, което казваш в момента, е важно в публичното пространство и затова скандалът, шоуто, насаждането на страх, търсенето на изкупителни жертви имат много по-голяма чуваемост от всякакви програми и проекти.
Рязко нарасна ролята на телевизията и на способността на лидера да бъде атрактивен, убедителен, създаващ доверие, присъстващ непрекъснато на телевизионния екран, използващ съвременната пиар индустрия. Телевизията направи възможни лидери като Роналд Рейгън, Бил Клинтън, Барак Обама, Тони Блеър — всички те са великолепни комуникатори. Съвременните популистки партийни лидери като Берлускони, Саркози, Борисов са възможни благодарение на това, че те са блестящи телевизионни импровизатори. Телевизията промени рязко значението на външния вид за успеха на един лидер, доколко той е телегеничен или не, какво е неговото излъчване.
Отслабна ролята на идеите и програмите, за сметка на негативната пропаганда и черния пиар, на способността да атакуваш противника като средство за идентификация. Така възходът на Бойко Борисов като медиен образ, който след това си създаде партия, стана възможен чрез способността му да бъде редовно на телевизионния екран и да намира върху кого да прехвърли отговорността за всичко, което става. В масовите нагласи към партийните лидери ключово значение придоби техният образ, това дали са „нови лица“, или пребиваващи по-отдавна в политиката и само поради това вече възприемани като провалили се, „облажили се“, гледани с недоверие. При лидерската битка между Първанов и Станишев в БСП през 2012 г. в крайна сметка като водещ проблем бе изтикано не различието в позитивни идеи, а кой е по-яростен враг на Борисов.
Дефинирането на врага се превръща в основна разделителна линия дори в партиите.
Възходът на новите медии промени публичната сфера, рязко увеличи ролята на способността да правиш шоу или да предизвикваш скандали във функционирането на политиката. В нарастваща степен протече тенденция на персонализация на възприятията на партиите, на засилващо обвързване на имиджа на лидерите с имиджа на партиите. Чрез имиджа на един човек стана възможно създаването на партии, върху които той да прехвърля доверието към себе си. В характеризирането на лидерите важна черта станаха техният
символен и социален капитал, разграничението им по такива оси като „разпознаваем — неразпознаваем“, „скучен — интересен“, „честен-лукав“ лидер. Новите медии все повече заличават различието между публично и частно, при което неполитическото говорене, преодоляващо дистанцията между политическо и всекидневно съзнание, става инструмент за приближаване към все по-невярващите в политиката и гледащи с недоверие към политиците граждани.
Развитие на нови форми на пряка на демокрация
и промени в лидерството в партиите в Европа
Един анализ на Сюзън Скероу и Бурку Гезгор за дългосрочната промяна на членството в партиите в 12 страни в Европа, направен на основата на две европейски изследвания, установява тенденция на намаляване на членската им маса и същевременно на застаряване — средната възраст на партиите е по-висока от средната възраст на избирателите. Върховият период на членската маса в партиите е средата на ХХ век, когато средно в Западна Европа около 10% от избирателите са членове на различни партии. След това започва намаляването на техния брой.
Между 1989 г. и 2000 г. членският състав на партиите във Франция пада от 4% от всички избиратели на 2%, в Германия — от 6% на 3%, в Дания — от 8% на 5%, във Великобритания — от 5% на 2%, в Швеция — от 12% на 6%, в Италия — от 7% на 4%, в Холандия — от 7% на 3%.(5) Увеличава се усещането за дистанция между членската маса и ръководствата, нагласата, че отделните членове не могат да влияят на процесите, че съществува отчуждение между тях и ръководствата. Нараства недоверието към партиите и онези, които не извършват промени в организацията и функционирането си, трайно губят привърженици и изчезват от политическата сцена. (6)
Как реагират ръководствата на партиите, за да могат да обезсилят тенденцията на намаляване и изчезване на партиите си. Голямата част от тях започват вътрешнопартийни реформи, с които да преодолеят усещането за отчуждение, за неспособност на членовете на партията да влияят върху партийната политика. Нарастват вътрешнопартийната демокрация, чрез която се трансферират пълномощия към отделните партийни членове. Много партии пренаписват своите устави, давайки на членовете си директна роля при подбора на партийни кандидати, партийни лидери и даже формирането на партийни политики, премахвайки посредниците между ръководствата и членската маса във вид на различни представителни органи на местно и централно равнище от типа на областни съвети, национални съвети и пр. Така се създават нови взаимовръзки между партийните ръководства и членската маса и се извършват промени във вътрешнопартийния живот. В онези от тях, в които членовете получат нови правомощия и възможности да влияят върху партийната политика, се наблюдава нов прилив на енергия и нов възход. Това от своя страна създава потенциал за взаимовръзка на партиите с една по-широка електорална база. Нека да видим как се променят нещата в различни партии.
Традиционно във Великобритания както при консерваторите, така и при лейбъристите, изборът на лидер се прави от депутатите от съответната партия, като победителят трябва да получи задължително повече от половината от гласовете, иначе се провежда следващ тур. През 80-те години започват промени в системата, като в избора освен депутатите се включват и всички избиратели, включително и членовете на присъдружните организации. В Консервативната партия на Великобритания началото на промените е през 1997 г., когато се приемат шест принципа за промяна на партията: единство, децентрализация, демокрация, включване, интеграция, откритост. На партийната конференция през октомври 1997 г. се приема съответен документ, в който се подчертава, че трябва да се даде власт на всеки член на партията да участва във формирането на нейната стратегия и да носи отговорност. Приема се, че всеки член на Консервативната партия трябва да има глас в избора на лидера и с това се прави радикална промяна от традицията той да се избира от депутатите в парламента с консултация със съюза на консервативните асоциации. Това в крайна сметка доведе до премени в устава ù през 2004 г., според които лидерът се избира от всички членове на партията, като за избран се счита този, който получи над 50% от гласовете. Това, което е съществено, е, че се запазва в определени граници и предходната роля на депутатите в избора на лидер. Те са, които първоначално правят номинация на кандидатите, които трябва да са членове на депутатската група. За да бъдеш номиниран, трябва да имаш подкрепата поне на 10 % от депутатите. От всички номинирани от депутатите остават двама с най-много номинации, между които членовете на партията избират, гласувайки по пощата. През 2005 г. така бе избран Дейвид Камерън, който получи 134 446 гласа, или 68% от гласувалите, докато неговият конкурент Дейвид Дейвис получи 64 398 гласа, или 32% от гласовете.
Същата система на пряк избор бе въведена и за партията на Либералните демократи, като началото ù е през 1988 г. През 2005 г. нейните членове избраха нови партийни лидери в състезание, което много приличаше на общонационални избори — с дебати в медиите между водещите кандидати. Подобни практики бяха включени и при Британската партия на независимостта.
Лейбъристката партия във Великобритания преди останалите европейски партии започна да използва дигиталните технологии в комуникациите си с избирателите. През 1994 г. бе дадена възможност всички членове на партията да участват чрез е-мейл в гласуването при избора на нейния председател. След това част от тях участваха в референдума във връзка с промяна на устава на партията през 1995 г. и всички партийни членове имаха възможност чрез интернет гласуване да утвърдят проекта за Манифест на Лейбъристката партия преди парламентарните избори през 1997 г. Вярно е, че тази практика бе оспорвана от критиците на Тони Блеър като играеща ролята по-скоро на потвърждаване на вече взети решения от ръководството, тъй като позицията на ръководството беше представена преди това в традиционните медии и беше известна на членовете. Още през 90-те години става ясно, че така може радикално да се промени начинът на функциониране на партията по посока на много по-активното използване и налагане на пряката демокрация в нея. (7)
През 2010 г. конкуренцията беше най-напред между петима кандидати и бяха необходими четири рунда, като накрая изборът бе между двамата брата Ед и Дейвид Милибанд. Процедурата предвиждаше гласуване от цялата партия, но крайният избор бе резултат на сложна система, в която поотделно бяха включени три типа гласувания — вътре в цялата партия; гласуване на депутатите от партията и депутатите ù в Европейския парламент; гласуване в организациите, колективни членове, каквито са трейдюнионите. Всяка от тези структури има равна тежест от една трета.
След четири рунда на гласуване Ед Милибанд спечели, получавайки 175 519 гласа, докато Дейвид Милибанд получи 147 220 гласа. Битката беше спечелена неочаквано от по-младия Ед, който през целия си живот е вървял по стъпките на брат си, но сега го изпревари. На церемонията при обявяването на победителя загубилият Дейвид ръкопляска и пръв стана и прегърна брат си за победата, пожелавайки му по-нататъшни успехи. От своя страна, излизайки на подиума като нов лидер на партията, Ед каза: „Дейвид, толкова те обичам като брат“ и му благодари за „благородството и щедростта на неговата душа“, показана при поражението, добавяйки: „Той заслужава цялата наша подкрепа и ще бъде жизнено важна част от нашата партия“.
Като израз на тази тенденция в Италия през 2005 г. Романо Проди циментира своите претенции да води своята партия, осигурявайки си номинация чрез първични избори в партията. През 2007 г. Демократическата партия на Италия, по това време най-голямата партия там, проведе на 14 октомври преки избори за партиен лидер, в които имаха право да гласуват всички италиански граждани над 16 години. Единственото изискване да се гласува бе такса от едно евро за всеки желаещ да направи това. В избора участваха 3,5 млн. души и завършиха с победа на Валтер Велтрони, кмет на Рим и бивш лидер на Демократичната левица, който получи 75,8% от всички гласове.
Във Франция през 2006 г. Сеголен Роял бе номинирана за кандидат за президент на Френската социалистическа партия чрез пряк избор в партията, получавайки 60,69% от гласовете на общо 233 000 партийни членове. След това се кандидатира за лидер на партията при пряк избор срещу Франсоа Оланд, с когото бе живяла на съпружески начала и от когото има четири деца. Загуби от Мартин Обри, получавайки 49,98% от гласовете. По подобен начин Франсоа Оланд, преди да бъде избран за президент, бе номиниран чрез пряк избор на два тура, в които участваха над 2 млн. гласуващи през октомври 2011 г. На втория тур при номинацията му гласуваха 2,7 млн. души, когато той получи 56% от гласовете, побеждавайки конкурента си Мартин Обри.
В Гърция Евангелос Венизелос бе избран през март 2012 г. за лидер на ПАСОК след пряк избор на около 240 000 избиратели на партията.
В Германия благодарение на използване изцяло на дигиталните технологии, превръщайки постоянното общуване между членската маса в непрекъснат процес, Пиратската партия преживя неочакван възход. Функционирането ù се основава на възможността всички да вземат отношение и да участват във вземането на решение на всеки проблем, имащ значение за местното и федералното управление. Така членовете превръщат своите представители в директни изразители на своята воля. Пряката демокрация придоби смисъла не на механизъм за избор на лидерите, а на механизъм за постоянното функциониране на партийния механизъм.
Подобни процеси се разгърнаха и извън европейския континент. В Канада Либералната партия избира пряко лидера си от 1990 г. насам, а Консервативната — от 1995 г. С пряк избор на 31 януари 2012 г. за председател на партията Ликуд в Израел премиерът Бенжамин Натаняху, който получи 76,79% от всички гласове, а неговият конкурент Моше Фейглин – 23,31% от гласовете. От всички 123 300 членове на партията Ликуд гласуваха 50,4% или 63 150 души.
По този начин партийните членове получават нови права, което има последствия и за цялостната политика на партиите. Това повишава легитимността на кандидатите на партиите и на техните лидери. Решенията на партийната членска маса стават по-важни за партийната конкуренция и политическите кариери. В същото време изследванията показват, че това повишава легитимността и доверието към тези партии и в обществото като цяло, защото те показват, че тяхната партия не е организация на партийни елити и за партийни елити.
В същото време обаче не следва да се пренебрегва фактът, че при сегашните публични пространства, независимо от промените на начина на подбора на лидерите от страна на цялата партия, това не намалява, а увеличава тяхната роля и въздействие в обществото. Различни изследвания показват, че нараства ролята на лидера на една партия като „лице на партията“, тъй като той е силно видим в епоха, в която, за да спечелят партиите изборите, трябва да бъдат маркетингово ориентирани. В този смисъл публичното доверие, символният капитал, социалният капитал, човешкият капитал на лидерите има нарастваща роля, включително и определени физически характеристики могат да бъдат важни при съвременната имидж култура. Презумпцията е да се гледа на лидерите като своеобразни „публични стоки“, чиито лидерски качества се проверяват, тестват, оценяват от медиите и гласоподавателите. Самият лидер изхожда от маркетингови позиции, т.е. опира се на очакванията на избирателите и изгражда стратегия на ориентация към тези очаквания. Именно поради това прекият му избор дава възможност да се проверят неговите качества чрез реакцията на максимално количество хора и така той да бъде много по-адекватен на очакванията на големи маси от населението.
Бележки:
(1) Вж. Michels, Robert. Political Parties: A Sociological Study of the Oligarchical Tendencies of Modern Democracy, N.Y.: Collier Books, 1962.
(2) Rose, Richard and William Mishler. A supply-demand model of party-system institutionalization: The Russian case, In: Party Politics, 2010, Vol. 16, N 6, p. 802.
(3) Wigell, Mikael. ‘Mapping „Hybrid Regimes“: Regime Types and Concepts in Comparative Politics’, In: Democratization, 2008, Vol. 15, 244.
(4) Вж. Rose, Richard and William Mishler. A supply-demand model of party-system institutionalization: The Russian case, In: Party Politics, 2010, Vol. 16, N 6, p. 802.
(5) Вж. Scarrow, Susan E. and Burcu Gezgor. Declining memberships, changing members? European political party members in a new era, In: Party Politics, 2010, Vol. 16. N 6, р. 825.
(6) Вж. Scarrow, Susan E. and Burcu Gezgor. Declining memberships, changing members? European political party members in a new era, In: Party Politics, 2010, Vol. 16. N 6.
(7) Вж. Wring, Dominic and Ivan Horrocks. Virtual Hype? The Transformation of Political Parties? In: New Media & Politics. Eds. Barrie Axford and Richard Huggins, London: Sage, 2001, p. 204.