Независимо как днес от дистанцията на времето оценяваме обществото, създадено (или наложено) в България и Източна Европа след Втората световна война, за да бъде познанието ни задълбочено и разностранно, е важно да знаем от какви идеи са се вдъхновявали създателите му, каква е била представата им за социализма, преди да бъде създадена онази обществено-политическа система, която се самонарича социалистическа.
Известно е, че „източноевропейският“ социализъм не е оригинално творение, че социалистическите идеи имат собствен път на навлизане и разпространение в региона от края на ХIХ в., но те не биха могли да станат господстващи в източноевропейското общество без външната помощ (или намеса, според гледната точка). Ролята на външна сила или помощник е осъществена от Съветския съюз, който заради огромните си заслуги за победата над германския Вермахт във Втората световна война получава от западните си съюзници правото да създаде своя „сфера на влияние“ от почти цяла Източна Европа. Това е механизмът, който прави България част от съветската зона, а впоследствие води до налагане на модел на социализъм, който по това време вече е утвърден в Съветския съюз.
Несъмнена е и връзката между съветския социалистически модел и марксизма, възникнал през втората половина на ХIХ в. Как обаче се съотнасят идеите на марксизма към съветския модел е въпрос, важен за очертаване на параметрите на българското общество след Втората световна война. Затова в центъра на моето изложение, посветено на идеите, вдъхновили източноевропейския социализъм от втората половина на ХХ в., ще стои въпросът за марксизма, неговото приложение в Съветска Русия (Съветски съюз след 1917 г.), а впоследствие в Източна Европа, съответно и в България след Втората световна война.
Съветският модел
Най-важната предпоставка, необходима, за да разберем източноеворпейския социализъм, е да направим анализ на възникването на съветския социализъм. Този социализъм е плод от сложната еволюция на идеите на марксизма и от опитите за прилагането им, започнали при изключително специфичните обстоятелства в края на Първата световна война. И то в страна, която формално принадлежи към спечелилата войната Антанта, но е и първата велика сила, принудена да капитулира пред Централните сили. Става дума за Руската империя и за двете последователни революции, избухнали през 1917 г. и тласнали развитието на огромната държава, а до голяма степен и на европейския континент и на света в изцяло нова посока.
Дори крахът в края на ХХ в. на родената от болшевишката революция система не променя факта, че развитието на света през почти целия век преминава под знака на противоборството между родения от революцията социалистически Съветски съюз (към който по-късно и за различен период се присъединяват и други страни) и най-развитите капиталистически държави. Обикновено това противоборство се нарича Студена война, но се води не само със силови и материални средства, а и в областта на идеите и духа. Затова споменът за неуспешния социалистически експеримент продължава да играе роля и в днешния вече глобализиран капиталистически свят.
Революцията в Русия от октомври/ноември 1917 г. несъмнено е вдъхновена от марксизма, но ревизиран от Ленин съобразно силно променената ситуация в началото на ХХ в. В разгара на Първата световна война Ленин характеризира господстващата империалистическа система като „преходен, по-вярно, умиращ капитализъм“. Новото според Ленин е, че революционният център в началото на ХХ в. се е преместил от най-развитите икономически страни към онези, в които са се натрупали много и остри противоречия, поради което в тях се появява шансът да започне предречената от Маркс революция. (1) Изводът на Ленин е, че подобна революция може най-лесно да избухне в Руската империя, но нейната задача е „само“ да подтикне революционните събития в целия свят.
Близо две години, след като през октомври 1917 г. болшевиките поемат властта обаче, Ленин разбира, че световната пролетарска революция няма да се състои — това става ясно след неуспеха на германските комунисти да превърнат Ноемврийската революция в Германия от 1918-1919 г. в продължение на Октомврийската и след краха на Унгарската съветска република от 1919 г. Но извънредната ситуация, в която се намира Съветска Русия — ожесточена гражданска война и многостранна чуждестранна интервенция, принуждава Ленин да продължи опита си да реализира неясно формулираната в марксизма идея за изграждане на следреволюционно общество.
За целта е лансирана тезата за „военния комунизъм“, при който в състояние на война и затова с насилие е направен опит да се приложат принципите на комунизма — ликвидиране на класите и на социалното неравенство, замяната на пазарна икономика с директна размяна на стоки. В края на 1920 г. паралелно с победата на болшевиките в Гражданската война и с преодоляването на чуждестранната интервенция Ленин е принуден да признае несъстоятелността и на двете свои надежди — за възможността в Западна Европа да избухнат истински пролетарски революции и за способността на Русия да „скочи“ от недоразвит капитализъм в комунизъм.
Затова с приетата на Х конгрес на РКП (б) през март 1921 г. Нова икономическа програма (НЭП) започва ограниченото, но несъмнено завръщане на Съветска Русия към икономическите принципи на капитализма при запазване на еднопартийна политическата система. Ленин признава: „След опита за непосредственото социалистическо строителство в нечувано трудни условия… пред нас през пролетта на 1921 г. се очерта ново положение: не непосредствено социалистическо строителство, а връщане в редица области на икономиката към държавен капитализъм, не щурмова атака, а много тежката, трудна и неприятна задача за продължителна обсада, свързана с редица отстъпления… за да се доближим до решението на икономическия въпрос, т.е. осигуряване на икономически преход към основата на социализма“.(2) НЕП-ът става първият опит за реформиране на специфичния съветски икономически модел на социализъм. Реформата е насочена към връщане към икономическите принципи на капитализма, тъй като условията в Съветска Русия не отговарят на идеята за развито капиталистическо общество, от което според Маркс би трябвало да се роди социализмът.
След смъртта на Ленин, формиран като западен марксист, в началото на 1924 г. обаче в битката за Лениновото наследство се налага по-скоро евразийски мислещият Сталин, който залага на силната централизирана власт. За големите предизвикателства на изолирания Съветски съюз се търсят нови пътища за развитие чрез имплантиране на азиатски традиции. С други думи, онази система, която днес наричаме „съветски модел на социализъм“, е съчетание на елементи от западния марксизъм с по-старите азиатски тенденции, характерни за Русия. Появата в резутат на НЕП-а на новите капиталисти (непмани) и на заможните селяни (кулаци) поставя отново въпроса за социално-икономическите принципи, върху които ще се изгражда съветското общество, обявено и приемано в немалка част от света като носител на социална справедливост. И побеждава не предложението да се съчетаят материалната заинтересованост на капитализма със социалната справедливост на социализма (лансираният от Николай Бухарин модел на контролиран от държавата капитализъм), а идеологическата концепцията на Сталин за „изграждане на социализъм в една отделно взета страна“. Тогава започва т.нар. социалистическа индустриализация, колективизацията на земята, представена като социалистическо преустройство на селското стопанство, които заедно с преустройството на културната политика (т.нар. културна революция) са наречени План за изграждане на социализма.
В реч пред ЦК на ВКП (б) на 19 ноември 1928 г. Сталин мотивира своята нова икономическа политика: „Въпросът да догоним и изпреварим напредналите капиталистически страни в технико-икономическо отношение не представлява за нас, болшевиките, нещо ново или неочаквано… Може ли да се движи напред индустрията, като се оставя селското стопанство в условията на съвсем изостанала техника, без да се осигурява на индустрията селскостопанска база, без де се реконструира селското стопанство и да се тласка то да догони индустрията? Не, не може… Не може безкрай, т.е. в продължение на много дълъг период от време, съветската власт и социалистическото строителство да се базират върху две различни основи, върху основата на най-крупна и обединена социалистическа индустрия и върху основата на най-раздробеното и изостанало дребностоково селско стопанство. Нужно е постепенно, но системно и упорито да се превежда селското стопанство върху нова техническа база, върху базата на едрото производство, като се приближава то към социалистическата индустрия. Ние или ще разрешим тази задача — и тогава окончателната победа на социализма в нашата страна ще бъде осигурена, или ще се откажем от нея, няма да разрешим тази задача — и тогава връщането към капитализма може да стане неизбежно“.(3) Така е обосновано началото на изграждане на „социализма“ в Съветския съюз.
Какви са особеностите на руското приложение на марксизма? Важна за разбирането на този модел е поставената историческа цел. Според първата програма за изграждане на социалистическо общество, тази цел е: „осигуряване на благосъстояние и всестранно развитие на всички членове на обществото“ (4). Но още „военният комунизъм“ показва, че това не може да стане без икономически напредък. Само високоразвита икономика може да създаде материални предпоставки за социална справедливост, а това може да осигури само връщането на част от принципите на капитализма. Чрез НЕП-а от март 1921 г. започва дългото приключение на централизираната икономика, каквато е социалистическата, с механизмите на пазара, които трябва да осигурят ефективността на производството. Сложните взаимоотношения между Плана и Пазара, ядро на всички икономически реформи на социализма, продължават с десетилетия и завършват с краха на Плана и с пълната победа на Пазара. Ако се проследят икономическите цели на многобройните планове, се вижда как еволюират целите им: от индустриализация до изграждане на високоиндустриализирано общество, конкуриращо Запада, определяно като материално-техническа основа на социализма и предпоставка за преминаване към комунизъм, за решаване на основната социална цел.
Ярка специфика на съветския модел е индустриализацията. Всъщност тя е част от европейския модел на развитие, характерна за модерната епоха, но историческите обстоятелства поставят пред Съветския съюз необходимостта да реши тази по същество капиталистическа задача. Съветският тип индустриализация е наречена социалистическа, като новото е, че тя се извършва ускорено с помощта на държавни инвестиции и по предварително разработен план и от нея е изключен пазарният принцип на конкуренцията. Съветската индустриализация обръща наопаки традиционния модел: тя започва от „най-важната брънка“ — тежката промишленост.
Както често става в историята, практиката значително се разминава с теорията. Така в системата на държавния социализъм едно временно положение, характерно за първия етап на индустриализацията: преобладаването на производството от групата „А“ (производство на средства за производство) над групата „Б“ (производство на средства за потребление), се превръща в общо правило, изведено дори до равнището на т.нар. икономически закон на социализма. Социалните грижи заемат важно място в теорията и практиката на държавния социализъм, но осъществяването им се оказва зависимо от постоянния дефицит, от ниското равнище на потреблението и от неголемите икономически възможности. Върху съветския път се отразяват и историческите специфики на региона — руските държавно-централистични и бюрократично-колективистични традиции, които се градят върху самодържавието, селската община, липсата на органичен процес на създаване на буржоазия. (5)
Друга специфика на модела е еволюцията на идеята за интернационализма, залегнал в марксизма. При марксизма интернационализмът характеризира не междудържавните отношения, а класовата принадлежност. Именно марксисткото виждане, че „работниците нямат родина“, прави пролетариата в една държава по-близък до пролетариата от другите държави, отколкото до своята национална буржоазия. Този постулат превръща марксизма в един от големите идеологически конкуренти на национализма. След победата на Октомврийската революция в Русия обаче пролетариатът получава държавност, която трансформира идеята за интернационализъм в задължение да бъде подкрепяна „първата в света социалистическа държава“. В документите на Учредителния конгрес на Комунистическия интернационал от 1919 г. е записано това задължение, а Ленин го допълва: „И най-характерната черта на този Интернационал, неговото призвание: да изпълни, да приложи на практика заветите на марксизма и да осъществи вековните идеали на социализма и работническото движение — тази най-характерна черта на III интернационал веднага се прояви в това, че новото, трето, Международно дружество на работниците, започна още сега да съвпада до известна степен със Съюза на съветските социалистически републики“. (6)
Още по-ясно се вижда еволюцията на интернационализма в защита на съветската държава в Програмата на Комунистическия интернационал, приета на неговия VI конгрес през 1928 г.: „Международният пролетариат, който има в лицето на СССР своето единствено отечество, най-важна опора на своите завоевания и най-голям фактор за своето международно освобождение, трябва да способства за успехите на социалистическото развитие в СССР и с всички средства да го защитава от нападението на капиталистическите държави“. (7) Това мотивирано от Сталин положение насочва интернационализма към идентифициране с националните интереси на Съветския съюз. С други думи, пролетарският интернационализъм се превръща в съветски национализъм.
Важна специфика на съветския държавен социализъм е отношението към свободата. Тя като че ли е най-слабото звено на модела, тъй като именно липсата на свобода във всяко отношение — в политиката, икономиката и културата, довежда системата до крах, макар че изчерпването ù продължава цяла епоха. Възприемането и прилагането на идеята за свобода по-скоро в теорията, отколкото в практиката, е сред най-интересните проявления на отликата на този тип социализъм от марксизма. Свободата, разглеждана през призмата на личните и човешките права, изчезва дори и от теоретичните положения на доктрината, защото е ограничена от твърде много социални условности. Личните права са заменени с обществени и в този момент съветският социализъм се доближава най-близо до своеобразното разбиране за свободата на цивилизациите от азиатския Изток.
Съветският държавен социализъм със своите специфики се оказва привлекателен като модел за следване от определени, по-скоро закъснели в своето развитие, страни. По думите на Ерик Хобсбом от книгата му „Епоха на крайности. Краткият двадесети век 1914-1991“: „Съветският комунизъм на първо място става програма за трансформиране на изостаналите страни в развити. Концентрацията и ултрависоките темпове на икономическо развитие не остават без влияние дори и върху развития капиталистически свят в епохата, когато той изживява катастрофа и отчаяно търси пътища за възстановяване на икономическия си динамизъм. Този модел в още по-голяма степен отговаря на проблемите на страните от света извън Западна Европа и Северна Америка, повечето от които могат да разпознаят собствения си образ в аграрната изостаналост на Русия“. (8) Тази особеност на модела обяснява защо най-неуспешно е прилагането на съветския модел в индустриализираните Чехословакия и ГДР, а най-успешно се оказва в аграрните: Албания, България, Румъния. Но дори и привлекателността му за по-слабо развитите държави извън европейския континент не прави съветския модел на социализъм неевропейски. Той напълно се вписва в старата европейска традиция да се изнасят политически и икономически модели в останалите части на света.
Държавният социализъм възниква и се развива изцяло в духа на онази европейска традиция, която и днес продължава да търси идеалната обществена система, съчетаваща традициите на Изтока и Запада, на рационализма с хуманизма и която се стреми да създаде по-добри условия за съществуване на възможно най-голям брой членове на обществото. Тези опити са мотивирали възникването на не една или две политически теории и утопии, но както находчиво отбелязва руският философ Николай Бердяев, едва през ХХ в. утопиите получават трагичния си шанс да се реализират. Защото през ХХ в. става възможно голямото социално инженерство, което също е европейска традиция и в рамките на което може да се впише и историята на държавния социализъм.
Източноевропейският модел
За комунистите в Източна Европа след Втората световна война, получили властта благодарение на Съветския съюз, социализмът има само съветски облик. Обществото в Съветския съюз от 1936 г., когато е приета новата „социалистическа“ конституция, е „Социализмът“. В конституцията СССР е обявен за „социалистическа държава на работниците и селяните“, „цялата власт принадлежи на трудещите се от града и селото в лицето на съветите на депутатите от трудещите се“, икономическа основа са „социалистическата стопанска сметка и социалистическата собственост върху оръдията и средствата на производство“, стопанският живот „се определя и насочва от държавния народностопански план с цел да се увеличава общественото богатство, непрекъснато да се повдигат материалното и културното ниво на трудещите се“. (9) Такива са параметрите на водещия за Източна Европа модел, които го характеризират като държавен социализъм, тъй като за постигането на социалните цели се разчита преди всичко на държавата като собственик и организатор на производството и разпределението.
Какво общо има този модел с първоначалния марксизъм? Не много. Липсват повечето от предварителните условия за начало на революционните преобразования — икономическата и социалната зрялост на обществата. Най-голямата социална група в цяла Източна Европа (с изключение на чешките земи) са селяните, а не работниците, да не говорим за характера и концентрацията на едрото машинно производство. Оттам идват и наложилите се промени. Първата е, че утвърдената в Източна Европа политическа система е обявена като власт не на пролетариата, а на „работниците и селяните“. Селяните са добавени не само защото са мнозинство от населението, а и защото от техните среди произхождат значителна част от новите управляващи. Всъщност, много скоро след утвърждаване на новата политическа система властта се поема от неголяма група хора — ръководството на комунистическата партия, а тези партии постепенно губят партийните си характеристики и се трансформират в организация, ръководеща и дублираща държавната администрация.
Друга марксистка идея — за прилагане на пряката демокрация, е маркирана в началния период със създаването на народните (националните съвети) комитети. Според Маркс, а по-късно и според Ленин, парламентарната демокрация е форма на господство на буржоазията, затова те обосновават предимствата на преките пред представителните форми на демокрацията, както и идеята за сливане на изпълнителната със законодателната власт. Маркс прави такива изводи, след като анализира опита на Парижката комуна от 1871 г. в „Гражданската война във Франция“: „Комуната беше съставена от градски съветници, избрани от различните райони на Париж по силата на общото избирателно право. Те бяха отговорни и можеха да бъдат отзовавани по всяко време. Тяхното мнозинство се състоеше, разбира се, от работници или от признати представители на работническата класа. Комуната трябваше да бъде не парламентарна, а работеща корпорация, едновременно изпълнителна и законодателна“ (10). Но обявените в Източна Европа като органи за народно самоуправление съвети (комитети), избирани чрез общо избирателно право и отговорни, сиреч подлежащи на отзоваване, много скоро се превръщат в местни органи на властта, подчинени изцяло на централната администрация. И още нещо, в Източна Европа те не изместват парламентите.
Това, което вземат от марксизма комунистите, осъществяващи следвоенните преобразования в Източна Европа, е насилието в борбата за власт и при нейното утвърждаване. Само че „легитимното“ революционно насилие се проточва от началния период, когато е трябвало да се потиска противопоставянето на загубилите властта и собствеността си, и се превръща в постоянно средство за справяне с продължаващото обществено недоволство, макар и с намаляваща интензивност. В процеса на десталинизация постепенно в цяла Източна Европа са ликвидирани наказателните лагери, но в Наказателния кодекс се запазват текстовете, които криминализират различните форми на политическо недоволство и протести.
Политическата система на източноевропейския социализъм е много далеч от първоначалния марксизъм. Особено ясно това проличава в ролята на държавата (11), която не само не отмира (12), а рязко увеличава присъствието си във всички обществени сфери.
В икономиката източноевропейският социализъм реализира някои от идеите на марксизма — например централното планиране, чиято цел е да замени пазарния принцип за регулиране. В Източна Европа пазарът е силно ограничен (макар че за разлика от съветския „военен комунизъм“ пазар има през целия социалистически период), но всички икономически реформи са насочени към разширяване на действието на пазара. Въпреки това характерни черти на вече обявеното в края на 50-те и началото на 60-те години за социалистическо общество си остават неговата затвореност и автархичност в рамките на Източния блок и СИВ (13). Друга характерна за марксизма черта в Източна Европа е силната вяра в науката като направляваща икономическото и общественото развитие.
Почти без аналог е ролята, която при държавния социализъм, а и изобщо в историята на Източна Европа, играе интелигенцията. Историята на държавния социализъм в Източна Европа съвпада с най-оспорваните, но и най-славните страници от историята на интелигенцията. Представителите на тази група, главно творците, са привлечени от хуманния и модернизаторски апел на комунизма. Немалко от тях стават идеолози на системата още в първия етап на налагането ù и ù остават верни и в най-мрачния период — сталинския или на т.нар. култ към личността. Обяснението, което дава на това явление Цветан Тодоров, е, че „интелектуалците и писателите се оказват особено изобретателни ласкатели, затова държавните глави често ги приемат в обкръжението си“. (14) То не е много убедително, защото немалко от възпяващите „новия строй“ творци скоро след смъртта на Сталин стават и едни от най-яростните му критици и поставят началото на дисидентското движение в Източна Европа.
В това отношение е интересна късната рефлексия на един български поет, проявил се сред „най-партийните“, но по-късно и сред най-критичните към властта в България — Христо Радевски. В своя дневник за 9 април 1991 г. той е записал следното: „Преди известно време в предаването на Кеворкян „Всяка неделя“ цитираха откъс от моя статия, написана през 1955 г. по случай 50-годишнината на Вълко Червенков (вероятно 55-годишнината, отбелязана през 1955 г. – бел. на авт.). Реших да проверя в „Работническо дело“, дето е публикувана статията, верен ли е цитатът, или има някакво изопачаване — каквото обикновено става, когато искат да омаскарят някого. За съжаление цитатът се оказа добросъвестен, и цялата — доста дълга — статия позорна. И сега се чудя как съм могъл да напиша такова нещо… Дали тогава така съм го схващал, или в някакъв угоднически транс съм могъл да му съчиня такава ода… Подобно позорно стихотворение имам и за Сталин. Но там работата е друга. Тогава не знаех за злодеянията му и за мен той беше нещо като божество“. (15)
Може би най-яркият представител на интелектуална защита на социализма от съветски тип, но и на интелектуалната му критика е унгарският философ Дьорд Лукач. (16) И това не е въпрос на ласкателство, а на съзнателен и премислен интелектуален избор. Затова по-вярно изглежда друго обяснение — че творците по-лесно стават жертва на утопии, особено на такива, които обещават реализиране на светли идеали.
Бързото развитие на образованието и разширяването на достъпа до културата са безспорно сред силните модернизационни характеристики на държавния социализъм, но те са силно идеологизирани и стриктно контролирани и ограничавани като свобода за изява на различни мнения и идеи.
Изброените характеристики на източноевропейския социализъм показват по-скоро неговите отлики, отколкото подобията му с марксизма. Дори и от гледната точка на един от най-важните критерии, залегнали във формационната теория за историческото развитие — по-високата производителност на труда, източноевропейският социализъм едва ли може да се признае за формация, последвала и заменила капитализма. Естествено следва въпросът: Има ли основание тази източноевропейска система да бъде наричана социализъм (да не говорим за доста неадекватното му назоваване в годините на прехода — комунизъм, термин, който може да се приложи само към идеологията, но не и към която и да било друга обществена сфера)?
Ще се опитам да обясня
защо продължаваме да наричаме следвоенния период
от историята на Източна Европа социализъм
Първата причина е, защото обществото се е самонарекло така и това наименование е станало част от историческата реалност.
Има и по-същностни причини — въпреки множеството си недостатъци, в тази система се полагат съзнателни и планомерни усилия за социално-икономическото и културното развитие на обществото. При това, макар и непоследователно, е приложен принципът за равенство в социалната сфера. Социалната справедливост не е реализирана последователно, но съществува и успява да запази относително малки разлики между най-високите и най-ниските доходи.
Как можем да оценим резултатите
от държавния социализъм
от днешна историческа перспектива — дали те са връщане назад или ускорено развитие? Отговорът едва ли може да бъде еднозначен, тъй като трябва да бъде съобразен с множеството постижения и недостатъци в различните обществени сфери. За улеснение ще прибягна до формулираните в книгата на Цветан Тодоров „Новият световен безпорядък. Размисли на един европеец“ шест ценностни критерия за принадлежност към общоевропейския манталитет: рационалност, справедливост, демокрация, индивидуална свобода, светски характер на обществото и толерантност. (17)
Източноевропейските общества от първия етап на държавния социализъм отговарят точно на половината от тези критерии. В тях е силно изразен рационалистическият опит да се планира всичко — както производството, така и потреблението, да се насочи развитието в определена посока. Несъмнен е и стремежът да се осъществи по-голяма социална справедливост, това е била и си остава една от най-привлекателните черти на държавния социализъм. Светският характер на обществото, базиран върху традициите на европейското Просвещение, също е налице. Разбира се, при реализирането и на трите посочени критерия има увлечения, но от подобни прояви не е застраховано нито едно европейско общество.
Държавният социализъм, идентифициращ се със съветската система, беше осъден да изчезне (както и всяко историческо явление), не само защото не можа да се справи с икономическата конкуренция на капитализма, но и защото не отговори на моралните въпроси, поставени от модерното и постмодерното общество. Ролята на морала често се подценява от професионалните историци, но тя е безспорна за изкушените от философията на историята. Зрелищното рухване на съветския държавен социализъм само потвърждава старата максима, че една недемократична система може да съществува много дълго, но загуби ли моралното си оправдание, вече и военната сила не може да ù помогне.
Бележки
(1) Тези идеи Ленин развива в своята брошура, написана между януари и юни 1916 г. в хода на войната. През април 1917 г. брошурата е издадена в Петроград, а по-късно многократно преиздавана и изучавана. — Ленин, Вл. Съчинения. Т. 22. Партиздат, С., 1953, 189-316.
(2) Пак там, т. 33, 77-78.
(3) Сталин, И. Избрани произведения. Т. 2, Издателство на БКП, С., 1949, с. 237, 239, 240.
(4) Това е положение от Програмата на РКП (б), приета на VIII ù конгрес, 18-23 март 1919 г., което в пълнота е: „След като замени частната собственост върху средствата за производство и за обръщение с обществена и след като въведе планомерна организация на обществено-производствения процес за осигуряване благосъстояние и всестранно развитие на всички членове на обществото, социалната революция на пролетариата ще унищожи делението на обществото на класи и с това ще освободи цялото угнетено човечество, тъй като ще тури край на всички видове експлоатация на една част от обществото от друга“. — Цит. по: Ленин. Съчинения, т. 29, С., 1953, с. 109.
(5) Унгарският философ Тамаш Краус търси корените на сталинизма в руските традиции, но и в тези на германския „държавен капитализъм“, както и в идеите на Фихте. — Краус, Т. Сталинизм как историческое явление. — В: Авторитарные режимы в Центральной и Восточной Европе. М., 1999, с. 33.
(6) Христоматия по най-нова обща история, С., 1988, с. 119.
(7) Пак там, с. 134.
(8) Hobsbawm, E. Age of Extremes. The Short Twentieth Century 1914-1991. Abacus, 1994, р. 376.
(9) Христоматия по история на СССР. С., 1983, 538-539.
(10) Маркс, К., Фр. Енгелс. Цит. съч., с. 596.
(11) Идеята за трансформация на държавата е застъпена в увода на Енгелс към текста на Маркс „Гражданската война във Франция“: „… държавата е само машина за потискане на една класа от друга, и в демократичната република това е не по-малко, отколкото в монархията; и в най-добрия случай тя е едно зло, което победоносният в борбата за класово господство пролетариат получава в наследство; победилият пролетариат, също както и комуната, ще бъде принуден незабавно да премахне лошите страни на това зло, докато израсналото сред новите, свободни обществени условия поколение не бъде в състояние да отърси от себе си всички тези гнили остатъци от държавата.“ Пак там, с. 555.
(12) За отмирането на държавата пише през август—септември 1917 г. Ленин в книгата си „Държавата и революцията“. Ленин. Съчинения. Т. 25, 401–523.
(13) Баева, И. Европейско и неевропейско в източноевропейския социализъм. Българският случай. — В: Баева, И. Източна Европа и България, С., 2001, 8–28.
(14) Тодоров, Ц. В името на народа. — Факел, кн. 3, 2000, с. 111.
(15) „Тогава не знаех за злодеянията му и за мен той беше нещо като божество.“ Радевски, Х. Разговор със себе си. С., 2000, 320–321.
(16) Стыкалин, А. Философ и власть. Метаморфозы политического развития Венгрии в 1950–1990-е годы и отношение к творчеству Д. Лукача. — В: Политика и поэтика. М., 2000, 158–172.
(17) Тодоров, Ц. Новият световен безпорядък. Размисли на един европеец. С., 2003, 82—97.