ВЪЗХОДЪТ НА НАЦИОНАЛИЗМИТЕ И ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИЗБОРИ

0
199

Максим Мизов е доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия. Завършил е философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социологията, политологията и етнологията. Автор на 27 (5 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 240 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания към Националния политически институт „Димитър Благоев“.

 

Изборите за Европейски парламент отбелязаха бум на националистическите прояви в някои европейски държави и общества. Триумфалните позиции на националистите в Англия и Франция шокираха много експерти и притесниха европейски настроените политици. В Холандия и у нас обаче това не стана.

Възходът на национализма и националпопулизма не е нещо момент-но, случайно. Поне от две-три десетилетия, ведно с царстването на неолибералния модел на глобализация, националистическите партии и движения покачват своите стойности в обществено-политическия живот. От повече от десетилетие те участват с нарастващ успех в разни местни, парламентарни, президентски и европейски избори в Западна Европа. (1) Неспособността на основните политически партии да се справят с проблемите и трудностите в държавната и местната власт, ескалиращите граждански недоволства или страховете от неудържимия ръст на имиграцията, криминализацията, корупцията и т.н. водят до пренасочване на електоралните вотове към тези формации, които безцеремонно експлоатират социалните предразсъдъци по отношение на различията и ерозират фундаментални ценности на западната демокрация. 

Пришествието и възходът на крайно десните националистически и националпопулистки партии и движения се забелязва не само по време на изборни кампании. И в нормалното всекидневие те все по-често предизвикват сериозни напрежения и нарушения в дневния ред и обществения порядък. Често силно травматизират или плашат гражданите. В редица градове в Западна Европа покушенията над квартали, палежите на сгради, насилията над техни обитатели с чужд етнически произход или религиозна принадлежност сякаш са станали тривиални. В мегаполиси и в други населени места възникват зони, където органите на властта се оказват почти безсилни да наложат спазване на законите и нормите за обществения ред, понеже там е установен властови порядък на такива паралелни структури.

Ескалацията на присъствието на националистически, крайнодесни и радикални организации води до промяна и в политическото говорене, до осезаемо трансформиране на публичните дискурси. При това националистическата лексика и семантика отвоюват нови жизнени пространства и налагат безцеремонно свой властови порядък. Управляващите и обществеността сякаш привикват с присъствието, а често и с терора на крайните и общественоопасни национализми, в които националистическите предубеждения, предразсъдъци и трафарети се разрастват. Стават неотменна част от културния профил на масовата психика и общественото съзнание на значими граждански маси. В публичното мислене, чувстване и поведение на все повече хора се забелязват безсилие, неосъзнато или съзнателно прибягване до арсеналите на националистическите нагласи.

Да се говори и пише днес за национализма е лесно, но и трудно. Лесно е, понеже има Хеопсова пирамида от исторически и социокултурни паметови свидетелства за неговите пикове и шедьоври, научни и други изследвания по тази тема. Трудно е, защото национализмът е особен исторически Протей, който сякаш изглежда един и същ, а едновременно с това непрестанно мени облика и стойността си.

Съвременното научно познание почти изцяло се е сбогувало с някогашните парадигми, според които национализмът е есенциалистки, фундационистки и нативистки обусловен феномен. На тяхно място то е възцарило постмодерните конструктивистки наративи. Вместо прежните етнологически дефиниции и трактовки, днес то дава власт на гражданско-политически легитимации за етническата и националната идентичности. Това не означава, че в нашето съвремие има много ясни разграничения между етнологическите и гражданските дефиниции. Напротив, съвременните политически и идеологически технологии позволяват оптимално трансфериране, но и дискретно експлоатиране на разни идеи и проекти, с които да се прокарват и налагат монистични по целта си визии.

Все по-често и на повече места в Европа политически и граждански формации прибягват до завоалиране на истинските си планове, до дискретни подмени на традиционните си средства, до маскирано инжектиране и имплантиране в своите публични дискурси и езици на непривични за тях чужди идейно-ценностни съставки. Стига последните да са конюнктурно и перспективно изгодни за мисиите им. Същевременно политически партии и граждански сдружения с либерален, консервативен или ляв идеологически профил си позволяват да прибягват до използването на елементи с по-вече или с по-малко видимо и понятно националистическо съдържание, да експлоатират националистическа фразеология и дискурсивност, ако това им е от полза. (2)  Тези тенденции и преконфигурации като че ли вече не изненадват никого, понеже са отражение или продукт на духа на постмодернизма и на неолиберализма, а те не се спират пред нищо, ако трябва да постигнат своите цели. 

В нашата съвременност национализмите бързо мутират и се клонират. Това дава възможност моментно, конюнктурно или за продължително време да се правят оригинални коктейли от нацио­налистическа семантика и лексика, от политическа фразеология и инструменталност, които нямат аналози в предишни исторически епохи и общества. Както в нормалното ежедневие, така по време на изборни кампании тези коктейли се сервират и консумират в масови размери, без гражданите да могат лесно и бързо да се ориентират в тайните им.

Европейските избори протестен вот срещу неолибералния модел

В европейските парламентарни избори осезаемо се забелязаха силуетите на мощен възход на национализми, провокирани от и протестиращи срещу съвременния неолиберален модел на глобализация и евроинтеграция. Техните публични контури и изяви се виждат в почти всички страни на Стария континент, разбира се, с конкретни специфики на проявлението и на символната им власт.

Поставено в убийствения неолиберално-глобализационен и евроинтеграционен калъп, човечеството основателно се притеснява и бунтува, а това състояние открива исторически хоризонти и огромни жизнени пространства за нашествие на национализма. Недемократичният и антихуманен триумф на неолибералния модел по неизбежност възражда познати или създава нови версии и експлозии на националистически настроения, нагласи и действия.

Глобалният неолиберален модел систематично налага унификации за жизнените светове на човешки общности с коренно различен цивилизационен и културен произход и натюрел. Предизвиканите от него разломи в социалните тъкани неизбежно провокират и катализират граждански протести, неподчинения, съпротиви и борби против конструираните и наложените от него недемократични, антихуманни реалности.

Движенията и символите на „Окупирай“ се превърнаха в олицетворения на гражданските амбиции и активности на идейно разнородни, идеологически многолики, даже противостоящи си социални множества, които в някаква степен и форма, по различни мотиви и подбуди са недоволни от „статуквото“. Съвсем естествено, най-гласовити и най-агресивни сред подобни множества се оказват възползващите се от конюнктурата популистки или националистически партии.

Срещу видимите или незримите „командни пунктове“ на съвременната история, базирани и контролирани от крупни транснацио­нални компании, от  финансови, икономически, политически и други елити, се възправят огромни човешки маси и граждански енергии. В условията на тотален хаос и невиждан разгул, на безалтернативна власт на олигархиите по света, в Европа и у нас, гражданските общества се опитват да се противопоставят на Новия световен ред и неолибералните сценарии.

В този исторически подем срещу неолиберализма се правят кардинални редукции и драматични корекции на демократични и хуманистични исторически проекти. Срещу хуманистичното символ-верую на Кантовия „вечен мир“, който изисква „световно правителство“, грижещо се съвестно, добронамерено и морално за цялото човечество, днес умишлено или неосъзнато в публичните пространства се формират визии, според които светът се е превърнал в арена на непрестанни войни; в кошмарна сцена, на която се разиграват гибелни конфронтации между човешки общности, безсмислени похищения и унищожения на човешки съдби, исторически и социокултурни ценности и постижения. Неолиберализмът като че ли е възкресил исторически и екзистенциално за нашите съвременници Хобсовото „естествено състояние на вражда или война на всеки срещу всеки.

Това постмодерно неохобсианство е обусловило протестен бум на недоволните и ощетените от неолибералния порядък. Спасението от него е в нов тип граждански съпротиви, в нови, исторически непознати досега революционни логики и практики. Този модус е солидно показан в творбите на А. Негри и М. Хардт, които в последните години са много популярни в света и в Европа. (3) 

Неолиберално конституираният свят е легитимирал всевъзможни множества, динамично и противоречиво менящи се съобщества, непрестанни мутации и клонирания на идентичности, които се нуждаят от нови типове граматика за своите публични/интимноперсонални екзистенции, жизнени прояви. (4) Затова протестните настроения и нагласи на определени граждански множества или на малцинства в различни европейски страни, а и у нас, неминуемо изискват съществени и радикални промени в граматиката на легитимираните реалности и нрави.

Впрочем, това е естествено и неизбежно, защото постмодерната и неолибералната менталност и прагматика залагат на езиковите идентичности и технологии, на вербални техники, носещи висока „добавена стойност“, на логики и практики, умело прикриващи истинските намерения на своите субекти. В условията на дигиталната ера, на паноптизма на интернет, на непрестанно-нещо-коментиращите или опониращите социални мрежи, ролите на езиците, както и на граматичните правила и норми са колосални.

Успоредно с това предизборните и изборните ситуации, а и нагласите в Европа, дават израз на конкуренцията между стари и нови, хетерогенни или хомогенни политически и управленски граматики и сценарии, които се стремят да поддържат или коренно да променят и отстранят неолибералните критерии, стандарти и инструменти в живота на обществата. В подобни ситуации популистите и националистите се оказват особено активни, мобилизирани и безцеремонни в своите публични прояви.

Баталията между множествата, но и между тях и господстващите елити се превръща в обертон на политическия живот днес. (5) В ред протестни дискурси и граждански наративи за диагнозата на нашето време се забелязват причудливи смески на национализъм и мултикултурализъм, псевдохуманизъм и расизъм, на социален далтонизъм и ксенофобия, или на постмодерно форматиран неоанархизъм, комбиниран със силно рестриктивни идеи. Подобни идейно-ценностни амалгами невинаги се осмислят от гражданството. А съвременните популизми и национализми се оказват твърде гостоприемни и петимни за нашествието на еклектиката и релативизма в техните дискурсни територии.

Знаменателна и показателна за съвременните (опозиционни на неолиберализма) интелектуални брожения и нагласи е творбата на Чандран Кукатас, която пледира да не се допуска създаване и овластяване на „световно правителство“, както и за категорично противопоставяне на натрапваните от неолибералните властелини тенденции на универсализация и безропотно подчинение на държавите и обществата, за съпротива и борба срещу тоталното опазаряване на живота, за сътворяване на нов либерално-демократичен архипелаг“, в който ролята на държавата е силно ограничена и дезавуирана, автономността и автентичността (ще) се гарантират, сцеплението между идентичностно ближните човешки общности, индивиди (ще) е огромно, подозрителността към идентичностно различната другост е неизбежна или задължителна норма за жизнените светове на хората, съществуващи в този ареал. (6) 

Историческият пресинг, политическата, икономическата и културната трамбовка на континенталните и националните пространства от неолибералния валяк неизбежно обуславят исторически или социалнорискови ситуации, както и огромни стресови преживявания и състояния на колосални човешки маси. Тези съвършено нови еволюционни стресове травмират душевността на индивиди и общности. Те помрачават екзистенциалните хоризонти на много наши съвременници. Единственото спасение от тяхното кошмарно господство, което вижда Данило Дзоло, е в по-скорошната и радикална промяна на системите на политическо представителство, което в условията на днешната неолиберална диктатура е дерайлирало окончателно и се е опозорило пред обществеността. (7)

Рисковите общества, наложени от нео­либералните стратегии, неизбежно провокират и мултиплицират идентичностни колизии, а те намират съответен отзвук в гражданските вотове и протестните изяви. (8) 

Арогантността, бруталността, перфидността, перверзията и цинизмът, които неолибералният модел създава и налага в жизнените светове на хора с различен (цивилизационен, културен, национален и етнически) произход, предпоставят ескалиращо развитие на социалните неравенства и несправедливостта. Самозабравилите се неолиберали — властелини на днешния ден, както и техните сервилни клики, котерии от експерти, бюрократи и партократи, медийни или псевдоучени анализатори, и пр., мощно лансират в публичните пространства всевъзможни теории и политически доктрини, според които Равенството е исторически вече ненужно или вредно социално бреме, а Неравенствата са необходими и дори неизбежни, или своеобразно лечебни за имунитета на социума в постмодерната епоха. (9) 

Апологията на Свободата, разбирана като максимална независимост на Индивида от Социума, като оптимална редукция на Държавата, като произвол и репресия на Гражданското общество спрямо пречещата му власт на държавните институции, е огромна. Обезличаването и обезсмислянето на Солидарността, гаврите със Справедливостта също провокират граждански недоволства. Срещу подобни смислови и ценностни матрици, пробутвани (директно или косвено) на гражданските общества от неолибералните кръгове и елити, съвсем естествено избухват многолики обществени и персонални съпротиви. Тази силно наелектризирана общественополитическа атмосфера съвсем преднамерено и манипулативно се експлоатира в европейските избори, в т.ч. и най-вече от страна на националистическите или на популистки организации.

Трудностите, изникващи с появата на националистическите дискурси и формации, са свързани с деликатната им ценностна материя. Няма социалнозначима ценност, която да не е предмет на интерес и експлоатация от страна на националистическите и популистките логики и практики. Всички емблематични ценностни — свобода, справедливост, солидарност, равенство, братство, мир, човешко достойнство, човешки живот, собственост, традиции, почит пред и съхранение на историческа и социокултурна памет, признаване на уникални различия и общочовешки сходства между различни човешки общности, парламентаризъм, конституционализъм, демократични начала, гражданският порядък, държавният суверенитет, националната независимост и пр. — по свой начин се вписват и използват в дискурсивните логики и практики на националистическия етос.

Паралелно с това, неудобствата и трудностите при опониране на националистическите дискурси се увеличават и заради особените коктейли от всевъзможни идеологически консистенции, които се употребяват за националистическата дескрипция или прескрипция на конкретни, социалнозначими проблеми или тематики. По тази причина в националистическата семантика могат да се открият следи от всички по-значими идеологически фамилии, което пък ги прави много удобни за манипулиране на разнородни социални общности.

Затова днес сме свидетели как националистически дискурси пласират в публичните пространства и колко мощно въздействат на най-разнородни (по идейните си ориентации и пристрастия) аудитории. Как лесни или трудни за разгадаване комбинации от различни идеологеми нерядко се простират от крайно лявото чак до крайно дясното в политическия спектър. Подобна безпардонност да се присвояват и използват чужди идейни конструкции и символни маркери обаче не винаги се забелязва и осъзнава от големи слоеве на гражданското общество. Поради това последните могат доста лесно и бързо да бъдат манипулирани от националистите.

Били сме свидетели на това как десни и центристки формации конюнктурно олевяват, а леви партии принудително одесняват в своите изборни платформи. Тази идейно-ценностна мимикрия и конюнктурна политическа хамелеонщина се забелязва от гражданството. Привличано от контрастните и категорични позиции на националистите, то понякога не вижда и не проумява перфидните игри с различни идеологеми.

Тоталният провал на наложените от неолибералния модел организации и практики е причината гражданските общности да протестират срещу циничното политическо представителство, което изопачава или изцяло игнорира интересите и нагласите на огромни човешки маси. Политическите системи и модели, партийните елити или клики, подкрепяни зримо или невидимо от неолибералните „командни центрове“, са постоянен обект на граждански критики и недоволства, прицел на протестни искания, на социални неподчинения и пр.

Срещу демодираната и проядена от корупция и цинизъм система на политическо представителство днес се надигат все повече гласове. Исканията за коренно нови форми на пряка демокрация все повече и по-често стават атрибути на граждански тежнения и събития. Ултимативният тон на гражданството за незабавно и радикално подменяне на властващите елити става съществен щрих и от пейзажа на обществено-политическите реалии.

Впрочем, постмодерната неолиберална менталност и прагматика са прекалено активни в отслабването на традиционните политически партии и форми на организиране на гражданските енергии. По тази причина те съдействат на всевъзможни нови модалности на партийно и гражданско консолидиране. Тези драматични трансформации се използват целево и мащабно от националистите, които публично демонстрират своя­та неприязън и отрицание спрямо старите партии. Това е видно от публичните настроения и нагласи в най-развитите и приемани за еталон на демокрацията западноевропейски страни, а пък и от случилото се в България. (10) 

Нетърпимостта и непоносимостта към традиционните политически играчи са огромни, затова и исканията за радикални промени в Системата са толкова очевидни и мащабни. Гражданските протестни вълни, залели Европа в последните две-три години, както и двете протестни вълни у нас през 2013 г., са ярко свидетелство за това, а техните резонанси и отражения оставиха своите сенки и върху европейските избори.

Историческият и обществено-политическият възход, демографският бум на разнообразни модалности на национализма днес се оказват своеобразен отговор и съпротивителна реакция срещу безумието и цинизма на неолибералния сценарий. Те не винаги са проникнати от демократичен патос и хуманистичен етос. В някои случаи ескалацията на националистическата реторика е от огромна полза за архитектите и регулаторите на неолибералната история/истерия по света. Затова привържениците на този модел дават „облекчен график“ за националистически настроения и нагласи, за техните организационни и публични изяви. И това е разбираемо в историческо време и в социални пространства, където размиването на силно противопоставени политически идеологии се превръща в ежедневен „щрих от портрета“ на обществения живот днес. (11)

Съучастието на европейските институции, доминирани сега от десните сили, се посреща с подозрение и с основателно възмущение и гняв както от пострадалите от глобалистките сценарии, така и от онези политически и други елити, които са извън бордовете на власт­та. И едните, и другите търсят компенсации и възмездия срещу наложеното външно и вътрешно господство. Затова „заиграването“ с националистическата и патриотарската струна в душевността на обеднелите и разгневените маси е често. Затова се извършват своеобразни трансфери на националистически матрици от едни в други страни и общества, при което национализмите все повече се унифицират. А и следват като че ли универсални еталони и критерии; уповават се на общовалидни, мащабно ползвани арсенали за конфронтация и борба против неолибералното господство и налаганите чрез него власти.

Глобалните зависимости и техните отражения мултиплицират резонансите на отделни драматични събития и оказват силно въздействие върху живота и статуса на много по-далечни или чужди държави и общества. Така днес събитията в Украйна и Крим се превръщат в своеобразни лакмуси и инструменти за координация и регулация на живота във всички европейски страни. От начина, по който се подхожда при осмисляне и преценка за тези събития, зависят някои временни или дълготрайни промени в публичните настроения и нагласи на гражданството към политическите елити. Това се отразява на политическите/политизираните дискурси в публичното пространство, от които конюнктурно се възползват националистическите партии.

Така електоратът на БСП наказа партийния си елит за неговата неясна, непоследователна политика спрямо Русия. Но и откровено, а и натрапчиво депозираните русофилски оферти на „Атака“ също не й помогнаха да спечели повече, въпреки доминиращите русофилски нагласи сред голяма част от нашия народ. Проруските и просоциалните опции на „Атака“не успяха да компенсират публичните издънки на нейни партийни фигури.

За българския политически ландшафт бе очевидна инструменталността на националистическите формации, макар че не всички такива партии изповядваха в тези европейски избори веруюто на „Атака“. Това обстоятелство доказва, че различните националистически формации са склонни да се възползват от различни идеологеми и дискурси, които им дават печеливши ниши или опции към властта. То задължава в битката за властта конкуриращи се националистически партии взаимно да се подозират, критикуват, охулват и опозоряват пред масовата аудитория.

„България без цензура“ приватизира някои националистически дискурси и се опитва да сложи ръка над националистически форматирани електорални кохорти, да дискредитира „Атака“. По същия начин преди време бакалиите между „Атака“, РЗС и ВМРО не бяха само публична тайна, а и произшествия, които имаха своите сериозни последици за климата, естеството и нивото  на отношенията в националистическия партиен сектор.

Гибелният триумф на неолиберализма обуслови флагрантни или завоалирани покушения и престъпления срещу фундаментални човешки права и свободи в света, в някои континенти, региони и отделни страни. С произволите си в икономиката, политиката и културата неолиберализмът сериозно обезличи и последователно разрушаваше уникални, дълготрайни цивилизационни идентичности и културни постижения. Това провокира реакции от страна на пострадалите. Национализмите и популизмите се оказаха сред водещите и публично най-експлоатираните арсенали в съпротивата против неолибералните волунтаризми и грехове, макар че някои техни разновидности бяха пуснати в оборот, за да удължат по други начини историческия мандат на неолиберализма.

В този исторически контекст и в този политико-идеологически смисъл днес едва ли има европейска държава, която да може с основание да твърди, че е имунизирана срещу национал-популистката напаст, или че в нейната съвременна историчност и всекидневност изобщо няма каквито и да било проблеми с коварно пълзяща или солидно утвърдила се националистическа стихия.

Призраците на историческото наследство
и изборните манипулации

Тежкото, амбивалентно оценявано историческо наследство на авторитарно-партократичните комунистически режими от времето на „реалния социализъм“ също се отразява посвоему върху националистическия етос. Преосмислянето и преоценяването на историята — препрочитане, прередактиране или съвършено наново пренаписване на националната история на редица бивши социалистически страни, предпоставят, но и насърчават разнородни, често напълно противоположни или непримирими националистически иконографии, дискурси или наративи.

Макар да е минал четвърт век, в днешните обществено-политически реалности антикомунистическият патос и етос не са намалели, а системно и инструментално се възпроизвеждат от „адвокатите“ на неолиберализма, особено по време на изборни кампании и в силно изострени политически ситуации. Очевадната загуба на „битката за историческото минало“ (за обективното, а не предубеденото изображение и оценяване на епохите) от левите формации дава възможност в днешните свръхидеологизирани реалности да се рециклират антилеви дискурси и наративи, при което за националистическо-популистките формации се откриват огромни пространства и златни възможности да наложат своите визии. Това контрастно се забеляза и по време на европейските избори.

Тоталният контрол при селекцията и публичния пласмент на идеологизираните политически дискурси за миналото в медийните пространства също се отрази крайно неблагоприятно за левите политически послания. Той формира и форматира дълготрайни, даже поколенчески ориентации и нагласи, предразсъдъци, оценъчни стереотипи или трафарети по отношение на лявото минало/настояще. Еврооптимизмът или евроскептицизмът, русофилията или русофобията, американофилията или американофобията сякаш придобиват особени генерационни профилирания.

Леви идеи, наративи и опции за историческото минало, настояще и бъдеще спекулативно и манипулативно се примитивизират, профанират и експлоатират за интересите и целите на различни десни и центристки формации.

В тези процеси ролята на националистите и популистите е очевидна. Такива брутални интервенции или дискретни операции спрямо лявото разколебават части от неговите съмишленици, симпатизанти или членове на знакови леви партии. Подобни сътресения и деструкции са особено важни и тежки за БСП, която остава единствената солидна лява партия в условията на драматичния преход. От почти дузината комунистически формации, създадени в прехода, само една има парламентарно представителство и то е благодарение на БСП, иначе и тя няма да е в парламента заради скромния си електорат. Аналогично е положението и при шестте социалдемократически формации, някои от които дори вече са отишли в историческото небитие, други агонизират, а трети — съществуват, но са безсилни да предизвикат вниманието и интереса на обществеността към своите визии.

Този стрес и спад на Лявото е съдбовно важен не толкова за самите леви партии, колкото за историческото настояще, а още повече и за бъдещето, за съдбата на България. Защото без силна и влиятелна левица държавността е поставена на карта, а гражданското общество ще бъде тотално манипулирано и експлоатирано от недемократични сили.

В този смисъл единствената надежда за политическа прокламация и защита на социалната алтернатива на Европа е в ръцете само и единствено на социалистическата партия. Въпреки че в преминалите европейски избори неин конкурент бе и АБВ, която не успя да получи толкова, колкото обещаваше, но със сигурност отне гласове от „червения електорат“. Тези опасности за БСП идват и от разноликите националистически формации като „Атака“, Националния фронт за спасение на България (НФСБ) и България без цензура“ (ББЦ). Те, както сега, така и в бъдеще, ще разчитат на „приватизация“ на солидни фрагменти от „червения електорат“.

Припомнянето на реални и въображаеми вини, грехове и престъпления от времето на социализма не е престанало нито за момент през всичките години на драматичния преход. То целенасочено и систематично се експлоатира при всички изборни кампании, за да разколебава „червения електорат“, а и да го пренасочва към десни и центристки формации, които нямат свои стабилни електорати. Така се случи и сега, при изборите за нов европейски парламент. Отново имахме инструментално провокирана, а и регулирана миграция на гласоподаватели от една към друга партийно-политическа сфера.

Впрочем, тези процеси и тенденции са органично свързани с мащабното прилагане на технологиите на ентризма, т.е. на преднамереното и инструменталното нахлуване в определени идейни пространства и символни сфери, в които други (партийни или идео­логически) идентичности имат свое генеалогично, идейно-смислово, ценностно предимство, свои традиционни социални бази. Политическият ентризъм е начин да се дискредитират партийно-политически формации, а при благоприятни възможности и да се приватизират маси, способни да дадат своя вот за новите си кумири.

Политическата демагогия и партийният популизъм не се свенят и церемонят, ако им се отворят шансове да присвоят и използват за своя полза идеи, символи, девизи и технологии, исторически и актуално присъщи на леви партии. Станахме очевидци как в националистическите и популистките дискурси десни или десноцентристки формации пласират в огромни количества леви идеологеми и дискурси. За „Атака“ това е едва ли не историческа традиция, а сега това касае и встъпващата на политическия терен формация „България без цензура“. Тези формации заиграваха с критики и атаки към сегашното управление, в което ДПС публично остави усещанията, че доминира тотално, а щетите трябваше да понесе БСП.  

Политическите спекулации и манипулиции със „скритите досега истини“ за социалистическото минало не са престанали през целия преход. Историческият и политическият реваншизъм вървят ръка за ръка с дискредитация и охулване на всичко, свързано с епохата на социализма, а и заедно с оправдаване и даже с апология на всичко, отнасящо се до предходния етап. Черно-бялата логика на политическите и политизираните дискурси и наративи, които иконографисват, клеймят или възпяват конкретни времена и нрави, неминуемо провокира несъгласия, противоречия, колизии и конфликти в някои слоеве. Тази логика се натрапва систематично в продължение на четвърт век от различни партии. И особено мащабно се експлоатира по време на изборни кампании. Реваншизмът беше обертон за редица партии  и в отминалите европейски избори.

Мегаломанията на всяка идваща на власт партия вбесява и без това изнервеното общество, или се посреща от него с пълно безразличие и досада. Безграничната политическа логорея на партийни лидери, които си въобразяват, че с тях всичко започва или свършва в историята, също влияе на силно притъпената чувствителност на големи човешки маси, впечатляващи се само от „силни думи“, от натрапчиво рекламиращи се харизматични водачи, спасители на народа и държавата, лесно и бързо подаващи се на всевъзможни политически спекулации или манипулации. Това също открива проходи и предлага мащабни територии за власт на националистическите или на популистките практики, а и за възхода на радикални логики. В преминалите европейски избори подобна тенденция се забеляза прекалено отчетливо.

Реалната или привидната мекушавост и колебливост на управляващите партии, тяхната непоследователност в политиките за дадени сфери и противоречивостта в изявленията и поведението на партийни лидери са основание да ескалират съмнения и недоволства, които впоследствие реално да обуславят електорални трансфери. Донякъде това се получи и в приключилите европейски избори.

Преживявалата какво ли не родна общественост, въпреки своя немалък злополучен опит, не показва, че си е направила нужните и полезни поуки от преходната история. Части от нея продължават да се мамят от и подлъгват по изкусителни визии, съблазнителни и практически неосъществими обещания, които националисти/популисти сервират. Те продължават да са поддават на хипнозата и да правят грешни избори, които впоследствие компенсират с нови грешки или с нежелание да гласуват. Така стана и в тези европейски избори, при които отново електоралното участие не бе достатъчно голямо, а разочарованието от политиките и политиците бе основната причина за тези резултати.

 Политическата безкритичност и идеологическият астигматизъм засягат житейските съдби и душевните преживявания на цели поколения, които имат реалистични представи за миналото. Затова в изборни ситуации носталгията по отминалите времена (измерваща се вече не с политически и идеологически, а със социални и хуманни постижения) не престава да играе важна роля в електоралните ориентации на подобни слоеве. Съприкосновението на носталгични нагласи с националпопулистка реторика и манипулативност води до особени електорални трансфери или преформатирания, които дават шансове на националистически и други партии. Това се случи и сега — в изборите за европейски парламент, когато националистически и популистки формации се опитаха да играят на струната на социалната носталгия. Видяхме и чухме Н. Бареков да обещава „възкреся-ване на народната република“.     

Днес е очевидно тоталното опровержение на идеята на Бжежински, че национализмът е последното убежище на комунизма, макар че още има примитивни псевдодемократи, публично осланящи се на нея. Не само в бившите социалистически страни, а и в най-развитите западноевропейски държави и общества бесовете на национализмите виреят безпрепятствено. „Отвореният свят“, „отвореното общество“ и „свободният пазар“ в обща стъпка и в единен ритъм, в предварително обозначена и последователно следвана историческа посока дават нови импулси на национализмите. Неолибералният сценарий за историческото трансформиране и развитие на света неизбежно ражда срещу себе си националистически настроения, нагласи и офанзиви, или пък сам преднамерено и инструментално конструира и легитимира ред национализми. (12)

Сенките и отзвуците на миналото обаче по своему и дискретно предпоставят характера и особеностите на

еволюцията на националистическите
формации в България

В драматичната история на продължилия почти четвърт век псевдопреход към демокрация можем да видим контурите на една парадоксална на вид еволюция на национализма, в която релефно се откроява силуетът на знаменитата философска триада „теза — антитеза — синтеза“.

В зората на прехода, при още пресните впечатления и последици от Възродителния процес, се забелязва мощна активност на ляворадикални и левоцентристки политически и граждански организации. Това е времето на пришествието и царуването на левия национализъм (13). Заедно с тях се възкресяват стари или се появяват нови националистически дясно ориентирани партии. Тогава те са периферни и нямат водещи „роли“ (14).

След като радикалните промени и шоковото демонтиране на държавата набират скорост, неминуемо отшумяват и левите националистически страсти. Така на преден план и като първостепенни солови партии идва времето на десните партии. Това е втората вълна на българския партийно-политически национализъм. Тя заема статуса на антитеза спрямо първата вълна. Тогава на „дневен ред“ в наелектризираната и политизираната действителност излизат дясноориентирани и ангажирани националистически формации. Те възкресяват паметта за стигматизирани и репресирани (по време на социализма) профашистки и други националистически партии или движения.

Неофашизмът, който днес видимо надига глава в някои от най-развитите демократични държави, дава рамо на десни и крайнодесни национализми. А те са свързани с исторически непознати, неприемливи за България и за народа ни изяви на расизъм, ксенофобия и сегрегация към „чуждостта“. Историческата и политическата реанимация на „Легион“, „Бранник“, „Отец Пайсий“ и други националистически и шовинистични организации от времето на монархо-фашизма, публичната реабилитация на Иван Дочев, демонстративните хепънинги на Луков марш са само част от триумфалните паради на този все по-дясноориентиран национализъм и даже неприкрито краен шовинизъм.

В последните години осезаемо присъствие показват и младежки неофашистки групи, които шокират обществеността с вандалските се публични изяви. Част от тях са свързани с някои футболни агитки, целево експлоатирани за политически събития. Гражданските протести от зимата на 2013 бяха окървавени от бруталните действия на такива (наети и платени) агитки. Затова в „юнската вълна“ на протести гражданите сами създадоха (разбира се, с частичен успех) противодействия срещу такива прояви. Но и тогава партии като ГЕРБ, „Атака“ и Реформаторския блок се възползваха от услугите на подобни „сили за бързо реагиране“ в екстремни ситуации, особено при окупациите на Парламента или при атаките на партийни централи и пр. Подобни епизоди имаше и по време на европейските избори.

Постмодерното конструиране на всевъзможни идентичности, сред които все по-голямо място заемат и половите, неизбежно обуславя нови мотиви, насоки и форми на вербална или поведенческа агресивност спрямо гей- или лесбийските общности, ползващи се с протекции от международни институции. Това са нови терени и неизпробвани възможности за възкресените, модифицираните или новопоявилите се десни национализми.

Традиционните вече пищни гейпаради в редица европейски столици и в София се оказват питателна среда и благоприятна атмосфера за публични демонстрации на опониращи им крайнодесни пърформанси. Наскоро легитимираният от европейските институции „трети пол“ и „политкоректно“ толерираната хомосексуалност провокират протестни акции от страна на най-различни (националистически, хомофобски, неофашистки и крайнодесни) формации. Така стана и по време на европейските избори, когато срещу традиционната за българския народ сексуална култура толерираните от европейските институции иновации наляха допълнително вода в мелницата на националистически или крайнодесни партии, с което им дадоха шансове да се възползват спекулативно от моментната конюнктура.

Възходът и символното овластяване на десни национализми провокират и катализират разнородни тенденции.  Паралелно със заклеймяването на интернационализма и „кухия“ патриотизъм на комунистите, десни партии и граждански сдружения се хвърлят да пренаписват историята, помпайки своите „автентични“ редакции с националистически призраци, с расистки, антисемитски, антицигански и други мотиви. Следват брутални прояви на нетолерантност, дискредитация или репресия към всяко подозирано различие.

Публичните еквилибристики на десния национализъм стигат до шокиращи умотворения и прояви. Те не се измерват само с конвулсивно пулсиращото настояще, а имат свои прототипи и по-назад в преходната ни биография. Това е времето, в което А. Доган  шокира обществеността с идеята си, че на демократична България е съдбовно нужен „нов, модерен и просветен национализъм“. Това е времето, в което други знакови за прехода политически фигури правят радикални идейни обрати и главозамайващи пируети в мненията и поведенческите си изяви спрямо ценността на национализма. След като първоначално произнесе надгробно заупокойно слово за българския национализъм, Иван Костов направи салтомортале, за да се превърне в най-яростен защитник на националните каузи, в разобличител на „пагубната напаст за нацията“ — ДПС, и на „проклятието за България“ — Доган. След като години наред СДС, ОДС и други десни формации толерираха и фаворизираха крайностите на ДПС, дойде времето на отчуждение и противопоставяне, на експлозия на десния национализъм против своеволията, безобразията и пакостите (реални или въображаеми) на ДПС. И въпреки това, движението успя да покаже за пореден път своите организационни и мобилизационни способности по време на кампанията за европарламент. Този завършек на изборите показа отново, че родният национализъм не е много силен, че е повече гръмогласен, отколкото способен да мобилизира солидни обществени енергии.

Новият „гуру“ на прехода — Б. Борисов, също не престана да заиграва с етническата и националистическата карта. Той не смали, а увеличи патриотарските си забежки. На един етап възхвалява Доган, на когото дължи политическата си кариера, като еталон за политическа мъдрост и оригиналност, от когото следва да се учат всички лидери и партии, а после го упреква, че коварно е подготвял неговото убийство. В редица от публичните му изказвания по време на евроизборите проличаха откровени антитурски послания. Неговите отдалечавания или сближавания с елита на ДПС сякаш не впечатляват достатъчно, не се отразяват подобаващо в електоралните нагласи. И въпреки това националистическите партии и каузи не можаха да се възползват в достатъчно степен от тези публични прояви на Борисов и ГЕРБ.

В най-ново време залитанията на ляво и на дясно на националистическите тежнения и страсти сякаш намаляват своята скорост, без да губят пространство. Те като че ли изчезват от всекидневието на угрижените за оцеляването си български граждани с различен етнически произход. Така идва ред на историческата и публичната сцена да се появи „третото лице“, чиято националистическа идентичност не се разпознава по директната си обвързаност с определена лява или дясна идеология. Идеологическият травестизъм превземат решително манталитета и маниерите на най-новата вълна националисти.

Тази трета вълна в еволюцията на най-новия ни национализъм може да се дефинира като синтез от референции на тезата и антитезата. Той  е осъвременен, много по-радикализиран и адаптиран към съвременността. Първоначално ВМРО и „Атака“, после РЗС и НФСБ и новите формации на Боян Расате, Валери Симеонов, Димитър Стоянов, Слави Бинев, Капка Георгиева, Павел Чернев, Николай Бареков и пр. продължават манипулациите на обществеността с посредничеството на националистически „козове“, без да заявят отчетливо идеологическата и политическата си идентичност. (15) 

Това е времето на хермафродитния“ национализъм, на националистически послания и изстъпления, които са лишени от конкретен и ясно разпознаваем идеологически „пол“. Сега в най-популярните и властни националистически дискурси могат да се забележат доста разнообразни и странни бриколажи на ляво- и дяснорадикални идеи, смисловоценностни „матрици“ на твърди с омекотени, отслабени или идеологемно „безполови“ националистически митологии, визии и практики. Либерални, консервативни и социалистически, анархистки и етатистки, екстремистки и пацифистки, сексистки и феминистки, както и всякакви други разнородни идейни опции и сложни визии са осезаемо различими и активно участват в националистически дискурси и практики. Подобен идеен или идеологемен „промискуитет“ пролича и в отминалите евроизбори.

Нещо повече, тези (естествено или изкуствено) възникнали експорти и импорти на всевъзможни националистически елементи, дискурси и наративи обикновено пресичат безнаказано границите в световен, европейски, балкански и вътрешнодържавен план. Те са толкова мащабни, че предизвикват внезапно учудване или трайно безразличие в гражданството, често директни или завоалирани, превърнати форми на разнолик екзистенциален и политически страх, който се опакова в националистически и популистки комплектовани визии. (16) 

В този план братска помощ и подкрепа оказват всевъзможните теории и доктрини за агонията и смъртта на демокрацията, за геноцида на етнически, езикови, конфесионални, етнически, национални, културни идентичности. В глобалния свят където цари (естествена или изкуствено генерирана и контролирана)  анархия, където всичко е сложно обусловено, отговорите на сложните въпроси изискват лесни и бързи отговори. Такива, каквито национализмите и популизмите с охота създават и разпространяват, без обаче да достигат до истината за нещата в историята.

Компенсацията на подобни тревоги, заплахи, мании и паранои се получава чрез всевъзможни — осъзнати или неосъзнати — сублимации на потискани чувства и състояния, на избиване на комплекси и пр., които в протестните си въплъщения нерядко придобиват вулканичните „ефекти на магмата“(17) . 

Подозренията и страховете за ограничаване и лишаване на определени човешки индивиди и маси  от техните права и свободи, което води и до тяхната видима и брутална, или завоалирана и перфидна асимилация/аномия, растат експоненциално в съвременните реалности. Обратно на мултикултуралистките пледоарии, че днес светът върви към признаване на различията, сме свидетели, че в глобализирания свят процесите и тенденциите на асимилация/аномия не само не смаляват своите пространства и владения, а рязко нарастват. Брубейкър обяснява как, защо и с какви телеологии, инструментариуми и репертоари властниците в глобалния свят прокарват различни логики и технологии на асимилация на чуждата другост и преформатиране на азовостта. (18)  А Томас Пикети буквално взриви развития и богат западен свят с творбата си „Капиталът в ХХІ век“. Тя доказва, че въпреки цивилизационните и културните различия, глобалният капитализъм унифицира, налага огледални процеси на потресаващо обедняване в колосални световни пространства, както и несправедливо забогатяване на олигархични групировки, манипулиращи целия свят. И, както знаем, в приключилата евроизборна кампания един от най-силните козове беше свързан с борбата срещу олигархичните елити.

Кошмарните футурологически проекции за настоящето и бъдещето не пребивават само в уединените кабинети на изолирани учени, културтрегери и мизантропично скроени интелектуалци. Те прескачат и в политическите дискурси на знакови политически институции или на техните говорители. Така например съвсем наскоро Херман Ван Ромпой буквално взриви публичността в редица страни с безцеремонното си и едва ли не ултимативно изказване, че обединението на Европа се нуждае само от политически и географски, но не и от културни граници. Днес културните идентитети сякаш не влизат като приоритет в „бакалските сметки“ на постмодерните архитекти на света. Оказва се, че интегрирана Европа има нужда само от еднопосочна неолиберална и икономическа демокрация, но съвсем не и от културна демокрация. Която е и най-трудната, но и най-показателната за истинските нива на демократизъм и хуманизъм във взаимоотношенията между индивиди, общности, народи, нации, граждански общества, държави и култури. Затова и няма как подобен визионерски проект да не възбужда тревоги, гняв и протестни реакции, от които, както може да се очаква, най-бързо и лесно се възползват националистите.

В годините на прехода неведнъж се сблъскваме с опасни резонанси на националистически и етнически обагрени събития, залагащи на ограничения или разширения на човешките права и свободи. Прокарват се нови,  или пък възстановяват стари демаркационни линии на идентичностни различия и вражди, на нетърпимост към чужди другости. В публично рекламирани и отстоявани визии се забелязват провокации към демокрацията и хуманизма. Налице е демографски бум на националистическите популизми и демагогии, според които държавата, гражданското общество, нацията, демокрацията и моралът са сериозно или гибелно заплашени от наличното или евентуалното изменение на статуса на правата и свободите на идентичности.

Провокираната от националисти истерия, че родината ни е паднала в капана на целенасочена и систематична турцизация или циганизация, се подхваща и разпространява и от други партийно-политически субекти. А националистическата истерия около „сирийските бежанци“ тотално преобръща и осквернява историческите традиции на нашия народ, които са го легитимирали като съпричастен към болките и страданията на други народи, като съзнателно готов и способен на доброволни жертви в името на човещината. Днес тези сакрални традиции са политизирано потъпкани и кощунствено поругани, заместени от всевъзможни политически, етнически, религиозни и други предразсъдъци. Вместо идентичностните различия да гарантират смислово-ценностни мостове или хоризонти за сближение, те реално или формално се описват и натрапват като смъртоносни опасности за социума, които оправдават всякакви дискредитации и насилия над другостта. (19)  В изборната атмосфера популистките и националистическите визии безпрепятствено се възползваха и проглушиха обществеността с паническите си визии за гибел на българското, с което още повече допринесоха за недоверието в държавните институции и политиката. 

В условията на криза подобна обстановка дава възможност безнаказано да се прокламират и реално да се създават паралелни охранителни структури на националистически формации. Няколко поредни седмици българската общественост се занимава с това има или няма полза, или наложителност от създаването на доброволна национална гвардия. Това предизвика ответни реакции, на ромски лидери, които обявиха, че ще създават своя „ромска гвардия“, способна да се противопоставя на националистически, расистки и ксенофобски покушения над беззащитни представители на маргинализирания ромския етнос. Това неистово търсене и откриване на виновници и жертви даде плацдарм за националистически предразсъдъци и бариери към другостта по време на изборната конкуренция. Вместо дебатите да се ориентират към европейските проблеми, изборната конфронтация лансира и експлоатира етнически теми, които се използваха флагрантно от опредени формации. Така европеизацията ни се прокара и през филтъра на антитурското и антициганското.

Публичните дебати и медийните полемики по тези казуси в повечето случаи пряко или косвено вдигат цената на националистите, но също увеличават и безразличието, негативизма към тях.

Протестът срещу убийството
на националната и социалната държава

Целенасоченото и инструменталното разрушаване, символното дезавуиране и десакрализиране на националната и социалната държава, които неолибералният сценарии осъществява, спомагат за ескалация и разпространение на националистическите нагласи, трафарети и прояви. Щом националната и социалната държава са слаби и безпомощни, на човека остава само упованието в собствените сили, паническият ужас да не пропадне, защото няма на кого да се надява. Това го превръща в човекоподобно същество, чийто екзистенциален хоризонт е най-елементарното бездуховно оцеляване. От такъв дух имат полза националистите и популистите. Те залагат на инстинкта за самосъхранение, на рефлекси за оцеляване и господство, които облекчават царуването на егоизма или на социалното отчуждение, вечното търсене на виновни извън крепостите на собствената екзистенция. Едно разпокъсано, отслабено, отчуждено и сломено духом общество не може да притежава силни исторически, гражданскополитически енергии и значими претенции, което на практика се видя твърде отчетливо по време на отминалата изборна кампания.

Душевният колапс и разпад на социума и личността в тежка кризисна ситуация превръщат лесно и бързо субекта в плячка на илюзии. От една страна са недоволствата и даже възмущенията, че агонизиращата социална държава не прави нужното за гражданите на страната. Така държавата и нейната (постоянно заплашвана със съкращения) администрация се представят като безсрамни лентяи и безсъвестни хрантутници, които присвояват несправедливо благата, сътворени от обществото. На това основание те следва да се поставят на сурова и продължителна диета, да се орежат техните прекомерни претенции и придобивки. Такъв идеен патос/етос вкарва националистическите опции в опасни интимни връзки с неолиберални парадигми, срещу които той (уж) остро протестира. Често такава ментална и ценностна настройка хвърля мостове към анархистките нагласи на враждебност и презрение към държавата. Така националистическите формации уронват престижа и подкопават фундаментите на (уж) желаната стабилна държавност. А такива опции за разправа или оправяне на държавата видяхме в изборната кампания!

Впрочем, дискурси и наративи за чудовищността на безмерната и неограничената, безконтролната и позволяващата си всичко държавна власт не са слабост или страст само на постмодернистки скроени и ангажирани умове. (20)  Тази чудовищност притежава своите протяжни във времето истории или тъмни биографии, части от които се вадят на публичен показ, или се дискутират при необходимост, за да съдействат на даден проект.

В нашия трагикомичен преход към демокрация разпространението на недоверие, съмнение, подозрителност, пренебрежение, игнориране и екзекуция на националната и социалната държава станаха „задължителни упражнения“ в политическите кариери на доста преминали през историческия небосклон партийни елити. В тази масова елитарна политическа, ментална и вербална „гимнастика“ се отличиха много националистически/популистки персони и партии.

От друга страна, в публичните гастроли и атракции на популисти и националисти се прокарват нескрито притеснения и разочарования, че държавните институции са доста слаби за да контролират, наказват виновниците, че умишлено обслужват опасни сценарии, разпределяйки нечесто ресурсите в полза на тунеядци, маргинали и лумпени, идентифицирани пряко с известни групи. За всичко случило се и ставащо в момента отговорна и виновна е само Държавата. За благото на Човека/Гражданина държавата трябва да се пердаши редовно и солидно, да се държи под контрол, да не й се позволява много и задълго. А човекът, гражданинът трябва да се вразуми и проумее, че от естеството и силата на държавата зависят хоризонтите, мащабите на неговия жизнен свят, поради което силната, стабилната държава гарантира сносен, пълнокръвен живот. Всичко обаче опира до логиките, техниките и практиките спрямо нея, до политическата воля на управниците и до тази на гражданите, като лица и общности. Така в името и за благото на Държавата и Обществото националисти и популисти депозират притесняващи идеи и опасни инструментариуми за разрешаване на проблемите, които вместо да обединяват хората, да гарантират национално единение, на практика се оказват пътища и оръдия за ескалиращо разобщение, за сегментиране на социалното тяло.

Умишлено инфилтрираната ентропия в социума дава силни козове на националистите/популистите. Недоволствата и възмущенията от морално покварените, корумпираните, социално безчувствените и професионално импотентните политически и други елити могат лесно да бъдат прихванати и оползотворени за доста съмнителни и съвсем не безкористни проекти на популистите или националистите. Така социалните фрустрации, депривации и отчаяния стават лесни мишени за партийни формации, които безогледно се възползват от конюнктурата. Именно на тази тънка интелектуална и душевна струна свирят и нашите националисти, особено по време на изборни кампании.

Исканията за редукция и елиминация на патологиите в държавата и обществото, за „нормализация“ на дейността на техните институции могат да се съприкосновяват и аргументират с визии за твърдата ръка, за истинския водач, новия закрилник и бащицата, за новия елит или за задължителната циркулация на елити, които исторически и социално са амортизирани, но психологически са все още силни. Подобни изборни анонси мащабно се лансираха както от ГЕРБ, така от „Атака“ и ББЦ. Така всичко отвъд Аза (персонален или групов) се оказва виновно и стигматизирано.

В тези визии неусетно и перфидно отново се прокарват антидемократични идеи и сценарии, които постулират, че не Народът, Гражданското общество и Нацията като цяло, а само избрани от Историята, призвани и призовани от духа на Времето личности и елити са способни да разсекат гордиеви възли на битието с Дамоклевия меч на харизмата си. В сегашната ситуация Волен Сидеров е върхова еманация на подобна тенденция, но преди него в същата посока не спираха да се изявяват публично и „пионерите на синята идея“ от зората на демокрацията, по-късно Иван Костов, Яне Янев и Бойко Борисов, а и редица други — маломерни, малотрайни, нискогабаритни, политически лилипути и партийни гномове, които обсипваха щедро електорални кохорти с обещания за „светли народни бъднини“.

В условията на крайно изострена изборна конфронтация, в която не европейското, а битовото или екзистенциалното надделяват в представите и емоциите на хората, е лесно националистическите визии или аргументи да „превземат немалко мозъци“.

Псевдодемократичният преход буквално обезличи и съсипа всичко, което имаше преди като трезор на патриотични, родолюбиви идеи, чувства и поведенски трафарети. Партийно-политически фигури безпардонно се подиграваха, кощунстваха и гавреха със светини на българската национална история. Те формираха нихилизъм и цинизъм към родното, отблъскваха и отчуждаваха младите поколения от почитта към паметта. Така родните ни властници и управници формираха безразличие и насадиха пасивност към тематиката за патриотичното съзнание и поведение, и за родолюбивото възпитание. Те прокарваха пъртини или магистрали на непростимо отцеругателство, майкопродавство, родоотстъпничество, отраждане и израждане на чувството за българската самобитност. Това едновременно давеше и сила, но и подкопаваше националистическите формации.

 Делегитимирането на националната и обществената историческа памет, редуцирането и регулирането на социалното въображение на нациите, етносите, гражданските общества и държавните институции в строго зададени, а и стриктно контролирани (отвън/отвътре) посоки, мощно повлияха за разрастването и усложняването на последиците от наличието и проявленията на националистическия патос и етос в най-различни страни.

Твърде елементарни или прозрачно предубедени са становищата, че комунистическите режими в бившите социалистически страни фрустри-рали национализма, поради което с идването на демокрацията избухнали и демографските взривове на неговите разнородни и многолики сублимации, въплътени в неудържими страсти и изстъпления. Очевидно е, че националистическата пандемия съвсем не избликва само в региони на трансформиращи се бивши социалистически държави. Тя разпростира своите владения или трудно контролируемата си власт в целия глобализиран свят, в т.ч. в бастионите, метрополиите на постмодерните, най-развитите държави и общества. Категоричното свидетелство за това е издаването на „смъртна присъда“ на мултикултурализма от страна на най-силните, най-богатите и на най-развитите държави и общества, които в продължение на няколко десетилетия го рекламираха и налагаха в световното пространство като панацея за борбата срещу национализмите.

Дискредитацията и екзекуцията на националната и социалната държава чрез сценариите на космополитния неолиберализъм трябва да се компенсират с нещо солидно, понеже те могат да породят и катализират социални недоволства, бунтове. Това означава, че властелините на света и техните компрадорски клакьори са принудени да конструират и перфидно да налагат тоталитарни порядки и институции, които ограничават или отнемат изцяло права и свободи на гражданите, но формират съответни публичноприемливи обяснения и оправдания за наложителността и полезността на такива акции.

Тези двойни стандарти за стигматизирания източен и неартикулирания западен тоталитаризъм нямаше как да не влязат в полезрението и оборота на някои от най-активните националистически или популистки дискурси в нашето преломно време. Те целево и инструментално се изваждаха на показ, за да обслужат съответни визии на националистите, когато трябва да вдигат котировките на родното за сметка на чуждото.

Оправданията на Патриотичния закон в САЩ и на други силно рестриктивни закони и наредби, свързани с идентифициране и проследяване на персонални прояви, с антропологически и биометрични показатели и други техники в страните от ЕС, във връзка с реалните/мнимите рискове от тероризма са част от официозните дискурси на неолибералния монопол и етос. Дъмпинговата работна сила на имигрантите също провокира такива дискурси и аргументи. Те провокират обществеността в много страни, а критиките срещу тях се използват от националистически, популистки и радикални партийно-политически организации и граждански сдружения с правозащитни цели. В условията на изострени, в т.ч. избирателни, ситуации такива структури надигат глава, и с гласовитостта, и с основателността на своите протести дават възможности на националисти, шовинисти и радикални елементи да приватизират тези идеи. (21)

Такива научни и културни дискурси са в изобилно количество в страните от Западна Европа. У нас те нямат аналози, което дава възможност националистическите опции и визии да се пласират под чуждо име, чрез плагиатство и изопачаване на автентичните им парадигми. Освен това е симптоматично и обстоятелството, че подобни творби у нас се издават най-вече от издателства на анархисти и радикални субекти,  част от които са националисти, или пък анти- и алтерглобалисти.

Залагането на идентичността и на безпощадните битки за нея от доста време се разглеждат от постмодернистки „курдисани“ умове като одиозен символ или форма на практическо въплъщение на духа на полицейщината. Леви, центристки, десни или аполитични теоретици считат, че идентичността е примамка и залог за полицейските манталитети и маниери в сферата на държавата и гражданския социум. В постмодерното прозрачно общество реално се създават и действат толкова много опосредявания, че то се превръща в непрозрачно и непонятно за повечето индивиди/групи (22) , а подобна непрозрачност е причина или оправдание за ескалациите на полицейщината. В нашенските европейски избори също „не се размина“ и темата за полицейщината, свързвана с различни политически и управленчески режими през годините на прехода.

Предугаждането на подозрителни или опасни действия от страна на чужда идентичност мотивира и стимулира полицейщината във всички сфери на човешкия живот. Повсеместното наблюдение, проследяване, архивиране и репресиране на девиантните субекти се превръща в горчиво всекидневие. Моментните или хронични публични скандали около подслушвания и следене на знакови публични особи или на обикновени граждани са все по-чести медийни сюжети.

Както в САЩ афроамериканците се оплакват, че са жертва на необосновано полицейско предубеждение и насилие, така у нас ромите протестират, че към тях има негативни предразсъдъци. Въпреки тези контестации националистите/популистите внушават на обществеността, че мерките спрямо този етнос са съвсем недостатъчни, което вреди на държавата и обществото. В този контекст ударът по едната цел води — като скачен съд — до поразяване и на друга: възмущенията от своеволията на циганите е пряк упрек или косвена присъда към органите на реда, докато недоволствата и критиките към институциите по сигурността преливат към протестни нотки срещу ромите, придобили твърде много права и свободи.

Разклатената и отслабена държавност, незрялото и пасивното гражданско общество следва да се компенсират и неутрализират с повишен полицейски дух, който да прониква във всички сфери на човешката екзистенциалност. Това лицемерно и цинично оправдание на властници и управници взривява почтените и невинните граждани, ставащи жертва на произвола на властите. Този взрив се използва и целево се провокира от националисти, което се потвърждава от техни гласовити публични пледоарии при такива скандали у нас. Управлението на ГЕРБ завеща на историята неологизма цецомобил, който се превърна в публична атракция в националистически визии, и се употреби в изборната конкуренция между партийните дискурси.

Основателната или безпочвената критика на националистите към реалната или въображаемата полицейщина опира и до свободно движение на идеи, ценности и хора. Недоволството и възмущението от наложения обществен ред в държавата, подплатен с много полицейски мерки, често се излива в протестни оплаквания  и искания за осигуряване на повече свобода на движение във всеки смисъл. Такива претенции и очаквания се свързват не само с естествените, а и с изкуствените, символните и даже с новите виртуални пространства, където демоните на разрасналата се държава и бюрокрация се опитват да контролират движението, да ограничават правата и свободите на човешки индивиди и общности. Както в света и в Европа, така и в България преди време се разразиха протести срещу АКТА, против контролирането на личните кореспонденции в Интернет. Това по-казва, че в нашето време личното все повече се превръща в социално, а публичното в частно измерение и право на разностранните човешки проявления. От подобни трансформации се възползват по свой начин всички идеологии и партии, в т.ч. националистите и популистите. В този контекст националистите пробутват идеологеми, че държавата си вре носа навсякъде, че е способна да преследва, или че практически ограничава свободите и правата на всяка идентичност.

Всичко това дезавуира и дискредитира Държавата, но и вдига акциите“ на Гражданското общество и на неприкосновеността на гражданина. Исканията за силно гражданско общество се постигат с реално отслабване на имунитета и легитимните правомощия на държавните органи или институции. Пледоариите, че Държавата трябва да служи на Обществото, а не то на нея, са верни отчасти, защото обществото не във всички случаи е право в своите преценки. Тази сложна диалектика между Държава и Гражданско общество невинаги се представя и третира в истинския й вид, а често се деформира и инструментализира от политическите партии, в т.ч. и от националистите.

От незнание или преднамерено разпространителите на идеите, че държавата трябва да е в помощ на гражданското общество, а не то да й прислужва, никога не казват кой е истинският им  автор.(23)  Шокиращото е, че у нас — по време и на юнската протестна вълна, както и по време на изборите за европейски парламент — тази идея се изписваше като свещено откровение на дясноориентирани лица и групи, пледиращи за незабавна и радикална смяна на политическата система, която да обслужва властовите им амбиции с политическите ресурси на държавата, преминали обаче в други ръце.

Куриозното или парадоксалното в позицията на националистическите и популистки лидери е, че искат едновременно усилване и отслабване на институциите на сигурността. Това понякога е неосъзнат резултат от логическа противоречивост, а може да е и плод на умишлено, преднамерено инструментално сервиране на публиката на разнопорядкови опции, които да задоволяват (в едно и също време) напълно различни идейно-ценностни и политически апетити.

По тази причина в изборната кампания за европейски парламент се сблъскахме с амбивалентни опции за желани или за задължителни корекции в структурата и дейността на различни държавни институции, а и на техните кадрови състави. При това спекулациите и манипулациите по подобни теми не бяха никак малко.

Критиките на националистически лидери и партии, че фиктивните знаци на нулевата толерантност (24)  не са довели до нищо добро, а — обратно — са умножили и ускорили ерозията на социума и увеличили криминалността, са достатъчно показателни за днешния провал на неолибералните стратегии и идеологеми. Тези критики бяха постоянна част от менюто на Волен Сидеров, макар че тяхната истинска генеалогия е свързана с леви творци.

Антонио Негри и Майкъл Хард са категорични, че войната е станала повсеместно ежедневие в днешния неолиберално конструиран и тотално регулиран глобален свят, че терорът и репресивността са навсякъде и по всяко време, макар и в прикрити форми. Ален Бадиу е категоричен и краен в подобни тълкувания и послания, докато Етиен Тасен е по-тактичен, макар и не завоалиран, в техните проекции. (25) 

Полицейщината става очевиден белег на доста управления на Запад и на Изток. У нас най-колосален, очеваден пример са разкритията за управленските произволи или беззакония на ГЕРБ, които превръщат МВР в инструмент на репресии над граждани, бизнесмени, структури или граждански организации.

Тази полицейщина е очевадна и в дискусиите за Шенгенското разширение, за имигрантската напаст, за редукцията на маргиналните, лумпенизирани и пауперизирани маси, даже и срещу протестиращите срещу Властта, която е ненаситно алчна. Но сме свидетели и на крайно непочтени  двойни стандарти и антихуманни реакции от страна на разнородни националистически формации, които, от една страна, пледират за спешно и радикално увеличение на репресивността спрямо „чуждостта“, а от друга страна, се оплакват от „неправомерно прилаганото“, макар и законово обоснованото полицейско насилие срещу техните аморални публични инициативи или незаконни мероприятия.   

По време на изборите за нов европейски парламент ситуацията и атмосферата около възхода на национализмите отразяваха по своему критиките, разочарованията, съпротивите и борбите срещу неолибералните модели на глобализация и евроинтеграция, от които невинно пострадаха милиони хора по света.

Банално е да изразяваме учудване от ескалацията на националистически страсти и прояви у нас. Демографският бум на национализмите има стара и поучителна биография в историческото време и пространство. Поне що се отнася до последния четвърт век, няма нито една година от т.нар. преход, в която да липсва подобно събитие. В годината на масови граждански протести — 2013 — националистически екзалтации или провокации също не липсваха, макар и представени на публична сцена по особен начин. Първата половина от 2013 г. бе особен триумф на възродения български — национален и патриотичен — дух, на народните желания и искания да се възкреси родолюбивото и отговорното чувство и действие на протестиращи граждани спрямо неправдите и престъпленията, сътворени в прехода. Сянката и споменът за тези процеси и тенденции оказаха известни отражения на логиката, развоя на баталиите в изборната фаза, но съвсем не в достатъчна степен и форма. Като цяло изборната кампания мина в познатото униние на гражданството, при осезаема апатия и дезинтересираност на огромна част от електората, в спекулативни и манипулативни упражнения на повечето партии, опитващи се всячески да приковат към себе си анемичното внимание на избирателите.

Като контраверсия на очевидния погром, целенасоченото разрушение, ограбване на фондовете и унищожението на националната и социалната държава, гражданските протести издигнаха върху своите транспаранти исканията за спешна и радикална реституция на държавата, за незабавно и мащабно възкресение на силната и грижовна за гражданите си държава, за стабилно управление, което не е пленник или заложник на олигархични щения и планове. Подобни идеи и визии се прокараха доста релефно в изборните платформи или дискурси и на някои националистически или по-пулистки партии като „Атака“, НФСБ и ББЦ.

Дискурсите, свързани с неолибералната колонизация на изпаднали в тежка криза и външна зависимост държави като България, с ултимативни закани за решителна борба срещу чужди тирани и монополни диктатори на транснационални корпорации и пр., имат своята истинска генеалогия в идейно-политическите и теоретикоидеологическите лаборатории на съвременни леви и крайнолеви, радикални и емблематични за нашето времемислители, културни творци и учени. За жалост явната или скритата цензура в България не дава възможности обществеността да се запознае пряко с тях. Така всъщност гражданството се информира за тези идеи чрез техните силно изменени и профанирани форми, които са любим приоритет на всевъзможните националистически формации.

 И нашата общественост се оказва манипулирана в преценките и интерпретациите си за някои събития, в които тези идеи „играят“. Така всъщност се случи и по време на февруарската „гражданска революция“, донякъде и в юнската протестна „епопея“. Леви и радикално леви идеологеми, дискурси и наративи тогава не бяха разпознати или съвсем преднамерено, спекулативно или даже манипулативно се представяха за десни. Повече от парадоксално и дори ужасно е, че патриотични мотиви и портрети на велики революционни фигури, като Ботев и Левски, се използваха като аксесоари в публичнопротестния репертоар на десните, които откровено или завоалирано поддържат неолибералния и глобалисткия „Нов ред“.

Тази перверзия да се експлоатират най-съкровени и драгоценни за всяко патриотично сърце паметови следи и исторически наративи ни дава обаче възможност да констатираме, че национализмът не е непроменим, застинал, каквато е обичайната представа или предубеденост за него в широки социални кръгове. 

Некоректно е да се твърди, че родните национализми не са способни да родят и представят на историческата сцена нищо ново. Постмодерната еуфория по релативизма и еклектиката обуславят и налагат мощни тенденции на засилен обмен на идеи, аргументи, визии, арсенали и репертоари на националистически формации. Темата за колонизацията на жизнените светове, сътворена от ляворадикалния Хабермас, впоследствие разпространила се във всевъзможни научни и политически дискурси, сега вече се превръща в главен коз на националистическата реторика на Сидеров („Атака“). Символното развенчаване, политическата баталия срещу глобалния порядък на неолиберализма, обслужващ транснационални олигархии, се ражда в антиглобалистки ментални лаборатории, в алтерглобалистки дискурсивни граждански практики, за да стане аргумент на днешната дясна националистическа дискурсивност.

Новости обаче има не само на ментално, визионерско ниво, но и в прагматиката. В началото на март станахме свидетели на нещо невиждано и нечувано — на нескрити желания и твърди намерения да се експортира националистическа опека, подкрепа и защита извън пределите на отечеството ни. Новопоявилата се формация „Православна зора“ публично обяви, че вече формира свое подразделение, което ще замине в Крим, за да окаже помощ в ролята на наблюдател на референдума за присъединяване към Русия, а после може да демонстрира морална подкрепа за нашите сънародници там, да спомогне за спешно и ефективно създаване на местно опълчение срещу радикалните екстремистки киевски „майданисти“. (26)  Така че проблемът за националистическото ембарго, защитаващо отделни диаспори, добива визии, различни от исторически познатите динамики, форми и степени на проява.

За радост или за съжаление политическата теория и обществено-историческата практика още не са изобретили и разпространили ефикасно и бързодействащо лечебно средство срещу националистическата пандемия в съвременния постмодерен свят. Това съвсем не означава, че подобни намерения или експерименти липсват. Напротив, както някога, така и днес се намират достатъчно мислители, теоретици, идеолози и политици, които фанатично и екзалтирано хранят упования или надежди за възможностите да се сътвори панацея срещу върлуващите, но и потискащите националистически страсти. За да се спаси Демокрацията, трябва да се осъдят и екзекутират нациите, етническите генеалогии или принадлежности, както и обслужващите ги идентичностни митологии! Това е суперидеята, която постмодернизмът и неолиберализмът раждат и рекламират, и която в явен, или в завоалиран вид се прокарваше мощно в някои изборни дискурси!

Тази странна и твърде опасна идея обаче притежава своите творци, а и адвокати.

Роберт Менасе, славословейки европейската демократична интеграция, смята, че в днешния глобализиран свят и в рамките и практиките на сегашния Европейски съюз националистическите бесове не могат да бъдат заситени, нито спрени по никой начин. Въпреки това той храни надежди и вижда спасение от националистите, които смята за зомбита на ХIХ век, в систематични редукции и дори заличавания на идентичностните дискурси, наративи и баталии. Според него това е възможно и постижимо на базата на ограничения, изтощения и дори унищожения на националните държави и националните идентичности. Той искрено вярва, че постмодерният човек може и трябва да има родина, без това обаче на всяка цена да е свързано с национална или етническа идентичност. (27)  В този план той ревниво спазва напътствията и върви по стъпките на Р. Брубейкър, който (преди него) нескрито обявява война на хегемонията на всички терминологии и феноменологии, свързани с някаква идентичност. (28)  

Впрочем, Менасе стига до главозамайващи висоти и шокиращи далечини в мислите и предложенията си. Той депозира твърдото убеждение, че е нужно даже ново дефиниране и на самото понятие за демокрация, като в него тотално, безпощадно се заличат всички следи и признаци от неговия национален произход и „портрет“. За Менасе национално форматираната и ангажираната демокрация блокирала постнационалното развитие, а то безотговорно и безмилостно разрушавало демокрацията. За разлика от многомилионни маси в Стария континент, които са възмутени и дори вбесени от манталитета и маниерите на брюкселските чиновници, Менасе е силно очарован и даже възхитен от провиденциалността и ефективността на тази администрация. Той се отдава на розови мечтания, в които няма абсолютно никакво място за националните парламенти, които следва (по естествен или изкуствено предизвикан начин) да отпаднат от дневния ред на бъдещата историчност.

За него величественият исторически блян на Виктор Юго — за европейски съединени щати, е пълна безсмислица или е тотално преобръщане на основната идея на европейския проект. Бъдеща Европа ще бъде нещо различно, докато САЩ са реализация на стария и пошъл европейски модел, базиран на класически механизми, в т.ч. и националистически. И тя няма да стане супернация, нова европейска и могъща нация, а ще се превърне в Европа на регионите, в уникален хронотопос, който не притежава нации, нито свръхдържавен централизъм, а ще е невероятно жива демократична солидарност, имаща и свой център.

Тази бъдеща Европа още сега ражда своя универсална класа, чиито стремежи и действия ще доведат до трайна система на универсална справедливост и всеобща свобода, необременени от националистически предразсъдъци. В този контекст Менасе поставя съдбовен въпрос: ще залезе ли Европа на националните държави? Отговорът му е шокиращ — и в двата случая става дума, че бъдещият Европейски съюз е „нашият залез“. ЕС има два варианта — да покаже, че може да стане отново авангард на света, или да демонстрира, че не може да си вади поуки от историята, че е неспособен да превъплъти духовно и практически красивите утопии в царството на новите еврореалности и нрави.

За жалост не е само Менасе, който френетично вярва в тези спасителни терапии!

Дискретно водени от такива идеи, сега постмодернистки аранжираните политически и идеологически манталитети създават конструкции, според които в бленуваните континентално-държавни територии употребите на референдумна демокрация няма да елиминират миксофобията, т.е. страховете от смесване с чужди идентичности, а по явен или маскиран начин ще налагат фаворизация и сакрализация на идентичностната „чистота“ като инструмент за оптимална регулация и нормализация на прекалено сложното бъдно общество. А и за ревитализация на нов тип държава-континент, която ще бъде федерация на региони, но не и на отделни национални държави или идентичности. (29) 

В този аспект съвременните про- или контранационалистически дискурси не са еднопосочни и хомегенни в своите визии, аргументи и прогнози. За едни Европа трябва да бъде континент на отворени и взаимно полезно сътрудничещи си нации и национални държави, за други тя следва да е федерация на самостоятелни етноси, за трети нейната безалтернативна историческа перспектива е свързана с Европа на регионите, в която идентичностите постепенно и невъзвратимо изгубват своите предишни значения. 

Някога Карл Ренер и Ото Бауер лансират идеята за мултинацията, като виждат в нея панецея за справяне с върлуващите по онова време национализми. Те не скриват, но подценяват вероятността при демократична легитимация на доброволното национално/етническо самоопределение да последват и исканията за свобода на националнодържавно самоопределение, за създаването на нови държави. Далеч по-късно (в наше време) Уил Кимлика също не скрива опасната възможност и даже легитимира правото на ново „национално строителство“, което да няма връзка с изконното, изначалното, с първичното родословие на държавното тяло.(30)

В този план не бива да забравяме и опитите на ДПС нееднократно да изисква дебати и впоследствие конституционно легитимиране на паритета и равенството на два народа в България — българския и турския, а по-късно и на равнопоставеност между православното християнство и ислямската религия, изповядвана от наши мюсюлмани. И в двата случая се касае за експлоатация на съвременни, постмодерни мултикултуралистки опции и инструментариуми, чрез които прикрит етнизъм или национализъм се прокарва чрез пледоарии и искания за демокрация, права и свободи. Затова и новият модерен и просветен национализъм на Доган не само не възпрепятства, а даже обратно, насърчава подобни трагични за нацията ни трансформации.

 Умишлено прикриваният дуел
между национализма и патриотизма

През последните две-три десетилетия тематиката за патриотизма претърпя особено тежки премеждия. Развихрилата се постмодернистко-неолиберална менталност, безцеремонно афиширано или перфидно завоалирано обслужваща глобалистките и евроинтеграционните сценарии и инвазии, като че ли тотално обезсмисли патриотичните категориално-понятийни системи и свързаните с тях дискурси. А и фаворизираният от нея мултикултурализъм гледаше с нескрито недоброжелателство и пренебрежение към всичко, което по някакъв начин се оказваше свързано с „патриотичното“. Съвсем преднамерено и перверзно патриотичното се противопоставяше на интернационалното, като и двата термина бяха прокудени от публичните дискурси. Изпратени в артикулационно изгнание, патриотичните терминологии и наративи неизбежно загубиха и символната си власт, като се лишиха от ореолите на своята историческа потребност и от всекидневнобитийна значимост. Така за националистическата терминология и дискурсивност се създаваха ведри исторически и щедри комуникативни хоризонти. Пришествието, възшествието и господството, даже диктатурата на националистическите термини и дискурси се превърна от хипотеза във факт на изменените реалии и нрави.

Скоростното и позорно рухване на авторитарно-партократичните режими на страните, в които господстваше „реалният социализъм“, в които целенасочено се даваше тотален превес на официално толерирани дискурсни употреби на патриотизма пред тези на национализма, също доведе до скоростна инвазия на терминологията и наративността на национализма.

Увлечени в грандиозните трансформационни спирали на глобализацията и евроинтеграцията, бившите социалистически държави и общества, техните нации и етноси сякаш нямаха вече нужда от предишните символни жестове, от спекулативни възхвали и свръхупотреби на патриотичните терминологии и наративи. Докато на историческата и политико-публичната борса фиксингите на национализмите се вдигаха лудо, но и спекулативно, котировките на патриотизма бележеха непрестанен срив. Възходът и хегемонията на национализма се извършваха по очеваден и публично натрапчив начин, при фрапиращо за родолюбците позорно отстъпление на патриотизма като идея, емоционалност, поведенчески трафарет и много свещен символ.

Патриотизмът се превърна в призрачно видение. Смислово-ценностните консистенции на неговите все по-рядко срещащи се „духове“ се лишаваха последователно от всичко позитивно и се сдобиваха с всички лоши, грозни и неистински референции. Така гражданското общество все по-ускорено и по-гибелно затъваше в блатото на неистините за същността, ролята и значението на тези два феномена и на наративите за тях.

Само от време навреме призраците на патриотизма излизаха по-явно на сцените на публичния, разтърсен от политически крамоли и скандали живот. И това обикновено се случваше около или по време на изборни кампании, когато националистическата, патриотичната карта придобиваше особена важност. Затова и по време на европейските избори отново се сблъскахме „лице в лице“ с инструментални спекулации и манипулации „за“, или „против“ национализма/патриотизма.

Това налага по-внимателен поглед и по-прецизни осмисляния и оценявания на двата термина, в т.ч. и в контекста на европейските парламентарни избори. Защото пронационалистическите или антинационалистическите прения и дискурси са органична част от общественополитическия климат, в който ще се провеждат въпросните избори.

Новите обществено-исторически реалности и рязко изменените социални нрави, както и политическите „заигравания“ на тема популизъм/патриотизъм налагат едно уточнение на терминологиите.

Първо, защото днес национализмът обикновено умишлено се представя по много изопачен начин. В него политиците съвсем преднамерено и меркантилно влагат доста повече от естествено полагащите му се неща. Умишлено и комерсиално ампутират едни или трансплантират други елементи и така изкуствено преобразяват неговия смисъл и мисия. Това умножава огромните възможности за злоупотреби с него. Недобросъвестните политици го размахват като символно плашило, въпреки че нерядко се опитват да се възползват от неговите екстри, за да спечелят публичното внимание или електоралния вот. Но не само политицитенационалисти прибягват по подобни скверни операции. Днес и откровени, последователни политици-космополити не се свенят да пробутат нещо „националистическо“, стига да им върши работа. По този начин национализмът, особено в условия на избори, се превръща в универсална смислова и ценностна „валута“, от придобиването на която никой разумен политик не може да се откаже. Затова бяхме очевидци на засилено търгуване, на неудържим и мащабен пласмент на националистически тези.

Второ, понеже e повече от очевидно, че патриотизмът е тотално игнориран и дори насилствено експулсиран от днешните дискурсивни полета. Като термин или наратив той като че ли е станал вече напълно исторически непотребен и даже твърде опасен, поради което публичното му „спрягане“ и позитивните му идеологически, политически или политизирани употреби стават недопустими. Това не бива да изненадва, като се имат предвид драматичните премеждия на идеите за родолюбие, преданост и вяра, на обич към отечеството, които преходните реалности и нрави обусловиха и мощно възцариха в масовата психика и в общественото съзнание. След като се извършиха публични политически и псевдонаучни прочети на националната ни история, след като поръчкови експерти или квазиучени прередактираха и даже пренаписаха тази история, не е чудно, че гражданството вече гледа на тези перверзни начинания с неприкрита досада и неприязън. Който не цени или не съхранява зорко и ревниво отечествената си история, той не може да не попадне в обятията на спекулациите или манипулациите с темата за патриотизма! А преди избори такива спекулации — колкото щеш!

Това политическо заиграване с историята в националистическите или в псевдопатриотичните дискурси не бива да ни изненадва. То има разностранни причини и поводи. След като самозваната политическа класа положи невиждани усилия да преобрази и даже за заличи или оскверни огромни късове от националната ни памет и културна идентичност, няма как в условията на изборни дебати и яростни полемики да не се припомнят тези прегрешения. Огромна част от въпросната класа всячески опитва да се хареса на настроения срещу нея народ, като пробира и експлоатира такива националистически, патриотични, популистки и демагогски дискурси, които да прехвърлят отговорността и вината към нейните опоненти.

За ерозията, дискредитацията и десакрализацията на патриотизма огромна роля по време на европейските парламентарни избори придобиха посланията на наши и чужди политици. След като България се описва от тях като най-прокълнатото място за живеене, като фатално или гибелно лишена от исторически перспективи за достоен човешки живот, какви други могат да са отношенията, оценките и чувствата към родината и към българското?! Кой може да се възторгва от своето отечество, когато в него липсват нормални условия за човешки живот, когато волунтаризмът, корупцията и цинизмът на властниците му са безгранични, безконтролни и безнаказани, когато законите са в полза на олигархията и плутокрацията, а мъките и страданията са отредени за народа?!

Понякога е нужна само една дума, за да се взривят публичните нагласи. Така примерно се случи, когато през март (т. г.) Херман Ван Ромпой най-безцеремонно заяви, че понятията за родина и народ трябва да бъдат изпратени завинаги на историческото бунище. Часове след това социалните мрежи избухнаха. В тях нахлуха със своите възражения и критики съвсем не само и не толкова чистокръвни националисти. Основателно се възмутиха и разгневиха и немалко граждани и блогъри, имащи солидна и трайна алергия към националистки и патриотарски дискурсни злоупотреби.

Така знакови фигури от върховните европейски институции, вместо да облекчат разобличението и да ускорят елиминацията на спекулативните националистически дискурси в някои държави и общества, всъщност ги импулсират или даже публично ги оправдават, понеже засягат много болни места и исторически травми на конкретни нации, народи, етноси.

Срещу този вербален екстремизъм на Х. Ван Ромпой мигновено се надигнаха не само българските, но и националистите и патриотите във всички европейски страни. Такива непремерени изказвания или неразумни послания могат само да предизвикат мощен електорален протест или да провокират ескалация на гласовете в полза на националистически формации.

Така или иначе, в предизборната надпревара се видяха контурите на преднамерени оприличавания и даже отъждествявания между национализма и патриотизма. Умишленото натрапване на предразсъдъци за същността и ролята на патриотизма също оказва влияние за снижението на неговите смислово-ценностни стойности, за размиване или погубване на неговия исторически и актуален ореол. Така политическият рейтинг и моралното реноме на патриотизма се сриваха или — обратно, — се експлоатираха за недемократични и антихуманни начинания, от които и държавата, и обществото могат да губят. В този смисъл бе крайно наложително дори само схематично да се обяснят същностните и функционалните различия между двата феномена и термина — национализъм и патриотизъм. Но това не стана в изборните дебати!

„Тайният обет“ на всеки национализъм винаги предпоставя сравнения с някакви други идентичности. Той неизбежно съпоставя и съизмерва ролята, приносите и вредите, историческите мисии на отделни нации, народи и етноси. Не съществува национализъм, който доброволно и съзнателно да си признава, че стои по-ниско, че е по-незначителен, символно немощен спрямо патоса или етоса на други националистически типове, дискурси.

За разлика от него, патриотизмът не е вертикализиращ идентичностите феномен. Патриотизмът е много по-демократичен и хуманистичен от национализма, понеже не изисква йерархии между  идентичностите, а декларира и спазва равнопоставеността им. Неговите дискурси са гостоприемни и дори добронамерени към другостта, за разлика от национализма, който обикновено е силно резервиран, дори хладен и отчужден, негостоприемен, понякога даже и прекалено злонамерен към нея. Ценим всички българи, не само етническите по произход, защото са част от народа ни!

Освен това патриотизмът неизменно включва като органична и фундаментално значима съставка нещо, което в националистическите иконографии и дискурсивности нерядко изцяло липсва. Става дума за съкровеното отношение към родната природа, към отечествения пейзаж, които са сакрална част от патриотичното мислене, чувстване, верую и поведение. В патриотичната наративност ние не съизмерваме, нито хиперболизираме дивните прелести и „чудотворствата“ на отечествената природа или родното място. Там имаме дискретен хоризонтален ракурс на възприятия и оценки на родното. Затова, докато национализмът е прекалено историзиран и даже антропоморфизиран, патриотизмът освен присъствието на по-добни черти в своя портрет притежава също и съответни  „географизации“. По тази причина патриотизмът обикновено не предполага с неизбежност утилитарни сравнения, преднамерени фаворизации, оправдани възхищения и възторзи или неразумни абсолютизации на родната пред чуждата природа, на достойнствата и прелестите на родния край пред всеки друг отрязък от света.

Патриотизмът винаги възкресява спомените за родния край, за отечествения ни пейзаж, докато в националистическите дискурси подобна реверсия към локално-природното е доста спорадична или експлоатирана съвсем целенасочено. Като патриоти ние не твърдим, че българската природа е най-прекрасната на света. Знаем, че по широкия свят съществуват и други, не по-малко очарователни или екзотични природни места. Освен това сме убедени, че в нашата родина също има немалко топоси, които едва ли с чисто сърце и при непомътнен разум бихме назовали природни съвършенства. В екологически обезобразената или в криминално изнасилената отечествена природа има доста отблъскващи и дори плашещи места. Въпреки това като цяло и като завет, с който от деца сме закърмени, продължаваме да обичаме нашата отечествена природа, блажено да си припомняме за родния край. И не за да ги сравняваме или противопоставяме на други, а защото те са част от нашата родна история и от драматичната ни национална биография. И тъкмо защото в тази родна природа, в бащината/майчината си земя сме се родили и сме отраснали, а и понеже в нея отново трябва да се приютим след края на земния си път — това е достатъчен мотив и съвсем непреодолим аргумент на патриотичното ни верую.

Можеше с голяма доза сигурност да се очаква, че в отминалите избори за европейски парламент, както и досега, патриотичната кауза ще остане в сянка, докато националистическата карта отново ще бъде силен коз, който твърде често ще оповестява на публичността, че между национализъм и патриотизъм няма никакви смислови и други различия, че това са два термина синоними, които придават богатство на речта. Срещу такива импровизации и инструментализации следва да се водят аргументирани битки!

Разбира се, всички тези проблеми и трактовки изобщо не изчерпват цялото огромно разнообразие, нито сложността на проблематиката, свързана с национализма и патриотизма. Струва ми се обаче, че и споделеното дотук е достатъчно, за да се ориентираме по-правилно и по-полезно и за социума, и за нас самите в сложните ребуси, отнасящи се до иконографиите и тълкуванията на тези два феномена.

 

Бележки

(1) Ярко потвърждение на това е изключителният успех на крайната дес-ница във Франция в местните избори, в които тя превзе кметските места в 11 големи града и си осигури над 1000 съветници.

(2) Специално за нашата преходна обществено-историческа и политическа действителност показателни в този план са уменията и постиженията на ДПС мащабно, дълготрайно да маскира своите етнизми с гражданско-демократична фразеология, а за някои негови членове и на турския им национализъм с помощта на либерални гражданско-демократични дискурси за правата и свободите на малцинствените общности.

(3) Вж. подр. Хардт, М., Негри, Ан. Империя. М., 2004 и от тях: Множество: война и демократия в эпоху империи. М., 2006.

(4) Вж. подр. Бланшо, М. Неописуемое сообщество. М., 1998;  Вирно, П. Грамматика множества: к анализу форм современной жизни. М., 2013, а също и Нанси, Ж.-Л. Бытие единичное множественное. М., 2004 и Непроизводимое сообщество. М., 2011.

(5) Вж. подр. Мизов, М. Гражданските протести — 2013 г. Множествата срещу Народа. С., 2014, 316 стр.; от него също така и Гражданските протести — 2013 г. Февруари срещу Юни. С., 2014, 494 стр.

(6)Вж. подр. Кукатас, Ч. Либеральный архипелаг. Теория разнообразия и свободы. М., 2010.

(7) За подобна терапия на социума (чрез нов тип и радикално променени технологии на пряко политическо представителство) виж подр. Дзоло, Д. Демократия и сложность. Реалистический подход. М., 2010.

(8) Виж подр. Бек, У. Рисковото общество. По пътя към една друга модерност. С., 2013.

(9) За публичното рекламиране и политико-идеологическата апология на неолибералните неравенства и за оправдаването на несправедливостите виж Больц, Н. Размышление о неравенстве. Анти-Руссо. М., 2014.

(10) У нас най-старата политическа партия — БСП, претърпя изключително тежко поражение в проведените през май избори за европейски парламент, а по-новите партии — ДПС, ГЕРБ и ББЦ, се представиха добре.

(11) Парадоксът у нас например е, че едновременно се разчита на ескалация и мултипликация на етнически и националистически идеологеми и предразсъдъци, но заедно с това и меркантилно се купува и продава етническият вот в различни изборни кампании.

(12) Показателни в този ракурс са публичните искания за провеждане на референдуми за откъсване от сегашните и легитимация на нови, самостоятелни държави в Стария континент. Такива искания се лансират в Испания, Великобритания, Италия и Белгия. Ако се окажат верни историческите прогнози на някои футуролози, че след няколко десетилетия в Европа ще има 100-120 малки държави, следва да се мисли, че политическите и историческите хоризонти пред националистическите формации са обнадеждаващи. Такива футурологически визии илюстрират, че национализмът няма да триумфира само в рудиментарните територии на бившите социалистически държави, но ще жъне победи и в страните от Западна Европа.

(13) Това е бурното и смутно историческо и политическо време на т.нар. Разградска република, ОКЗНИ, на ОПТ и гражданската структура на Бр. Давидов „Родолюбие“ и на други прокомунистически и националистически структури, изповядващи страстно, а и недвусмислено съответни патриотични каузи и визии.

(14) Такива по онова време — твърде бурно, а и смутно — са партиите на отец Гелеменов и на Иван Георгиев.

(15) Никоя от тези националистически партии публично не се афишира като лява, макар всички те се възползват инструментално от публично атрактивни и приемливи леви идеи, да съблазняват електората със социално-ангажирани идеологеми. Въпреки прекомерната употреба на леви визии, тези формации се представят за десни или дясноцентристки, с което допринасят за обезличаването или за размиването на идеологическите маркери или демаркационни линии, каквито някога е имало. 

(16) За страха като фундаментален компонент и фактор на съвременната постмодерна демокрация вж. подр.: Робин, К. Страх: история политической идей. М., 2007.

(17) За тези ефекти вж. подр. Касториадис, К. Воображаемое установление общества. М., 2003.

(18) Срв. Брубейкер, Р. Этничность без групп. М., 2012, с. 20.

(19) В този план „принос“ имат и видни европейски фигури, като нашия комисар Кристалина Георгиева, която си позволи неблагоразумието да лансира пред българската общественост идеята, че заселването на бежанци в някои региони щяло да реши демографската криза, от която страната ни твърде опасно страда.

(20) Срв. Канетти, Э., Московичи, С. Монстр власти. М., 2009.

(21) С. Гарфинкъл написа забележителен труд,  в който разкри логиките и техниките на сътворение и пласмент на исторически невиждан по мащабите си неолиберален, глобално свръхмащабен тоталитаризъм. У нас тази книга не предизвика никакви публични и научно-теоретически диспути и коментари (Вж.: Гарфинкъл, С. Нация под наблюдение. Гибелта на личната ни неприкосновеност през ХХI век. С., 2002). 

(22) Вж. подр. Ваттимо, Дж. Прозрачное общество. М., 2003.

(23) Срв.: Маркс, Енгелс. Съчинения. С., 1967, с. 28. Там съвсем ясно пише: „Свободата се състои в превръщането на държавата от орган, стоящ над обществото, в орган, изцяло подчинен на това общество“.

(24) Вж. подр. Вакан, Л. Затворите на нищетата. С., 2004.

(25) Срв. Бадью, А. Этика: очерк о сознании Зла. СПб, 2006, и от него също: Можно ли мыслить политику? Краткий трактат по метаполитике. М., 2005 и Дискурсът за Европа: философски, икономически, политически. С., 2013.

(26) Това всъщност е новост за нас, българите, не и за нашите съседи — сърбите, които вече са експедирали, дислоцирали свои паравоенни структури, които да помагат на православното рускоезично население в полуострова срещу евентуалните инвазии на „киевци“. А и турските националисти също депозират неприкрити желания и сериозни намерения за подобни акции в подкрепа на местното татарско население.

(27) Вж. подр. Менасе, Р. Залезът на Европа. Краят на нациите и бъдещето на демокрацията. С., 2013.

(28) Срв. Брубейкер, Р. Этничность без групп. М., 2012.

(29) Нали такава миксофобия срещу пришълците донесе победата на националистите и във Франция, а и в Англия, където българите и румънците бяха сравнени с гнусни хлебарки, които трябвало да се прогонят!

(30) Срв. Кимлика, У. Современная политическая философия. Введение. М., 200 , 413-470

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук