ПОЛИТИЧЕСКАТА СИТУАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ СЛЕД ИЗБОРИТЕ ПРЕЗ 2013 И 2014

0
197

Христо Проданов е роден през 1981 г. в София. Завършва „Политология“ в СУ „Св. Климент Охридски“, след което прави докторат по „Политически комуникации“. Има десетки научни публикации за влиянието на информационните технологии върху политиката и обществото. През 2010 г. излиза първият му цялостно разработен научен труд под заглавие „Дигиталната политика“. В момента е асистент по „История на политическите идеи“, „Политология“ и „Публична власт“ в УНСС.

 

Повечето наблюдатели смятат, че 2013 г. е повратна точка в развитието на обществено-политическата система в България и един ден ще присъства в учебниците по история като едно от най-важните събития след промените през 1989 г. Всъщност тя е третата повратна точка, свързана с големи надежди и очаквания, но както често се случва в историята, големите очаквания вероятно ще бъдат свързани с големи разочарования. 2013 г. е продукт на един 24-годишен преход към капитализъм и либерална демокрация, който не донесе нищо от това, което първоначално обещаваше.

А. Управлението на ГЕРБ
като фактор за събитията от 2013 г.

Фактор за процесите, които се развиха през 2013 г., несъмнено са всички правителства, управлявали страната след 1989 г. и последвалите от това декласация и маргинализация на населението, бедност и корупция. Факт е, че в много отношения не само не посрещнахме „светлото“ капиталистическо и либерално-демократично бъдеще, което ни се обещаваше в началото на 90-те години на миналия век, а напротив, бъдещето на цели поколения беше отнето и всяка перспектива загубена.

Сменихме единия „Голям брат“ с друг „Голям брат“. Срещу това не получихме почти нищо, но се видяхме принудени да закрием 4 блока от атомната си електроцентрала, загубихме немалка част от държавния си суверенитет, изпълняваме налагани отвън изисквания, които често противоречат на националния ни интерес, почти унищожихме българската армия, външното и вътрешното разузнаване. Калкулирахме гигантски загуби и спорно количество ползи. Последните се изразяват с възможността да кажем, че сме част от така нар. световната демократична общност. Формално сме част от богатия капиталистически Запад, но по същество не сме нито толкова демократични, нито имаме шанса да го настигнем в перспектива от 40-50 години.

След целия т. нар. преход почти няма очакване, което да се е сбъднало. Това е време, пропиляно за цяло едно поколение, а липсата на перспективи пред хората и пред страната почти със сигурност гарантират загубата на поне още едно поколение.

Чашата на търпение беше почти преляла. В обществото се настани трайното усещане, че всички са маскари“, че корупцията е завладяла цялата държава, че политическата класа е почти изцяло корумпирана, че връзките между политиката и мафията са стигнали до непоносими размери, че трябва да се ревизира преходът, че виновниците за цялото това безобразие, което се струпа върху българската държава и българското общество, трябва да понесат най-строго наказание, че трябва да бъдат извършени нова серия от реформи, които да стабилизират държавата.

Тази чаша трябваше да бъде изпразнена и през 2009 г. изборите бяха спечелени от младата популистка и лидерска партия ГЕРБ, олицетворявана от бившия бодигард и главен секретар на МВР Бойко Борисов. Той нанесе съкрушителна победа над социалистите, които взеха едва 40 депутатски мандата, а ГЕРБ със своите 117 народни представители, подкрепени от някои други политически сили, получи възможност да състави самостоятелно правителство. Хората гласуваха за поредния спасител и месия, вярвайки, че като бивш главен секретар на МВР председателят на партията ще може да се справи с организираната престъпност и корупцията, че идвайки от една военизирана и пирамидална структура, е способен да наложи ред, да възстанови доверието в институциите и държавността.

И този път обаче големите очаквания се сблъскаха с големи разочарования, за да се сгромолясат с пълна сила през първите месеци на 2013 г.

Финансово-икономически и социални причини
за катализиране на недоволството

В основата на падането на ГЕРБ от власт са социалните проблеми на хората. В голямата си част те бяха продукт на недалновидната и изначало грешна финансово-икономическа политика, провеждана от правителството. Ако днес отворим предизборната програма на ГЕРБ от 2009 г., ще видим, че до февруари 2013 г. от нея не беше реализирано почти нищо. Говори се за: икономическа свобода, разширяване на конкуренцията, благоденствие и просперитет за българските граждани, подобряване на социалната сигурност, постигане на благоприятна и здравословна среда за живот, бързо излизане от финансовата криза и възстановяване на икономиката, дългосрочна икономическа и финансова политика, ефективна и екологична енергетика, запазване на ядрената енергетика,  подобряване на бизнес средата, създаване на нови 200 000 работни места, оставане на финансов ресурс в ръцете на хората, насърчаване на инвестициите, поддържане на макроикономическа стабилност и на благоприятна данъчноосигурителна политика, нова приватизационна стратегия само при изгодни за държавата условия, подкрепа за малките и средните предприятия, активна социална политика, стимулиране на развитието чрез политики за детето и семейството, подобряване на жизнения стандарт, политика за борба с бедността, достоен живот за хората в напреднала възраст, приоритетно развитие на научноизследователска и развойна дейност и пр. (1) 

Вместо това станахме свидетели на обратното: икономическата свобода беше ограничена до безпрецедентни за последните години нива, лицензионните режими не бяха премахнати и дори бяха увеличени, бизнесът беше постоянно притискан да се разплаща към държавата, докато държавата не си и помисляше да се разплати с него, създаваха се изкуствени монополи, а естествените се разрастваха,  държавата прибираше дивидента от печалбата на държавните компании, едрият бизнес беше притискан и използван за политически цели, предприемачите предпочетоха да слагат парите си на банкови депозити или да се крият в сивия сектор, вместо да плащат данъци и да инвестират.

Подкрепата за малкия и средния бизнес се изрази в закриване на 100 000 малки и средни фирми и търсене на спасение в сивия сектор, който през целия мандат на ГЕРБ поддържаше стабилни нива от 30-40% от БВП;

Разширяването на конкуренциятане се случи, дори напротив, властта на монополите се увеличи, монополът им върху благосъстоя­нието на българските граждани стана нетърпим, малките фирми бяха фалирани под натиска на големите компании.

Благоденствието и просперитетътна българските граждани се изразиха в двойно увеличаване на безработицата, ръст на цените, замразяване на доходи и социални разходи, затъване в непозната от 90-те години на миналия век мизерия, липса на перспективи и масови социални протести.

Постигането на благоприятна и здравословна среда на живот намери израз във фалирането на редица малки болници и лишаване на жителите от малките населени места от достъп до елементарна здравна помощ, сключване на невъзможни договори между болниците и НЗОК, прехвърляне на 1,4 млрд. лв. от здравните осигуровки на българите към Фискалния резерв и оттам в недофинансирани пера в бюджета, безпрецедентен ръст на цените на лекарствата, хронично кофинансиране и огромни дефицити в системата, заклеймяване на български лекари и обявяването им за убийци от високата трибуна на Народното събрание.

Бързото излизане от кризата и възстановяването на икономиката, въпреки неколкократно обявявания ù край от бившия министър на финансите Симеон Дянков, така и не се случи, а страната задълба още по-надълбоко, икономическият растеж беше сведен от 6,5% почти до нулата, инвестициите стигнаха безпрецедентно ниски за целия преход нива, хиляди предприятия бяха закрити.

Дългосрочната икономическа и финансова политика намери израз в две бюджетни актуализации, кърпене на дупки чрез нови заеми или чрез изразходване на завещаните в резерва средства, в неясна данъчна политика, липса на каквото и да било адекватно бюджетно планиране и остри дефицити.

Създаването на ефективна енергетикадоведе всъщност до включване в мрежата на огромен брой електроцентрали от възобновяеми енергийни източници (ВЕИ централи), запушване на износа, разпродаване на държавните дялове в електроразпределителните дружества (ЕРП-тата), спиране на проекта за втора атомна електроцентрала, за което вероятно ще трябва да бъдат плащани огромни неустойки, докарване на мините и държавните ТЕЦ-ове почти до фалит, значително влошаване на дълговото бреме на Националната електрическа компания (НЕК) и Българския енергиен холдинг (БЕХ), тотално дебалансиране на енергийната система на страната и почти тройно поскъпване на електроенергията.

Вместо да бъдат създадени 200 000 нови работни места, 400 000 души загубиха работата си.Оставането на финансов ресурс в ръцете на хората намери израз във всевъзможни глоби, такси, данъчни проверки и пр., които взеха и „последния залък от устата на хората“.

Насърчаването на инвестициите мина през пълната непоследователност на кабинета, усложняване на административните процедури, създаване на страх у бизнеса, изгонване на чуждестранни инвеститори, които вече са стъпили в България или имат намерение да го направят и пр. В резултат на всичко това преките чуждестранни инвестиции паднаха от 6549 млн. евро (19,2% от БВП) за януари – декември 2008 г. (2) до 1398 млн. евро (3,5% от БВП) (3). Поддържането на макроикономическата стабилност намери израз във влошаване на фискалната позиция на страната поне с 8 млрд. лв. нови заеми и средства, завещани във Фискалния резерв, около 3 млрд. лв. нови дългове само в енергетиката и жп сектора, във фалити и системно недофинансиране на общините и социалните системи, в замразяване на социалните разходи, ръст на безработицата и продуциране на масова мизерия.

Поддържането на благоприятна данъчно-осигурителна политика намери израз в непоследователност на сигналите, които се изпращат към бизнеса и домакинствата, ударно вдигане на акцизи и произтичащия от това безпрецедентен ръст на контрабандата до 30-40% по данни на различни неправителствени организации, вдигане на местни данъци и такси, с което сериозно бяха натоварени както бизнесът, така и домакинствата.

Новата приватизационна стратегия само при изгодни за държавата условия се изразяваше в продажба на дяловете в ЕРП-тата, продажба на „Булгартабак“ със съмнения, че това е станало чрез фиктивна сделка през офшорна кампания, фалиране на държавни компании и разпродажбата им на безценица.

Активната социална политика, политиките за детето и семейството, достойният живот на хората от третата възрастсе изразиха в замразяване на всички социални разходи, в това число на детски, майчински, пенсии, до пенсионна реформа, която увеличи недоверието, а хората загубиха всякакви стимули да допринасят за системата, на фона на растяща безработица и пълзящ ръст на цените, особено на тези в малката потребителска кошница, която трябва да гарантира физическото оцеляване на хората.

Приоритетното развитие на научноизследователската дей­ностсе изрази в обиди към българските учени, които бяха квалифицирани като „феодални старци“, системно недофинансиране на науката и висшето образование, почти пълното разформироване на над 130-годишната Българска академия на науките, липса на средства за заплати и отопление, а още по-малко за развитие на изследователска, научно-развойна дейност, кандидатстване по европроекти и пр.

 ГЕРБ не реализира „розовите“ си предизборни ангажименти. Причините за това, без да бъдат неглижирани по никакъв начин ефектите от световната икономическа криза, трябва да бъдат търсени във финансово-икономическата политика и философия на ГЕРБ. Сами по себе си те не могат да бъдат фактор за реализиране на който и да било от ангажиментите в програмата на партията. Философия­та да изземаш всички възможни ресурси от бизнеса и хората, за да закърпиш бюджета, няма как да работи в дългосрочна перспектива, защото накрая не остава никой, който да плаща данъци и да пълни бюджета доброволно. Още по-малко в условията на световна финансово-икономическа криза.

Финансово-икономическата философия на ГЕРБ, фетишизираща финансовата стабилност, беше основният фактор за много от грешните решения, довели до горепосоченото тежко състояние на нещата. Първоначалният стремеж за влизане в еврозоната в момент, когато тя и без друго навлиза в тежка криза, доведе до спиране на проекти, до неразплащане с бизнеса, до замразяване на важни разходи на държавата, до опити за симулиране на фискална стабилност, а резултатите бяха фалити, безработица и вследствие на това по-малко приходи в бюджета. Непоследователността на кабинета на ГЕРБ, честите промени в позициите, понякога в рамките на един ден, създадоха недоверие и непредвидимост, несигурна макроикономическа среда, наплашиха вътрешните и външните инвеститори. Постепенно от страната започнаха да излизат повече капитали, отколкото да влизат, а резултатите отново бяха безработица и по-малко приходи в бюджета. Липсваха реформи, които да подобрят функционирането на държавните системи и особено на администрацията, която все още е фактор за ограничаване на инвестициите и за корупция. Почти целият ресурс бе насочен към строителството на магистрали за сметка на други не по-маловажни сектори, като например общините, образованието, професионалната квалификация. Натиск и рекет, толериране на едни за сметка на други, всевъзможни проверки от държавни органи, неразплащане на държавата – всичко това тласкаше бизнеса към сивия сектор или фалита, формираше страх, убиваше частната инициатива и генерираше сериозни проблеми за икономиката и бюджета. Некомпетентната и коруппирана администрация, която се прочу с прозвището „калинки“, се оказа не по-малка причина за пасивите, които се струпаха върху България.

Строителството на инфраструктурни обекти, подобреното усвояване на европейските фондове, ежедневното рязане на ленти и пиарът обаче нямаше как да компенсират провалите в почти всеки аспект от финансово-икономическите политики на ГЕРБ.

В продължение на 3,5 години този тип политика провокира спорадични социални бунтове в най-различни посоки – социални, синдикални, професионални, статусни и пр. Протестираха работници в държавни предприятия, проведени бяха няколко синдикални протеста, майки, пенсионери, учени и пр. също протестираха. Общото между всички тях беше, че кабинетът привидно се вслушва в исканията, но вместо да вкара недоволството в институционални рамки, то беше по един или друг начин потушавано.

Едни групи бяха противопоставяни на други, създаваше се нетърпимост и се насаждаше омраза срещу тях. Протестиращи поради мизерията си работници бяха изкарвани олигарси, за да бъдат заклеймени от общественото мнение. Студенти бяха пращани да садят картофи и да пасат овце. Изпаднали в пълно отчаяние от немотия­та трябваше да изтърпят унижението да им броят пръстените. И всичко това се случваше в контекста на един дебелашки лукс, демонстриран от управляващите (раздаване на бонуси по министерствата, огром­ни суми за нерегламентирани полети с авиоотряда, чистосърдечни откровения за менюто на домашните любимци на високопоставени представители на властта) на фона на призиви за „затягане на коланите“, демонстрации на „постни пици“ и обещания да се пести дори от канцеларски материали в администрацията.

Мизерията, която шестваше из страната, съчетана с демонстративната арогантност на управляващите, нямаше как да продължи дълго. В един момент потисканото недоволство намери повод да излезе от латентния си стадий и изби в остър манифестиран конфликт.  В историята на България той ще остане като най-масовата форма на гражданско недоволство, идващо отдолу, от социалните низини, а не организирано и ръководено отгоре, от политически сили и партии, както беше по време на събитията от 1989-1990 г. и 1996-1997 г. Някои изследователи дори избързаха да съобщят, че 2013 г. е годината, в която се е родило истинското гражданско общество в България. Както и в предходните случаи обаче, може да се окаже, че сме искали едно, борили сме се за него, а сме получили нещо съвсем различно.

Политически причини
за катализиране на недоволството

Разбирането на ГЕРБ за властта и за това как тя трябва да бъде упражнявана, срещна широка политическа и обществена съпротива. В първите месеци от мандата партията беше в апогея си, а опозицията – натикана в ъгъла, неспособна да се отърси от шока на тежката изборна загуба.

Кабинетът тръгна изключително силно. Стартира масови полицейски операции, при които бяха арестувани представители на организираната престъпност и бивши министри. Ежедневно излизаха скандални данни за злоупотреби на предишното управление. Партия ГЕРБ демонстрира силна воля за реформи и оптимизиране на държавните разходи. Ползваше се със солидната парламентарна подкрепа на „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“. Имаше всички условия за успешен мандат и изпълнение на заложените в предизборната програма цели и приоритети, свързани с: борбата срещу престъпността и корупцията, повишаването на индивидуалната сигурност на гражданите и укрепване на доверието в правоохранителната система; върховенството на закона. Обещани бяха реформи, които да създадат добре работеща и независима съдебна система, бързина, качество и прозрачност при правораздаването, по-добър кадрови подбор; повишаване на административния капацитет; откритост, прозрачност и отчетност; сътрудничество с гражданското общество; съобразяване с препоръките от мониторинговите доклади на ЕК и превръщане на България в уважаван член на европейското семейство; развитие на човешкия ресурс на нацията и пр. (4) 

Нищо от посоченото не беше изпълнено. По всеки един от тези ангажименти беше отбелязано сериозно отстъпление. Очакванията за ограничаване на престъпността и корупцията, за наказания за отговорните за тежкия преход се изродиха в една репресивна и неефективна държава.

Няколко са факторите за това, но всички те са следствие от разграждането на демократичната държава и персонализирането на цялата власт чрез една личност. Случи се това, което още Робърт Михелс описва, когато създава свояжелезен закон за олигархията“, а именно, че след спечелването на изборите диктатурата на лидера в партия ГЕРБ се трансформира в диктатура в държавата. Управлението не беше ръководено от някакви легитимни правила и процедури, а от личната харизма и авторитета на лидера, резултатите от което бяха почти пълното му обожествяване и налагане на авторитарна диктатура с тенденции към тоталитаризъм.

На първо място, осъществи се почти пълно съсредоточване на цялата власт в партията и нейния лидер, които последователно взеха изпълнителната, местната, президентската, а в много отношения медийната и съдебната власт. Превземането на всяка една от тези власти преминаваше през масови политически чистки и назначения на кадри на партията. Държавната администрация беше последователно подменяна, докато не се превърна в партийна бюрокрация, стъпваща не върху изискването за професионализъм, а за вярност към партия ГЕРБ и нейния лидер. Създаден беше огромен и неефективен мастодонт, при който се получи почти пълно срастване между партията и държавата. Разрушен беше основният демократичен принцип — власт власт възпира“. А овладяването на почти всяка власт в страната от подчинени и лично предани на лидера на ГЕРБ кадри всъщност доведе до това, че цялата власт в държавата беше съсредоточена в ръцете на този лидер. Основните демократични механизми бяха формализирани и дискредитирани. Парламентът официално беше превърнат във фасада, а народните представители — в безделници, които одобряват едно или друго спуснато от лидера решение. Министрите и подопечните им административни служители бяха принудени да работят в страх и да изпълняват всяко негово решение. Президентската институция беше оглавена от личност, която придоби прозвището „назначения президент“. Медиите бяха поставени под различни форми на зависимост и по същество почти през целия мандат обслужваха управлението с удобни за него статии и информации. Кадруването и натискът върху съдебната система достигнаха безпрецедентни размери, като дори голяма част от този натиск беше осъществяван публично.

Почти всичко в държавата беше подчинено на непоследователността и прищевките на лидера на ГЕРБ. Резултатите се измерват с блокиране на нормалната работа на институциите, дълбоко девалвиране на доверието в тях. Държавността, административният капацитет и вярата, че държавата е способна да решава проблеми, бяха силно разколебани. Самата власт стана вездесъща, почти неоспорима и безконтролна. Създаде се среда за самозабравяне и сериозни злоупотреби с власт от страна на партийната върхушка, за безнаказаност, ограничаване на свободата и правата на хората.

На второ място, възродиха се острото противопоставяне, вечното търсене на образа на врага и продуцирането на омраза. За кратко време те успяха да отровят политическата и обществена атмосфера и бяха едно от най-сериозните прегрешения на ГЕРБ, по същество ключов фактор за неговото сваляне от власт. Политическият враг беше персонализиран в лицето на БСП, ДПС и „тройната коалиция“. Почти целият репресивен апарат на държавата беше подчинен на това те да бъдат смазани. Всеки провал на управлението беше персонифициран и оправдаван с врага и лошото наследство. Всеки, позволил си критика към властта, бързо беше обявяван за част от мафията и олигархията. Всеки протест и всеки израз на недоволство бяха смачквани на принципа „разделяй и владей“.

В обществото по един груб и вулгарен начин трайно бяха насадени позабравените в началото на това хилядолетие противопоставяния и омраза. Комунисти бяха противопоставяни на антикомунисти, леви — на десни, русофили — на русофоби, бизнесмени — на работници, университети бяха противопоставяни помежду си и на БАН, зърнопроизводители — на животновъди, правоохранителни органи — на правораздавателни, едни медии — на други. Протестиращи бяха дискредитирани и противопоставяни на цялото общество, дребните производители бяха противопоставяни на едрите, бедните — на богатите, цигани и турци — на българите, големите общини — на малките. Докато накрая хората напълно се отчуждиха, а омразата се настани трайно в българското общество.

Трупането на негативизъм и озлобление рано или късно трябваше да намери физически израз и в началото на 2013 г. се върна като бумеранг върху тези, които злоупотребяваха с тях. А днес са толкова трайно настанени в обществото, че блокират и развитието на държавата, а изход от това агресивно състояние не се вижда.

На трето място, борбата с престъпността и корупцията беше превърната в параван, зад който трябваше да бъдат скрити и оправдани системното нарушаване на правата на хората, натискът върху съдебната система, злоупотребите на службите и органите на реда, натискът върху опозицията и бизнеса, нерегламентираното използване на специални разузнавателни средства (СРС-та), липсата на отговорност, собствените лобистки и корупционни практики, неизпълнените ангажименти, а според някои анализатори дори и разчистване на конкуренцията.

МВР спря да изпълнява функциите си да бъде гарант за сигурността на гражданите и се превърна в основен фактор за несигурност. Чуха се дори и тезите, че ГЕРБ е превърнал държавата в РПУ“ и че МВР е превърнато в политическа полиция на ГЕРБ“. Шумно рекламираните в началото на мандата акции започнаха да падат една по една в съдебна зала. Презумпцията за невиновност беше по същество премахната, присъдите се произнасяха не в съда, а от телевизионния екран, от парламентарната трибуна бяха четени изтекли информации от електронни подслушвания и записи. По този начин лекари бяха публично заклеймени като убийци, брутално се нахълтваше по домовете на хората, децата им бяха поставяни под дулата на автомати, а бивши министри бяха обявявани за „абсолютни престъпници“.

Реформата в съдебната система намери израз в пряко политическо вмешателство в нейната работа, в поставяне на ултиматуми от страна на изпълнителната към законодателната власт. Полицейски операции се кръщаваха с имена на съдии. Магистрати бяха назначавани и уволнявани по волята на партийната върхушка на ГЕРБ. Нестихваща война срещу съдебната система, „случайно“ разпределение на делата към удобни съдии, безпрецедентни скандали около кадруването в Конституционния съд, Висшия съдебен съвет и дори при назначението на главния прокурор целяха, от една страна, да оправдаят провала в битката срещу престъпността и корупцията, а от друга — да гарантират контрола на политическата над съдебната власт, разпъването на чадъри и удобни за управляващите присъди.

Самото управление на ГЕРБ затъна в огромни корупционни скандали, като тези с „Мишо Бирата“, нерегламентираното използване и злоупотреби със СРС-та, огромното имотно състояние на тогавашния министър на вътрешните работи, договорите на МВР с бизнеса, нерегламентираното ползване на правителствения авиоотряд, над 60-те лобистки закона, изнесените в „Уикилийкс“ данни за премиера Бойко Борисов, изтеклите в медиите негови разговори в дома му в Банкя и пр. Появиха се достатъчно добре обосновани твърдения, че борбата на кабинета на ГЕРБ с организираната престъпност, олигархията и корупцията всъщност са разчистване на конкуренцията, подчиняване на олигархията и разпъване на политически чадър над своите.

На четвърто място, образът на България не само не се подобри, но и значително се влоши. Докладите на ЕК за напредъка на България по Механизма за сътрудничество и проверка ставаха все по-критични. Констатациите в предпоследния доклад бяха убийствени за резултатите от управлението на ГЕРБ, а ЕК вдигна ръце от България за срок от една година. България продължи да бъде синоним на престъпност, корупция и неработеща съдебна система, да бъде сочена с пръст, да бъде втора категория страна, а българските граждани — втора категория европейци. Самият кабинет на ГЕРБ вече беше обект на ежедневни корупцион­ни скандали, голяма част от които около първите двама в партията — Бойко Борисов и Цветан Цветанов.

Няма как тези доклади да бъдат пренебрегвани. Най-малкото, защото в своята същност те представляват моментна снимка на резултатите от управлението. А тя говори за провал в най-шумно рекламираната му сфера, в която се предполагаше, че е силата на ГЕРБ и се възлагаха големи надежди.

На пето място, методите, чрез които беше потискано недоволството от управлението на ГЕРБ, доведоха в един момент до внезапното му и неочаквано избухване. През последните две години от мандата на ГЕРБ почти нямаше ден без протест срещу някакъв създаден от управляващите проблем. Но нито един от тези протести не постигна желания резултат. Управляващите използваха заплахи, натиск, рекет, принуда, създаване на разединения, противопоставяне между протестиращите и обществото, между самите протестиращи и пр. Това потискаше напрежението, но не решаваше проблемите.

На шесто място, липсата на ефективен граждански контрол върху политиката. Управляващите нямаха готовност да се вслушват в гражданското общество. Тази практика на ГЕРБ достигна своята кулминация с решението на парламента за отказ от АЕЦ „Белене“. През последните 23 години гражданският контрол се изчерпва с правото на хората да гласуват веднъж на 4 години, след което властта става напълно безконтролна. Макар и да съществуват граждански организации, обществени съвети и всякакъв тип структури за контрол, те са само формални, не защитават интересите на обикновения човек, много често дори защитават чужди и външни на България интереси. Типичен пример в това отношение са финансираните отвън „тинк танкове“.

На седмо място, недоверието в държавата, институциите, партиите и цялата система. То не е от днес, но протестите изкараха този проблем на повърхността. Бунтът срещу монополите прерасна по същество в бунт срещу цялата система, партиите и политическата класа на прехода. Въпреки че има определени постижения, за протестиращите тя е факторът, направил възможни мизерията, корупцията, криминалната приватизация, олигархията, монополите, ненаказуемостта, огромната престъпност, безхаберието, безотговорността, институционалната неефективност, разрухата и пр. Вместо да се сбъднат надеждите, че системата ще доведе до повече справедливост, след 23 години сме свидетели на повече социални несправедливости и неравенства от когато и да било.

На осмо място, големите очаквания пораждат големи разочарования, а ГЕРБ дойде именно на вълната на големите очаквания. За по-добро бъдеще, по-високи доходи, по-малко престъпност и корупция, за положително развитие на страната, икономиката, обществото и социалната държава. Случи се точно обратното. Във всяка една сфера положението се влоши. И това не можеше да продължава до безкрай. Вечните оправдания с тройната коалиция и „лошото наследство“, с финансовата криза, постоянното жалване и оплакване, непрекъснато търсене на виновник, прехвърлянето на отговорността върху всеки удобен на ситуацията субект вече не вършеха работа.

На девето място, социалните мрежи са факторът, който позволи на хората да се самоорганизират и да излязат на улицата. Този тип хоризонтална самоорганизация се оказа много по-ефективен от синдикалната и партийната хоризонтална организация. Това е нещо, с което вече всички политици ще трябва да се съобразяват. Това е фактор за развитие на гражданското общество и налагане на решения отдолу. Те благоприятстват самата парламентарна демокрация да придобива формата на полупряка демокрация, при която социалните низини все по-често ще осъществяват контрол и ще влия­ят върху политическите решения.

Ако политиката по сигурността на ГЕРБ може да бъде описана с една дума, то тя е „зрелища“. Ако политиката на ГЕРБ във финансово-икономически и социален план трябва да бъде описана с една дума, то тя е „глад“. Ако цялата политика на ГЕРБ трябва да бъде описана в няколко думи, те са „зрелища без хляб“. Ако трябва да бъде обобщена в конкретни данни, то с относителна точност може да се каже, че към края на мандата Бойко Борисов по един или друг начин не е изпълнил 86% от поетите ангажименти, а изпълнените са едва 14%.(5) 

Развитието на всички горепосочени процеси доведе до постепенна ерозия на доверието към ГЕРБ. По данни на „Алфа рисърч“: през август 2009 г. доверието в кабинета е възлизало на 47%, а недоверието — едва на 8%, докато в края на мандата отрицателните оценки са 46%, а положителните едва 16%. През август 2009 г. министър-председателят Бойко Борисов е имал доверието на 60% от хората и едва 10% недоверие, докато през януари 2013 г. тенденцията е обърната, недоверието към него е възлизало на 39%, а доверието — на 29%. За същия период доверието в парламента е паднало от 46% на 6%, а недоверието се е повишило от 9% на 58%.(6)  

Непосредствено след парламентарните избори от 2009 г. левицата в лицето на БСП беше изпаднала в шок. Тя беше инкасирала съкрушителна загуба, в резултат на което получи едва 40 народни представители и изпадна в глуха опозиция. След изборите всички социологически агенции констатираха допълнителен спад в резултат на ежедневно изнасяните от кабинета на ГЕРБ данни за злоупотреби с властта.

След първата година левицата започна постепенно да излиза от шока, председателят на БСП Сергей Станишев запази лидерския си пост в партията, а по-късно стана президент на Партията на европейските социалисти (ПЕС), което му осигури сериозна външнополитическа легитимация, а първите по-големи провали на управляващите вече даваха достатъчно основания за развитие на активна опозиционна дейност. Започва дори разграничаване на част от коалиционните партньори в лицето на РЗС, „Синята коалиция“ и в последствие на „Атака“.

Силен стимул в развитието на опозицията даде първият национален референдум за строежа на АЕЦ „Белене“, който беше спечелен категорично от нея в съотношение 60:40. Той стегна редиците и структурите на партията месеци преди парламентарния вот, приближи я до избирателите. По същество това бе и първа загуба за ГЕРБ и персонално за неговия лидер Бойко Борисов, с което беше свален ореолът му на „вечния победител“. Несъобразяването на ГЕРБ с резултатите от вота (като за аргумент бе приета ниската избирателна активност), допълнително го отдалечи от масите, от обикновения човек, който само 3 години преди това виждаше в Борисов „човек от народа“.

Февруарският протест
и оставката на правителството на ГЕРБ

Протестите от февруари 2013 г. представляваха  изключително силен израз на социално недоволство, достигнало връхната си точка в края на мандата на ГЕРБ. Като че ли през февруари 2013 г. българският народ излезе от собствения си унес и осъзна поредната лъжа, че ГЕРБ идва, за да възстанови справедливостта и законността, че вечното търсене на спасители не носи нищо добро. Така на 17 февруа­ри дойде „Бойковата зима“. На този ден хладилникът окончателно победи телевизора“, виртуалната реалност, телевизионният свят и пиарът отстъпиха пред истинската реалност, в която живеят хората, ситуацията в страната излезе извън контрол.

Първоначално протестите избухнаха срещу високите цени на тока и парното, закрепостяването на хората от монополите в електроенергетиката и топлофикацията, бедността, мизерията, олигархията и мафията, превърнаха се в бунт и може би дори революция срещу несправедливостта, която през предходните няколко години се олицетворяваше най-вече от ГЕРБ. Затова неслучайно преминаха от протест срещу монополите в протест срещу управляващите.

Само за един ден над 100 000 души протестираха в 35 града в безпрецедентни от 90-те години на миналия век демонстрации, безпрецедентни по своята масовост, радикализация и социални измерения. Страната беше тласната в политическа, институционална, икономическа и социална криза, което допълнително задълбочи негативите от световната финансово-икономическа криза. Легитимността на управлението беше окончателно загубена, а новите дигитални и интерактивни комуникационни технологии позволиха нова, идваща отдолу, от социалните низини, хоризонтална социална самоорганизация посредством социалните мрежи. Хората излязоха на протест, подтикнати от необходимостта да запазят собственото си физическо оцеляване, от безизходицата, от отнетото им достойнство, от липсата на правила, на демократична, правова и адекватно функционираща държава.

Страхът беше победен от бедността, гражданското общество се осъзна като фактор, който може да се противопостави на статуквото, на неизпълнените ангажименти, на това, че в предишните 3,5 години не просто им беше отнето и малкото, което имаха, но започна да им се взема и отгоре. Обществото започва да осъзнава своята власт над управляващата върхушка, която вече не можеше да сe крепи на пиарa и клишетата, на собствената социология“. Народната любов“, с която малко преди това се кичеха, се превърна в страх от публични прояви и физическа саморазправа. Управляващите успяха да сплотят срещу себе си всякакви социални, възрастови и професио­нални групи.

Всичко това показа, че положението отдавна вече е станало нетърпимо, че социалната криза се е превърнала в социален колапс. Високите сметки и монополите бяха формалният повод за народните вълнения, а бедността и липсата на справедливост беше в основата на бунтовете. А когато двигатели на бунтовете станат гладът и изпразнените джобове, положението може да стигне още по-далеч.  Гражданите се надигнаха срещу олигархичния модел на управлението и разграбването на държавата. Този изблик на гняв срещу несправедливостта предопредели почти неизбежното сваляне на ГЕРБ от власт.

Протестите стартираха като бунт срещу монополите, прераснаха в бунт срещу правителството, а най-накрая се обявиха срещу всичко — срещу партиите, политическия модел, конституцията и цялата партийно-политическа система, срещу модела на целия преход. След оставката на кабинета на ГЕРБ те продължиха със същата интензивност до момента, в който той фактически не освободи „Дондуков 1“, а президентът не назначи служебно правителство.

В условията на криза обществените нагласи претърпяват бързи и често неочаквани изменения. Едни партии засилват влиянието си, а други губят влияние. Партиите отговориха на това, стартирайки всякакви политически преструктурирания в контекста на малкото време до предстоящия вот.

Под натиска на народното недоволство, в израз на страх и паника, само няколко месеца преди изтичането на мандата, управляващите от ГЕРБ „напуснаха потъващия кораб“. Оставката в този момент беше полезна от гледна точка на оцеляването на ГЕРБ, но изключително вредна за страната и хората. Това доведе до още по-голям хаос. Оставката представляваше бягство от отговорност за трудните решения в критичен за страната момент. ГЕРБ спечели, защото не загуби колкото можеше, ако беше останал ответник на недоволството. Управляващата доскоро партия започна да „играе“ опозиция на самата себе си и на собствената си политика; да дава заявка за нов мандат, пълно мнозинство и формиране на самостоятелен кабинет; целенасочено да влошава ситуацията, за да аргументира тезата, че без нея положението става по-лошо.

Протестиращите издигаха леви и социални искания. Социолози и политолози регистрираха олевяване на нацията, определиха профила на протестиращите като хора с ляво мислене. БСП пое нов курс, заяви радикална промяна и наблегна на радикалните леви послания, единствена въведе граждански квоти в листите си. Председателят на партията беше единственият партиен лидер, който заяви, че няма да се кандидатира за премиер, стартиран беше бърз процес на обновление, БСП се превърна в алтернатива и притегателен за анти-ГЕРБ вота център. Но бремето на антикомунистическите митове, с които беше натоварена тя, не й позволи да убеди в достатъчна степен избирателите в искреността на своите намерения.

Протести, социално положение, бедност, управленски провали, отцепване на личности нищо от това не можеше да промени съществено електоралните нагласи спрямо ДПС, опиращо се на капсулираното в себе си етнически турско население. Тази партия съществува със съвсем различни мотиви. Поради това тя вдига рейтинга си с всеки следващ вот, а подобен тип сътресения не й се отразяват.

В замяна на това напрежението е хранителна среда за радикални и националистически формации като Атака“. За разлика от всички останали партии, тя активно се включи в протестите, организира собствени демонстрации, беше сред хората и се представяше със собствено лице. Радикалните популистки искания за национализация, разтрогване на договори, „космически доходи“, левичарските послания и пр. се чуваха по-силно от всякога. Това направи „Атака“ да сериозен и трудно заобиколим фактор в следващия парламент.

Протестите не се отразиха добре на подкрепата на новосъздадената дясно-либерална партия Движение България на гражданите“ и на остатъците от някогашната десница (ДСБ и СДС), която  се опита да възкръсне под напора на летните протести. Те бяха възприемани като останки от миналото в условия на радикализация на политическите нагласи, не излъчваха радикалните политически послания, към които обществото към онзи момент „надаваше слух“.

Един от възможните изходи беше институционализирането на недоволството в нов политически субект, но той така и не се появи. От средите на протестиращите бяха формирани няколко граждански движения, но недоволството не успя да намери адекватно представителство и беше само въпрос на време да избухне отново.

Изборите през 2013 г.
като катализатор на последвалите процеси

Изборите от 12 май 2013 г. бяха свързани с надеждата за едно ново управление, което ще се радва на достатъчно висока степен на легитимност, но това не се случи. Част от причините следва да се търсят в начина на провеждането им и в самата атмосфера на недоверие и остри обществено-политически противопоставяния, в които те бяха проведени.

На първо място, още в първите дни на своето управление служебният кабинет, назначен от президента Росен Плевнелиев, бивш министър от ГЕРБ, създаде съмнения, че представлява „аватар“, умален вариант на ГЕРБ. Насади се усещането, че наследството на ГЕРБ ще бъде скрито, че на партията ще бъде осигурен предизборен комфорт и възможности за манипулация на вота. Правителството изглеждаше ново, но институциите останаха в ръцете на ГЕРБ. Партизирани институции, към които нямаше вече почти никакво доверие.

Честността на предсрочните парламентарни избори остана под въпрос. Висшите административни служители на ГЕРБ запазиха постовете си. Липсваше каквато и да било воля за изчистване на „мъртвите души“ в избирателните списъци. В МВР подчинените на бившия вътрешен министър Цветанов кадри запазиха постовете си. По този начин в ръцете на Цветанов, вече като ръководител на предизборния щаб на ГЕРБ, бяха оставени възможности да използва ресурса на МВР срещу политическите си опоненти. Появиха се съмнения и около коректността на фирмата „Информационно обслужване“, отговаряща за преброяването на гласовете. Социологически проучвания, даващи преднина от близо 10% за бившите управляващи, породиха съмнение за поръчкова подготовка на обществото да повярва на една предстояща машинация. Тези съмнения окончателно се оправдаха на 11 май 2013 г., когато в печатница в Костинброд прокуратурата откри 350 000 надпечатани бюлетини, предназначени според нея за фалшификация на вота.

Предсрочните парламентарни избори преминаха в отровена политическа и обществена атмосфера. Скандалите с подслушванията, откритите в Костинброд бюлетини, обвиненията за купен, контролиран и фалшифициран вот, партийната злоупотреба с власт формираха трайно недоверие към изборния процес у нас.

Така вместо да дадат отговори, парламентарните избори отвориха много повече въпроси. В голяма степен това бе продукт на безпрецедентния паритет на силите, който те установиха и който се оказа пречка пред нормалното функциониране на институциите. В парламента влязоха четири партии – ГЕРБ (97 депутати), БСП (84 депутати), ДПС (36 депутати), „Атака“ (23 депутати). Предвид силно националистическият характер на партия „Атака“ и пълното отхвърляне от всички на възможен съюз с ГЕРБ, единствената възможна коалиция се оказа тази на БСП и ДПС с общо 120 депутати, на която обаче не достигаше един глас за кворум в Народното събрание. След като ГЕРБ се зарече да саботира работата на парламента, този глас можеше да дойде само от антагонистичната на ДПС „Атака“. Можем да обобщим това, което се получи: 

Първо. ГЕРБ постигна пирова победа първа политическа сила по брой депутати, които обаче са недостатъчни, за да управлява. ГЕРБ загуби 1/3 от гласовете,  получени на изборите през 2009 г. Превърнала всички в свои врагове, партията попадна в пълна политическа изо­лация. Не беше възможно да формира кабинет и върна мандата. Объркването в ГЕРБ се видя още в първите неадекватни действия от непризнаването на изборите, искане за нови предсрочни избори на следващия ден и сезиране на КС по този повод до блокирането на работата на НС, напускането на пленарна зала и безпредметните вотове на недоверие, които се връщат като бумеранг. Панически действия, без каквато и да е отговорност към държавата и хората. ГЕРБ показаха, че ще бъдат крайно агресивна и силно деструктивна опозиция. 

Второ. БСП загуби парламентарните избори аритметически, но постигна основните си цели сваляне на ГЕРБ от власт и формиране на кабинет; значително повиши резултата си в сравнение с 2009 г. 84 мандата, което е с 44 повече отпреди. БСП единствена увеличи своя­та подкрепа и получи над 200 000 гласа повече, отколкото на вота през 2009 г. Тя постигна по-добър резултат дори от този през 2005 г., когато бе първа политическа сила и създаде кабинета на „тройната коалиция“. Сега обаче депутатските места се оказаха недостатъчно за създаване на правителство, а заедно с тези на ДПС правеха 120 — точно половината от общия брой народни представители.          

Трето. ДПС постигна приличен резултат от 36 депутти, което превърна движението в трета политическа сила. Смяната на лидера му Ахмед Доган с Лютви Местан, отцепничеството на Касим Дал и скандалите не повлияха значимо, въпреки че в сравнение с 2009 г. партията загуби относителна подкрепа, както и един мандат. ДПС отново се върна във властта чрез създадения заедно с БСП програмен кабинет, като ключов политически балансьор и съуправляваща партия.

Четвърто. Атака, която само няколко месеца преди вота изглеждаше обречена на провал, със своите 23 депутата стана незаобиколим фактор, от който в голяма степен зависи стабилността на парламента и чрез него на кабинета. „Атака“ за първи път стана значим парламентарен играч. Партията зае единствената възможна позиция на еднакво разстояние от ГЕРБ, от БСП и особено от ДПС. От това тя претърпя сериозни негативи, но изпълни основния си предизборен ангажимент ГЕРБ да не се връща във властта.

Пето. Така. нар. традиционна десница, включваща антикомунистическите партии, играли водеща роля през 90-те години в българското общество, не успя да намери солидна форма на обединение и закономерно не получи представителство в парламента. Така по същество България остана без автентично дясно в парламента.

Въпреки че не успяха да преминат бариерата от 4%, малките партии постигнаха сериозен резултат в тези избори. Самият факт, че за тях гласуваха около 24% от избирателите, е достатъчно показателен за техния потенциал. Те не успяха в достатъчна степен да се организират и да придобият известност. Успяха единствено да разпилеят протестния анти-ГЕРБ вот.

Парламентът стартира при изключително ниско ниво на легитимност, голяма част от гражданите не бяха представени в него. Четирите партии, преминали изборната бариера, представляваха едва 1/5 от имащите право на глас. Сформирано беше формално програмно, непартийно правителство начело с бившия финансов министър от управлението на „тройната коалиция“ Пламен Орешарски. То се оказа правителство на много големия компромис. Единственият обединителен мотив, за да работи що-годе парламентът, бе стремежът на БСП, ДПС и „Атака“ партията на Бойко Борисов ГЕРБ да не се върне отново във властта. Трудни консултации и преговори, трудни отстъпки и много противоречия, които на моменти излизат от разумния тон. БСП и ДПС бяха основните фактори за подкрепа на кабинета, докато „Атака“ подкрепяше само политиките, с които е съгласна, еманципирайки се едновременно от всички.

Б. Процесите в страната
след парламентарните избори от 2013 г.

В тази ситуация, при всички съмнения около легитимността на изборите, при изолирането на най-голямата парламентарно представена партия ГЕРБ, при нейните опити за саботаж на кворума в парламента още от първия ден, при стремежа й за предсрочен вот, при нестабилното мнозинство на БСП и ДПС, което не е в състояние да осигури необходимия за функциониране на Народното събрание кворум без подкрепата на националистическата партия „Атака“, при сложни договорки около разпределението на властта, при току-що затихнали масови протести, които само чакат провал, за да се активизират отново и пр., новите управляващи стартираха мандата си при безпрецедентно ниско доверие и недостатъчна подкрепа за прокарване на ключови реформи. Според „Алфа рисърч“  парламентът стартира с 14% доверие и 39% недоверие, а кабинетът с 23% доверие срещу 28% недоверие. Към този момент 53% смятат, че кабинетът работи в полза на определени политико-икономически кръгове, едва 18% очакват, че той ще издържи до края на мандата си. (7) 

Задачите пред страната бяха тежки, състоянието на бюджета също, резервите бяха изразходвани, социалните искания ескалираха. Недоволството беше в латентен стадий и не беше нужно много, за да пламне отново искрата. Това беше използвано от ГЕРБ и други сили, които се надяваха на провал, предсрочно сваляне на кабинета и връщане във властта. Лансирани бяха внушения за „нова тройна коа­лиция“, за ограничен времеви хоризонт на управлението, за неприемлива от партньорите подкрепа на партия „Атака“, за зад­кулисни договорки, за невъзможност на политическите сили да изпълнят програмите, с които са се явили на изборите. От първия ден започнаха критиките за невъзможността на БСП да наложи отмяната на плоския данък при наличната конфигурация в парламента, за „омекване“ на позицията по строителство на АЕЦ „Белене“ и пр.

Управляващите не успяха да обяснят достатъчно добре, че кабинетът:

• не е коалиционен и в него не доминира политическото за сметка на експертното начало, той няма да бъде продукт на задкулисни политически договорки, а инструмент за стабилизиране на страната; 

• е много по-отговорен и отчетен, с много по-голям контрол както от обществото, така и от Народното събрание;

• предполага много повече движение и следване на определена програма, тъй като за това ще съблюдават всички партии и най-вече тези, които го подкрепят;

• много по-добре е решенията да се вземат обмислено и след консултации, отколкото са се отменят в рамките на часове, както при предишното правителство;

• не е коректно да се твърди, че „Атака“ дискредитира европейската ориентация на страната, след като в продължение на 3 години кабинетът на ГЕРБ управляваше не с кворума, а с официалната подкрепа на „Атака“;

• не може да бъде обвиняван за задкулисни договорки от хора, чието управление се крепеше именно на такива договорки и съмнения за напазарувани народни представители;

• дори подкрепящите програмното правителство партии да се откажат от част от ангажиментите си, те пак ще са успели да реа­лизират повече, отколкото ГЕРБ за целия си управленски мандат;

• едно програмно правителство от експерти и технократи би било много по-ефективно от което и да било партийно правителство, в това число и от правителството на ГЕРБ.

Програмното правителство изглежда единственият възможен път за стабилизация на страната, намаляване на тоталната политизация и овладяване на политическата агресия, за успокояване на рекетирания от ГЕРБ бизнес, за вземане на необходими непопулярни мерки, от които партийните правителства се страхуват, за разчистване на „авгиевите обори“ около МВР и останалите институции, за успокояване на международните партньори и чуждите инвеститори и пр. За съжаление обаче обществено-политическата атмосфера и част от действията на самите управляващи наложиха по същество доминацията на обратния дискурс, а чрез това положиха и част от основите на собствените си проблеми, които днес година по-късно, още не изглеждат разрешени.

Обществено-политически тенденции
след парламентарните избори през 2013 г.

В тази обстановка на недоверие, на остра обществена конфронтация, на ниска легитимност на управлението и активизирано гражданско общество, на протести още от първия ден на парламента и правителството, беше допусната първата политическа грешка.

На 14 юни 2013 г. за шеф на най-голямата служба за сигурност в страната ДАНС беше назначен спорният медиен магнат, един от символите на задкулисието и олигархията в българската политика Делян Пеевски. Логично обяснение за назначението нямаше, а начинът, по който то беше извършено, сам по себе си беше скандален. В резултат на това само в рамките на един ден управляващите загубиха същата тази морална легитимност, за която претендираха. Ангажиментите, че политиката ще се прави по нов и прозрачен начин, в защита на обществения интерес, вече нямаше как да вдъх­нат каквото и да било доверие.

Само в рамките на един ден на площада в центъра на столицата в знак на протест на този първи етап – от назначаването до оставката на Пеевски, излязоха десетки хиляди хора, представители и поддръжници на всички политически партии, омерзени и обидени от случилото се, възприели го като подигравка с тях. Президентът свали доверието си от кабинета, разкритикува го остро и поиска свикване на КСНС, с което допълнително го делегитимира и постави началото на конфликт между институциите. Медиите за кратко време станаха силно критични към правителството и подкрепящите го партии. Политически анализатори и журналисти се надпреварваха в критиките си към кабинета, обяснявайки, че и това правителство е подчинено на олигархични, частни и какви ли не неясни интереси, че това е краят на БСП и на правителството.

Вниманието и недоволството бяха набързо пренасочени към новите управляващи. Партийни членове и депутати от ГЕРБ, зависими от нея бизнесмени, кметове и инфилтрирани криминални елементи, лумпени бяха ефективно в протестите, редом до истински недоволните, и ескалираха конфликта. ГЕРБ засили дестабилизационната си роля. Европейските партньори реагираха остро, макар и в познат  дипломатичен тон. В БСП започнаха вътрешнопартийни брожения, с искания за свикване на Конгреса и оставки на емблематични за партията фигури.

Бързата реакция на подкрепящите кабинета партии, оставката на Пеевски, признаването на грешката, отправените от Сергей Станишев и на министър-председателя Пламен Орешарски извинения не дадоха резултат. Още по-упорито започна да се лансира тезата за нов предсрочен вот. В последвалите месеци протестът успя да подкопае собствената си морална легитимност, като създаде усещането, че вече не е граждански, а политически, част от борбата на една политико-олигархична група срещу друга. От градивен фактор, довел до поправянето на недопустима политическа грешка, протестът се превърна във фактор за дестабилизация и хаос. Мотивите на протестиращите започнаха да стават все по-ирационални и спорни. Сведени бяха единствено до искане за оставка, до лозунга за „нов морал“ и до антикомунистически призиви. Тези процеси вървяха близо година и стигнаха до естествения си залез.

През втория етап на протеста, започнал от оставката на Пеевски и продължил до август 2013 г., недоволството продължи, но за разлика от февруарския протест, когато цяла България излезе по улиците и площадите, този се съсредоточи основно в столицата. И видимо започна да работи срещу стабилността на държавата и на икономиката.

Протестиращите искаха предсрочни избори, но само месец след като активните граждани вече бяха направили своя легитимен избор. Издигнаха не граждански, а политически искания. Настояваха подобряване на социалното положение, но работеха срещу правителство, което започна дествия точно в тази посока. Искаха отстраняване на олигархията, но напрактика подпомагаха завръщането на една нейна групировка във властта.

Исканията постепенно бяха ясно артикулирани в две основни направления – оставка, но без да е ясно какво следва от нея, и нов морал, но без да се каже, откъде ще дойде той, кой ще е неговият носител и дори какво се разбира под понятието „нов морал“.  Започнаха да се налагат клишета и да се слагат етикети, определящи протеста като протест на „умните“, „младите“, „симпатичните“ „интелигентните“  и дори „красивите“ от т. нар. средна класа, срещу босите и бедните протестиращи от февруари. Възродиха се ретроградни антикомунистически лозунги като „Червени боклуци“, „Комунистите в Сибир“ и пр. Протестът се превърна в най-рекламирания продукт в държавата, след като с него започнаха да се занимават всякакви пиар агенции, а пърформънсите и театралните изпълнения се превърнаха в ежедневие.

В медиите се появиха данни за финансиране на протестите от страна на опозицията, различни престъпни и олигархични кръгове, енергийната мафия и от неолибералните „тинк-танкове“. Протестът прокара нови линии на обществено противопоставяне: богати протестиращи срещу бедни непротестиращи; активни софиянци срещу маргинализираната провинция; „прогресивни десни“ срещу „ретроградни леви“, русофоби срещу русофили; „количество срещу качество“. „Добрите“ (народа, гражданското общество, умните, красивите, материално осигурените) срещу „лошите“ (политиците, партиите, анализаторите, политолозите, социолозите, „комунистите“, турците, олигарсите, бедните и всеки, който не ги подкрепя и пр.)

Единственото, което този тип противопоставяне постигна, беше задълбочаване на разделенията и омразата в обществото. Протестът изгуби демократичния си ореол и от инструмент за упражняване на демократичен контрол върху управляващите и институциите се превърна в опит за подмяна на представителната с площадната демокрация, за подчинение на мнозинството на малцинството.

Самият протест се превърна в парадокс със своя неолиберален плам. Докато в богатите страни от Западна Европа и САЩ бяхме свидетели на масови социални движения, в най-бедната страна-членка на ЕС, в страната с най-тежките социални проблеми, станахме свидетели на един неолиберален протест, обявяващ се в подкрепа на десните партии и ценности. Кабинетът удържа на тежкия уличен натиск, последва около месец на относително затишие, през който народните представители излязоха в почивка.

Третият, последен етап на протеста, започна на 4 септември 2013 г., когато беше открита есенната парламентарна сесия. Той се характеризира с постепенна ерозия на силата и намаляване броя на участващите. Зациклили на въпроса „Кой назначи Делян Пеевски?“, протестиращите не пожелаха да чуят нито едно различно от собственото си мнение. Усещането, че са яхнати от ГЕРБ и използвани в опит да бъдат реанимирани партиите от десницата отчужди много хора. Не бяха предложени никакви решения на нито един от наболелите проблеми на държавата и обществото, нито една конструктивна идея. Започнали като справедлив бунт срещу олигархията, още през първите дни протестите бяха изкривени и поеха по линия, която обслужва конюнктурни политически интереси. Те бяха политизирани и загубиха гражданския си смисъл. Бяха подменени. С времето много от протестиращите го разбраха и се отдръпнаха.

Така вместо да привлече хора и да доведе до оставка, протестът постигна мобилизация на партийните електорати, подкрепящи правителството. Ретроградните антикомунистически лозунги, явното политизиране на недоволството, липсата на ясна политическа кауза и аргументация, връщането на омразата и противопоставянията, на старите клетви и на „призраците“ от 90-те години на миналия век се превърнаха във фактор за ограничаване на протеста.

В тези условия започнаха да се търсят нови форми, които да дадат заряд на недоволството. Може би най-голям успех през този период имаше окупацията на СУ „Св. Климент Охридски“ от страна на т. нар. Ранобудни студенти, последвана и от няколко други университета. Тя трябваше да покаже, че протестира бъдещето на нацията. Окупацията обаче беше по същество отчаян и дори незаконен опит за съживяване на заглъхналия летен протест. Ръководена беше от същите политически мотиви и получи недвусмислена подкрепа от „Реформаторския блок“, ГЕРБ, представителите на „Протестната мрежа“, участници в протестите от 1997 г., непредставени в НС партии, медиите около кръга „Капитал“, неолибералните „тинк танкове“ и свързаните с тях анализатори и идеолози.

Няколко характерни черти на този протест са в основата на неговия провал: той беше незаконен; подкрепяше се от познати неолиберални партии и сили; политизира и дори партизира една неполитическа институция, каквато е университетът, вкара в СУ нечисти политико-икономически интереси; окупацията работеше по същество за интересите на ГЕРБ и „Реформаторския блок“; липсваха каквито и да било социални послания, а те бяха заменени с неолиберални искания, които се криеха зад маската на морала; окупацията представляваше по същество провокация спрямо институциите, демократичните механизми, закона и едно легитимно избрано правителство; диалогът беше заменен с ултиматуми; няколко десетки „окупатори“, залостили с вериги вратите на Софийския университет, пречеха на 20 хиляди студенти да учат и да се явяват на изпити, а преподаватели и административни служители да достигат до работните си места и пр. Гигантската енергия на протеста така и не беше използвана за нещо позитивно.

Както всяко действие си има противодействие, така и протестите бяха последвани от контрапротести, които се обявиха в подкрепа на кабинета. Те не се отличаваха с масовостта и шума на протеста, но бяха фактор за изразяване на алтернативната гледна точка и на алтернативни мнения. Контрапротестиращите не отричаха нуждата от нов морал, но насдатояха да се даде шанс на един кабинет, който току-що е започнал работа. Акцентираха върху социалните мерки, намаляването на цената на електроенергията, отпускането на помощи за най-бедните, увеличаване на детските надбавки и майчинските, разплащането на държавата с бизнеса и необходимостта от съживяване на икономиката, помощите за отопление, коледните надбавки за пенсионерите и връщането на швейцарското правило за индексация на пенсиите, мерките за оздравяване на държавните предприятия, увеличаването на доходите,  намаляването на регионалните дисбаланси, разширяването на публичността при вземане на решения и пр.

Промените в институциите и партийнополитическата система след парламентарните избори от 2013 г.

Февруарските и летните протести показаха, че за 24 години преход вече е зейнала дълбока пропаст между гражданите и елита. Заговори се за липса на адекватно представителство на интересите на големи групи хора и необходимост от смяна на партийнополитическата система.

Президентската институция днес е с най-ниския си рейтинг, откакто е създадена. Президентът Росен Плевнелиев тръгна с едно сравнително високо одобрение (43% доверие и 15% недоверие), което днес е сринато до 28% одобрение и 33% неодобрение (8). Трябва да бъде отбелязано, че президентската институция по презумпция се ползва с изключително висока степен на доверие, което почти автоматично се прехвърля върху ръководителя на тази институция. При тази институция се наблюдава в най-голяма степен описаният от Джон Гълбрайт в книгата му „Анатомия на властта“ феномен на синтетичната и изкуствено създадена личност, т.е. личност, на която се приписват качества, които тя не притежава. Много от тези качества на личността идват от самата институция, която тя оглавява.

Спадът в доверието към президентската институция се дължи на обстоятелството, че президентът Плевнелиев предприе поредица от ходове, които са противоположни на разбирането за характера и функциите за самата институция. Поради това днес тя е почти неспособна да решава проблемите на обществото и държавата. Няколко са причините за това.

На първо място, това е недоверието в легитимността на президентския вот от 2011 г., когато на втория тур кандидатът на ГЕРБ Росен Плевнелиев печели с 1 692 330 гласа (52,58%) срещу кандидата на БСП Ивайло Калфин, който е с 1 527 383 гласа (47,42%).(9)   Изборите минават в изключително отровена атмосфера, която повдига достатъчно въпроси около честността на вота. Безпрецедентно висок брой бюлетини са обявени за невалидни. Телевизиите излъчват кадри, в които народни представители от управляващата тогава партия ГЕРБ мъкнат чували с бюлетини на гърба си. Купуването на гласове, според всички наблюдатели, разширява обхвата си.

На второ място, неспособността на президента да се еманципира от издигналата го партия ГЕРБ, което пролича още в изборната нощ от някои невербални жестове на нейния лидер спрямо държавния глава. Продължи с изключително пасивните позиции на президента по отношение на голяма част от действията и законодателните инициативи на ГЕРБ. С опитите за саботаж на работата на новия кабинет и на новия парламент окончателно изкристализираха всички съмнения около партийнополитическите зависимости на държавния глава.

На трето място, вместо да се превърне в посредник за решаване на обществено-политическите проблеми, президентът взе страна в един обществен конфликт, застана на страната на протестиращите и по този начин се обяви срещу всички останали. Противопостави столицата на провинцията, младите на старите, „умните и красивите“ на „глупавите и грозните“, протестиращите на контрапротестиращите. Зае страната на опозицията срещу управляващите, с което се превърна в още един фактор за обществени разделения и омраза. Направи всичко възможно да подпомогне протестите не само морално, но и чрез конкретни действия, които целяха да радикализират протеста. Такова действие беше наложеното вето върху актуализацията на бюджета, за което беше предварително известно, че ще доведе до улични сблъсъци и опити за щурмуване на парламента. Такова действие беше и инициативата за референдум по изборните правила, която има за цел да обедини ГЕРБ, „Реформаторския блок“ и протестиращите, да стане основа за диалог за евентуална следизборна коалиция.

На четвърто място, скандалите около президентската институция започнаха да стават почти ежедневие. В публичното пространство почти всяка седмица излизат информации, които свързват президента с незаконна дейност, съмнителни олигарси и дейности. Появиха се данни, че той има офшорни компании, незаконни имоти в Гърция и други страни, пари в офшорни сметки, близки връзки със съмнителни бизнесмени като Иво Прокопиев, за когото се смята, че е един от основните организатори на протестите. Нищо от това не е доказано, но съмненията не са и категорично опровергани. В тази ситуация на разрастващ се скептицизъм спрямо президента на България под прозорците на институцията започнаха да се провеждат ежедневни протести с искания за оставка или отстраняване на държавния глава.

Правителството в продължение на година правеше всичко по силите си, за да  удържи на натиска и да изпълнява поетите ангажименти, въпреки че беше подложено на постоянен натиск още от първия си ден. Парламентарната опозиция всячески се стремеше да го събори – чрез подкрепа и участие в протестите, чрез процедурни хватки в пленарна зала, чрез дискредитирането му в международен план. Извънпарламентарната опозиция с извънпарламентарни и в много отношения нелегитимни средства също търсеше реванш след унизителната загуба на парламентарните избори от май 2013 г. Президентът свали доверието си от кабинета още от първата седмица, след което започна да саботира неговата работа, злоупотребявайки с правомощията на институцията. Протестиращите създадоха почти невъзможна за работа атмосфера, но и в известна степен амбицираха кабинета да работи. Той обаче бе затруднен дори от подкрепящите го партии, които се опитваха да наложат свои цели, предизборни ангажименти и лица на ключови постове в държавата.

В резултат на това, според всички социологически агенции, кабинетът стартира мандата си при безпрецедентно ниски нива на подкрепа. Въпреки натиска кабинетът успява да се справи с основните си задачи.

Почти успя да финализира преговорите с ЕК за средствата, които ще получи България през следващия програмен период 2014-2020 г. Успя да редуцира практически до минимум рисковете от загуба на евросредства по настоящия програмен период, въпреки клеветническите кампании на опозицията из кулоарите на европейските институции.

Актуализира бюджета, което му позволи да води една по-активна социална политика и политика в подкрепа на растежа, приет беше новият бюджет, който постави икономиката в състояние на растеж.

Увеличени бяха детски, майчински, помощи за отопление, швейцарското правило беше върнато, бяха дадени коледни надбавки за пенсионерите, великденски помощи за най-бедните.

Дължимите на бизнеса средства бяха разплатени, дългът беше намален с 500 млн. лв., цените на електроенергията бяха намалени, закъсали държавни предприятия бяха оздравени или бяха стартирани процедури по тяхното оздравяване. Бяха махнати огромна част от спъващите развитието лицензионни режими, натискът и рекетът върху бизнеса бяха преустановени.

Макар и трудно беше преодоляна кризата със сирийските бежанци, която се превърна във фактор за развитието на ксенофобски настроения и пр.

В една изключително тежка ситуация кабинетът прескочи зимата, с навременни действия пресече рисковете за развитие на социално недоволство.

Парламентът функционира в изключително тежка и конфронтационна среда, а работата му беше саботирана от същите центрове, които се опитват да саботират работата на кабинета. Днес парламентарната институция е една от най-нестабилните и с нисък рейтинг в държавата:

на първо място, защото беше поставен в патова ситуация, след като БСП и ДПС спечелиха общо 120 депутатски мандата, а ГЕРБ и „Атака“ — също толкова. Парламентът се оказа фактически заложник на националистическата и ксенофобска партия „Атака“, от която дълго време зависеше кворумът в пленарна зала. Несъвместимостта между трите партии — социалистическата в лицето на БСП, етно-религиозната с претенции за либерална ДПС и националистическата „Атака“, беше умело употребена от опозицията за дискредитиране на мнозинството. Повторно бе пуснато в пропагандна употреба клишето „тройна коалиция“. Получилият се паритет направи управляващите партии зависими от настроенията и скандалите около лидера на националистите Волен Сидеров. След назначението на Делян Пеевски за председател на ДАНС ГЕРБ напусна парламента в опит да го саботира. След месец това беше осъзнато като политическа грешка и ГЕРБ се върна в пленарна зала с нова стратегия за институционален натиск чрез поредица от вотове на недоверие. Всеки от тези вотове беше неуспешен и се връщаше като бумеранг срещу вносителите по лесно обяснимата причина, че споменът за управлението на ГЕРБ беше твърде пресен. Разбирането на ГЕРБ за опозиция, по думите на собствения му лидер, е „да пречи“; 

на второ място, натискът от страна президентската институция, която по всичко изглеждаше, че се стреми да блокира работата на парламентарната институция, а чрез нея и на кабинета. Това пролича от ветото върху актуализацията на бюджета за 2013 г., няколкото връщания на закони с лобистки мотиви, но най-вече от наложеното вето върху Изборния кодекс и предложения референдум за промени в изборните правила. Всяко президентско вето повече или по-малко се превръщаше във фактор за организиране на протестни прояви и опити за щурм на парламента;

на трето място, натискът от страна на протестиращите, които особено в ранния стадий на протеста буквално блокираха достъпа на народните представители до работните им места, принудиха ги да работят под натиска на свирки и вувузели.

Въпреки всичко бяха предприети много законодателни инициативи, които отвориха пътя за немалко от успехите на кабинета. Но парламентът така и остана нестабилен, а мнозинството  неспособно да гарантира нормалната му работа, което в голяма степен ограничи и неговия живот. Предполагаше се, че много от отговорите около стабилността на парламента ще бъдат дадени на европейските избори на 25 май 2014 г. С тези отговори обаче дойдоха много повече въпроси.

БСП беше втора политическа сила на парламентарните избори, но въпреки това успя да стане мандатоносител, да сформира кабинет и да поеме отговорността в един труден за страната момент. В началото на протестите много наблюдатели и анализатори предвиждаха край и разпад на БСП, но тези очаквания не се оправдаха. Напротив, партизирането на протестите, техните антикомунистически лозунги, скандиранията „Червени боклуци“, „Комунистите в Сибир“, опитите за демонизиране на БСП и атаките, на които партията беше подложена, изплъзването на много от зависимостите в държавната администрация и бизнеса от ГЕРБ, пречупването на страха, доведоха до консолидация на червения електорат в изключително труден за левицата момент. Въпреки натиската партията за кратко време успя да реализира част от предизборните си ангажименти. В декемврийското си проучване за 2013 г. агенциите за пореден път отчетоха тази тенденция, като според „Сова Харис“ БСП би била първа политическа сила с 21,3% срещу едва 16,3% за ГЕРБ (10), докато според „Алфа рисърч“ БСП води пред ГЕРБ с 16,5 на 15,8%.(11) 

В последвалия период обаче се развиха множество други процеси, като формирането на АБВ, кризата в Украйна, ограничаването практически до минимум на протестната заплаха, проблемите около „Южен поток“ и пр., които преобърнаха регистрираните от социолозите нагласи и предопределиха пасивното поведение на левите избиратели в деня на евровота.

Възходящата тенденция за левицата започна да се пречупва в началото на януари 2014 г., когато бившият президент Георги Първанов обяви, че ще се яви на европейските избори със собствена листа на неговото движение АБС, начело с най-успешния евродепутат и бивш кандидат за президент Ивайло Калфин. БСП беше изправена пред едно от най-сериозните предизвикателства и пред риск от разцепление. Едната възможност беше да предприеме конфронтационен подход, стъпващ върху разбирането, че това вреди на БСП, води до вътрешно-партийни скандали, представлява удовлетворяване на определени лични амбиции за сметка на БСП и кабинета, че в този труден политически момент среди в БСП разцепват партията, гарантират победата на ГЕРБ на евроизборите и връщането на неговото управление, но и че както всички опити за разцепление вляво са били неуспешни, така неуспешен ще бъде и този. Другата възможност беше по-мек подход, стъпващ върху разбирането, че БСП и паралелната листа разширяват значително лявото в неговата периферия, АБВ и БСП биха консолидирали много повече леви гласове поотделно, отколкото БСП сама, лявото в България ще вкара повече представители в ЕП, което би било добре за българската и европейската левица. БСП възприе първия подход. Негативите от него се измерват в преминаване на една малка, но значима с оглед на важността на евровота част от членовете и симпатизантите към АБВ, резултирало в загуба на един мандат за БСП и нито един мандат за АБВ.

Разбира се, БСП натрупа негативи и от невъзможността да реа­лизира част от предизборните си ангажименти, като премахване на плоския данък или строежа на АЕЦ „Белене“. Пришиването ù към „Атака“, усещането за прекомерни отстъпки по отношение на партньорите от ДПС също дадоха отражение. Не по-малко влияние върху кондицията на БСП оказаха кризата в Украйна, санкциите срещу Русия, спирането на „Южен поток“ . Тази картина беше уловена и от  част от социологическите агенции.  Още от февруарското проучване на „Сова Харис“ например стана ясно, че БСП вече изостава от ГЕРБ — с 19,9% срещу 20,1% (12)  Още по-категорични бяха резултатите от проучването на „Алфа рисърч“, според които БСП би спечелила едва 15% срещу 17,8% за ГЕРБ.

ГЕРБ спечели парламентарните избори, но конфронтационната линия на поведение спрямо всички останали политически сили не му позволи да състави кабинет. Партията започна да губи подкрепа по ред причини: не призна изборите, избра извънсистемния и деструктивен подход за сваляне на властта; извън централната власт изгуби много от инструментите си за влияние, макар на местно ниво да запази силни позиции; излизането на данни за злоупотреби на бившата власт и на бившия министър на вътрешните работи, който е обект на няколко разследвания; пресният все още спомен за управлението на ГЕРБ и резултатите от него, довели до 7 самозапалвания; вътрешните разцепления, напускането на цели структури на партията и трима народни представители, на ключови личности по места и на централно ниво, създаването на БАСТА, „България без цензура“ и пр. Стремежът на лидерите бе да поддържат усещането, че ГЕРБ ще се върне на власт във възможно най-краткосрочна перспектива. Резултатът от евровота, макар и много повече продукт на слабостта на левицата, затвърди това усещане.

ДПС получи по-малко депутатски мандати, отколкото през 2009 г., но те бяха достатъчни, за да го превърнат в ключов за управлението фактор. След парламентарните избори от 2013 г., според почти всички наблюдатели на политическите процеси, при ДПС се наблюдава несъразмерно преяждане с власт, негативите от което се струпаха върху левицата и кабинета.

Атака“ се оказа основният губещ от така създалата се ситуация, въпреки добрия си резултат и въпреки силните парламентарни механизми, с които разполагаше. Партията, от една страна, имаше стремеж да бъде опозиция на управляващите, да се разграничи от БСП и най-вече от основния си идеологически противник ДПС, от друга, стабилността на парламента и спирането на ГЕРБ от властта зависеха от нея и тя имаше този ангажимент към своите избиратели. Въпреки  властта на „златния пръст“, „Атака“ не разполагаше по същество с никакви властови позиции. В този смисъл тя също попадна в патова ситуация. Тези фактори, доведоха сериозен електорален срив в партията. Няма как пред националистически електорат да бъде обяснено сътрудничество със социалистическа и либерална партия с етно-религиозен профил. В резултат на това спечелените близо 7,3% на парламентарния вот от 2013 г., през 2014 г. падат значително и евровотът беше катастрофално загубен. Въпреки това никоя социологическа агенция не отписва „Атака“ с лека ръка.

България без цензура“ тръгна като медиен проект на бившия журналист и телевизионен водещ Николай Бареков, за който обаче всички наблюдатели казват, че има зад себе си една от най-силните доскоро бизнес и медийни групи в България — на Цветан Василев, Делян Пеевски и Ирен Кръстева. Това е по същество една популистка партия, предлагаща популистки и радикални мерки, като отстраняване на президента, ревизия на целия преход, операция „чисти ръце“, борба срещу статуквото, мафията и олигархията, връщане на народната република и монархията, каквото и да означава това, поименно посочване на политически представители, които ще бъдат вкарани в затвора. Опитва се да привлече бедните, угнетените, недоволните и декласирани от прехода. Гради се на привидната вътрешна убеденост на своя лидер. В това отношение проектът почти напълно копира ГЕРБ с тази разлика, че Николай Бареков никога не е разполагал с харизмата на Бойко Борисов.

„България без цензура“ печели позиции в електорален план, както констатират всички социологически агенции и както показаха наскоро провелите се избори за ЕП, но и в институционален план, след като спечели два мандата в ЕП, а преди това привлече трима народни представители  в националния (единият от тях напусна парламентарната група на БСП, а другите двама — на ГЕРБ) .

Реформаторският блок“ възникна като обединение на сили, свързани с десния неолиберален протест срещу правителството на Пламен Орешарски и като опит за реванш на съединените останки на отпадналата от парламента някогашна силна десница от 90-те години на миналия век. Блокът тръгна сравнително добре, възползвайки се от енергията на протеста, през септември 2013 г. Вече е достатъчно разпознаваем и стои добре със 7,6%(13)  по данни на „Алфа рисърч“, особено на фона на останалите нововъзникващи формации. Оттогава до днес обаче блокът не успява да покаже лице, да изясни и да даде ясен знак за отношението си към ГЕРБ и дали би участвал в съвместно управление с него. Започна открито да подкрепя протестите срещу кабинета, но не формулира нищо ново, затъна в старите антикомунистически и русофобски лозунги, които към днешна дата не са особено привлекателни за огромната част от обществото. В резултат на това днес „Реформаторският блок“ е все още второстепенен политически фактор, което би поставило под въпрос дори неговото евентуално представителство в парламента.

АБВ и неговата паралелна листа възникнаха като реакция на ръководството на БСП и на някои негови решения, но засега не може да се каже, че това е ясно оформен политически и идеологически проект. През целия период след неговото създаване представителите на АБВ твърдяха, че целта им не е да разцепят БСП, а да разширят лявотол По същество обаче се стремяха да привлекат организации, членове и симпатизанти на БСП. Основният им опонент бе ГЕРБ, но в много отношения копираха негативния дискурс на ГЕРБ спрямо БСП, отнемайки гласове от БСП и давайки възможност ГЕРБ дза победи на евровота.

АБВ критикуваше БСП, че  не е пристъпила към реализация на АЕЦ „Белене“, не е премахнала плоския данък и не е реализирала част от предизборните си ангажименти. Твърдеше, че БСП управлява с ДПС.Факт е обаче, че стратегическото партньорство между двете партии беше изградено, когато председател на БСП беше сегашният лидер на АБВ. Твърдеше се, че ръководството на БСП не е печелило избори, но се пропускаше, че с това си ръководство БСП на два пъти бе управляваща партия и отстрани ГЕРБ от власт, докато през 2001 г., под ръководството на Георги Първанов, реализира най-тежката си изборна загуба, ставайки трета политическа сила. Атаката срещу ръководството на БСП представляваше по същество атака срещу БСП.

В. Изборите на 25 май,
изводи и последици

Залогът на изборите за ЕП беше изключително висок за всички ключови участници в него.

За БСП той беше свързан с необходимостта от стабилизиране на кабинета и поставяне на непреодолима преграда пред връщането на ГЕРБ във властта. За ГЕРБ спечелванета на вота означаваше преустановяване на вътрешния разпад и аргументи за нов предсрочен вот и връщане във властта. За ДПС беше важно запазването или разширяването на настоящите позиции и спечелването на достатъчно мандати от двете управляващи партии, за да  стабилизират управлението. Впоследствие ДПС преформулира декларираните си цели.

За „Атака“ залогът беше свързан с политическото оцеляване на партията и превръщането ù в единствен националистически фактор в страната. За „Реформаторския блок“ — да излъчи представителство в Европейския парламент, да покаже жизнеспособност и възможности за бъдещо развитие. „България без цензура“ се стремеше да стане трета политическа сила, което да я легитимира като алтернатива, за да поиска предсрочни избори през есента. За АБВ беше важно да се утвърди като алтернатива на БСП в лявото пространство.

Предизборната кампания

За първи път бяхме свидетели на европейски избори, натоварени с толкова голямо значение. Неслучайно почти всяко събитие у нас, в Европа и дори в световен мащаб беше натоварено с предизборни очаквания. И въпреки това кампанията премина в относително спокойна атмосфера. Повечето политически сили акцентираха върху срещите с избирателите, предизборните клипове и платените репортажи. По-малко внимание обръщаха на преките телевизионни дебати. В печатните медии се наблягаше основно на платени страници. А във „Фейсбук“– на публикуване на статуси и информации за определени кампании или срещи с избирателите. Изключение бяха статусите на лидера на ГЕРБ, насочени преди всичко към демонизиране кабинета и подкрепящите го партии. Тиражирани впоследствие от почти  всички останали медии, те повишиха своята тежест.

 Голяма част от социологическите агенции регистрираха сравнително нисък обществен интерес към изборите за ЕП и относителен паритет между основните политически сили. Някои от причини те за слабата избирателна активност и сравнително спокойната кампания могат да се търсят и в ниската степен на легитимност на политическия елит, отдалечеността на Европа в масовото съзнание, недоверието към политиката изобщо, излъганите надежди, липсата на убедителна алтернатива.

Няколко факта обаче оказаха сериозно влияние върху кампанията и резултатите от вота:         

номинирането на Делян Пеевски за евродепутат, тълкувано   ту като задкулисна договорка между ДПС, ГЕРБ и опозиционните фактори, ту като провокация на ДПС спрямо БСП, с цел да се промени фокусът на предизборния дебат и да бъдат отблъснати избиратели на левицата. Предвид електораалния профил на движението номинацията на Пеевски не беше пасив за ДПС, но се превърна сериозен негатив за кабинета и за БСП. Показа, че те не могат да устоят на подобен тип провокации и поеха още негативи.;

все по-отчетливата промяна в отношението към ЕС и НАТО. Със сигурност мнозинството от българите подкрепят членството на страната в тези организации, но последните събития разколебаха вярата в обективността и безпристрастността на тези организации. Особено що се отнася до избирателите на левицата. Опитите за прекратяване на проекта „Южен поток“, гласуването в ЕП на доклад за спиране на фондовете за България, предупредителните писма на еврокомисаря по енергетиката по отношение на процедурата за отнемане на лицензите на ЕРП-тата, посещението на ген. секретар на НАТО, антируският натиск върху България от страна на външни фактори, ескалацията на напрежението в Украйна, събирането на флотилия на НАТО в Черно море сериозно подкопаха доверието, особено на левия електорат, спрямо евроатлантическите партньори. БСП по чисто обективни причини не можеше да отговори достатъчно адекватно на настроенията на собствените си избиратели по тези въпроси;   

разрастващата се криза в Украйна беше много по-коментирана тема от  евроизборите, но и основен акцент на дебатите около тях. Украинската криза беше и все още е най-голямата заплаха за международната сигурност от времето на Студената война насам. Тя заплашва да прокара нови разделителни линии в Европа, в европейските общества и една от основните причини за това е ЕНП. БСП не успя да отговори достатъчно адекватно на случващото се Украйна, противоречивите сигнали на партията към нейните избиратели демотивираха голяма част от тях;

продължи „политическият флирт“ между ГЕРБ и ДПС на фона на официално декларираните антагонистични позиции на двете партии, което внесе объркване сред избирателите;

препозиционирането на АБВ от тотална опозиция на БСП в тотална опозиция не само на БСП, но и на кабинета. Румен Петков дори призова прокуратурата да разследва премиера Пламен Орешарски. Така АБВ се вписа в стремежа за формиране на единен фронт на всички срещу БСП и кабинета. Оставаше отворен въпросът дали в този единен фронт по някакъв начин участва ДПС;  

опитите на ГЕРБ и ДПС за делегитимиране на Изборния кодекс и продължаващият институционален саботаж бяха още един индикатор за наличие на някакъв тип договорки и колаборация зад гърба на мандатоносителя и стремеж за изкуствено наслагване на институционална върху финансово-икономическата и обществена криза. Нещ,  което в крайна сметка беше постигната;

– на финалната си права кампанията стана значително по-изострена. Изправена пред сериозния риск от първа изборна загуба, партия ГЕРБ внесе четвъртия си вот на недоверие (за финансовата политика на кабинета), обсъжданията по който трябваше да се състоят непосредствено преди деня за размисъл.

Кампаниите на различните партии стъпваха най-вече върху този събитиен контекст.

БСП наблегна на личните срещи с избирателите, като акцентът беше поставен върху състоянието, до което ЕНП докара Европа, а неговият еквивалент ГЕРБ – България. Внушенията бяха в смисъл, че битката за ЕП е европейска проекция на битката между БСП и ГЕРБ у нас, а битката между Шулц и Юнкер — на тази между Станишев и Борисов у нас. 

ГЕРБ заложи на подчертано негативна и с вътрешно-политическа насоченост кампания. Лидерът ù използва по отношение на политическите си опоненти шеги и закачки, заплахи за наказателни преследвания, квалификации като „зло“, „лъжа“, „некомпетентност“, „треперят им мартинките“ и пр. ГЕРБ в много отношения се легитимира именно чрез персонифициране на образа на врага. Европейската тематика остана в сериозен дефицит.

ДПС проведе, както обикновено, почти недидима за широката публика кампания, но успя сериозно да активизира своите бастиони, като постави ударение върху работата на структурите по места, върху купения, контролирания и корпоративен вот.

Новопоявилата се партия България без цензура“ (ББЦ) акцентира върху радикалните и популистки политически послания, върху отрицанието на всички останали партии, в най-голяма степен на ГЕРБ и неговия лидер. Опитвайки да привлече избиратели с различни и дори противоположни политически възгледи, ББЦ отправи послания едновременно към левите, десните, центристите, към патриотите, носталгиците по социализма, към привържениците на монархията и пр. Проектът беше и все още е изпразнен от всякакво идеологическо съдържание, гради се върху популизъм, добро финансиране и медийно влияние.

Реформаторският блок“ наблегна на европейската проблематика и борбата срещу кабинета и подкрепящите го партии. Проблем при блока бяха междупартийните противоречия в него, дефинирането на ролята на България в ЕС като държава, която трябва само да се съобразява със спуснати отгоре решения, претенциите за елитарност, неизясненото отношение към ГЕРБ и пр. Сляп еврооптимизъм и сляпа вяра в непогрешимостта на ЕС и Запада, плюс изразена русофобия.  

Атака“ акцентира почти изцяло на проруското говорене, съчетано с традиционната реторика срещу Запада, неоколониализма и „заробването“ на България. Това е разбираемо за българския национализъм, който свързва възстановяването на българската държава с активната намеса на Русия. Таргет групата бе по-крайно настроеният русофилски електорат, който не приема балансираната позиция на БСП. Силно компрометирани и възприемани в масовото съзнание като заплаха за етническия мир, „Атака“ и Волен Сидеров обаче не успяха да привлекат достатъчно подкрепа.

Противно на „Атака“ и в сериозна конкуренция с бившите си съпартийци, Националният фронт за спасение на България (НФСБ) пък поддържаше подчертано антируска реторика. Между националистите в България съществуват непреодолими личностни, политически и идеологически противоречия и вражди. Това ги обрича на разделение и ги прави по-слаби.

АБВ изгради основната част от кампанията си върху противопоставянето срещу БСП. Персонализира врага много повече в БСП, кабинета и НС, отколкото в ГЕРБ, призоваваше за разпускане на парламента, предсрочни избори, конституционни промени и президентска република. С което официално се позиционира в лагера на опозицията. Това е разбираемо. АБВ можеше да се утвърди като алтернатива в лявото и да изглежда силна, само изграждайки легитимност чрез сблъсък с големите.

Резултатите от вота 

Изборите поднесоха изненади, особено що се отнася до огромната разлика между двете водещи политически сили — БСП и ГЕРБ, както и от гледна точка на заявките на някои нови политически субекти. Според оконачтелните данни на ЦИК ГЕРБ печели 30,4% от гласовете на избирателите и 6 евромандата, БСП – 18,9% и 4 мандата, ДПС –  близо 17,3% и 4 мандата, ББЦ – 10,6% и 2 мандата, а „Реформаторския блок“ – 6,45% и един мандат. С 4,02% АБВ не успя да вкара депутат в ЕП, но даде заявка за политическо бъдеще. НФСБ с неговите 3,05% също успя да се заяви донякъде. „Атака“ регистрира може би най-слабия си резултат от момента на своето създаване – 2,9%, което създава достатъчно предпоставки за постепенното ù отмиране. Избирателната активност, въпреки високите изборни залози, едногодишните протести и общественото напрежение, достигна едва 35,5%.

ГЕРБ спечели изборите със солидна преднина, но не и със сериозна подкрепа. Общо за партията бяха подадени 680,838 хил. гласа от малко над 6,5 млн. избиратели, според избирателните списъци. Обяснението за този резултат може да бъде търсено най-вече в сериозните организационни и властови, финансови, пропагандни и личностни ресурси на партията – изключително силни позиции в местната власт, с контрол върху местната администрация и върху местния бизнес, добре развита хоризонтална мрежа от организации, строго пирамидални структури на власт и подчинение. Външнополитическите му ресурси идват от САЩ и ЕНП и няма как да бъдат подценявани. Не може да се пренебрегне и сериозната подкрепа на иначе надпартийната президентска институция. ГЕРБ е партията с най-високата държавна субсидия и има силна финансова подкрепа от икономически лобита и олигархични кръгове. Съществуват съмнения за черни партийни каси, в които се вливат средства от контрабанда и сива икономика. ГЕРБ разполага и със сериозен пропаганден ресурс в лицето на огромна част от медиите. Не на последно място е личността на Бойко Борисов, с неговата харизма и привлекателност за немалка част от хората, независимо от действителните качества, които притежава. 

БСП получи изключително незадоволителен резултат и изостана от ГЕРБ с близо 12%, при очаквания за минимална разлика и дори за победа. Основните причини могат да се търсят в: преориентирането на част от избирателите към АБВ; объркването на друга част, за които се предполага, че погрешка са дали гласа си за „Българска левица“; негативите от едногодишното управление, на което БСП е мандатоносител; едногодишните протести и демонизиране на БСП; почти пълното медийно оттегляне на представителите на кабинета, което превърна представителите на БСП в негови говорители; перманентнаната политическа, обществена и институционална криза, в която бяха принудени да работят парламентът и правителството; недостатъчно близката до левия избирател позиция на БСП спрямо кризата в Украйна и отношенията с Русия; налаганите съмнения, че БСП е част  от финансово-икономически корпоративни и олигархични кръгове; недостатъчно добрата организация по места; остъплението от ключови предизборни ангажименти, като АЕЦ „Белене“ или премахването на плоския данък; неадекватните и недобре обяснени назначения на ключови позиции във властта; назначението на Делян Пеевски за председател на ДАНС, вероятно предложено от ДПС, но осъществено и с подкрепата на БСП и резултирало в едногодишни скландирания „Червени боклуци“ и сатанизиране на партията; острите атаки на парламентарната и извънпарламентарната опозиция, президента, улицата, медиите и собствените членове и пр.

ДПС разчиташе на това, на което разчита винаги – монопола върху етническия вот, местната администрация и местния бизнес, сериозния властови ресурс в централната власт, контролирания и купен вот, силни и добре подготвени структури и кадри.

ББЦ стана четвърта политическа сила и измести „Атака“ от тази позиция. Причините следва да се търсят в: енергичността и младостта на нейния лидер; популистките и демагогски политически послания, които обещаваха по същество всичко на всички; срещите с избирателите, стартирани още по времето, когато ББЦ беше телевизионно предаване, а не партия; радикалните и антисистемни послания срещу статуквото и срещу всички участвали в прехода партии; сериозният корпоративен, медиен и финансов ресурс, налят в проекта, и купуването на гласове.                 

Реформаторският блок“ успя да се заяви, но като второстепенен политически фактор, а европейските избори задълбочиха вътрешните му противоречия. Оказа се, че чрез преференциалния вот всяка от партиите в блока е играла за собствения си кандидат, при което водачката на листата и лидер на движение „България на гражданите“ Меглена Кунева не бе избрана за евродепутат.

АБВ даде заявка за политическо участие, получи подкрепа, но твърде недостатъчна, за да се превърне във водещ политически фактор.  Атака“  изглежда постепенно изпада от борда. Компрометирането на нейния лидер и превръщането ù от антисистемна партия в част от политическото статукво вероятно трудно могат да се  преодолеят. Ако иска да оцелее, партията ще трябва да предприеме нов подход в своето поведение.

Изводите от отминалия евровот сочат, че т. нар. „победители“ не постигнаха достатъчно висок резултат, за да търсят легитимация като бъдещи управляващи. Всички по същество загубиха на тези избори. В резултат на ниската избирателна активност ГЕРБ спечели „пирова победа“, губейки напрактика близо 500 000 гласа в сравнение с парламентарните избори през 2013 г. Единственият мандат на Реформаторският блок също е в резултат на ниската избирателна активност, която едва ли ще бъде повторена на парламентарен вот. ББЦ спечели 2 евромандата при първото си участие в избори, което е успех като политическа заявка, но и провал от гледна точка на претенциите за ключово участие в бъдещата изпълнителна власт. ДПС постигна максимална мобилизация и взе гласовете, които печели на всички избори, но получи огромен процент отново поради ниската активност. АБВ се провали на тези избори, не достигна нито една от заявените си цели, не е изключено част от избирателите на формацията да започнат да се завръщат към БСП.

Никоя от тези партии няма по същество основания да претендира за победа и предсрочен вот, тъй като за всяка от тях тази победа е съпътствана с много загуби. Паритетът между подкрепящи и неподкрепящи кабинета се запази, а изборите за ЕП нямат пряко отношение към конституционния мандат на Народното събрание.

Въпреки това всяка от тези партии спечели по една малка победа. С изключение на БСП, която излезе губеща във всяко отношение. Макар да остава втора политическа сила, тя отива към предстоящите предсрочни избори в твърде незавидна кондиция.

Основният извод от всичко посочено е, че при тази степен на легитимност на политическите елити и при тази избирателна активност ще става все по-трудно да бъдат излъчвани стабилни парламентарни мнозинства. А това е предпоставка за дълъг период на нестабилност и недоверие към партийно-политическата система.

Предстоящите
предсрочни парламентарни избори

Предсрочните парламентарни избори вече изглеждат неизбежни. По следните причини:

Първо, незадоволителният резултат за БСП в изборите за Европейски парламент, поради което партията не успя да прелегитимира управлението. Макар политическата и институционалната криза да са продукт основно на опозиционни фактори, отговорното на пръв поглед решение в създалата се обстановка беше оставка на кабинета. Това е свързано с риск от връщане на ГЕРБ във властта и продължаване на политиката, която се оказа първопричина за тежкото състояние на страната. В опозиция БСП пък рискува да стане обект на политически реваншизъм, репресии и вътрешни напрежения. Партията не е готова в достатъчна степен за избори и от действията ù през оставащото време до вота зависи да постигане достоен резултат.                   

Второ, оттеглената подкрепа за кабинета от страна на ДПС. Не изборната победа на ГЕРБ и едногодишните протести, а именно ДПС доведе до свалянето на кабинета. С този акт движението създаде всички предпоставки за връщане на ГЕРБ във властта под някаква коалиционна формула. Вероятно с „Реформаторския блок“, като се имат предвид процесите на консолидация в дясно. Поставено беше началото на конфликт между БСП и ДПС, който е в процес на развитие. В краткосрочен план едва ли е възможно БСП да създаде мостове към други формации, освен ако не предприеме достатъчно нетрадиционни ходове. Но разбиранията на ДПС за партньорски отношения започнаха да носят твърде много негативи на БСП. Както в политически, така и в електорален план. Предполага се, че се създават условия за изчистване на част от тези негативи.

            Трето, геополитическите интереси на големите сили и възможностите за оказване на влияние върху България във връзка с газопровода „Южен поток“, кризата в Украйна и конфронтацията с Русия. Концентрацията на множество интереси тук и позициите на политическите сили създават достатъчно съмнения за това, че политическите процеси в България почти не зависят от вътрешни, а от геополитически фактори.

– БСП беше единственият твърд поддръжник на „Южен поток“, но беше поставена в изключително неловката ситуация зад гърба ù, в присъствието на трима американски сенатори, избраният с неин мандат министър-председател да спира ключов за страната проект. Това беше разчетено като изключително лош сигнал и неуважение от левия избирател, в голямата си част настроен русофилски и американофобски. В резултат на подобен тип натиск бяха спрени четири блока в АЕЦ „Козлодуй“ и проектът АЕЦ „Белене“, а сега България беше поставена в унизително положение за пореден път. Загубите за българската икономика и енергетика в резултат на външен политически и икономически натиск и рекет вече придобиват застрашителни размери и в голяма степен обясняват бедността в страната;

– при ДПС въпросът, както обикновено, остана напълно неизяснен. От една страна, партията твърди, че подкрепя „Южен поток“ при спазване на европейското законодателство, от друга страна обаче са съмненията, че именно този проект стои в основата на оттеглената от ДПС подкрепа за кабинета, че прозира стремеж за отклоняване на тръбата към турска територия и осигуряване на „политически гръб“ от Запад. В публичното пространство бяха лансирани и твърдения, че с проекта са свързани фирми, контролирани от Делян Пеевски и ДПС, което е и една от причините за твърдата позиция на Европейската комисия срещу него;

– десницата, в лицето на ГЕРБ и „Реформаторския блок“, в най-голяма степен „обслужва“ интереса за Запада по отношение на „Южен поток“. Лидерът на ГЕРБ повече от седмица беше на предизборен инструктаж в САЩ, поемаше съответните ангажименти, които се предполага, че ще реализира след връщането си на власт.

Четвърто, борбата между олигархични финансово-икономически кръгове. Широко споделяно е мнението, че оставката на кабинета е продукт именно на тази борба. Особено, след като предполагаемият конфликт между Делян Пеевски и банкера Цветан Василев придоби публичност, а в страната беше организирана безпрецедентна от края на миналия век криминална атака срещу банковата и финансова стабилност. Предполага се, че върви преразпределение на икономически и финансови ресурси, които водят до политически сътресения и прегрупирания.

Какво следва, е въпросът, който днес си задават всички български граждани. Недоверието към държавата, партиите и политиците е толкова високо, че едва ли предсрочният парламентарен вот е магическата пръчка, с която да се преодолее. Политическите, финансово-икономическите и социални трусове, които следват един след друг, създават усещане за безизходица. То неизбежно ще повлияе върху изборните резултати.

Добро начало беше поставено по време на консултациите между политическите сили под патронажа на държавния глава. Макар и предимно на декларативно ниво, партиите показаха, че са способни в трудни за страната моменти да седнат на една маса, да си говорят и да намират общо разбиране по определени въпроси.

Първо, беше даден ясен знак, че парламентът ще се разпусне на 6 август, като преди това приеме някои важни закони.         

Второ, постигнато беше споразумение за избори на 5 октомври, което зададе някаква перспектива пред държавата.

Трето, дадена беше заявката, че в рамките на този парламент е невъзможно да има ново правителство, което ще позволи на кабинета да се справи с неотложните задачи. Очаква се служебен кабинетда бъде назначен след консултации с политическите сили.

Четвърто, изключително силен знак беше и че всички политически партии и президентът подкрепиха еднозначно банковата и финансовата стабилност в страната.

Независимо от това ГЕРБ вече започна своята негативна предизборна кампания на основата на мита за Спасителя. С деструктивното си  говорене лидерът Бойко Борисов се застрахова се, че въпреки неговото най-добро управление, през следващите години нищо добро няма да се случи, защото „комунистите“, „турците“, „Атака“, „новата тройна коалиция е изяла всичко“. Прокарва внушението, че след всеки мандат на БСП страната изпада в тежка финансово-икономическа криза, а той идва на власт, за да я спаси за пореден път. Формира се изкуствена паника, която да открои гласовете за връщане на ГЕРБ във властта. Т.е. целта е целенасочено да се формира криза, коя­то да компрометира допълнително сегашното управление и БСП, за да се мобилизирана колкото е възможно по-голяма подкрепа за ГЕРБ.

Повторението и може би дори потретването на този сценарий за омаломощаване на БСП сигурно ще проработи и този път, ако БСП не му се противопостави достатъчно категорично. Още повече като се знаят фактите от предишното управление на ГЕРБ – влошаване на фискалната позиция на страната с 8 млрд. лв., прибраните 1,4 млрд. лв. от резерва на НЗОК, невръщането на ДДС на бизнеса и пр.

При все това ГЕРБ е в по-добра кондиция от всички останали партии и се очертава да спечели предстоящия предсрочен парламентарен вот. Това едва ли ще е свързано с особено високи степени на доверие, ако избиретелна активност остане все така ниска. Предполага се, че самостоятелен кабинет на ГЕРБ ще има ниска обществена легитимност и едва ли би бил особено стабилен на фона на общата атмосфера в страната. Може би ще се търсят някакви форми на колаборация с „Реформаторския блок“, скрита коалиция с ДПС,  дори с АБВ и ББЦ. Някои анализатори лансират идеята за широк коалиционен формат, в който да участват БСП и ГЕРБ и който да се радва на широка обществена подкрепа за стабилизиране на държавата. Подобен формат обаче почти със сигурност би означавал електорален срив както за ГЕРБ, така и за БСП, независимо как би бил оправдан пред обществото и пред техните избиратели.

БСП вероятно ще се яви на предсрочния парламентарен вот във възможно най-слабата си кондиция от 2009 г. насам. Само няколко месеца след деморализиращата изборна загуба партията е обект на засилени медийни и политически атаки от всички възможни посоки, в това число от собствените си редици, стои като в безтегловност в публичното пространство, не е дефинирала потенциалните си партнъори. БСП още не е задала целите, които си поставя за предстоящия вот, не е известно какво става с ръководните ù органи. БСП дори не защити в достатъчно висока степен постигнатото през последния мандат и позволи да бъде охулвана, успехите да останат непризнати.

ДПС безспорно ще си вземе своето. Че и отгоре, предвид датата за предсрочния вот, когато има мюсюлмански празник и се очаква за България да пътуват стотици хиляди изселници, които да подадат гласа си за движението. Огромен проблем за българската левица би било, ако ДПС стане втора политическа сила. Основания за подобни опасения могат да се видят в острата деморализация и демобилизация на БСП, в начините, по които движението стимулира „своите“ избиратели, в очертаващия се многохиляден изселнически вот. Предполага се, че при средни нива на активност това няма как да се случи, но все пак рисковете не могат да бъдат пренебрегвани.

България без цензура“ спечели четвъртото място на европейските избори, но това не ù гарантира подобно представяне на предстоящия предсрочен парламентарен вот. На евроизбори купеният и контролиран вот има особено голяма роля, но парламентарните избори предполагат по-високи нива на активност и налаляване на значението на този тип вот. Истинското изпитание пред ББЦ се очертава да бъдат именно предстоящите парламентарни избори.

Реформаторският блок“ вероятно ще получи парламентарно представителство. Поне, ако се съди по представянето му на отминалите избори за ЕП. Очертава се обаче това представителство ще го превърне в една бутикова партия с относително ниска представителност. Засега единственият вариант за участие на блока в управлението е в коалиция с ГЕРБ, което поставя още една преграда пред претенциите за реформи.

От 28 юни, рождения ден на Георги Първанов, АБВ беше официал­но учредена като партия. Първанов беше избран за лидер и това беше ясен знак за партия от лидерски тип. Дадени бяха и други повече или по-малко познати знаци: за партниране с всеки с изключение на ДПС, което предполага възможности за сътрудничество с ГЕРБ, но и с БСП; за създаване на президентска република, което с оглед на спецификите на българските демократични съзнание и култура предполага риск от концентрация на власт в ръцете на един човек; лансирани бяха анти-БСП тези в опит за легитимиране на АБВ като автентичен ляв субект; отправени бяха послания за разширяване на пряката демокрация, за драстично намаляване на субсидиите и прозрачно финансиране на партиите. Много е възможно АБВ да спечели представителство в 43-ото НС, което да му даде възможност да участва в определени коалиционни формати.                 

Участие на националистическите партии Атака“ и на НФСБ в следващото НС също е възможно. Въпреки че на изборите за ЕП получиха относително ниски резултати, това са партии с потенциал, който би могъл да се реализира при повишаване на избирателната активност и при разширяване на изкуствено създаваните кризи в държавата.

Под въпрос е дали изборите и постигнатото засега съгласие са в състояние да стабилизират държавата в контекста на високото недоверие на гражданите към политическото представителство, партиите, политиците, институциите, както и между самите партии и лидери. Още преди изборите е известно, че бъдещото управление няма да се радва на особено висока обществена подкрепа. Предполага се, че следващият парламент ще бъде силно раздробен, което допълнително ще ограничи възможностите за постигане на политическо съгласие. По всичко изглежда, че изборите няма да са лекарството, което ще стабилизира трайно страната. Подобно лекарство не могат да бъдат партии, причинили настоящото състояние на нещата. Ако наличните политически субекти не успеят да върнат доверието в себе си и в държавата, то решение на обществено-политическата криза не би могло да има. Тогава легитимността ще може да бъде възстановена само от нов политически субект. Такъв засега не се вижда на хоризонта. Но да не забравяме, че той не се виждаше и през 2001 г., когато се появи НДСВ и за няколко месеца  успя да постигне достатъчно убедителна изборна победа.

 

 Бележки

(1)http://www.gerb.bg/uf/pages/upr_programa_gerb_1June.pdf; 26 февруари 2014 г.

(2)http://www.bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_publication/200912_s_fdi_pub_bg.pdf ; 26 февруари 2014 г.

(3)http://www.bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_publication/201212_s_fdi_pub_bg.pdf ; 26 февруари 2014 г.

(4)http://www.gerb.bg/uf/pages/upr_programa_gerb_1June.pdf ; 26 февруари 2014 г.

(5) http://politikat.net/Портал:Бойкометър; 27 февруари 2014 г.

(6)http://alpharesearch.bg/userfiles/file/Public_opinion_AR_January_2013.pdf; 27 февруари 2014 г.

(7)http://alpharesearch.bg/userfiles/file/Public_opinion_AR_June_2013%282%29.pdf; 6 март 2014 г.

(8)http://alpharesearch.bg/userfiles/file/0214_Public_Opinion_Alpha%20Research.pdf; 07 март 2014 г.

(9)http://bg.wikipedia.org/wiki/Президентски_избори_в_България_%282011%29; 07 март 2014 г.

(10) http://www.vesti.bg/bulgaria/politika/sova-haris-213-za-bsp-163-za-gerb-5999977; 7 март 2014 г.

(11)http://alpharesearch.bg/userfiles/file/1213_Public_Opinion_Alpha%20Research%281%29.pdf; 7 март 2014 г.

(12) http://pressadaily.bg/publication/37177-„България-без-цензура“-става-трета-сила; 7 март 2014 г.

(13)http://alpharesearch.bg/userfiles/file/0813-Public%20Opinion-Alpha%20Research.pdf; 7 март 2014 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук