ТОДОР ЖИВКОВ В ПРОФИЛ И АНФАС

Чавдар Добрев е роден през 1933 г. в Ямбол. Завършва висшето си образование в Будапещенския университет. Дълги години работи в Института по изкуствознание при БАН. Професор, доктор. Публикувал е над 30 книги, между които „Реализмът на Вахтангов“, „Лирична драма“, „Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)“, „Всекидневният Леон Даниел“, „Еретичният ерос“, двутомникът „Ранено време“, „Окосена болка“, „Възхвала на разума“ и др.

 

1.

 

В началото на 1994 г. чрез Вяра Стефанова, бивша колежка от в. „Литературен фронт“, получих кратко писмо от Тодор Живков. Текстът му беше сдържан, но авторът ме наричаше най-добрия критик на преустройството и на Михаил Горбачов. Четял редовно статиите ми в „Дума“ и те му допадали. Канеше ме на среща на ул. „Секвоя“, където беше под домашен арест. Писмото ме изненада, а може би поблазни и самочувствието ми (по-нататък ще разкажа за първата и следващите ми срещи с Тодор Живков в дома му на ул. „Секвоя“, от пролетта на 1994 г. до неговата смърт).

Дотогава не изпитвах към Живков кой знае какви топли чувства. Въобразявах си, че и той не се отнася толерантно към дейността ми като литературен и театрален критик, че не гледа с добро око на онова, което бях вършил като първи зам. главен редактор на сп. „Съвременник“ в началото на 70-те и като главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“ в началото на 80-те години. Струва ми се, че имах основания за това, в някои случаи по сходство с гузния, който негонен бяга.

Моето усещане, че Тодор Живков си позволява да управлява държавата еднолично, че възстановява йерархични отношения в обществото, което противоречи на социалистическата идея, че е в състояние да организира, нерядко задкулисно, покушения срещу новата ни култура, звънна в съзнанието ми по-определено, като предупредителен знак, още по време на Четвъртия национален преглед на българската драма и театър (1969 г.).

Дотогава адмирирах подкрепата, която той пет години по-рано даде на пиесата „Прокурорът“ от Георги Джагаров; позитивното му отношение към изявени писатели, чиито приноси бяха подценявани поради идеологически предразсъдъци; вниманието, което отделяше на младите творци; „търпеливата“ му позиция във връзка с различните видове „модернизми“ в литературата и изкуството. Да, той понякога се възползаше и от инструментариума на цензурата във връзка със „спорни“ призведения, но гледаше това да се случва по-рядко.

 Любопитно е, че с  някои свои прояви Живков  наподобяваше съветския ръководител Никита Хрушчов,  който през 1962 г. заклейми един паметен акт на съветската култура: знаменитата московска изложба в Манежа на творби на съветски художници от последните четиридесет години на двайстото столетие. По това време следвах аспирантура в съветската столица и съм един от зрителите, получили възможност да разгледат репресираната от властта изложба. Апропо,  бях поразен от скулптурите на Ернст Неизвестни, въобще от авангардизма на руските художници от 30-те години.

 Въпросът е, че скоро след това Хрушчов, все едно  нищо не  е станало, продължи близките си контакти с изтъкнати съветски учени и хора на изкуството. Така например, след като „наруга“ младите поети Евтушенко, Рождественски и Вознесенски, той ги покани на дружески разговор във вилата си, с което може би искаше да покаже, че въпреки всичко няма намерение да връща  сталинския стил на груби репресии.

 Аналогичен е случаят с Младежката изложба в София от 60-те години, към която Живков и неговите хора се отнесоха с видима неприязън  и подозрителност. Това обаче не му попречи да привлече в своя кръг Светлин Русев — един от най-даровитите представители на младото  тогава поколение художници. Така постъпи и с Георги Джагаров, който през 50-те години написа безпощадни социални и антисталински стихотворения. Той също се озова в групата на интелектуалците, с които Живков поддържаше близки контакти. Въобще Тодор Живков, който отвреме навреме на партийни форуми или на срещи с интелектуалци громеше творците, отклонили се от правата линия, много държеше на постоянните си връзки с Йордан Радичков, Ангел Балевски, Емилиян Станев, Светлин Русев, Георги Марков, Дико Фучеджиев, Ивайло Петров, Въло Радев, Дончо Цончев, Любомир Левчев, Пантелей Зарев, Тончо Жечев  и други.

 През онези години аз самият мислех, че има нещо „гнило“ в общуването на първия държавен и партиен ръководител с талантливите български писатели, учени,  художници и кинодейци. Но днес, като виждам каква пропаст зее между държавниците и интелектуалците в перестроечна България, започвам да проумявам смисъла и ползите от такава комуникация на Тодор Живков с част от духовния елит на нацията.

Но само след няколко години ситуацията претърпя рязка промяна. Ето го и началото. През 1969 г. една пиеса, представена на Националния преглед на българската драма и театър — „Ние сме на 25“ (в Бургаския театър) от Недялко Йорданов (реж. Асен Шопов), неочаквано получи остра санкция от Първия. В София той напусна спектакъла още преди края в знак на протест, че и в пиесата, и в постановката се акцентира върху конфликта между младото и старото поколение комунисти. Подобна невъздържаност беше крайно нетипична за Живков.

 По-грозното се случи след реакцията му в театъра. Наредено беше „отгоре“ да бъде сменен докладчикът за обсъждането на показаните на прегледа представления, а във всички вестници да се публикуват разобличителни материали. Този акт на държавника се отрази върху мен, възпитания в атмосфера на разобличаване на култа към Сталин, повярвалия, че свободата на словото и на изкуството е вече отвоювана, крайно разочароващо. И за да изразя възмущението си, подготвих текст, в който решително заставах на страната на пиесата и спектакъла.

На обсъждането, състояло се в Сатиричния театър, изтъкнах безспорните идейни и художествени постижения на авторите на представлението. Докато говорех, имах чувството, че  участвам в битка на живот и смърт, че само така — с мисъл и сърце, мога да предпазя своя идеал от самозабравата на господстващия елит.  Присъстващите актьори, режисьори и театрали, за моя радост, отговориха на откровенията ми с бурни аплаузи. За първи път — не знаех, че и за последен — попадах в положението на актьора, приет след премиерното представление с продължителни и искрени овации.

Смути ме също недоверието, злобното отношение към Йордан Радичков, участващ в прегледа с пиесата си „Януари“ — постановка на Кр. Азарян в Пазарджишкия театър. Своите тревоги и недоволства тогава отправях вътрешно изключително срещу Живков, макар репресивната машината да е била способна да функционира и без негова намеса.

Следващото си обезсърчаване преживях като първи заместник главен редактор в сп. „Съвременник“ (началото на 70-те години). Група млади писатели започнахме да издаваме списанието, като за главен редактор назначиха Павел Вежинов. Но още през първата година той получи микроинфаркт и това наложи в процеса на работата да си изясняваме сами целите и задачите. Може би повлиях изданието да се изяви като орган на модерното мислене, да дава път на новите тенденции в българската и европейската литература.

В тясното общество на Михаил Берберов, Димитър Дублев и Димитър Вълев, както и на Светлозар Игов, Максимилиян Киров, а по-късно на Андрей Германов и Иван Спасов, ние тенденциозно се обърнахме към новата руска селска проза, към Джойс и Симон дьо Бовоар, съпругата на „маоиста“ Жан-Пол Сартър, към Ласло Наги, а също и към новата българска проза и поезия — Йордан Радичков, Генчо Стоев, Любомир Левчев, Иван Динков, Радой Ралин, Васил Попов, Тодор Велчев, Михаил Тошков, Биньо Иванов, Ивайло Петров, Кольо Георгиев, Нино Николов и други.

По препоръка на Дублев започнахме да публикуваме документална проза от Гюнтер Валраф, а аз препоръчах да открием името на млад съветски белетрист, чийто разказ бях прочел в унгарското списание за световна литература „Надь вилаг“ (Големият свят). Досетих се, че фамилията на белетриста съвпада с тази на на известен руснак от висшето общество преди Октомврийската революция, но кой е той, така и не ми дойде наум. Обявих пред колегите, че в творбата се разказва за любовна история в градския трамвай. И дотук. Дублев, с придобитата в Германия литературна добросъвестност и педантичност, откри, че авторът е Валентин Распутин, съименник на прочутия Гришка Распутин. По този начин избрахме да преведем новелата „Пари за Мария“, която допадна извънредно на нашата читателска публика.

Не се хареса, обаче, на Живковата канцелария, която заформи  проверка на списанието, задето публикувало произведение, което показва колко бедно живеят съветските хора в Сибир, накратко, отпечатали сме новела, която клевети съветския начин на живот.

 Тогава Павел Вежинов доста се поизпоти, защото по-добре от мен разбираше какво може да означава вземането на  подобни мерки. На мен тези идеологически упреци ми се сториха смешни, но Вежинов ме предупреди да не се отнасям към събитието лекомислено. С общи усилия успяхме да  уредим в писателския  ресторант на „Ангел Кънчев“ № 5 среща с втория човек на съветското посолство — Николай Дихнов, бивш фронтовак и,  както се оказа, свестен човек.

Разговорът ни мина сърдечно, пийнахме водка, споделихме  болката си и зачакахме мнението на госта. Той дълго отбягваше темата, докато накрая неочаквано и сериозно заяви, че Валентин Распутин е голям руски писател, че е от класата на класиците на руската литература: Толстой, Чехов и Достоевски. И че нямало защо да се безпокоим — щял да ни защити пред администрацията на Първия, да  сложи край на обвиненията.

Като вярващ в социалната идея интелектуалец тази постъпка на руснака ме трогна до дъното на душата. И в същото време порасна още повече отчуждението ми от системата за цензуриране и контрол над творци, които искат социализмът и културата ни да прогресират. Естествено, хвърлих обвиненията си отново срещу човека, който символизираше системата.

Прескачайки детайли от следващите години, ще наблегна на периода, когато работех като главен драматург на  Народния театър (началото на 80-те години). Директорът на театъра, моят колега и другар Дико Фучеджиев, ми позволи, повече отколкото очаквах, свободни действия в репертоарната политика, в избора на гост-режисьорите и пр. Така успях, със съгласието на директора, да поканя за гастрол двама режисьори, обявени за „модернисти“ и крайни недоброжелатели на „реалистичната“ култура на Народния театър — Леон Даниел и Вили Цанков. Предложих да направим драматизация върху повестта на Распутин „Последен срок“. Дико Фучеджиев пък договори Стефан Данаилов да се премести от Военния в нашия театър, същото се готвеше да стори и с Цветана Манева (актриса в „Сълза и смях“).

За зла участ след премиерата на „Последен срок“ в Политбюро се получи писмо от Пьотр Демичев — кандидат-член на Президиума на ЦК на КПСС и министър на културата. В него той изразяваше неудовлетворение от превратния показ на съветските хора и на тяхното съществуване. Отново упреците бяха за очерняне на битието на сибиряка, за бедняшката обстановка, в която са показани образите в спектакъла, и пр., и пр.

За чест на българското партийно ръководство (може би най-вече на идеолога Ал. Лилов, а и на Людмила Живкова) ни беше подсказано да не се безпокоим особено. А да видим как можем да  премахнем моментите, които  дразнят високопоставените руснаци. Предложиха ни да извършим съдържателни промени в драматизацията и режисьорските решения. Ние с Дико, след консултации с режисьора Крикор Азарян („Последен срок“ е един от сценичните върхове на Азарян), решихме да запазим изцяло текста и режисьорския подход, като добавим проформа сценичен реквизит, който да удостовери колко заможно живеят сибиряците в техния затънтен и забравен от Бога свят.

Но разломът дойде с известно закъснение и пак свързан с Тодор Живков. Идва си в един най-обикновен ден Дико от Народното събрание (тогава беше депутат), разстроен и сломен, за да изстене: „Край!“. Живков го бил нахокал публично и невъздържано долу, в депутатската столова, че сме объркали репертоара, че сме разрушавали традициите на Народния театър, че на нищо не приличало да каним режисьори модернисти да гастролират в театъра, че сме оголвали съседните театрални трупи с привличането на Данаилов и Манева, и т. н..

Като по поръчение „отвън“ се свика веднага събрание на колектива, на което актьорите „сапунисаха“ главно мен. Стефан Гецов, с когото години наред бяхме общували приятелски, назидателно ме предупреди да престана да подменям, образно казано, класическата виенска мебел на Народния театър с талашит.

 Помнех как завърши експериментът в сп. „Съвременник“: с решение на Бюрото на СБП (под председателството на акад. П. Зарев) за освобождаване от списанието на  моя милост, на Д. Дублев, М. Киров и Д. Вълев. Затова сега предпочетох  да напусна сам, още повече че имах редовна работа в Института за изкуствознание при БАН. Ако не бях го сторил, вместо моята, главата на Дико щеше да висне на „дръвника“.

Разказвам тези епизоди, за да удостоверя как в мен се напластяваха една след  друга отрицателните емоции към особата на Живков. Тези мои  настроения се усилиха и след кратковременното ми пребиваване (шест месеца — 1983 г.) като съветник на Георги Йорданов в Комитета за култура. Постфактум разбрах, че Милко Балев непрекъснато звънял на титуляра министър и питал, защо е назначил на такъв отговорен и доверителен пост лице, което е близко с театрала Гочо Гочев и със сатирика Радой Ралин.

По-късно разбрах, че дългосрочното „командироване“ на режисьори-новатори от София в провинцията, спирането на пиеси и спектакли ставало по волята на  Живков, но въз основа на доносите на наш колега, който имал директен достъп до кабинета му и там оформял становището на Първия, топейки колегите си.

За първи път научих за тази пренеприятна практика от Георги Джагаров няколко години след 1989 г. Бяхме заедно с театроведите проф. Георги Саев и доц. Красимира Близнакова, когато той година или две преди смъртта си сподели как гореспоменатият колега разполагал с по-ефективен пропуск за посещение при Т. Живков, отколкото самият Джагаров. Големият поет трябвало да информира предварително секретарката на Първия, за да получи прием, докато театралът доносник имал привилегия да влиза директно, когато пожелае, при държавния и партиен ръководител. Джагаров назова името на този театрал, но тук не бих искал да се занимавам с „пране на мръсно бельо“. 

Година по-късно след беседата с Джагаров друг български държавник от близкото минало, по съвсем различен повод потвърди нелицеприятната роля на цитирания театрал. Този държавник заяви, че неправомерните идейни „наказания“ на представители на родната интелигенция идвали не толкова по линия на Държавна сигурност, колкото от кабинетите на Тодор Живков, Мирчо Спасов и Милко Балев. Същият субект, за когото Джагаров говореше, по стар навик и днес обслужва властимащите.

Този тип информация, наред с останалите случаи на разминаване между моите възгледи за социалистическото изкуство и тези на апаратчиците, прибягващи до нечистоплътни услуги, допълнително ме ожесточаваха срещу Живков и „живковщината“.

 

2.

 

През втората половина на 80-те години, на обичайните писателски срещи в почивната ни станция във Варна през август, Тодор Живков беше някак си странно променен. Учудващо за нас, той беше придобил вид на престарял и трудно ориентиращ се в обстановката човек, говореше отнесено, като навит часовник, на места с езикови  „гафове“, непростими за ранга, който заема. Мислено го сравнявах с Брежнев, със старческата му немощ и  вцепененост.

Извън това не ми допадаше, че се поддава на ласкателства, че се е съгласил да „пренапишат“ биографията му и се обгражда със земляци от Правец, Ботевград и района. Отгоре на всичко не възразяваше да го рисуват видни художници и да правят скулптурни портрети на особата му. Сваляше и качваше партийните кадри извънредно често като провиницален макиевелист, а това създаваше впечатление, че се намираме в политическа менажерия. Той стана родоначалник на откровеното покваряване на партийния и  държавния елит  чрез раздаване на постове и привилегии. През неговото управление се оформи ясният профил на номенклатурната класа (Леон Даниел я  наричаше каста, а Валентин Вацев я определя като съсловие) — с разделения, профилирания и форми за забогатяване, послушание и нагаждачество. В партията се развихри кариеризъм, непознат през предишните десетилетия.

Ето защо възприех като глътка въздух отказа му от властови позиции на 10 ноември 1989 г. (все едно дали бе постигнат от обкръжението му с насилие или без насилие). Ще си изкривя душата, ако кажа, че тогава съм предвиждал последиците, че съм знаел как под невинна фразеология се отварят вратите на зейнал пред очите ни социален ад. На 10 ноември не подозирах, че скоро ще се намерим в подстъпите на криминална революция — раково заболяване на демократичния преход.

 На този ден се радвах на промените, радвах се, че съм ги дочакал. Нали през втората половина на 80-те години публикувах немалко статии в „Литературен фронт“, в които пледирах за по-скорошно преустройство на социализма, за дълбок обществен прелом, който да открие простори пред човешкия порив за свобода и справедливост?

 Повратът в мисленето ми, отрицателните ми оценки за ноемврийските събития настъпиха година-две по-късно. Тревожната камбана, че се разиграва организиран фалш, прозвуча в душата ми на 17 ноември, когато и аз реших да отида на първия демократичен митинг, свикан пред храма „Св. Александър Невски“. Смутиха ме много неща — най-вече сговорът, постигнат на трибуната между известни дейци на социалистическата система и хора, които искрено ненавиждаха левите идеи и  народните борби за социално равенство. Какво е това — временно съвпадане на интереси, фарсово представление или себеуреждане и приспособленство във връзка с разразилата се социална буря? Виждаше се, че водачите на движението за обнова са противници на социлизма, че ни подготвят клопка, но каква? За мой срам, въпросите ми увисваха без ясен отговор.  

И аз смятах, че социализмът във вида, в който ни се представя, е изчерпан, че са нужни промени по две линии: създаване на предпоставки за конкуренция в икономиката и възстановяване на реалната народна демокрация. Само че тези мои представи се разминаваха с онова, което нагледно демонстрираха организаторите на митинга.

Какъв беше ходът на моите размисли?

Руската революция от 1917 г., разсъждавах аз, която започва с обещано народовластие на „съветите“, с идея за непосредствено участие на народа в управлението на държавата, еволюира в общество, в което апаратчици-бюрократи се разпореждат вместо трудовите маси. Ето защо — продължавах в себе си — сега най-важното е да се върнем към първоизвора на революционната диалектика. А това историческо движение може да бъде осъществено чрез дълбоки реформи на нашия социализъм. Целта е да бъдат преодолени дефектите в социалното и политическото устройство и осигурен фундамент за Горбачовите гласност, демокрация и защита на индивидуалните права.

Още от 1956 г., като унгарски възпитаник (в Унгария завърших висшето си образование през 1951-1955 г.), бях разбрал, че социализ­мът не би могъл да съществува, ако му липсва енергия да се променя своевременно и ефикасно в съзвучие с настъпилите или настъпващите промени в живота. Възмущавах се, че строят ни се консервира, че побеждава статуквото, че някой друг иска да се разпорежда с индивидуалната ни участ. Същевременно, след завръщането си в родината, не можех да не осъзная, че България се движи напред, че се модернизира, че в науката и културата ставаме свидетели на подем, въпреки наличието на обществена стагнация и опекунство на догматизма.

Хареса ми обаче, че от началото на 60-те години Тодор Живков постепенно започна да  разширява  полето за дискусии върху обществените проблеми; че даде път на творби с критически заряд; че през неговото управление се засили превеждането на висока класика и на стойностна съвременна и чуждестранна литература; че спомогна за засилване на контактите на българската култура с театъра, изобразителното и оперното изкуство, с киното на съседните и географски по-отдалечените от нас страни.

 Промененият климат и разширяването на творческите свободи се оказаха плодотворни за поезията, белетристиката и драматургия­та, за изобразителното изкуство и музиката. Тодор Живков, който нерядко критикуваше несправедливо или санкционираше чрез апарата си изтъкнати интелектуалци, намираше начини след това да ги реабилитира и възмезди. Така атмосферата за творчество, въпреки рецидивите, се съхраняваше. Моята биография като критик, поет и преводач не е по-различна. Като драматург в Народния театър Дико Фучеджиев ми е възлагал да подготвям план-програми за следпремиерните срещи на Живков с творческия състав. В тях набелязвах встъпителните официални слова, предлагах кой къде да седне на общата маса, коя актриса след коя да кани Първия на танц, как да му се покажем в по-благоприятна светлина, и т.н., и т. н.

Ставах свидетел как  Живков се пази да пие алкохол, подменя го с вода, но и как искрено уважава труда на актьора, как се пали, когато говори за театъра и за младежките си сценични прояви. Виждах, че повече му допада провереното драматургическо наследство, че е чужд на експериментите, даже реагира недружелюбно на тях. Беше щедър към актрисите и актьорите, които го молеха я за звание, я за жилище. Принуден беше да изслушва взаимните оплаквания на актриси от актриси, които имаха високо самочувствие — и заради таланта си, и защото бяха попаднали в „императорския“ театър на България.

При нас, в Народния театър, Първия се чувстваше като у дома си, дали се е досещал (а той имаше невероятна интуиция), че го обгражда грамада от ласкателства, лицемерие и грандомания?

При държавника, събрал огромна власт, най-често интуицията, за която споменах, се превръща и в инструмент на подвеждане. И Живков според мен не устояваше на подлизурковците и нископоклонниците, което си е човешка слабост. Лошото е, че често пъти предпочиташе пред кадърните кадри сравнително по-примитивните, защото ги оценяваше като „безопасни“. Накрая тези примитиви от партийния елит му изядоха главата, сякаш за да докажат правотата на афоризма „И най-мъдрият си е малко прост!“.

Тогава бях на мнение, че Тодор Живков има немалки заслуги през периода, в който управлява, но че вреди на компартията, внедрявайки в редиците ù морален релативизъм. Смисълът на следващите ми заключения се оформи по-определено през 1990 г.: значим като държавник, осигурил икономическо развитие на страната, и уязвим като партиен ръководител, с непростими прегрешения в етическата сфера! Модернизираше България, но и ни караше да привикваме с двойните стандарти, да ги усвояваме като истина, която не подлежи на съмнения.

От средата на 70-те до края им попаднах в екипа на Людмила Живкова — не най-приближения. Тук прогледнах за друг тип противоречия. От една страна, не можех да преглътна, че Т. Живков прави от дъщеря си Людмила българска Индира Ганди, което прилича на началото на династизация. От друга страна, Людмила Живкова, макар и отгледана като цвете в саксия (нейните опекуни бяха достатъчно умни, за да привличат  системно край нея  елитни кадри и ресурси с цел подсигуряване на бъдещето ù като държавник), имаше благородна душа, по християнски умееше да прощава на ближните, живееше с алтруистичното желание да повиши самочувствието на българина, да го направи по-цивилизован, да хвърли спасителен пояс между древното му минало, съвременността и бъдещето.

Социално-историческа е ролята ù за развитие на модерните тенденции в изобразителното изкуство. Тя виждаше света като единен и затова искаше да научи хората как да надрастват социалните разграничения. Вярваше, че българските деца ще могат да живеят в общество, преодоляло класовите, етническите, религиозните и регио­налните конфликти.

 Тодор Живков, според мен, съзнателно не се месеше пряко в служебните ù задължения, предоставяше ù големи пространства да развива хуманистичните си идеи, разминаващи се по някои свои черти с функциониращата социална система. Тъй като Живков беше праг­матик до мозъка на костите си, той прокарваше чрез нея политика, която отваря България към развития Запад, но така, че неговата роля да не изпъква, напротив, да му позволи да продължи да се  „снишава“  пред сектантския мироглед, налаган ни от ръководителите на Съветския съюз.

В този план мога да отбележа, че моето отношение беше смесица от респект и критика към Живковата личност. Няколко дни преди 10 ноември 1989 г. Георги Джагаров ме извика в  кабинета си на заместник-председател на Държавния съвет. Прочете подготвеното си изказване за предстоящия пленум на ЦК. То беше пропито с остра критика. Приятелски му предложих да внесе корекции, като в първата част подчертае приносите на Живков към нацията и държавата, а след това се спре върху сериозните му грешки. Джагаров ми стисна ръката в знак на съгласие, като подхвърли остроумие по мой адрес, както беше прието в контактите ни, в смисъл, че най-сетне съм помъдрял. Но на пленума прочете първоначалния си текст. В един от разговорите ми с Живков стана въпрос за това изказване на Джагаров пред пленума, който го освободи от длъжност. Живков, който обичаше поета като роден син, отчуждено се опита да отклони темата, с неудоволствие припомнил си случилото се.

Що се отнася до мнението ми, споделено с Джагаров за изказването му, имах предвид не единствено „тактиката“, а и убедеността, че Живков има реален принос за българската държава и че е време да се скъса с партийната практика всеки първи ръководител да слиза от политическата сцена, представян от новите властници като  узурпатор на властта и пълен негодник.

Както споменах, първият сигнал, че нещата с този нарицателен 10 ноември не са наред, прошумяха в мен на 17 ноември, когато на първия митинг наши известни другари, със светнали от ентусиазъм очи, вдигаха от трибуната ръце със знака „Виктория“, станал още през онези дни символ на Съюза на демократичните сили (СДС). Но на това все пак можеше да се погледне и като на политическа куртоазия, и като на декор към протичащото историческо събитие. В смисъл, че няма как една управляваща партия и нейното ръководство да не се съобразят с развоя на световната политика, със сходните процеси в СССР, оглавени от лидерите на съветската държава и КПСС — Горбачов, Яковлев и Шеварнадзе, че е нормално да проумееш в края на 1989 г., че социалистическата система в Източна Европа се разпада, че май сме загубили Студената война. Само че и когато отстъпва, една отговорна и пълна със самочувствие партия е длъжна да не губи присътвие на духа, да прави крачката/крачките назад организирано, не само заради оцеляването, но и заради подготовката на своето преустрояване и скорошно настъпление.

В същото време новите ръководители на партията започнаха да ни изненадват с поразителна поведенческа непоследователност. Вземаха решение след решение, които взаимно се опровергават или представляват отказ от принципи. Създаваха впечатление, че са изпаднали в паника, че ги е завладял хомеричен страх, че правят такива отстъпки пред новия си политически опонент, които са недопустими от гледна точка на здравия разум. Че преднамерено искат да се разграничат от своето минало, и което е още по-парадоксално, те изведнаж и в хор заговориха за новия демократичен, необуржоазен строй като за манна небесна. Сякаш цял живот се бяха подготвяли за тази си социална трансформация, когато от строители на социлизма ще се превръщат, бързо и неудържимо, в строители на капитализма. Тези усещания по онова време възникваха у мен спорадично и стихийно. Трябваха ми още две или три години, за да стигна до извода, че нашите партийни и държавни лидери тогава са реализирали — волно или неволно — интереса на  българската номенклатура, към която принадлежат по кръв и по наследство.

Учуди ме, че ръководството на партията започна да фабрикува  документи, които изобразяват соцпериода като девети кръг на Ада. Защо? Кому е нужно?  Нали от този ден — 10 ноември, бяхме си обещали да говорим истината и само истината? Откъде се втурна неистовата омраза към Тодор Живков като единствен виновник за инсценирания упадък на България? Все още не можех да реагирам публично с негативна оценка, но маскарадът „с блеснали очи“ ме накара да се отнасям към случващото се като „страничен“ зрител.

Жегна ме и решението на Политбюро от 29 декември 1989 г. за „възродителния процес“. Организаторите му си посипваха главите с пепел, хвърляха огън и жупел по Живков като организатор едва ли не на национален геноцид. Превиваха гръб пред новите глобални победители, макар че в такива изключителни мигове една нация с достойнство би трябвало да държи на собствената си чест. По-късно научих от достоверен източник, че на другарите им е звънял членът на президиума на КПСС и външен министър на СССР Едуард Шеварднадзе, за да нареди България да се извини незабавно на турците и на техните световни покровители. И то при положение, че в Кувейт месец преди това българска делегация, водена от Георги Йорданов, е постигнала договорености с турския премиер да бъде сложена точка на напрежението: при съответни извинения от страна на България и признаване от Турция на основните, вече реализирани промени по време на „възродителния процес“.

 

3.

 

„Възродителният процес“, така както беше проведен, още в началото ме отблъсна. През 1984 г. като председател на театрално жури прекарах около двайсетина дни в Кърджали. Там станах свидетел на странно високомерие към активисти на БКП с турски корен, проявено от местни партийни кръгове, начело с първия секретар Георги Танев и негова възторжена почитателка — гимназиална учителка. Те говореха без задръжки и нарочно на всеослушание, снизходително и подигравателно за кадрите на БКП от турски етнически произход. Не се церемоняха да квалифицират пренебрежително туркиня — член на Държавния съвет и на висшите партийни органи. Не ми беше ясно дали тези определения си ги съчиняваха, или отрано се бяха досетили откъде духа вятърът. На мен такива ура-патриотарски дефиниции ми изглеждаха като „ордьовър“ към нарастващо партийно възгордяване и парвенющина.

След няколко месеца се откри кампанията по насилствената смяна на турските имена. Спомням си как в писателската ни компания наши приятели с бомбастичен тон ни убеждаваха колко мъдро другарят Живков отстоява националните интереси. Понеже статистиката показвала, че иначе след петдесет или шейсет години българският етнос щял да стане малцинство (а турците се размножавали бързо). Имало опасност малцинствените групи, превърнали се в мнозинство, да диктуват държавните дела.

Честно ще си призная, аз също изпитвах боязън от процеса на стопяване на българския етнос, което е съпроводено с промяна на цивилизационния и културния код на нацията. Ето защо възприемах като историческа необходимост категорията „възродителен процес“, който на практика започва веднага след освобождението ни от турско робство. Какво лошо има в това да се разяснява на българо-мохамеданите, че са българи по произход, че насилствено са асимилирани (има, естествено, и през робството случаи на ненасилствена асимилация)? Нима не би трябвало да се интегрират към модерния български живот много по-активно хората с турско етническо потекло? Културата на българите и в бъдеще трябва да представлява гръбнак на образователната система. Защо да е нарушение на човешките права, ако новородените български граждани придобиват фамилии, които завършват на „-ов“? Как във Франция дори евреите се кръщават с френски имена?

Слуховете за упражнено насилие и произвол в смесените райони у мен предизвикаха предчувствие, че държавата върши безумие, заради което ще се разплащаме. Не смятах обаче, че е толкова вредно, ако желаещите да се изселят в Турция, понеже я смятат за своя родина, направят това. Отварянето на границите ми хареса. И не ми допадна, че турците с политическа цел затвориха незабавно граничните пунктове.

През януари 1990 г., когато се повдигна въпросът за продадените с нотариални актове имоти на български граждани от преселили се граждани с турско самосъзнание, защитих решенията на правосъдната система, че не бива да се преразглеждат с обратна сила. Понеже бях убеден, че в новите условия сред населението в смесените райони трябва да функционират традиционни български партии (комунисти, земеделци, демократи, радикали, социалдемократи), реших, че решението на Конституционния съд за легитимиране на ДПС обслужва небългарски интереси.

По подобие на генезиса на криминалния ни преход, когато се открои ролята на лидери на БСП, така и сега, при създаването на ДПС, бабуваха същите лидери. Що се отнася до СДС, още с раждането си започна да се подчинява на световната олигархия и САЩ. А това превърна този съюз (партия) в реален и движещ фактор на битката за официално признаване на ДПС от държавата ни.

Ще поясня. Нямах нищо против хората с турско етническо самосъзнание да реализират своите „права и свободи“, още повече че мнозина от тях изповядваха леви идеи, бяха участници в антифашистката съпротива и с дълбока искреност залагаха на социализма, на социалистическата идея.  В Кърджали често се срещах с поета Филип Хорозов, а тези срещи още по-сигурно ме убедиха какви високи граждански и етически качества притежават синовете и дъщерите на българите с друг етнически прозход и с друго религиозно съзнание. Това обаче не ми попречи да се опасявам, че една етническа по своето естество партия ще затрудни интеграцията и модернизацията на българското общество, и то в такъв земетръсен район като Родопите.

През януари 1990 г. взех участие в митингите на българите, които протестираха срещу решението на Пленума на ЦК на БКП за „възродителния процес“ и новото преображение на партийния ни елит, при наличието на опасности  България да бъде „наказана“ от победителите в Третата необявена световна война. Никой не ме е карал да се появявам на площада пред Народното събрание. Но една вечер, след телефонен разговор с колегата проф. Георги Саев, който ми съобщи за тази инициатива, намеквайки как в такива случаи не бива да се стои настрани, още на сутринта се явих и както бях свикнал, намесих се активно в делата на организаторите. Обзе ме вътрешна треска и порив да не позволя в новата обстановка да бъдат ощетени етническите българи от смесените райони, да се нарушат при новата конюнктура  гражданските им права.

А също така възразявах срещу опита на бащите на нашето преустройство да бъде осъдена и самата идея за „възродителен процес“, като се използва за повод допуснатият произвол след 1984 г. Горещо исках да наложа тезата, че има права не само на малцинствата, а и на народното мнозинство (етническо — също), че е крайно вредна политиката, която клевети България като организатор на етнически геноцид. Говореше се и се пишеше как виновници за проявеното насилие през „възродителния процес“ са Тодор Живков и неговото близко обкръжение, но фактически потърпевша беше родината ни.

Новите управници се бяха доста поуплашили от тази наша акция, в която придобих и „командни“ позиции. Прочетох даже заключителната декларация от стълбището на парламента, давах интервюта от приземния етаж на Студентския дом. Заседанията ги провеждахме в кафене „Варшава“, като пред него стояха с ленти доброволци охранители. Идваха в централата ни делегати от цялата страна да искат създаването на нова патриотична партия, говореха, че положението в смесените райони е пълно с рискове. Предотвратихме стачка на трамвайните работници (поне така ни информираха).

През тези дни ме трогнаха безкористието на Минчо Г. Минчев от Кърджали и на Димитър Арнаудов, самоотвержеността на поета Валери Спасов и бунтовната непоколебимост на Камен Гарена, който след това се запопи в Софийската семинария и сега е свещеник в Кърджали. Смая ме, че няколкото десетки хиляди, главно от провинцията, се радваха на радушен прием от софиянци, които им поднасяха чайове и топли закуски. Тези българи, демонстрантите, не се бяха разколебали в Тодор Живков, те продължаваха да говорят за него като за национален ръководител. Нямаше как да не ми повлияе общото настроение и да не се запитам, коя е причината за подобен пиетет към дългогодишния партиен и държавен лидер?

След това ме удиви друг „инцидент“. Вече освободен от ареста, Тодор Живков беше отишъл на местно тържество в Юндола, до Велинград. Там най-бурно и най-възторжено го приеха присъстващите турци. Те му благодариха, че през неговото управление са живели заможно и спокойно, че са си построили нови къщи, че са имали сериозни трудови доходи. Осъзнах, че народното съзнание е сложно функциониращ организъм: то не се влияе единствено от спомена за „възродителния процес“, обхващащ около четири-пет години, а „помни“ всичките четири десетилетия, през които хората са се раждали, възпитавали, получавали безплатно образование, трудели са се със стабилни заплащания, получавали са самочувствие. И затова сега благодаряха на бай Тошо.

Близо до ума беше, че щом етническите турци, преживели разочарование и страдания от произволните „операции“ през „възродителния процес“, така спонтанно тачат Живков, какво остава за останалата част от българския народ? И посещението на Доган при Живков ми се стори знаково, даже ако е имало в него елементи на притворство. Още повече че действащите лидери на комунистическата, трансформирала се в социалистическа, партия не посмяха да посетят Живков до смъртта му!

През годините на възродителния процес с приятелите ми Радко Ханджиев и Сергей Драгомирецки отидохме на риба до Доспатския язовир. Закъсняхме, хотелчето в Доспат беше вече затворено, ресторантът приключваше. И тогава ни покани млад мъж, да му гостуваме в съседното село. Поколебахме се, все пак непознат е, но поехме. Оказа се, че сме попаднали в българо-мохамеданско семейство, порядъчно, гостолюбиво, нахраниха ни в късната доба с най-ценното, което имаха. Разговорихме се с бащата и младежа, защото по техния обичай жените само „слугуват“ на гостите. Бяха си сменили имената — фамилията се именуваше Майорови, нарекли се бяха в чест на световноизвестния съветски хокеист Майоров. Като гледах притеснените им изражения, объркаността им, стана ми чоглаво, че бездушни изпълнители са бръкнали в душите им, предоставяйки им единствената възможност да повторят в новото име първата буква на бившето си име.

Очевидно е, че Тодор Живков не може да не носи вина за такова грубо навлизане в интимния свят на тези наши сънародници. Явно, подвел се е, макар най-вероятно да е било с добри намерения. На нашите беседи с Т. Живков неведнъж  повдигах въпроса за „възродителния процес“. Живков някак си все искаше да измести темата, вероятно защото му тежеше, гледаше да я представи в по-омекотен вид, наблягаше върху добрия замисъл, а не на неблагополучните резултати. Без да ще, той ми напомни народната представа за Свети Петър, който с теглилка мери добрите и лошите дела на новите си гости, пристигнали от грешната земя.

Тодор Живков няма как да не понесе историческата отговорност за нелепостите, извършени през „възродителния процес“. Но той ще остане в летописа на времето като държавника, който полагаше особени грижи за българите с турско етническо самосъзнание, изповядващи исляма. Въпреки пропагандните кампании, които се развиха у нас след 1989 г., българските турци е закономерно да пазят признателността си към държавника Тодор Живков, който ги изкара на нов път — пътя на благоденствието и цивилизацията, създаде тяхната интелигенция и реално ги интегрира в общонационалната ни действителност. На фона на днешния им социален геноцид, на принудата да живеят в пълна оскъдица и изолация, да чакат отчаяно всеки нов ден в безработица и безпаричие, те са „обречени“, както на Юндола, да се връщат към благословените за тях времена на социализма.

 

4.

 

Стори ми се ненормална и подозрителна промяната в отношение­то към Тодор Живков, станала в продължение на няколкото месеца след 10 ноември 1989 г. На пленума, на който освободиха Живков от ЦК, изрично му обещаха, че ще запазят уважението си към неговата личност, към позитивите в политическата му дейност. Гарантираха, че скъсват със заварената практика от „зрелия“ социализъм на всеки отпаднал от политическата сцена да се организира линч. Случи се обратното.

Почти веднага започнаха поголовни отрицания, приключили с решение на прокуратурата бившият държавен и партиен ръководител да бъде съден за престъпления, каквито бил извършил, злоупотребявайки с властта си. Това се обясняваше с новия демократичен климат, когато не бивало да се разтваря чадър над привилегированите властови особи. С най-обикновената си способност да сравнявам, започнах да правя паралели с убийството на Елена и Николае Чаушеску в Румъния. С горчив хумор си помислих колко „хуманна“ е българската нова демокрация: прибягва към форми на опозоряване, а не към екзекутиране! Помислих си също, че Живков и в този случай показа своята земна природа и политическа ловкост, като навреме напусна постовете си, за да не се наложи „народът“ (по подобие на румънския) да го разстрелва в тъмна доба.

Понеже и аз бях мечтал свободата да заеме равноправно, даже водещо място в скалата на социалистическите ценности, започнах да се усъмнявам в демократичната култура на новите лидери, произлезли от БКП, с които най-често заедно произнасяхме едни и същи думи, за да ги изпълним с различен смисъл и съдържание. По-късно ме информираха, че прокуратурата тогава била постарому тясно свързана с Партийния дом в София, което значело, че оттам са съгласували и тихомълком направлявали съдебния процес.

Процеса срещу Живков приех като лично оскърбление: дребнав, битово оцветен, отмъстително страхлив, „мижитурски“. Съдеха го, че раздавал апартаменти и коли на колеги, хора на изкуството, че взел хонорари за избраните си произведения: текстове, писани или редактирани от сътрудниците му. Живков запази достойнство пред съда, подчертавайки, че пази реномето на българската върховна власт, и заради себе си, и заради миналото и бъдещето на България. Защитата му в лицето на адвокатите Доковска и Цанова беше блестяща. Накрая го въдвориха на ул. „Секвоя“ при свободен режим — получи правото да го посещават близки и по-далечни гости.

Повдигнаха срещу Тодор Живков още едно съдебно дело: наред с това за „възродителния процес“, и във връзка с раздадени помощи за борещите се за свободата си колониални държави. Тягостно беше, че вдъхновители и организатори отново се оказаха бившите другари на Т. Живков от Политбюро и ЦК. Що се отнася до възродителния процес, вече казах, че е абсурдно да се формулират обвинения за държавна измяна срещу Живков и като фактология, и като обща идейна конструкция. С оглед на моите схващания не можеше да се търси вина и в акта на подпомагане народите, воюващи за национална и социална свобода, върху които се сложи заетият от чужбина печат: тероризъм! Освен това помощите са практика, характерна за политиката на всички бивши страни на социализма, която преобрази света, за да стане той по-справедлив и по-човечен.

През първата година след промените се проведе дискусия може ли да бъде съден Тодор Живков в качеството му на държавен глава, отговорен за „престъпленията на режима“. Аз също участвах в полемиката. „Отечествен фронт“ публикува едно до друго моето мнение и това на белетриста Георги Мишев, който държеше, че Живков трябва да бъде съден като държавен ръководител. Аз заех противоположна позиция: Тодор Живков може да бъде съден от историята, не и от сегашната съдебна власт. Имах предвид, че когато са били съдени и екзекутирани лидери на държава, все едно крале или републикански президенти, се е стигало до определен вид несправедливости, до унижение на властови институции, които по определение от много векове въплъщават върховната власт. През Средните векове (и после) тази власт се счита за неприкосновена. В конфликтността на горещите събития (бунтове, въстания или преврати с голяма значимост) вероятността да се допуснат непоправими грешки с такъв вид разправа е впечатляваща.

Учуди ме, че Великото народно събрание не се съгласи да изслуша изявление на Тодор Живков за онова, което е правил като държавен глава повече от 30 години. Той пожела по собствена воля да се изправи пред парламента и народа. След словото на Живков народните избраници щяха да имат възможност да изкажат възраженията си, да аргументират вината му, да оценят заслужават ли деянията му съд и присъда. Но те отказаха. Прекалено активни бяха депутатите от БСП. Те пък от какво се страхуват? Изглежда, имало е от какво! Ако Тодор Живков тогава се беше появил в Народното събрание, днес щяхме да разполагаме с безценна информация за периода на управлението му, а може би и криминалният преход нямаше така безпрепятствено да ни връхлети.

Своите съмнения, безпокойства и колебания споделих в публикации. Тревожех се, че демокрацията, която трябваше да коригира основно социализма, ражда нови човешки вражди и разделения, кражби на обществена собственост, нов вид произвол, зловещи идеи за социа­лен реванш, които ще доведат до упадък на националното битие. И по отношение на Живков настоявах, че трябва три пъти да се мери, преди един път да се отреже! Накратко, призовавах към предпазливост и разум. Може Живков да е чел тези мои политически отзиви и те също да са повлияли на решението му да ме покани на среща, демонстрирайки внимание към човек, който никога лично не е общувал с него.

Във в. „24 часа“ (12 декември 1993 г.) отпечатах бележката „Господа, ревизорът пристига“, която регистрира амплитудата в отношението ми към унижавания Тодор Живков:

„Тодор Живков отново събра очите на своите обвинители. Защо?

Не съм от почитателите на бившия ни властник Тодор Живков. И защото искаше да създава династия (един мой приятел твърди, че не царят е най-опасен, а царедворците), и защото вероломно разби много човешки съдби, и защото жезълът го интересуваше далеч повече от идеите.

Това обаче не ми дава основание да го отричам като български държавник, който е направил нещо голямо за своя народ, нито пък да го смятам за карикатура, зад чийто образ някои хора прикриват собствените си страхове. Дори съм убеден, че съденето на държавен глава е въпрос на национален манталитет.

Не ми е ясно защо всеки път, когато Тодор Живков рече да се изкаже по този или онзи въпрос като обикновен български гражданин, изведнъж събира, и то организирано, върху своята глава — и екзерсизи по ирония, и упреци, и гняв, та и запрети. Така се получи и с последното му желание да се изкаже по българската телевизия. Като призовани от бойна тръба, храбри журналисти (зад гърба им политици) се нахвърлиха върху бедната Жотева (Чампоева), върху Хачо Бояджиев (изкараха го невменяем), доказвайки: устата на Живков ще бъде заключена с три железни катинара.

Подобни сцени се разиграха пред Великото народно събрание. Правиха-струваха, осуетиха речта му.

Защо?

Приемам, че иска да ни излъже. Че е велик демагог. Че е ненадминат комбинатор. И че загрижените бащи на нацията пазят душите на поданиците си от съблазните на сатаната.

Но ако е тъй, защо вие, уважаеми особи, не му позволите да се саморазголи? Нали тъкмо за това копнеете?

От друга страна, един държавен ръководител (повече от 30 години на върха) няма ли право пред народа да обясни: грабил ли е и какво по-точно от народното имане; предавал ли е националните ни интереси, предлагайки уж да станем шестнайстата съветска република; в какво се е състояла неговата „долче вита“; как е минирал българската икономика, политика и култура; защо е взел онези милиарди долари дългове и имал ли е за тази си дейност разумни доводи; как се е извършила промяната на 10 ноември 1989 г. и каква е пътеводната роля в нея на зидарите на преустройството и гласността от СССР или на задокеанските им вдъхновители.

Лично аз се интересувам да чуя от Живков неговите обяснения за хала ни през последните години. Защо демокрацията трябваше да стане елемент на масовото обедняване? Такъв ли е всемогъщият и единствен закон на преходния период? Защо след „възродителния процес“ етническата обстановка у нас не се подобри, а напротив — влоши? Как така, благодарение на какви обстоятелства, той, обвиняваният за всички злини, трябваше да бъде съден най-напред за раздаване на апартаменти и коли, тоест за битови услуги? Плод на импровизация ли е всичко това? Необичайно ли ще е, ако въз основа на факти, Тодор Живков предложи заедно с него да напуснат политическата сцена и други дейци заради консумирани вини?

Без да заемам позата на татко Песталоци, ще кажа, че едно от качествата на демокрацията и на демократичните масмедии (ако те съществуват), е да си вършат черната работа, а не да викат: „Караул!“

Иначе човек би могъл да помисли, че водеща парола не са грижите за народното благо, а една перифраза на Гогол: „Господа, ревизорът пристига!“

 

5.

 

Зaкономерно беше отрезвяването ни след 10 ноември да е съпроводено с известна носталгия по предишните изрази на опозиционно настроение в литературата, постигани чрез подтекстови намигвания, карнавални трансформации, пародийни усвоявания на значението на образите, гротескови деформации, и пр., и пр. През онези години вече бях дорасъл до разбиране за изкуството, че то „умира“, щом стане венценосец на властта (даже и на най-предпочитаната), че влиза в противоречие с властта било защото категорично отрича дадено положение в живота, било защото настоява то да бъде поправено/реформирано.

Моите схващания еволюираха още в началото на 60-те, когато възприех възгледа на Бертолт Брехт за изкуството като критика на всяка действителност, като изобличител на лъжата, като двигател за обществена промяна. Ефектът на отчуждението, пропагандиран от Брехт, принадлежеше в моя свят към „светая святих“ на културата, която отстоявах. Именно заради това ме настройваше враждебно новото лустросване на току-що проходилата демокрация след 1989 г., зареждането ù с отровните вещества на нетолерантност към социализма. Колкото и да бях солидарен с критическите стрели към Тодор Живков, не можех да приема дирижираната омраза, предполагаща неговият принос да бъде зачеркнат изцяло от историята ни.

Един ден, около година след 10 ноември, по телефона ми позвъни Георги Йорданов, за да ме покани у дома си — щял да ми прочете свой текст. С Йорданов се познаваме от средношколските ни години, поддържахме приятелски връзки и през студентството, аз — в Будапеща, той — в София. След туй „замразихме“ тези контакти, повече поради моя предразсъдък, че е тръгнал по сериозен политически и държавнически друм, че се движим в различни светове и че с моите непрекъснати опити да поправям социализма в културната сфера мога да му причиня неприятности.

Иначе през 80-те години му се възхищавах, че умее да кореспондира с българската интелигенция, че с невероятна изобретателност отбива атаките на догматици и сектанти срещу талантливи творци и безспорни техни произведения. Тодор Живков, заболял от прекалената самонадеяност на самодържеца, най-вече през този период, се поддаваше на  „доносите“ срещу наши колеги и реагираше непремерено. Но Йорданов съумяваше да предпази ръководителя на държавата от гафове, за които скъпо се плаща — омекотяваше „гнева“ на Първия и към Йордан Радичков, и към Стефан Продев, и към Николай Хайтов, и към Недялко Йорданов, и към Стефан Цанев, и към Ивайло Петров, и към Иван Радоев…

Като страничен наблюдател и понеже смятах, че на Живков му е време да посочи наследник (не от фамилията си), бях си избрал двама такива негови хипотетични приемници от елита на партията: на първо място — Георги Йорданов (защото е модерен, отлично действащ, гъвкав и комплексно подготвен държавник) и Георги Григоров (защото е човек на практиката, еднакво добре запознат с икономическата и партийната област). Тодор Живков обаче още приживе предпочете Георги Атанасов, който ми се струваше добронамерен, но с по-скромни възможности партиен кадър. А от литературни източници бях узнал, че когато на висок пост се постави личност със „скромни възможности“, в кризисни моменти тя може да изпадне в паника или да извърши подлост, въобразявайки си, че така се спасява или ни спасява.

Читателят не би трябвало да възприема моите класации за „ръководни длъжности“ в държавата като самозабравяне и манящина. В литературната ни среда бяхме свикнали твърде волно да оценяваме поредните партийни величия. Сред нас с критическите си реплики се отличаваше най-вече белетристът Димитър Вълев, заради което му присвоиха прякора Отровната плюнка. Венелин Коцев, защото се държеше надменно и презрително към околните и понеже ни отблъскваше от себе си в ролята си на „нибелунг“, го наричахме субект с нацистка закваска; Милко Балев го засипвахме с подигравателни имена, едно от тях беше Квазимодо; подигравахме се, че ни управляват Даковци и Маковци, Тановци и Таковци; весело подвиквахме, че пак се е проявил „овчарят от Правец“. На днешните „сатанисти“ съм длъжен да кажа, че правехме оценките си, без да ни застрашават кой знае какви санкции.

Давам тези обяснения, за да се разбере от читателя, че уважавах мнение­то на Георги Йорданов. Затова и внимателно изслушах политическото му есе „Satis, Андрей“, което би могло на български да звучи като „Спри, Андрей“, „Опомни се, Андрей“, „Дотук, Андрей“. Предварително ще кажа, че като филипика то е образцов текст по стилистика и смисъл. Би могло да участва във всяка антология от забележителни слова на заслужилите наши държавници и политици.

Георги Йорданов предупреждаваше своя колега Андрей Луканов, че тръгва по път, който няма да донесе добро на народа; че започва да руши, преди да е създал нещо в полза на държавата; че го блазнят авантюрните ходове, което е извънредно опасно във връзка с високия пост, който заема; че традициите и биографията на социализма не бива да се зачеркват волунтаристично. За съжаление, Луканов не се вслуша в съветите и предупрежденията на Георги Йорданов, поддаде се на подсказки от Вашингтон и Москва да се наеме с  първостроителство на реанимирания български капитализъм. Така той  започна да поставя основите на  „демократичен капитализъм“, оказал се копие на латиноамериканския капитализъм (поръча си и настолна книга-библия:  „Програмата Ран — Ът“).

Предпазливо Йорданов ми подсказваше с думи, че Тодор Живков не би трябвало да се осъжда толкова безапелационно, тъй като имал заслуги към България. Изтъкваше неговото родолюбие и умението му да отвоюва специални блага за България от съветските ръководители. За разлика отпреди 10 ноември, сега бях започнал по-внимателно да се вслушвам в доводите относно положителните качества на Живков. Излиза, че първите симптоми за неблагополучия в българския преход инстинктивно са ни връщали към преживяното по време на социализма, а то, за щастие или беда, е свързано именно с дейността на Тодор Живков.

Връщайки лентата назад, виждам, че реалистичната оценка за Живков е зависела през онези  години от начина, по който човек възприема идеологията на преустройството. В моята биография истинското разочарование от политиката на преустройството ме застигна в Москва (през лятото на 1991 г. заминах за Русия като директор на Българския културно-информационен център; прекарах там една година, след което министът на културата Елка Константинова ни върна в България — и мен, и останалите сътрудници на центъра). Тук ореолът на Горбачов не само потъмня, а и девалвира в съзнанието ми. Преди това, въпреки някои колебания, се възхищавах от него като човек на необходимата промяна, като спасител на завоеванията на социализма, който отчита нуждата от тясно сътрудничество със Западния свят. В моите тогавашни представи Горбачов беше личност, посветила се на своя народ и на човечеството, интелигентна, подготвена за политическата съдба на реформатор.

В столицата на Русия обаче неговият образ се открои в друга светлина: честолюбиво същество, хитровато като мужик, провинциално обременено, с посредствени качества, речовит, но шаблонен като изказ. По време на пуча от август 1991 г. той гастролира по телевизията като субект, който може да подвежда и предава близките си другари, да изпълнява ролята на провокатор.  Усетих у него и лекомислие, каквото демонстрират водевилните артисти и певци.

Последният пирон в ковчега на моето отношение към Горбачов заби големият театрален режисьор Юрий Любимов (създател на знаменития протестен театър „Таганка“). Беседвахме в моя кабинет и чувайки как възхвалявам интелекта на последния председател на КПСС, Любимов, без да му мигне окото, възрази, че Горбачов има език на селянин от периферията на Русия, че онова, което ние, чужденците, не  долавяме, е бедният апаратен език, който използва, изтърканите от употреба безсмислици и баналности. И с наслада започна да го имитира, така както с убийствена сатира може да имитира опитният актьор.

Борис Елцин изглеждаше като по-крупен субект, невъздържан и стихиен политик, който по подобие на аристократите от Царска Русия може да пропилее целия си имот и благосъстояние, защото е пиян, или защото се е хванал на облог. Такива аристократи са водени нерядко за носа от управителите на техните имения. С най-чувствителните органи на човешкото си съществувание долових, че в преустройството има притворство, втори и трети план на задкулисието, че върху излъганите морал и вяра на част от руската интелигенция (особено университетската) се строи фундаментът на държавна пирамида, която ще бъде издигана чрез безумната експлоатация на руския народ,  в услуга на едно привилегировано малцинство от пребоядисали се бюрократи.

Този процес на преображението, картините на надеждата и разрухата, самият „заговор“ и „контразаговор“, изобщо психограмата на променящата се в „неизвестна посока“ Русия, съм ги изобразил в изповедната си документална книга „И видях друг звяр. Московски дневник“.

Завърнал се в България, започнах да пиша политически статии и антрефилета във в. „Дума“, както и в други всекидневници. Стефан Продев формира кръг от автори, с които поддържаше приятелски отношения. Те пишеха главно статиите с идеологически привкус. В кръга влизаха: Нино Нинов, Чавдар Кюранов, Велко Вълканов, Анжел Вагенщайн, Илчо Димитров и старият журналист Барух Шамлиев. В него попаднах и аз. Моят профил се очерта като критик на руското преустройство, гарнирано със задаване на въпроси за българския съвременен живот. Мъчех се да опонирам на разрушителната философия на бащите на преустройство, които дадоха път на криминални елементи и на криминална конструкция на държавата. Въведох понятие, формулирано от руския кинорежисьор и политик Говорухин: криминална революция! По този път се получи симбиозата демократичен – криминален преход. Смених интонирането, защото пишех за Горбачов и сие не като за свещени крави, а като за хора, които компрометират  алтернативата  за подем на икономиките и духовното развитие.

 

6.

 

В своите публикации от началния етап на прехода започнах да питам кому е нужно да се „изпомпват“ и обезценяват предприятията? Къде отлетяха парите от външнотърговските дружества? Какво се случи с производствените  активи на държавата в чужбина? Кой спечели от изкуственото подхранване на опозицията, станало не без съдействие на лидерите на БСП.

Ако преди да замина за Москва предпочитах прагматизма на Андрей Луканов пред лявата фраза на Лилов (Лилов го ценях заради толеранса му към българската интелигенция, като член на Политбюро, през 70-те и началото на 80-те), сега действията на Луканов бяха объркани и авантюристични, стимулиращи незаконното забогатяване на определени среди от номенклатурата и обслужващия ги персонал.

Тема на статиите ми беше и „безхарактерността“ на президента Младенов, но и на Луканов по отношение на т.нар. Град на истината и активистите на публичното неподчинение, окупирали терена около Партийния дом и Президентството. Те трупаха напрежение, захранваха с антиправителствена информация печата и телевизията. Не можех да си обясня защо властта демонстрира инертност: за уплаха ли става дума, за предпазливост ли, за политическа недалновидност? Приемах за лицемерие заключението, че България се намирала пред гражданска война и само тяхното (на лидерите на БСП) изчакване, огромната им търпимост към опозицията, даже стимулирането на опозиционните действия спасило отечеството от кървава национална конфронтация. И до ден-днешен няма сила, която да ме убеди в тази идеологема. В началото на 90-те опозицията нямаше мощ, за да предизвика масови стълкновения с властта. Виж, по-късно, поела кърма от майката партия, можеше да организира напрежение в страната, но не и гражданска война.

В обемна статия под заглавие „Милост към преустройството“, публикувана в „Дума“ (14 януари 1994 г.), Нино Нинов излезе с контрадоводи на моята критика срещу погрешния развой на преустройството. Отговорих му с друга статия — „Милост, но за кого“ („Дума“, 26 януари 1994 г.), пълна с обобщения, до които бях стигнал през изминалия след 10 ноември период. Струва ми се, че тази полемика е първият или един от първите теоретико-практически сблъсъци между апологетите и критиците на преустройството у нас.

Аргументите си синтезирах в седем пункта, отговаряйки изчерпателно на Нино Нинов, който ме обвини във всичките смъртни грехове на консерватизма. Първо, обявих се срещу „начина, по който бе разрушена старата държава“, довел до съмнителното разбогатяване на „тънък слой от старата номенклатура“.  Подчертах разминаванията с обещанието да се изравним с развита Европа: вместо това България от просперираща промишлена страна на Балканите сега „се бори за място между банановите републики“. Второ, опонирах на казаното от Нинов, че демокрацията е „самоцел“. Сочех, че трябва да се прави разлика между свобода и демокрация, като се има предвид как под покривалото на демократичните промени народът също може да бъде лъган и обезправен. Трето, заявих, че ми е чужд моралът на бащите на преустройството, които набързо се преобразиха в демократи от „западен тип“. Четвърто, възразих на довода за естествено протеклите „народни революции“ в края на последното десетилетие на ХХ век. И въобще, отхвърлих мнението, че преустройството е стихиен акт, а не планиран процес. Пето, оспорих тезата, че тоталитаризмът е характерен само за СССР и държавите от Източна Европа. Приведох цитат от Маркузе, който твърди: „Тоталитаризмът се разстила над цялата индустриална цивилизация, при което интересите на господството преобладават над производителността, задържат и отклоняват нейните възможности“. Шесто, на извода, че преустройството е заредено със строителен замах, отговорих, че то е „блестящ разрушител. Но му липсва съзидателна енергия“. Седмо, съображението, че си отива в небитието една империя, оборих с истината, че се ражда „нова империя — самовластен господар на света. Едва ли си струва един вид монополизъм да бъде заменян с друг вид монополизъм“.

Заключението е симптоматично за моите мисли относно протеклия етап от Горбачово-Лукановото преустройство: „Идеите на преустройството разкриха порочността на една система, изчерпала историческите си ресурси. За съжаление, тези идеи твърде бързо бяха изкористени и компрометирани. Така „светлият бунт на разума“ привършва земните си дни като старец, пожелал да прекара остатъка от живота си на „чужда улица“.

Във връзка с Тодор Живков продължавах да не приемам девалвирането на моралните ценности през неговото управление. На твърденията, че Живков успя да направи България модерна и силна, възразявах, че ние, социалистите, сме се посветили да създаваме не просто мощна държава, а държава на свободата и справедливостта. И Чингис хан, и Александър Велики, и Наполеон, и Сталин са творци на велики държави — империи, но нали социалистическата революция се извършва в името на една по-висока степен на човеколюбието? Пишех за чертите на „социалистическата монархия“, каквато Живков можеше да конституира.

Нямаше как обаче да се избегнат съпоставките със съграденото от Живков. След 10 ноември 1989 г. станах свидетел на това как се граби имуществото на селските кооперации, как стопанските сгради на ТКЗС целенасочено се разрушават, как заводи, давали продукция за цял свят, обзаведени с модерни машини, са на ръба на банкрута и действат с рязко намален капацитет. Подобна вандалщина по времето на Живков беше невъобразима. Не можеше да не се направи паралел и между предишната относителна и ограничена свобода на словото и новото фаворизиране на автори и произведения, удобни за властимащите. Икономическата цензура върху медиите още в началото на 90-те показа антидемократичната си природа. Не одобрявах кадровия подбор — за новата кауза на демокрацията подбираха подмолни, фалшиви особи, приспособленци, които довчера венцехвалеха миналото управление, убоги същества, заменили едно клише с друго.

Тези наблюдения трупаха не само негативи, но главно активи върху многогодишната дейност на Тодор Живков. Очевидно беше, че в новите условия би трябвало да се подготвим за многостранни изводи относно политическата и държавническата му дейност. Да, той е стимулирал разгула на част от партийния актив, за да го привлече на своя страна, но е осигурявал и изпълнение на строителни програми, с които е бил ангажиран. Да, този елит, преследвайки интересите си да се превърне в собственик, предаде и Живков, и всички онези кадри на БКП, чиито морал и патриотизъм надделяха над социалния егоизъм. Живков, макар и подпомагал оформянето на новите господари на живота, не се съгласи да стане съучастник в криминалната революция.

На това място ще се опитам да обобщя онова, което още в средата на 80-те години най-силно ме впечатли като продуктивен акт от страна на  Живков. Тогава се състояха няколко срещи между Тодор Живков и Михаил Горбачов. Една от тях беше в България. На нея българският лидер каза на всесилния стопанин на Кремъл (а после и в писмо до Горбачов), че преустройството се движи в неправилна посока. Оспори тезиса на Горбачов и на неговите най-близки съветници Яковлев и Шеварднадзе, че реформирането на социализма, изпаднал в криза, трябва да започне с преустройство в политиката и чак след това да се пристъпи към смяна на икономическия модел.

Българският държавник защити коренно различна постановка. Според него  първо трябва да се осъществят промени в икономическата област, да се разширят правата на свободния пазар и на конкуренцията между производителите, да се подготвят и законодателно да се въведат нови правила за функциониране на икономиката и едва след това да се пристъпи към втория етап на дълбоки реформи в политиката. Живков се страхуваше, че неподготвена икономически, политическата реформа ще се трансформира в произвол и в налагане на модел, който ще разруши отвътре държавата.

Редица от последните му изказвания преди 10 ноември 1989 г.  подсказват, че и той като съветските ръководители е бил убеден в „буксуването“ на социалистическата икономика,  виждал е, че капитализмът печели нови терени, че забавянето на промените, консерватизмът на икономическите структури са злокачествена болест на „зрелия социализъм“. На тази паметна среща Живков едва ли е предполагал, че Горбачов се стреми не да преустройва социализма, а да сложи кръст върху него, за да се превърне в първостроител на капитализма в СССР и в страните от Източна и Средна Европа, че е изпълнявал геополитически цели, изгодни на световния глобализъм.

Според мен в онзи момент върху позицията на Тодор Живков са повлияли два основни фактора. Първо, като ветеран на световното комунистическо движение, като човек с огромен опит, принуден да лавира между лоялността си към съветското ръководство и очебийната нужда от активизиране на контактите с развитите капиталистически държави, Живков (това го намираме в изказванията му от края на 80-те) е стигнал до извода, че трябва да се учим, да усвоя­ваме всяко постижение в икономиката, където и да е постигнато, и то без хиперболизиране на идеологическите различия. Второ, почерпил е опит от икономическата политика на Дън Сяо Пин, проумявайки, че това е реалистичен изход от кризисната ситуация, в която е изпаднал социализмът в Съветския съюз и в Източна Европа. В този план Живков държи в началото да се извършат икономическите промени — резултатите от които ще покажат как и на каква плоскост да бъдат проведени политическите реформи.

 

7.

 

На първата си среща с Тодор Живков отидох и от любопитство — все пак на живо ще видя бившия пръв ръководител на България, преживял опозоравяне и съдебен тормоз, останал си може би същия, както преди, или направил някакви равносметки. А и името му постоянно се въртеше по новините, това също беше тръпка с човешко измерение. Но повече ми се искаше да разговарям с него. Да усетя дали се е примирил със загубата на властта? Прилича ли, поне малко от малко, на Шекспировия крал Лир? Дали онзи му вид на зомбирано същество (на срещата с писателите) се е доразвил, защото на показваните по телевизията заседания от съдебния процес срещу него се държеше нормално. А и нямах нищо против да задоволя честолюбието си (и мнителността си да нахраня): отивам на срещата като „равен с равен“ — един ляв интелектуалец, все пак известно име в културата, се среща със сваления от власт дългогодишен властодържец.

Забавих се с половин час, тъй като се отбих в издателство „Христо Ботев“, за да взема екземпляри от мои книги, които издателството беше отпечатало. Живков ме посрещна пред вилата си на площадка, която го правеше по-импозантен в сравнение със запътилия се към него посетител. Преминах доста дълга алея, вдясно се издигаше друга част от имота, обитаван от семейството на бившия държавен глава.

Живков ме прие радушно, с присвити и засмени очи, които гледаха хитро (може би и пресметливо), трудно можеше по очите му да се определи какви мисли го занимават. Протегна ръка като към близък, сякаш винаги сме били на „ти“. Но този жест на интимност не му попречи да запази дистанция, да подскаже, че държи на етикета, усвоен през десетилетията, задължителен за него и за хората, които беседват с особата му. Без да полага особени усилия, ме подтикна да мисля, че въобще не се е предал пред жизнените премеждия, камо ли да грохне, че и в този момент във въображението си, но и като поведение се смята за отговорен пред мисията да е Първи. С нищо не издаваше, че е подсъдим, временно пуснат на свободен режим, че медиите го хулят като престъпник и диктатор, че хумористите от „Стършел“ се надпреварват да го окарикатуряват.

Влязохме в предната стая, където бе разположена масичка със столове, обстановката — скромна и делова. Той седна бавно, запита ме как вървят нещата, какво става по белия свят. Затършува, намери бутилка с уиски, започна да сипва алкохола в чаши, но аз го преварих. Пусна характерния си смях, за да удостовери, че изпитанията не могат да го победят. Пошегува се, че е пенсионер с мизерна пенсия, а пенсионерите можели само това да си позволят — уиски за добре дошъл. После каза, че обикновено приема посетителите си най-много за час. Стар бил и бързо се уморявал. Обясни кратко защо ме е поканил. Повтори написаното в писмото — как съм му направил впечатление със статиите си в „Дума“ и как съм показвал реалистично кой е Михаил Горбачов. Застрахова се, че не бил срещу преустройството, а го тревожела безразсъдната политика на съветския ръководител, както и на българските му политически последователи. Покани ме да го посетя отново. Зажаднял бил за новини „отвън“, нали му е забранено да напуска територията на имота?

Мина половин (вместо един) час и Живков като по часовник се изправи, аз го последвах, даде знак за изхода и на площадката повторихме ритуала с посрещането. Жегна ме, че съкрати времето за визитата, но премълчах огорчението си пред своите приятели, на които разказах детайли от диалога ни. Чак след година се сетих. Живков действително не се е отказал от навиците си на председател/президент. Под маската на усмивката и сърдечността той не забрави да ми даде урок: при държавника гостът не може да закъснява по своя прищявка. Отнетият ми половин час прибави важни щрихи към нрава му.

Няма да преразказвам съдържанието на срещите ни, които продължиха почти до сетния му ден: между десет и петнайсет. Позволих си да водя на тях и мои приятели: например Дончо Атанасов, с когото бяхме депутати. Дончо не веднъж се беше изказвал с дълбок респект за Тодор Живков. Смяташе, че критиките на партийното ръководство към бившия партиен ръководител и президент са преднамерени и вредни за социалистите и България. Той имаше здраво чувство за истина, придобито през годините, когато е бил обикновен работник, а после промишлен ръководител. На срещата с Живков моят другар веднага намери естествен начин да общува, което се хареса на домакина.

Заведох и сина си Атанас Добрев, защото исках да види лице в лице Живков. Знаех: този контакт ще формира у него друго, по-човешко и неизопачено мнение за стария мъж, отколкото онова на връстниците му, обработвани непрестанно от медиите, че Живков е смешник и злодей едновременно. И с Георги Йорданов отидохме на „Секвоя“, което отведе разговора ни в други посоки.

 След няколко години, на откриването на паметника на Тодор Живков в родния му Правец, се засякахме случайно с Георги Йорданов, аз застанах до него и така пребиваването ми на тържеството получи „по-официален“ характер. Към нас се приближи едър хубав мъж, явно перспективен кадър от предишното  време, ръкува се приветливо и чинопочтително с Йорданов, строго спазвайки дистанцията между ръководител и изпълнител. Йорданов ме представи с очакваната за такива случаи хвалебствена визитна картичка, при което мъжът възкликна: „Но аз познавам проф. Добрев!“. Защо и откъде ме познава, запитах се? След  доста години същият Дончо Атанасов ми обясни, че би трябвало да съм виждал този мъж край алеята, водеща към Живковата вила. „Но нали си разсеян“, вметна. И поясни с одобрение, че това бил Бойко Борисов, шефът на охраната на Живков, което вече и на мен ми беше известно. На тази среща не можех да си представя, че този приятен, възпитан и любезен мъж днес ще е за втори път премиер на страната — обигран и крайно властолюбив, зависим по принуда от САЩ, дублиращ успешно Живковото превъплътяване в „човек от народа“.  

По-същественото е, че срещите с Живков ми дадоха възможност да го опозная отблизо, да стане отношението ми към неговата личност по всяка вероятност по-правдиво. Разруши се представата ми, че Живков е само или главно политик интуитивист, който залага на пресметливост и ловкост, за да заблуди или притегли хората към себе си. В поредицата беседи установих услужлива памет, която му помага да прави заключенията си. Не мога да гарантирам доколко е голяма ерудицията му, но се убедих, че такава синтетична и точно назоваваща явленията и обществените процеси мисъл няма как да се роди в необразован човек. Явно, познава както диалектиката на политиката, така и теорията и практиките в икономическата сфера.

Нерядко се позоваваше на постановки, получили плът и кръв от Маркс или Ленин — тях според мен е усвоил още през младежкия си период. Цитира ги не сами за себе си, а в контекст, нужен за доказване на доводите, които разгръща. Може да има нещо вярно във връзка с допълнително получената диплома за образование. Но какво значение има този факт, щом личността притежава сериозен запас от знания и способности за самостоятелно мислене?

Много любопитно сменяше ключа и темпото на разговора. В нашите беседи беше изработил следната схема: първо, отдава се на леки глуми, сякаш си отпочива в прелюдията на съвместния диалог, хитро подхвърля мнение за този или онзи политик, без да се задълбочи в анализа, съзнателно (а може би по навик) говори импровизирано, използва диалектизми, прави се на глупака селянин от предренесансовата и ренесансовата комедия във Франция. Имах чувството, че се забавлява и гледа да ме метне (не да ме подиграе), затова седях осторожно и едва ли винаги съм реагирал подобаващо на остроумията му.

Да речем, повдигам въпроса за Георги Пирински като кандидат за президент на България (1996 г.). Живков клати утвърдително глава, защо пък не, той може, после превърта дланта си в пустото пространство. За да добави: „Хубав и плътен глас има. Дясна ръка е на Андрей Луканов. Значи, бива го за президент. Кой ли не става вече за президент.“ 

Или питам го какво мисли за Чавдар Кюранов, лидера на Обединението за социална демокрация (ОСД) в БСП. Гледа ме недоумяващо. Отново повтарям въпроса. Пак разсъждава коя ли пък ще е тази птица. Но другарю Живков, вие сте работили с него в Държавния съвет. Как не го помните? Живков вдига ръце в недоумение — нямал такъв сътрудник. Категорично не го помни, а иначе има памет даже за сервитьорите в ресторанта на Държавния съвет. Разбирам, че играе сценичен етюд, развлича се с мен. Виждаше се как му е приятно да забележа шегата, за да се включа в нейното продължение. Накрая, след кавалкада от репризи, Живков със здравия си вид на човек, готвещ се да стигне стоте, бавно търси нишка в спомена си, възкликвайки на финала: „Абе, имаше такъв Кюранов. В ресторанта на Държавния съвет яката набиваше, обичаше мръвката и кебапчетата…“ Нищо повече! Без преход, преминава на нова тема, защото тази го беше уморила с нищожността си.

В началото на 1996 г. бях един от активистите на БСП (депутат и член на Висшия съвет на партията), които мислеха, че подранилото издигане на Георги Пирински за президент (януари 1996 г.) първо от ГК на БСП (София), а после и от в. „Дума“, може да ни изиграе лоша шега. Главно, но не само  поради американското гражданство на Пирински. И затова искахме да бъде издигната друга кандидатура, с качества на утвърден общественик, която се котира в лявото пространство и има многостранни връзки и в Москва, и във Вашингтон. Решихме, че най-подходящ е акад. Благовест Сендов, председателят на Народното събрание — личност с големи научни приноси и безспорен авторитет в цялата страна.

 И досега мисля, че ако акад. Сендов тогава се беше кандидатирал за президент от името на левицата, щеше да бъде избран от народа и България днес можеше да има по-завидна участ. Апропо, през есента на 1996 г., в утежнена вътрешно-партийна обстановка, предложих от страниците на в. „24 часа“ да се направят промени в държавното управление, които смятах за належащи: постът министър-председател да бъде поет от акад. Благовест Сендов, а Жан Виденов да се съсредоточи в  работата си като председател на БСП.

 Посъветвах се с другари, които споделяха кандидатурата на акад. Сендов  (негласно и Жан Виденов беше „за“),  реших да я съобщя на Тодор Живков. Още повече, известни ми бяха доброто отношение и пристрастията на Първия към академика. Изпитвах вътрешно удовлетворение, очаквайки похвала за далновидното си предложение. Но вместо похвала,  Живков изигра лек етюд. Направи се на недочул. Започна да разчепква друга тема, само че аз проявих упоритост. Тогава Живков прие сериозен вид и отсече: „И президентът, и съпругата му трябва да са си на място…“

Много пъти подхващах разговори за Георги Джагаров, съзнателно подчертавайки тяхното голямо приятелство. Живков, както вече споменах, отклоняваше разговора или поднасяше оценките си за поетичния талант на Джагаров с добродушно, но и иронично изражение: „За талант, талантлив е, но политиката е друг вид сериозно занимание.“

Искал съм да узная какво мисли за Лилов. Той веднага заемаше стойка на обучено ловджийско куче и в скоропоговорка повтаряше, че Господ му е наливал ум с фуния. И още, че е трябвало да го освободи от високия му пост в един момент, защото партийната работа искала мотика. Така не позволяваше да се погледне отвъд обвивката на фразите, репетирани за пред публика.

Втората част на разговора протичаше след кратка пауза. Като състезател пред старт, Живков се съсредоточаваше и в течение на двайсет или двайсет и пет минути анализираше вътрешната и международната обстановка. Явно внимателно следеше от домашния си арест какво се случва по света, какви интереси се защитават на първи и втори план, не вземаше страна в полза на нито една от Великите сили. От време на време вмъкваше имена на видни западни политици, с които беше общувал, а с някои от тях, като бавареца Щраус, по негови твърдения, бил приятел, и с Хелмут Кол поддържал отлични отношения. Гледаше резервирано на Руската федерация, възглавявана от Елцин.

Що се отнася до БСП, не криеше, че се страхува от влиянието на Андрей  Луканов в нея. За Жан Виденов се изказваше със симпатии, но и с известна сдържаност. Не споделяше докрай оптимизма ми за политиката на демократичната левица. Струва ми се, не можеше да прости на Жан дистанцирането му от него. Не забравяше, че Виденов не пожелал да го посети (мисля, по съвет на други хора, и по-малко по собствена воля). Затова пък беше щедър на комплименти за Клара Маринова, наричаше я „приятелка“, идвала му редовно на гости. И към Премянов хранеше много добри чувства, интересуваше се какво прави, какво е положението му в партията. Краси Премянов също като Клара го посещаваше, но по-рядко.

 

8.

 

Няколко теми Тодор Живков повтаряше почти при всеки наш разговор. Едната беше за грешките на преустройството. Харесваше му формулата ми за криминалната революция. Тук той наред с презрението си към Михаил Горбачов, ядосано се произнасяше за двама души — Андрей Луканов и Петър Младенов. Но по-непримиримо за Луканов, превърнал се в негова натрапчива идея. Всяко прегрешение, всяко отклоняване от правилния път, всяко покушение срещу нацията свързваше все със зловещата, според него, фигура на Андрей Луканов. Вметваше, че и на заседанията на Политбюро се пазел от него, тъй като незабавно донасял на руснаците.

Но най му тежеше обвинението, че е натрупал държавен дълг от над 10 милиарда долара. Дълго и предълго ми обясняваше като на запознат с въпроса субект, че вината не е негова. В началото на 80-те България нямала външен дълг. А предишния планомерно и в срок сме го погасили. Доказваше, че Горбачов с промяната на цените на горивата и с новия начин на взаимно разплащане — не в рубли, а в долари, нанесъл непоправим удар върху икономиката ни. При това, без подготовка. Така че нямало какво друго да се направи, освен да се теглят външни заеми. В същото време подробно се спираше върху заемите, които трябвало да получим от арабски държави. На финала дългът се свеждаше от него до 4 — 4,5 милиарда долара. Сочеше също, че икономиката ни тогава била работеща, докато сега буксува.

И отново нещата опираха до Луканов. На него било възложено да се грижи за дълга, да следи движението му, а той, понеже не обичал да се труди, довел работите до кривата круша. Предричаше, че Луканов, изправил България пред банкрут, съвсем ще я опропасти, ако продължи да има влияние в БСП. С жаден поглед следеше всяка моя дума за това, че ролята на Луканов в социалистическата партия е почти периферийна, че даже не е депутат. С наслада изслуша как веднъж Жан го държал няколко часа пред кабинета си, преди да го приеме.

Обичаше да се отдава на спомени, подложени на преосмисляне. Твърдеше, че още на прага на 70-те бил за реформиране на икономиката и за въвеждането на пазарни механизми, но братята от Москва зорко ни наблюдавали, навреме сложили вето над реформаторските му усилия. Застанал начело и на нова национална политика, която обозначила координатите на по-самостоятелна политика.

Гордееше се, че под негово ръководство се е провела битка за българското минало на днешна Македония. Не без суета споменаваше как сме водили преговори (търговски) с руснаците в наша полза. Не му допадаше споменаването на чешките събития (Пражката пролет). Подминаваше моята реплика за българското участие в смазването на „десния чехословашки уклон“. Подчертаваше обаче нуждата в онази ситуация да се притечем на помощ на чешките другари.

На една от срещите препоръча да попитам в бъдеща моя статия къде са отишли парите от резервия валутен фонд. Назова сумата, мисля беше два и половина или три милиарда долара. Почти без промени зададох продиктувания въпрос в публикация в „Дума“. След няколко дни Андрей Луканов, минавайки край мен в кулоарите на парламента, подхвърли, че прочел статията ми, в която съм се занимавал с финансов проблем — този за резервния валутен фонд. Сбъркал съм бил, защото това било материя, по която не разполагам с нужната информация.

От мен Живков очакваше да му разкажа своите наблюдения и преживявания от положението в страната, от дейността на Народното събрание. Наостряше уши да чуе новини за БСП. Останах с впечатление, че макар и получил рани от своята партия, продължава да милее за нея и да желае тя да разшири влиянието си в националния живот. Признаваше, че европейският социализъм е претърпял крах и сега главното е да се извлекат поуки. Настояваше да се знае, че той първи с Указ № 56 е направил пробив в консервативните разбирания за развитието на стопанския живот при социализма. Смяташе за свой принос тесните връзки на България с икономически гиганти от Германия и Япония. Новият социализъм според него трябва да вземе добрите постижения на Запад, за да има бъдеще.

Не искам да съм лош пророк, но Живков — както аз го възприех — се отличава твърде много от днешните почитатели на неговото дело. Явно той не беше склонен да служи на талмуда, да си слага капаци на очите, да защитава идеи, които не раждат плодове. Беше готов да препоръча система на социализма, която черпи животворна вода от всеки източник, щом е полезен за народа. От миналите човешки формации, но и от капитализма! Като прагматик, държеше хората да живеят по-човешки, което предполага „котката да лови мишки“.

Срещите с Тодор Живков ми позволиха по-отблизо да се запозная с образа и характера на държавника и политика. Да се отърся от предишни предразсъдъци, но и да потвърдя в основни черти онова, което съм си мислил за него, наблюдавайки го от разстояние.

Името на Тодор Живков ме заинтересува още от периода на Априлския пленум на БКП през 1956 г. Дотогава лицата, които запълваха политическото пространство, бяха главно три: Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков, наред с тях — Антон Югов, Георги Чанков, Цола Драгойчева, Добри Терпешев и пр. Живков беше „герой“ от средния ешелон и на своята партия, и на антифашистката съпротива. Затова издигането му на равнище държавен и партиен ръководител беше изненадващо. Едва ли всичко можеше да се обясни с вътрешнопартийните противоречия, изострени след ХХ конгрес на КПСС през 1963 г., с битката между реформаторите и догматиците, с конфронтацията между вътрешните кадри и тези, пристигнали от емиграция в СССР.

Според мен Тодор Живков бе наложен от Никита Хрушчов, предпочел партийния деец от Правец заради неговия нюх на политик-прагматик, достатъчно гъвкав и достатъчно твърд с оглед на тогавашните критерии. Освен това трудно можеше да се предположи, че Живков е в състояние да взема еднолични решения, понеже бе зависим от хората, които са го посочили и избрали.

Не смятам също, че Хрушчов се е спрял върху Живков за лидер на страната ни заради неговата по-значима лоялност към СССР от останалите членове на Политбюро. Истината е, че тогава всеки активист на БКП дълбоко вярваше в силата и мощта на съветската държава, възпитан в интернационализъм, гледаше на съветските водачи като на личности, призвани да ръководят световното комунистическо движение, планетарния революционен и освободителен процес.

Едва по-късно, и то след десетилетие, Живков, сблъскал се с догмите на съветския социализъм, ще се опита да „изтъргува“ по-благоприятни условия в контактите с руснаците. Но това не би трябвало да се интерпретира като форма на противостоене срещу СССР, характерно за ръководители на други източноевропейски държави. Докато политическите емигранти от СССР, заели важни позиции в новата ни държава, се изявиха през времето на сталинизма, Живков започна да работи като държавник и виден партиен функционер в годините на десталинизацията, на „разгромяването“ на култа към личността, на отречените репресии в съветската държава. По този начин изяви себе си като държавник в по-демократична среда на управление. Не се знае как би действал той през 50-те години, ако тогава беше взел властта у нас. Но в живота и политиката са валидни не хипотезите, а фактите.

Логично беше (така и стана!) нашата интелигенция да види в образа на Живков ръководител, натоварен да работи в духа на реформите, провеждани в Съветския съюз, да съдейства за стопяване на догматичните ледове, за озониране на творческата свобода в културата, за коригиране на грубото насилие. Това на нас ни допадаше и ние, младите литератори и хора на изкуството, виждахме в личността му човек, който няма как да не подкрепи духовното обновление и проблемното трактуване на жизнените съдби в литературата. Стъписа ни до известна степен начинът, по който се разправи с предишните си другари от Политбюро: лукаво и безпощадно, без опрощение на греховете.

Създаде се впечатление също, че Живков се съобразява прекалено със силните на деня световни фигури, както и с конюнктурата на момента. Той умело спря „насред път“ още на Априлския пленум, отказа се да задълбочи реформите, както искаха партийни авторитети като ген. Йонко Панов. След Априлския пленум аз бях горд, че ямболската част от партийните функционери (Ямбол е родният ми град) — ген. Панайот Каракачанов, полк. Борис Киров, негласно и ген. Васил Зикулов, настояха да се въведат строги демократични норми на партиен живот, да се намалят заплатите на хората с висши постове, да се стопира разрастването на „червената каста“. Тези ръководители бяха проумели генезиса на епидемията, сполетяла соцдържавите, когато вместо народа решава партията, вместо партията — ръководителите, вместо ръководителите — овластеният лидер.

 Живков избра друг път — междинен: между бюрократичния социа­лизъм (при запазване и увеличаване на привилегиите) и реформирания демократичен социализъм, еднолично направляван от новия ръководител и тясното му обкръжение. Това го очерта като политик и държавник на компромиса, на целесъобразните тактически решения, отличаващи се с подвижност, крайна съобразителност и манев­реност. Живков влезе „под кожата“ на своя народ, който простосърдечно го наричаше „бай Тошо“ и защото модернизира България, и защото отговаряше на народопсихологията ни. Да вървим по ръба на историята, но без излишни рискове. Да се приспособяваме към всяка ситуация, даже позорната, в името на оцеляването. Да сме гъвкави и практични, но и непреклонни в решаващи исторически мигове, но и когато става въпрос да се защитават семейните, родовите  или националните ценности. 

Българската интелигенция възприе издигането на Живков радушно. Но постепенно, когато той започна да редува политиката на натиск с политиката на отпускане на „юздите“, когато заменяше селското си добродушие с хитрина и сурови мерки, когато в редица случаи трансформираше честното поведение в поредица от сценични трикове, становищата за личността на Живков и историческата му функция се диференцираха. Едни го боготворяха, други се държаха дистанцирано спрямо човешките му качества, трети, манифестираха открито опозиционно поведение: Емил Манов, Христо Ганев, Валери Петров и др. Аз, който се придържах повече към резервираното отношение спрямо Живков, днес осъзнавам, че ми е било нужно историческо разстояние, за да постигна обективност и коректност в съжденията си за бившия пръв държавник и политик на България.

 

9.

 

Според мен големите завоевания на Тодор Живков са в дейността му за укрепване на българската държава. По негово време България се модернизира качествено и като икономика, и като наука, образование и култура. Страната ни, според критерии на световно утвърдени социологически и статистически агенции, зае водещо или едно от водещите места в Европа и на Балканите като държава с мощно развиващи се промишленост и модерно кооперативно земеделие.

По износ на продукция държавата ни мереше ръст с развития Запад. Не без участието на Живков България придоби огромен пазар за своите стоки, несравнимо по-значителен от този преди 1944 г. В СИВ, по линия на междусъюзното разделение на труда, страната получи правото да развива най-модерни отрасли като роботостроене, информационни технологии и пр.

Факт е, че за разлика от тогава, вече двайсет години ние, българите, тъпчем на едно място, още по-точно, движим се по спирала на национален упадък. През последните две десетилетия чрез корупцион­ни актове, чрез различни видове приватизация, от които почти не влизат финанси в хазната, се „уреди“ невъобразим грабеж, под предлог, че се моделира нова буржоазна класа от собственици. Въпреки тази порочна практика, все още остават мощности за разпродажба и лично обогатяване, което показва колко много бе постигнала родината ни по времето на социализма. Този фонд от материални и финансови активи е натрупан през трите десетилетия управление под ръководството на Тодор Живков. И с просто око се вижда, че днес сме далеч по-изостанали в главните сфери на производството, на износа, на акумулирането на дивиденти в сравнение с периода на социализма.

 България, както и другите социалистически страни, изостанаха през 80-те години в ефективността на производството, не реализираха навреме научно-техническата революция. Но през същите години Живков се зае да обнови индустрията ни чрез сделки преди всичко с Япония и Германия, което е един плюс. В същото време, поради авторитарния стил при вземането на решения в държавата, оспоримо е дали и до каква степен беше реалистично изграждането на отделни индустриални общности. Например, на Завода за тежко машиностроене край Радомир. Трябваше ли да се поставят основите на „Кремиковци“ на избрания терен, и то край столицата? Можеше ли по-интензивно да се развива леката промишленост? Не носи ли вина Живков, че десетилетия преди 1989 г. проведе политика на преминаване на ТКЗС-тата в АПК, на кооперативните асоциации — в държавни обединения? Трябва да се помни обаче, че докато част от страните от Източна и Централна Европа полагаха грижи да достигнат ръста на промишлеността си от 1939 г., България много по-очевидно изпревари собствените си показатели отпреди Втората световна война.

В този план двама български държавници след Освобождението успяват да постигнат модернизация и разширяване на икономическите и търговските устои на държавата в неоспорими мащаби: Стефан Стамболов и Тодор Живков. Стефан Стамболов, бидейки няколко години на кормилото на властта, освен с реалните постижения в стопанския развой, остава в българската история с това, че очертава перспективите за икономически просперитет. Тодор Живков превърна тенденциите на многоаспектната модернизация на страната в устойчива политика със завоевания, които и перестроечната пропаганда не е в състояние да компрометира истински, въпреки ресурсите на медийната мрежа и реклама. Но и двамата големи държавници са уязвими по отношение на демократичността и представите за морал в управлението на държавата.

По времето на Тодор Живков беше осъществен внушителен разцвет на науката, културата и образованието. Литературата и изкуството постигнаха забележителни резултати, сравними с резултатите от първата половина на ХХ век. А в определени сфери и жанрове успехите са уникални. Българският роман като общоевропейска величина фактически възникна след 1944 г., като подемът от 50-те години продължи и след това. Върховете на театралната ни режисура са от периода, когато управляваше Живков. И какво че много от блестящите театрални постановки сигнализират за неблагополучия в етическото пространство и в това на човешката свобода? Нали изкуството — и това на социализма — няма за задача да декорира пороците на човека и епохата?

За мен най-плодотворни, свободни и вдъхновяващи за творчество бяха 60-те години, когато Живков току-що бе поел държавната власт. Тогава се появиха шедьоври на българската литература и изкуство, характеризиращи се със синтез между волята за съпротива и вярата в социалната справедливост. Но специално в изобразителното изкуство истинското разкрепостяване от догмите и естетическите ограничения настъпи в средата на 70-те. Певческото ни изкуство беше признато за неповторимо в световни измерения. Киното се отличи с високи качества на гражданска дискусия и нова естетика. Изкуството на смеха, защитено през първата половина на века от Алеко Константинов и Ст. Л. Костов, намери през втората му половина своите нови първомайстори в лицето на Йордан Радичков и Станислав Стратиев. Пиесите на Стратиев са съизмерими с тези на Мрожек, Йоркени и Вампилов. Най-талантливото поетично поколение в новата ни литература се роди и утвърди след 60-те години: наричат го антисталинско, а по инерция от преди — „априлско“. Нужно ли е да привеждам примери за открития от световно значение на българската наука? Да навлизам ли в територията на образованието — достатъчно е, че българските квалифицирани специалисти бяха търсени и в най-развитите страни на планетата. Осъществена беше мечтата на поколения идеолози и философи на образованието: то да бъде общодостъпно и безплатно.

Вярно е, че имаше години и на по-значима политическа стагнация в културата, факти на администриране в литературата и изкуството, спиране на театрални постановки и филми. Но талантливите произведения, дори и когато цензурата искаше да ги постави под ключ, така или иначе получаваха път към публиката, бяха публикувани и играни. След 10 ноември 1989 г. у нас не беше открита стойностна дисидентска литература, както се случи в СССР и в останалите социалистически страни. Литература, която да е била под официална забрана, с отказ за отпечатване.

Жизненият стандарт тогава беше по-задоволителен от сега, когато благата се притежават от поразително тясно малцинство, а бедността, недоимъкът и гладът са участ на милиони българи. Здравеопазването също стана безплатно и общодостъпно, обхващайки най-малките селища по времето на социализма.

Тодор Живков остави след себе си една цивилизована, добре уредена и функционираща държава с всички нейни компоненти: икономика, социално осигуряване, духовни придобивки.

Българската социалистическа държава изгради солидна система за сигурност — вътрешна и външна. България бе член на Варшавския пакт, както днес членува в НАТО. Но притежаваше боеспособна армия, въоръжена с модерна техника. Страната можеше да устои на нападение и евентуални атаки от съседните държави, на агресия от сериозни военни сили. В нея нямаше чуждестранни военни бази, нито контингенти от български войници, подготвяни за пушечно месо в международни наказателни операции. Сега тя е разграден двор, надяващ се на „благоразумието“ на съседните държави.

НАТО едва ли е в състояние да ни защити с оглед на хипотетични ситуации на напрежение в Югоизточна Европа. Не успя да направи това за Кипър, камо ли да го осъществи за България. Когато се оценява период от над три десетилетия, трябва да се вземе предвид, че нашата държава запази своите граници, не участва в никакви локални войни, освен в окупирането на Чехословакия от „братските армии“, но нашето армейско поделение не извърши репресии срещу цивилните граждани.

Тодор Живков направи рязък завой в провеждането на националната ни политика. С риск да загуби водещите си позиции в соцлагера, той подчерта първостепенното значение на независимата политика, даже когато е „под похлупака“ на велика сила като СССР. Съучастник е в „преврат“ в историческата наука, като подкрепи онези наши историци, които доказваха, че историята на Македония е миналият летопис на България; че македонският език е диалект на българския; че за нова Македония може да се говори само от първата четвърт (или първата половина) на двайстото столетие. Отношението му към генезиса на македонската държава го конфронтира както с решение на Коминтерна отпреди няколко десетилетия, така и с ръководството на Югославия.

На Турция искаше да покаже, че не бива да се надява на сериозна „пета колона“ на българска територия. Държеше на отличните добросъседски връзки с Гърция.

Като изкусен и ловък политик той плетеше така отношенията, че да са изгодни за държавата. Е, може тайно да е наричал същата тази държава „моя“, в смисъл, че е неин върховен повелител и притежател, но по същество така той успяваше да служи на отечеството си, без да залага в нужната степен на моралния кредит при различните видове договаряния. Със СССР постъпваше по подобен начин. Кълнеше се във вярност едва ли не до ниво унижение, не се уповаваше на достойнството, както примерно Янош Кадар, целуваше се с братушките, накичи Брежнев с ордени, но пък успя да внесе на възможно най-ниските цени в света нефт и суровини от Съветския съюз и се одързости да ги преработва и препродава с печалба за страната ни.

С тези постъпки приличаше на Хрушчов, който, за да оцелее, е играл украинския танц гопак пред Сталин. И двамата — Хрушчов и Живков, бяха селяни. И двамата —  хитровати и приспособими към ситуациите на времето, за да могат да се възползват по-добре от тях. Хрушчов обаче допусна да го подведат и да му грабнат властта. Това не би могло — поне тогава — да се случи на Живков. Приел, че държавата е институция, която трябва да бъде укрепвана, той черпеше с пълни шепи от философията на властта, описана от Макиавели в „Князът“. Можеше да се сниши, но и да бъде безмилостен, щом някой иска да си присвои върховните му държавни „регалии“. Затова беше безпощаден в разправата си с всеки „втори човек“ в държавата и партията: периодично го изпращаше в забвение с куп обвинения, които само отчасти могат да претендират за обективност. Влизаше в оборот и демагогията като аксесоар на „вечната“ политика.

Така постъпи с Борис Велчев, негов боен другар от нелегалната борба, комунист със смъртна присъда преди 1944 г., земляк от съседното Етрополе, личност с организационен талант от национален мащаб, ползващ се със заслужен авторитет в партията и обществото. До определен момент Живков активно подкрепяше и работеше за издигането на Борис Велчев до „втори“ партиен ръководител в държавата. Верен обаче на усвоения властови похват и под фалшив предлог, свързан с творчески изяви на сина му Иля Велчев, Живков се разправи през втората половина на 70-те години без сантименти със своя заместник по партия, оставяйки му като „компенсация“ длъжността член на Държавния съвет.

Друг пример. С кадрите от Ямбол, доблестни дейци на Шеста оперативна партизанска зона — Панайот Каракачанов и Борис Киров, които се опитаха да радикализират решенията на Априлския пленум в името на социалистическата демокрация, Тодор Живков постъпи още по-круто. Ген. Каракачанов (зам.-министър на вътрешните работи, ресор „Гранични войски“) и полковник Борис Киров (зам.-началник на ВКР) бяха отпратени — духа на превъзпитателните мерки — за председатели на селски кооперативни стопанства в родната им Ямболска околия. След изтичане на известния само нему наказателен срок позволи да се върнат в София и да заемат постове, сравнително престижни, но извън структурообразуващата номенклатура на кадрите от висшия ешелон.

По подобен „целесъобразен“ начин реагира на филма „Прокурорът“, създаден по едноименната пиеса на поета Георги Джагаров. През 1964 г. Живков горещо подкрепи успеха на тази пиеса, разобличаваща репресиите по време на култа към Сталин. Но няколко години по-късно филмът „Прокурорът“ попадна в списъка на забранените кинотворби. Тази забрана не би могла да се реализира без санкция на държавния и партиен ръководител. Изненадата дойде и защото поетът драматург имаше славата на негов любимец. Вероятно Живков е отчел с прагматизма на хладнокръвен държавник ситуацията около чешките събития. Може би го е уплашила и безпощадната сила на „киноокото“, което много по-разобличаващо, отколкото драмата, разкриваше свирепото политическо насилие, упражнявано през 50-те години.

В същото време Живков умееше превъзходно да се прави на гламав, дори и на мижитурка, за да изпревари на виража съперника си. Но когато спечелваше „двубоя“, не се отдаваше на наслади и самозабравяне, а мигом реагираше: обичаен маниер за него бе не да „отреже“ главата на победения си противник, а да го обезсили чрез облаги, пред които не може да се устои. В литературата най-близки копия на Живковия манталитет намираме в Елин-Пелиновите разкази — не единствено в образа на Андрешко. Според мен Живков нямаше особено високо мнение за отделния човек, но държавата я гледаше отдолу нагоре, влагайки в нея сакрален смисъл.

В нашите артистични среди, както изтъкнах,  идваше най-вече, защото обичаше театъра, това беше „неговото“ изкуство. Живков вземаше участие в следпремиерните коктейли и защото на тях можеше да чуе най-невъздържаните ласкателства. Гарантирам: няма по-силни, но и по-коварни ласкатели и угодници от актьорите. Те се превиваха до припадък пред него, обсипваха го с комплименти, за които Първия знаеше, че са лицемерни. Но все пак му беше приятно! Актрисите се притискаха в набитото му тяло на балканджия, за да удостоверят, че са готови на всичко, защото са очаровани от властника.

Веднага след 10 ноември се проведе пленум на Съюза на артистите в България. Състоя се в салона на бившия театър „Трудов фронт“. Като член на бюрото на съюза, и аз участвах в пленума. Сякаш по нареждане „свише“ заваляха нападки от актьори и режисьори, злостни характеристики, оплювания и ненавистни реплики както срещу социализма, който довчера бе тяхна кауза, така и срещу благодетеля и щедрия меценат, срещу държавника, комуто толкова пъти бяха целували и подметките. Тези реакции ме погнусиха. И аз, макар и преизбран в новото Бюро, предпочетох да се откажа.

 

10.

 

И след контактите си с Тодор Живков продължих да правя странното за мнозина разграничение между държавника и партийния лидер Живков. Той несъмнено е голям национален държавник, което се потвърждава от солидна аргументация. Живков работù за просперитета на отечеството по матрица, използвана през вековете и формирала мощни държави и империи. Издига значението на целесъобразността за сметка на етиката. Това не му попречи като модерен прагматик да проумее, че прекаленото насилие и ограничаването на човешките права е опасно и за него, и за държавата. Затова предпочете да редува по-директни и по-приглушени форми на насилието с разширяване на човешките свободи (но с мярка!).

Не може да се отрече, че през неговото управление беше премахната системата на лагерите; грубите насилнически методи бяха отхвърлени и само в отделни случаи — актуализирани. Всичко това той съобразяваше с процесите, които ферментират в обществото. През първата половина на 60-те умело конструира политиката си за модернизиране на икономиката с предоставяне на по-значима творческа свобода. Същевременно лично Живков даде знак за стагнация в края на 60-те и началото на 70-те, може би под въздействие на пражките събития. В тази историческа ситуация Живков, който настоява, че е политик-реформатор, изпълни указанията на застаряващия консервативен кръг в Кремъл. Досещал ли се е, че се пропуска огромен шанс за обновяване на социалистическата система, а и за оцеляването ù?

Като партиен ръководител Тодор Живков подпомогна явления, които обособяваха нова класа на управленците, държана под контрол чрез привилегии и подмяна на неповторимия индивид с автоматизмите на държавата. Така Живков подготви своя „гробокопач“ — част от неговата „преторианска“ гвардия оглави снемането му от властови позиции и организира допълнителното му опозоряване, като замени „зрелия“ социализъм с капитализъм от примитивно коляно. Какво че Живков не беше краен в произвола си? Че вътрешен глас го възпираше от постъпките на самодура (човек, действащ по прищявка, унижавайки достойнството на другия –рус., бел. ред.)? Че прилагаше крайно насилие в изключителни случаи? Той, понеже съизмерваше човешкото битие с върховенството на държавата, не се и съмняваше, че съществува аморалност — полезна за строежа на държавното единоначалие.

Подобно разбиране разруши традиционни етически стойности и на народа ни, засили чувството му за безвремие, за живот без цели, за цинизъм, който употребява масите в собствен интерес. Това пък помогна народът да доразвие пословичния си конформизъм и рефлекс за приспособяване, да немее пред измамата и да се примирява с манипулациите и отнемането на обещаните му свободи. Самият Живков, преди да го освободят от заеманите длъжности, както вметнах, имаше неадекватно поведение, което ни караше да желаем незабавното му отстраняване от властта. Но като сравнявам тези му представяния със зрялото му и солидно поведение на срещите ни, започвам да вярвам на версията, че са му давали психотропни лекарства. Едва ли новото му здравословно и нормализирано състояние беше продиктувано само от проглеждането на държавника, загубил привилегиите на имащ власт човек.

Що се отнася въобще до ситуацията с аморализма, безскрупулността, лицемерието, отхвърлянето на етиката за сметка на масовата манипулация от днешните управляващи, тя е далеч по-неприемлива от начините, по които Живков използваше безнравствеността за политически цели.

Днес се употребява едно клише във връзка с Тодор Живков — че е „диктатор“. Което ще рече, че е разширявал пълномощията си чрез способи на деспота-самодържец. Диктаторът обаче не е толкова лесно да бъде разпознат като категория. Той поначало узурпира държавата, за да осъществи собствения си произвол, налагайки диктат (терор) над населението. Живков, въпреки че беше податлив на практики, типични за „твърдата ръка“, работеше за разцвета на държавата и за удовлетворяване на материалните и духовните нужди на хората. Негова марка беше „мекото насилие“ (dicta blanda), предпазващо личността на властника от системна употреба на грубо насилие.

Понастоящем термините „диктатор“, „диктатура“ все по-ясно се открояват като част от идеологическия арсенал на стратезите на глобализма. По принцип всеки държавен ръководител, който се противопоставя на интересите на Златния милиард човеци, и конкретно на САЩ, първо бива дискредитиран на политическа и интимна плоскост, след това го обявяват за насилник и диктатор. Същевременно народът се изобразява за жертва на същия диктатор. А това според световните центрове на глобализма налага да бъдат защитени поруганите човешки права и внедрен нов „демократичен режим“.  Това  се извършва с инструментариума на медийната пропаганда, протестите, превратите, поръчковите репресии и войни, организирани от свръхдържавата, с цел „диктаторът“ да бъде свален от власт. Той и семейството му са обявявени за престъпници, обещава им се справедлив съд, в последно време международен, като междувременно новата власт или „разбунтували се възмутени граждани“ ги отстраняват — административно или физически. В този аспект класифицирането на даден управник  (държавен ръководител) като „диктатор“  би трябвало да се подлага на обективно  обсъждане и анализ.

Поясненията, които давам, не означават, че не съм имал разминавания с идеята за държавно строителство на Живков. Тя не беше съзвучна с моята представа за държавата на социализма, в която не елитарната воля на субекта, а пряката демокрация на народа („обществото на съветите“) решава съдбата на държавната институция. Живков се помъчи да имитира такова устройство чрез обществено-държавното начало. Но то най-често се провеждаше формално или не се реализираше. България има късмет, че Живков нямаше характер на авантюрист, че се пазеше от крайностите (типичен белег на нашето селячество), че съчетаваше жизнеспособността си (и разгула) със своеобразно, признато от него като ценност, пуританство (например, режима на хранене), че уважаваше семейните ценности (отново се докосваме до българския селски свят). Но трябва ли социалистическата общност да оставя съдбата си в ръцете на една личност, пък била тя и с високи достойнства на държавник?

Още повече че през първата половина на 70-те години, прекарал начело на партията и държавата близо петнайсет години, Тодор Живков започна да гради национална общност, която в някои отношения се родее с монархическия принцип. Предишните му щения да го ухажват и хвалят преминаха на равнище политика: отделяне на Живковата личност като неприкосновена! Без да прибягва до дипломатически тънкости, той си създаде близко обкръжение, съставено от преторианци, от предани лично нему хора и земляци; форсира издигането на дъщеря си Людмила за своя наследница, даде зелена светлина пред висшата кариера на сина си Владимир.

Тези деформации в политическия маниер на Живков пораждаха къде по-открити, къде по-завоалирани несъгласия и протести. Спомням си как в края на 70-те главният секретар на Комитета за култура Стефан Ганев ме канеше на разходки в обедните часове по „Витошка“. Поводът за тези срещи беше тревогата му, че за партията е опасен завоят на Живков към авторитаризъм, че отделният ръководител не бива да разполага с неограничена власт. Стефан Ганев споделяше, че такива практики застрашават социализма и неговото бъдеще. Иначе Ганев беше дисциплиниран и крайно добросъвестен партиен и държавен ръководител, организатор на всички инициативи, провеждани от екипа на Людмила Живкова, включително асамблеята „Знаме на мира“, „Камбаните“, детските форуми, международните научни конференции и пр. Тогава си мислех: щом и Стефан Ганев изразява, макар и дискретно, недоволство и безпокойства, значи все пак, дори и на фона на постиженията, „има нещо гнило в Дания“.

Тодор Живков (и въобще социализмът на ХХ век) не можа да реши кардинален проблем на комунистическото движение: как да бъде съединена реализиращата се справедливост с изконния стремеж на човека към свобода. В тази насока социализмът на ХХI век е призван да намери хармония между тези две ценности; да осмисли отново казуса, според който без свобода равенството възстановява несправедливостите и пирамидалната обществена структура. Да намери решение как да бъде отхвърлено самоволното и неограничено насилие.

На няколко пъти съм правил опити за по-цялостни оценки на Тодор Живков като държавник и деец на левицата. Те са отразявали мнението ми за огромните му приноси към България като неин строи­тел, както и за противоречията при реализацията на идеалите на социализма в държавния му градеж. Ще подкрепя мисълта си с откъси от политически портрети, написани от мен за Станко Тодоров и Георги Йорданов.

В портрета „Георги Йорданов в новата политическа история“ пасажът е следният: „Неведнъж съм разсъждавал кое мотивира близката връзка на Георги Йорданов с Тодор Живков? Само нуждата от покровителство ли е причина? Според мен Георги Йорданов се е водил и от още няколко рационални съображения. На първо място, той е разбирал, че в кръга от тогавашни ръководители Тодор Живков се отличава с безспорни държавнически качества. Ние, в писателските среди, поне моят приятелски кръг, се отнасяхме скептично към особата му (едва след 1989 г. в серия разговори с него се убедих, че всъщност Живков притежава респектиращ политически и държавнически потенциал, че икономическите успехи, постигнати под негово ръководство, не са плод на случайности). На второ място, Георги Йорданов е проумявал, че Живков е склонен да реформира утвърдените практики на „зрелия“ социализъм, че полага усилия да измъкне страната ни от блатото на „застоя“, че е убеден патриот, готов да се съюзи и със сатаната, ако това ще е от полза за отечеството.“

От портрета „Хуманистичната кауза на Станко Тодоров“ ще приведа паралела между Ст. Тодоров и Тодор Живков: „Станко Тодоров изхождаше от една светла представа за човека, от ренесансовото или постренесансовото усещане, че човекът е роден за доброто, че то не може да не се прояви в него, стига ръководителят, духовният и политическият пастир на народа да притежава морални критерии и задръжки. Че комунизмът, като високата степен в осъществяване на хуманизма, предполага повишено доверие в конкретните качества на отделния човек. Доверие, което бъдещето ще олихви. Той залагаше на вродените възможности на индивида да гледа небето, да се заразява от добрия пример, да еволюира в резултат на  подобрените външни условия като представител на нова цивилизация. Проклятията към слабостите на българския народ, произнасяни от големи български интелектуалци, също са предизвиквали горчив вкус в устата му, но се е мъчел да компенсира разочарованията си с глътката вяра на убедения в идеала общественик.

Тодор Живков, според мен, се отнасяше много по-скептично към подобни духовни ангажименти. Той изхождаше главно от съображението, че историята се строи от несъвършен човешки материал, че хората са градивни елементи на настоящето и бъдещето и че в името на тяхното щастие е за предпочитане те да се подтикват с остен, да им бъде надяната юзда между зъбите. Накратко — да се упражнява насилие спрямо свободните им действия. Той беше своеобразен „материалист“, не вярваше в идеалните „проекти“, макар че обичаше да кади тамян в тяхната аура, знаеше, че народът трябва да бъде нахранен, обут, изучен, да бъдат задоволени материалните му потребности и чак тогава ще става въпрос за моралните и духовните нужди. В такъв аспект беше селски адепт на Марксовия материализъм, който не иска да бърка душата с тялото.

Живков не се доверяваше и на най-близките си сътрудници и съратници. И към народа гледаше недоверчиво, затова го омайваше с легенди: за родния Правец и за славния си произход. Иначе укрепваше реалната власт на партийния и държавния елит, целенасочено го отрупваше с привилегии: да спечели предаността му. Живков знаеше превъзходно традиционните слабости на българина — безропотността, нагаждането към силния, търсенето на най-близка материална изхода, лесното приспособяване. Трябва да подчертая: играеше върху народната воля като велик майстор на фолклорното изкуство! Той, който беше напорист и уж безапелационно твърд, остава в биография­та на ХХ век като идеолог на историческия компромис.“

 

11.

 

Финалът на този текст е отворен. Ще го допълнят бъдещите автори, необременени като сегашните с конюнктурност и склонност към фалшификати. А и каквото исках, споделих го, без да гримирам историческите ситуации и без да се съобразявам с „куртизанските“ нрави на днешния период.

През юли 2011 г. Георги Йорданов ми предложи да отида на сбирка в централата на „Позитано“ 20. Там с членове на Бюрото на БСП щели да утвърждават план за честване на стогодишнината от рождението на Тодор Живков и състав на Инициативен комитет за празника. Беше вторник, Бюрото заседаваше повече от предвиденото, така, че заседанието се проточи. Предлагаха Йорданов за председател на Инициативния комитет, но той сметна, че ако член на Бюрото на БСП оглави комитета, представителността на честването ще е по-значима. Това осигуряваше по-сигурен ангажимент на соцпартията. Иначе, съм свидетел как Живков ценеше по-младия си кадър. Георги Йорданов разговаряше с него доверително, като с много близък човек, когото няма да изостави. Навремето Живков на среща, в която и аз участвах, го помоли да събере недостигащи му статистически данни за развитието на България преди 1989 г. Нужни му били за дописване на мемоарната му книга, а тук без документация бил като с вързани ръце.

Георги Йорданов (в присъствие на внучката Жени Живкова) информира присъстващите от „Позитано“ как смята да протече стогодишнината. От другата страна неколцина членове на Бюрото със строг тон заявиха, че официално участниците в Бюрото не могат да бъдат ангажирани с Инициативния комитет, но като частни (физически) лица, поне един или двама от тях — било възможно.

Личеше, че темата не им е чужда, но са задължени да не проявят пристрастие към „спорна“ личност като Живков. Идеологът Бойко Великов наподобяваше велемъдрост, от която нищо не произтича. Евгений Узунов лъчезарно се усмихваше, може би за да не се разбере какво по-точно мисли или с кого се съобразява. Одобрено беше предложението да се направи събрание в столицата с доклад за Тодор Живков (а не само тържествено събрание в родния Правец). Както се и очакваше, БСП намери начин да се разграничи, за кой ли път, от фигурата на своя бивш многолетен лидер и да си измие като Пилат ръцете. Обещаха постфактум софийското събрание да се проведе след президентските и местните избори (но не се състоя!). Което по аналогия напомня отново жеста на Пилат Понтийски.

Не съм наясно с Божиите дела и не зная как се е почувствал духът на Тодор Живков след този „инцидент“ с честването му. Може би се е наскърбил: ръководството на родната му партия май продължава да се страхува от него. А може би се е надсмял над себе си, защото още през 70-те и 80-те години на миналия век сам подготви собствените си отрицатели, предоставяйки им високи постове според градуса на подмазването и номенклатурния им произход.

Сегашното ръководство на БСП, според мен, съзнателно търси причини, за да се разграничи от Тодор Живков, отказвайки да направи многостранен и дълбок анализ на дейността му като държавник и политик. Как е възможно във връзка със стогодишния юбилей на бившия държавен глава ръководството на БСП да взема решение, според което членовете на политическото бюро могат да участват в инициативния комитет само като физически лица, не и като партийни ръководители? Не е ли абсурдно да се отлагат юбилейните инициативи в столицата за след изборите — това или е плод на фантасмагорични представи, или недомислие, за което БСП ще плати съответна цена. Не е ли странно синът на съпартизанина на Живков от бригадата „Чавдар“ Димитър Станишев да се съгласява с порочните оценки на бащите на преустройството от зората на демокрацията — и за Живков, и за социализма?

Ако тогава все пак е било обяснимо малодушието — бившият Първи е бил жив, имал е много сподвижници, може пък да тръгне на авантюра за връщане на власт, — днес мъртвият Живков може ли да представлява реална заплаха? Да речем, че опасението е не от самата фигура на Живков, а от възможността да се реабилитират насилието и произволът от времената на социализма. Но и в този случай е необяснимо защо БСП определя себе си за наследник на БКП, а толкова се срамува (страхува) от наследствата на бившия дългогодишен държавен глава? Какво придобива социалистическата партия, когато добрите чувства на българите към делото на Живков си ги присвояват ГЕРБ и Бойко Борисов? Бойко Борисов ли трябваше да напомни, че тъкмо БСП е длъжна да даде оценка на своя дългогодишен лидер?

Аз съм сигурен, че ръководителите на БСП днес са готови да дадат оценка за Тодор Живков. Те вече са в състояние да набележат историческата гледна точка, но преднамерено оставят тази задача на бъдещето. Тяхната тревога произтича от това, че становището им относно Живков няма как да не повдигне и въпроса за социалистическата ера като най-важния и най-плодоносен етап от модернизацията на България през ХХ век, че една съпоставка между времето на Живков и времето на прехода, отгледано от лидери на БСП, ще разкрие тежки вини на бащите на нашето преустройство и на техните наследници. А това ще доведе до ревизия на идейни постановки, на исторически прегледи, но и на кадрови решения, отнасящи се до кариерата и бита на сегашни леви ръководители.

Допускам, че има още поне две причини, които влияят върху подобно поведение на нашите лидери. Според мен те особено се страхуват от реакцията на ПЕС и западната социалдемокрация, които биха могли да ги обвинят в носталгия по предишните форми на социализма, определяни като тоталитарни и „съветски“. Да ги укорят, че отлагат обновяването на БСП за сметка на съобразяване с реваншистки вътрешнопартийни настроения. А и посланиците от натовските държави могат да се присъединят към такива оценки, само че по-безапелационно, с много по-драстични внушения относно профила на соцпартията, която се конфронтира с „демокрацията и реформите“.

Ще призная, че такива опасения, свързани с политиката на ПЕС, не са толкова безпочвени. Немалко от лидерите на Партията на европейските социалисти и до ден-днешен отказват да се съобразят с реалностите в бившите соцстрани, с историята на техните комунистически и социалдемократически движения, с ролята им в националния живот през различни исторически етапи на ХХ век, с приноса им за разгръщането на антифашистката съпротива и осъществяването на социалистическото общество преди 1989 г.

Представете си, че посланик Джеймс Уорлик примерно получи възможност да произнесе крайна присъда върху миналата история на БКП, върху времето на социализма. Та Уорлик направо би забранил лидерите на нашата левица и на БСП да черпят опит, и то позитивен, от периода преди 9 септември 1944 г., камо ли да се отнесе с добро отношение към социализма и негови ръководители като Г. Димитров или Т. Живков.

Вместо да се държи като сгрешил ученик, ръководството на БСП, според мен, е в състояние да посочи, че е в правото си да има родословно дърво и да съди за него обективно. Това в никакъв случай не означава исторически реваншизъм, връщане към грешки на социализма, не реабилитира крайното насилие и деформациите на едноличното управление. Днес лидерите на БСП са призвани да анализират близкото минало на страната ни от дистанция, да се разграничават от недостатъците, от по-малките и от по-крупните дефекти на предишната социална система. Нима някой им забранява да критикуват, и то остро, тежненията на Живков към еднолично властване, демагогските му прийоми, аморализма му, съучастничеството му в структурирането на номенклатурните привилегии и оформянето на „новата класа“? И в същото време да отчитат забележителните му приноси като български държавник, като изявен политик — модернизатор на България през ХХ век, като личност, която остави след себе си една от най-развитите в индустриално отношение държави — нови технологии, добър жизнен стандарт, висока степен на образованието, науката и културата, постижения във външната политика и сигурността.

Това, което набелязвам, е контур на един от подходите към социа­лизма и Тодор Живков. Характеристиките биха могли да са по-сурови или по-меки. Но при всички случаи те са нужни на съвременността и на БСП, на българската левица. Освен всичко друго, сегашната реакция на БСП лидерите създава впечатление за непоследователни постъпки, за разминаване с историята, за етическа миниатюрност.

Другата хипотеза, която за мнозина ще изглежда невероятна, е, че днешните ръководители на БСП изпитват боязън от силата на задкулисни фактори и играчи, за които както социализмът, така и Тодор Живков са приковани завинаги върху стълба на позора. Интересите на тези фактори и играчи диктуват епохата на социализма и неговите строители като Т. Живков да останат во веки веков с клеймото „упадък“ и „диктатура“, като по този начин се проектира по-безболезнено преминаването на БСП върху релсите на социаллиберализма или либерализма, върху фундамента на новата геостратегическа и геополитическа ориентация на страната и сънародниците ни.

Двойните стандарти, прилагани към миналото на БСП, се проявиха и при отбелязването на 9 септември. Не само според мен, тази дата би могла да бъде обявена за празник на нашата партия с организирането на масови събрания и другарски срещи във всички села и градове на страната. Такъв празник обаче няма. Даже ставаме свидетели на „деликатно“ разграничаване на соцпартията от празничното събитие.

Тази година например на „Позитано 20“ се проведе обичайното юбилейно събрание под мотото „9 септември и градежът на София“. Парадоксално беше, че го организира Съюзът на антифашистите, а не БСП, или да речем БСП заедно с БАС. Този случай не е изключение: все по-често, когато се оказва уважение към възлови събития и личности, сътворили летописа на лявото ни движение от 1919 г. до 1989 г., „задачата“ се изпълнява от БАС, а ръководителите на БСП участват като „гости“ и наблюдатели.

От подобен характер е нелепицата с традиционните предложения на наши депутати парламентът да почита анблок паметта на  всички загинали, преди и след 9 септември 1944 г. Тазгодишното предложение на левите народни предстаители беше находчиво използвано от властта и десницата за гавра над героите на революционната и антифашистката борба.

В същото време си позволявам да попитам: как е възможно депутати от БСП да настояват за почитане паметта и на субекти, които превърнаха България в сателит на нацистка Германия, участваха в инквизирането и убиването на антифашисти, на наши сънародници,  комунисти, земеделци  и ремсисти? Тук нямам предвид невинно осъдените и убити след 9 септември, а палачите фашисти и техните идеолози!

Представете си, че убитият Гео Милев може и да „възрази“ срещу намерението да го почитат заедно с неговите удушвачи? Няма ли и Вапцаров да се надигне  от гроба? Вела Пеева, Яна Лъскова и Мати Рубенова ще поискат ли по този начин да бъде изразено уважение към техните екзекутори? А децата от Ястребино? А гимназистките партизанки с отрязани глави, изложени по селските мегдани? А бременната Дечка Сюлемезова с нейната поругана утроба? А поетите мартири, мъчениците Атанас Манчев, Кирил Маджаров и Христо Кърпачев? И те ли ще се съгласят да ги честват заедно с мародерите убийци? И въобще получено ли е съгласие от сенките на такива мъченици, от техните близки и роднини да се прави „с чужда пита помен“?

Ще повторя — общоевропейска норма е да няма давност за престъпленията на нацистката агентура срещу собствената държава и човечеството.

 

12.

 

Сергей Станишев имаше реален шанс да разшири влиянието на БСП, ако беше се наел да разчисти авгиевите обори на партийните измами след 10 ноември 1989 г. Негов дълг и човешка отговорност беше да изрече ново слово във връзка с историята на БСП: изворите ù от комунистическото движение — приноси и слабости; решаващия влог на социалистическа България в биографията на двайстото столетие; криминалния (а не единствено демократичния) облик на прехода след 1989 г. Вместо това той прояви прекалена търпимост спрямо перестроечното двуличие (това не омаловажава заслугата му, че оглави съпротивата срещу режима на ГЕРБ и Б. Борисов).

Потребно му е да направи още една стъпка — да помогне на своя­та партия, за да се освободи от силите, които я раздалечават от народната участ. Още от Стария завет е известно, че да се поставиш в положението на непризнателния Хам, е непристойно. От друга страна, сериозните прегрешения на Тодор Живков и на предишния социализъм не би трябвало да възпрепятстват усилията на днешните хора да усвояват позитивите от онази епоха. Толкова ли е безполезно днешните ни леви лидери да се поучат от предишния държавен глава? Как се модернизира една държава? Как икономиката може успешно да се базира върху производството и неговото обновяване? Как могат да се откриват пазари (на Изток и на Запад) за българските стоки? Как да се усвояват и прилагат нови световни идеи (като тази на китаеца Дън Сяопин)?

 От Тодор Живков могат да се научат уроци за независима национална политика (това той го постигаше, при положение че държавата е член на СИВ и Варшавския договор).  Живков и неговите сътрудници изработиха нова балканска и европейска политика. Те успяха да внесат информационна техника на най-високо съвременно ниво. Начертаха перспективите на многогодишни стопански планове, изпълнявани в срок. Биха могли да се поучат от редица белези на социал­ната политика преди 10 ноември 1989 г., макар днес историческите обстоятелства да са различни. Актуално значение придобиват важни моменти от политиката на държавата да подпомага науката и образованието, да стимулира културата,  да обезпечава материални блага за творците и т.н., и т.н.

Не правя апология на Тодор Живков, нито романтизирам социалистическия развой. Призовавам към почтена и исторически правдива позиция на ръководството на лявата ни партия. Това ръководство напразно си въобразява, че с прикриване на част от миналото на БКП, с премълчаване на порочното зачатие на прехода ще може да заслужи одобрението на елитарни имуществени кръгове с „червено“ потекло, като същевременно задоволи претенциите на недалновидни западни социалдемократи (действащи в синхрон с десницата от ЕС) за окончателна разплата с бившите комунисти от Източна и Централна Европа.

Безпокоя се, че през последните десет-петнадесет години повече на думи, отколкото на практика, се забелязва разграничаване от перестроечната конюнктурност. По-точно е да се изтъкне: идеологията на преустройството, така както я формулираха бащите на преустройството, в недопустими размери се възпроизвежда и до ден-днешен. Имитирайки методи на доктринера, в програмни документи на БСП продължават да бъдат повтаряни надживени и оказали се неверни схващания и становища от началото на 90-те. Нима загубата на масово влияние на БСП в страната (изчезнаха над милион потенциални леви гласоподаватели!) не е аргумент в защита на идеята, че обединението на левите сили у нас трябва да се изгражда не с оглед на тезиса за „малката модерна партия“, а върху широк спектър от партии и движения, които се намират по-наляво и по-надясно от БСП, както и с организации с патриотична ориентация? Неуспехът на Първанов със създаването на „Нова левица“ (така наречената Солунска четворка) е красноречиво потвърждение.

Грешката на Станишев е, че предпочита да дискутира и спори с Първанов по тактически въпроси, а не по философията и водещите направления на лявата идея в съвременния свят, по българската ù специфика и историческо своеобразие. В такъв аспект се актуализира отново дилемата Тодор Живков в контекста на българския социален и икономически напредък през втората половина на ХХ век.

Впрочем, каквото и да се прави, каквито и „маньоври“ да бъдат прилагани, каквито и ходове да се предприемат, истината и в БСП (и извън нея) е като шило в торба. Тя рано или късно ще изскочи на показ. И тогава водачите на трудовите битки у нас, на антифашистката съпротива, на социалистическия ни подем, в това число и лидери като Тодор Живков, ще застанат живи пред българската история.

Председателят на БСП Сергей Станишев бе избран за председател на Партията на европейските социалисти, което е признание и за него, и за обновителните процеси в българската левица, и по-конкретно в соцпартията. През десетилетията на прехода това е най-високият пост, заеман от българин, а в моите спомени се съизмерва с издигането на Георги Димитров за генерален секретар на Коминтерна. Станишев ще може и персонално да влияе върху развитието на социалистическите и социалдемократическите партии на континента, както и върху процесите вътре в Европейския съюз.

Според мен Станишев би могъл да активизира дискусията за отстъплението на левите партии на ЕС в управленски план, и то по отношение на различните леви, центристки и десни практики. Той може да разчупи предубежденията на западни дейци относно днешните социалистически и социалдемократически партии, преди това съществували като комунистически. Може да разшири информацията за еволюцията и разрастването на левите движения в България през ХХ в. Във възможностите му е да съдейства триадата „свобода, справедливост, солидарност“ да се допълни с ценността „ред“, както настояват редица западни леви политолози. Така ПЕС по-целенасочено ще може да обсъди и отстои новите задачи и функции на левицата в строителството на държавата или на държавните съюзи и обединения, в съчетаването на организираното натрупване на икономическия растеж и реалистичното разпределение и преразпределение на доходите.

Понастоящем отговорното отношение към държавата и държавните институции се възприема като по-присъщо за европейската десница, а не за левите партии. Но тъкмо ценността „ред“ ще коригира подобна постановка. Същевременно, струва ми се, в български условия могат да бъдат извлечени полезни уроци и от периода на
социализма.

Лява България, и по-конкретно комунистическото движение, даде на новата българска история и други крупни лидери освен Тодор Живков. Като философи, идеолози, активни политици и борци за социална справедливост тези лидери се открояват в биографията на ХХ век. Димитър Благоев е оригинален мислител и ерудит, с чиито заложби Тодор Живков не би могъл да се съизмерва. Благоев се отличава особено от Живков по пиетета си, проявен към отделната личност, а също така и с начина, по който издига етиката на най-високо стъпало сред социалистическите ценности. В този аспект Живков е готов да жертва правата на индивида в името на целта: цената е осигуряване на всенародния подем и благо. Той пренебрегва, най-общо казано, важни моменти от моралния кодекс на човека.

Значима фигура както на българското, така и на световното революционно движение е Георги Димитров, героят от Лайпциг. Той е борец за човешки свободи и правдини, надарен с огромна духовна енергия, с потенциал на „рано появилия се герой“. Образът му е запечатан в съзнанието на стотици милиони граждани на планетата като европейски събрат на латиноамериканците Че Гевара и Фидел Кастро. Тепърва ще се осмисля идеята му за „народна демокрация“, която реформира фундамента на комунистическото виждане за модерна реалност и влиза в летописа на европейските, азиатските, африканските и латиноамериканските народи. С този принос на Г. Димитров се занимават най-видни интелектуалци на ХХ столетие, включително и философът естетик, от когото съм се учил — Дьорд Лукач. Но Георги Димитров, в отличие от Живков, е голям световен и национален политик и революционер, не и държавник. Държавническата му (кратковременна) дейност у нас след 1944 г. не притежава историческия заряд в държавническата работа на Живков.

Това, за което споменавам, се отнася в по-значима степен и за Васил Коларов, и за Вълко Червенков — и техните активи са най-вече в сферата на политиката и идеологията, отколкото в държавното творчество. Освен това дейността на държавника В. Червенков се утежнява от факта, че се изявява през т. нар. сталински период.

Тодор Живков не е така мъдър като Димитър Благоев, пламенен и мащабен като Георги Димитров, „прояден“ от интелектуализъм като Васил Коларов или Вълко Червенков. Той и външно изглежда като по-ординерна особа, която не блести над останалите. С характерния си работническо-селски каскет, с масивното си невисоко тяло, върху което се е отразил тежкият селски труд на предците, с недодяланото си, с нарушен овал лице, с хитроватия си поглед и натрапчиво набиващия се в ушите ни глас, с тромавата си походка и неглижираността, трудно коригирана дори от най-отлични имиджмейкъри, Тодор Живков е огледално копие на широко разпространена типология на българина от Софийския край, и по-нататък от Северозападна и Централна България.

Парадоксът е, че именно Тодор Живков, ставайки „човек от народа“, израсна до равнището на най-крупен български държавник от ново време. Онова, което е недостатък на идеолога, на партийния ръководител, се превърна в предимство за държавния мъж от Правец. Тодор Живков, както показах, остави след себе си модерна държава със силно развити промишленост и земеделие, с култура и наука, постигнали неповторими успехи, със социални, медицински, образователни права, защитени единствено през неговия период на подобно високо ниво. Държава, ползваща се с неоспорим световен авторитет, въпреки че в много отношения се разминаваше в моите представи с характеристиките на социалистическата държава (общност). В същото време едноличната власт на Т. Живков „бронира“ интересите на номенклатурната върхушка, която освен крайно себична и неродолюбива, се утвърди след 10 ноем­ври 1989 г. и като въпиющо непризнателна към довчерашния си „бащица“.

През последните двайсет години БСП — това не се нрави на консервативните ù среди — успя да преодолее немалко идеологически предразсъдъци и ограничености, да „свери“ теорията с „вечно зеленото дърво“ на практиката, да се откаже от постановки, които са остарели и пречат на напредъка. Но когато се включва във властта, във властовите институции и структури, става ясно, че тя тепърва има да усвоява редица аспекти на изкуството да се управлява държава. За овладяването на такова изкуство е необходим и опитът на Тодор Живков, ръководил България в течение на повече от три десетилетия.

Естествено е оценките за Тодор Живков да възникват, кристализират и се допълват с различни нюанси през различни исторически етапи. Естествено е гледните точки на тълкувателите да конфликтуват и взаимно да кореспондират.

В този текст ми се искаше — въз основа на лични преживявания и опит — да изразя своето интимно и гражданско отношение на интелектуалец, изживял най-творческите си години в епоха, когато начело на държавата  стоеше Т. Живков, да се доближа, разбира се, и до по-строги, обективни критерии. Дали достигам до качествата, същността, „тайните“ на бившия Първи, дали съм безпристрастен или тенденциозен, времето ще отсее. Би ми се искало обаче написаното от мен да допринесе за създаване на истинския и неподправен портрет на големия български държавник Тодор Живков.

 

13.

 

Казах в началото, че от срещите си с Тодор  Живков исках да разбера доколко той прилича на Шекспировия крал Лир, отказал се самоволно от престола и след това предаван, опозоряван и унижаван от родните си дъщери, от най-близките си хора, от фаворизираното от него дворцово обкръжение. Накрая, отхвърлен, изпаднал в самота, депресия и отчаяние, той проглежда за истините на живота. Но прекалено късно, когато се е лишил вече от атрибутите на властта, за да може да накаже моралното зло и чудовищното вероломство.

Тодор Живков също беше отстранен от власт. Официално по собствена воля, неофициално по директива от Москва. Той също беше предаван, унижаван, в добавка на това и съден. Ударите му нанасяха негови партийни кадри, които  сам е издигнал. Няма как да не е преживял драматично прелома  в жизнената си съдба. Подобно на Лир и той може би е проклинал собствената си наивност, въпреки че тъкмо това качество е най-дефицитно при него.

Дали е страдал от безсъница, не зная, но че умееше да пази горчилката само за себе си, това го гарантирам. Вместо да ни занимава със своите  разчарования, той пародираше лицата, които са го наранили през последните години.

Бягаше от усамотяването. Вероятно поради тази причина гледаше да е заобиколен с гости — едни по-чужди, други по-близки. Сигурно в новата му ситуация болката от загубата на съпруга и дъщеря е кървяла в душата му още по-силно.

Лишен от „трона“, той не преставаше да играе ролята си на ръководител, който упражнява власт над многолюдието. Лир тръгва към края си обезверен и неочакващ щастлива развръзка. Тодор Живков, като жилав български селянин, не си позволяваше да се размеква, да показва обезверяването си. Напротив, изпитваше удоволствие да разиграва сцени, в които събеседникът не е наясно дали старият партиен лъв е изповеден, или си играе на „котка и мишка“.

Мои познати,  също приемани от Живков, са ми казвали, че и пред тях е сюжетирал по подобен начин своите разговори, отначало — леко несериозно, на всекидневни теми, после — подигравателно към личности, които не може да търпи, а накрая —  сериозен анализ и обобщаване на българския и световния политически живот. Държеше човекът отсреща да запомни поименно кои са неговите неприятели, и в по-малка степен кои са приятелите му.

Прежалил беше властта. Без власт излъчваше по-значима уравновесеност, реализъм и самопреценка — трезва, приземена, в контраст с доста свои предишни прояви на държавното поприще. Значи страданието, ако го е преживял екзистенциално, го е направило по-зрящ и по-самокритичен.

Ще споделя едно наблюдение, което кой знае дали е вярно. Имах чувство при срещите ни, че той вече мисли за мястото си в българската история, че сам воюва за опазване на политическото му наследство, за признаване на държавническите му приноси. Че се бои да не би да успеят в отрицанието на историческата му роля неговите „екзекутори“. И мен по един безспорен начин ме накара да променя мнението си за него.

Така Тодор Живков печелеше признание и последователи, без да  дотяга с хвалби за приносите си. Той, така смятам, беше убеден, че значението му в историята на България ще бъде оценено рано или късно. Но му се искаше това са стане по-рано,  докато е жив. 

Тодор Живков и днес е изправен пред съда на българската история. И днес мнозина го хулят, но все повече българи, опарили се през прехода, изпитват носталгия по дейността и образа му. Не само заради  спомените, а и защото осъзнават величината на неговия ръст, значимостта му като български държавник и политик. 

 

2011 г.