Ако вярваме на нашите медии, гръцкото правителство на СИРИЗА се състои от група популисти и екстремисти, които пропагандират „ирационални“ и „безотговорни“ популистки мерки. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. Напротив, тъкмо политиките на ЕС бяха и продължават да бъдат отявлено ирационални. След 2008 г. Гърция бе принудена да въведе крайни мерки на финансова дисциплина, за да сложи в ред своите финанси. Само че днес, седем години по-късно, страната е в ужасяваща рецесия, а гръцките финанси са в още по-голям безпорядък. И наистина, държавният дълг скочи от малко над 100% от БВП на близо 175% и сега възлиза на 320 милиарда евро. Ако това не е ирационално, то тогава тази дума няма никакъв смисъл.
Защо тогава ЕС причинява това на Гърция?
На всички ни е известно, че политиката на ЕС към сериозно задлъжнели страни като Гърция е политика на „раздуване и преструване“ – раздуване на периода за издължаване и преструване, че все пак всички дългове ще бъдат върнати. В такъв случай защо фикцията за издължаването е толкова непоклатима? Не е само, защото така немските гласоподаватели биха приели по-лесно раздуването на дълга; нито пък и защото евентуално опрощаване на гръцкия дълг би довело до подобни искания от страна на Португалия, Ирландия и Испания.
Истинската причина е, че просто властимащите не искат наистина дългът да бъде изплатен докрай. Истинската цел на отдаването на пари в заем не е печалбата от връщането на заема, а по-скоро безкрайното удължаване на дълга, което държи длъжника в постоянна зависимост и подчинение.
Едно десетилетие по-рано Аржентина реши да изплати дълга си към МВФ преди крайния срок (с финансовата помощ на Венецуела) и реакцията на Фонда бе смайваща: вместо да се радва, че си е върнал парите обратно, той (или по-скоро неговите най-видни представители) изрази тревога, че Аржентина може да използва новоспечелената си свобода и финансова независимост от международните финансови институции, за да захвърли строгите финансови политики и да започне безгрижно да харчи… Дългът е инструмент за контрол и регулиране на длъжника и като такъв се стреми към собственото си раздуване и възпроизводство.
Непрестанният натиск на ЕС върху Гърция да въведе мерки на финансова дисциплина, се връзва чудесно с онова, което психоанализата нарича Свръх-Аз. Собствено казано, Свръх-Азът не е етически, а садистичен агент, който бомбардира субекта с невъзможни изисквания и изпитва скверна наслада, когато субектът не успее да се справи с тях. Както Фройд ясно забелязва, парадоксът на Свръх-Аза е, че колкото повече се подчиняваме на изискванията, толкова по-виновни се чувстваме. Представете си някакъв извратен учител, който постоянно дава на учениците си неизпълними задачи и след това садистично се подиграва на тяхната паника и тревога. Ето това е ужасно сбърканото в изискванията/заповедите на ЕС: те дори не дават шанс на Гърция – нейният провал е част от играта.
Все едно гърците не страдаха достатъчно, та днес трябва да бъдат жертва на кампания, която мобилизира най-долни егоистични инстинкти. Когато те говорят за опрощаване на част от дълга, нашите медии представят това като мярка, която ще удари обикновените данъкоплатци, насъсквайки трудолюбивите обикновени хора срещу мързеливите и корумпирани гърци. В собствената ми страна Словения онези, които симпатизират на СИРИЗА, дори са обвинявани в национално предателство… Значи, когато по време на финансовата криза през 2008 г. големите банки бяха обявени в несъстоятелност, беше о’кей държавата да покрие техните загуби, похарчвайки милиарди (взети от данъкоплатците, разбира се), а когато цял един народ изпадне в нищета, дългът трябва да се връща.
Можем ли да излезем от този адски кръговрат на дълга и вината? Правителството на СИРИЗА успя. Кредиторите и техните съратници като цяло обвиняват правителството на СИРИЗА, че не се чувства достатъчно виновно; неговата вина е, че се чувства невинно. Ето какво безпокои толкова големите играчи в ЕС относно това правителството: то признава дълга, но не и вината. СИРИЗА се отърва от натиска на Свръх-Аза. Гръцкият финансов министър Янис Варуфакис въплъщава това положение по време на преговорите с Брюксел и Берлин: той изцяло признава тежестта на дълга и съвсем разумно твърди, че след като политиката на ЕС очевидно не работи, то трябва да се намери друго решение. Парадоксално, но идеята на Варуфакис и Ципрас през цялото време е, че правителството на СИРИЗА е единственият шанс за кредиторите да си получат обратно поне част от парите. Самият Варуфакис се чудеше каква тайна е карала банките да изливат пари в Гърция и да си сътрудничат с една клиентелистка държава, докато в същото време много добре са знаели как стоят нещата. Без мълчаливото одобрение на западните сили Гърция никога нямаше да задлъжнее до такава степен. Правителството на СИРИЗА е съвсем наясно, че ако изобщо има някаква основна заплаха, то тя не идва от Брюксел, а се намира в самата Гърция – една клиентелистка и корумпирана държава. И Европа (бюрокрацията на ЕС) трябва да бъде обвинена, че докато критикуваше Гърция за корупцията и неефикасността, продължаваше да подкрепя самата политическа сила („Нова демокрация“), която ги въплъщаваше.
По тази причина днес главната задача на всички истински леви е да изградят паневропейска солидарност с Гърция. Но не само защото съдбата на гърците е в ръцете на Европа. Ние в Европа сме свикнали да гледаме към случващото се в Гърция като дистанцирани наблюдатели и да следим теглото на тази обедняла нация със симпатия и състрадание. Само че тази удобна гледна точка почива на една съдбоносна илюзия. Онова, което се случва в Гърция напоследък, засяга всички ни – залогът е бъдещето на Европа. Така че когато в последно време четем за Гърция, трябва винаги да помним, че – както гласи старата поговорка – De te fabula narratur ( За теб се разказва тук – лат., б. пр.).
Левите в цяла Европа се оплакват как днес никой не смее истински да оспори неолибералната догма. Това, разбира се, е реален проблем: веднага щом някой наруши тази догма или просто бъде набелязан като възможен неин нарушител, страховити сили се развихрят срещу него. Въпреки че тези сили се явяват като обективни икономически фактори, в действителност те са илюзорни, идеологически сили. Тяхната материална власт обаче е не по-малко разрушителна. Днес сме попаднали под страшния натиск на нещо, което можем да наречем „вражеска пропаганда“. Нека цитирам Ален Бадиу: „Целта на всяка вражеска пропаганда не е да унищожи някаква налична сила (обикновено тази функция е отреждана на полицията), а по-скоро да унищожи някоя незабелязана възможност на ситуацията“. С други думи, вражеската пропаганда се стреми да убие надеждата: посланието на тази пропаганда се състои в твърдото убеждение, че дори и да не е най-добрият от всички възможни светове, светът, в който живеем, е най-малко лошият, и следователно всяка радикална промяна само би го влошила повече.
Някой трябва да направи първата крачка и да разреже Гордиевия възел на неолибералната догма. И нека все пак не забравяме, че онези, които проповядват тази догма – от САЩ до Германия – свободно я нарушават, когато това ги устройва. Борбата на СИРИЗА се простира много отвъд обикновената борба за социални придобивки. Това е борбата за цял един начин на живот, съпротивата на един свят, застрашен от ускорената глобализация, или по-скоро на една култура с нейните всекидневни ритуали и жестове, която е заплашена от постисторическото остоковяване.
Консервативна ли е тази съпротива? Днешните самозвани мейнстрийм политически и културни консерватори не са истински консерватори. Те изцяло подкрепят постоянното самореволюционизиране на капитализма и само искат да го направят по-ефикасно, като го снабдят с някои традиционни институции (като религията и пр.), които да удържат деструктивните му последици за обществения живот и да поддържат социалната кохезия. Истинският консерватор днес е онзи, който напълно признава антагонизмите и безизходиците на глобалния капитализъм, отхвърля опростения прогресизъм и следи за тъмната страна на прогреса.
Ето защо призовавам за дълбоко уважение към борбата на СИРИЗА. Самият факт, че те продължават да се борят, освобождава всички ни. Всички знаем, че докато СИРИЗА я има, има и шанс за всички нас.
http://www.potemkinreview.com/note-syriza.html
Превод от английски:
Момчил Христов
