Пеню Михайлов e професор по обща икономическа теория, доктор на икономическите науки. Преподава микро и макроикономика в Икономическия университет Варна, чете лекции и по икономика на социалната сфера. Работи в областта на общата икономическа теория и на социалната сфера. Автор е на множество статии, студии и монографии.
Историята трябва да се разглежда като „критическа история“ (Хегел). Да се изучава и преподава от онези, които искат да я разберат, а не да я фалшифицират и извращават. Истинността да се основава на факти и събития, субективната оценка да е в унисон с обективните критерии. „Философията на историята не е нищо друго освен нейното мислещо разглеждане… но историята трябва да обхване онова, което е било, и тя е толкова по-близо до истината, колкото повече се придържа към фактите“ (1).
Ако неокласическата теория се приеме за всеобщ принцип на икономическо поведение, тя определя влиянието на всички други отношения в икономиката. Проверката обаче установява, че теорията грубо се разминава с действителността, фалшифицира я и я представя в превратна светлина.
Въпросът е трябва ли преподаването на икономически знания във висшите училища изцяло да почива на неокласическата теория, станала ядро и основно направление на икономикса?
Налага се да се отчетат следните обстоятелства:
Първо, светът през ХХI век отиде толкова напред, че изисква критична оценка на изминатия път.
Второ, нито една теория не може да даде отговор на ключови въпроси за нашето съвремие, още повече — неокласическата.
Трето, знанието за икономиката се променя, ако вчера е едно, днес и утре – друго.
Четвърто, преподаването следва да отразява движението към многопосочност и разностранност, а не към закостенялост.
Ние все още нямаме карта за бъдещото научно познание, движим се слепешката, на принципа „проба-грешка“. В таблицата за химичните елементи Менделеев остави празно място на неоткритите елементи. Всяка фундаментална наука би трябвало да има такъв подход, да прониква по-дълбоко в същината на проблема. Предметът на науката не е веднъж завинаги даден, той търпи промяна, обусловена от времето, с което неокласическата теория не винаги се съобразява.
Защо отпадна политическата икономия
като учебен предмет?
Най-често доводите за премахване на политическата икономия във висшите училища се отнасят до следните по-важни неща:
– неокласическата теория е всеобща, универсална; в сравнение с други теории по-добре обяснява света; освобождава преподаването от скованост и ограниченост; от идеологически щампи и схеми, присъщи на предишни теории;
– политическата икономия е идеологически обременена, догматична и схоластична; теоретичната абстрактност я откъсва от реалността; неудобна е за капитализма, влиза в противоречие с интересите на политическата класа, доминираща в обществото.
Верни ли са тези доводи?
Определено не. Да разгледаме някои от тях.
Няма спор, че в политическата икономия трябва да се избегнат идеологическите щампи и схеми. Но може ли да се замени тя с „чиста икономика“, и най-вече с „Икономикс“. Нима той и теорията, която го проповядва, не страдат от подобна обремененост?
Теорията за вменяване и разпределение, например, не утвърждава справедливост в разпределението на доходите. Приносът на капитала спада, а присвоеният доход се увеличава. А какво да кажем за теорията на просмукването, според която когато богатите забогатеят, богатството им се просмуква в по-долни пластове и бедните забогатяват. Нещо, което напомня „пицата на Симеон Дянков“. Това ли е справедливост в разпределението на доходите? Идеологията се превръща в лъжеидеология. Защо на политическата икономия се предписва грях на идеологичност, а на неокласическата теория – научност? Последната е идеологизирана в не по-малка степен от първата (2).
Икономическата наука не е неутрална по отношение на моралните ценности на обществото. Деидеологизацията противоречи на самия предмет на социалната наука. Това го доказа и историята на обществената мисъл. По думите на Г. Мюрдал безпристрастна наука никога не е имало и не може логически да съществува.
Идеологията е неотменима черта на икономическата наука, критерий за оценка кое е добро и кое е зло, справедливо или несправедливо. Дали ще се признае или не, този факт обективно съществува. Обществото е подложено на масирана идеологическа пропаганда. Стрелите са насочени не към защита на обществената собственост и социална справедливост, а към прослава на капитала като тип система, на богатството, на крайния индивидуализъм и егоизъм.
„Идеите правят света“ (Платон). „Те стават материална сила, щом овладеят масите“, е казал Маркс. А според Дж. Рид разтърсват света. Така че идеологията не може да бъде аргумент за отхвърляне на политическата икономия и за утвърждаване на неокласическата теория като водеща в обучението във висшите училища. Новите реалности изискват нови парадигми. „Философите досега по различен начин са обяснявали света. Въпросът обаче е той да бъде изменен.“ (3)
Ако идеологията е причина за премахване на политическата икономия от учебните планове, икономиксът в не по-малка степен е обременен идеологически. Значи и самата теория, която е в неговата основа. Защо тогава към един и същ въпрос се прилагат различни подходи?
Не може да се приеме и другият претекст – универсалност и непоклатимост на икономическата парадигма. По всеобщо признание неокласическата теория се базира на тази парадигма, издига се в култ, като връх на безпогрешност. Провъзгласила се за непоклатима и универсална, неокласическата теория се опълчва срещу теории, които засягат нейната концептуална същност. Какво значи универсалност? Това е неизменност на реда, всичко, което му противоречи, се отрича. Няма обаче неизменни, абсолютни закони. Законът е страна на същността, а тя трябва да се разглежда в развитие.
Политическа икономия и икономикс
Общото между двете е, че имат един и същ обект на изследване – икономиката. Различията обаче са твърде широки: предмет и метод на икономическата наука, съдържателна страна, йерархия и подреждане на икономическите категории, техният анализ и др.
Политическата икономия има за цел да открие социалните закономерности на обществото, движещия закон на формацията, общите тенденции в развитието на обществото. Нейният предмет са производствените отношения, а ядрото — собствеността. Борбата за власт и собственост е борба, около която се върти целият обществен живот. Политическата икономия поставя въпроса защо собствеността е притежание на едни, а други са лишени от нея. Може ли съвременната икономика и най-вече неокласическата да даде отговор?
Това може да направи класическата политическа икономия. Днес „Капиталът“ на Маркс и много негови философски трудове се изучават на Запад не откъм историческата фактология, а от гледище на теорията и логиката на изграждане на икономическата система. Без анализ на производствените отношения не може да се разбере функционирането на съвременната икономическа система. Марксиското наследство е степен в развитието на икономическата мисъл. То не се нуждае нито от пълна абсолютизация, нито от отрицание (4).
Политическата икономия има за цел да открие социалните закономерности на обществото, движещия закон на формацията. Тя обаче се различава от икономическата наука. Ако в началото теорията и науката съвпадат, то по-късно нещата се променят. Възникват нови клонове на икономическата наука, които се разграничават. Катедрите обаче не отчитат този факт и не го включват в обхвата на преподаване на икономически знания.
Науката е низ от различни гледни точки. Животът е многолик, не търпи схеми и шаблони, еднолинейният път се заменя с многолинейност. Неокласическата теория не се съобразява с това, придържа се към схеми, които времето отрича. А историята изисква друг подход. Историческото се запазва, но се облича в нова логическа форма и схема, т.е. явлението преминава през различни степени – възникване, развитие, умиране и в този смисъл придобива черти на историчност.
Тук може да се направи своеобразна аналогия с производството. То притежава признаци, присъщи на всички негови форми, „производството въобще е абстракция, доколкото тя действително подчертава и фиксира общото, с което ни спестява повтарянето. Впрочем самото това всеобщо или отделено чрез сравняване е многократно разчленено, което се разпръсква в различни определения. Част от него принадлежи на всички епохи, друго е общо за няколко. Известни определения ще бъдат общи както на най-съвременната, така и на най-старата епоха.“ (5) Без общите свойства на труда, капитализмът като система не може да се утвърди.
Предметът на икономическата теория, намерил място в учебниците по икономикс, се различава от Марксовата теория. Много често се поставя знак на равенство между политическа икономия и икономикс. В „Принципи на политическата икономия“ Маршал пише: „Политическата икономия и икономиксът са две различни названия на една и съща наука, която в романските страни се нарича политическа икономия, а в англоезичните страни – икономикс.“ Това твърдение може би изхожда от единния обект на изследването – икономиката. Видимата страна обаче не съвпада със същността. Всяка теория е продукт на историята, с промяната ù се изменя и самата теория, но от това не следва замяна на политическата икономия с икономикс.
„Политическата икономия или икономическата наука (Economics) се занимава с изследването на нормалната жизнена дейност на човешкото общество, с индивидуалните и обществените действия, които най-тясно са свързани със създаването и използването на материалните основи на благосъстоянието. Тя, от една страна, изучава богатството, а от друга – с изследванията на човека, подбудителните мотиви на стопанската дейност“, пише Маршал (6). Той не прекъсва връзката на икономическата теория (икономикса) с класическата школа – богатството, а разширява това богатство, като включва в него жизнената дейност на човека. Това вероятно е плод на стремежа му да придаде човешко лице на капитализма. Общото между Маршал и класиците е, че богатството не бива да излиза извън пределите на икономическата наука, че трябва да попада в обсега на нейния предмет. Подходът на съвременната икономическа теория обаче е по-друг.
Икономическата теория не е синоним на политическата икономия, нито на неокласическата теория или пък на микро- или на макроикономиката. Теорията и преподаването, сведени единствено до микро- и макроикономиката, обедняват самата наука, правят я едностранчива и схематична. Съвременният свят не може да се обясни в рамките на икономикса.
П. Самуелсън дава множество определения за икономикса: икономическата теория е наука за видовете дейност на хората, за придобитите от тях средства за съществуване и използване на тези средства, норми за видовете дейност, свързани с паричните сделки между хората, наука за това как човечеството се справя със своите задачи в областта на потреблението и производството, наука за цените и банките, и прочие (7). Той изучава поведението на човека, което по силата на действащите мотиви може да се измери с парична оценка (8), показва как и по какъв начин потребителите разпределят своите разходи при покупката на различни стоки.
Икономиксът е наука за производството, разпределението и потреблението на материални и нематериални блага в човешкото общество. Занимава се с три основни проблема: рационалност на използване на ресурсите, избор на задоволяване на потребностите и социална справедливост на разпределението и размяната. Икономиксът е обществена наука, която изучава как хората осигуряват своето благосъстояние чрез използване на ограничените ресурси за задоволяване на неограничените си потребности. (9)
От тези определения се вижда, че икономиксът е начин за обяснение на човешкото поведение, което изхожда от предположението, че хората имат определени цели и намират правилно средствата за тяхното постигане. Това е теория на избора – хората рационално използват средствата, за да задоволят потребностите си, всеки стопански субект се стреми да извлече изгода от своята дейност. Изходен пункт за анализа на икономическите процеси не са обективните закономерности, а „стопанският субект“, въздействащ със свой избор на обкръжаващия го свят. В него човек е ограничен в своите действия, не винаги е свободен.
Доминиращата парадигма
не е критерий за научност
Проблемът е дискусионен, мненията – различни. Да разгледаме някои от тях:
1. Неокласиката, както и много други теории, извежда научността на теорията от нейната доминираност в структурата на научното познание. Щом е така, значи е истина, и обратно. Оттук и заключението, че критика към неокласическата теория трябва да има само по време на криза, но не и в зачатие или възход. Но това противоречи на реалността.
2. Не може да бъде претекст за научност съгласието между отделните представители за достоверността на теорията. Истината е относителна, отразява степента на човешкото познание, а не е абсолютна. Така например, в края на XIX и началото на XX в. теоретичната физика изпадна в криза. Дотогава се смяташе, че атомът е неделим и че материята се проявява само под формата на вещество. Откритието на елементарните частици на строежа на ядрото на атома опроверга тази теза. Материята се проявява не само под формата на вещество (веществена маса), но и под формата на поле. Теоретичната физика изпадна в криза. Мислители като Мах, Авенариус, Пуанкаре и др. не можаха да дадат отговор на този въпрос. Намери се обаче един учен, който заяви: теоретичната физика не изчезва, изчезват нашите представи за нея. Аналогично е положението и с икономическата теория. Представите ни за нея се променят и обогатяват в зависимост от обстоятелствата, които я тласкат напред.
3. Истината не може да бъде дело на съгласуваност и договорка. Пътят на истината е способността ù правилно да отразява реалния свят, а не да го използва в съответствие със субективните възгледи на един или друг учен.
4. Неокласическата теория смята, че собствеността е вън от полезрението на икономикса, но на практика е основното, с което се занимава буржоазията преди болшевиките, днес – политическата класа в България. Следователно собствеността не се разглежда, защото ще изкара на показ недъзите и противоречията на нашето съвремие. Свещена е онази собственост, която служи за благото на обществото. Но дали частната собственост служи на това благо, или е подчинена на користни, егоистични цели?
5. Догматично е да се смята, че смяната на държавната собственост с частна оптимизира икономиката и повишава нейната ефективност. Неолибералният модел например не превърна страната ни във втора „Швейцария на Балканите“, не откри пътя към светлото бъдеще. Напротив, той задълбочи противоречията в страната. „Невидимата ръка на пазара се превърна в черна ръка.“ Теорията не е в състояние да обясни преходните процеси, да внесе ред в трансформацията на икономическата система.
6. Икономиксът поставя на първо място не производството, а размяната и потреблението. Не е вярна тезата, че потребителят е суверен в своите действия. Той невинаги рационално може да действа. Имаме ограничена и непълна рационалност. Там, където има принуда, няма свобода. Свободата е ограничена от диктатурата на монопола, на производство и на пазара.
7. Неокласиката разглежда явленията и категориите в статика, а не в динамика. Тя не извежда категориите една от друга, липсва йерархия в тяхната същност. Изходното начало например не се разглежда като предпоставка за възникване на системата.
8. Триадата фактори земя–труд–капитал се обяснява по един странен и противоречив начин. Съгласно тази теория на всеки фактор на производство се вменява (предписва) да представлява такава част от дохода, която съответства на приноса му в създаването на продукта. „Всеки получава според заслуженото“ – нещо, което напомня близкото минало. Факторите на производство създават продукта. Те обаче не определят неговата социално-икономическа природа. Това са две различни неща, които икономиксът не разграничава.
9. Нима доходът на собственика на капитала в наши дни е в строго съответствие с участието на капитала в производствения процес? Приносът спада, доходът на собственика обаче се увеличава. Присвоява се доход без собственикът реално да участва в производството. Докато за работника не е така, той трябва да изкара хляба си с „пот на челото“. Обсъжданата триада фактори прикрива експлоатацията, незаплатения труд. Твърди се, че при пазарната икономика няма експлоатация, доколкото съществува, тя е пазарен феномен, проявява се при специфични условия. Оттук и изводът, че експлоатацията отмира, не са нужни стачки и профсъюзи, налице е класова хармония, възвръща се старата теория на Бастия…
10. Неокласическата теория разглежда човека като „икономически човек“: егоист и користолюбив, ръководи се единствено от своя интерес, рационално действащ субект, максимализиращ полезността, рационализиращ потребител. Това много стеснява действията на човека. Освен „икономически“ има и „институционален човек“, основаващ се на различни принципи и парадигми.
11. Икономиката и пазарът трябва да се обвържат с морално-етични принципи. А. Маршал разглежда поведението на човека тъкмо от тези принципи, а според Кейнс никаква икономическа и всяка друга дейност не може да бъде постигната извън нравствените закони. За съжаление, икономиксът „не вгражда морала в икономиката“.
12. „Невидимата ръка“ се абсолютизира, фетишизира и откъсва от общия контекст на изложението, без оглед на обстоятелствата, които са я издигнали. Неокласиката обаче я превръща в аксиома, неподлежаща на опровержение, което не е така. Адам Смит е употребил тази метафора в условия на неразвити стоково-парични отношения и току-що прохождаща свободна конкуренция. По това време държавата грубо се е намесила в стопанския живот, предприемаческата дейност е била ограничена от всякакви правила. Острието на „невидимата ръка“ е било насочено срещу феодалния гнет и абсолютната монархия. Производството е трябвало да се отскубне от опеката на държавата, а функциите ù да се отделят от икономиката.
13. Радетелите за свобода разглеждаха свободата като естествен морален принцип на природата. Днес обаче нещата се промениха. Монополът и глобализмът стават доминираща сила в икономиката. Свободата на пазара се подкопава. Съществува не свобода, а диктатура на пазара и на монопола. Пазарната саморегулация трябва да се съчетае с държавна намеса в икономиката.
14. Не всяко възвръщане към класическата политическа икономия е грешно и лъжовно. Световната икономическа криза е ярко потвърждение на това. Политическата икономия трябва да включва не само въпроси от това наследство, но и въпроси от кейнсианството, посткейнсианството, институционализма и неомарксизма. Това е западен вариант на класическата политическа икономия.
Бих добавил още: ако е вярно, че на пазарната икономика е присъщо равновесие, защо то се нарушава и държавата трябва да се намесва; ако е вярна тезата на неокласическата теория за заетостта и работната заплата, защо при спад на заетостта не се повишава работната заплата?
Неокласическата теория не може да даде отговор на редица въпроси на нашето съвремие. Тя не ни предпазва от „гибелни идеи и доктрини“. Фактът, че е обхванала значителна част от умовете на обществения елит, както казва Л. фон Мизес, още не значи, че теорията не може да има деструктивен характер от гледище на своите резултати. „Доколкото е съвременна, модерна, може да получава всеобщо признание, но с това да бъде не по-малко вредна за човешкото общество, на цивилизацията и изживяването (10)“.
15. Неокласическата теория, провъзгласила свободния пазар като свой „символ верую“, засилва отчуждението. Нужно е да се отхвърли неолибералният модел на прехода. Пазарът не бива да бъде цел, а средство за разрешаване глобалните цели за обществото. Неолибералният модел засилва диференциацията в доходите– „Нищета сред изобилие“, такъв е неговият императив. Неолибералния модел е неприемлив и пагубен за страната. Нужно е възвръщане към моделите на Кейнс (11).
16. И двете дисциплини – политическата икономия и икономикса, имат място в преподаването от гледна точка на алтернативата. Задачата на науката е да открива и да разкрива, а не да скрива. В рамките на рационалното една теория може да бъде по-предпочитана от друга, стига по-добре да обяснява света.
Икономиксът, основан върху неокласиката, не може да се смята за висша форма на обучение по икономика, тъй като не изчерпва икономическата теория и не може да претендира за всеобщност. Икономическата теория трябва да има социална насоченост. Да не бъде сляпа към социалните процеси, а активно да съдейства за разкриване на техните противоречия и да дава препоръка за преодоляването им.
17. Икономиксът не прониква в „отвъдната страна“ на материалното производство. Доколкото обаче такова проникване има, законите на материалното производство механично се пренасят в социалното производство, без да се държи сметка за спецификата на тази сфера. Духовното производство се подчинява на печалбарски цели. Такива възгледи се срещат и в преподаването на икономически знания. Това обаче не бива да става. Стоковата форма, колкото и значима да е, не е универсална форма на жизнена и стопанска дейност. В икономиката има и непазарни елементи.
За плурализма на преподаване
на икономически знания
На каква основа следва да се извършва то, на монизма или на методологическия индивидуализъм? Плурализмът е за предпочитане, поради следните обстоятелства: първо, всяка теория е несъвършена и подлежи на развитие; второ, многоликият стопански живот не може да се изрази от една-единствена теория, независимо дали е доминираща или не в научното познание; трето, всяка теория съдържа момент на ограниченост и не може да претендира за всеобща истина.
Икономическата наука се развива и в своето движение се изчиства от теории, които спират развитието ù. Всяка абсолютизация на една или друга теория води до монополизъм. Плурализмът е стъпка срещу неговото установяване. По тези причини икономическата наука трябва да се изучава на по-широка, т.е. на плуралистична основа.
Да се обърнем към историята и да извлечем поука от нея. Социално-икономическите процеси в обществото преди се изучаваха предимно по трудовите на Й. Сталин. По-късно това ставаше на основата на конгресни и партийни материали. Номенклатурата определяше коя теория е истина и коя не е. Знаем как завърши това. Грешката обаче не се отстранява, а се повтаря истината се гради първо на авторитети и после – на доминирането на дадена теория в структурата на научното познание. Авторитетът обаче, колкото и значим да е, не е критерий за истинност на дадена теория.
Новите факти са сърцевина и въздух на икономическата наука. Чрез тях теорията се подлага на проверка, стесняват се базата на лъжата и измамата. Ние нямаме курс по „Национална икономика“, разглеждащ националните особености на страната. Преподаването се извършва по учебниците по икономис, които са копия на американския, дори примерите и цифрите се отнасят за САЩ.
Учените днес изразяват скептицизъм в непоклатимостта и неизменността на икономическите доктрини на икономикса. Уил Хатън в статията си „Некрологът на икономикса“, (в. „Капитал“, 11-17 април 1994 г.) пише: „Учените ги смущава и това, че тя все по-лошо отразява реалния свят. Те със съжаление отчитат обстоятелството, че съвсем обикновени математически операции вече имат по-голямо значение от чисто икономическото мислене. Ясно е, че нещо трябва да се направи.“ В същата статия той привежда цитати от книгата на проф. Пол Ормерод „Смъртта на икономикса“: „Основните аксиоми на икономическата наука не съответстват, а и не биха могли да съответстват, на познатата днес действителност.“ Подобни мисли изразяват и много други икономисти. Придобиването на знания на основата на неокласическата теория и по-специално на икономикса, не може да удовлетвори нашето преподаване. Нужно е възвръщане към класическата политическа икономия, изчистена от идеологическата ù обремененост и догматика.
Вярата в неокласическата теория днес е отслабена. Много факти от неокласическата теория подлежат на преоценка. В тази връзка се появиха нови разработки (12). Проф. Васил Проданов посвети цяла студия на този въпрос. Той разкри не само тенденциите в развитието на политическата икономия в западноевропейските университети, техните слаби и силни страни, но предложи и класификатор на изучаваните дисциплини (13). Връзката между философия и икономика днес е прекъсната, а без нея не би могло да има ползотворна политическа икономия. Както има философия на правото, на историята, на литературата, на физиката и пр., така би трябвало да има и философия на икономиката. В това отношение УНСС постига успех, като включи в учебните си планове дисциплината „Философия на икономиката“.
Що се отнася до политическата икономия и икономикса, съдейки по съдържанието на студията на проф. Проданов, става трансформация и преливане на една дисциплина в друга, в някои случаи те започват да се употребяват като взаимозаменяеми понятия (14).
Историята не опровергава теорията на Маркс, напротив, тя потвърждава нейната истинност и актуалност. Много често под марксизъм се разбира сталинската версия на неговото тълкуване, която няма нищо общо със същността. При такъв подход се изключва хуманистичната същност на марксизма, материалистическата диалектика се подменя с метафизика, историзмът отстъпва на „историцизма“ (15).
Политическата икономия трябва да се занимава не изобщо с пазарните принципи, както прави неокласическата теория, а със социалния идеал на обществото, идеалът на бъдещото общество, в което е осъществено свободното развитие на всеки отделен индивид (16). Социалният идеал на Маркс се свързва не просто с пазара, а с духовното производство. Двете сфери на човешка дейност, материална и нематериална, придобиват значимост само в рамките на целостта на икономическата система. Производството и потреблението на духовни блага не е в състояние да се изрази чрез стойността. Трябва да бъдем предпазливи в предлагането на пазарните принципи, а доколкото се прилагат, те следва да се обвържат със социалната цел на икономическата система.
В заключение, преподаването на икономически знания трябва да се извършва на по-широка основа, да се търси опора не в една-единствена теория, както е сега, а в синтез с други.
Бележки
(1) Хегел, Г. Ф., Философия на историята – Духът на Изтока, Евразия, 1995 г., стр. 12.
(2) Т. нар. Закон „Панев“ предвижда преподавателите по идеологически дисциплини да нямат право да заемат ръководни длъжности и да участват във факултетни и научни съвети. Разрушаването на Паметника на К. Маркс пред УНСС не е ли проява на идеология (лъжеидеология)? В същото време в голямата книжарница на американската социологическа асоциация за марксистка литература на календар е поставена снимката на К. Маркс, редом с Адам Смит и други икономисти.
(3) Маркс, К., Фр. Енгелс, Съч. т. 3, София, 1957
(4) Вж. Славин, Б. Ф., За социалния идеал на Маркс и неговите критици, сп. „Понделник“, бр. 7-8, год. 16, стр. 88.
(5) Маркс, К., Към критиката на политическата икономия, София, 1949, стр. 227.
(6) Вж. цитираната книга на А. Маршал.
(7) П.А. Самуельсон, Экономика, том I, М. ВНИС „Машиностроене“, 1993 г., стр. 7.
(8) П.А. Самуельсон, Экономика, том I, М. ВНИС „Машиностроене“, 1993 г., стр. 7.
(9) Пак там.
(10) Л. Ф. Мизис, Либерализм. Москва, Икономика, 2001, стр. 194.
(11) Вж. П. Михайлов: Класика – 130 години от рождението на Дж. М. Кейнс: Щрихи към един портрет, сп. „Известия“ на ИУ- Варна, 2014.
(12) П. Михайлов, Смяна на икономическите доминанти. Социално-икономически аспекти на проблема, София, ИК „Световит“, 2013; Д. Минчев, Ренесанс на политическата икономия, Русе, 2013.
(13) В. Проданов, Съвременни тенденции в преподаването на политическата икономия. Годишник на УНСС, с.95.
(14) Пак там.
(15) Б. Ф. Славин, За социалния идеал на Маркс и неговите критици, сп. „Понеделник“, бр. 7-8, год. 16, с.88.
(16) Пак там.
