БЪЛГАРИЯ И УКРАЙНА. ПЪРВИ СРЕЩИ (1918 – 1919)

0
233

Жоро Цветков e доцент, доктор на историческите науки. Специализирал е  „История на СССР“ в Московския държавен университет. Автор е на десетки научни студии и статии, на множество научнопопулярни текстове. По-важни научни изследвания: „Българските войнишки партизански части“, „Братя в борбата“ (книга за участието на съветски граждани в българското съпротивително движение), „ Атанас Буров. Живот за България“,  „Сблъсъкът. Фердинанд, Стамболов, Русия“, „Книга за цар Фердинанд и българите“, „България – Русия: заедно или разделени“.

Казусът Украйнана мирните преговори
в Брест-Литовск

За първи път България и Украйна като независима държава се срещат на мирните преговори в Брест-Литовск.

Късно вечерта на 7 ноември 1917 г. в Смолни се открива Вторият общоруски конгрес на Съветите, който прокламира преминаването на властта в техни ръце. На следващия ден е създадено първото съветско правителство – Съвет на народните комисари начело с Владимир Илич Ленин. По доклад на Ленин Конгресът приема Декрет за мира – предложение до всички воюващи страни да започнат преговори за сключване на справедлив мир, без анексии и контрибуции, и Декрет за земята.

Държавите от Антантата (1) не признават легитимността на съветската власт, обвиняват Русия в нарушение на съюзните задължения и настояват тя да продължи участието си във войната до пълна победа над Централните сили.

 

*   *   *

 

Държавите от Централния съюз – Германия, Австро-Унгария, България и Турция, приемат по принцип съветските предложения за мир. Продоволствената криза в тези страни, най-вече изчерпването на хранителните запаси, с изключение на Турция, взема застрашителни размери. Излизането на Русия от войната, ликвидирането на Източния фронт (2) и съсредоточаването на всички сили на Западния фронт е единственият им шанс за спасителен изход от войната. Но условието за мир без анексии и контрибуции внася колебание и разногласия между тях. Австро-Унгария, която със сетни сили задържа разпадането на империята, е за приемане на руските предложения и сключване на незабавен мир. Турция е готова да влезе в преговори за мир без анексии и контрибуции, но при условие, че руската армия освободи окупираните турски територии. България се придържа към становището на Берлин. Едва след 23 ноември 1917 г., когато германското правителство се съгласява да влезе в преговори и дава указание на Главната квартира на армията да изготви условията за примирие, правителството на д-р Васил Радославов заявява участие в преговорите, но при условие, че държавното обединение на България няма нищо общо с термина „анексия“.

Делегациите на Централните държави заминават за Брест-Литовск с увереност, че в хода на преговорите ще намерят решения на собствените си проблеми и със задружни усилия ще стигнат до желания и спасителен мир. Те обаче не преценяват достатъчно дълбочината на различията между техния Съюз и Съветска Русия. Условията за мир — без анексии и контрибуции, свобода за угнетените народи и право на самоопределение — са отрицание на имперския монопол. Декретът за земята — премахването на частната собственост върху земята и природните богатства, земята с нетрудово ползване (помешчическа, манастирска и пр.) се отчуждава и се предава за безвъзмездно ползване на тези, които я обработват — не оставя съмнение, че Съветска Русия преследва цели извън икономическата и социалната база на капиталистическата система. В Брест-Литовск Централните сили отиват да сключат мир с Русия и да се освободят от тежестта на Източния фронт; а Съветска Русия — да агитира, да революционизира облечените във войнишки шинели трудови хора, да подготвя световната революция. Два несъвместими подхода в преговорите, които предопределят техния изход. (3)

 

*   *   *

 

Преговорите в Брест-Литовск протичат при драматични обстоя­телства. Делегатите се събират на 1 и 2 декември 1917 г., но откриването на конференцията се бави. Главнокомандващият руската армия генерал Духонин отказва да преговаря за сепаративен мир. На 4 декември революционни отряди разгромяват Ставката (Главната квартира) в Могилев. Ръководството на армията е поето от Криленко. Същия ден в 16 ч. е открито първото общо заседание. На следващия ден е подписан договор за прекратяване на военните действия и започват дебатите за подписване на примирие.

Съветското правителство бави преговорите и упорито агитира за световна пролетарска революция. На 12 декември то изпраща до всички воюващи страни нота, предварително огласена в печата. В нея вината за сключване на сепаративен мир се прехвърля на съглашенските сили, които отказват да участват в преговорите за мир. Искането за мир без анексии и контрибуции се разширява с даване права на народите за самоопределение и учредяване на международен фонд за обезщетяване на районите, пострадали особено тежко от войната. Изпратената по телеграфа нота завършва с призив до социалдемократическите партии да осъществят прогласения преди седемдесет години призив: „Пролетарии от всички страни,  съединявайте се!“

На преговорите в Брест-Литовск българската делегация е в обсадно положение. Съветското правителство изключва обединена България“ от условието за мир без анексии. Австро-Унгария не признава новите граници на България и се застъпва за запазване на статуквото отпреди войната. Турция заявява, че ако България получи Северна Добруджа, тя ще иска компенсации в Южна Тракия. Германия търси компромисна формула, но отказът ù да предаде Северна Добруджа на България обтяга отношенията между двете страни. Недоволството от продължаването на войната отваря врати за съветската пропаганда вътре в страната. На 16 декември ген. Жеков, главнокомандващ българската армия, телеграфира на цар Фердинанд и Радославов, че е възложил на полк. Петър Ганчев, представител на българската армия в германската Главна квартира и член на българската делегация в Брест-Литовск, при подписването на примирието да поиска известно ограничение на руските вестници и списания у нас, както и за свободата на сношенията изобщо“. Намесата на българския главнокомандващ закъснява. Същия ден в Брест-Литовск е подписан договор за примирие за срок от 21 дни (17 декември 1917 — 14 януари 1918) плюс седемдневен срок за отказ и ако такъв не последва, удължаване на примирието до подписването на мирния договор.

Преговорите за мир започват на 19 декември. Противоречията както вътре в Централния съюз, така и между съюза като цяло и Съветска Русия, са трудно преодолими. Малък успех за България е поетият от Германия и Австро-Унгария ангажимент да подкрепят с всички сили тезата, че териториалните придобивки, необходими за обединението на България, в никакъв случай не могат да се считат за анексии чрез сила“. Позицията на Лео Троцки, ръководител на руската делегация и народен комисар на външните работи, обаче остава непроменена: не се признават насилствено присъединените области, завоювани по време на войната. Руската делегация отказва да дискутира по иска на Турция за територии в Южен Кавказ. Австро-Унгария продължава да настоява за търсене на допирни точки с поставените от съветското правителство условия и за незабавно подписване на мирния договор.

През януари 1918 г. срокът за примирието изтича, а преговорите за подписване на мира тъпчат на едно място, и то в различни посоки. Германия се старае да осигури интересите си в Източна Европа и да получи максимални изгоди за сметка на Русия. Лео Троцки не търси мира, а единствено терени за революционни идеи. Мирът обаче е необходим и на двете страни. Преговорите продължават при растящо недоверие и раздразнение от собствената им неубедителност.

 

*   *   *

 

След разгрома на Ставката Русия няма боеспособна армия. За да печели време в очакване на световната революция, прави отстъпки, особено по териториални въпроси. Признава независимостта на Полша, Финландия, правото за самоопределение на балтийските народи. Германия вижда в това възможност за разчленяване на Русия и на първо място за откъсването на Украйна. Казусът Украйна заема централно място на преговорите в Брест-Литовск.

На 17 март 1917 г. в Украйна е свикана Централна рада (ЦР). На 17 юли 1917 г. тя обявява Украйна за свободна, но не постановява отделянето ù от Русия. Скоро след това се формира Генерален секретариат (правителство). На 20 ноември 1917 г. Централната рада провъзгласява създаването на Украинска народна република (УНР). На преговорите в Брест-Литовск Украйна е представена от две делегации — на Централната рада и на районите с център Харков, където е установена съветска власт.

На 6 януари 1918 г. се провежда частно заседание на делегатите от Централните държави и делегацията на Централната рада. Украинската делегация заявява готовност да обяви независимостта на Украинската народна република. За това свое решение е уведомила правителствата на съглашенските сили и Съвета на народните комисари. Френското правителство е признало независимостта на Украйна, но украинската делегация иска да узнае дали и Централните сили ще я признаят. На 11 януари с колективна нота държавите от Централния съюз признават делегацията на Централната рада за независима, а членовете ù — за пълномощни делегати на независимата Украинска народна република. Влизането на въпроса за подписване на отделен мир с УНР в дневния ред на конференцията вкарва преговорите в пътя на конфронтацията.

Русия изживява болезнено сепаратизма на Украйна. В началото на 1917 г., след първите сблъсъци на българската и руската армия на бойното поле, Димитър Ризов, пълномощен министър в Берлин, телеграфира на Фердинанд и Радославов, че Русия би ни простила завладяването на Македония, но никога, ако навлезем в руска земя (в Украйна — бел. авт.) Участието на България в преговори за отделянето на Украйна е посегателство върху целостта на Русия. Болшевишкото правителство преценява този факт като предателство на славянската кауза и недоброжелателно отношение към съветската власт.

От мира с Украйна Германия очаква да принуди Русия да приеме условията на Централния съюз и да не бави подписването на мира, както и храни и суровини, които не желае да дели със съюзниците си, най-малко с България. Австро-Унгария е с резерви към мира с Украйна, която претендира за територии, които смята, че ù принадлежат, и се нуждае от продоволствия не по-малко, дори повече от Германия. От своя страна Австро-Унгария, България и Турция търсят пътища към мира и това не е тайна. При толкова много обструкции Германия няма избор и с твърдост отстоява единството на съюза. Мирът с Украйна е изключително важен за съюзната кауза и тя поема нещата в свои ръце, отстранява всяко вмешателство извън нейните указания в преговорите с делегацията на Централната рада. Постепенно с натиск, убеждение или заплахи всички задръжки на Централните държави са преодолени и мирът с Украйна е подписан в ранните часове на 9 февруари 1918 г.

Мирът с Украйна е ново начало и бърза развръзка на преговорите в Брест-Литовск. Впрочем преговори няма — двете страни говорят на различни езици, преследват различни цели. Заседанието на следващия ден, 10 февруари, е в очакване на общо съгласие за сключване на мир. Но Троцки изненадва с формулатанито война, нито мир“. Русия отказва да подпише един формален мир, обявява войната с Австро-Унгария, България, Германия и Турция за свършена и заповядва пълна демобилизация на руските войски по всички фронтове. Никой не възразява. Чрез агенция „Волф“ германското правителство оповестява, че с Русия не е сключен мир, от което следва, че влиза в сила клаузата от примирието, според която след седем дни Германия и нейните съюзници са във война с Русия.

На 18 февруари полк. П. Ганчев след двучасов разговор с ген. Ерих Лудендорф започва изложението си до ген. Жеков с думите: Не подлежи повече на никакво съмнение, че всички въпроси се решават от Германската главна квартира. Германия известява, че настъпва на руска земя не като противник, а като спасител на руския народ и се надява да влезе във връзка с лица, които могат да вземат властта и да подпишат мир. Настъплението в Украйна цели да подкрепи Централната рада и да приведе в изпълнение договора за мир. Днес в 12 ч. изтича седемдневният срок и германската войска преминава в настъпление. Австро-Унгария не е съгласна да денонсира примирието. Не подлежи на съмнение, заключава полк. Ганчев, че  в денонсирането на примирието само между Германия и Русия противникът ще види едно несъгласие в съюза“.

Телеграмата на полк. Ганчев внася смут и колебание в българското правителство. А събитията се развиват с шеметна бързина. На 19 февруари Ленин и Троцки известяват с телеграма, че са готови да подпишат мира. Ген. Лудендорф иска писмено потвърждение и продължава настъплението. На 22 февруари германското правителство поставя следните условия за подписването на мира: Русия да се откаже от всяка намеса в окупираните от Германия територии, да изтегли войските си от Прибалтика, да подпише мира с Украинската народна република, Финландия и Турция, като върне на последната източната ù анадолска граница, да демобилизира армията, задължава се и да прекрати всякаква правителствена или поддържана от правителството агитация и пропаганда“.

Радославов и Жеков аплодират отговора на германското правителство и часове след неговото огласяване Министерството на външните работи и вероизповеданията излиза с декларация, че правителството на България е солидарно с Германия и счита договора за примирие за денонсиран.

И така, правителството на Радославов обявява, че страната ни е във война със Съветска Русия. Само суетнята по възобновяването на мирните преговори не позволява да се стигне до нов сблъсък на българската и руската войска. Но България е съпричастна с германското настъпление и заграбването на руска земя. Това не убягва от вниманието на съветското правителство. Думите на Григорий Яковлевич Соколников, председател на руската делегация за подписването на мира, произнесени на 2 март, са обвинение и срещу България: Мирът, който ни предстои да сключим, не е плод на взаимно съгласие (…..) а мир, наложен със силата на оръжието. Освен това, германското правителство през това време не прекъсва военните действия. Сключването на мира става следователно при небивали условия и с насилие, каквото историята не познава“.

 

*   *   *

 

Договорът за мир между Четворния съюз (Австро-Унгария, България, Германия, Турция ) и Съветска Русия е подписан на 3 март 1918 г. Съветското правителство подписва мирния договор при много по-тежки условия от изложените в отговора на германското правителство от 22 февруари. Окупираните от германската войска гранични области всъщност се превръщат в немски провинции. Откъсването на областите Карс, Ардахан и Батум прави отбраната на Южен Кавказ невъзможна. Според заявлението на руската делегация на заключителното заседание мирът не е основан на свободно споразумение между преговарящите страни, а е мир (…), който революционна Русия е принудена да приеме със стиснати зъби“.

Брест-Литовският мир е прецедент! За първи път в международните отношения се намесват факторите класи, класова борба. Германия, заплашена от Запад, пред прага на катастрофа, вместо да подпише мир, който да ù осигури спокойствие на Изток, налага на Русия условия, които са приети със стиснати зъби“. Има ли обяснение този факт?

Германия води преговорите, без да зачита мнението на съюзниците си. Австро-Унгария е в колапс и подписването на мир, който да ù осигури спокойствие и продоволствие от Изток, е последната надежда да спаси разпадането на империята. Продоволствената криза в България взривява политическото съгласие от началото на войната и предрешава съдбата на Южния фронт. В плановете на Форин офис и Ке д’ Орсе за бъдещето на Европа няма Хабсбургска империя, а българската земя е терен за териториалните претенции на гърци и сърби. Германската главна квартира денонсира примирието без съгласието на Австро-Унгария. Германската войска настъпва, без да среща съпротива — руската армия е в процес на демобилизация. Всички факти, както и изявлението на Лудендорф, че целта на германското настъпление е да превземе Петербург с помощта на флота или по сухо с летящ отряд“, сочат, че Германия иска да свали болшевишкото правителство и да възстанови в Русия старите порядки. Жертва Австро-Унгария и България, за да задуши първата в света работническо-селска власт. Власт, която е трън и в очите на Антантата. Поемайки върху себе си тежестта да смаже руската революция, Германия прави неоценима услуга на съглашенските сили. Надявала ли се е, че след войната и при подялбата на плячката този неин жест ще бъде оценен? Едва ли някога ще имаме доказателства за това.

Откриване и дейност
на българската дипломатическа мисия в Киев

Мирният договор, подписан на 9 февруари 1918 г. в Брест-Литовск между държавите от Централния съюз (Австро-Унгария, България, Германия, Турция) и Украинската народна република, предвижда възстановяване на дипломатическите и консулските отношения веднага след неговата ратификация, отказ от взаимно обезщетение за военните разходи, размяна на военнопленници, премахване на ограниченията върху граждански лица, възстановяване на правните отношения и съобщителните връзки. Особено място се отделя на стопанските клаузи, които „задължават“ договарящите се страни да започнат незабавни икономически отношения и да организират размяна на стоки“. Тези клаузи разкриват истинските цели на Германия и Австро-Унгария да превърнат Украйна в продоволствен източник. България също разчита на суровинни доставки от Украйна за преодоляване на продоволствената криза. На 11 февруари, два дни след подписването на Договора, вестник Мир“ пише: Съглашенската блокада ще изгуби своето значение. Русия (4) е земеделска страна и когато съобщенията и търговията бъдат напълно възстановени, първи държавите от Централния съюз ще използват това положение, защото най-силното средство за борба на Съглашението — огладняването — се притъпява“.

На 4 март, ден след сключването на Брест-Литовския мирен договор, Централните сили и Украйна подписват протокол за определяне на украинските граници. Германия и Австро-Унгария са заинтересовани от включването в Украинската народна република на области и селища, центрове на руска култура и населени с великоруси: колкото по-обширна е Украйна, толкова по-големи възможности ще има за набавяне на храни и суровини. Налице е и въпросът с отделянето на Крим от Русия и възможността да се присъедини към Украйна.

На 12 март в Берлин започва работа конференция на Централните сили за установяване на търговски отношения с УНР. Българската делегация се ръководи от пълномощния ни министър в Берлин Д. Ризов с членове: подп. Кръстьо Ангелов, кап. Иван Буров и Парасков.

На 19 април Германия, Австро-Унгария и България сключват договор за съвместно изкупуване на стоки от територията на бившата руска империя. От украинския износ България получава 5% от зърнените култури и от 4 до 2% от останалите стоки.

На 23 април в Киев Германия и Австро-Унгария сключват търговски договор, който задължава Украинската рада да достави на Централните сили 60 млн. пуда (1 пуд е равен на 16,3 кг)  хранителни продукти, 400 млн. броя яйца, 37,5 млн. т желязна руда и други суровини.

Възобновяването на дипломатическите отношения с УНР се забавя. То става възможно в края на март 1918 г., когато под натиска на германската войска Червената армия на ген. Муравьов се оттегля от Днепърска област. Именно по това време в София е взето решение за откриване на дипломатическа мисия в Киев. Основанията са главно икономически, но много се разчита и на подкрепа за решаване на Добруджанския въпрос. Радославов предлага поста пълномощен министър в Украйна на проф. Иван Шишманов. Българският учен — фолклорист, литературен историк и украиновед — е познат и добре приет от научните среди и културната общественост в Украйна. Женен е за дъщерята на видния украински учен и общественик М. Драгоманов, преподавател във Висшето училище в София. Отличен познавач на украинския език и на украинската култура, проф. Шишманов намира много общи черти между българския и украинския народ, приветства създаването на независима Украйна и вярва в нейното бъдеще. Въодушевен е от възможността да помага на братския украински народ“ и приема новото си назначение без колебание. Има само едно условие — за негов помощник да бъде назначен Петър Нейков, дипломат от кариерата. Желанието му е изпълнено и двамата се подготвят за съвместната си мисия в Украйна.

На 13 април Ив. Шишманов дава обстойно интервю във в. Камбана“, където заявява, че ще постави дългогодишното изучаване на Украйна и личните си връзки в служба на създаването на неразривни политикоикономически и културни връзки между България и Украйна“  и за защита на украинската кауза. Създадената в Брест-Литовск Украйна не е нова държава, както мнозина мислят погрешно. Също като България Украйна има едно бляскаво историческо и културно минало.“ Той се запознава с най-актуалната литература за Украйна, с мненията на авторите по украинската проблематика.

П. Нейков е широко скроена личност. Изучава и специализира правни науки и международни отношения в престижни европейски университети. Проф. Л. Георгиев го определя като либерално мислещ демократ, с тънко чувство за социална правда“. В дипломатическата си служба не се увлича от странични на служебните му задължения дейности. Той е прагматичен, правдив и точен в оценките си. Приема новото си назначение по задължение, а проф. Шишманов в дипломатическа одежда — със снизхождение. На път за Киев двамата престояват една седмица във Виена (22 — 28 април 1918 г.) и Нейков не без ирония в спомените си, издадени през 1990 г., се спира на подхода на Ив. Шишманов към новата му длъжност:Нямаха край посещенията му у стари познати и вдъхновителите на украинския епос“. За разлика от шефа си не е оптимист за бъдещето на Украйна: Германия и Австро-Унгария с военна сила са намислили да основат оперетна украинска държава“ с помощта на шепа малоруски интелектуалци от Галиция“, съблазнени от перспективата на една неочаквана от тях политическа кариера“.

 

*   *   *

 

На 1 май в 9.15 ч. Ив. Шишманов и П. Нейков слизат на Киевската гара. Никой не ги посреща. Тук научават, че е извършен преврат. Коментарът на Шишманов: Генерал Павло Скоропадски се обявил за хетман на Украйна, разтурил Радата и уволнил министрите“ (5). И на Нейков: „…послушно оръдие на Берлин, бивш царски адютант.

 

* * *

 

Българската легация е поместена в хотел „Франсуа“, където заема две стаи. Ив. Шишманов се настанява в същия хотел. П. Нейков наема квартира при певицата Беляева Тарасович Николская. Вратите на нейния дом са отворени за културния елит на Украйна. Всяка вечер се водят дълги разговори, водката и все по-оскъдното вино развързват езиците и Нейков опознава Украйна „отвътре“, такава, каквато я възприемат  нейните образовани и мислещи чеда.

На 2 май Ив. Шишманов се представя в германската легация на посланика Мум, на следващия ден посещава посолството на Австро-Унгария и разговаря с посланика Форгач, отива и при германския военен губернатор фелдмаршал Айххорн и на въпроса му как намира хетмана, отговаря: Не знам дали ще има нужната воля за действие за изпълнението на своята мисия. Но за това сме ние, да го подкрепяме“. От този разговор разбира, че Украйна няма да получи Крим и това поражда у него съмнение в добрите намерения на Германия: Как ще подкрепят хетмана, като разоръжават всяка украинска военна организация. Разоръжили са и украинските войски, които пазят железопътните линии“. (Тези войски са разоръжени, за да не се пречи на контрабандния износ на стоки от Украйна — бел. авт.)  Запознаването на проф. Шишманов с представителите на съюзните държави го хвърля в отчаяние:Идва граф Берхем, легационен съветник при Мум, и говори за Киев с омерзение. Също и Форгач мрази Киев. И тия хора с подобни настроения ще създават Украйна! Бедна Украйна!“

Опознаването на новите управници не вдъхва на Шишманов надежди за бъдещето на Украйна. По негово мнение министърът на продоволствието Соколовский, бивш агроном, е тип див кон“. Василенко, министър на просветата, е  типичен руски професор“. С него води продължителен разговор:

Украйна продължава ли да бъде народна република? — пита Шишманов.

За това ние не говорим. Сеймът ще реши. (6)

Как ще си взаимодействате с другите партии?

— По никакъв начин. Моето намерение е да привлека всички способни хора от която и да са партия. Аз така разбирам държавното строителство (…) Ние няма да бъдем фанатици и да преследваме другите народности. Ние не забравяме какво дължим на великоруската култура (…) Ние стоим на почвата на самостойна Украйна и ще предоставим на бъдещето да реши с кого Украйна ще предпочете да отиде.

„Явно е, отбелязва Шишманов в дневника си, че Василенко клони към една федерация с Великорусия, не го казва изрично, но през думите му звучи това желание.“

Петър Нейков няма илюзии относно истинските намерения на съюзните империи: Междувременно германската окупационна власт, възглавена от фелдмаршал Айххорн, устройваше систематическо ограбване на Киев, както и на цялата завзета Украинска област. Когато пристигнахме в града, халите бяха още пълни с хранителни продукти. Не минаха две седмици, всичко ценно за домакините изчезна: мазнини, варива, месо и зеленчуци. В самия град колбасарници, месарници, сладкарници спущат една след друга кепенците си“. Не намира съответствие и в местните учреждения: Министерството на външните работи беше в зародишно състояние. Търсехме живата връзка с новосъздадената власт и невинаги я намирахме. Шишманов разчиташе най-вече на личните си познанства и на виенските си препоръки. Но шепата убедени украинци, с които контактувахме, бяха и те новопроизведени политици и разговорите се водеха в празното пространство….. Сведенията, които се пращаха в София, не бяха никога достатъчно проверявани и носеха често печата на личната екзалтация“.

Българите, които живеят в Киев и околностите, се радват да видят българска легация в Украйна и са готови да помагат за развитие­то на българо-украинските отношения. Нейков вижда в тях „хора с опит и обществени връзки“. Най-положителен, според него, е д-р Странски, бивш „неволен лейб-медик на червения генерал Муравьов. Д-р Странски, пише той, нямаше вяра в бъдещето на „самостоятелната украинска държава“. Познавайки добре настроенията в града и околността, той твърдеше, че новата държава е изкуствено творение, без всякакви корени в страната. Малоруският народ, добавяше той, винаги се е стремял към културна автономия, не и към политическа независимост. А сега първата работа на новите управници е да наложат в училищата, в печата, в литературата някакъв галицийски диалект, съвършено чужд на малоруския читател“. За да сложи малко ред в очакванията на професора за „Украинска пролет“, Нейков го запознава с д-р Странски. За тази среща Шишманов записва в дневника си: Смята Украйна за Humbug. (Думата е английска и означава неискреност, измама. В случая по-скоро недоразумение). Сам народът не желае независимост. В Киев едва има 15 души да говорят украински“. Професорът не харесва Странски и избягва да го среща.

На 12 юни Иван Шишманов представя акредитивните си писма на хетмана на Украйна. Впечатлен е от церемонията при посрещането, от почестите, които му се отдават. В словото си, в разрез с дипломатическата куртоазия, говори за значимостта на мисията си и как ще допринесе за нейния успех: Надея се, че щом ми се даде възможност да използвам своето дългогодишно изучаване на Вашата страна, нейното бляскаво минало, нейното постепенно развитие и нейното феноменално възраждане, което представя толкова аналогии с нашето, за да се създадат тесни интимни връзки между България и скъпата родствена нам свободна независима Украйна. Скоропадски е поласкан от особеното внимание на цар Фердинанд, с радост посреща царския дипломатически представител. П. Нейков като страничен наблюдател на тази сценична, посредствено режисирана постановка, не без ирония и без надежда, че мисията в Киев ще допринесе полза за родината ни, пише: „Наблюдавах декадентския профил на някогашния царски адютант, слушах неравната му реч и се забавлявах мислено с едно непретенциозно игрословие: „Името Скоропадски… е цяла програма. По всичко изглежда, че хетманът е готов бързо да я осъществи“.

 

*   *   *

 

Българското правителство не се интересува от загрижеността на Шишманов за бляскавото минало и феноменалното настояще на Украйна. Мисията е изпратена в Киев с определена цел: да достави храни. На 16 май Радославов напомня за това с искане до 10 юни да бъдат доставени 50 хил. тона продоволствени стоки. Шишманов научава от Соколовски, че досега за Германия и Австро-Унгария са изнесени 1047 вагона храни. Надява се до края на май да бъдат предоставени още 10 млн. пуда стоки. Според договорените 5 процента, България би следвало да получи 500 хил. пуда от това количество, но граф Берхем е категоричен: на България не могат да бъдат отпуснати повече от 75-100 вагона, или около 1600 т храни.

Със същите трудности се сблъскват откритото през пролетта на 1918 г. в Одеса консулство и изпратените в града търговски мисии. Комисията за регулиране на корабоплаването, морския и речния трафик в Черно море и по река Дунав изпраща в Одеса крайцера „Надежда“ с командир капитан-лейтенант Иван Михайлов да наеме кораби и да организира транспортирането на купените стоки. Работата на всички тези звена се спъва от германските и австрийските окупационни власти и постепенно дейността за набавяне на продоволствени стоки се съсредоточава в Киев.

На 7 май в Киев пристига полк. Хитров, който оглавява създадената вече Комисия на тиловото управление за събиране на храни в Южна Русия и Украйна. Придружават го Денчо Иванов и Командиров от Дирекцията за социални грижи и обществена предвидливост (ДСГОП). На 3 юни пристига ген. Кацаров, за да купи коне. Мум отказва да му съдейства и напомня за съюзните договорености, според които предварително трябва да се споразумее, т.е. да получи разрешение от Берлин и Виена. Същият съвет дава и Форгач, но обещава сам да се обади в Берлин. Не постига успех и пристигналият в Киев на 15 юни  като самостоятелен представител на ДСГОП подп. Кръстьо Ангелов, който според П. Нейков е натоварен с една безнадеждна мисия: да събере за бедстваща България дела украински храни, обещани й от Германия“.

Радославов настоява въпросът за договорените доставки да бъде поставен пред съюзните посланици. На поисканата от Шишманов среща Мум и Форгач го съветват да се отнесе към Берлин. На отправеното питане до германските военни власти на 15 юни от Шишманов късно вечерта се получава писмо от фон Гревениц, вицепрезидент на Украинския съвет за хранителни средства: Имам чест да Ви съобщя, че за съжаление обещаната от Германското армейско командване доставка на пшеница за България няма да се състои“. На следващия ден пита Мум по телефона какво знае за това писмо и защо Върховното военно командване отказва да даде жито. Мум отговаря, че не знае, но разбира, че Гревениц е направил гаф и изпраща офицер да прибере писмото.

Документ, че Германия отказва договорените за България стоки, вече няма, но говоренето по този въпрос продължава. Германия мотивира отказа си да предостави зърно на България с това, че българското население разполага с храни и че ежедневно от България излизат композиции, натоварени с контрабандно закупени храни. В крайна сметка от договорената със съюзниците стока България получава само 2000 т захар и 377 т житни култури.

Извън договорените с украинското правителство сделки германските и австрийските военни и дипломатически представителства изкупуват стоки и контрабандно ги изнасят. Българите нямат друг изход и също се насочват да купуват и изнасят стоки от Украйна по нелегален път. Ген. Кацаров успява да организира по контрабанден път доставка на повече от 3000 коня. По нелегален път са внесени сол, червен хайвер, рициново масло, червен восък, син камък, олово, солна киселина, калиев перманганат и др., купени в Украйна. (7)

Организираното от Берлин и Виена ограбване на Украйна по легален и нелегален път въвлича страната в продоволствена криза. Шишманов чува камериерката да мърмори: Нима при царя лошо живеехме? Получавахме повече и знаехме, че това е наше. А сега като кучета се мъчим и не знаем какво ще бъде утре“. Цените хвърчат нагоре и през юни професорът записва в дневника си: Животът в Киев беше станал по едно време невъзможен и за крупни капиталисти даже“.

Бюджетът на легацията не покрива елементарните потребности на персонала. Радославов не чува молбите за подобряване на материалното положение на легационните служители и Шишманов с голямо съжаление заключава, че „съществуването на Киевската мисия не се желае сериозно“. Още по-голямо отчаяние го обзема, когато научава, че разните покупателни комисии спекулират със закупените на държавна сметка стоки, продават ги и печелят“. На 12 юни записва в дневника си: Българов ми разказа за Одеските покупат(елни) комисии. Сума търговци евреи, облечени като ординарци, вършат най-безцеремонно спекулации със закупените стоки (…) Делят очевидно печалбите с началниците на комисиите. И Хитров бил замесен в спекулациите. Мръсно до повдигане. Правителството знае и търпи. Скандал. Трябва да замина, щастлив съм, че официално нищо не знам“.

Трудно е за просветения ум на Шишманов да осъзнае, че е в Киев не за да работи за българо-украинското приятелство, а да бъде параван, зад който се вихрят скандални сделки. Дори когато става свидетел на провежданата от Централните сили манипулационна политика по отношение на Украйна и украинския народ, той остава на поста си, за да е полезен на България и на украинския „духовно ведър и доверчив народ“. Неговото присъствие в Киев се цени, той е личност и никой не се съмнява в добрите му намерения.

 

*   *   *

 

При избора на подходящ кандидат за пълномощен министър в София украинското правителство се спира на д-р Молов, българин, израсъл и живеещ в Украйна. Шишманов и Нейков не одобряват направения избор. Основанията им са, че е възпитаник на руската царска школа, заемал е отговорни постове в царската администрация, от 1913 г. не одобрява политиката на официална България и в съгласие с царската дипломация има враждебно отношение към Радославов и Фердинанд. Шишманов не скрива резервите си към Молов. При връчването на акредитивните си писма на Скоропадски успява да го убеди да свали доверието си от Молов. Посочва и най-добрата кандидатура за поста в София — Славински. Украинското правителство обаче предвижда за него друго назначение и дава агреман на Олександър Якович Шулгин.

Украинската дипломатическа мисия пристига в София на 28 юли 1918 г. На 7 септември Шулгин връчва на цар Фердинанд акредитивните си писма. Излизането на България от войната, разрухата на стопанството и политическата нестабилност не са най-добрата среда за работа на украинската мисия. Шулгин заминава за Франция да търси допирни точки със съглашенските сили за украинската политика. До юли 1919 г. временно управляващи на украинската легация са Ф. Шулга и В. Драгомирецкий. Липсата на условия за ползотворен българо-украински диалог обезсмисля дейността както на украинската мисия в София, така и на българската в Киев.

 

*   *   *

 

Казусът Северна Добруджа опъва нервите на правителствата в София и Берлин. Подписаният на 7 май 1918 г. в Букурещ мирен договор между Централните сили и Румъния преотстъпва на последната цяла Бесарабия и въвежда в Северна Добруджа съвместно управление (кондоминимум). Интересите на България в Северна Добруджа и на Украйна в Бесарабия не се обсъждат в Букурещ. Очевидно след войната приятелството на Румъния е много по-важно за Германия, отколкото затъващите в криза и с неясно бъдеще България и Украйна. Това е предизвикателство дори за Радославов. На 20 май той телеграфира на Шишманов да предаде на украинското правителство, че е натоварил легациите в Берлин и Виена да връчат вербални ноти,  че България не може да симпатизира на отстъпването на цяла Бесарабия на Румъния“.

Украинското правителство поема неуверено подадената от България ръка. Вместо да протестира в Берлин и Виена, връчва нота на румънското правителство, в която посочва, че Украйна не може да се откаже от Бесарабия, че има всички исторически и етнографски права и е готова да й даде „пълна автономия“. Германия отминава с мълчание украинската нота, но нашите посланици в Берлин и Виена са принудени да обясняват, че България не оспорва правата на Румъния върху Бесарабия, но е заинтересована тя да владее колкото се може по-малък дял от нея.

 

*   *   *

 

Българското присъствие в Киев не остава незабелязано от съветската власт и старата руска администрация. През втората половина на май и първата половина на юни в Киев се водят преговори за мир между Съветска Русия и украинската държава. Многобройната руска делегация се води от Кръстьо Раковски, а украинската — от Шелухан. Проф.Шишманов е в течение на преговорите, не смята, че мир с болшевиките ще бъде от полза за украинската независимост и споделя отчаянието на Шелухан от поведението на руските делегати. Това го кара да се въздържи от среща с Кр. Раковски, но е заставен да установи контакт с него.

На 10 юни в Киев пристигат капитан-лейтенант Михайлов и Българов с поръчение да се срещнат с Кр.Раковски и да го убедят да предаде на България останалите от руския флот кораби, които се скитат из Черно море“. Искането, меко казано, е странно. Шишманов не се ангажира с нищо, но легационни служители се срещат с Раковски. Разполагаме само със спомена на П. Нейков: Съвършен европеец по вид, с тънки отмерени жестове. Речта му беше чисто българска, с небългарски отсенки, които идеха от множеството европейски езици, които владееше отлично. Но в чувства и мисли той беше преодолял българщината и ни говореше като всесветски гражданин“. Нарича политиката на Фердинанд „абсурдна“.Българският народ не заслужава мрачната участ, която му се готви (…), крайно време е българският народ да се съвземе, да намери вождовете си и да поеме зловещата система на управление“.

На 16 юни Шишманов е посетен в посолството от Павел Милюков (8) .В Киев — пише в дневника си Шишманов — се подвизава с чуждо име, моя адрес му дал Василенко, викали го приятели, за да вземат „важно решение: възприемане немската ориентация. Аз съм реалист. Няма друго спасение“. От разговора на Милюков с Шишманов е трудно да се състави мнение за целта на посещението му. Разговор между стари познати. Навярно Милюков това е търсил. Объркан е, търси опори в миналото, отчаян е от настоящето, а бъдещето — съгласие с Германия — това не е Павел Милюков.

 

*   *   *

 

Проф. Иван Шишманов навлиза в дипломацията по необичаен начин. Той е учен-украиновед и приятел на украинския народ. Има голям авторитет. С хетмана обсъждат идеята за свикване на всеукраински църковен събор и създаване на украинска академия на науките, с министъра на вероизповеданията Зиновиев — създаването на автокефална украинска църква, с министъра на външните работи Дорошенко — колко добре би било България и Украйна да имат обща граница при Дунавската делта, с други министри — размяна на военнопленници, съдбата на българските колонисти, най-вече градинари в Украйна, сключване на пощенска конвенция и др. Барон Щейнгел, назначен за украински посланик в Берлин, се среща преди заминаването си с Шишманов, получава от него съвети, литература, препоръки. Украин­ският пълномощен министър във Виена също търси мнението му по редица въпроси.

Иван Шишманов навлиза и в културния живот на украинската столица естествено, като завърнал се след дълго отсъствие приятел на украинския народ. Приемат го като свой. В първите дни след пристигането си в Киев среща българския тенор Петър Райчев, а на следващия ден слуша изпълнението му в една „прелестна Травиата“ на Джузепе Верди и това е началото на продължително и сърдечно общуване с музикалната общественост на града. На 9 юни украинските художници го канят за откриването на своя конгрес и той моли да бъде извинен, защото е обещал по същото време да присъства на концерта на новосъздадения украински хор „Приходско“. Професорът е почетен гост на училищни тържества, чете лекции в Украинския университет. През юли в Киев пристига съпругата му, а с нея и славата на покойния й баща проф. Драгоманов. В негова чест в една от църквите в града е отслужена тържествена панихида в присъствието на всички украински първенци“. В спомените си П. Нейков също отделя много място на културния живот в Киев, има щастието да слуша изпълнения на пиано на Сергей Рахманинов, който по това време живее в Киев.

Отношението на проф. Иван Шишманов към просветното дело в Украйна е с принос в утвърждаването на българо-украинската взаимност. Включва се в дискусията за чистотата на украинския език и освобождаването му от полонизми“. Не без неговата намеса украинското просветно министерство постановява 24 май да стане празник на славянските първоучители и всяка година да се чества като общ училищен празник. На 24 май 1918 г. се отслужва общославянска тържествена литургия в чест на светите братя Кирил и Методий. В края на май Министерството обещава в българските диаспори да се възстанови училищното обучение на български език и да създаде улеснения за откриване на български културни институти. По искане на Шишманов България изпраща в Киев 500 буквара за първо отделение, 500 читанки за второ отделение, по 300 читанки за трето и четвърто отделение, по 200 учебника по отечествознание за трето и четвърто отделение, 100 броя от Походна войнишка библиотека“ и 100 броя от том първи на Цанко Церковски с разкази.

 

*   *   *

Щастливо подхванатите българо-украински отношения постепенно потъват в създавания от войната хаос. На 29 септември в Солун България подписва примирие с държавите победителки и излиза от войната. През следващия месец и половина Турция, Австро-Унгария и Германия капитулират. Съветска Русия анулира Брест-Литовския мирен договор. Германия се изтегля от Украйна. В края на 1918 г. Скоропадски напуска Киев. Създадено е ново правителство (Директория), което не просъществува дълго.

През февруари 1919 г. в Украйна е установена съветска власт.

В тези изпълнени с драматизъм дни Европа се разделя завинаги с Belle époque. Империи, в които народите векове наред устройват живота си, творят и създават красота, с отворени сетива търсят хармония и разковничето на човеколюбието, остават в отвъдното, сякаш не са били. Храмовете, залите, пълни с духовност, с музика, опустяват. Оцелелите, но още във властта на преживения кошмар, са на улицата. Победителите ликуват. Те нямат вина. Размахват юмруци и крещят за възмездие, за справедливост, искат да видят противника си повален, завинаги сломен, искат още сълзи и кръв. Победените, натоварени с цялата вина, в безсилен гняв потискат бойния си вик: не, не са повалени, временно склоняват глава, но има възмездие и на тяхната улица ще бъде Празник. Настъпва Новото време.

България и Украйна по своему преживяват ужаса на войната. Няма драма, всичко е трагедия: разпилени мечти, погубени идеали, поругани чест и достойнство. Съглашенските войници (народът ги нарича абисинци“) в България безчинстват над мирните и беззащитни граждани. В Украйна воюват едни срещу други довчерашни братя и приятели.

Лятото на 1919 г. си отива. В Киев нищо не подсказва наближаването на новия културен сезон. Свещеният град на Русия с 400 църкви, с университет и с известната в православния свят Духовна академия, със светски, военни и духовни училища, с театри, концертни зали и увеселителни заведения, с булеварди, някога пълни с живот, не се събужда от летния зной и останал без сили примирено очаква ледения дъх на зимата.

В края на август Петър Нейков напуска украинската столица. Споменът, който запазва, е изпълнен с болка и безнадеждност: „Присъствах като внимателен наблюдател на един от обширните, най-противоестествените и най-лекомислените политически експерименти на Историята. Някаква изумителна шахматна дъска, дето народи с живи традиции се използваха като обикновени пионки… Пред шепата украинци, станали с готовност оръдия на вражеска пропаганда, малоруският народ прояви спонтанно пасивна съпротива или поне решително безучастие… Във всеки случай местните хора, с които се бях сближил сърдечно, не виждаха в това предприятие никакъв залог за трайност. И мнозина от тях мислеха, че германците бяха инсценирали украинския фарс предимно като було, хвърлено над друго съществено за тях дело: пълното ограбване на всички налични ресурси на един тридесетмилионен народ в полза на изтощените Централни сили“.

Българската легация в Киев има все по-малко възможности да работи за българо-украинското сътрудничество. Институциите са в разруха. В края на януари 1919 г. от София телеграфират на Шишманов да излезе в отпуск и да се завърне в България. Той не счита, че мисията му да подпомага възраждането на украинския народ е приключила, вярва в бъдещето на украинската държава и остава на своя пост.

Условията за работа в Киев са невъзможни и легацията ни се премества в Минск. В края на март Шишманов се връща в София. През това време легацията ни се евакуира в Одеса. Вместо очакваните указания да продължи работата си,  професорът е освободен от длъжността царски пълномощен министър в Киев. Дипломатическата ни мисия успява да се завърне в България дни преди влизането на Червената армия в Одеса. Върху България и Украйна, върху българо-
украинските отношения пада завесата на безнравствена идейна ожесточеност.

 

*   *   *

След седем десетилетия България и Украйна като независими държави отново си размениха дипломатически мисии. В състава на българското посолство не са нито проф. Иван Шишманов, ученият, дълбоко вглъбен в историята, езика и културата на Украйна, с мисията си на доброжелател, отдаден на приятелството и сърдечната взаимност между българския и украинския народ; нито Петър Нейков, дипломатът от кариерата, вникнал с дълбокия си ум в историята на Европа, в отношенията между държавите и народите на Стария континент. И няма кой да ни разкаже как намират Украйна, какво мислят и какво очакват нейните елитни граждани и обикновени люде, как украинският народ вижда своето бъдеще.

 

Бележки:

(1) Антанта (Тройно съглашение) — Англия, Франция и Русия. След вземането на власт­та от болшевиките Русия отпада от Съглашението.

(2) Централните сили воюват на три фронта: Източен фронт — срещу Русия, Западен фронт — срещу Англия, Франция и САЩ, и Южен (Солунски) фронт — в Македония, където българската армия с незначителна германска подкрепа устоява на натиска на френски, английски, сръбски и гръцки войскови части.

(3) За фактологията, свързана с преговорите в Брест-Литовск, вж.: България на мирните преговори в Брест-Литовск  (1917-1918). Сб. документи. С.,2007.

(4) В случая се има предвид Украйна, а и малцина са онези в България, които мислят Украйна отделно от Русия.

(5) Шишманов, Иван. Дневник. 1879 — 1927 г.  С.,2003.

(6) На 9 май Шишманов записва в дневника си, че названието Народна република Украйна е заменено с Украинска държава.

(7) Трудно е да се установят количеството и съставът на вноса от Украйна. В едно сведение на Главното тилово управление се посочват стоките, доставени за армията до 31 юли 1918 г.: смазка, канап, солна киселина, ламарина, кабели, брезент, калай, азбест, царевица, бинтове, ленен плат, конско оборудване и др. Официалната статистика също не отразява всички доставени от Съветска Русия и Украйна стоки. Освен от разните комисии на Главното тилово управление и ДСГОП, храни от Съветска Русия и Украйна се купуват и от частни търговци.

(8) Павел Николаевич Милюков, редовен професор във Висшето училище в София (1896-1900), след Февруарската революция министър на външните работи в правителството на Керенски (март — август 1917).

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук