„ТРУДНИТЕ“ ТЕМИ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

0
157

Георги Николов Николов е роден през 1956 г. в Бургас. Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“ , работил е като журналист, за кратко и като моряк. Морето присъства трайно както в първия му сборник „Пътища“ (1995), така и в електронната му книга „Морето в българската периодика ХIХ — ХХ в.“ Занимава се и с литературна критика. От 2007 г. живее във Велико Търново.

 

ЖИВОТЪТ, гравиран върху снагата на времето, се развива върху актуалните потребности на обществото. Или върху неясната му, хаотична енигматика, както често се случва у нас. Но при всички случаи от неговата същност се раждат теми, отразяващи гражданската проблематика на историческия етап. Социалната му спойка, или разединеност. Духовният облик на епохата, силуетът на отделната личност, връзката между минало, настояще и бъдеще, и т.н. Някои от тях писателите или „не забелязват“, или ги маркират твърде бегло по страниците си, или въобще бягат от реалността. Вместо да бият тревога за откровени аномалии и пропуски в нашия достатъчно сив делник.

Имам предвид на първо място темата за демографските процеси, обезлюдили и обезлюдяващи все повече райони на страната. И несекващата вътрешна миграция от малките към по-големите селища в търсене на поминък и някаква минимална сигурност.

С тези процеси е неразривно свързана емиграцията: тема, която става все по-актуална и болезнена. Тя няма как да затихне, щом у нас от години националното стопанство е сринато, без изгледи да се възстанови. Все нови и нови „търсачи на щастие“, по определението на Борис Шивачев, тръгват по света. Струва ми се, че с тази тема авторите се заиграват. Поднасят я на читателя в бонбонената обвивка на гарантираното благополучие, каквото и да става.

Като еталон за подобен подход ще посоча, макар че има и други, книгатаМаслина на Чанко Райчев — обемен роман в две части за успелия нашенец. В случая — за бедна учителка, застигната в една съседна страна от невероятен късмет. Тя е наета от богата старица с недъгав син за слугиня. Постепенно е оценена от господарите за човешките си качества, жени се за сина, ражда близнаци. И получава правата над огромния холдинг, който майка и син притежават. Страниците са изпълнени с приказки от хиляда и една нощ и с бури в чаша вода, завършващи щастливо. Явно авторът акцентува върху идеята, че и в наши дни са възможни чудеса. Но на колко български неволници в странство се случват? Щастливците са единици. Колко дълъг е обаче списъкът на неуспелите, не се наемам да твърдя. Нека спомена и обратния процес — навлизането и трайното установяване на чуждоезични бежански маси у нас. Нещо, което, чрез спецификата им, без съмнение, ще се отрази във всички сфери на традиционния български начин на живот. В това число — и на духовността ни, и на литературното творчество.

Поради политическата еуфория от преди четвърт век и в тясна връзка с двете горни теми днес ние нямаме и мащабни произведения за българското село. То все повече се превръща в привидение, по улиците на което се мяркат догарящи старци. Нямаме автори от калибъра на онези, наричани с уважение „селски“: Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Антон Страшимиров, Никифор Попфилипов и пр. За мащабите на Елин Пелин и Йовков не става и дума.

Наистина, в немалко от книгите селото е описано с обич и с тревога, най-вече чрез идилията на детските спомени, или в кратко авторово присъствие там: с мемоарния роман на Йордан Хаджиев То беше, що беше“, с разказните сборници на Емил Енчев, Денка Илиева, Никола Гигов. Особено въздействащо описва пустотата на своя роден край Родопите и Мюмюн Тахир. Но това, което се случва със селото в реалността, не е спомен. А доизтриването му от картата на България — с неговия бит, традиции, красота на фолклорно наследство и разбира се, с жителите му. Все страни от една глобална тема, която пари като жарава.

Тя не само напълно заслужава да бъде запазена в историята на съвременната ни литература за бъдещите поколения, доколкото ще ги има, с откровени и честни творби. Но и да бъде продължавана с натурализма на агонията, в чиито недра се гърчи тази част от България: забравена и загърбена. С тревясали улици, водещи до завинаги заглъхнали училища, с избодени очи вместо прозорци. С черкви, приемащи пред олтара сенките на бивши хора и с редкия звън на все още неоткрадната камбана. И с разлепени от вятъра неизброими некролози, приветстващи отбилия се на площада случаен автобус.

Темата за българското село не само не е загубила своята актуал­ност, а става все по-значима с болезнения си въпрос кой и защо го убива и сега. След като цялата му същност на тежък, но благодатен труд бе срината насилствено през 1989—1992 г. от политически самодейци. Никога не превивали гръб на нива, но пред чуждестранни господари — да, за да се самопродадат колкото се може по-изгодно. И страниците за това престъпление все още чакат да бъдат написани. От някого…

Отминава се, като незначителна може би, и темата за хармоничното етническо съществуване, а страната ни е парцалива черга, съшита от разни етноси. Всеки със своя си история, бит, културни традиции и… отношение към другите етноси в пределите ù. Противопоставянето им един на друг е изтъркан начин да се отмества погледът на обикновените хора от наистина нерешимите проблеми на деня: за хляб и физическо оцеляване, за социално спокойствие и право на децата да растат на воля, а не в недоимък и проблеми. Тази тема би могла да напомни, че не е важно кой как се казва и каква религия изповядва. А че проблемите са общи и могат да бъдат изкарани на добър край само чрез взаимно доверие. А не за жълти грошове, в сляпо подчинение пред силните на деня.

Което е тема за човешката равнопоставеност – комунистическа ли е тя, или е зародена от представителите на хуманистичната мисъл още в дълбока древност? Очакваме съвременните български писатели да се произнесат. Едните, достойните – по съвест. Другите, от неизброимите отворени и затворени общества, нека задържат мнението си за себе си…

Днес ние нямаме и съвременна военна тематика. Има исторически спомени, но не и настояще. За „старите“ батални майстори не ще говорим. Днес ги няма и Рангел Игнатов, Чони Чонев, нито Константин Площаков, нито… до скоро списъкът можеше да бъде продължен. Не се е родил и новият Никола Радев с ранните си творби. Мироопазващите мисии по света, под чужда юрисдикция и задокеански господари, не са огледало на нашата армия. Те често завършват с ковчези на български младежи за кауза, платена със смърт.

Все по-актуална става темата за малкия, за обикновения български човек, описан така майсторски от Светослав Минков. И позабравен като скитник из гражданската пирамида в периода 1944-1989 г. За да възкръсне като жалък феникс от социалната пепел отново днес. Малкият човек, низвергнат по всички възможни начини, смачкан психически, обезверен, болен и апатичен. Срещан най-вече сред тълпата по улиците на големите градове. Търсещ, по-често ненамиращ работа, унизен и осмиван, че не може да се справи с предизвикателствата на живота. Нека се опитаме още по-мащабно чрез възможностите на белетристиката да установим как е премоделирана народопсихологията ни в ХХI в. Защото матрицата ù днес е представена с две индикации, за физическо оцеляване на личността – едната, и другата – как да се опази от непрестанно връхлитащите я злини на принципапреклонена главичка сабя не я сече“. Как иска да изживее живота си този човек? Какво мисли и има ли ценностна система? Таи ли носталгия по миналите време и с какво може да бъде лекувана тя, а и трябва ли? Или това е лапсус и всички въпроси отпадат без време на място злачно и спокойно. Откъдето никой и никога все още не се е върнал.

И накрая – за българската младеж. Оставена сама на себе си: без идеали и перспектива, без ясна визия за бъдещето си и без да е почувствала, че собствената ù родина я забелязва иначе, освен с подвеждащи лозунги. Но с нагледни примери за силата на парите и чрез тях – за платеното право да си недосегаем, над закон и морал. И с тежките конфликти между безработни родители и децата им. Виждащи, че по-щастливите им връстници разполагат с пари и красиви вещи, а те гладуват. За мамещия път към наркоманията и криминалното битие. Мисля, че сме длъжници на младите поколения. Литературата ни не е показала в най-пълна степен истината за обърканата им орис. Не е посочила, освен в изключения, кой е виновен и защо. Ще има ли някога изход и по-важното: кога? Трябва ли младият човек да стои в родината си с надеждата, че хаосът в нея ще се превърне в нормален начин на живот? И че той ще е полезен за тази нелека трансформация? Или също ще поеме отъпканата пътека към Терминал 2?

Къде е границата между фалша и истинския патриотизъм? Всичко това, споделено и описано без излишни илюзии. Честно. Чрез задълбочен анализ на обществените и всякакви пречки, които я мачкат в ранните години и които я превръщат в утрешна смяна на малкия човек, за който стана дума по-горе. В една тъжна, омагьосана и черна орис на бедност, дебнеща апатия и духовна нищета. На приемственост между поколения, загърбени от съвременна, „европейска“, модерна и хуманна България. Родина – но само на хартия…

Напълно съзнавам, че има още теми, които са „трудни“ за съвременната българска литература. Нека направя уговорка, че днес авторите създават произведенията си в очевиден тематичен хаос. Защото страната няма национална ценностна система. Преди повече от четвърт век предишната бе отречена. Доколко е била полезна, или не, е въпрос на друг разговор, но на мястото ù нова не бе съградена. Няма и ясни държавни приоритети, нито дори визия за близкото бъдеще. А само мътни формули за европейско семейство“ и изтъркани шенгенски копнежи.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук