СЪВЕТСКИЯТ СЪЮЗ СРЕЩУ СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ. СТУДЕНАТА ВОЙНА В БЛИЗКИЯ ИЗТОК

0
376

 

Тома Томов е български журналист, международник, автор на документални филми за значими хора и събития от световната политика, култура и изкуство.

 

 Нашият разказ е за 11-те дни от септември 1978 година в Кемп Дейвид. Участниците: Менахем Бегин – министър-председател на Израел, Ануар Садат – президент на Египет, и американският президент Джими Картър. Те сключват договор, след който просто е невъзможно да ги извадиш от учебниците по история.

 

ХХ век като личен живот…

Чувам гласа на мюезина. Не знаех, че този  красиво извиващ се, звънтящ и след това внезапно сриващ се в хриптене глас, толкова примамлив, толкова чужд, ще ме съпровожда десетилетия…  Кулите на Ал Асхар, хилядите млади мъже, които се просват за молитва пред стъписания ми поглед.

Иван Башев, външен министър на България, ме погледна критично в коридора на посолството ни в Кайро: „А, Вие сте тук? Придружавайте ме, следобед ще се срещна с президента Насър.“ След което видях как те се прегърнаха и полуизвърнат, Башев прошепна усмихнато: „По-висок е от мен с цели пет сантиметра!“

Видях Йом Кипур, Хомейни, преди това шаха на Иран, Ицхак Рабин, Моше Даян и Шимон Перес, Кербала и Наджав, Вавилон, Мосул и Басра, плувах в Тигър заедно с Димитри Иванов (там, където се предполага, че е раят на света), гледах в очите Кадафи и принцовете в Рияд. Една нощ в Бейрут синът на Глъб паша извади от библиотеката си малка книжка със стихове на Вапцаров и ми ги чете на английски…

Повечето от тези хора вече са в Лета. Виждам лицата им, очите им, вперени в мен, сякаш под вода, времето, скритата траектория на съдбата… Разказаното по-долу е част от операциите на Студената война в Близкия изток през погледа на пътуващ кореспондент, с всичките ограничения на гледната точка.

Съветският съюз първи признава независимостта на Израел. Казват, че когато през 1948 година в Кремъл Политбюро гласувало за еврейска държава (марксистко-ленинска тогава, основателят ѝ Бен Гурион е почитател на Ленин, а армията му воюва с чешко оръжие), Йосиф Сталин дълго се разхождал из кабинета, мълчал, накрая извадил лулата от устата си и казал: „Мир здесь больше никогда не будет!“

Изчезването на генерал Даян

Моето поколение знае, във войните, които водеха арабите и Израел, нямаше по-легендарен генерал от Моше Даян. Едноок – при една диверсионна операция, докато наблюдава с бинокъл, арабски куршум преминава през цялата оптика и го ослепява. И от там знаменитата черна превръзка, като на пират. Сабра – роден в Палестина, той воюва през 1948-а, в следващата война – през 1956-а, вече е началник на Генералния щаб, в Шестдневната война през юни 1967 г. е министър на отбраната и през октомври 1973 г., войната Йом Кипур, отново ръководи израелските
въоръжени сили.

Тайнственото събитие, за което ви разказвам, става на 16 септември, 1977 година. Менахем Бегин е министър-председател на Израел, а Моше Даян изпълнява ролята на министър на външните работи. Лети от Брюксел за Ню Йорк, за сесия на ООН. Изведнъж от кортежа на машините, които пътуват от израелското посолство към брюкселското летище, един автомобил завива надясно. След като сменя многократно посоките с голяма скорост по улиците на белгийската столица, спира пред някаква малка частна къща. Вътре израелският министър слага на главата си перука на битник, маха черната превръзка, вместо нея – тъмни очила, залепва под носа си мустачки ала Чарли Чаплин. Конспирацията завършва с велурена черна шапка и стар шлифер. През задния вход, с друг автомобил, Даян отпрашва към Париж, откъдето с частен самолет отива в Рабат. Там го чака Хасан ал Тухами, доверено лице на египетския президент Ануар Садат. Срещата продължава  часове, темата е една. Възможно ли е  Египет и Израел, воювали четири войни, да сключат мир?

Само че Израел е „американско куче“, а Садат – съюзник на Москва, а армията и офицерите му са въоръжени със съветско оръжие.

В Близкия изток за КГБ няма тайни. Резидентурите му знаят прекрасно арабски, връзките им са проверени. Начело е червендалестият грубиян генерал Яков Прокофиевич Медяник. Казват, че любимата му приказка била: „Я ведь хохол и все равно тебя обману!“

И още докато се провежда срещата в Рабат, в кабинета на Андрей Громико, в „катедралата на Смоленския площад“, звъни по специалната връзка генералният секретар Брежнев. Громико става на крака, той винаги така говори със своя шеф. И при Сталин, и при Хрушчов, и при Брежнев.

„Андрей, раздава се в слушалката знаменитият, така добре познат на съвременниците, хрипкав, пресеклив глас – ти не знаеш ли къде се е дянал оня, едноокият Даян? Момчетата на Андропов си изпотрошиха краката, търсят го по целия свят, сякаш изчезна!“ „Ще го намерим, Леонид Илич, отвръща Громико, – обезателно ще го намерим, не се тревожете. Аз сега излитам за Ню Йорк, но ще го намерим и ще ви доложа!“ „Търси, търси! Той и Даян летеше за Ню Йорк и изчезна. Гледай и ти да не изчезнеш!“

По това време в Ориента, без разрешение от  Москва и Вашингтон, местните не могат дори да се изпишкат.

Начело на Съветския съюз стои генсек – Леонид Илич Брежнев, начело на Съединените щати е Джими Картър. Ръководителите на дипломации­те им, Андрей Громико и Сайръс Ванс, се разбират да свикат Женевска конференция за мащабно споразумение по проблемите на Близкия изток.

Само че в Рабат Садат е съобщил на израелците, че не иска руснаците да участват в Женева, а и няма никакъв особен интерес да създава палестинска държава. Даян счита информацията толкова важна, че не я доверява на шифровчиците и се връща в Израел за директен доклад при министър-председателя Менахем Бегин.

В историята на американо-съветските отношения има невероятни каламбури, но май никога преди това ръководителите на двете свръхсили не са изпадали в толкова безнадеждно състояние на пълно неразбиране относно намеренията на съперника. В Кремъл, например, са напълно убедени, че „тайната вечеря“ в Рабат става с благословията на Белия дом. Но по документите си личи, че и във Вашингтон се питат „къде изчезна Даян?” Разбира се, след няколко дни и американци, и руснаци знаят за какво са си говорили Даян и Тухами.

Джими Картър идва на власт само девет месеца преди това, през януа­ри 1977 година, и си има собствен план за решаване на близкоизточните проблеми. Картър и Ванс считат, че досегашната политика на Хенри Кисинджър в Близкия изток се е изчерпала. Значи идва време за всеобемно урегулиране, на Женевска конференция с двама главни диригенти – САЩ и СССР.

През пролетта на 1977 година в Израел, за изненада на всички, властта взима опозиционният блок „Ликуд“. Москва и Вашингтон не са наясно с личността на Менахем Бегин. Как става така, че упрявляващата трийсет години Партия на труда, партията на Бен Гурион, Голда Меир, Ицхак Рабин и цяла плеяда герои, създали държавата, губи катастрофално?

Когато Бегин отива в Ню Йорк през 1948 година, в пресата го обвиняват във фашизъм. Американските евреи, с изключение на няколко малки групи, се отнасят към Бегин изключително студено, а правителството просто го игнорира.

На Брежнев му докладват: в Израел министър-председател е станал Менахем Бегин. Вождът строго пита: „Откъде се пръкна тоя Бегин?“. Ами, родил се е в Брест, казват му, на границата с Полша, живял и учил във Варшава, там влязъл в ционисткото движение. Когато Хитлер завладява Полша, бяга във Вилнюс. КГБ, разбира се, веднага го арестува – осем години концлагер. Но лежал само година и постъпил доброволец в армията на полския генерал Андерс. Прехвърлят армията в Близкия изток и там започва да се занимава с терористична дейност против англичани и араби.

„Така-а-а… Значи наш човек, резюмира Брежнев, нищо хубаво не може да се очаква от него.“

В Кайро, управляван от Ануар Садат, хитър и далновиден, на Съветите хич не им е лесно. Реагира крайно болезнено, обижда се, сърди се на „големия брат“. През юни 1972 г. разяреният Садат стъпква пред съветския посланик Владимир Виноградов писмо на Брежнев. „На моята армия не ѝ трябват съветници, които не вярват в нейната победа“, крещи той и за един месец изгонва всичките десет хиляди руски военни съветници!

Представете си, в резиденцията си в Гиза, Садат приема съветския посланик в златно везан източен халат, с позлатен турски фес на главата, в ръката с жезъл на фараон, бляскащ със скъпоценни камъни. При това пуши хашиш, пие водка, закусва с раци, шегува се с посланика, предлага му да направи „водкопровод“ от посолството до неговата резиденция, а раците „да му ги пращат с камиони“ руснаците.

Вижте сега американската характеристика. Сайръс Ванс: „Ануар Садат беше действително забележителен човек. Патриот, умен, далновиден, самоотвержен и храбър, душевен и чувствителен. Над всичко поставяше верността и приятелството. Ако спечелиш доверието му, можеш да разчиташ на него докрай.“

Израел и арабите отново се срещат в Мароко. Този път на равнище шефове на разузнавателни служби. Израелците предават на генерал-лейтенант Кемал Хасан Али дебело досие за подготвеното от либийския лидер, полковник Кадафи, покушение срещу Ануар Садат. И вътре има всичко, конкретни имена, складове за оръжие, боеприпаси, дати.

Садат реагира светкавично. Първо в страната минава вълна от арести на основа на предадените му данни. Войските му нахлуват в Либия, а бомбардировачите му удрят Тобрук и унищожават там съветска радарна база.

Първата крачка към сближаването на Египет и Израел е направена. Но Ануар Садат иска много повече. Този египтянин иска чудо! А чудесата, както знаете, стават само на Синай.

Чудото в Синай

И американската, и съветската дипломации гледаха Близкия изток с… насмешка и отегчение. Имаше по онова време един „царски път“ на световната дипломация и това бяха ракетните преговори САЛТ-1, САЛТ-2. Те се точиха двайсет години, Елцин и Козирев даже ги продължиха по инерция и след като Съветският съюз изчезна. Всички знаменити дипломати ходеха в Ню Йорк и Вашингтон, Женева и Москва. Ако те пратят на работа някъде в Близкия изток, да речем, посланик в Кайро, Аман, Тел Авив, значи си вече вън от играта, на път за пенсия.

А в ООП (Организацията за освобождение на Палестина) бяха терористи, последната дупка на кавала. За първи път Ясер Арафат се появи в Москва инкогнито. Доведе го, без да предупреждава руснаците, президентът на Египет Гамал Абдел Насър (нещо като заек в чувал). По време на преговорите неочаквано Насър казва на Леонид Брежнев, че във вилата му на Ленинските възвишения има един лидер на палестинците. Брежнев не му обръща внимание и Арафат си заминава обратно, без и да помирише Кремъл.

Десетина години по-късно, на 7 април 1977, Москва най-после приема тайнствения раис Ясер Арафат. Той води със себе си една дузина водачи на различни „палестински фронтове“. Брежнев обаче казва, че ще приеме Арафат и само още двама. Сами да решат кои. В два часа през нощта руските дипломати са разбудени от охраната на вилата, където са настанени палестинците. „Идвайте бързо! Тука става нещо страшно!“

Прозорците светят, в огромния хол и по стълбищата, водещи към втория етаж, крещят един срещу друг и направо се бият, някои с пистолети в ръка, палестинските лидери. „Другари, молят ги руснаците, какво става? Успокойте се!“ Оказало се, че палестинците просто спорели кой да отиде на срещата с Брежнев на следващия ден.

Добре, Брежнев приема всичките. Хитро присвил очички, ухилен от ухо до ухо, Арафат почва да каканиже каква велика чест се е паднала на палестинците да ги приеме Генералният секретар, как целият свят го обича и уважава и как съветските народи са му изключително благодарни за неговия, на Леонид Илич, подвиг.Той, Брежнев, Героят на Съветския съюз! Брежнев, почервенял го прекъсва, натъртвайки всяка дума: „Не Герой, а два пъти Герой на Съветския съюз!“ И после пратил зяпналите палестинци да си ходят по живо по здраво.

Громико нищо не разбира от Близкия изток. Когато сред неговите съветници се намира един смел „дисидент“, който му предлага да сключат дипломатически отношения с Израел: „Съветският съюз ще може тогава да влияе още повече и на арабите, и на израелците. Сега приличаме на пианист, който свири добра музика, да кажем, Чайковски, но на нашето пиано работят само белите клавиши, черните са блокирани. Ако установим отношения с Израел, ще можем да свирим на цялата клавиатура.“

Отговорът на Громико: „Млади човече, може би сте добър музикант, но от вас политик няма да се получи. Това с Израел, да установяваме отношения, сега не може. Избийте си го от главата. Народът няма да ни разбере. Курсът е един – да не допуснем сделка Израел–Египет. Колебания и зигзаги забранявам! Главното, което сега може да обедини арабите, не е Синай, а палестинският проблем. Там концентрирайте вниманието.“

Обаче в Москва пристига най-висшият дипломат на Съединените щати по проблемите на Близкия изток, Филип Хабиб. Америка не признава Арафат, нито другите фронтове. За нея те са терористи. Срещу Хабиб на масата сяда един от най-опитните дипломати на Съветския съюз, А. Ковальов. Загадъчен, хитър, коварен, в Москва прякорът му е Талейран. Темата е бъдещата Женевска конференция. „Господин Хабиб, пита Ковальов, Вие сте опитен дипломат. Как да поставим делегациите в Женева зад различните маси на преговорите. От ваша гледна точка, къде би трябвало да поставим масата за палестинската делегация в Женева?“

„В клозета“, отвръща американецът и почва да се смее.

Във Вашингтон президентът Джими Картър се оплаква на съветниците, че му е писнало да се занимава с близкоизточни дивотии, че това е напразно губене на време и че има други, по-важни работи от тая Женевска конференция, дето все не става и не става.

И изведнъж идва послание от Ануар Садат. Збигнев Бжежински записва в дневника си: „Сензация! Съвсем неочаквано и шутовско предложение от Садат! Съобщава ни, че тези дни щял да предложи суперконференция за Близкия изток, но не в Женева, а в Източен Ерусалим, с участието на държавните глави на Съвета за сигурност на ООН, а също и ръководителите на Египет, Сирия, Йордания, Израел и ООП (Арафат и компания).“  Отговорът на Картър е максимално студен.

В това време Громико се пита в Москва: Какво ни баламосва Садат? Той какво, полудял ли е? Макар че, май не е толкова луд, колкото изглежда. Зад всичко това стои Бжежински. Под Женевската конференция американците поставиха мина, сега трябва да чакаме взрива.

Най-любопитна е реакцията на Брежнев:„Майната  му на Садат! Не се кахъри, Андрей (става дума за Андрей Громико). Голямо чудо! Е, няма да отида в техния Ерусалим!“

Оттук нататък в Близкия изток става като че ли наистина нещо мистично. Поне през изминалия половин век на непрекъснати войни, като идея, като грандиозен замисъл, следващият ход на египетския президент няма равен на себе си.

На 9 ноември 1977 година Ануар Садат заявява пред препълнения парламент в Кайро: „Ще отида дори накрая на света и даже в Кнесета в Ерусалим, за да водя преговори за мир с Израел.“

Ясер Арафат, специално поканен на това шоу, изскача от Парламента, сипейки гневни проклятия. Оттук нататък докато са живи, двамата мъже няма да се видят.

Министърът на външните работи на Египет, Фахми, подава оставка заедно с куп дипломати и политици. Арабският свят, от Мароко до Ирак, намразва Садат повече дори и от евреите. И той си плаща – след няколко години го разстрелват. Но сега е звездният му час… С помощта на Аллах и армията.

Вашингтон „не е знаел за идеята“? Да, бе… Преди да произнесе речта си, Садат вика американския посланик Хърман Ейлтс, казва му, че ще ходи в Ерусалим и го пита какво мисли за това. Посланикът естествено отвръща, че трябва да се консултира с Белия дом, че Израел може да откаже да приеме Садат и тогава? Но Садат, като автентичен Герой (Хенри Кисинджър би казал Агент на Абсолютния Дух), отива на трибуната и не знае дали ще обяви отиването си в Ерусалим, или не! В предварително раздадения текст на речта такъв пасаж няма. Съветниците му в спомените си пишат, че решава в последния момент да произнесе съдбоносните слова.

Врели-некипели! Ако не беше такова плямпало Садат, можеше да му се повярва. В мемоарите си Моше Даян пише, че Ануар Садат е осенен от идеята си по пътя от Турция за Техеран. Има и друга версия. Израелският представител в ООН, Хаим Херцог, казва на руския чекист А. Шевченко (който работи и за ЦРУ), че румънският лидер Чаушеску посъветвал Садат да отиде в Ерусалим. Освен това Садат отива при своя съперник и „брат“, сирийския президент Асад и с него споделя идеята. Той пък веднага се обажда на руснаците.

Ориенталски пазар на тайни! Още преди да си е отворил устата, всички служби вкупом знаят какво ще каже. И той е знаел, че те знаят.

С фанфари и оръдейни залпове на 19 ноември 1977 година, в 20.30, Ануар Садат е посрещнат на летище „Бен Гурион“ в Тел Авив. Долу, до стълбичката, го чака министър-председателят Менахем Бегин.

„Добре дошли, г-н Президент! Всички членове на израелското правителство са тук, за да Ви приветстват!“

„И генерал Шарон ли?“, пита Садат.

По време на войната Йом Кипур, 1973 година, генерал Ариел (Арик) Шарон е този, който извършва решаващия пробив през Суецкия канал и обръща хода на войната. Сега е министър на селското стопанство, основател на „Ликуд“ и естествено, „ястреб“.

Израел знае да посреща. На довчерашния главен враг е послан червен килим, звучи египетският национален химн, тържествен марш на почетния караул.

Ануар Садат стиска ръка след ръка и гледа в очите хората, които само преди четири години са го победили. Спира се пред нисък, набит мъж с неестествено голяма глава с буйни, бели кичури. Арик Шарон. „Генерале, аз исках много да Ви пленя на канала“, казва Садат.

Вечерта, на приема в президентската резиденция, към Ануар Садат в инвалидна количка се приближава може би най-страшният му враг, един от легендарните воини на Израел, министърът на отбраната, Езер Вайцман. Преди седмица той е ранен в автомобилна катастрофа и не е могъл да посрещне на летището египтянина. Но какъв жест! С изкривено от болка лице, опирайки се на бастун, той става прав, заема стойка „мирно“ и козирува: „Г-н Президент, приветствам Ви!“

Садат, сам театрал и майстор на подобни ефекти, казват, измучал от радост, скочил от дивана и едва не съборил с прегръдката си Вайцман. Оттогава, като че ли съдбата определя тези двама мъже като главни автори в постигането на мира между Египет и Израел, който трае до ден-днешен.

В 16 часа на другия ден, 20 ноември, Садат се качва на трибуната на Кнесета. Той иска пълно изтегляне на израелските войски от всички окупирани арабски територии! Заеква, говори скапан английски, въпреки че е женен за англичанка. Но израелските депутати го посрещат с бурни овации, защото усещат величието на момента и факта, че присъстват на правенето на Историята.

След него говори Менахем Бегин: „Ако президентът Садат иска да води предварителни преговори с Израел, то ние сме готови. Още днес-утре можем да ги продължим в Кайро или където и да е другаде.“

Моше Даян си спомня, че в Парламента витаела атмосфера, като че ли ей сега ще се извърши чудо… Още малко и сякаш ръководителите на Египет и Израел ще изнамерят някаква спасителна формула, ще си стиснат ръцете и ще кажат: „Ето, мирът дойде!“ Само че чудото не стана.

Вечерта Менахем Бегин отхвърля офертата на Садат. Махмурлия след спектакъла, Садат иска да свикат пресконференция и да обявят провала. „Чакай бе, окуражава го Даян, ти какво очакваше? Че Бегин ще вика ура, ура на всяко твое предложение? Сега започваме!“

Ануар Садат си отива в Кайро с празни ръце.

Давам ви Нил, върнете ми Синай

„Томов, Вие закъсняхте!Цели десет минути!“

Президентът на Израел, Езер Вайцман, изглеждаше като офицер, който ей сега ще ме накаже с десет непоряда за недопустимо нехайство. Беше 16 декември 1993 година, резиденцията в Ерусалим, 7.30. След това обаче омекна, даде ми час и половина интервю. Ексклузив. Подари ми биографията си с надпис и като ме изпрати до входа извика, сякаш даваше заповед за атака: „Томов, довиждане!“

Не го видях никога повече.

Разправяха, че спасил Израел, когато държавата била още пеленаче, преди 45 години. Египет, Йордания, Сирия и Ирак нахлуват в новопровъзгласената държава и авангардът на египетската армия е на десетина километра от Тел Авив. Спират ги израелски сапьори, които взривяват последния мост преди града. Ако египтяните поправят моста, няма никой до самия център, с Израел е свършено.

Евреите имат четири изтребителя „Месершмидт 109“, изпратени от  Чехословакия. Машините са пристигнали в дървени сандъци на части, няма време нито за изпробване, нито за нищо. Сглобяват ги, четири самолета, четири пилота.

Още с излитането от Тел Нов, те са на бойното поле при моста Ашдот. Езер Вайцман води първата двойка, зад него е приятелят му Еди Коен, доброволец от Южна Африка. Години по-късно, когато го питах за тази атака, Вайцман ми каза, че бил учуден и „даже изплашен“, като видял под себе си стотици коли, танкове, хиляди войници, огъня на зенитките, който усетил почти физически. Хвърля две бомби, излиза от пиката, пикира отново, хвърля още две бомби и гледа как египетските войници се разбягват на всички страни, трасиращите бодове на картечниците. Вижда и как неговият номер две заваля крило, губи височина и се разбива в пламъци. Статистически 25% от израелските ВВС са унищожени и един приятел е убит при първата му бойна мисия.

Езер Вайцман ще воюва отново през 1956-а, 1967-а, 1973-а.

Юли 1978 година. Изглежда, че знаменитата мирна инициатива на Ануар Садат се разсейва като пустинен мираж. Езер Вайцман е министър на отбраната, искрен привърженик на мира. И той лети за тайна среща с египетския президент в Залцбург, града на Моцарт, в замъка Фошел.

„Дайте да сключим мир, казва Садат, искам до края на Рамадана да отида в манастира „Света Катерина“ в Синай ( по това време окупирана от израелските въоръжени сили територия). Надявам се, няма да стреляте по мен.“

„Какво ще правите в манастира „Света Катерина“?

„Ще построя джамия, синагога и църква, отвръща Садат, Египет ще продава петрол на Израел. Вие ще ни научите на вашите научни подходи. Заедно ще построим водопровод, ще отклоним Нил да напоява пустините на Синая и Негев.“

„Не дай, Боже, изпъшква в отговор Вайцман, физически е невъзможно, а и „ястребите“ у нас ще ви обвинят, че искате тайно по водопровода да пращате в нашата пустиня крокодили.“

След това разговорът минава на по-реални теми.

Садат: „Дайте ми някакъв „лозов лист“ за прикритие пред арабите. Нуждая се от жест, с който да въодушевя моя народ. Още преди преговорите ми върнете Ел Ариш… Палестинците са свършени. Арафат ще си загуби работата. Абу Аяд ще го смени. Езер, въобще няма за какво да се безпокоите, няма да има никаква палестинска държава!“

Оттам египетският президент отива във Виена, за да участва в заседанията на Социалистическия интернационал! Историята понякога наистина изглежда почти като комикс. Там се оплаква на друг социалист, бъдещ Нобелов лауреат и министър-председател на Израел, но тогава само шеф на израелската опозиция – Шимон Перес: „Тоя Бегин е полудял. Подарявам на Израел мир срещу нищо по палестинския проблем, а той се дърпа. Мен ме подържат Картър, англичаните, французите, немците, целия свят! А кой подържа Бегин? Само Брежнев!“ (След няколко дни съветските служби пускат клюката, че в Израел се създава тайно коалиция Езер Вайцман–Шимон Перес, че те ще свалят Бегин, а Вашингтон твърдо ще им помогне.)

Вайцман, министър на отбраната, е повикан пред Кабинета, за да информира правителството за своята тайна среща със Садат в Залцбург.
Съобщава, че египетският президент е готов на мир с Израел, но му трябва някакво прикритие за пред палестинците и арабския свят. Външният министър Моше Даян ледено пита: „Имате ли запис на беседата?“ „Какво, не ми ли вярвате?“, изкрещява Вайцман. Той вижда недоверието на неговите колеги от Кабинета, все едно е във „вакуум“. „Някои хора тук искат да продължаваме да си живеем в държава бункер, в една атмосфера на гето. Нашите срещи тук ми приличат на погребение, само че в нашия случай ние сме мъртвите, които слушат оплакванията на живите.“

Министрите, до един твърди последователи на Менахем Бегин, считат, че Израел губи от предложението на Садат. Симпатиите на световното обществено мнение, близките отношения със Съединените щати, Синай и укрепленията, които армията е построила там, летищата, петролните полета, всичко.

Менахем Бегин е болнав, инфарктен човек, който се е барикадирал, по думите на Вайцман, в кабинета си като „самотен вълк“, вижда всичко в  черно-бяло, „Ликуд“ срещу враговете на движението, Израел срещу целия свят. По улиците на Тел Авив привържениците на Бегин наричат Езер Вайцман презрително „Мустафа“.

Безизходицата е пълна.

И тук се намесват Съединените щати. В началото на август 1978 година американският държавен секретар Сайръс Ванс идва в Близкия изток и носи лично написана покана от президента Картър към Израел и Египет, Бегин и Садат, да дойдат в Кемп Дейвид, в Съединените щати, за да се намери изход от положението. В Ерусалим започват внимателно да подготвят срещата. Странното е, че израелската позиция разработва не министърът на външните работи, генерал Моше Даян, а групата на генерал Тамир, който заедно с Езер Вайцман преговаря с египтяните по военните въпроси. Подготвят документ от 90 страници, т. нар. Синьо досие (КГБ го получава само дни след това).

Целта на Израел, пише в документа, е постигането на сепаратен мир с Египет. За това сме готови да върнем целия Синайски полуостров, включително военновъздушните ни бази там, както и да евакуираме построе­ните от нас селища. Но ще го направим в последния момент, като преди това ще се борим да заставим Египет да приеме наше присъствие в Синай. По отношение на Западния бряг на река Йордан ще вземем гъвкава позиция, за да удовлетворим американците и да дадем козове на Садат, за да може той политически да оправдае своето отстъпление. Строго се нарежда на делегацията да спазва три главни условия: Израел да запази суверенитета на Западния бряг, неговите въоръжени сили да контролират тази територия и нито пряко, нито косвено да се дава съгласие за създаване на палестинска държава на Западния бряг.

Рационално и ясно.

Египетската позиция – хаотична, емоционална. Самият Садат иска целия Синай без израелски бази и селища. И в най-обща форма съглашение за принципите за решаване на палестинския проблем. Външният министър Камел е категорично против… президента си.

„Трябва да имаме два главни приоритета, настоява той, Израел да се изтегли от всички територии, заети през 1967 година – Западния бряг, Голанските височини, всичко, а заедно с това да се предоставят на палестинците самоопределение и собствена държава.“

И така, преди Кемп Дейвид, като по учебник от военните академии или училищата за дипломати, пред нас са ясно разположени позициите на двете страни в началото на преговорите. Отпред – непримиримата линия на началото на схватката, назад се вижда ешелонираната отбрана, възможностите за отстъпление и накрая, последния окоп, червената линия.

Но най-важното го няма в документите – няма да има Женевска конференция, няма да има двама диригенти – Съединени щати и Съветски съюз. Америка ще е самотният арбитър. А другата империя тръгва към своя залез. И пясъкът на Синай е част от пътя.

„Това, което ми говорите, коментира Андрей Громико, е дипломатическа аритметика за началните училища. Разбира се, можеш да търгуваш за всеки километър пустиня или да броиш колко заселници ще върнеш обратно в Израел и колко къщи ще подариш на Египет. Но това е кокошкарски подход. На Израел му трябва не Синайската пустиня с двайсетина селища и аеродруми, а мир. Като върне целия Синай, Израел ще изкара Египет от играта. А без Египет нито Сирия, нито Йордания вече могат да воюват. Хайде, пресметнете сега, кое е по-изгодно за Израел. Това вече е дипломатическа алгебра. Още Бен Гурион казваше, че Израел ще го защитят не атомните бомби, а арабските разногласия.“

Малка къщичка с надпис „Трепетлика“

Едноетажна къща, боядисана със зелена боя. Над вратата – надпис „Трепетлика“. От двете страни медни, изтъркани до блясък фенери. Това е резиденцията на президента на Съединените щати, хижата с трепетликите. Вътре има централна зала с голяма камина, стените са целите прозорци, които гледат към зелените поляни отвън, а в крилата – по две стаи, спални и кабинети. На двайсет минути с въртолет от Белия дом, в подножието на Апалачите, планината Катоктин. Изглежда малко като Боровец, много дървета и под тях потънали в мъх бараки, а всъщност луксозни домове за гости. Президентът Франклин Делано Рузвелт, за когото е построе­на, я е наричал Шангри Ла. Труман и Кенеди рядко са ходили там, но за сметка на това Айзенхауер много обичал да разхожда по алеите внука си Дейвид, на чието име прекръстват резиденцията. Хрушчов и Айзенхауер във вилата „Червеният дъб“ са се разбрали да сложат край на Студената война. „Духът на Кемп Дейвид“, но било още рано и се провалили.

Руснаците свалят разузнавателен самолет „У-2“ над Свердловск и пленяват пилота. Хрушчов крещи на Айзенхауер да му се извини и т.н.

Горбачов и старият Буш, по пуловери, прекарват там много приятно и уговарят обединението на Германия. Последно Бил Клинтън беше събрал генерал Йехуд Барак и Ясер Арафат в едни преговори, които биха могли да му донесат Нобелова награда. Но Ясер Арафат в последния момент развали всичко, вдигна неимоверно летвата на своите искания, конструкцията беше крехка и рухна като картонена куличка. Барак загуби изборите, Арафат замина към своята смърт, обграден в Рамала от израелски танкове. Започна възходът на „Хамас“ и бригадите „Ал Акса“, „мъченикът“ Баргути прати стотици шахиди да се самовзривяват в градовете и селата на евреите, интифадата вилня, докато бе победена от генерал Шарон.

Ако сърцето му позволи (каква ирония само – основателят на „Ликуд“ начело на една лявоцентристка партия), заедно с вечния Шимон Перес (на кило, годините на двамата са общо 160. Но казват, лелята на Арик, Фани, живяла повече), ще спечелят изборите и ще дойдат отново в Кемп Дейвид, за да преговарят с Абу Мазен.

Нашият разказ е за 11-те дни от септември 1978 година в Кемп Дейвид. Участниците: Менахем Бегин – министър-председател на Израел, Ануар Садат – президент на Египет, и американският президент Джими Картър. Те сключват договор, след който просто е невъзможно да ги извадиш от учебниците по история.

Израел и арабите са невероятно чувствителни към протокола. Мерят сантиметрите на червените килими, по които минават техните лидери, сакън, кой е по-голям, по-скъп на сърцето на американеца. Броят залповете в тяхна чест, следят чия прегръдка с Картър е по-дълга и по-сърдечна… Американците подаряват на всеки член от делегациите по едно яке с надпис „Кемп Дейвид“ на гърба. Свалят връзките и саката и тръгват по джинси. Израелците, Даян например, си слага зелен военен панталон, с който работи вкъщи, в градината. Египтяните обаче се държат стриктно официално – връзки и костюми.

Изолирани са от медиите. Никакъв протокол. Ако искат, могат да седят в бара до сутринта, да гледат каубойски филми, да се разхождат, важното е накрая да подпишат мирен договор под егидата на Съединените щати.

Първа среща на тримата. Садат предлага пълно изтегляне на Израел от всички окупирани  през 1967 година арабски територии и създаване на независима палестинска държава със столица в Ерусалим. И за да демонстрира, че няма да прави отделна сделка, поставя палестинския проблем преди договора за Синай. Менахем Бегин побеснява. Картър се разстройва, неуспех би съсипал президентството му. Все пак, след заседанието, Садат му прошепва: „Аз мога да бъда гъвкав, но не за Синай.“

На следващия ден  тройката отново се събира, само че във вилата на Бегин. И той слага на масата своите предложения. Израел категорично отказва да отстъпи към границите от 1967 година където и да е, освен в Синай, но запазвайки под свой контрол там военните бази и селища. А в Самара и Юдея (така Бегин нарича Западния бряг), палестинците могат да получат ограничено самоуправление. Израелските селища остават, а  армията контролира всичко.

Оттук нататък президентите престават да се срещат. Укриват се във вилите си, а между тях започват да сноват посредници американци и да шепнат по ъглите с доверените лица на двете делегации. Схемата, която Садат избира, е класически Ориент – олелия до бога, призоваване Аллах на помощ, горки жалби пред Картър, че неговият външен министър Камел и съветниците му са против мирен договор с Израел. И ако американецът не помогне, Менахем Бегин не отстъпи, той ще трябва да се върне в Кайро с празни ръце и там тълпите ще го свалят от власт.

Менахем Бегин излъчва пълно безразличие, спокойствие и равнодушие. „Господа, казва Бегин, американците ни предлагат прекопиран египетски план.“

Езер Вайцман сериозно се опасява, че сърцата и на Бегин, и на Садат няма да издържат. И двамата са имали инфаркти, два медицински екипа са в непрекъснато дежурство. Каквото единият предлага, другият го отхвърля веднага. Незабавно!

Преговорите Картър–Бегин се точат  до ранните часове. Крещят си един на друг право в лицето. Разговорът върви така:„Ние няма да приемем!“– Бегин. „Г-н министър-председателю – Джими Картър –  това не е само предложението на Ануар Садат. Това е също американската гледна точка и вие ще трябва да я приемете“. Стиснал устни, грабва папките от масата и ги хвърля ядосано на пода, запраща писалката към прозореца, сините му очи са като две парчета лед. „Ще трябва да го приемете! Ще трябва да го приемете!“, повтаря като мантра Картър. С протокола и етикета е свършено. „Г-н Президент, отвръща на пресекулки Бегин, без заплахи, моля! Ако го подпиша, нека дясната ми ръка да изсъхне! Няма да подпиша!“

Думите на израелския министър-председател са насочени колкото към Картър, толкова  към Езер Вайцман и Моше Даян. Бегин знае, че те са готови да се разберат с американците и египтяните. „Има ли сред нас хора, на които им е слаб ангелът?“, пита той.

Американският държавен секретар Сайръс Ванс също изпуска нервите си, почервенява: „Какво си въобразявате? Вие не сте сам тук!
Съобразявайте се, че има и друга страна!“

Картър води маратонски преговори отделно и с юристите на делегациите, които произвеждат десетки варианти на договора. В текстовете неизменно се споменават „законните права на палестинския народ!“

„Какви са тия законни права, възмущава се Бегин, произходът на думата е от латинското lex, което значи закон. При англичаните е legitimate. Какво значи законно право? Ако ще е право, то значи, че е законно. Може ли правото да е незаконно?“

На Моше Даян му писва и той започва да си събира багажа. Тогава на израелците им идва идеята да се обадят в Тел Авив на Шарон. Само Шарон може да накара Бегин да подпише. Той е офицерът, който
командва Южния фронт, строил е селищата Рафа в Синай, те са буквално негови рожби.

След няколко часа Бегин съобщава развълнувано на израелската делегация, че лично Арик Шарон му е телефонирал, че ще евакуира селищата сам.

Решава се и въпросът с военните летища. Джими Картър влиза при  Езер Вайцман. Късно през нощта е. Израелският министър е гол и спи в леглото. Картър го събужда и го повежда по гащета към своята вила, като му обещава, ако се откажат от аеродрумите в Синай, да им построи нови в Израел за американска сметка.

И така в мъки, в събота, на 17 септември, са напълно готови двата документа, съдържащи принципите на бъдещите споразумения.

Садат триумфира. Без да пукне пушка, получава Синайския полуостров. На своя народ той може сега да каже: чудото стана!

Печели и Менахем Бегин. Египет, главната сила на арабския свят, никога повече няма да воюва с Израел. Израелските войски няма да се изтеглят от Западния бряг и Газа, палестинците няма да получат суверенитет на тези територии, нито ще могат да създадат там държава. В най-обща форма се говори за преходен период, за определяне след три години на окончателния статут и т.н. Египетският министър на външните работи Камел и главният съветник Набил Ел Араби подават оставка.

Снимката на стискащи ръцете си Бегин и Садат, с Картър, като един усмихнат Саваот над тях, е известна на целия свят.

В Москва естествено отхвърлят споразумението. Единственият човек, на когото абсолютно не му пука за Кемп Дейвид, е Леонид Брежнев. Той има съвсем друг проблем. Мъчи го новата челюст. Направена в Западна Германия по поръчка, тя е произведение на изкуството (от масивно злато, големи бели зъби). Но протезата е тежка и челюстта увисва като на покойник. Той и преди това има трудности с говора, а сега вече нищо не му се разбира.

Това са големите московски проблеми от септември 1978. Цялото Политбюро мислят какво да правят с челюстта.

Съветският съюз вече е Атлантида. И Съединените щати, погледнато от тази късна, ноемврийска вечер на 2016 година, изглежда, са се запътили натам.

 Знае ли човек кога ще настъпи неверният му час?

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук