ЗА СЕРГИЯТА НА КУЛТУРАТА И КУЛТУРАТА НА СЕРГИЯТА

0
230

Иван Токаджиев е български художник. Бивш директор на БНТ. Заместник-министър на културата през 2005–2009. Художник постановчик на оперни и балетни спектакли в Русенската и Варненската опера, в Музикалния театър в София и в други театри на страната. Автор на самостоятелни изложби в България и Германия. Член на редколегията на
сп. „Ново време“.

  

Препича. Слънцето на реформата се е вдигнало високо горе в медийното небе и ни залива с топла благодат и мъдри слова.
Да, ама ние вехнем.

 

Размишлявам с премрежен поглед на убеден демократ и либерал, какъвто е може би всеки артист, над сентенцията „Демокрацията е ужасно нещо, но светът още не е измислил нещо по-добро“. Под влияние съм на лавината от примери, заливаща ме от телевизионния екран, радио ефира и изпосталелия вестникарски пазар. Блажено се мушвам в леглото и заспивам, с чувството, че бягам в правилната посока към мечтата да осигуря едно по-добро бъдеще на децата си .

И се започва една…

Там някъде, в подсъзнанието, изплува нещо мрачно и неизтребимо – червеят на съмнението. Той ми припомня другата реалност на това ежедневие. Ежедневие на овехтелите гардероби на сценичните институти, където съм се ровил с опасност от дихателни проблеми. На мразовитите работилници за декори, които са най-често несръчно пригодени гаражи или части от фоайета. На разкривените и ръждясали на открито железни конструкции, от които имам задачата да компилирам изпълнението на поредния си сценографски проект. На притесненото изражение на мениджъра, с което той търси извинение за хонорара, който ми предлага. На прерязващия спомен от празния поглед на портиера, обикновено бивш изпълнител, преживял звездни мигове на сцената, сега допълващ мизерната си пенсия с още по-мизерно възнаграждение. На заливащото чувство на безпомощност от липсата на професионализъм, без който никога не може да бъде сигурен крайният резултат.

По пътя към черешката на тортата пред червея се изпречват легените под течовете в полупразните и студени зали на музеите и галериите в провинцията, където единственото топло място е тясната стаичка на уредниците.

Подсъзнанието (въпросният червей) се спира пред тепиха на състезанието между държавата, от една страна, (ерго Министерството на културата като придатък на Министерството на финансите) и културните институти, от друга, кой  кого ще излъже в битката за заобикаляне на модели, служещи най-често за оправдание на недофинансирането и краха на поредните надежди. Прелита под балоните на поредните PR акции, за които никой няма да си спомня, освен ако няма мазохистичния навик да чете възторжени отчети и доклади. Разбива на пух и прах защитата, която са ми осигурили медиите със своите риалити формати, заменящи тъжната реалност с пъстър букет от виртуални заместители. Заобикаля широките гърбове на политически анализатори, социални антрополози и културолози, незнаещи къде е входът на Софийската филхармония, както и други достойни ученици на Кашпировски.

И аха да ме погълне… извиквам и се събуждам. Събуждам се с огромно облекчение, защото тук червеят го няма и светът на черното и бялото е заменен с балонната пъстрота на внушенията и себезалъгването. Обличам се и хуквам да се наредя на сергията на културния ни живот. Тази сергия ми е добре позната, бил съм и продавач, и експонат, и клиент. Това обаче не променя тъжното чувство за овехтялост и безнадеждност. Дори захаринчето на самосъжалението в сутрешното кафе не ми помага.

Нареден между експонатите (високопарно определени като продукт на културните индустрии), забелязвам отдалеч новата стопанка на сергия­та. Тя приближава леко подпийнала, фриволно раздаваща поучения към другите сергии, с един бърз и отработен жест преподрежда сергията на свои и чужди и събира група клакьори, натоварени с отговорната задача да славят достойнствата и неуморната работа на продавачката. Експонатите също са призвани (демократично) да обясняват как предишният нищо не е направил и колко е по-добре сега.

Автоцензурата е много по-ефективен заместител на онази цензура,
която също съм преживял в онези младежки години, когато най-много съм се нуждаел от свобода. Леко се връщат спомените за по-далечни времена, когато стопаните много по-грижовно поддържаха сергията и строго контролираха кой да папка според това кой слушка, но имаха и разбирането, че безспорния талант трябва да се подкрепя и че условията трябва да са повече от добри.

Препича. Слънцето на реформата се е вдигнало високо горе в медийното небе и ни залива с топла благодат и мъдри слова. Да, ама ние вехнем.

От спомените ме изтръгва внезапният дъждец на поредния модел на финансиране, обявен за спасителен и целящ най-после да въведе пазарните икономически механизми и на културната сергия.

На мястото на изпарилия се намръщено-сухарски образ с втренчен поглед отново се появява настоящето. То има образа почти на свой човек. За съжаление определението изключва следващото. След поливката за свежест следва строга, на избирателно справедлива проверка на свежестта.  И, разбира се, кой колко е допринесъл по сметките. Да, ама ние продължаваме да вехнем. Стопанинът нервно ни преподрежда и процежда през зъби: „Я, започвайте експертна дискусия за подобряване на резултатите! Иначе ви закривам и хич няма да ми мигне окото, ей къде е кофата!“ Това за кофата сме го чували от години, ама за приличие се започва съвсем „експертен“ разговор на висок глас, за да ни чува който трябва: „Да следваме конюктурата на пазара и да боядисаме сергията червена. Може пък зрителят да налети като бик на червено“, съветва глас от ляво… „Моля, моля! Не трябва да има резки движения. Ще я боядисаме синя – пò ще се хареса на управата на пазара.“„Колеги, не политизирайте, трябва да е по-неутрално, по-абстрактно. Например, в бяло, нещо като бял квадрат на бял фон“„Ооо, не! Смятам, че трябва да бъде оформена като обект на културното наследство. Така няма да се харчат никакви пари, щото тя и сега си изглежда като изоставен паметник.“

И въобще дискусията е „по същество“, но пък времето до пенсия минава по-бързо. А продуктът вехне ли вехне и битката за билетчетата изглежда все по-обречена.

Никой не се интересува от качеството.

Никой не се интересува идват ли от другите да закупят и препродадат- основен пазарен принцип.

Унесът ми е прекъснат от сигнала на медните инструменти в духовата секция, оповестяващи край на пазарния ден. Време е ние, стоката, взаимно да се уважим. Да имаме мъничкото щастие да ръкопляскаме на колегиал­ния успех, защото много добре знам колко компромиси и себераздаване се крият зад това.  Пък и стопанинът го няма, а това е израз на демокрация. Празникът свършва. Нощ е и е времето на червея. Всъщност не се страхувам от него, а от утрешния ден.

 

P.S.: Пак се събудих посред нощ с нуждата да прочета „Приказка за стълбата“ на Смирненски. След това заспах непробудно, червеят не посмя да се появи до сутринта. Май вече не се страхувам за новия ден!

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук