Александър Димитров е доктор по политически науки на УНСС. Основните му интереси са в областта на политическия анализ, съвременни идеологии и доктрини, високите технологии в общественото развитие, лидерството и др. Преподавател е в УНСС, катедра „Политология“ и главен експерт в Центъра по исторически и политологични изследвания към НС на БСП. Член на управителния съвет на фондация „Солидарно общество“.
Ефектът от отминалите избори в САЩ и Русия се оказа толкова сериозен, че на практика предефинира дневния ред във Франция и Германия, където изборите предстоят.
„Популярността не трябва да е мерилото, по което избираме политици. Ако зависеше от популярността, то Доналд Дък щеше да заема място в Сената“ (1). В това си съждение Орсън Уелс има право. За съжаление в края на 2016 година може да се каже, че от гледна точка на изборните резултати в САЩ и Русия, популярността далеч изпреварва разума. Ефектът от тези избори се оказа толкова сериозен, че на практика предефинира предизборния дневен ред във Франция и Германия (2).
Изборите за президент на САЩ са едно от най-значимите събития, що се отнася до медиен интерес от страна на световните медии, но заедно с това представляват „изложение“ на най-модерните електорални технологии, похвати и кампанийни сценарии.
Настоящият материал няма за цел да образова по отношение на предизборния процес в САЩ и Руската федерация, а по-скоро да разкрие динамичните процеси, които намират изражение в тези избори.
Предварителният избор
Традиционната изборна година в САЩ започна с вътрешнопартийните избори на двете големи политически машини – Демократическата и Републиканската партия. В редиците на демократите се очертаха две големи имена, които да влязат в сблъсък за президентската номинация. От едната страна застана Хилари Клинтън, бивш държавен секретар, политик с огромен опит и кандидат, подкрепян открито от партийния елит и свързаните с него финансови и икономически елити. Като неин опонент се появи популярният сенатор Бърни Сандърс, социалист, борец за права и свободи, подкрепян главно от редовите членове и поддръжници на партията.
При Републиканската партия изборът за президентска номинация се оказа далеч по-сложен и пълен с неизвестни. Кандидатите бяха много повече и с изравнени шансове. В пряк сблъсък се оказаха сенаторът от Тексас Тед Круз, сенаторът от Флорида Марко Рубио и бившият губернатор на щата Джеб Буш. Тази тройка представляваше класическите разбирания на Републиканската партия и отразяваше както идейните настроения, така и имиджовите предпочитания на традиционния републикански избор. Като втора група в надпреварата се наредиха губернаторът на Охайо Джон Кейсик и неврохирургът Бен Карсън. Заедно с партийните лица в надпреварата за президентска номинация на републиканците се включи и милиардерът Доналд Тръмп.
Новинарските емисии по света и повечето анализатори обикновено се съсредоточават в американските избори едва след официалните номинации на двете големи партии, но тази година бяхме свидетели на забележителни вътрешнопартийни битки, които по-късно щяха да се окажат пророчески за изненадващия краен резултат.
Предварителният избор започна на висока скорост още от първия щат – Айова (3). Тръмп, Рубио и Круз си поделиха републиканските делегати, но от кампанията, която се проведе, стана ясно, че традиционните кандидати ще стъпят на „анти-Тръмп“ кампания и ще търсят силни лични резултати, за да се откъснат пред останалите. Обикновено първите два щата определят и водещия партиен кандидат. За демократите това е именно Айова, докато за републиканците такъв лакмус е следващият щат, Ню Хемпшир. За изненада на всички соченият за аутсайдер Бърни Сандърс успя да спечели сърцата на младите демократи, които открито подкрепиха призива му за политическа революция. Хилари Клинтън и Сандърс се оказаха рамо до рамо с разлика само от 0,3%. Трябва да се отбележи, че Клинтън взе три от секциите чрез жребий (не може да има равен резултат според правилата на щата). Каквото и да се каже, оказа се, че „кръстоносецът“ Бърни Сандърс е доста по-костелив орех от това, за което го мислеха. По-изненадващото е, че най-възрастният
кандидат бе подкрепен категорично именно от американската младеж. За първи път от 1996 г. Ню Хемпшир има по-голямо значение за демократите от култовия Айова.
В електоралната география на САЩ Ню Хемпшир обикновено е щатът, който оформя окончателно противоборството при демократите и показва основните фаворити при републиканците, които се борят до допитването в Тексас (традиционно около началото на март), където се очертават основните претенденти. При демократите ситуацията е променлива, но категоричната победа на Сандърс (15 на 9 делегати) (4) идва да покаже, че стратегията му е успешна. Очевидно посланието му бе чуто, като най-накрая се стигна до изясняване на позициите. От едната страна е Хилари Клинтън с корпоративна Америка и „тежките“ лобита на демократите, а от другата – Бърни Сандърс с базовия електорат (този на средната класа) и младите. За дни Сандърс напомни за ранните си политически години, а политическото парче „Feel the Bern“(5) и прочутите „180 секунди“ (6)събраха над 3 млн. гледания само в официалните си версии.
При републиканците се наблюдаваше драматично разпръскване на вота. В Айова Круз, Тръмп и Кейсик бяха с почти равни резултати. Тръмп успешно консолидира привърженици и убедително поведе. Едно трябва да е ясно, голяма част от привържениците на Рубио, Круз и Буш биха се обединили срещу Тръмп в момента, в който стане ясно кой между тях ще е основният претендент. Големият въпрос в ранния етап на кампанията беше дали Тръмп ще продължи да печели, оказа се, че Ню Хемпшир е само началото.
Победният ход на милиардера се затвърди само дни по-късно в ключовия за републиканците щат Южна Каролина. „За „Щата на палмите“ има две пословични рецепции. Аналитичната казва, че това е „микрокосмос“ на консерватизма в САЩ. Популярната гласи, че ако една блондинка емигрира от Северна в Южна Каролина, и двата щата стават по-умни. По отношение на изборите Южна Каролина има представителни функции, тъй като почти дублира религиозната и етническата карта на САЩ в национален мащаб. За републиканците е важен щат, тъй като в него е налична жанровата палитра от избиратели, които се събират под шапката на партията. Но електоратът на републиканската партия тук си има и своя специфика: той гласува предимно за този кандидат, който е пресечна точка между силния консерватизъм (като в Айова) и практическата избираемост (като в Ню Хемпшър). Другата специфика е, че милитаризмът е едно от доминантните изражения на консервативната артикулация.“ (7)
Очакваше се традиционните кандидати да окажат по-сериозна съпротива, но това не се случи, а посланието на Тръмп „Да направим Америка велика отново“ му осигури всичките 50 партийни делегати.
През следващите седмици се потвърдиха вече установените тенденции. Щатът Невада беше една от крепостите на Хилари и за мнозина именно оттук трябваше да започне нейният триумф. Партийният елит очакваше да се сложи край на усилията на Сандърс, да се приключи с предварителния избор и да започне плавно президентската кампания. Клинтън победи, но с 52,6 на 47,4%, което показа, че между двамата опоненти има само 5% разлика (в един от най-силните за Клинтън щати). На практика Сандърс „проби“ във всичките ѝ доминантни групи – по-възрастните привърженици, либералните групи (взе ги всичките), високата средна класа и афроамериканците (от които взе 25%) и латиноамериканците (8–9%). Отделно от това Сандърс доминира изцяло сред младите и избирателите на средна възраст (75% до 45 години и 90% при тези под 30). Разбира се, че Хилари Клинтън продължи да е с едни гърди напред, но за всички анализатори стана ясно, че при демократите битката ще е до последния щат.
Тежкото положение за републиканците се задълбочи и Тръмп продължи да води дори в класическите консервативни щати. Джеб Буш (за когото това беше последен шанс да се намеси в борбата) се отказа и така направи възможни различни варианти на консолидация. Към онзи момент мнозина коментатори бяха озадачени, но кандидатурата на Тръмп продължи да е стабилна, влизайки във всички републикански групи.
Към онзи момент на предварителна селекция можеше да се заключи, че и в двете партии протичат сходни процеси, но с обратен знак. Настъпват кандидати срещу установения политически вътрешнопартиен диалог. Сандърс е като контраелит на демократичната върхушка (която е твърдо зад Хилари Клинтън), а Тръмп е нетрадиционен за републиканците кандидат, представител на едрия капитал, но не и на ярките републикански лобита. Сандърс повдигна категорично въпроса за моралния императив в правенето на политика, докато Тръмп се наложи над опонентите си с добре артикулиран националпопулизъм.
В последвалите седмици, включително и след „супер вторника“, в който републиканците гласуваха в 11 щата, станаха ясни няколко много важни предположения. Доналд Тръмп печели навсякъде и е почти сигурен финалист, а като „вечния втори“ се нарежда Тед Круз. Останалите кандидати на Републиканската партия изгубиха шансовете си за официална номинация и още към март оставането им в местните гласувания беше продиктувано преди всичко от необходимостта да натрупат делегати, чрез които да влияят на националната конвенция.
При демократите за първи път Хилари Клинтън поведе по сериозен начин и към март получи по-сериозна преднина. Малцинствените лобита зад Х. Клинтън се оказаха сериозен ресурс, който заработи силно и осигуриха важни победи, а тежките загуби в Колорадо и Минесота бяха компенсирани от суперделегатите (8), които още от самото начало подкрепяха Клинтън. Въпреки всичко Сандърс остана напълно конкурентен и се очакваше да навакса изоставането си.
Именно към март се очертаха и някои нови тенденции, които тогава не изглеждаха толкова важни, но в началото на ноември се оказаха ключови.
Републиканците се оказаха със средна стойност на непредставените гласове (електорална дисперсия) от 11,5%, което е безпрецедентно. При демократите тя беше само 2%. Тези около 12% от републиканския вот, който не излъчи политически представители в Националната конференция и не беше отчетен, по-късно подкрепи Тръмп и му помогна да спечели ключови щати. При демократите Хилари Клинтън разчиташе изключително много на суперделегатите, за да надделее над Сандърс, но това внесе известна заблуда по отношение на възможността ѝ да задържи трайно в орбитата си партийната периферия. Тази върхушка (суперделегатите) е разнолика, в началото Сандърс нямаше никого, по-късно получи 22-ма, а накрая едва 49 делегати от тях. Може да се допусне, че този въпрос се движеше от щатските ръководства и отговорниците за кампанията по щати (които оперират с кампанийните средства на партията). Те са втори ешелон (не са много публични), но редица конгресмени и губернатори разчитат на тях, а тези разпоредители със средства в голяма степен подкрепяха Хилари Клинтън.
Така очертаните тенденции реално не се промениха до самия край на предварителната надпревара. При републиканците Доналд Тръмп спокойно и уверено трупаше преднина пред втория Тед Круз. При демократите надпреварата продължи да е оспорвана, но Хилари Клинтън успяваше да поддържа устойчива разлика спрямо Сандърс. Това се случваше най-вече поради факта, че в щатите, в които регистрираше загуба, тя успяваше да е с близък резултат до Сандърс, докато в щатите, където имаше победи, постигна големи разлики спрямо опонента си.
Още в средата на март Марко Рубио излезе от надпреварата (Бен Карсън вече го беше сторил) и за Доналд Тръмп остана задължението да продължи да печели с разлика. На практика ситуацията се „развърза“, след като Тръмп започна да обира не само партийната периферия, но и да печели партийния център. Той успя да привлече по-голямата част от белите евангелисти в Пенсилвания и дори още повече сред най-консервативните избиратели в Мериленд. Пак през същия период Клинтън направи поредица победи без прекъсване (вкл. в значимия щат Флорида) и доказа, че има основание да е еднолична номинация на демократите.
В крайна сметка след проведените през лятото партийни конференции стана ясно, че битката за Белия дом ще се води между Доналд Тръмп и Хилари Клинтън.
И двамата кандидати получиха солидна подкрепа на националните си конференции, което на един по-късен етап трябваше да доведе до консолидация на традиционните електорати, но това не се случи най-вече поради нетипичното протичане на същинската президентска битка.
В този контекст интересен щрих от предварителната битка са инвестициите на кандидатите. С най-висока ефективност вложени пари/получени делегати в кампанията е Доналд Тръмп, който с около 28 млн. долара има 1543 делегати. „Най-чист“ кандидат (т.е. със суми изключително от дарения на симпатизанти и кампании на симпатизанти) е Бърни Сандърс – около 96 млн. долара, което е безпрецедентна подкрепа за кандидат от обикновения избирател. Най-скъпа е кампанията на Хилари Клинтън – около 188 млн. долара. Най-ниска ефективност вложени пари/получени делегати има Джеб Буш, който е разходвал близо 158 млн. долара, а е спечелил едва четирима делегати.
Дебатите
След като основните кандидати за президент на САЩ бяха избрани, партийните централи започнаха и същинската предизборна кампания – отново щат по щат. Освен добре познатите обиколки, послания и позиции, като най-важен елемент от това състезание се смятат предизборните дебати. Те са три на брой и представляват пряк сблъсък в идеен и личен план между основните опоненти.
Дебатите на 2016 година най-общо засегнаха три основни теми – националната икономика, външната политика и сигурността на държавата. Сблъскаха се два диаметрално противоположни стила. От едната страна застана Доналд Тръмп с краткия си изказ и способност да убеждава, а от другата – Хилари Клинтън с дългогодишния си опит, добре подредени фрази и богат език.
Всеки един от дебатите привлече рекорден зрителски интерес, като общата гледаемост достигна 259 млн. души, което е абсолютен рекорд за САЩ, надминал с 9 млн. досегашния водач от 1992 г. (тройните дебати Клинтън–Буш–Перо) (9).
От проведените дебати следва да се изведат няколко важни извода. Хилари Клинтън излезе победител и от трите, а телеметрията ѝ даваше 20-30% по-високо одобрение спрямо тезите на Тръмп. Големият опит на Клинтън във воденето на политически дебати, сериозната подготовка по опорните точки на демократите и силните ѝ послания дадоха сериозен резултат. Доналд Тръмп трудно реагираше на атаките и бе принуден да се защитава, което не е сред силните му страни. По този начин бе контриран агресивният му стил и някои от основните му тези, свързани с възраждането на американската индустрия, ревизирането на Транстихоокеанското партньорство (ТТП) и Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП), антиимигрантската му политика, поставянето на друга основа на отношенията с Русия, Мексико и Китай и др.
Първоначалната убедителна преднина сякаш „приспа“ щаба на Хилари Клинтън, кампанията на демократите стана по-вяла и инертна, а денят на изборите се усещаше като предизвестена победа. По този начин се пропусна важното, а именно, че Клинтън не успя убедително да докаже, че Доналд Тръмп не става за президент и второ, че тя е кандидат, който може да е съпричастен и разбиращ обикновения американец (нещо, което Тръмп с лекота постигаше и едва ли не всеки фермер от американския Запад почувства, че може да пият заедно бира на верандата).
Трябва да се каже, че социолозите не бяха съвсем слепи и в последната седмица коригираха прогнозите си, но вълната се бе надигнала и резултатът не закъсня. Тръмп спечели повече щати и оттам повече електори в изборната колегия – 290 срещу 232 за Клинтън (10).
За мнозина избирането на Доналд Тръмп за президент е странно, но по време на кампанията имаше достатъчно сигнали, които да подскажат този резултат:
абсолютният брой гласове в повече не означава победа. Постоянната разлика в полза на Клинтън успокои демократите, което ги заблуди в сметките около бъдещата електорална колегия;
още в началото на годината и особено след като Тръмп и Клинтън се очертаха като номинации на двете големи партии, беше налице едно общо нехаресване (неприемане) на двамата. Това тотално разби и разми електоралните ядра и превърна голям процент от подкрепата за тях в плаваща разлика. Тази несигурност първоначално беше под формата на „прилив“ за Клинтън (по време на дебатите), а по-късно в „отлив“ на цели 20% (в края на кампанията);
готовността на американците за жена президент се оказа надценена и до голяма степен препотвърди един по-скоро консервативен избор;
по време на кампанията Тръмп обвиняваше Клинтън в професионална некомпетентност (11), което накрая надделя над обвиненията в обща некомпетентност за поста, отправяни към него;
републиканците правилно усетиха, че класическите теми за американския изолационизъм и „оправяне на собствената къща“ ще претърпят възраждане през тази кампания. Те имаха основания за това, но им трябваше повече време, докато намерят правилния тон и докато овладеят темперамента на Тръмп;
забравя се, че 4% (ок. 6,5 млн.) от гласоподавателите дадоха своя вот за други кандидати като Гари Джонсън от либертарианците и Джил Щайн от „зелените“. Такъв процент има за първи път след ерата Рос Перо (отпреди 20 години), като в този случай се оказва решаващ, защото тези гласове са традиционната периферия на демократите;
ако се заложи на кандидат без заряд, има риск горивото му да свърши на финала. Именно това се случи с Клинтън (най-вероятно Бърни Сандърс щеше да е с далеч по-интензивна кампания);
откровеността, дори и трудно да се преглъща, е за предпочитане пред „пудрата захар“. Тръмп демонстрира повече достоверност на образа, което в крайна сметка се оказа решаващо за електоралните нагласи;
очакваше се по-висока избирателна активност. Хипотезите са различни, но между 3 и10 милиона гласоподаватели се разколебаха и въобще не гласуваха;
репликата на Доналд Тръмп „Горд съм, че имам подкрепата на националната оръжейна асоциация“ може да звучи като реклама за супербол, но не е за подценяване, когато говорим за САЩ. Важно е да се спомене, че докато борбата беше на първично ниво, оръжейната индустрия подкрепяше Сандърс и/или Клинтън. Преди известно време профсъюзните обединения на военнопромишления комплекс (вкл. самите работници) застанаха зад Тръмп. Това доведе до рязка смяна на позицията на оръжейното лоби в края на изборите;
налице беше безпрецедентна намеса на ФБР в последните две седмици на кампанията. Изненадващо директорът на ФБР обяви, че отново ще разследват Клинтън (за служебни нарушения), а в края на изборите по същия мигновен начин заявиха, че нарушение няма. Разколебаването на електората беше значително и пренасочи няколко милиона души към алтернативни кандидати;
до известна степен и двамата кандидати подцениха електората. При Хилари Клинтън това подценяване беше по-значимо по отношение на желанието на избирателите да изразят протестен вот към установения политически елит, явление, което придобива глобален характер.
Русия избира
Заедно с това сме свидетели и на желанието на гражданите да залагат на лидери с ясни позиции и принципи, които застават зад националната кауза на страната си. Именно на това бяхме свидетели по време на изборите за парламент в Руската федерация. Само за няколко години (един мандат време) в руското общество настъпиха осезаеми промени, твърде сходни с тези, които се случиха и в САЩ.
През 2011 година партията на Владимир Путин „Единна Русия“ отбеляза значително свиване на присъствието си в руската Дума от 315 депутати (през 2007) на 238. Опозиционните партии – „Справедлива Русия“, Комунистическата партия и Либерално-демократичната партия, отбелязаха сериозен ръст (12). Именно тогава стана ясно, че обвиненията към РФ, че залита към авторитаризъм, са по-скоро безпочвени и бяха категорично отхвърлени от руския избирател. Няколко години по-късно и серия от геополитически обстоятелства, сред които войната в Украйна, анексията на Крим, войната в Сирия и европейските санкции, задействаха у руския народ древния рефлекс за историческо оцеляване и съхраняване, който историята добре познава и е описала. Рейтингът на президента Путин скочи до рекордните 80% одобрение, а изборите през 2016 г. се превърнаха от сблъсък на идеи в монолог на управляващите.
Резултатите са смущаващи, но закономерни. Високият рейтинг на президента и на правителството в комбинация със сложната смесена избирателна система на РФ спечелиха на „Единна Русия“ 343 депутати, което де факто е супер мнозинство и позволява на партията свободни промени в конституцията (13). Всички опозиционни партии губят значителна част от присъствието си в народната Дума, а възможността им за политическо влияние е сведена до минимум. До какво ще доведе това, предстои да се види.
Изборите в Русия през септември и тези в САЩ през ноември окончателно очертаха две тенденции, които се наблюдават през последните години, особено по отношения на политическия избор. Едната е мощен наказателен вот, целящ смяна на елитите, а другата е категорична подкрепа за най-популярната и властово достоверна фигура, но за сметка на всички останали политически играчи.
Франция и Германия
Трябва да е ясно, че така очертаните тенденции предстои да се състоят и на очакваните с повишено внимание избори за президент във Франция напролет и тези за германския Бундестаг през есента. В съзвучие с тях е силният стремеж на десницата да търси измежду редиците си политик, който да спре похода на Марин льо Пен към властта. Вътрешнопартийният избор на партия „Републиканците“ категорично посочи Франсоа Фийон като кандидат за президентския пост с около 70% от вота. Фийон е с неоконсервативни убеждения, с остра реторика към бежанците и исляма, радетел за преразглеждане санкциите към Русия. Основните му партийни опоненти Никола Саркози и Ален Жупе останаха далеч назад в партийните предпочитания. Французите търсят своята силна фигура и в това си дирене са готови да отидат дори на крайно десни позиции.
В Германия на ход ще са новите лица. Християндемократите отново издигат Ангела Меркел, докато социалдемократите сигурно ще заложат на идващия от Европейския парламент Мартин Шулц. Все износени и дотегнали политически фигури, според мнозина от избирателите – безалтернативни. Двете големи партии в Германия се затрудняват да излъчат нови лица и да ги наложат. Това ще даде голям ход за действие на Левите (Ди линке), които обновиха лидерския си състав в последните години, а също така и на „Алтернатива за Германия“, които се очаква да оберат протестния германски вот. „Алтернатива за Германия“ може да постигне забележителни резултати и заедно с други по-малки партии да обърне политическия дневен ред с главата надолу.
За изборите като огледало
Изборните процеси са важни именно със своето отражение. Те предават настроенията, желанията и стремежите на избирателя – рационални и емоционални. Да се подценяват тенденциите, е глупаво, особено в турбулентни периоди като настоящия, с тежки геополитически предизвикателства, нестабилно икономическо развитие и политически ценности, захвърлени в прашния ъгъл на безхаберието и интелектуалната немощ.
Политиката не бива да се прави за сметка на хората, защото гражданинът има това свойство да наказва системата, дори когато това е против неговия интерес. Често се подценява силната мотивация на човека да заяви себе си, независимо как – референдум, избори, бунт. Това неглижиране винаги е коствало много, надеждата ни е, че поне няма да сме свидетели и на още по-опасно политическо късогледство и отговорните лица в Европа най-накрая ще обърнат внимание на бурята, която се задава.
Бележки
(1) В оригинал: Popularity should be no scale for the election of politicians. If it would depend on popularity, Donald Duck and The Muppets would take seats in senate. Orson Welles
(2) Във Франция ще се проведат избори за президент на 23 април 2017, а в Германия през есента ще има парламентарни избори.
(3) Кандидате за номинация преминават през мажоритарни битки за всеки щат. По този начин се излъчват делегатите за националната конвенция, която да направи същинския избор за партийна номинация. Всеки щат излъчва различен брой делегати в зависимост от големината на партийните структури и гласовете, получени на предходни избори.
(4) http://www.uspresidentialelectionnews.com/2016-primary-delegate-count/2016-democratic-primary-delegate-count/
(5) Feel the Bern, URL: https://www.youtube.com/watch?v=dzgBkpY-6mE
(6) In 180 seconds, URL: https://www.youtube.com/watch?v=rtBVuye4fZQ&t=38s
(7) Табаков, M. (20 февруари 2016 г. 15:31), В дискусия за изборите в САЩ, Facebook коментар, URL: www.facebook.com/klemenswenzel.metternich/posts/1127706873915069
(8) Делегатите, излъчени от структурите на ДП, са задължени лица, т.е. на Националната конференция трябва да препотвърдят подкрепата си. Суперделегатите са квотни делегати, които могат да променят заявената си подкрепа до самия избор (те не са задължени), което ги прави както сериозна опора, така и твърде подвеждаща подкрепа при една толкова тежка надпревара.
Суперделегатите са особена категория от разнородни представители, съставени от няколко групи (по право) – конгресмени, сенатори, губернатори, щатските лидери и партийните публични лица, някои щати имат и изборни супер делегати. Имайте предвид, че и РП има прикрити суперделегати. По право участват щатските лидери (и жените начело на „женските“ обединения), както и всеки представител, заемащ изборен публичен пост. Те нямат специален статут и реално са в общата квота, но пак са около 300-400 души.
(9) Katz, A. J. Presidential Debates Set Ratings Records in 2016, but Does the Format Need to Change? Americans turned to cable in historic numbers, 22 Oct. 2016, ADWEEK, URL: http://www.adweek.com/news/television/presidential-debates-set-ratings-records-2016-does-format-need-change-174205
(10) Интересно е да се отбележи, че Х. Клинтън получи над 1 млн. гласа повече (62 391 355, докато Тръмп – 61 125 956), но тъй като изборът не е пряк, това няма значение.
(11) Винаги стъпваше на гафа ѝ със служебна информация, съхранявана и „изтекла“ през личната ѝ електронна поща.
(12) Выборы депутатов Государственной Думы Федерального Собрания Российской Федерации шестого созыва, URL: http://www.vybory.izbirkom.ru/region/region/izbirkom?action=show&root=1&tvd=100100028713304&vrn=100100028713299®ion=0&global=1&sub_region=0&prver=0&pronetvd=null&vibid=100100028713304&type=242
(13) Не може да се каже, че системата е справедлива – с около 20 млн. гласа опозиционните партии имат едва 104-105 депутати, докато управляващите с 28 млн. гласа имат 3 пъти повече депутати.