Къдринка Къдринова е журналист международник. Коментатор в сайта „Барикада“ и отговорен редактор на сайта на СБЖ. Работила е във вестниците „Народна младеж“, „Диалог“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“, била е зам.-главен редактор на сп. „Тема“ и редактор международни новини в програма „Хоризонт“ на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на СБЖ и СБП.
Имало едно време една образцова Испания… Вече я няма. Каталунската криза разбърка всичко. Но тя не е причината, а следствието.
Всичко това породи каталунската главоблъсканица, от която няма нито бърз, нито лесен изход. Вибрациите ѝ са деструктивни и пряко влияят не само върху казуса с Каталуня, а и върху същността на испанската държава. Тече сложен и противоречив процес, който все още е в развитие, но вече рефлектира върху бъдещето и на каталунци, и на испанци, и на всички европейци.
Механичните паралели между различни исторически периоди, разбира се, винаги са условни. Но все пак вече се чуха сравнения, че както Испанскатга гражданска война (1936‒1939 г.) е била „репетиция“ за Втората световна, така и сега може би виждаме в проблема с Каталуня умален вариант на нови европейски конфронтации…
На този фон очевидно е наложително да се опитаме да извлечем необходимите за всички ни поуки от разиграващото се между Мадрид и Барселона. Веднага се набиват на очи поне пет по-важни.
Първата поука е за цялата международна общност и за представителството ѝ в ООН, откъдето е редно да тръгне инициативата за намиране на баланс в съществуващото в момента противоречие между два основни постулата в международното право ‒ за териториалната цялост и ненакърнимост на държавите и за правото на нациите на самоопределение. Докато в тази сфера съществуват неясноти и възможности за прилагане на двойни стандарти, ще същестуват и огнища на напрежение и конфликти. Контрапродуктивно е едни правила да важат в случая с Косово, други ‒ в случая с Кюрдистан, трети ‒ в случая с Каталуня и т.н.
Втората поука вече споменахме: необходимо е политическата класа във всяка държава да реагира с повишено внимание при икономически кризи и да не допуска заплащането им да става с висока социална цена, защото, ако породеното от това гражданско недоволство не намери отдушник, напрежението неизбежно подхранва националистически, сепаратистки или ксенофобски настроения.
Третата поука е всяка държава с малцинства или общности с обособено самосъзнание да прецизира изключително фино законодателството си и да поддържа постоянен диалог не само на експертно, но и на политическо ниво със съответните малцинства и общности, за да избегне или поне да неутрализира навреме зараждането на конфронтационни и отцепнически нагласи. В случая с Испания години наред наблюдавахме абсолютизиране на изработената още през 1978 г. конституция и на залегналите в нея статути на автономните области, въпреки че новите времена изискваха актуализиране на тази рамка. Сериозен минус на испанското правителство начело със сегашния премиер Мариано Рахой е дълготрайният отказ от политически диалог с автономните власти в Каталуня и оставянето на повдиганите проблеми само в полето на правото.
Четвъртата поука е да не се отмятат с лека ръка като решени веднъж завинаги конфликтите от миналото, които често стоят в основата на всеки латентен или активен сепаратистки проблем, а постоянно да се работи с всички сектори на обществото за преодоляване на наследените проблеми. Видяхме как покрай спора в Каталуня много бързо отново се отвориха смятаните за зараснали рани от гражданската война и от епохата на франкизма. Тези уж стари духове придобиха плът и сила и тепърва ще оставят свои нови следи и в каталунското, и в испанското общество.
Петата поука е за поведението и сигналите, които подава към гражданите си държавата, изправена пред предизвикателството да търси отговорен и балансиран изход от криза със сепаратистки характер. Испания избра да заложи на демонстрацията на сила, аргументирайки се, че стъпва върху законова основа и има пълните права да брани законността. Ефектът обаче беше негативен ‒ и то не само сред привържениците на каталунската независимост, които се почувстваха репресирани, но и в международен план, защото медийното тиражиране на силови сцени и на силов език неизбежно настройва психиката на масовата публика в посока на съчувствие към по-слабия. Даже в ситуация на пълна правна аргументираност на подобни действия и декларации, те предизвикват обратно въздействие. Диалогът би трябвало да е водещият похват в подобни кризи, дори и да се наложи по-силният ‒ държавата очевидно ‒ да направи по-големи отстъпки.
