Йордан Пеев
Василе,
писал си ми тази нощ,
че призори отново ще те бесят,
че свободата ни не струва грош
и е напразна Ботевата песен
от туй, което днеска си видял
в отечеството ни осиротяло,
където идеалът тъне в кал,
и е безродно всякое начало.
Написал си ми също в този лист
как за пари тук всичко се продава
и друг Васил, прекръстил се Азис,
е идол на пияната държава.
Как днес Човекът не открива път
и как опрял до кокала е ножът.
Как вместо чужди, свои го дерат
и свалят не една, а седем кожи!
В очите на децата си съзрял
как алчния в злощастната родина
прогони техните, без капка жал,
с години да се блъскат по чужбина.
Усетил си на старците страха
как сам сами замръкват по селата
и как треперят нощем, и не спят,
че някой зъл ги дебне зад вратата.
Открих следи в писмото от сълзи
и четири въпросителни накрая,
но някак си привикнал на лъжи,
какво да ти отвърна днес, не зная…
Ех, Дяконе, чуй:
още е висок
и син като коприна небосводът
от твоя лъвски и чутовен скок,
направил ме завинаги свободен.
А ти не бързай да увисваш пак!
Смъртта за никой не е повторима,
но туй писмо от теб до мен е знак,
че даже да си мъртъв – все те има!
18.02.2016
