ДВЕТЕ РЕАЛНОСТИ НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

0
264

 

Валентин Радомирски е български дипломат и външнополитически експерт

 Живеем в две реалности – „де юре“ и „де факто“. Първата, базирана на международноправните документи, все повече се пренебрегва за сметка на втората, основана на тактически и геополитически национални интереси. Световният ред все повече се превръща в световен безпорядък.  Необходим е обрат на тази опасна за мира тенденция.

 След избирането на новия американски президент експертните мнения на международниците се разделиха на две противоположни части. Едната се радваше на победата на Тръмп и го смяташе за почти „свой“ човек в Белия дом. Сега тяхната радост е заменена от ирония. Другите предупредиха, че новият лидер във Вашингтон ще бъде огромен проблем за световния ред и този проблем скоро ще се прояви. Понастоя­щем обаче именно тази част оценява Тръмп като ефективен президент.

С течение на времето и с укрепването на позицията на Тръмп тежестта на ироничните характеристики на действията на настоящия американски президент става все по-малка и по-малка, а относителният дял на сериоз­ните и комплементарни оценки се увеличава. И това е следствие от действията на президента, тъй като Тръмп демонстрира не само съпротива срещу натиска върху него, но и бере плодовете от първите резултати на своята политика. А тези резултати показват, че Америка започва да се възползва от действията на Тръмп.

Ето кратък списък, направен от експертите, който обобщава

постигнатото благодарение на
сегашния стопанин на Белия дом

ü Тръмп стартира програмата на Съединените щати за реиндустриа­лизация.

ü „Форд“, „Тойота“ и „Мазда“ вече откриват свои нови заводи в САЩ.

ü „Епъл“ се готви да инвестира70 млрд. щ.д. в създаването на високотехнологични производства в САЩ.

ü Митата и квотите за внос на стомана позволяват на американските металурзи да съживят производството си.

ü ЕС започна да купува скъпия американски втечнен природен газ.

ü При всяко свое международно турне Тръмп успява да осигури поръчки за закупуване на американска военна техника и екипировка за десетки ми­лиарди долари.

ü За една година Тръмп е създал около два и половина милиона нови работни места, от които 200 хиляди във високотехнологични производствени отрасли. За сравнение – през първата година на президента Обама Америка е загубила 4,3 млн. работни места.

ü При Тръмп за първи път в историята на САЩ безработицата в производствения сектор спадна до 2,6%.

Всичко това са безспорни успехи на Тръмп. Игнорирането им би означавало необективност на рецензентите и непрофесионализъм на изследователите му.

 Но въпреки това, прави ли са онези, които въз основа на тези констатации предлагат Тръмп да бъде смятан за най-силния президент на САЩ в историята на страната? Не е ли това прибързана оценка? Ако я приемем за истина, на Москва не ѝ остават съществени аргументи освен военната компонента, за да се противопостави на политиката на САЩ. А военна заплаха, без пълна готовност да я реализираш на практика, е блъф и това е много опасно за онзи, който блъфира. А ако САЩ не се уплашат, тогава какво? А че Съединените щати няма да се уплашат, можем да бъдем уверени, това се вижда от

принципите на външната политика на Тръмп

които той изрази още по време на предизборната си кампания и сега прилага на практика. Тези принципи на Тръмп могат да бъдат обобщени по следния начин:

ü Една държава без граници не е държава;

ü Страна, която не защитава благосъстоянието у дома си, не може да защити своите интереси и в чужбина;

ü Държава, която не е готова да спечели война, не може да избегне войната;

ü Държава, която не се гордее със своята история, не може да бъде сигурна, че има бъдеще;

ü Страна, която не е сигурна в ценностите си, не може да събере волята си в юмрук в името на тяхната защита.

Тръмп показва разбиране на реалните проблеми и готовност да се справи с тях. Той не си позволява дори намек за самоуверено самоуспокоение: „Ние знаем, че успехът на Америка не е факт. Ние имаме силни и упорити противници, които са готови да водят дълга борба. Но и ние сме готови за това“.

Обърнете внимание на третата точка – готовността да се спечели и възможността да се предотврати война. Съединените щати ще посрещнат всяко предизвикателство от всяка страна. И да се омаловажава това твърдение, би било безотговорно. НАТО е далеч по-добре от Русия и Китай с конвенционални оръжия, а ядрената война – това е взаимно унищожение.

И докато Русия и/или Китай не са постигнали паритет с НАТО по всички видове оръжия, различни от ядрените, е неуместно да се излиза извън рамките на икономическата конфронтация. Русия и Китай ще продължат да се опитват да разсеят концентрацията на власт на Запад, а не да действат в налагания им силов подход. Никаква размяна на удари не трябва да има.

Единствената среда, в която шансовете на очертаващите се нови световни полюси са балансирани, е тази на информационното пространство. За него много подходящи са хирургически прецизните действия и асиметричните икономически и политически отговори. Давид не се бори с Голиат. Одисей не се бори с циклопите. Те печелят точно по асиметричен начин. Както казват в бокса, не е необходимо да се удари силно, а е необходимо да се нанесе удар навреме. И политиците, които действат на този принцип, се оказват напълно прави.

Всъщност, безспорните успехи на Тръмп напомнят за първоначалните успехи на Наполеон или Хитлер в руските им кампании. Всичко започва добре, но в планираната конструкция на победата са заложени норми на издръжливост, които не позволяват да се постигне очакваният резултат. Успехът бързо изчерпва своя импулс и се появяват препятствия, които постепенно се натрупват и се развиват в катастрофа и отстъпление.

Защо това може да се припише и на Тръмп? На първо място, защото успехите на Тръмп нямат „двигател“, нямат мотивационна основа. Всичките му успехи са резултат от неуспехите в контактите с външната среда – контакти, които той не заинтересува, а принуждава да се подчиняват. Образно казано, той ги изнасилва, а не ги влюбва в себе си. Такъв съюз не може да донесе щастие на никого и преди всичко на изнасиления.

Тръмп поражда конфликт на интереси,
който със сигурност ще се появи в бъдеще

За транснационалните компании продължава да е неизгодно да работят в Америка, тъй като е нерентабилно. Те се откупуват от Тръмп. Те му отдават почит с надеждата да преодолеят трудните времена на сегашната окупация на Белия дом. При един нов президент всички те ще си върнат загубите, може да не се съмняваме. Историята го е доказвала.

Тръмп пренебрегва арогантно интересите не само на транснационалните корпорации, но и на съюзниците си в Европа и на съседите си в Америка, с които започна търговска война. Той пренебрегва интересите и на Китай, който, противно на изявленията на САЩ, не е давал съгласие да купува допълнително американски продукти на стойност от 200 млрд. щ.д. Сега ситуацията се запазва и дефицитът в търговския баланс между САЩ и Китай все още остава 375 млрд. долара. За да получи съгласието на Пекин за допълнителен американски внос, Тръмп ще бъде принуден да разреши на Китай да навлезе на американския пазар с надкритични обеми.

Сега Китай купува 70% от селскостопанската продукция на САЩ. Но така Съединените щати губят своята продоволствена сигурност и засилват зависимостта си от Китай, който със сигурност ще се възползва след време. А Пекин изчаква с присъщата си стратегическа прозорливост. Според експерти за изравняване на несъответствието в търговския баланс САЩ ще трябва да допуснат китайския капитал до авангардните американски технологии. Съществуват и други начини да се постигне тази цел, например като се получи съгласието на САЩ за задълбочаване на китайското проникване в Африка и в ЕС, но Вашингтон едва ли би окачествил това като победа.

Финансовата система на Съединените щати продължава да боледува и постигнатите малки успехи не елиминират този системен порок. Тръмп, както Наполеон и Хитлер, успешно завладява селата, приближавайки се до стратегическа катастрофа под стените на вражеската столица.

Всяко икономическо възстановяване е с временен характер и е подчинено на цикличността на конюнктурата. Винаги подемът е последван от насищане и стагнация, а след тях се появява рецесията, и тогава е необходимо да се измисля нещо ново. И когато при Тръмп се достигне крайната фаза на подема в секторите, които той сега (със свръхчовешки усилия и с цената на конфликти с основните интереси на съюзниците) възражда в САЩ, за да се оживи отново икономиката, няма да разполага с нищо „под ръка“. Достигната е

границата на ефективност
на политическото насилие в икономиката

Допингът няма да работи повече, защото конфликтът на интереси ще достигне етап, в който пространство за компромиси няма да остане. Само пълна война. И вече няма да бъде войната на САЩ с Китай и Русия, а войната на САЩ с целия свят, включително Европа и развиващите се икономики. Война, в условията на срив на СТО, загуба на старите съюзници, нови спечелени врагове, разпадане на военни съюзи и изолация на САЩ като страна, която вече не дава възможности за обогатяване, а ги отнема. И това е една съвсем различна история от тази преди Тръмп.

Тръмп не отстранява противоречията, а ги задълбочава. Конфликтът не се разтваря в компромиси, а преминава в нови кръгове на спиралата на ескалация. Тя не подсилва системата, в която са вписани САЩ, а я унищожава. „Васалите“ все по-трудно и по-трудно могат да бъдат принуждавани към подчинение. Дългосрочни взаимоотношения не се изграждат по този начин. Договор, с който при първа възможност една от страните търси възможности да се оттегли от споразумението, няма да се изпълнява заинтересовано и от двете страни, а последното е единствената гаранция за неговата ефективност.

Ползи за инвеститорите – това е, което липсва в мерките на „политиката Тръмп“. Техните инвестиции все повече приличат на изплащането на контрибуции. Или на почит. Рецептите на тази политика са неблагоприятни за онези, от които зависи американският растеж. Такъв ръст не може да трае дълго. Тръмп изчерпва последните (вече административно-властни, а не икономически) ресурси за реанимация на американската икономика. Тези ресурси са сравнително малки и бързо се превръщат от стимули в тормоз.

Поради това сегашната стратегия на Китай и Русия за гъвкаво маневриране с военните, икономическите, дипломатическите и пропагандните политически инструменти е единствено правилната и рационална за световния мир. Двете държави търсят постоянно увеличаване на ползите от печеленето на време, като не обръщат внимание на шамарите, ударите и ритниците, които получават. Те не са опасни, ако не съдържат заплаха от нокаут. Това не е толкова страшно, но важно е да не се пропусне истинският удар, да не му се подложите. Необходимо е да устоите на градушката от удари и да спечелите време, докато опонентът не се изтощи да нанася удари и не се умори.

Това, че Тръмп само със сила и принуда е в състояние да реализира превъзходството на САЩ над партньорите им и останалите държави в света, призовавайки ги към послушание в ущърб на собствените им интереси, е изключително нестабилна и недългосрочна основа на всички негови текущи победи. След няколко години, когато импулсът на възраждането, постигнат с цената на допълнителна икономическа принуда, пресъхне и започне следващият спад, ще се окаже, че най-ефективното средство за реанимация в ръцете на президента на САЩ вече не съществува.

Това ще бъде крах
на „концепцията за максимален натиск“

И тогава изглеждащата днес успешна като цяло стратегия на Тръмп ще покаже обратната си страна. Сега това може и да не се вижда, но и тези, които през зимата на 1941 г. пишеха за успехите на Хитлер, щяха да бъдат много изненадани, ако някой им кажеше за събитията от май 1945-а.

Тръмп сега има всичко – пари, сила, воля да спечели, но няма време. Както нямаха време Наполеон и Хитлер. И това е основният недостатък. Както се оказва, времето е много по-важен ресурс от парите, танковете и броя на войските и съюзниците. За известно време никой не му обръща внимание, всеки гледа пари и танкове, а това е най-голямата грешка. Времето не само отминава. Заедно с него изчезват пари, танкове и победи, за които няма дългосрочна база. И това е основната причина, поради която не бива да се надценяват настоящите успехи на Тръмп. Сегашният му успех е успех по пътя към задънена улица.

Оттеглянето на Тръмп от международни споразумения, вече подписани от САЩ, очевидно придобива особено значение, след като такива действия нарастват количествено. Някои експерти започнаха да наричат тази политика на президента на САЩ на международната арена „доктрината на Тръмп“ или „доктрината за оттегляне“.

Непосредствено след обявяването на 9 май за излизане от ядреното споразумение с Иран бившият посланик на САЩ в Русия Майкъл Макфул написа в своя Twitter акаунт, че „Оттеглянето от сделката с Иран разцепва алиансите, застрашава сигурността“, цитирайки анализ на въздействието на този акт със заглавие „Доктрината за оттегляне на Тръмп“.

Но оттегляне откъде? Само от подписаните договори, както се случи досега с TTIP, Парижкото споразумение за глобалното затопляне, това с Иран и т.н.? Може ли да ги последват други споразумения – тези за ООН, НАТО? Дали това е оттегляне към традиционния изолационизъм на САЩ, т.е. разквартируване между двата океана, изоставяйки глобалната хегемония, евроатлантическото и тихоокеанското превъзходство?

Или пък е оттегляне от досегашния международен ред въз основа на установени главно от Вашингтон правила? Или това решение на Тръмп е само израз на „агресивна едностранчивост“, както смята Г. Рахман от „Файненшъл Таймс“? Следователно това е поведение, което изобщо не е новост за Белия дом, а само добавя някои нови нюанси към общата ориен­тация на неоконсерваторите в САЩ. Поведение, което има за цел да предопредели продължаването на системната хегемония на САЩ, като принуждава другите участници да следват пътя, избран от Вашингтон.

Настоящата реалност е изключително сложна и противоречива. В резултат на оттеглянето на САЩ от ядреното споразумение с Иран международната система е в голяма криза с почти несравними измерения в ерата след Студената война. Криза, чиито последици все още не могат да бъдат оценени задоволително.

Има криза в блока от държави, присъединили се към САЩ, защото Белият дом пренебрегна мнението на най-близките американски съюзници, чиито лидери неотдавна посетиха Вашингтон, за да убедят президента на САЩ да не предприема тази стъпка. Както Никълъс Бърнс, друг американски експерт, отбеляза непосредствено след съобщението на Тръмп: „Едно пряко последствие от оттеглянето на Тръмп от преговори с Иран са проблемите с Европа. Ако САЩ настояват да санкционират европейските компании, които осъществяват бизнес с Иран, Тръмп ще предизвика криза в трансатлантическите отношения. И това е проблемът на външна политика, която не разполага с план Б“.

ЕС вече обяви, че ще остане в ядреното споразумение с Иран, както и Русия и Китай, а Техеран заяви, че приема тази ситуация.

Решението на Тръмп създаде бразда между съюзниците на НАТО. Това е сериозно развитие, но неговите измерения са по-малко важни от въпросите, които повдига европейската позиция: какво ще надделее – тенденцията да се приема, макар и неохотно, унилатерализъмът на САЩ (пример за това е позицията за Ирак през 2003 г.) или, напротив, Европа ще започне да се окопава зад браздата и да се отделя още повече от САЩ.

Друг непосредствен резултат е увеличаването на

опасността от обща регионална война в Близкия изток

Израел и Саудитска Арабия подкрепят тази еволюция, предизвикана от оттеглянето на САЩ от споразумението, тъй като по този начин не само ще се постави край на ядрената програма на Техеран, но ще бъдат ограничени и иранските аспирации за регионална хегемония. Първите сериозни сблъсъци в района на Голанските възвишения, на израелско-сирийската граница се случиха само 24 часа след обявяване на решението на Вашингтон. Иранските въоръжени сили са в Сирия и Иран изглежда твърдо решен да не напуска тази страна, което според Израел е неприемливо за собственото му съществуване.

Нагнетяването на все по-изразена несигурност в международната система нараства експоненциално, далеч надхвърляйки логическата норма за промяна на сегашния и изграждането на нов международен ред. Смята се, че вече се консолидира възприятието, според което великите сили могат да действат едностранно в полза на собствените си интереси. И това се налага от факта, че Вашингтон като хегемон не може вече да бъде ефективен механизъм за ремонт при други големи системни кризи.

Международната реакция към унилатерализма, проявен от САЩ в началото на века, показва, че тя може да бъде повторена днес, но в много по-големи размери. Не само че сега, точно както тогава, други големи сили ще търсят да формират съвместна линия на съпротива срещу Вашингтон, който може да повтори този свой неотдавнашен едностранен „ход“, но и други държави, малки и средни, ще изпитват желание да се присъединят към тях по различни причини.

Русия може да бъде разтревожена от възможни действия за „промяна на режима в Москва“, Китай – от влошаването на търговската война, насърчавана от САЩ, а основните европейски играчи – поради несигурността, която изпитват с важен партньор от НАТО с изолационистко поведение. Традиционната тенденция на европейските съюзници на САЩ да се противопоставят на едно глобално НАТО може да бъде значително укрепена точно поради страха от подобни действия, които предизвикват несигурност и могат да доведат до нежелани военни конфронтации. Част от желанието на системните актьори да се разграничат от този вид едностранен подход на Белия дом ще доведе не толкова до изолация, а до по-бързо

ренационализиране на външната политика
за сметка на глобализацията и международната сигурност

Изправени пред тези системни факти, може да обобщим, че се оформят две виждания за тенденциите в международните отношения.

Според едното ‒ за „агресивния унилатеризъм“ (споменатия вече Г. Рахман), предимствата, натрупани от САЩ през дългия период на системна хегемония, ще осигурят бърза победа за неотдавнашния ход на президента Тръмп. Решително в полза на „Доктрината Тръмп“  говорят основни характеристики като: собствеността върху валутата на системната финансова сигурност – долара; ненадминатият военен калибър и икономическата способност на САЩ да издържат на шокове с огромен мащаб и да се намесват в световен мащаб, за да избегнат последиците от тях; и най вече възможностите на Вашингтон да причини големи щети на противниците си чрез институционалните лостове, които има. Иран ще се въздържи от война, няма да се върне – поне за момента – към ядрената си програма и вероятно ще направи всичко възможно да не предизвика конфронтация с много по-силни противоположни сили.

В края на краищата, в ядрената ера агресивността без притежаване на ядрени оръжия е безполезно упражнение, особено в лицето на „правомощията“, които такива оръжия имат. Според това виждане Европа ще се задоволи с постепенното сближаване с позицията на САЩ, след като определи в кои ниши ще откаже да прилага икономическите санкции, наложени отново на Иран след оттеглянето на САЩ, другите системни сили ще бъдат далеч по-резервирани в отношенията си с Техеран, а Иран ще бъде принуден да ограничи регионалната си активност.

Разбира се, в този вариант системната несигурност няма да намалее съществено и страхът от нови едностранни движения на САЩ ще остане. Едно интелигентно управление на кризи, което след продължителни преговори би довело до ново споразумение, по-прецизно отговарящо на очакванията на САЩ и Израел, не е изключено. Това е една от възможностите, към които се стреми Европейският съюз.

Според второто виждане обаче Тръмп е отбелязал пирова победа. Т.е. като получават очаквания успех в краткосрочен план, САЩ в крайна сметка регистрират отслабване на собствената си системна позиция.

Може би едно от най-добрите описания на тази теза е направено в коментар във „Файненшъл Таймс“, подписан от Пол А. Майърс. По-долу е представена неговата теза

„Пирова победа“

с нейните основни елементи. Настоящото решение (което се смята за подкрепяно от съветника по националната сигурност Джон Болтън) „да се премине към базиран на силата международен ред, когато собствената ти власт е в относителен упадък и силата на главния противник се увеличава, е фундаментално погрешно“. Докато през 2017 г. САЩ представляват 24,7% от световния БВП (в номинално изражение), през 2025 г. този икономически приоритет на системата, която често го използва като индикатор за власт, ще падне до 21,5%. Обратно, Китай, който представлява 15% през 2017 г., ще достигне 18,4% през 2025 г.

Значението на „фундаменталната грешка“ обаче е усилено от друга разлика в глобалното икономическо развитие. А именно, че групата от нововъзникващи икономики (Китай сред тях) ще надмине групата на развитите икономики (САЩ сред тях) през същия период.

Последната ще регистрира намаление от 57,4% от световния БВП през 2017 г. до 49,6% през 2025 г. По този начин „през 2025 г. нововъзникващият пазар/развиващите се икономики ще бъде повече от половината от световния БВП в номинално изражение и в крайна сметка тези икономики ще имат ръст два до три пъти по-голям от този на развитите икономики. Динамизмът ще върви с новия и изгряващ свят. Що се отнася до мерките за паритета на покупателната способност, промените ще бъдат още по-драматични. И Китай ще бъде доминиращата и влиятелна сила в развиващия се пазар/развиващите се икономики“.

Но историята продължава: най-голямото предимство на САЩ досега бе поддържането на отворена глобална икономика и всяка мярка, предприета за нейното затваряне, поставя САЩ в неравностойно положение и буди възмущение към тях на системно ниво. При назначаването на посланик като Гренел в най-силната европейска икономика – Германия, за която твърди, че е „неспособна да мисли за националния интерес поради интернационализъм“, при преместването на американското посолство в Йерусалим, „сигнализирайки на 1,8 млрд. души в мюсюлмански свят, че САЩ вече не се интересуват от тяхното мнение и благоразположение“, Вашингтон решително намалява шансовете си за дългосрочно утвърждаване на хегемонията, която поддържа днес.

Позовавайки се на противоположната теза, Майърс отбелязва, че тя се основава на сегашната статистика, която се базира на системната роля на долара като резервна валута, който по този начин конфигурира водеща роля за САЩ в глобалната икономика. Показаните тенденции за икономическо развитие обаче може да изиграят шега и „вместо да се наслаждава на прекомерната си привилегия“, Америка може да се окаже като човек в една много по-голяма световна икономика без безлихвена кредитна карта. „И според представената тук теза, истинското предимство на тази кредитна карта бе разпиляно преди няколко десетилетия, когато САЩ погрешно избраха култура на консуматорство и фискална непоследователност вместо инвестиции в собственото си бъдеще“.

Предизвикателствата на бъдещето ще са транснационални
и решенията трябва да бъдат колективни

Чрез тенденцията си към едностранни действия, САЩ се изключват от процеса на предприемане на такива колективни решения, поради което губят от своята водеща системна роля.

Тази теза може да бъде упреквана, че разчита на тенденции в развитието, които може и да не се потвърдят в бъдеще. Целта на политиката на Тръмп, която той постоянно повтаря, е да направи Америка отново силна и съвкупността от мерки, които се вземат едностранно в момента, да допринесат решително за постигането на тази цел. С други думи, използваният сега „агресивен унилатерализъм“ би могъл да инициира и да избегне значителна промяна в общия системен пейзаж за сметка на САЩ около 2025 г.

Трябва да се има предвид, че хипотезата, използвана от Майърс, отчита, че нововъзникващите икономики ще регистрират неуспехи, а групата на развитите икономики под американско ръководство решително ще се противопоставя на преминаването на хегемонията в ръцете на развиващите се държави, сред тях и Китай, основният конкурент на Америка.

Въпреки това малко вероятно е тълкуването, дадено от друг читател на „Файненшъл Таймс“, който смята, че мотивът, който подтиква действията на сегашната администрация (теорията на Джон Болтън), е война: „тъй като САЩ имат военно предимство пред всичките си настоящи и потенциални противници, САЩ могат да започнат да воюват рано и да воюват често, да отблъснат противниците си и да не им дават шанс да настигнат САЩ“. Дори  самият коментатор отхвърля тази възможност чрез логиката, взета от известната книга на Пол Кенеди за възхода и падането на великите сили, според които войната не възпрепятства, а ускорява упадъка на системния хегемон.

 *****

По всичко изглежда, че в международните отношения трайно се установява увеличаващото се влияние на разбирането „моята страна преди всичко“, което доведе Доналд Тръмп до Овалния кабинет в Белия дом. Живеем в две реалности – „де юре“ и „де факто“. Първата, базирана на международноправните документи, като устава и резолюциите на ООН и другите глобални и регионални институции, все повече е пренебрегвана за сметка на втората, основана на тактически и геополитически национални интереси. Досегашният „световен ред“ все повече се превръща в „световен безпорядък“, в който поетите задължения могат с неподозирана доскоро лекота да бъдат отхвърляни. Необходим е обрат на тази опасна за световния мир тенденция.

 

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук