МИЛОСТ ЗА БАЛКАНИТЕ

0
212

Зорница Илиева е журналист на свободна практика. Автор на анализи за събития в Турция, Балканите, Близкия изток. Била е главен експерт по външна политика, отбрана и сигурност в 39-ото и 40-то Народно събрание

Няма какво друго да се иска за нашия регион след срещата „ЕС‒Западни Балкани“, която се проведе неотдавна в София

 Обявихме с апломб като приоритет на нашето Председателство да се постигне ангажимент на ЕС за приобщаване в обозримо бъдеще на Западните Балкани, но на практика не се получи пробив в ситуацията на отлагане (по думи на Жан-Клод Юнкер) на разширението.

Лидерите на страните от региона, които не са членки на ЕС, се надяваха на срещата в София да получат много повече от потупване по рамото и затова трудно успяха да скрият разочарованието си. Словата за разширяване не само бяха загърбени. Те бяха подменени с думи като „партньорство“,
които даже отдалечават перспективата да се седне на една маса в „клуба на богатите“ в Брюксел.

Мъглявите обещания, че след 2 години в Загреб, когато ще дойде ред на Хърватия да председателства Съвета на Европейския съюз, тази тема ще бъде подновена и ще бъдат отчетени исканите реформи, не доведоха до ентусиазъм участвалите във форума балкански лидери. Макар те да знаят, че ЕС няма как да приеме страни, които не са изживели историческите си обременености, не са решили граничните си проблеми или не се признават взаимно, като Сърбия и Косово например.

Дори и да си затваря очите за проточването на реформите в съдебните системи и борбата с организираната престъпност или корупцията по високите етажи на властта, Брюксел няма как да пренебрегне нерешени с десетилетия проблеми, като спора между Атина и Скопие за името на Македония, недоволството от управлението в Тирана, изразено в масови протести, задълбочаващото се разделение между ентитетите в Босна и Херцеговина, опасността от радикализиране сред изповядващите мюсюлманска религия в региона или социалните неравенства, водещи до масово напускане на родните места и търсене на работа в Европа. Особено в страни като Албания (за 10 години 440 хил. албанци са се настанили в Италия например), Косово (около 40-50 хил. всяка година напускат страната) или Босна и Херцеговина.

В същото време самият ЕС е на ръба не толкова на оцеляване, колкото на принуда да се промени, ако иска да съхрани ролята си на играч в световната икономика и да остане притегателен пример за постигане на благоденствие за голяма част от собствените си граждани.

Има обаче един

въпрос, който се замита под килима

Защото не е лицеприятен за част от балканските лидери. Но и за тези в Брюксел. От време на време някои медии на Запад, предимно в Италия и Германия, го подхващат, но всичко остава в сферата на „любопитните новини“. Расте убеждението, че на Балканите по-често управляват лидери, които са били пряко или задкулисно свързани с организираната престъпност или с канали в престъпни мрежи, а това на практика не притеснява  нито лидерите в ЕС, нито тези във Вашингтон.

„Кучи син, но наш кучи син“ е доста удобна политика, когато трябва да се отстояват стратегически интереси и да се защитават „ценности“. Такива лидери  са уязвими и поради това удобни като „личности за влия­ние“, защото са склонни да се вслушват в съответни „препоръки“. Ако добавят и „агресивната, зловредна дейност на Москва на Балканите“, няма проблем да се обърне внимание на страните им, но не и да се допуснат без условия до членство в ЕС. Докато за НАТО то е задължително. Конкретни информации по темата изобилстват не само в социалните мрежи, но и в докладите на американските посланици на Балканите или в тези на съответните разузнавателни служби. А балканските народи поотделно и като цяло отдавна са наясно с конкретиката.

Всъщност, ако наистина

Западните Балкани
остават извън фокуса на ЕС на този етап

е трудно да се прогнозира как ще се развият някои събития, като например нестихващото напрежение между Белград и Прищина, диалозите по проблема с признаване независимостта на Косово чрез нормализиране на отношенията със Сърбия или спора за името на Македония, с който е свързано условието страната да получи покана за членство в НАТО през юли.

Масовите протести в 24 гръцки града и хилядните митинги в столицата Атина и в Солун срещу приемане на понятие Македония в името на страната не само клатят правителството на Ципрас, но и доказват, че между политическите елити и гражданите има пропаст не само по линия на стандарт и перспективи.

За всяко българско ухо звучат озадачаващо скандиранията „Македония е Гърция“ или „Заев, македонец не се става, македонец се ражда“.  Ние от поколения живеем с мисълта, че Македония (независимо че сме я признали като суверенна държава след разпада на бивша СФРЮ с конституционното ѝ име) исторически е част от етническите ни граници. Не е случайна поговорката, че България граничи сама със себе си. Въпросът е, че гърците си имат идеи, каузи и ги отстояват по начин, на който можем само да завиждаме. А някои у нас се надяват, че те ще свършат и нашата работа, защото по традиция  сме заели позиция „да се снишим, да не дразним“. Само дето никой няма да се загрижи за нас, ако сами не знаем що за интереси имаме и как да ги отстояваме. Особено що се отнася за Македония, наша историческа кауза и болка.

Разбира се, че опозицията в Гърция като цяло се възползва от възможността да провокира смяна на властта в Атина. Същото се наблюдава и в Скопие, където на хиляден митинг срещу правителството на Зоран Заев опозиционната ВМРО-ДПМНЕ не само постави искания за прозрачност на преговорите с Гърция за името и обвини премиера в предателство и незачитане интересите на страната, но и атакува управляващите за действия, които бяха приписвани на собственото ѝ управление.

В Македония се заговори за предсрочни избори. Управляващите биха ги предизвикали, за да заздравят властта си и да осигурят политическо бъдеще на лидера на СДСМ Зоран Заев като премиер, защото социологически агенции им дават 5% преднина пред ВМРО-ДПМНЕ. Опозицията обаче се надява на промяна в настроенията на електората, защото православните в Македония не си дават името и не искат промяна на конституцията ‒ условие на Гърция, за да си гарантира отказ от иредентизъм в Скопие. Каквото и друго да им се говори и както и да ги убеждава Зоран Заев, че има постигнато разбирателство за език, нация, народ, идентичност и т.н.

С кого е договорил тези признания? Да не би да става въпрос за прословутия наш Договор за добросъседство, който толкова екзалтирано приветствахме? Обществото ни така и не разбра дали сме поставили някакви конкретни условия, за да подпишем този договор и да подкрепим Македония за членството ѝ в НАТО и ЕС. Тя има нужната ѝ западна подкрепа, особено за НАТО, и нашата дума едва ли е решаваща. Няма да пречим, ясно е.

А честването на общите ни исторически празници и герои може и да се отложи във времето, като се има предвид съставът на македонската комисия, която ще преговаря с нашите експерти за уточняване на проблемните исторически въпроси между двете страни. Поне за трима от тях е известно, че са убедени българофоби, които години наред защитаваха позициите на т.нар. македонизъм.

Политиците оставиха проблемите на историците и избягаха от политически решения, които биха нормализирали отношенията във взаимна изгода. Нашето оглушително мълчание по въпроса с името и редица изказвания на македонския премиер в тази връзка е, меко казано, изумяващо. Защото, ако управляващите в Скопие бързат с решаване на въпроса с името и са готови на всякакви компромиси в преговорите с Атина с цел осигуряване в определения срок членството в НАТО, на нас не би трябвало да ни е безразлично какво име ще има Македония. Днес тя не е каузата, за която сме водили войни, но все още звучи обединяващо за поне 2 млн. българи, чиито предци са дошли в Отечеството от днешни земи на Македония и Гърция по време на поредицата балкански сътресения през миналия век. Част от тях, свързани с борбите ни за освобождение на Македония от османско владичество и със стремежите за обединение в етническите ни граници.

Не сме страна по спора, казват, но позицията на мълчаливи наблюдатели не е в национален интерес и разединява обществото. Да, Зоран Заев е принуден да бърза, защото е поел съответни ангажименти за членство в НАТО и последващо в ЕС. Да, на Запад трудно проумяват същността на спора. Да, Гърция си има своите аргументи да отстоява позиция, която ще осигури зачитане на древната ѝ история и териториал­на цялост в стратегически план. Но така или иначе, това е условието, което се поставя за постигане на заветното членство в организацията на Алианса и в ЕС.

Преговорите по името изостриха отношенията в политическите среди, което създава нестабилност. Намесата на външни сили, което е повече от типично за Балканите, става все по-явна. Населението е разединено вече не само по етнически признак. Задава се въпросът дали членството в НАТО си заслужава да бъде платено с такава висока цена като смяна на името на държавата.

С това име Македония е призната от повечето държави по света. Включително и от България. Един вид този спор дава основание за изводи, че се използва както от заинтересовани външни сили, така и от вътрешни сили, които не желаят интеграция в организации като НАТО. Отвън се цели влияние, присъствие и намеса за определена посока, а вътре – заемане на печеливша позиция при провеждане на нови избори.

Глобални играчи като САЩ и Русия кръстосват за пореден път саби на балкански терен, в случая в Македония, и всеки си е избрал лидер и партия/и, които подкрепя с цел осигуряване на собствени интереси. Никак не е случайно, че посланикът на САЩ в НАТО Кей Бейли Хътчинсън побърза да заяви, че „НАТО ще прави всичко възможно, за да пазим Македония от руска агресия“. Допълни, че „САЩ дават гаранция, че въпреки нерешения спор за името, Алиансът ще пази суверенитета на Македония, дори и проблемът да не се реши до юли, това няма да ни попречи  да браним Македония от зловредното влияние на Русия“.

Има очаквания за „хибридна война“ и агресивна дейност на Москва в Македония. А кой е решил, че Москва ще продължи да оставя коня си в реката, особено на Балканите, за които е давала и хиляди жертви в поредица войни? Едва ли само православието и кирилицата са в основата на руските интереси в региона, въпреки че са добра основа за водене на съответна политика.

Този геополитически сблъсък трудно може да се отиграе от аматьори в дипломацията

Видно е. Заемането на страна невинаги носи дивиденти, дори и да е „препоръчано“ от някой от големите. Защото, ако става въпрос за известната политика на „сдържане на Русия“, която във Вашингтон официално прокламират и която цели изолиране на Москва, едва ли е целесъобразно да инвестираме доверие в една посока, както се получи с афишираната подкрепа за правителството на Зоран Заев. Последните му изявления не дават основание да говорим, че с Договора за сътрудничество сме постигнали окончателно загърбване на т.нар. македонизъм.

Големите на световната сцена не стоят настрана и от другия основен за Балканите проблем –

отношенията Косово Сърбия

Онази Сърбия, която играе поддържаща, но безспорно и съществена роля и в Македония. В същото време воденичният камък „Косово“ е надвиснал над Белград по начин, който поставя сърбите и управляващите в Белград в ситуация на безнадеждност. В конституцията на Сърбия Косово все още е част от Сърбия, въпреки твърденията на президента Александър Вучич, че „ще работи за убеждаване на хората“ и че е „против замразения конфликт с Косово“.

Над 80% от сърбите са убедени, че „Косово е Сърбия“, но за членството си в ЕС, обявено за приоритет на страната, Белград трябва да направи компромис в диалога с Прищина, за да се нормализират отношенията и се даде път на Косово към членство в международни организации като ООН например. Членство в НАТО Белград не само не споменава, но и категорично отхвърля. Въпреки участието от време на време в общи учения с натовски военни.

Традиционните приятелски отношения с Русия са в основата на открито заявения отказ от кандидатстване за членство в НАТО. „Сърбия ще бъде неутрална“, твърди Вучич, но модернизира сръбската армия с помощта на Москва, и то на повече от приемливи цени. Иначе ЕС и на срещата в София потвърди, че Белград е напреднал по пътя към Брюксел и хоризонтът за членство е към 2025 г. Заедно с Черна гора.

Остава диалогът с Косово да върви към заключителен етап, под егидата на ЕС и чрез задкулисен натиск от страна на Вашингтон. Всъщност и този диалог не само се протака и разсрочва във времето, но е съпроводен и с непрекъснати конфликтни ситуации, които нажежават обстановката и в Белград, и в Прищина. Последно изтече информация, че Сърбия е изпратила военни части по границата с Косово и въпреки официалните опровержения от страна на Сърбия, напрежението отново ескалира.

Косово настоява да има собствена армия, неглижира исканията на малкото останали сърби на косовска територия, като отлага прилагането на постигнато вече споразумение за дейността на Съвет на сръбските общини, затруднява възстановяване на разрушени през войната православни манастири и черкви и т.н. В същото време търси помирение с Белград в замяна на признаване независимостта на „натовската държава“, както някои я наричат в Сърбия. Едва ли става въпрос само за съществуването на военната база „Бондстийл“, която казват, че е най-голямата не само в региона.

Пет страни членки на ЕС не са признали Косово, но Сърбия е в основата на възпрепятстването на Косово да стане член в международните организации. Испания в лицето на бившия си премиер Рахой отказа да седне на една маса в София с президента на Косово Хашим Тачи, който, между другото, е един от тези балкански лидери, за които има сведения за нецивилизовани действия по време на войната от 90-те години в бивша СФРЮ.

Предстои нова фаза на диалога Белград‒Прищина, но тъй като няма кой знае какви постижения при предишните разговори, някои държави, като Испания и Вишеградската четворка, предлагат да бъдат включени в заключителния етап, за да се постигне подписване на споразумение за нормализиране на отношенията.

Защо се иска разширяване на състава на преговарящите, след като ЕС координира процеса?

Мотивите са, че има таен натиск, че преговорите се водят непрозрачно, че се бърза, и то в полза само на Прищина. Тя има подкрепата на САЩ, които са съюзник на ЕС, независимо от т.нар. търговски войни, разигравани напоследък. Русия от своя страна е заложила на Сърбия и чака нейното решение, за да го подкрепи. Дори и да става въпрос за разделяне на Косово, срещу което Прищина възразява гневно.

Испания е нервна и заради своята Каталуния, а аргументът „Косово“ бе използван от Москва, за да „начертае на Запада защо се е получил случаят Крим“. Както обикновено, „двоен стандарт“, но ситуация, която поставя отново Балканите в незавидната позиция на размирен регион. А уж всички са за ЕС и НАТО! И ако може да се запази диалог с Русия. В това отношение Сърбия е „напред с материала“, защото тя десетилетия е упражнявала политика на балансите и умее да лавира между геополитическите играчи. Обикновено печели. Въпросът е, ще издържи ли за Косово, или ще го изтъргува за по-големи придобивки?

Раната ще си остане, както и онези бомбардировки на НАТО. Ще го преглътнат ли сърбите? Вучич си дава сметка за цената, за настроенията, запазва самообладание в ситуации на натиск (отхвърля американски пакет за разрешаване на Косовския въпрос), гордее се, че може да стои до Путин на парада на 9 май, но всичко е довреме. И да иска, и да не иска, ще се наложи да направи  избор. Засега съумява да печели време. Ситуацията на международната сцена го позволява. Има други, по-големи и съществени, според геополитическите играчи, проблеми и Белград може да реди собствените си пасианси. А дали ще излязат? Предстои да се наблюдава. Защото

на Балканите има и други фактори, които чакат своя час

Албанският например действа в пет от балканските страни и ту отхвърля като намерение т. нар. идея Велика Албания (изявления на Еди Рама), ту предприема действия като общ митнически съюз между Косово и Албания, ту се намесва във вътрешните работи на Македония с изготвянето на т.нар. Тиранска платформа, която осигури участие на албанските партии при сформиране на правителството на Зоран Заев и т.н.

Албанският премиер е убеден, че „ЕС се нуждае от Балканите точно както Балканите се нуждаят от ЕС“, но кани САЩ да създадат военни бази на албанска територия с цел сигурност срещу „агресивната политика на Москва“. В момент, когато опозицията организира хилядни митинги срещу неговото управление и го обвинява в корупционни практики и връзки със задкулисни играчи.

Няма съмнение, че албанците на Балканите, независимо къде живеят, са еднородна общност и са обединени по начин, който не се наблюдава отдавна в Европа – на племенен принцип и съгласно патриархалните правила. Оттам до национално обединение стъпките са малки и при наличие на толкова енергия, която има всяка млада нация, стояла векове без държава, бъдещето изглежда розово.

Разбира се, това са хипотези, но в бързо променящия се наш свят някои наистина успяват да уловят риба. Други, които са приготвили тиганите, остават с празни ръце поради липса на очакван улов. Ако всички балкански страни  станат в бъдеще членки на ЕС, тогава подобни  идеи ще се осъществят, макар и в друг вариант. Добро решение в такава балканска ситуация.

Въпросът е, че зачестяват разнопосочните изяви на балканските лидери, но и на лидерите в Брюксел, а динамиката в региона остава повече от голяма. Затова е трудно и да се прогнозира развитието на обстановката. Няма отказ от диалог, но разговори се водят трудно и продължително, постигането на решения се отлага. Присъствието на великите сили и намесата им по различен начин в събитията, за да защитят свои си интереси, допълнително усложнява процесите. Още повече че наистина „дълбоката историческа обремененост и неизживяна история“, както казват наши експерти, водят до продължаване на конфликтите и в перспектива.

Илюзия е да се смята, че за месеци ще се преодолеят съзнателно внушавани от десетилетия настроения на смразяване. За нас случаят с Македония трябва да ни е обица на ухото. А дали това ще провокира друг поглед към случващото се, остава въпрос без отговор на този етап.

И все пак освен милост за Балканите най-малкото, което задължително трябва да се провокира, това е активиране на собствени сили, задължително съвместно с гражданите, за да се отприщи онзи процес на стабилизация, на укрепване на балканските икономики чрез съвместни проекти, които да поставят основи за по-справедливо управление и перспектива за хората.

Илюзия? Да има друга алтернатива? Поговорката, че „Съдбата на давещите се е в собствените им ръце“, не е само българска. Струва си да се чува гласът на народа, и то най-вече в точния момент и при сложни обстоятелства. А Балканите са точно в такъв момент, за кой ли път.  

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук