Георги Пирински е депутат в Европейския парламент. Бил е народен представител от БСП от 1990 до 2009 г., заместник-председател на БСП (1990-1996), министър на външните работи на България (1995-1996), председател на 40-то Народно събрание (2005-2009). Главен редактор на сп.„Ново време“ от 2016 г.
През 2015 г. бе издаден сборник от изследвания, озаглавен „Конституционен суверенитет и социална солидарност в Европа“ (Constitutional Sovereignty and Social Solidarity in Europe; Nomos Verlagsgesellschaft, Baden-Baden, 2015). В него основно са включени изследвания, представени първоначално на две работни дискусии в Университета на Люксембург през май и ноември 2012 година. Следва кратък синтез на основните тези, съдържащи се в тях.
За солидарността
Както се отбелязва в предговора към сборника, нито една от дискусиите първоначално не е била изрично насочена към темата за социалната солидарност, но редица изследвания определено са включили социалната солидарност като ключов елемент наред с конституционността и суверенитета. Ето защо съставителите са решили да откроят социалната солидарност като трети стълб на конструкцията, на която е построен сборникът.
Ето как редакторът проф. Йохан ван дер Валт обосновава това решение в увода на изданието: „Загрижеността по отноиение на суверенитета за мнозина може би се свежда до романтични съображения относно (етнически, сравнително хомогенни) национални идентичности… Но загрижеността, която двама от авторите в сборника (Ален Сюпио и Скот Веич ‒ б.а.) артикулират в изданието, очевидно представлява твърде различен вид загриженост, а именно загриженост за социалната солидарност и общите блага, които противостоят на редуцирането на човешкото съжителство до превратностите на икономическата свобода и произвола на безотговорния индивидуализъм.“
Този вид загриженост за суверенитета авторите обосновават от гледна точка на изначалната потребност от базисна социална сигурност като основополагащ елемент на човешкото достойнство, което в нарастваща степен се подчинява на едно ултраиндивидуалистично разбиране за основните права, прилагано и в практиката на Европейския съд. Както личи, Съдът е възприел онзи възглед за социалното или общото благо, според който то се заключава в безпределното преследване на лични интереси и печалби.
Като отпор срещу този възглед посочените автори призовават за преосмисляне на сегашната икономическа конституционност чрез възраждане на „извоюваните с труд механизми на съпричастност, възникнали в резултат на социалистическия възглед от недалечното минало“. Те предупреждават, че без такова преосмисляне задълго ще останем в плен на един ултраконкурентен пазар, отличаващ се с „цялата съпричастност на една пираня“ (риба убиец, поглъщаща напр. едно пиле за десет минути ‒ б.а.).
За суверенитета
В началото на своето изследване, озаглавено „Суверенитет в Европейския съюз“ (Sovereignty in the European Union), Дитер Грим отбелязва, че въпросът кой е суверенен в политически образувания, конструирани от съставляващи ги държави, е далеч по-стар от Европейския съюз (като напр. в Свещената римска империя, в Съединените американски щати или в Германската конфедерация от ХIХ век). Той става предмет на обсъждане още тогава, когато суверенитетът се превръща в ключово понятие в политическата практика и правната теория от ХVI век насам, когато започва процесът на формиране на съвременните държави.
Но актуалната дискусия по темата фундаментално се различава от предходните, тъй като не се свежда до въпросите кой е държателят на суверенитета и какво е неговото съдържание. Вместо това се поставя под въпрос самото съществуване на суверенитет. За мнозина изследователи въпросът всъщност е дали по принцип въобще има смисъл такова образувание като Европейския съюз да се анализира в контекста на понятието за суверенитет. Според тази гледна точка представата за суверенитет вече не е в крак със съвременните реалности и поради това не е в състояние да даде обяснение на политическия свят на ХХI век.
Следователно, както отбелязва Дитер Грим, при обсъждането на суверенитета е необходимо да се разграничат две нива – концептуалното и обективно съществуващото. Поради това, дори да бихме приели, че в днешните обективни реалности суверенитет в теоретичното му разбиране вече на практика не съществува, то от съществено значение е дали ще изследваме същите тези реалности от гледна точка на понятието за суверенитет, или напротив. Всъщност сме свидетели на истински „бум“ на академични изследвания на тема суверенитет, както и на широката употреба на понятието в множество политически и правни текстове. Независимо от това съществува ли той всъщност, или не, държавите в поведението си в международните отношения се разглеждат като суверенни; на практика суверенитетът продължава да присъства като реално съществуващ обществен факт.
Ето защо въпросът за смисъла на суверенитета не може да остане открит. Според Грим разбирането на бащата на идеята за суверенитета Жан Боден се заключава в съсредоточаването на отделни прерогативи, т.е. правомощия, в едни ръце, за предпочитане в ръцете на монарха, и обединяването им в една-единствена публична власт. Последната в този смисъл е неделима и включва силата да създава законодателство, без да бъде спъвана от правови ограничения. Към това разбиране Томас Хобс добавя, от една страна, постановката за абсолютния характер на публичната власт, а от друга ‒ положението за необходимостта от съгласие на хората, намиращо израз в обществения договор.
Грим отбелязва обстоятелството, че Боден и Хобс формулират идеите си под влиянието на религиозните граждански войни, последвали Реформацията на Лутер. И двамата разглеждат утвърждаването на суверенна власт като единствения начин за възстановяване на мира, като при това се налага да се приемат и рисковете, свързани с нея, като неизбежната цена за постигане на мир и сигурност. Но Грим изтъква, че още от времето на формирането му това разбиране за същината на суверенитета е било оспорвано, що се отнася до абсолютния му характер и неделимостта му.
Именно това разбиране обаче наново се утвърждава през ХIХ век с апогея на идеята и политиката за националната държава. По думите на водещият през този период германски конституционалист Пол Лебранд, цитиран от Грим: „Няма половинчат, споделен, съкратен, зависим, относителен суверенитет. Единствено има суверенитет или няма никакъв суверенитет“. Да, но именно тези уговорки, които Лебранд сочи като несъвместими със суверенитета, отново се появяват, когато въпросът за суверенитета бъде поставен във връзка с Европейския съюз. Доколкото публичната власт формира същината на суверенитета и доколкото тази власт на практика е поделена между ЕС и държавите членки, то излиза, че суверенитетът също е поделен. Както сочи историческото развитие на идеята за суверенитета, такова разбиране съвсем не противоречи на неговата същност; то е в противоречие единствено с представата за абсолютния му характер – представа, която е невъзможно повече да бъде защитавана в съвременните реалности.
В отговор защитниците на абсолютния характер на суверенитета въвеждат тезата за разделението между суверенитет и публична власт. Според становището, поддържано от германския Конституционен съд, Германия може да прехвърля на ЕС единствено публични власти, но не и суверенитет. От което възниква въпросът каква е разликата между суверенитет и публична власт? Отговорът на съда гласи, че суверенна е държавата, която решава кои и доколко публични власти ще предостави на дадено наднационално ниво, какъвто е ЕС, докато държавите членки си остават „Господари на Договорите“ (за ЕС).
Наистина, Европейският съюз поначало не разполага с правото на самооопределение, но веднъж придобил правото да упражнява известни публични власти, Съюзът получава правомощието да ги упражнява по свое усмотрение. В този момент самоопределението на държавите прекъсва и настъпва това на ЕС. Въпросът обаче е дали това право на вторично упражняване на власт и на вторично нормотворчество е достатъчно, за да се счита, че ЕС разполага със суверенитет? Отговорът следва да е отрицателен, тъй като Съюзът сам по себе си не разполага с конститутивна сила, т.е. сам той не разполага с властта да се самоучреди. С такава власт, т.е. със суверенитет, разполага единствено политическо тяло, инвестирано с такава власт от образуващите го граждани чрез обществения договор, който сключват помежду си.
Но тук възниква контратезата на Гюнтер Хабермас, формулирана от него като аргумент в полза на създаването на конституция на ЕС. Според него, с конститутивната власт наистина разполагат държавите членки, но след Лисабонския договор вече не само те, а наред с тях такава власт придобиват и гражданите на ЕС. Това е така, защото в резултат на договора Европейският парламент придобива права да участва във въвеждането на изменения в Договорите за ЕС, а той на свой ред се излъчва пряко от европейските граждани в резултат на избори. Нещо повече – Хабермас обосновава, че и що се отнася до държавите членки, тъй като те са представителни демокрации, то тяхната учредителна власт в крайна сметка също се намира у техните граждани.
За общото благо
В изследването си, озаглавено „Вече няма общо благо“ (Common Good No More), публикувано в посочения сборник, Веич отбелязва, че представата за това, че правото е инструмент и израз на общото благо, още от древни времена заема централно място в западната правна традиция. Но веднага задава въпроса: има ли вече някакъв смисъл да се говори за общо благо в реалностите на съвременните капиталистически общества? И веднага сам контрира: а допустимо ли е да не поставяме въпроса за общото благо точно в тези общества?
В тази светлина възникват две противоположни трактовки на идеята за общото благо – едната, че то представлява една преднамерена лъжа, мит или някакъв вид идеология; другата – че то е един вид обещание, хоризонт за желаното, за постижимото, което не престава да ни привлича, независимо от повтарящите се провали да бъде реализирано.
Що се отнася до първата трактовка, действително, има ли смисъл да се говори за общо благо в условията на Европа и сред европейските народи, когато такова не съществува и в отделните държави членки? Възможно ли е дори да се мисли, че има такова благо в съвременните капиталистически общества, в които съществуват толкова дълбоки неравенства? Като подход към отговор на тези въпроси Веич разглежда самото понятие за общото благо, като откроява три различни разбирания за същността му:
● Общото благо може да се разглежда като съчетание на интереси, желания, предпочитания, алтернативи, решения и т.н. Това би могло да се определи като ограниченото или повърхностно разбиране за общото благо, доколкото то не предполага наличието на споделен общ проект, а се свежда до съгласувано преследване от ангажираните страни на техните отделни собствени интереси и цели;
● По-задълбоченото разбиране се заключава в наличието на обща идея за смисъла на общи действия, основаваща се на споделени ценности. Като такъв вид общи блага би могло да се разглеждат човешкият живот, познанието, естетическите преживявания, приятелството, вярата – все неща от значение за всеки човек, независимо от различията, и в този смисъл отразяващи общностното между всички хора. При това тези блага са без „количествени ограничения“, т.е. в определен смисъл са неизчерпаеми. По-нататък – те могат да се разглеждат като предпоставки, осигуряващи на всеки член на дадената общност възможността да постига желаните от него цели, поради което е резонно всеки от тях да дава своя принос за преуспяване на общността;
● Комплексното разбиране за същината на общото благо би могло да се илюстрира с представата за проект или проекция. В този смисъл то се съдържа в споделено разбиране за миналото на общността, както и на представата за желаното общо бъдеще. Такова разбиране за общото благо се основава на общ разказ (наратив) за етапите, изминати в развитието на общността, и на споделени предвиждания за очакваните рискове и възможности относно нейната съдба занапред. Както разказът, така и предвижданията за бъдещето, които отделните членове застъпват, не следва поначало да съвпадат. Напротив, признавайки различията, общността се ангажира в единен процес на (пре)осмисляне на миналото и на предвиждане на бъдещето, процес, сам представляващ същината на общото благо.
Според една от категориите критични оценки за Европейския съюз именно първата, повърхностната представа за общото благо, се е наложила в хода на развитието му. Веич подчертава, че конституционното утвърждаване на икономическите свободи, подкрепено от практиката на Европейския съд да им отдава предимство пред солидарността, води до това, че в Европейския съюз и икономиката, и политиката са принудени „да играят по свирката на пазара“. Развитие поначало напълно предвидимо, макар и не съвсем до очакваната степен на постигнатия успех. В тази връзка Веич цитира Фридрих Хайек от времето още в навечерието на Втората световна война относно Европейската интеграция, в смисъл че тя ще благоприятства пазарния либерализъм, тъй като „би ограничила институционалния капацитет на държавата да управлява капиталистическата икономика и да я обременява със социалната държава“.
В крайна сметка резултатът от именно това развитие на ЕС, получило решаващ по-нататъшен импулс с Маастрихтския договор от 1992 година, е дълбокото подкопаване на връзката на гражданите със Съюза, силното размиване на съзнанието за политически отговорности, произтичащи от членството в общността. Анализите на оформилите се институции и норми на многопластово управление и конституционен плурализъм в ЕС могат да приемат формата на едни или други благи разсъждения за стремеж към хармония между мозаечни структури и други подобни. Но не така изкусно и доста по-реалистично сегашното състояние на Съюза може да се характеризира като блато, от което е възможно да произлязат най-неочаквани процеси и явления.
Както сочи Веич, продължителното и правно обусловено отчуждение и изключване на гражданите от европейските институции и съответните правни и конституционни проекти (пораждащо реакции от скептицизъм през безразличие до отхвърляне) поражда предел на самата възможност за съществуването на подобна териториално обособена и граждански обусловена общност. И продължава – би било исторически прецедент, ако с течение на времето такъв предел не би възникнал, индикации за което той съзира още в резултатите от изборите за Европейски парламент през 2014 г.
В светлината на казаното дотук има ли смисъл да разсъждаваме по втората трактовка за общото благо? Според Веич може би положителният отговор е именно по посока на третото, комплексното разбиране на общото благо, като всеобхватен граждански процес на търсене и съгласуване на общо разбиране за споделеното минало и на контурите на общо виждане за бъдещето на общността. В този смисъл той припомня разбирането за общото благо не като набор от предварително зададени параметри, а като процес на колективно изработване на решения в резултат на отговорно обсъждане, при което намират израз различни гледища и разбирания за изминатото и за предстоящото.
В заключение на изследването си авторът отново споделя силните си съмнения относно възможността подобен процес да се разгърне в съвременните политически, правни и икономически реалности на Европейския съюз. И именно в тази връзка подчертава необходимостта от възраждане на механизмите на съпричастността, т.е. на солидарността, резултат на социалистическия възглед от недалечното минало, без което задълго оставаме в плен на всепоглъщащия свръхконкурентен пазар.
***
Какви съждения бихме могли да извлечем от така очертаните постановки за взаимните зависимости между суверенитет, конституционност и солидарност? Възможни са поне следните няколко най-общи заключения.
ü Що се отнася до състоянието и очакванията за бъдещето на Европейския съюз, ясно се откроява констатацията за задълбочаваща се криза на легитимността. Причината също е конкретно назована – подчиняването на политическия процес на диктата на пазара, водещо до изключване на солидарността като незаменима основа за самото съществуване на ЕС. Като последица от това състояние съвсем не се изключва възможността и за неговото разпадане.
ü В тази светлина възниква въпросът, какъв следва да бъде отговорът на така задълбочаващата се криза на легитимността? Вариантът, който наблюдаваме да намира все по-широка подкрепа, е по посока на затваряне в националните прерогативи на властта, към утвърждаване на разбиранията за националния суверенитет като противопоставяне на едни или други форми на необходима наднационална взаимовръзка, като израз на национална изключителност – пряк път към крайния национализъм с всички добре познати от най-близката история трагични последици.
ü Този отговор обаче не може да бъде отговорът на съвременната европейска левица в различните ѝ разновидности – социалисти, комунисти, множеството нови леви формации, на еколози, на широкия спектър демократични граждански движения. Вместо затваряне в националните граници – поначало илюзорен изход в разрез с обективните процеси и взаимозависимости, характеризиращи света на новото хилядолетие, истинският път напред на съвременния исторически етап минава през борбата за налагане на принципа на суверенното народовластие въз основа на демократичните начала, съдържащи се в конституциите на отделните държави членки на ЕС, в съчетание с подходите и практиките на интернационалната солидарност между техните граждани като градивен израз на споделен суверенитет, основан на постулатите на социалната солидарност и справедливост.
Несъмнено, така набелязаните най-общи констатации предполагат и критична преценка, и съдържателно развитие като направления за политическа дейност, не на последно място и в пряка връзка с предстоящите през май 2019 година избори за нов Европейски парламент. Преценки и развития, каквито е длъжна да предприеме всяка отговорна политическа сила, заявила се като носител на друго виждане за развитието на обществото в противовес на съвременните капиталистически реалности.
Това е днес и решаващото предизвикателство, пред което се изправя Българската социалистическа партия. Предизвикателство, което партията е невъзможно успешно да посрещне, ако еднозначно не подчини цялостната си дейност на своята Програма и на етичните норми на принципно единодействие и колективно ръководство.