Къдринка Къдринова е журналист международник. Коментатор в сайта „Барикада“ и отговорен редактор на сайта на СБЖ. Работила е във вестниците „Народна младеж“, „Диалог“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“, била е зам. главен редактор на сп. „Тема“ и редактор международни новини в програма „Хоризонт“ на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на СБЖ и СБП.
Защо в Латинска Америка солидарността не пречи на суверенитета, а е част от него
Защото проведените на 20 май т.г., в които с 68% от гласовете втори мандат получи досегашният президент Николас Мадуро, не били достатъчно демократични.
100 евродепутати гласуваха против това решение, 29 се въздържаха. Все пак резолюцията бе утвърдена с вота на мнозинството. Което, разбира се, поставя въпроса
защо 455 евродепутати смятат, че имат право да диктуват
на страни, дори нечленуващи в ЕС
кое тяхно действие е демократично и кое не? И още нещо важно – как именно гласувалите „за“ резолюцията са изградили мнението си за изборите във Венецуела? След като въпреки изричната покана от Каракас към върховната представителка на ЕС по външната политика и сигурността Федерика Могерини да изпрати евронаблюдатели за вота на 20 май, тя отказа да го направи и още преди гласуването да се е състояло, го заклейми като „непрозрачно“ и „неотговарящо на международните демократични стандарти“?
Същите зададени от Могерини оценки четем и в резолюцията на Европарламента от 5 юли т.г.: „Европейският парламент призовава за провеждането на нови президентски избори в съответствие с международно признатите демократични стандарти и с конституционния ред на самата страна, при условията на прозрачен, равноправен и справиделив мониторинг, без ограничения в зависимост от политическите партии или отделните кандидати и при пълното съблюдаване на политическите права на всички венецуелци“.
А дали е „в съответствие с международно признатите демократични стандарти“ да се изисква от суверенна държава да провежда нови избори, след като тя вече току-що е провела такива при пълно спазване именно на конституционния ред на страната и на всички останали изброени условия? И къде остава суверенитетът на въпросната държава, на която ѝ се размахва пръст през морета и океани и отгоре на всичко ѝ се налагат санкции, задето ръководството, което си е избрала, не се харесва на нечии чужди ръководства?!
Всъщност на венецуелските избори от 20 май все пак имаше наблюдатели евродепутати. Но те бяха там не като официално изпратени от Европейския парламент, а като поканени в лично качество от венецуелското външно министерство и от CNE ‒ Националния изборен съвет (венецуелската ЦИК). Двете институции бяха поканили общо над 3000 международни наблюдатели от десетки страни. Аз също бях сред тези наблюдатели ‒ като журналистка, която от години анализира процесите в Латинска Америка и във Венецуела в частност.
Евродепутатите от наблюдателските екипи в Каракас, с които се видях там, бяха от групата на Левицата в Европарламента – испанецът Хавиер Коусо Пермуй, който е заместник-председател на Комисията по външните отношения на Европарламента, и португалецът Жоао Пимента Лопес.
Сред нас, наблюдателите, имаше активисти на обществени организации и социални движения, журналисти, юристи, членове на национални парламенти. Може да се каже, че ние бяхме представители на т. нар. народна дипломация, чиято роля дейците на Боливарската революция във Венецуела много държат да развиват. Мнозина се познавахме още от състоялия се в Каракас през септември м.г. Световен диалог за мир „Всички сме Венецуела“.
Същевременно имаше и няколко експертни групи международни наблюдатели, главно специалисти по изборни законодателства и процедури с опит от други наблюдателски мисии, както и изтъкнати политици. Сред тях изпъкваха имената на бившия испански премиер Хосе Луис Родригес Сапатеро, както и на експрезидентите на Еквадор и на Хондурас – Рафаел Кореа и Мануел Селея. Свой мониторинг извърши и наблюдателската мисия на COPРPAL (Conferencia Permanente de Partidos Políticos de América Latina/Постоянна конференция на политическите партии в Латинска Америка).
За всички наблюдатели бяха организирани посещения по изборни бюра из различни части на столицата Каракас и на страната. Бяхме групирани по направления. Автобусът, в който се паднахме заедно с евродепутата Жоао Пимента, ни откара в четири центъра за гласуване – три в Каракас и един в пристанището Ла Гуайра на Карибско море. Всички те бяха разположени в училища и във всеки имаше по няколко секции.
С цялата отговорност на пряк очевидец на изборния процес във Венецуела на 20 май 2018 г. свидетелствам, че той протече при пълна прозрачност, пред погледите на много чуждестранни наблюдатели, както и на представители на опозиционните партии, каквито имаше във всяка изборна секция, посетена от нас.
Нашата група наблюдатели навсякъде беше посрещана от координаторите на изборните центрове, които ни обясняваха подробностите по изборната процедура. Присъствахме пряко на гласуването на много граждани в различните секции в четирите посетени от нас училища. Трите в Каракас се намираха в кварталите „23 януари“ (район „Канята“), „Ел Вайе“ и „Санта Тереса“.
Процедурата по гласуване е машинна
Бърза, лесна, прозрачна и гарантирана срещу измами. Първо избирателят отива на маса, където е инсталирана машина за идентифициране по пръстов отпечатък, дава на представители на изборната комисия личната си карта, те вкарват номера ѝ в машината, после човекът си слага пръста в нейния специален улей и когато се получи сигнал, че самоличността му е потвърдена, пристъпва към самото гласуване. Отива зад параван, издигнат от разтворени кашони с емблемата на CNE (Националния изборен съвет) върху друга маса. Кашоните крият от останалите какво има на масата. А там се намира същинската машина за гласуване, както и табло със снимките и номерата на всички кандидати. Важно е да се отбележи, че машината за гласуване се отключва едва тогава, когато другата машина – за удостоверяване на самоличността чрез пръстов отпечатък, даде необходимия сигнал. Двете машини са свързани автоматично.
Зад паравана гласоподавателят остава сам с машината за гласуване и таблото и трябва също сам да натисне бутоните, съответстващи на неговия избраник. Когато го направи, машината пуска хартиен фиш, на който е отбелязан изборът му. Избирателят сгъва фиша, излиза иззад паравана, отива до урната в средата на класната стая и пуска вътре фиша. После се отправя към другата маса с представители на местната изборна комисия. Там потапя пръста си в неизтриваемо мастило, оставя своя отпечатък в списъка с гласувалите избиратели и се разписва. Това е всичко.
Ако някой избирател се затрудни зад паравана технически и има въпроси по функционирането на машината, председателят на изборната секция може да се доближи до него, но без да влиза зад паравана, и да му даде по-подробни разяснения.
Двойната подсигуровка – гласуване хем с машината, хем с хартиен фиш в урната – се прави именно като гаранция срещу измами, фалшификации, манипулации. Така винаги могат да се засекат и проверят данните от машината и данните от урната. При всичките проведени след 1999 г. 24 изборни процеса винаги са се извършвали контролни проверки. И никога досега не е установявано разминаване.
Широко известна е оценката, която дава на венецуелския изборен процес бившият президент на САЩ Джими Картър, който чрез своята фондация редовно участва в мониторинги над изборите в различни страни по света. През 2012 г. извършва такъв мониторинг и при тогавашните избори във Венецуела. Заключението му, базирано на неговия опит от над 90 подобни мисии, е, че венецуелският изборен механизъм е „най-добрият в света“ и „най-сигурен“ срещу измами.
Това е същата система за гласуване, с която чавистите са спечелили 22 от споменатите 24 избора. Пак с нея опозицията пък е печелила в два от тези 24 случая.
Всеки път, когато опозицията губи, тя декларира, че има фалшификации (въпреки че никоя извършена по тези сигнали проверка никога не доказва нищо подобно). А двата пъти, когато е печелила, е приела резултатите за напълно легитимни.
При всяко гласуване участващите кандидати и политически сили имат право на свои „свидетели“. Така се наричат делегираните от тях лица, на които Националният изборен съвет (CNE) издава специална акредитация. Те проследяват целия изборен процес и сигнализират, ако установаят нарушения.
В секцията в квартал „Санта Тереса“ се запознахме с такъв един „свидетел“ – Джон Рамирес, който беше представител на опозиционния кандидат-президент Енри Фалкон. Младежът ни показа и документа за удостоверяване на неговия статут на свидетел, който му беше издал CNE. Тук веднага вметвам и още едно свидетелство като реплика към натякванията в резолюцията на Европарламента за равнопоставеност на кандидатите във Венецуела. Противно на очевидните европредубеждения, аз видях из Каракс много повече и много по-големи билбордове с лика на основния опозициционен кандидат-президент Енри Фалкон, отколкото с образа на „официалисткия“ Николас Мадуро, който победи накрая…
Впрочем, онази част от венецуелската опозиция, която най-често намира благосклонна аудитория в Брюксел и Вашингтон, изобщо не участва в изборите. Тя обяви още в началото на годината, че ще ги бойкотира, защото нямало да бъдат демократични. Именно тази теза възпроизведе и Могерини, а сега и Европейският парламент. Става дума за коалицията MUD (Mesa de la Unidad Democrática или Маса за демократично единство), в която влизат партиите на най-радикалните античавистки лидери, като неуспелият кандидат-президент от 2012 г. Енрике Каприлес или намиращият се под домашен арест заради провокирани през 2014 г. улични сблъсъци и смъртни случаи Леополдо Лопес. Мнението на много наблюдатели (не само венецуелски), което обаче кой знае защо не стига до големите световнти медии, е, че и да беше издигнала свой кандидат в президентските избори, MUD нямаше как да ги спечели. Защото вече беше тежко самодискредитирала се още от миналогодишните си действия.
MUD (Маса за демократично единство) стоеше зад онези драматични протестни екшъни от лятото на миналата година, когато всички големи телевизии по света въртяха кадри с маскирани младежи, мятащи по полицията коктейли „Молотов“. И това се поднасяше като пламенен народен бунт срещу потисническо управление.
Само че, погледнато от Каракас, положението е доста по-различно. Бях там през септември 2017 г., когато обстановката беше се успокоила, а хората по улиците споделяха радостта си, че най-после насилието на „наемниците“ и на „заблудените момчета“ е овладяно и мирът се е върнал в страната, където нормалните хора предпочитат образователните и жилищните програми, смеха и песните пред коктейлите „Молотов“. На онези „протести“ повечето от редовите жители на Каркас убедено гледат като на
платена отвън операция
за дестабилизиране на страната
и като на удар срещу социалните програми, за които правителството продължава да отделя по 70% от приходите в хазната.
MUD фатално се дискредитира чрез тези миналогодишни „протести“. Техният разрушителен ефект изгради доминиращото и досега във Венецуела обществено мнение, което категорично остава негативно настроено към всички, подклаждали размириците. Защото това улично насилие доведе до смъртта на над 120 души, предимно млади хора, повечето то тях невинни жертви на изпуснати от контрол агресивни действия на самите „протестиращи“ – избухнали в ръцете им самоделни оръжия, рикоширали метални топчета от такива „самоделки“, взривили се преждевременно коктейли „Молотов“…
Насилието се развихри миналата година най-вече в управлявания от опозиционен кмет заможен столичен квартал „Чакао“ и намиращия се там площад „Алтамира“. И именно там, на този площад, точно година преди тазгодишните избори (на 20 май 2017 г.), се разигра една от най-големите драми по време на „протестите“. 21-годишният Орландо Фигерас бе нападнат, пребит и подпален жив от антиправителствени демонстранти на площад „Алтамира“ само защото озверелитете му нападатели сметнали черния и бедно облечен Орландо, син на чистачка в богаташки дом, за чавист… Въпреки лечението, около две седмици по-късно момчето умира…
Не знам дали е съвпадение, но и изборите за президент на Венецуела се състояха точно на 20 май, навръх годишнината от нападението над Орландо Фигерас, което стана за венецуелците разтърсващ сигнал, че не бива да оставят омразата и агресията да завладеят страната им.
В изявление по телевизията в деня на вота за президент на тазгодишния 20 май вторият човек в управляващата Единна социалистическа партия на Венецуела (PSUV, по испанската абревиатура) Диосдадо Кабейо обяви, че отива да гласува именно в памет на Орландо Фигерас…
Този случай несъмнено бе един от най-драстичните, но стана олицетворение на цялата агресивна стратегия на MUD. Самите лидери на опозиционната коалиция разбраха колко са се сринали в очите на венецуелците още с изборите за Национално конституционно събрание (ANC) ‒
онзи демократичен ход в рамките на закона, който президентът Николас Мадуро предприе, за да се намери мирен изход от нагнетяваното от опозицията напрежение.
MUD не издигна свои кандидати за Национално конституционно събрание ‒ и изборите, състояли се на 30 юли м.г., минаха без тях. Но въпреки шумната кампания за бойкот на вота венецуелците масово излязоха да гласуват, за да върнат най-после мира и баланса в страната. Дори обичайните привърженици на MUD не се вслушаха в призивите на лидерите ѝ за бойкот, а извиха опашки пред изборните секции, за да дадат своя глас за умиротворение по улиците и за прибиране на страстите по тях в дискусии пред микрофони и в пленарни зали. И най-вече, за бързо и балансирано търсене на решения за преодоляване на кризата с недостига на продукти, изкуствено създадена при открито водената икономическа война срещу правителството, включваща укриване на стоки, спекула, черна борса и незаконен износ на субсидирани храни към съседна Колумбия, където те се препродават на 3000 пъти по-високи цени…
Трезвата преценка на венецуелците за реалните причини за положението в страната и опашките пред изборните бюра отвориха очите дори на лидерите на MUD, че с уличното насилие си режат клона, на който седят. Ето така уличните „протести“ спряха като отрязани с нож още на следващия ден след изборите за Национално конституционно събрание. MUD побърза да свали градуса на напрежението, започна по-конструктивно да участва в диалога с властите, който се водеше в Доминиканската република с посредничеството на бившия премиер на Испания Хосе Луис Родригес Сапатеро. Дори се включи със свои кандидати в изборите за губернатори през октомври м.г. На тях претендентите на MUD спечелиха в 4 от общо 23 щата на страната. И изглежда, това бе най-реалното мерило с каква фактическа подкрепа разполага тази опозиция.
Естествено, резултатите не се харесаха на MUD и на основните им вдъхновители от САЩ затова отново бе запята песента за „нечестните“ избори. А вече разбрахме как конкретно се гласува във Венецуела и колко невъзможно е да се излъжат машините с „нечестни“ хватки.
В следващия вот – за местна власт, състоял се през декември, MUD отказа да участва. Пак по презумпция за „нечестност“… А всъщност поради очевидна невъзможност да излъже и привлече избиратели.
До януари 2018 г. MUD поне участваше в мирния диалог с правителството, воден в Доминиканската република. С огромните усилия на посредника Сапатеро бе изработено прецизно и удволетворяващо всички споразумение, което в края на януари се очакваше да бъде подписано в Санто Доминго от венецуелското правителство и от MUD. В него се съдържаха и многобройни гаранции за демократично участие в изборите за президент, които конституцията постановява да се проведат през 2018 г.
Буквално в последния момент, когато делегациите около преговорната маса вече са поднасяли химикалките си към текста на споразумението, за да го подпишат, представителите на MUD получават телефонно обаждане от Колумбия, от намиращия се там на посещение тогавашен държавен секретар на САЩ Рекс Тилерсън. Той настоява документът да не се подписва. И групата на MUD дисциплинирано изпълнява. Внезапно заявява, че все пак договорените гаранции не са ѝ достатъчни, че изборите за президент няма да са демократични, че независимо от всичко тя ще ги бойкотира, и си тръгва.
Ето тогава, в онази инфарктна доминиканска вечер през януари, когато директивата на Тилерсън слага по телефона клеймото „недемократични“ на все още предстоящите президентски избори, независимо от усилията на Сапатеро и другите международни посредници (Доминиканската република, Боливия, Чили и т.н.), е написана и черновата на дошлата шест месеца по-късно резолюция на Европарламента в същия дух. Възможно е тя да олицетворява някаква
„евроатлантическа солидарност“ за смазване на един алтернативен модел за социално развитие
Венецуелския. Но в същото време е и крещящо свидетелство за незачитане на суверенитета на венецуелския народ и на неговата способност сам да избира ръководителите и съдбата си.
…По време на наблюдателската ни мисия в изборния ден на 20 май 2018 г. ние разговаряхме и с много хора, които очакваха реда си за гласуване, насядали по столове в училищните коридори и вътрешни дворове. На две от местата имаше и опашки отвън, пред училищата. Всички, дошли да упражнят правото си на глас, бяха спокойни, много дружелюбни, готови за снимки и контакти, някои сами ни заговаряха и настояваха да разкажем после, че венецуелският народ иска мир и спокойно развитие за страната си.
Така в училището в „Ел Вайе“ към нас се обърна Франсис Ребелде, която заедно с други избиратели очакваше да я повикат, за да даде вота си. Ето какво съм записала да казва (имам го и на аудио, и на видео): „Ние идваме да гласуваме тук без никакви съмнения. Ние, във Венецуела, сме суверенни, имаме си нашите права, а не както разправят за нас в чужбина, че ни карали насила да идваме да гласуваме. Нищо подобно, винаги сме гласували свободно, никога не е имало измами. Лично аз винаги съм идвала да гласувам тук, винаги процесът е един и същ. Вярвам в този процес и че Венецуела ще върви напред. Ние сме суверенен, смел, борчески народ, ние сме народът на Симон Боливар. Независими сме!“
При предишното ми гостуване в Каракас през септември 2017 г., когато участвах в Световния диалог за мир „Всички сме Венецуела“, имах и други срещи с хора от народа като Франсис. Например със сърдечните жители на един от новопостроените квартали по социалната програма „Жилище“ в района Фуерте Тюна (там има и голяма военна база, и производствени халета). Много от онези новодомци бяха от пометения от наводнения народен квартал Ла Вега. И бяха изключително горди и щастливи, че Боливарската революция им е дала възможност да живеят в нови блокове с всички удобства, че е зачела човешкото им достойнство, че осигурява на децата им безплатно образование… Но всичко това не попречи на една от активистките на местната комуна в онази част на Тюна – Ана Родригес, да вземе думата и наред с благодарностите към правителството да настоява най-решително и за по-бързо построяване на училище за децата на новодомците.
Това, разбира се, са случайни мои срещи със случайни венецуелски жени. Но нищо случайно няма в това, което те олицетворяват. Става дума за двете постижения, с които най-много се гордее Боливарската революция на Венецуела – участващата демокрация и високото самочувствие на тези представителки и представители на народа, че са първите в историята на страната си, които свободно и независимо решават нейната съдба.
В този контекст ми се ще да цитирам и едно неотдавнашно интересно изказване на венецуелската посланичка у нас Н. Пр. Ориета Капони пред конференция, организирана от Центъра по латиноамерикански изследвания към в СУ „Св. Кл. Охридски“. Конференцията бе по повод 110-годишнината от рождението на чилийския президент, социалист и демократ Салвадор Алиенде, убит при военния преврат срещу неговото правителство на 11 септември 1973 г. Надсловът на дискусията бе „Политически алтернативи в Латинска Америка, 110 години от рождението на Салвадор Алиенде“.
Ето какво каза Н. Пр. Ориета Капони: „…За да се разбере наистина какво се случва във Венецуела и за да се преодолее ужасната медийна война, която се води в световен мащаб срещу боливарския процес, заклеймен като диктатура, е необходимо да се обсъди понятието демокрация.
Първото, което следва да се подчертае е, че този термин не е еднозначен за всички, поради което няма единна дефиниция за демокрация. Абстрактната демокрация не съществува, а винаги е свързана или поддържана от определени социални групи с техните съответни икономически, политически и идеологически интереси.
Моделът на демокрация, който се превръща в реалност в Боливарска република Венецуела от 1999 г. насам, е демокрацията на участието на социалната справедливост – приоритетна разпоредба на конституцията, одобрена от народния референдум през 1999 г. Това е демокрация, която обхваща целия народ, защото в противен случай биха били невъзможни участието и водещата роля на гражданското общество в основните решения на правителството. Тъй като боливарската демокрация е преди всичко една хуманна, народна, етична система, която защитава суверенитета, националната идентичност и социалната еманципация. Това е система, която позволява „демокрацията да бъде демократизирана“, като народната власт бъде превърната в реалност, т.е. система благодарение на която гражданите не само избират своите ръководители през определен период от време, но също така имат възможността самите те да бъдат избирани за ръководители. Демокрацията е гражданско участие в общественото пространство чрез съзнателни социални практики, насочени към защита на всичко, което осигурява един достоен човешки живот.
Важно е да се разграничи демокрацията с участието на народа от либералната представителна демокрация. Демокрацията, определена в Конституцията на Боливарска република Венецуела от 1999 г., не е представителна. Боливарската революция излиза извън рамките на либералната представителна демокрация и изгражда една истинска демокрация, която насърчава участието на хората от народа чрез механизми и институции, даващи възможност за реално упражняване на народната власт.“
В изказването на Н. Пр. Ориета Капони имаше и още интересни тези. Но спирам дотук с цитата, за да обърна внимание, че очевидно това не просто възприемане, а и
изпълване на понятието демокрация с необичайно за неолибералния модел съдържание
със сигурност не влиза в доминиращите „стандарти“ на днешните силни на деня във Вашингтон и Брюксел. Но нима не е суверенно право на венецуелския народ сам да изработва най-подходящите за него стандарти?…
Думите са търпелива и разтеглива материя. С тях може да се играе досущ като с антистрес топчица. Мачкаш, въртиш, отпускаш напрежението, придаваш каквато си искаш форма… Обаче тя накрая пак си става топчица…Така е и с понятията „солидарност“ и „суверенитет“. На европейски терен солидарността толкова се изтърка от бюрократична употреба в контекста на фондове, бежанци и бюджетни проценти за отбрана, че днес публиката почти е забравила първоначалното ѝ значение – когато думата е изразявала просто солидарността и взаимната подкрепа между хората за отстояване на хуманни ценности и граждански права.
Днес „европейската солидарност“ е влязла дори в двубой с разбиранията за суверенитет на много хора и доста държави на Стария континент. Суверенитетът на свой ред се превърна според много от основните тълкувания по-скоро в негативно понятие с националистическо було. Рядко вече някой си спомня за народа като суверен и за правото на суверенен избор в посоката на развитие. Няма такъв филм за европейците. Какви ти тук алтернативни модели, когато единствените „международно признати демократични стандарти“ повеляват само „избор“ на неолиберален курс…
Ако много напираш за суверенитет, значи си срещу европейската и евроатлантическата солидарност…
В Латинска Америка обаче подобно противопоставяне няма. И солидарността там още не е изгубила изначалния си смисъл. Многохилядни демонстрации шестват из континента в знак на солидарност с Боливарската революция във Венецуела; с Кубинската революция; с вкарания в затвора по недоказани обвинения бивш президент на Бразилия Лула да Силва и със свалената му от власт с институционален преврат колежка Дилма Русеф; с бившия еквадорски държавен глава Рафаел Кореа, когото съдебната система също погва по „бразилски сценарий“…
Солидарността на огромното мнозинство на мексиканското общество срещу престъпността, корупцията, неравенството и социалната несправедливост подари и съкрушителната победа на „лявото цунами“ от Мексико Андрес Мануел Лопес Обрадор, възвръщайки силата и на цялата латиноамериканска „лява вълна“…
Всичката тази солидарност обаче на латиноамерикански терен не се „бие“ със суверенитета, а тъкмо напротив – върви заедно с него, прелива в него. Защото още освободителите на континента от испанското владичество начело с легендарния Симон Боливар са вкоренили в съзнанието на тези народи мисълта за суверенитет и независимост като идея за откъсване от чужда ценностна система, в която силният диктува волята си на слабия, потиска го, експлоатира го, мачка културната му идентичност…
Антиподът на този диктат е именно солидарността на суверенните народи
които да изградят по-справедливо общество въз основата на други, хуманни ценности.
В по-модерни времена идеята бе продължена от покойните вече президенти на Куба и Венецуела Фидел Кастро и Уго Чавес, които станаха инициатори на широката интеграция между латиноамериканските държави от „лявата вълна“. Интеграция, почиваща именно върху взаимната солидарност и позволила венецуелският петрол да съживява дори и най-бедните островни републики в Карибието… Суверенитетът за масовия латиноамериканец е идентичен с континенталната солидарност срещу големия северен хегемон и срещу транснационалните корпорации, които издигат чужд, погазващ хуманните норми кодекс, които силово налагат социално разслоение, противопоставяне, братоубийство…
Ето заради всичко това обикновеният латиноамериканец, колкото и да мърмори срещу безспорно съществуващите недостатъци на Кубинската революция или на Боливарската във Венецуела, винаги ще приеме нападките срещу тях като предизвикателство към суверенното му самочувствие. И ще застане в защита на техния „опасен“ социален пример. А безпощадното си чуство за хумор ще впрегне например срещу върхушката в Колумбия, превърнала страната си в „стратегически партньор на НАТО“ и във вероятен плацдарм за „хуманитарна интервенция“ в съседна Венецуела. Или срещу аржентинския неолиберален президент
Маурисио Макри, върнал в родината си задушаващите соцалното развитие програми на МВФ.
„Демократизацията на демокрацията“ със сигурност още не е показала всичките си възможности в Латинска Америка. Новото ѝ предизвикателство очевидно ще е Мексико…
