Димитър Генчев е доктор по история. Работи в областта на историята, теорията и политическата практика на европейската социалдемокрация. Автор е на студии, статии, портрети на дейци на българския социализъм, на книгите „Профили от кафене „Ландолт“ (към генезиса на българския социализъм)“ (1990) и „Първоапостоли на идеала“ (2006).
Как шепа интелигенти раздъвкват „Капиталът“ като „…екзотичен чуждестранен плод“ и се обявяват за партия с надеждата, че социално-икономическите процеси в страната ще направят скоро от химерите реалност.
През 1895 г. Димитър Благоев пише две програмни статии в „Журнал съвременний показател“. Името на Маркс се споменава като „един от най-дълбокомислещите съвременни политикономисти“. И в тази характеристика, и в размислите за икономическата закономерност на развитието на капитализма и на перспективите на социализма в България се чувства диханието на „Наемен труд и капитал“.
Втората книжка на списанието съдържа статията „Защо няма щастие и как то може да се достигне?“. Именно тук се прави много
сериозен опит за теоретично обосноваване на българската социалдемокрация
Посочват се предпоставките за нейното появяване като плод на обективните икономически и исторически процеси, които създават условия за разгръщане на революционната борба на пролетариата.
Пак по същото време издателят на в. „Росица“ Евтим Дабев публикува за първи път на български Марксовия „Временен устав на дружеството“ и в подлистник „Наемен труд и капитал“, а четири години по-късно в предговора си към „Развитие на научния социализъм“ заявява, че България е навлязла в коловоза на капиталистическото си развитие и че единствената обществена сила, призвана да осъществи социалната революция, е пролетариатът. Оттук и основната задача на първопроходците на българския социализъм: „…да внасят класово съзнание посредством силна и неуморна пропаганда на новото учение – социализма, като се начене същевременно устройството на работническата партия за борба с буржоазията“ (1).
Програмни търсения предприемат и севлиевските социалисти Сава Мутафов и Андрея Конов. Тяхната „Програмичка за 1888 г.“ (2) свидетелства, че въпреки запознанството им с първия том на „Капиталът“ и „Антидюринг“, те продължават да са в плен на сиромахомилството на Спиро Гулабчев. Впрочем вождът на българските сиромахомили по същото време вече конспектира в личния си дневник „Развитие на научния социализъм“ текстове от Адам Смит, Хербърт Спенсър и Маркс.
Търновските чучулиги също са на път да преодолеят влиянието на „Нравствената задача на интелигенцията“. Пръв го постига авторът на това програмно просветителско есе Никола Габровски. Затова най-вероятно допринася личното му участие в Учредителния конгрес на Втория интернационал в Париж през 1889 година.
В Женева през 1890 г. групата на българските студенти социалисти ‒ Кръстю Раковски, Слави Балабанов, Стоян Ноков, Георги Бакалов и още тридесетина техни сподвижници, се обединяват около идеята за основаване на Български социалдемократически съюз в странство, а на 10 юли 1891 г. изпращат по Кина Мутафова специално за Бузлуджанския конгрес своята „Привременна програма на българските социалисти“ (3).
Няма да затъвам в подробности около
програмния сблъсък, разразил се на Бузлуджа
на 2 август 1891 година
Той е достатъчно известен вече от сто години чрез Благоевия „Принос към историята на социализма в България“ – въпреки изкушението да привлека вниманието към редица съвсем нови документи от европейски, български и руски архиви, които намериха широко отражение в книгата ми „Профили от кафене „Ландолт“ (1990 г.) и останала непрочетена по понятни причини: по онова време читателският интерес беше не към зараждането на българския социализъм, а към неговата смърт.
Но да се върнем към фактите: Благоев и Габровски подлагат на гласуване проектите за програма и устав на партията. С 12 на 3 гласа делегатите на съществуващите социалистически дружинки в Търново, Габрово, Севлиево, Дряново, Казанлък и Сливен ги приемат и с този акт превръщат сбирката на Бузлуджа в Учредителен конгрес на Българската социалдемократическа партия. Трите гласа „против“ принадлежат на севлиевските и казанлъшките делегати, представляващи (профаниращи) и позицията на Българската студентска социалистическа група в Женева (4).
Програмата, както е известно, в теоретичната си част е полупревод, полупреразказ на програмите на Френската работническа партия и Белгийската социалистическа партия. Тя е издържана в марксистки дух, което е естествено, като се има предвид фактът, че е написана от Жюл Гед и Пол Лафарг под теоретичния контрол на Карл Маркс. Крайната цел (стратегията) е национализацията на средствата за производство, цитирам:
„Преобръщането на средствата за производство – земята, рудниците, мините, машините, оръдията на труда, средствата за съобщения – в обществена собственост, а присвояването на богатствата − от частнокапиталистическо в обществено, възможно за всички и за всекиго поотделно.“ (5)
И още: „Българската социалдемократическа партия, като смята, че освобождението на работниците е дело на самите работници, за да развие в последните у нас съзнателно стремление към тоя социалистически преврат, за да ги организира в отделна съзнателна обществена класа, която чрез постепенно завладявание на държавната власт да освободи нашето общество от съвременното робство и да осъществи социалистическите наредби у нас – реши да излезе със следующата минимум програма“.
Няма да се спирам на разделите за политическа, икономическа и общинска политика на партията, въпреки че те са изключително интересни и изненадващо актуални точно днес – 127 години след приемането им. В случая е важно да се изведе онази основна закономерност, която е
отличителна черта на българския социализъм
вече повече от век – приспособяването на идейните постулати на българска почва винаги става чрез присаждане на теоретичните фиданки, внесени от Запад или от Изток. Точно затова българският социализъм продължава да е дълбоко вкоренен в националния живот, въпреки превратностите и изпитанията на времето.
Така го е заложил първооснователят на партията, предприемайки един безпрецедентен експеримент в историята на европейското социалистическо движение – да създаде българска пролетарска партия в една страна без работническа класа, без синдикални организации, без стихийно работническо движение. С една шепа български интелигенти, които раздъвкват „Капиталът“ като „…екзотичен чуждестранен плод“ и се обявяват за партия с надеждата, че социално-икономическите процеси в страната ще направят скоро от химерите реалност.
И успяват. Въпреки съвсем обоснованите предупреждения, че създават фикция, илюзия, самоизмама, че е необходим продължителен исторически процес, чрез който „творителните възможности“ да доведат до спонтанна пролетарска съпротива, до стихийни работнически дружества, до национални синдикати, които, провокирани от живия живот, да дозреят до разбирането, че ежедневната икономическа борба на пролетариата по необходимост ще се превърне в съзнателна, политическа класова борба, и чак тогава партията ще може вече уверено и целенасочено да излезе на политическата сцена.
Да отдадем дължимото на Димитър Благоев и неговите съратници – не се вслушаха в предупрежденията от Женева (на Плеханов, Дейч и Засулич), нито приеха основателните възражения на талантливите млади социалисти от Българската студентска социалистическа група в Женева (Слави Балабанов и Кръстю Раковски), отхвърлиха и аргументите на севлиевските и казанлъшките чучулиги.
Димитър Благоев, Никола Габровски, Евтим Дабев, Тодор Постомпиров, Димитър Крусев, Михаил Иванов, Димитър Христов, Михаил Катранджиев публикуваха в първия брой на социалистическия вестник „Работник“ непоколебимото си убеждение, че
„…социалдемократическата партия няма за цел с каквито и да е било средства да дойде утре на власт. Да дойде тя на власт, ще рече да провъзгласи социалистическия преврат, който е крайна цел на социалната демокрация. Но да дойде тя на власт не може другояче, освен когато най-голямата част от народа съзнателно прегърне идеите и програмата ѝ, които тя се стреми да прокара в живота. Дотогава тя ще работи с всички законови средства, за да развие съзнанието в работническата класа и да я привлече към своите си идеи… Българската социалдемократическа партия е част от всесветската социална демокрация. Тя е съюз на всички български социалдемократи, които приемат програмата и тактиката ѝ“ (6).
Едно необходимо пояснение на цитата: през ноември 1891 г., когато най-вероятно Благоев е написал програмната статия на „Работник“, Българската социалдемократическа партия е приела новата си, втора поред, програма. Както е известно, на Втория конгрес на партията в Пловдив (20 август – 1 септември 1892 г.) българското социалистическо движение се разделя на Българска социалдемократическа партия и Български социалдемократически съюз. „Партистите“ приемат за идейна база Ерфуртската програма на Германската социалдемократическа партия, заменила Готската програма на конгреса на ГСДП през октомври 1891 г. Няма да преразказвам аргументите на Димитър Благоев и Никола Габровски за необходимостта от нова програма, предлагам да ги чуем от самите тях:
„…Най-доброто средство за оборванията на клеветите и изкривяванията, които дават нашите противници на нашите идеи, е обявлението на целите и исканията, за които се бори Българската социалдемократическа партия.
С други думи, най-доброто средство за оборвание на противниците ни е обявяването на нашата Програма. Нека българският народ сам съди от нея за какво се борят и какво искат българските социалдемократи, които влизат в редовете на Българската социалдемократическа партия – партията на угнетения народ, на бедната работническа класа. Българската социалдемократическа партия не крие и не забуля с гъсто було своите крайни и най-близки цели.
Тя ясно изказва, че нейната крайна цел е сбъдванието на социализма: тя признава, че само с осъществлението на социализма е възможно едно коренно подобрение в живота на народите. Българската социлдемократическа партия ясно изказва още ония преобразувания, които са узрели и узряват, които могат да се сбъднат и в сегашното общество и осъществлението на които може само да защити угнетения народ, работническата класа от експлоатацията, насилието и теглата…
Програмата на Българската социалдемократическа партия откъм научна страна изразява историческия вървеж на обществото и крайните ѝ цели са съзнателен плод на общественото развитие. Откъм практическа страна Програмата изразява ония искания и преобразувания, за които се бори най-съзнателната част от народите в целия свят. Тия искания, с някои малки изключения, са общи за всички народи, които имат (класово – б.м.) съзнание. В борбата си за сбъдванието на Програмата Българската социалдемократическа партия се туря на почвата на класовата борба. Това ще рече – срещу интересите и исканията на капиталистическата класа Българската социалдемократическа партия издига интересите и исканията на угнетените, на работническата класа.“
И като обосновават необходимостта от промяната с факта, че програмата и тактиката на германската социалдемокрация са „най-научни, най-логични и най-целесъобразни“, първооснователите на БСДП завършват с думите:
„Българската социалдемократическа партия кани всички български работници, целия угнетен български народ, неговите образовани, искрено мислещи доброжелатели да застанат под знамето, в което виждат спасението си и спасението на человечеството народните маси в Европа и Америка – под знамето на всесветската социална демокрация, което издигна у нас Българската социалдемократическа партия. Под него е спасението на народите. С им победиши. Да живее всесветската социална демокрация.“ (7)
Дългият цитат, освен възможността „да чуем“ за пореден път гласа на родоначалниците на българския социализъм, има сериозно историческо основание: Ерфуртската програма влиза в историята на международното социалистическо движение като първата и единствена напълно марксистка програма на германската социалдемокрация, изработена от теоретичните наследници на Карл Маркс – Карл Кауцки, Вилхелм Либкнехт и Едуард Бернщайн. В Германия тя се ползва до 1925 г., а в България, въпреки програмната промяна на Двадесет и втория конгрес на БРСДП (т.с.) – Първи конгрес на БКП (т.с.), по същество продължава да е теоретичен ориентир и на комунистите, и на левите социалдемократи чак до 9 септември 1944 г. Но за всичко това по-нататък в изложението. Сега да се върнем към
програмната полемика между „партисти“ и„съюзисти“
Впрочем тази идейно-теоретична идилия продължава само няколко месеца – до Втория конгрес на БСДП през лятото на 1892 година. Тогава от Женева пристигат със специална мисия Слави Балабанов и Кръстю Раковски, които оповестяват своя „План за действие“, формулиран с личното участие на Георги Валентинович Плеханов. Пловдивският конгрес открива първата голяма теоретична дискусия в българската социалдемокрация: икономическа или политическа борба; работнически синдикати или сдружения на социалистическата интелигенция?
Тази дискусия се оказва изключително полезна за идейното избистряне на българския социализъм. Защото тя не само провокира организационното разцепление на две фракции – „партисти“ и „съюзисти“, а защото формулира нови оригинални решения и подходи на българската социалдемокрация към конкретната социална и икономическа действителност в България (8).
Полемиката тече в два седмични вестника – Българската социалдемократическа партия издава вестник „Работник“ (редактор Никола Габровски), а Българският социалдемократически съюз – вестник „Другар“ (редактор Янко Сакъзов). В Женева Слави Балабанов, Кръстю Раковски, Георги Бакалов и Стоян Ноков издават тримесечното списание „Социалдемократ“, теоретичен орган на Женевската студентска социалистическа група, а Сакъзовото списание „Ден“ продължава да излиза като орган на БСДС.
Достатъчен е само бегъл поглед към ранния социалистически печат, за да се усетят високите идейни и нравствени стремежи на неговите автори и редактори. Всички те
осъзнават своята социална мисия и отстояват гледната си точка с аргументи, а не с ругатни. По странна ирония на историята Янко Сакъзов – бъдещият идеолог на „широкия“ социализъм, се нарежда на страната на съюзистите. Странна, защото членът на ЦК на БСДС и редактор на „Другар“ е длъжен да отстоява организационната концепция на Женевската група, която проповядва приоритет на синдикалната организация на пролетариата над „широката“ политическа дейност на българската социалистическа интелигенция, обединена в БСДП. Преди да отиде на избори, българската социалдемокрация трябва да стане класова работническа партия.
За тази цел политическата борба трябва да се пренасочи от интелигенцията към работническата среда. Пътят минава през създаването на синдикални организации, които, надъхани с класово съзнание, ще водят безкомпромисна и плодотворна политическа борба. В тази организационна концепция ясно личи почеркът на Плеханов, Засулич и Акселрод: първо – класата, после – партията.
С такива аргументи „тесният“, ортодоксален марксист Янко Сакъзов цяла година и половина от страниците на „Другар“ и „Ден“ теоретично назидава „широкия“ социалдемократ Димитър Благоев, който е дръзнал да строи партията „отгоре“, а не „отдолу“ – както изискват марксистката теория и политическата практика на европейската социалдемокрация.
Няма никакво съмнение, че ключът към добрия другарски тон и непривичната толерантност между двете фракции се крие в личното поведение на първосъздателя на БСДП Димитър Благоев. Защото съюзистите му правят една неочаквана услуга – да отстояват класовата същност на създадената от него партия, и то пред него, който дръзва да започне един организационен експеримент, изправен пред съвсем реалната опасност партията му да се изроди в интелигентска дребнобуржоазна радикална партия поради липса на действително работническо движение в България. Какъв парадокс:
Благоев няма по-полезни съюзници
от собствените си противници!
Още повече че първите симптоми на широкия социализъм осезаемо започват да се забелязват в поведението на „втория стълб в партията“ – както съратниците на Никола Габровски го наричат по онова време. След успешното участие на БСДП в общинските и в парламентарните избори през 1893 г. той вече търси възможност чрез коалиция да бъде избран за депутат и поставя въпроса за безпринципно политическо споразумение пред Общия съвет на БСДП.
По същото време Янко Сакъзов започва да се чувства доста натясно в оковите на класовия марксистки синдикализъм. Защото през лятото на 1893 г. изниква съвсем реалната възможност да стане народен представител от коалицията на опозиционни лидери (радослависти и цанковисти) в Шуменско. Възможността пропада заради политическите боричкания в опозицията, които го изтласкват на последно място в листата. От този случай Янко Сакъзов прави много сериозен извод: успехът в следващите парламентарни избори е възможен само ако зад него стои цялата партия, а не само една от социалдемократическите фракции. До идеята за „общо дело“ на всички социалисти в една социалистическа партия остава само една крачка и той я прави през есента на 1893 година.
Формалният повод за обединението на БСДП и БСДС идва от Цюрихския конгрес на Втория интернационал. В разговори с лидерите на европейската социалдемокрация делегатите на двете фракции Никола Габровски и Кръстю Раковски са подтиквани към незабавно обединение. Внушенията на Жан Волдерс и Карл Кауцки са, че във всички партии има разногласия, но споровете трябва да се водят в рамките на една национална партия.
Димитър Благоев е все по-склонен към обединение, защото Никола Габровски все по-категорично започва да отстоява тезата за обединението на всички угнетени под знамето на социализма. Лидерите на студентската социалистическа група в Женева също са наясно, че съюзистите няма да устоят на съблазните на една „широка“ политическа борба, че техният марксистки „План за действие“ е само смокинов лист, зад който Българският социалдемократически съюз прикрива дребнобуржоазната си интелигентска природа.
Практиката им показва, че тяхната синдикална концепция засега не се реализира в живота и следователно трябва да се приеме много по-гъвкавият подход на Димитър Благоев да се воюва за привличането на малобройния, неорганизиран пролетариат, като се използват всички „творителни възможности“ – работнически дружества, синдикати, клубове, вечерни училища, социалистическата партийна пропаганда и агитация по време на избори, за да се превърне организацията на българските социалисти в класова политическа партия.
През есента на 1893 г. Янко Сакъзов се проявява като един от най-изтъкнатите радетели на обединението. Затова охотно приема всички условия, които диктува в писмата си от Берлин Кръстю Раковски:
„Досегашните наименования „Социалдемократическа партия“ и „Социалдемократически съюз“ се унищожават и се заместват с „Българска социалистическа работническа партия“… Последното наименование има по-широк смисъл: самият термин „работническа“ е понятен за всекиго, който го чуе. Показва, че тя е партия на работниците, партия, която защитава техните интереси. Вземи всичките социалистически партии – освен тези на немски език, всичките носят названието „работнически“ – румънската, французката, испанската, английската и т.н.“ (9)
Ясно е защо толкова голямо внимание се отделя на преименуването на партията при обединението – още от първите си срещи с Карл Кауцки и Вилхелм Либкнехт Раковски е наясно, че в Германия привържениците на марксистката левица в ГСДП предпочитат да се самоопределят като социалисти, за разлика от привържениците на Едуард Бернщайн, които използват изобретената от Фердинанд Ласал през 1860 г. терминология – „социална демокрация“, „социалдемокрация“ и „социалдемократи“.
Янко Сакъзов няма никакви възражения по въпроса за преименуването на партията. В края на 1893 г. той се интересува не толкова от името на организацията, в която членува, колкото от мястото, което заема в нея.
И Димитър Благоев приема радушно условията на съединението – намерил съмишленици и съюзници в лицето на Женевската група, той се съюзява с тях, за да обезглави БСДС, като го лишава от възможността да се скрие зад програмния си документ, а срещу тенденциите на широкия социализъм противопоставя образовани и творчески марксисти, готови да отстояват безкомпромисно пролетарската стратегия и тактика на новата Българска работническа социалдемократическа партия. Разбира се, за теоретичния, програмния и организационния консенсус важна роля изиграва и Цюрихският конгрес на Интернационала през 1893 г.
Арбитърът Жан Волдерс, председател на Швейцарската социалистическа партия, призовава делегатите на БСДП (Никола Габровски) и на БСДС (Кръстю Раковски) към незабавно обединение на организациите. Но може би най-сериозно въздействие оказва ироничната реплика на „папата“ на световния социализъм Карл Кауцки, който, по личния дневник на Кина Мутафова, при опита на Раковски да получи думата от името на делегацията на БСДС, заявява от председателската трибуна „Две партии в толкова малка страна – браво!“ (10)
Първият конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия в София (3–7 юли 1894 г.) след обединението на БСДП и БСДС в края на 1893 г. приема нова обща програма. Принципно тя не се различава от програмата на БСДП. Текстът на „теоретичните основания“ повтаря Ерфуртската програма, но е прецизиран и почти буквално следва оригинала. Единствената новост е разделът „За работниците“, който отразява развитието на социално-класовата диференциация в страната.
Както е известно, теоретичната идилия в обединената работническа партия продължава твърде малко време. Новият повод за
поредния програмен раздор
този път иде от Берлин, когато през есента на 1896 г. „Ди нойе цайт“ започва да публикува поредицата статии на Едуард Бернщайн под общото заглавие „Проблемите на социализма“, събрани малко по-късно в книгата му „Предпоставките на социализма и задачите на социалната демокрация“.
С тази малка брошура той започва безпрецедентна атака срещу хегелианските корени на марксистката диалектика. Статиите му подлагат на съмнение теорията за принадената стойност и за капиталистическата експлоатация. В тях Бернщайн се осмелява да отхвърли концепцията за неотвратимостта на социализма и свежда историческия материализъм на Карл Маркс до баналната „желателност“, като подлага на съмнение тезите му за историческата гибел на капиталистическия строй с твърдението, че с течение на времето капитализмът ще става все по-силен, че Марксовият възглед за постоянното обедняване не се потвърждава от живота, че капитализмът ще се модифицира и приспособява към развитието на технологиите и ще става все по-хуманен и справедлив строй; че либерализмът е създал непреходни ценности, които трябва да се съхранят и вземат на въоръжение от работническите партии. Борбата на класите е отживелица от миналото, която по необходимост се заменя с класово сътрудничество.
„Ако победата на социализма се явява иманентна необходимост – пише Бернщайн още в първата си статия, – то в нейното основание трябва да бъде положено доказателство за неизбежния крах на капиталистическото общество. Такова доказателство не е дадено и не може да бъде дадено.“ Напротив, историята и практиката на профсъюзното и социалдемократическото движение принуждават буржоазията към отстъпки, способни да подобрят материалното положение на работническата класа чрез постоянни реформи.
Оттук и знаменитият му тезис, който разделя германската социалдемокрация, европейските работнически партии и Интернационала на два враждуващи лагера: социалистическата идея, като идея на далечното бъдеще, отклонява борбата на работническата класа за по-добро настояще. „За мен движението е всичко, а онова, което обикновено наричат крайна цел на социализма, е нищо.“ (11)
А след като това е така, какво друго му остава на пролетариата освен да замени класовата борба с класово сътрудничество за реформи, които ще доведат до мирното срастване на социализма с капитализма.
„Сътрудничество на класите e името на общо национално дело… защото с избирателната бюлетина, с демонстрациите и други подобни средства ние днес прокарваме такива реформи, за които преди сто години са били потребни кървави революции“ (Лондон, 20 октомври 1898 г.).
Какво още е прочел Янко Сакъзов в „Ди нойе цайт“? Марксисткото учение следва да се развива чрез критика. Необходимо е да си дадем сметка за празнотите и противоречията на теорията. Този, който осъзнае тези противоречия, ще усети и необходимостта да ги разчисти. Това е задачата на учениците, а не вечно да повтарят думите на Учителя. Днес работническото движение има необходимост освен от борци, от обобщаващи умове, които да отделят пшеницата от къклицата и да „мислят доста широко, за да съгледат и признаят онова растенийце, което не е прораснало в тяхна, ами в чужда ограда; работническото движение се нуждае от умове, които не са генерали, а редници в областта на социалистическото мислене“.
И така глава след глава се предлага безпрецедентна ревизия на марксизма чрез перото на един от най-влиятелните теоретици на германската социалдемокрация и на Втория интернационал, един от най-близките приятели и сподвижници на Фридрих Енгелс, който в завещанието си го удостоява с великата чест на единствен издател, тълкувател и разпоредител на Марксовото теоретично наследство.
Няма никакво съмнение, че Янко Сакъзов посреща с голямо задоволство теоретичните аргументи за правилността на собственото си политическо поведение до този момент. Всъщност в концепцията на Бернщайн за „общо национално дело чрез сътрудничество на класите, за постигането на големи и неотложни демократични задачи, което произтича от едно широко разбиране на марксизма“ – за него няма нищо ново. Нещо повече, той определено се гордее – както свидетелства Симеон Радев, че неговата концепция за широкия социализъм е с по-стара дата. Впрочем и Димитър Благоев му отдава дължимото, като свидетелства в „Приноса“, че широкият социализъм на Янко Сакъзов е най-малко с две години по-стар от ревизирания марксизъм на Бернщайн (12).
И все пак
„бернщайниадата“ придава нова интелектуална и политическа енергия на българските общоделци
Те вече образуват в София плътно ядро – Димитър Димитров, Илия Янулов, Еню Марковски, Стефан Димитров, Иван Коларов, Петър Джидров и Янко Сакъзов; и са в основата на новата идейна фракция. И както сам Янко Сакъзов разказва в една бележка под линия на брошурата си „Тревога за призраци“:
„Тихо и напрегнато ние работихме и над себе си, над своето умствено развитие и в софийските организации. Димитър Димитров, който тогава за пръв път се заемаше с практическа деятелност, не мъдруваше празнословно, а се тури начело на една организационна деятелност между софийските работници, потъна в нея и ни даде възможност да създадем Работническо училище и да турим начало на софийските синдикати.“(13)
Сведението е точно – работи се тихо и напрегнато, почти конспиративно. Защото „Предпоставките на социализма и задачите на социалната демокрация“ предизвиква бурен гняв и отпор в световното социалистическо семейство (14):
„Едуард, ти си едно магаре! Това не се говори, а се върши“ – тези думи на Ауер, един от най-видните депутати и синдикалисти на германската социалдемокрация, задълго разсмиват читателите не само на социалистическата, а и на буржоазната преса.
„Скотина ты, скотина!!!“ – гневно драска по полетата на „Ди нойе цайт“ Георги Валентинович Плеханов. А самият Бернщайн с типична немска методичност (и известна гордост) цитира в „Предпоставките“ бурната публична реакция на бащата на руския марксизъм пред Щутгартския конгрес: „Този филистер трябва да бъде погребан от социалната демокрация като невежа с поразителна умствена нищета и като безумен и сляп последовател на буржоазните реформи, който удря грубо социалистическите теории по лицето и – съзнателно или безсъзнателно, това е безразлично – се стреми да погребе тези теории за удоволствието на съединените реакционни маси.“
„Социалната демокрация не може да приеме тези възгледи, но трябва да благодари на автора за подтика, който той даде на конгреса
(в Щутгарт, октомври 1898 г. – б.м.) чрез своите статии. Карл Кауцки“ (15).
„Теоретически – невероятно слабо; повторение на чужди мисли. Фрази на критиката, а дори няма опит за сериозна самостоятелна критика… безграничен опортюнизъм и посибилизъм, при това все пак страхлив опортюнизъм, тъй като Бернщайн не иска да засяга програмата открито. Едва ли човек може да се съмнява в неговото фиаско“ – Ленин (в писмо до майка си от 1899 г.).
В идейно-теоретичната канонада срещу ревизионизма
участват още много гръмки имена и талантливи социалистически пера: Франц Меринг публикува в „Ди нойе цайт“ поредица от статии, които отхвърлят „критическия“ социализъм на Бернщайн, внасяйки в полемиката изящен ироничен виенски привкус.
Основателите на Германската социалдемократическа партия Август Бебел и Вилхелм Либкнехт заемат безкомпромисна критична позиция с изявленията, че всеки, който е готов да приеме замяната на революционната социалдемокрация с демократична реформистка партия, повече не принадлежи към ГСДП, но отхвърлят исканията на редица местни организации за незабавното изключване на Бернщайн от партията.
Пак по същото време Карл Кауцки публикува серия от статии на Роза Люксембург под заглавие „Социална реформа или революция“, която излиза като самостоятелна книга през 1898 г. В тази блестяща полемична работа, оплаква се Бернщайн, госпожица Люксембург се осмелява не само да му прочете цял курс по диалектически и исторически материализъм, а и директно да изиска изхвърлянето му от партията.
„Дилемата е следната – пише тя, – ако ревизионизмът има право, що се отнася до еволюцията на капитализма – тогава социалистическата трансформация е една утопия. Ако пък социализмът не е утопия, то тогава факторите за адаптацията на капитализма не издържат на марксистката критика. Кой е прав – Маркс или Бернщайн? That is the questiоn.“
Самата тя има категоричен отговор на хамлетовския въпрос: „Г-н Бернщайн е един дребнобуржоазен прогресивен демократ, чиято книга е от огромна важност за германското и международното движение, защото за първи път тя оповестява намерението му да даде теоретична база на всички стихийни и практически опортюнисти в европейската социалдемокрация.“
Полемичният талант и марксистката ерудиция на Роза Люксембург ѝ спечелват славата на един от най-видните лидери и теоретици на германския революционен марксизъм. „Вие стоите в първата редица на борбата срещу Бернщайн“ – ласкаво ѝ пише Франц Меринг, а Ленин малко по-късно ще я оприличи (с иронично-хиперболичен подтекст) на орел на германската социалдемокрация.
Българският резонанс от най-голямата теоретична дискусия в историята на Втория интернационал
е доста шумен. Димитър Благоев, разбира се, е в курса на събитията. И няма никакво съмнение, че внимателно следи дискусията в германското „Ново време“. Теоретичният орган на ГСДП през 1898 г. е безспорният идеен законодател на европейската социалдемокрация. Авторитетът на „папата на социализма“ Карл Кауцки, публикациите на най-видните лидери и теоретици на марксизма правят от „Ди нойе цайт“ верен идеен и политически компас и съвсем не е случайно съвпадение, че Благоев кръщава през 1897 г. собственото си списание „Ново време“. Няма съмнение, че той внимателно щудира всяка от статиите от цикъла „Проблемите на социализма“. Чете в оригинал, защото толкова добре владее немски, че само няколко години по-късно се осмелява да преведе първия том на „Капиталът“.
Името на Бернщайн също му е отдавна известно. Както и фактът, че втората „Ерфуртска“ програма на ГСДП (приета от БСДП на Втория конгрес през1892 г.) е написана от двама от най-приближените следовници на Маркс – Карл Кауцки и Едуард Бернщайн. Така че той не бърза да вземе отношение по спора – нали адептите на социализма в България са кръщавани и кръщават чрез символ-веруюто, написано с ръката на отстъпника. Още повече че стихийният, провинциален „широк“ социализъм на Янко Сакъзов и Никола Габровски няма никакви претенции да атакува научните основи на марксизма. Тогава, през 1898 г., опортюнистични грехове имат всички – дори понякога и самият Благоев, който е принуден да прави политически концесии, за да спечели партията му още някое и друго кметско или депутатско място.
В България отекват като закъсняло ехо думите „общо дело“, „сътрудничество на класите“, „широко разбиране на теорията и фактите от обществения и икономически живот“ – това долавя теоретическият слух на Янко Сакъзов, Илия Янулов, Кръстю Пастухов, Димитър Димитров и Петър Джидров.
Димитър Благоев, Георги Кирков, Гаврил Георгиев, Георги Бакалов, Васил Коларов и Христо Кабакчиев чуват друго: „ревизионизъм и опортюнизъм“, „отстъпничество от социализма“, „освобождаване на социалдемокрацията от филистерите и шарлатаните“, „идейна чистота в партията“.
И двата лагера разполагат със собствена теоретична база: Сакъзов – „Предпоставките на социализма“, Благоев – „Бернщайн и социалдемократическата програма. Антикритика“ на Карл Кауцки. Само че докато теоретичните наследници на Маркс полемизират по европейски и Кауцки е категорично против изключването на Бернщайн от партията („Аз съвсем не изпитвам потребност във връзка с неговата книга да крещя за предателство и да възбуждам против него всеобщо негодувание“), а самият Бернщайн храни основателната надежда, че и Кауцки като Енгелс „…няма да бъде толкова ограничен, че да иска приятелите му да са безусловно съгласни с неговите възгледи“, нашата теоретична дискусия много скоро се превръща в жестока и мрачна балканска крамола за междата между марксизма и ревизионизма в българската социалистическа нива.
Засега обаче бъдещите противници търпеливо изчакват, трупат теоретически муниции и копаят окопи за бъдещите сражения. От време на време припламват спотаени теоретически страсти, но до появата на списание „Общо дело“ това са само мандарински спорове, възприемани в партията като буря в чаша вода. Затишието и прегрупирането на силите в тесния и в широкия лагер продължават почти до края на 1899 г., когато в политическия речник на българската социалдемокрация трайно навлиза военната терминология.
Димитър Благоев: „Борбата на двете течения става толкова по-наложителна и на живот, и на смърт за едното от тях в партията, защото дребнобуржоазното течение все повече разширява социализма и дейността на мнозинството от партийните членове.“
Янко Сакъзов: „Социалистическите дейци нямат нищо общо с лишените от своя мисъл и от своя воля казармени войници, които сляпо вървят и които сляпо изпълняват чужди заповеди. Социалистическите дейци са ония модерни милиционери, просветени граждани на свободна страна, на които се дава самостоятелна военна задача за изпълнение.“
Дрънкането на оръжие става още по-шумно след първия разузнавателен рейд на Янко Сакъзов из страната, по време на който той се опитва да изведе прегрупирането на партията върху „широката“ теоретична основа и дейност.
Сказката му „Икономическата и финансова криза в България, нейните причини и нейният лек“ предизвиква шумна партийна дискусия, защото в нея, без да се позовава на ревизионистката концепция по отношение на държавата, Сакъзов започва да пледира за една истинска народна държава, която да се грижи за земеделците, занаятчиите и търговците. Държава, която е длъжна да осигури на „производящите слоеве“ икономически и социален просперитет.
Няма съмнение, че изостреният теоретически нюх на Димитър Благоев веднага долавя къде е зарито кучето. Той е сигурен, че след внимателно опипване на почвата Сакъзов, крачка по крачка, неминуемо ще спре до бернщайнианския тезис за „общото национално дело и сътрудничество на класите, за които демокрацията е и цел, и средство“. И няма никакво съмнение, че реакцията му през 1900 г. е същата, както я е изразил в „Приноса“ през 1906 г. Сакъзов ни поднася „едно вулгарно демократично обясняване и на кризата, и на свойствата и характера на държавата, и на произхода на партиите, и на явленията в българския живот… Той не е в състояние да види зад процеса на „разорението“ на тия „производителни класи“ процеса на надигането нови форми на производството и съответните нови класи – капиталистическата и пролетарската“.
Оттук и безапелационната му присъда – преповтаряща думите на Роза Люксембург за Бернщайн от 1898 г.:„един обикновен дребнобуржоазен демократ“. И понеже в раздразнението това определение му се вижда тясно, Благоев го разширява – „един много прост, обикновен дребнобуржоазен демократ“ (16).
През 1900 г. Янко Сакъзов много малко го е еня за теоретическите присъди на редактора на българското „Ново време“, защото редакторът на германското „Ново време“ прокарва на Парижкия конгрес на Социалистическия интернационал своята компромисна резолюция по въпросите на общоделството, която в очите на българските му последователи направо извежда Сакъзов в авангарда на европейската социалдемокрация.
Няма никакво съмнение за огромното напрежение, с което Сакъзов следи идейната баталия, разиграваща се в Париж. Там в сблъсъка между най-големите в европейската социалдемокрация – Жюл Гед, Жан Жорес, Георги Плеханов и Карл Кауцки, се пробива една тясна теоретическа вратичка по въпросите на политическата тактика, която отваря огромни възможности за широка социалистическа дейност.
Още с първата си реч Жан Жорес, най-красноречивият трибун на Интернационала, категорично отстоява правото на социалиста Милеран да участва в буржоазното правителство на Валдек Русо. Аргументите му се базират на високото равнище на френската демокрация, която позволява да се изпробва нова тактика, „нов метод“ за ескпроприация на буржоазията, чрез участие в правителството.
Срещу тази нова тактика решително се изправя с целия си авторитет основателят на Френската работническа партия Жюл Гед, който категорично осъжда участието на социалисти в буржоазни правителства, защото това може да бъде само резултат от безпринципни компромиси с буржоазните партии и отстъпление от пролетарската стратегия и тактика на класовата борба.
„С влизането на социалисти в правителството могат да бъдат постигнати в най-добрия случай само частични реформи, които с почти нищо няма да променят положението на пролетариата като класа. Да измени това положение може само централната власт, но за това е необходима диктатура на пролетариата“ – заявява Жюл Гед, изпратен с гръмки аплодисменти от мнозинството делегати на конгреса.
В крайна сметка страстите са уталожени с изказването на Карл Кауцки. В присъствието на своя близък приятел и бивш единомишленик Едуард Бернщайн „папата на социализма“ ловко успява да успокои духовете и да примири непримиримото: „…участието на социалистите в буржоазно правителство не може да се схваща като нормално начало към завоюването на политическата власт и следва да се разглежда като временна и изключителна крачка, извършена при наличията на особени обстоятелства“. Според Кауцки въпросът за наличие на такива „особени обстоятелства“ в една или друга страна е въпрос не на принципи, а на тактика, която не подлежи на обсъждане на международните конгреси.
След бурни дискусии „Каучуковата“ – по думите на италианския делегат Енрико Фери – резолюция е приета с мнозинство в следния вид:
„В съвременната демократическа държава завоюването на политическата власт от пролетариата не може да бъде достигнато с един удар, то може да се яви само като резултат от продължителната и трудна работа в областта на икономическата и политическата организация на пролетариата, резултат от неговото физическо и нравствено възраждане и постепенното завоюване на депутатски места в общинските съвети и парламентите.“ (17)
За Янко Сакъзов тази резолюция си е направо една лична услуга. Защото сега вече спокойно може да громи тесните идеи на Димитър Благоев под заслона на широкия теоретически гръб на Карл Кауцки. Така той се избавя и от неудобството да е последовател (както сам пише) на „крайното учение на Бернщайна“. Повече няма да го изключват от партията под предлог, че не си изпълнява задълженията и не спазва партийната дисциплина, защото думите на Емил Вандервелде: „Ние не сме нито съд, нито събор за отлъчване от църквата“, след като са валидни за един конгрес на Интернационала, са несъмнено още по-валидни за конгресите на БРСДП.
Повече няма опасност някой български Ауер да го нарече „магаре“ – оттук нататък той ще работи според Бернщайн, а ще говори според Кауцки. И вече няма никакво значение, че българската делегация на Парижкия конгрес (Марио Гед и П. Недевски) гласува за резолюцията на Жюл Гед. Важното е, че конгресът с мнозинството си е подкрепил Карл Кауцки, а следователно е подкрепил и него – Янко Сакъзов. Настъпило е времето за открита широка социалистическа дейност, времето за онази „временна и изключителна крачка“ – по думите на Кауцки – предвид особените обстоятелства на политическото положение в България.
Веднага след закриването на международния социалистически конгрес през септември 1900 г. Янко Сакъзов прави тази крачка и прецапва перловския Рубикон с първия брой на списание „Общо дело“ в ръка. „Положението“ е заглавието на уводната статия на Янко Сакъзов. И, разбира се, то съвсем не е случайно. Сакъзов добросъвестно се опира на изискването на парижката резолюция – една
промяна на тактиката, допускаща класово сътрудничество
може да се основава само на извънредните обстоятелства на конкретното обществено и политическо положение в една страна. Та ето какви са особените обстоятелства на политическото положение в България:
„Насилието и безправието, това е атмосферата, която обгръща българина от толкова години… Свободите на българския народ са станали играчка в ръцете на меняващите се управници, плодовете на неговия труд се изтръгват от ръцете му, разграбват се, пилеят се най-произволно и всичко това се прави от всички ония, които, по чийто и да е каприз, са стояли и стоят на кормилото на управлението.“
„Съзнавайки всичко това, какво имаме ние да противопоставим на това стремително летене към пропастта?“ – риторично пита Янко Сакъзов и бърза да съобщи своя отговор.
„На първо място – земеделското движение, което все по-ясно съзира своята потиснатост в икономическо и политическо отношение. В тези непокътнати млади и буйни сили не съзирате ли вие могъщ лост за изменяване на досегашния държавен вървеж. При една правилно насочена организация не може ли да се създаде тука една сила, която ще иска да тури скромност и пестеливост в обществените ни учреждения, равноправност в държавните тегоби, демократичност в учебното и военното дело, строга отговорност към всички държавни служители.“
На второ място са занаятчиите. „При едно целесъобразно упътване, съвсем без значение ли ще бъде енергията на този работен слой на българския народ за премахването на един насилнически, грабителски, безотговорен, служащ само на непроизводителни слоеве режим?“
На трето място са търговците и индустриалците. Те според Сакъзов имат интерес от една демократична държава, която да се грижи за пътната мрежа и съобщенията, за евтини банкови кредити, за правилно експлоатиране на земните и подземните богатства.
И накрая е младото работническо движение, което набира своите привърженици от пропаднали и пропадащи занаятчии, селяни и търговци, дребни чиновници, учители и ученици.
„Това са реалните течения, в които се е проявил днес българският обществен живот, и всяко едно от тях носи в себе си малко или много елементи, които биха могли да създадат един нов вървеж на държавните ни работи… На беззаконието и насилието България може да противопостави общите жизнени интереси на своите производящи слоеве чрез общите техни усилия.“ (18)
Накратко: в първата от общо петте теоретични статии, публикувани в двуседмичното му списание, Янко Сакъзов извежда пет ключови думи – „Общо дело на производящите слоеве“. Посланието е изпратено, отговорът е получен тридесет години по-късно, когато Едуард Бернщайн ще напише, че Янко Сакъзов е един от най-усърдните му и верни ученици.
А Димитър Благоев изчаква само две седмици, за да открие един от най-зрелищните теоретически дуели в историята на българската социалдемокрация –
дуела между „Ново време“ и „Общо дело“
Той ще продължи цели три години и ще завърши с разцеплението през 1903 година. Спектакълът започва „алафранга“ – с взаимни поклони и ритуално повдигане на рапирите: „Другарят Сакъзов“, „Нашият приятел Димитър Благоев“ – в обръщенията. Много скоро обаче полемиката набира такъв темп, мощ и страст, че читающата публика веднага разбира за какво става дума: тези двамата не са нито приятели, нито другари – те са противници на живот и смърт.
Димитър Благоев в „Pro domo sua“: „Днешното положение, а също и начинът, по който може да се излезе от това положение – всичко това той (Янко Сакъзов – б.м.) го разглежда независимо от общата теоретична основа на Работническата социалдемократическа партия и без всякакво съотношение към социализма и към партията. Систематичното избягвание да се споменува за социализъм у нас, както и за съществуването на социалистическата партия в България… ние виждаме в уводните статии на двата първи броя на „Общо дело“, които статии са определящи принципиалното направление на списанието и са излезли из перото на др. Сакъзов.“
Янко Сакъзов в „Qui pro quo“: „Нашият добър приятел (Димитър Благоев – б.м.) има особен начин на разбирание обществените учения, който изключва всякакво развитие, разширявание и задълбочавание на самото учение, който го изсушава и свежда до няколко едва ли не безжизнени формули. После крайно сложният живот на обществата приема у него един твърде опростен схематичен характер и едва ли не се явява едно въплощение на дадените формули.“
Димитър Благоев в „Пак Pro domo sua“: „Сакъзов не е точен в израженията си. Той не одобрява моя начин на разбирание на „обществените учения“. Аз говорих само за едно учение, а именно за Марксовото. Какъв е начинът ми на разбирание другите обществени учения е друг въпрос. Може би на др. Сакъзов действително му се вижда моя начин на разбирание Марксовото учение за тесен? Нека ми докаже, ако може. Но аз не вярвам, че може, защото го предадох почти със собствените изражения на Маркса… Сакъзов, за жалост, не ни казва какво е това „ново“ разбирание на Марксовото учение (породило умствено брожение сред марксистите – б.м.). Той споменава за „крайното бернщайнианско учение“, обаче то не е никак Марксово учение, или по-вярно то е пряма противоположност на него… Налага ли се партията да измени тактиката си и означава ли, че нашата партия трябва да се тури начело на буржоазията и да работи за развитието на капиталистическите форми на производство? Това означава нашата партия да престане да бъде социалистическа, да се обърне в една буржоазна прогресивна партия.“
Янко Сакъзов: „…нека разгледаме и тази страна на нашите мними или действителни разногласия. Най-първо заговори за това Благоев в статията си „Pro domo sua“, но това, което той каза там, беше повърхностно нищожно… плод на отвлечените теоретически абстракции, които ние заучаваме като същност на марксизма. Трябва и у нас да се яви като последствие от подробното изучавание на борбите в живота, а не като калъп, в който ще искаме да втиснем живото разнообразие на обществените явления.“
Цитатите могат да бъдат продължени. Полемиката, която едва ли ще се вмести в няколко обемисти фолианта, сама по себе си е един безпрецедентен пробив в теоретическата и политическата мисъл на следосвобожденска България. В този смисъл тя надскача праговете на вътрешнопартийната дискусия и се превръща в национален генератор на социална и политическа теория. Защото дуелът Благоев – Сакъзов се следи с напрегнато внимание от радикали, демократи, либерали и земеделци. Дискусията ражда зрели плодове по въпросите за националното развитие, модернизиране и еманципиране на българската политическа система и в този смисъл е не по-малко полезна на дребнобуржоазните и буржоазните партии, отколкото на българската социалдемокрация.
Разбира се, теоретическият пробив, започнал през първата година на двадесетия век, не може и не трябва да се персонифицира само с имената на лидерите. В него участват най-талантливите умове и пера и на двата лагера: Георги Кирков, Гаврил Георгиев, Георги Бакалов, Христо Кабакчиев, Кръстю Раковски, Васил Коларов срещу Кръстю Пастухов, Петър Джидров, Илия Янулов, Павел Брънеков, Димитър Димитров – това са авторите на българската социалдемократическа библиотека от брошури, статии и памфлети, която не само се чете, а и грижливо се подвързва в кожа за библиотеката на всяка културна и напредничава българска фамилия.
С течение на времето играта, разбира се, загрубява. Накалените страсти започват да бълват обиди вместо аргументи. Справедливостта изисква обаче да се уточни – най-дълго време добрият тон се поддържа от Благоев и Сакъзов. И когато Благоев пише един от най-блестящите си теоретически памфлети ‒ „Марксизъм или бернщайнианство“, с който веднага се вмества в авангарда на критиците на ревизионизма и нарежда името си до имената на Плеханов, Бебел, Лабриола и Гед. И когато Сакъзов обосновава общоделската си концепция във фейлетона „Щура полемика“, с което директно заема мястото си на виден теоретик сред адептите на ревизионизма като Вандервелде, Жорес, Ауер, Ансел.
Впрочем двамата са единодушни (до 1903 г.) само в едно. Последната дума, тежката теоретична присъда, изключителното право на арбитраж принадлежи само на един безспорен социалистически авторитет – на Карл Кауцки. Затова и двамата се облягат на него.
Благоев го цитира с уточнението: „Така каза компетентният Кауцки… нашата социалистическа литература има много писано, има и ред преводни книги от видни марксисти като Карл Кауцки…“
А Сакъзов се позовава на него с думите: „Дори Кауцки, най-строгият от последователите на Маркса, забелязва, че една от главните цели, с която е написал своята книга, е да противодейства на едно закостеняло и израждащо някои важни теоретически положения разбиране на марксизма от тогавашните немски социалисти. Голяма поука ще почерпи от тия книги оня български социалист, който има възможност да се предаде на внимателното тяхно изучаване.“
Общият проблем и на двамата е, че Кауцки продължава да произвежда каучукови концепции и след Щутгартския конгрес. В това се убеждава първи Янко Сакъзов, когато подлага на неговия арбитраж теорията си за селските производителни слоеве „като един могъщ лост за изменяване на сегашния държавен вървеж“. Кауцки – както пише Димитър Благоев с неприкрито злорадство – отвърнал, че не от селското, а предимно от градското население ще се изкове този лост.
Впрочем Благоев много скоро разбира, че твърдата теоретическа база на Кауцки почива върху движещи се пясъци – когато прочита в „Ди нойе цайт“ и в „Общо дело“ отвореното му писмо до Енрико Фери, озаглавено „Двете тенденции“. В него се допуска възможността от известни буржоазни фракции и от пролетариата да се създава една нова реформистка партия, способна да вземе участие в управлението на държавата. Е, разбира се, Кауцки уточнява, че това се отнася само до определени специфични условия в дадена страна, което е въпрос на тактика и се приема от всяка партия самостоятелно за решаване на определени (временни) национални задачи.
Няма съмнение, че и Сакъзов, и Благоев са поставени в доста неловка ситуация. Защото какво общо дело може да проповядва Янко Сакъзов, ако в него не участва селският производителен слой? Да се разчита само на партиите, представляващи класовите интереси на занаятчии, търговци и индустриалци, е утопически абсурд. За Димитър Благоев препотвърждаването на „каучуковата“ резолюция в писмото до Фери срива блестящите марксистки аргументи в „Антикритиката“. Следователно какво друго им остава освен да противопоставят Кауцки на Кауцки. Сакъзов ще се опира на писмото до Фери, Благоев ще цитира отговора до Сакъзов по отношение на селяните. Освен това и двамата ще се погрижат да компенсират идейната си недостатъчност с привличането на нови европейски авторитети. Заради това Сакъзов започва усилено да публикува Жан Жорес, Емил Вандервелде и Милеран, а Благоев набляга на Бебел, Плеханов и Парвус.
В крайна сметка разцеплението започва да протича по линията на противоречията между стратегия и тактика. И в този случай историята не си спестява удоволствието да се присмее на всеки опит за проникване в бъдещето. Партийната програма на БРСДП (от 1892 г.) е като полюсите на кантара –
стратегията – от Кауцки, тактиката – от Бернщайн
Единият клони наляво, другият надясно, но двамата съществуват в единство. Сакъзов разбира иронията на Клио и затова пише брошурата си „Тревога за призраци“. Благоев също е наясно с нейните гримаси и затова публикува отговора си „Призраци и действителност“. В българските условия призраците си устройват лов на вещици, докато в Европа заедно честват Деня на Вси светии.
Впрочем Балканите са много особено място за теоретически експерименти. Те са зона на крайностите: всичко или нищо, свобода или смърт, хляб или свинец, Маркс или Ласал, Кауцки или Бернщайн, Благоев или Сакъзов. Димитър Благоев е напълно наясно, че практиката е критерий за истината. А тя, практиката, му показва, че отстъплението от марксизма в български условия означава край на собственото му дело; че пътят на Бернщайн означава ликвидация на БРСДП и превръщането ѝ в дребнобуржоазна радикална партия – както става с Румънската социалдемократическа партия през 1899 г., когато тя се саморазпуска и като фракция се влива в либералната партия на Йон Братиану. И всички, които познават личността на Димитър Благоев, неговата воля, характер и интелект, са наясно, че той, първосъздателят на Работническата социалистическа партия в България, няма да допусне ликвидацията на партията. Дори с цената на нейното отслабване от предстоящото разцепление.
С това е наясно и Янко Сакъзов и колкото и да е странно, позицията на неговия опонент само разширява възможностите му за теоретични търсения и експерименти. Защото отговорността се носи от друг и защото има стожер, който да предпазва широкия социализъм от размиване в необятното дребнобуржоазно блато в България от началото на двадесети век. Искрен и истински социалдемократ, Сакъзов продължава да ратува за обединението на всички унижени и оскърбени, мислещи и ограничавани от личния режим на княз Фердинанд българи – за обединението на целия народ в едно общо дело, което да е в полза на същия този народ.
Но той знае – това е възможно само при условие, че съществува и другата, „тясната“ част на везната. Защото българският социализъм е невъзможен без взаимното уравновесяване – без него сметката е винаги без кръчмар. Затова те двамата са принудени да съществуват заедно – от разцеплението през 1903-а до преврата на Народния сговор от 1923 година. И когато през 1924-а умира Благоев, заедно с него погребват и партията на Сакъзов.
По-нататъшното развитие на взаимоотношенията на двете БРСДП-та е известно. В следващия половин век те водят толкова ожесточена война помежду си, че много често забравят за истинските си класови и политически противници.
Широките социалисти не сменят програмата си почти до края на
1924 г., а тесните социалисти препотвърждават програмата си от 1892 г. без принципиални изменения през 1904 г. на своя Единадесети конгрес, на своя Двадесет и втори конгрес през 1919 г. и продължават да се придържат към нея като програма максимум чак до 9 септември 1944 г.
Тази привързаност обаче нито може, нито следва да се обяснява с догматично, закостостеняло, аморфно отношение към променената социално-икономическа и политическа действителност.
Теоретичната дълговечност
не се дължи и на сантименталното преклонение пред старото бойно знаме на партията, тя отразява отново онази специфична балканска, българска амбивалентност на възприятията, породена от убийствено бавните темпове на историческото развитие.
Тук нищо не се осъществява в чист лабораторен вид. Промените, дори когато настъпват брутално и радикално променят обществения живот, винаги се анализират двояко – „от една страна, от друга страна“, ориенталската диалектика не се основава на причинно-следствената връзка и не се интересува от кълновете на бъдещето – след толкова градушки и погроми в националната история тя признава само вече случилото се – овеществения резултат: око да види, ръка да пипне. И реакцията на общественото мислене е ориентирана към следствията, а не към причините, които са го породили.
Точно тук се крие причината за половинвековната устойчивост на социалистическата програма – нейната европейска оптика е съвършена. Случващото се вече е предвидено, фактите са различими с просто око – следователно програмата работи. За какво тогава да я сменяш? И Дядото постъпва съвсем по соломоновски през май 1919 г. на Първия конгрес на БКП в театър „Корона“, когато вместо една, предлага на партията си две програми.
Необходимостта от приемането на нова партийна програма Димитър Благоев формулира още през 1918 г. Аргументите му нека чуем от самия него в отчетния му доклад пред Първия конгрес: „Сбъднаха се нашите предсказания, че войната ще се завърши със социалната революция. Да, избухна великата социална революция в Русия. Войната се свърши с началото на великата болшевишка революция, която тържествено върви към комунизма… Дойде революцията в Германия, дето нашите другари, спартакистите, се сражават за нейната велика победа. Днешният конгрес е исторически. Той съвпада с новия свят, който никне из пепелищата и кървите на стария капиталистически строй.“
Заедно с това
Дядото предупреждава партията за възможните левичарски отклонения и революционни илюзии
„В България като малка и неразвита страна няма условия за победата на социалистическата революция. Нейната победа е в пряка зависимост от успеха на революциите в напредналите европейски страни.“
Казаното потвърждава концепцията му за „трите четвърти“, изказана в полемика с левите комунисти непосредствено преди свикването на конгреса: „Пролетарската революция е един дълъг процес, резултатите от който могат да се очакват, когато той обхване големите капиталистически страни. У нас революцията ще зависи три четвърти отвън и една четвърт отвътре.“
А година по-късно в Окръжно № 20 Благоев доразвива схващането си с уточнението, че изолираните революции, особено в малките страни като Бавария, Унгария и Украйна, са безнадеждни. Той категорично заявява, че социалистическата революция в България е възможна само като част от общобалканската социалистическа революция.
Точно тук е ключът към правилното разбиране на факта защо конгресът не приема програма, а програмна декларация и се съгласява с предложението му старата програма да продължи да бъде теоретичен фундамент на партията, докато настъпи времето на новата комунистическа програма на Балканската социалистическа федеративна съветска република, която да осъществи диктатура на пролетариата, която „единствена е в състояние да даде истинска свобода на трудещите се маси, съставляващи грамадното подавляващо мнозинство от народа“ (19).
Програмната визия е изградена в стройна последователност:
ü всенародна милиция и червена армия;
ü експроприация и социализация на средствата за производство, включително земята;
ü задължително и пълно научно-трудово образование с обществени средства на всички младежи от двата пола;
ü отделяне на църквата от държавата;
ü унищожаване на държавните дългове;
ü освобождаване от данъци на трудещите се класи и прехвърляне на данъчния товар върху имотните класи до завършване на пълната социализация;
ü пролетарската демокрация осъществява пълновластието на народа, тя дава цялата власт – законодателна, изпълнителна и съдебна, в ръцете на производителните трудещи се класи;
ü органите на стария режим – правителството, парламентът, бюрокрацията, полицията и армията, окръжните и общинските управления, се заменят от новите политически, стопански и културни институти;
ü участието на всички трудещи се в избирането на съветите и сменяемостта на пълномощниците осигурява постоянен контрол и пряко участие на народа в управлението.
В това е, казано накратко, за да не се удавим в подробностите и да продължаваме да изтегляме веригата към днешния ден, същността на програмната концепция за българската съветска социалистическа република, органична част от Балканската социалистическа република: „…като част от Европейската и Всесветската федеративна социалистическа република, която ще осъществи общия съюз и трайния мир между народите“.
Тя не принадлежи само на Димитър Благоев, който има решаващ принос за извеждането на най-важните стратегически пунктове на програмата. Нито на политическия секретар Христо Кабакчиев, който вече е издал през януари 1919 г. брошурата „Лозунгите и програмата на Работническата социалдемократическа партия (тесна)“, в които се обобщават програмните търсения на партията в новата революционна епоха (20).
Авторско присъствие е засвидетелствано и за Георги Кирков, Васил Коларов и Тодор Луканов. Така или иначе, програмната декларация е
колективно дело на партията. Благоев в случая е само „принцепс“ – пръв между равни. Дядото продължава да мечтае при закриването на конгреса:
„Нека не си правим илюзии, че движението ще расте с приказки. Ще са необходими много кървави жертви и усилия, които ще има да даде страдащият народ, за да дойде новото общество. Когато ние туряме новите основи на партията, за да наложим диктатурата на пролетариата, ние ще трябва едно нещо да запомним, че без организация, почиваща на социалистическото съзнание и дисциплина, няма успехи… Въоръжени с нея, когато се върнете по местата си, помнете, че ни предстои тежка работа… Пожелавам бъдещия конгрес да го посрещнем не като конгрес на нашата партия, а като конгрес на Българската съветска социалистическа република. Пожелавам доскоро виждане в съветите.“
И е реалист, когато безкомпромисно налага мнението си – старата програма да бъде публикувана заедно с новата програмна декларация, а към новото название на партията БКП да се прибави в скоби „тесни социалисти“.
Още няколко думи за преименуването: в прибавката са закодирани приемственост и самочувствие. БКП не е нова партия, тя не е изкуствено творение на новия Комунистически интернационал. Нейната революционна радикализация започва далеч преди основаването на новия Комунистически интернационал и не е плод нито на т.нар. болшевизация или ленинизация, нито на знаменитите условия (21) към всички присъединяващи се партии, приети впрочем чак на Втория конгрес през 1920 г. Вярно е, че в реферата си по програмната декларация Христо Кабакчиев предлага след новото наименование на партията да бъде прибавено в скоби „секция на Комунистическия интернационал“, но и в това предложение не се разчита акт на подчиненост. Защото партията на тесните социалисти е една от първите партии, заклеймили социалшовинизма на традиционната социалдемокрация, довел до самоликвидацията на Втория социалистически интернационал.
Тя участва в Цимервалдската левица и в Стокхолмската конференция и чрез делегатите си Георги Кирков и Васил Коларов подкрепя категорично Ленин и Болшевишката партия в намерението им да основат нов, революционно-марксистки интернационал. Нейният глас, представен от д-р Кръстю Раковски на Учредителния конгрес (март 1919 г.), ѝ дава особения статут на партия– учредителка.
Факт, който е подчертан впоследствие с избирането на Васил Коларов за генерален секретар на Коминтерна. Та когато партията се преименува, тя не захвърля старото си име като овехтяла дреха, а му отдава историческото си признание.
Делегатите спокойно приемат аргументацията на Благоев и Габровски, че „новите насоки на борбата и коренната преценка на понятията и дейността“ изискват приемане на ново име на партията. В крайна сметка конгресът дава на партията две програми и две имена – в тях са вплетени в диалектическо единство миналото, настоящето и бъдещето на българския социализъм.
* * *
Съвсем наскоро, на 150-годишнината на Димитър Благоев, предимно в левия печат отново се чуха призрачни гласове от зората на българската социалдемокрация, които продължават да твърдят, че Дядото бил марксистки догматик, че програмният му проект бил сбъркан в основата си, че с изчезването на реалния социализъм Благоев е загубил ореола си на теоретик и стратег, че всъщност той е постигал много повече, когато се е отдръпвал „прагматично“ от теорията и програмата на партията си и прочие недомислици, които си остават елементарни исторически спекулации, дори когато са изказани от най-високата политическа трибуна.
В крайна сметка всичко това доказва, че творческото дело на Димитър Благоев не е заключено във витрините на неговия дом музей. То е живо и присъства в днешния ни български ден, в партийната програма на партията и в програмните постановки на Социалистическия интернационал. Та да обобщим с думите на Маркс:
Социализмът не признава абсолютни истини и теории, а обяснява всяка историческа епоха с присъщите на нея закони.
Капитализмът не може да бъде вечен, той развива противоречия, изострянето на които ще го направят невъзможен като форма на социалното развитие.
Въпросът не се свежда само до реформирането на капитализма, той трябва да бъде преодолян.
ЛИТЕРАТУРА
(1) Предговор на Евтим Дабев към „Развитие на научния социализъм“. 1890, с. 6.
(2) Боршуков, Г. Зараждане и развитие на социалистическото движение в Габровски окръг до Бузлуджанския конгрес. С., 1975, с. 122.
(3) Генчев, Д. Българската студентска социалистическа група в Женева и ранното социалистическо движение в България. Дисерт. 1986, с. 112.
(4) Генчев, Д. Профили от кафене „Ландолт“. С., 1990, с. 104.
(5) БКП в резолюции и решения. Т.1. С., 1987, с. 26.
(6) Работник, 1893, № 17.
(7) Генчев, Д. Профили…, с. 171.
(8) Гласове от съзиданието (пет непубликувани писма на Кръстю Раковски до Георги Бакалов). – „Понеделник“, 2008, № 7/8, с. 92–97.
(9) Пак там.
(10) ЦДА – ИМЛ. Дневник на Кина Мутафова, необработени документи.
(11) Бернщайн, Е. Предпоставките на социализма и задачите на социалната демокрация. В.,1901, с.VІІ.
(12) Благоев, Д. Принос към историята на социализма в България. С., 1976, с. 172.
(13) Сакъзов, Я. Тревога за призраци. С., 1903, с. 13.
(14) Histoire Generale du socialisme. T. 2. Paris, 1977, p. 96.
(15) История Второго интернационала. Т. 2. М., 1966, с. 109–112.
(16) Благоев, Д. Принос към историята на…, с. 132.
(17) История Второго интернационала. Т. 2. М., 1966, с. 109–112.
(18) Благоев, Д. Принос към историята на…, с. 132.
(19) Histoire Generale du socialisme. T. 2, p. 117.
(20) Общо дело, 1900, № 1, с. 5.
(21) Работнически вестник, 28 май 1919.
