КРАЙ НА ИСТОРИЯТА ИЛИ КРАЙ НА ПРЕДИСТОРИЯТА

0
207

Петър-Емил Митев е политолог и социо­лог, доктор на философските науки. Професор в СУ „Св. Климент Охридски“ от 1988 г.
Бивш директор на Научно-изследователския институт за младежта (1972-1988), председател на Българската социологическа асоциация (1991-1999). Председател на Управителния съвет на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“.

 

За историческия таван на капитализма 50, 100 и 150 години след „Капиталът”

 

Преди два века и половина Просвещението ни завеща вяра в „царството на разума“. Преди сто години се очакваше световна революция. А след това капитализмът да бъде преодолян поне в една отделно взета страна. Е, оказа се, че не е точно така или дори съвсем не е така… Но историческата прогноза на Маркс остава неопровергана.

 

Темата навярно навява методологически скептицизъм. Цивилизацията, в която сме вградени, от векове очаква радикален поврат. Вече над 20 века – „второ пришествие“ и „царство Божие“. Преди два века и половина Просвещението ни завеща вярата в настъпването на „царство на разума“. Преди сто години се очакваше световна революция. А след това – горната историческа граница на капитализма да бъде надмината поне в една отделно взета страна. Е, оказа се, че не е точно така или дори съвсем не е така…

Колкото и да са правдиви аргументите на методологичния скептицизъм, те не дават основание да пренебрегнем друга категория фрапиращи факти: нарастващото изобилие на необичайни радикални равносметки, изразени от влиятелни, политически неангажирани интелектуалци.

Погледнете витрините на книжарниците и сайтовете на книжния пазар. Ще видите: „Смъртта на парите“ от Джеймс Рикардс, „Краят на властта“ от Мойзес Наим, „Нашето постчовешко бъдеще“ – Френсис Фукуяма, „Краят на политиката“ – Дъглас Карлсуел, „Бъдещето на силата“ – Джозеф Найт, „Човешкото бъдеще“ – Джером Глен, „Краят на познатия свят“ – Имануил Уолърстийн… Списъкът може да продължи, но и цитираните заглавия – всяко поотделно и още повече в своята съвкупност – говорят красноречиво за очакване на много съществена промяна. Та нали парите, властта, силата структурират нашия живот. А човекът това сме самите ние и нашите потомци. Със сигурност анализът на този съвременен теоретичен контекст ще допринесе за плодотворната дискусия върху наследството на Карл Маркс.

Избирам друг ракурс, който ми се струва по-важен – историческия контекст.

Целта на моето изложение, представено в тезисна форма, е да се проследят и съпоставят основни факти/събития в лявата теоретична традиция при дебати, свързани с ключовия въпрос за е/ин/волюцията на капитализма и неговите исторически граници. Проблемите на субективния фактор, на революционното действие, са вън от ограниченията на изложението. Поради това не са интерпретирани важни произведения на Ленин, Троцки, Бухарин, Грамши, Мао, Дън и др. стратези и дейци на революцията.

Тезата на Маркс

Понятието „горна историческа граница на капитализма“ само маркира теза, която е многоаспектна, а не елементарна.

Класическото изложение на материалистическото разбиране за историята (широко известният предговор „Към критика на политическата икономия“ от 1859 г.) кулминира в следното заключение: „С буржоазната обществена формация завършва предисторията на човешкото общество“  (Маркс: 2013, 192).

Афористичен израз и широка популярност придобива тезата с книгата на Енгелс „Анти-Дюринг“, в която е формулирана като скок на човечеството от царството на необходимостта в царството на свободата. Ще подчертая: понятията царство на необходимостта и царство на свободата са въведени от самия Маркс в том Трети на „Капиталът“ (1). 

Тезата на Маркс има възлово значение за цялата теория, която носи неговото име. Научният социализъм е теория на прехода, може да се каже, че е първата транзитология в необичаен за нашия съвременник смисъл – третира Големия преход от предисторията към действителната история.

 „Предисторията“ е царството на икономическата необходимост. За да няма недоразумения, ще отбележа, че дихотомното разграничение на целия исторически процес от Маркс не е неговата единствена периодизация на историята. Маркс е автор на четири различни периодизации на историята, които взаимно се допълват; нито една от тях не съвпада с известната от учебниците по исторически материализъм в близкото минало петстадийна схема на общественото развитие. Дихотомната периодизация е ключова.

Тезата на Маркс, като многоаспектна, се обосновава с различни аргументи. В популярната марксистка вулгата – и симетрично в антимарксизма – се изтъква политическата страна. С това обаче цялата постройка се променя и Маркс става идеолог на клáса.  Нека да видим основните ѝ аспекти. Това е логичната изходна точка. От друга страна, аргументация­та на Маркс е изложена в негови произведения, писани през различни години. В хода на теоретичните дискусии са били нееднакво изтъквани и тълкувани, дори противопоставяни. И не на последно място: днешният преглед на аргументацията дава възможност да я претеглим на съвременни исторически везни, директно, не само чрез интерпретациите. И така:

üАнтропологически аспект. Свободата е заложена в родовата същност на човека, който може да твори според мярата на всеки вид“, а попада в зависимост от своя собствен продукт. Човекът „очовечава природата“, а сам се оказва в дехуманизиран свят („Икономическо-философски ръкописи от 1844 г.“). Краят на предисторията е таванът на това противоречие. Нараства и творческият потенциал на човека, и отчуждението, докато противоречието бъде снето. („Критика на политическата икономия“ 1857/58, цитирана като „Grundrisse“).

ü Икономически аспект. В условията на капитализма производството добива обществен характер, който влиза в противоречие с частната форма на присвояване. Това е основното икономическо противоречие. (2)  Различни негови форми и механизми са главното съдържание на „Капиталът“.

Мощното и неограничено развитие на производителните сили води до нов характер на общественото богатство („свободното време, времето, с което можеш да разполагаш, е самото богатство“, пак там, 179) и изисква промяна в производствените отношения. Ако работното време престава да бъде мярка на богатството, и „разменната стойност престава да бъде мярка на потребителната стойност“ (пак там, 170).

Променят се характерът на труда, мястото и ролята на всеобщия интелект, на знанието, на културата; това влиза в противоречие с ирационалността на пазарните сили и социалния антагонизъм.

Социален аспект. Капиталистическият начин на производство ражда растящо социално неравенство, социална поляризация.

Екологичен аспект. Природата е „неорганичното тяло на човека“, а капиталистическият начин на производство разрушава природната среда, ограбва природата. Заслужава да се отбележи, че в нашата съвременност се правят опити за изграждане на „марксистка политическа екология“ или „екологичен марксизъм“. (3)

Политически аспект. Капитализмът създава и своя собствен „гробокопач“ в лицето на работническата класа. Маркс не извежда пролетарската революция от страданията на пролетариата. Класовият антагонизъм е структурен и не се преодолява от размера на доходите и възможностите на работника да потребява. Проблемът е концентрацията на контрола върху обществото в ръцете на една класа. Историческата роля на пролетариата е обусловена от това, че може да бъде носител на нова, безкласова организация на обществения живот.

Философско-исторически аспект. Хората са едновременно „актьори и автори на собствената си драма“. В „царството на необходимостта“ те изглеждат в миманса на пиеса по чужд сценарий. Краят на капитализма е „разрешената загадка на историята“, разрешеното противоречие между човека и природата, между човека и човека, между свобода и необходимост, между индивид и род. 

Големият преход е радикална промяна и на обществото, и на човека. „Едва тогава настъпва в известен смисъл окончателното отделяне на човека от царството на животните и преминаването му от животински към действително човешки условия на съществуване“ (Енгелс).

Маркс никъде не се е ангажирал с времеви прогнози за срокове. Вместо това подчертава:„Никога една обществена формация не загива, преди да са се развили всички производителни сили, за които тя дава достатъчно простор, и никога нови, по-висши производствени отношения не настъпват преди материалните условия за съществуване на същите да са узрели в недрата на самото старо общество“ (Маркс: 2013, 191).  

Оттук възниква нов конкретно-исторически въпрос: налице ли са тези материални условия, узряло ли е обществото за промяната. Това е толкова по-важно, като се има предвид предупреждението: „Ако в обществото, каквото си е, не заварваме забулени материалните производствени условия и съответните им отношения на общуване за едно безкласово общество, всички опити за взривяване биха били донкихотство“ (пак там, с. 158).

Е, може да бъде повече от „донкихотство“, макар и без да бъде социа­лизъм по смисъла на „Капиталът“, но това вече е вън от ограниченията на темата. Ще отбележа само, че основните изследвания и дебати са различни отговори на въпроса назрели ли са условията и какви практически изводи следват от това.

Теоретични дебати 50 години след „Капиталът“

Това е краят на La belle époque, навечерието, началото и разгара на Първата световна война.

Основни теоретични факти/събития: работите на Р. Хилфердинг (1910), Р. Люксембург (1913), К. Кауцки (1914) и В. И. Ленин (1916).

Ключови понятия: финансов капитал; монополистичен капитализъм; империализъм; некапиталистическа среда; ултраимпериализъм.

 

Визираните произведения са, или би трябвало да бъдат, достатъчно добре известни. Ще си позволя да обърна внимание на няколко пункта.

А. Оценката, че капитализмът навлиза в нова фаза, популярна благодарение на Ленин, е не само негова; тя обединява всички цитирани автори. Различията обаче са съществени в методологичен, теоретичен и политически план; правят се революционни или реформистки изводи.

Б. Какво обуславя колапса на капитализма?

Нито Карл Кауцки, нито Роза Люксембург смятат, че може да бъде следствие от понижаване на средната норма на печалба, защото тя се компенсира от нарастването на абсолютното равнище на печалба. Роза Люксембург развива оригинална теза: капитализмът не може да съществува, без да „изяжда“ некапиталистическата среда, но заедно с това той подкопава и собственото си съществуване, приближава се неизбежно към своята гибел. Този извод е нещо ново в марксистката теория и Роза Люксембург директно ревизира някои постановки на Маркс. В центъра на нейната методологическа критика е том втори на „Капиталът“. „Червената Роза“ приема напълно метода, приложен от Маркс в том Първи на „Капиталът“, а именно разглеждането на капиталистическото производство в рамките само на капитализма. Тогава обаче, когато се разглежда процесът на обръщение на капитала, според нея е задължително да се промени методът и да се включи взаимоотношението между капитализ­ма и некапиталистическата среда. В хода на полемиката, която води с австромарксисти и руския „легален марксизъм“, Роза Люксембург дори заостря своите критични бележки: том Втори на „Капиталът“ е „торс“, незавършено произведение. Маркс не е дефинирал точните условия, при които капитализмът ще стане икономически невъзможен.

В. Централно значение имат работите на Ленин с опита за цялостна оценка на новата фаза и определяне на нейните ключови характеристики. Може да се провери тяхната днешна валидност.

1. Концентрация на производството и капитала до степен на монопол. Днес: хегемония на корпоративния капитал;

2. Сливане на банковия капитал с промишления; финансов капитал и финансова олигархия. Днес: финансовият капитал достига до равнище на развитие, при което обемите на спекулативните операции надвишават в пъти реалното производство;

3. Износ на капитали. Днес се е развил до доминиране на глобалния фиктивен капитал;

4. Международни монополни съюзи на капиталисти. Днес: транснационалните корпорации са господстваща сила в световната икономика;

5. Завършена териториална подялба на света. Днес: модифицирана в регионализация и пронизана от дълбочинно противоречие на Първия и Третия свят като вътрешно противоречие на късния капитализъм.

Г. Тезата за ултраимпериализма, лансирана от Кауцки, показва възможната превратна форма на интернационално съзнателно регулиране. Ленин признава теоретичната допустимост на такава фаза, но смята, че не може да се реализира практически поради минното поле на военните и социалните конфликти, през които преминава пътят ѝ. Подлага я на остра идеологическа и политическа критика. Полемиката между двамата водещи марксисти и до днес предизвиква жив интерес. (4)

Можем да кажем, че критиката на Ленин се потвърди в близък и средносрочен план: пътят към интеграцията на империалистическите страни премина през системен пробив, две световни и десетки локални войни, като едва през ХХI в. достигна до предизвикателството на  квази-империя.

Хипотезата на Кауцки се вгражда в неговото схващане за фундаменталното значение на демократизацията като път към социализма. Ленин недооценява способността на монополистичния капитализъм да се самореформира и не вижда перспективите за развитие на буржоазната демокрация. Според неговото убеждение империализмът означава тенденция към силови решения, доминация на силата, тенденция към не-свобода. Впрочем в тази насока се изказва преди него и Хилфердинг, без да прави същите политически заключения.

В исторически контекст относително прави изглеждат и Ленин, и
Кауцки. В непосредствена перспектива Ленин е прав: след Първата световна война не следва мир, а враждебно примирие, което завършва с нова война: монополистичният капитализъм ражда нови силови форми на господство като фашизма. В по-дългосрочна перспектива придобиват стойност аргументите на Кауцки: водещи капиталистически страни могат да се обединят в наднационални съюзи по силата на глобализацията на произ­водството и на общи интереси.

Може би най-важното е, че в началото на ХХ в. изследванията на водещите марксистки автори – Хилфердинг, Кауцки, Люксембург, Ленин – достигат до дълбочинно противоречие: частично отрицание на системното качество на капиталистическия начин на производство, „подкопаване“ на стоковото производство (5). 

Монополите, от една страна, и антимонополното законодателство, от друга, са различни и противоположни по социално съдържание опити за регулация, за приспособяване към обществения характер на производството.

100 години след „Капиталът“

Времето е добре известно. Небивал в историята бум на индустриал­ното производство, научно-техническа революция, „Третата вълна“. Двуполюсен свят. „Държава на благоденствието“ на Запад. Опит за „Социализъм с човешко лице“ в Източна Европа. Деколонизация.

Знакови факти/събития: произведенията на Е. Илиенков (1959), Е. Мандел (1962, 1972), Х. Маркузе (1964), Л. Алтюсер (1965), Г. Батишчев (1969), Н. Лапин (1976), Г. Лукач (1976), И. Уолърстийн (1979).

Дебатирани ключови понятия: късен капитализъм, отчуждение, едноизмерен човек, тоталитаризъм, теоретичен антихуманизъм, марксистка онтология, капиталистически свят-система.

 50 години след „Капиталът“ главната полемика е политическа. „Империализъм – ултраимпериализъм“ също е политическа полемика, макар и на теоретична основа. 100 години „след“ – изпъкват методологическите дебати.

А. Между двете юбилейни дати са издирени и публикувани всички икономически ръкописи на Маркс от 1844 до 1865 г., някои с изключително значение. Това хвърля нова светлина върху метода на Маркс, а и върху темата, която обсъждаме. „Възхождане от абстрактното към конкретното“ е предмет на дълбок анализ от Евалд Илиенков. Неговият най-талантлив ученик, Генрих Батишчев, разработва диалектиката на опредметяване и разпредметяване.

Особено значим и недооценен досега остава опитът на Георг Лукач на базата на „Капиталът“„Парижките ръкописи“ от 1844 г.)
да създаде марксистка онтология. Работите на Батишчев и Лукач третират проблем, който изобщо – и логично, липсва в дискусиите от началото на века: родовата същност на човека и нейната конкретно-историческа реализация. Това е нов, важен, макар и косвен подстъп към антропологическата аргументация на Маркс по повод на „предисторията“.

Б. Методологически полемики разделят последователите на Маркс.

• Хуманизъм и/или сциентизъм.

• Ключово значение на произведенията на младия Маркс или епистемологичен разрив.

• Хегел или Спиноза като опорни точки (можем да си спомним, че първият етап противопоставя Хегел и Кант).

• Историзъм (нова крачка в изследването на вътрешното развитие на капитализма чрез Големите цикли на Кондратиев) или антиисторизъм.

Методологичните и теоретични дискусии очертават един основен проблем: човешкото измерение в реалната ситуация, в стратегическата перспектива на капиталистическата система и по друг начин в страните от Източния блок.

В. Проблемът „тоталитаризъм“ е друга страна на човешкото измерение. Събитие и с теоретичната си стойност, и с общественото влияние е работата на Херберт Маркузе „Едноизмерният човек“. На пръв поглед изглежда странно, че при възхода на Западната демокрация, в „златния (следвоенен) век“ на капитализма, тогава когато в САЩ е прекратен ловът на комунистически вещици, а в СССР е в ход първата десталинизация, въпросът за тоталитаризма е актуализиран с нов адрес.

Ще направя крачка назад във времето.

Непосредствено преди Втората световна война се появява забележителното изследване на Питър Дракър „Краят на икономическия човек. Произходът на тоталитаризма“. Основният раздел е „Фашисткото неикономическо общество“. Приведените данни са поразителни и разкриват мащаба на използването на неикономически стимули и степента на контрол върху частния икономически сектор. Според автора „фашизмът и нацизмът са социални революции, но не социалистически; те поддържат индустриалната система, но не са капиталистически“.

Фашизмът/нацизмът е неикономически път към укрепване на икономическата система на късния капитализъм. „Dopo lavoro“ не е капитализъм. Нито „Kraft durch Freude“ е „сухото плаща в брой“. Колко красиво звучи – сила чрез радост! А за колко тъжни неща ще се използва силата, добита чрез радост! Най-безчовечно насилие, триумф на злата воля. Разбира се, остава в границите на капитализма. Три години след книгата на Дракър най-голямата верига в Третия райх е концернът „Херман Гьоринг“. Нацист номер две става капиталист номер едно.

Социалният реформизъм е алтернативен път, по който неикономически средства се използват за укрепване на икономическата система, за разлика от отхвърлянето на демокрацията – чрез нейното развитие. (Разликата не трябва да изглежда просто като два типа решение „горе“. И в двата случая огромна роля играе натискът „отдолу“ и „отстрани“.) Социалният реформизъм залага на управление чрез потребностите, залага на „меката сила“. Маркузе смъква ореола на фалшивите цветя, които украсяват реалния прогрес (6),  и не се поколебава да използва термина „тоталитаризъм“, защото „тоталитарна“ е не само една терористична политическа координация на обществото, но и една нетерористична икономическо-техническа координация, която действа, като манипулира потребностите чрез неотменните интереси (пак там, с. 19). Негово е определението „репресивна толерантност“, чието съдържание по-късно ще се включи в т.нар. политкоректност.

Г. Икономическото измерение е застъпено най-силно в работите на Ернест Мандел „История на маркисткото икономическо учение“ и най-вече в „Късният капитализъм“. И в тези трудове личи новият достъп до наследството на Маркс. В писмо до Енгелс от 2 април 1858 г. Маркс подробно излага цялостен план за своите икономически изследвания. „Капиталът“ е само първата от пет части, които включват държавата, външната търговия и световния пазар. Със сигурност Роза Люксембург не е знаела нито за този замисъл, нито за обяснението, което дава Маркс за своя метод и неговата историческа адекватност. Мандел се опитва по този цялостен план да опише „късния капитализъм“, новата фаза, развила се след Втората световна война, след описания от Ленин империализъм. Тя е последна. Разбира се, това може да предизвика усмивки. Ленин смята за последен стадий империализма. Сега Мандел – „късния капитализъм“. Не излиза ли като социалистическия виц за „комунизма“ – хоризонт, който се отдалечава, колкото го приближаваме? Отговор на този тънък въпрос могат да дадат само мащабни и едновременно дълбочинни изследвания.

Д. В този контекст изпъква фундаменталният труд на Иманюел Уолърстийн за петвековната история на „Капиталистическият свят-система“.

Маркузе подготвя идейно бунта на студентите от Париж и Берлин. Уолърстийн търси мястото на „Революцията от 1968 година“ в историческата еволюция: според него тя слага началото на края на либералната епоха.

Следвоенната регулация е оздравителна, но неизбежно ограничена от природата на капитала, който по дефиниция е обособен икономически агент.

Идва ред на дерегулацията. „Държавата (вече) не е решение на проблема, тя е самият проблем“ (Рейгън).

 

150 години след „Капиталът“

Основни факти/събития: произведенията на Харт и Негри (2000/2004/2009); Бузгалин и Колганов (2005);  Ариги (2007); Уолърстийн (2013). Взети са предвид и непубликувани доклади и текстове на Б. Мунтян (1995-2006).

Ключови думи: империя, глобален капитал, структурна криза, „царство на (икономическата) необходимост“, „царство на свободата“, когнитивен капитал, креатосфера, общо благо, биовласт, лъжа.

Основни постижения през този период са: (а) анализ на новия – хаотичен, световен ред в условията на глобализация; (б) периодизация на историята на късния капитализъм; (в) научно описание на „залеза“ на капитализма като изход от „царството на необходимостта“; (г) определяне на приблизителния срок на неговия исторически живот; (д) оценка на историческите алтернативи. 

 А. Понятието „Империя“, въведено от Харт и Негри, не е метафора, а теоретичен подход. Под „Империя“ те разбират нещо различно, дори противоположно на традиционните империи. Субектите на класическия империализъм са национални държави, които „разширяват“ своя суверенитет, като подчиняват други. Обратно, Империята черпи сила от загубата на суверенитет на националните държави. Империята не се нуждае от териториален властови център, не установява фиксирани граници или бариери, а ръководи „хибридни идентичности, гъвкави йерархии и множествени обмени чрез мрежи от команди (modulating networks of command)“. Капиталистическият начин на производство се запазва, но и променя. Индустриалният промишлен труд губи доминираща роля за сметка на комуникативния, кооперативния и афективния труд. „Всъщност няма национална държава, която може да бъде център на империалистически проект. Империализмът е свършил. Никоя нация няма да бъде световен лидер по начина, по който са били модерните европейски нации.“ Привилегированата позиция на Съединените щати в Империята открива не толкова прилики, колкото разлики със старите европейски империалистични сили.

Империята е господство без териториални граници. Тя е „режим без времеви граници и в този смисъл вън от историята или на края на историята“. Опитва се директно да управлява човешката природа. „Обектът на нейното управление е социалният живот в неговата цялост“, тя е форма на биовласт (paradigmatic form of biopower). Опасна и рискова е с възможностите за потискане и унищожение.

Същевременно преходът към Империята и процесите на глобализация предлагат нови възможности на силите на освобождаване. Нашата политическа задача, казват Харт и Негри, е не просто да се съпротивляваме на тези процеси, а да ги преорганизираме и пренасочим към нови цели. Съзидателните сили на множеството, които съставляват Империята, също са способни на автономно конструиране на една контра-Империя, алтернативна политическа организация на глобалните движения и обмен. Множеството ще трябва да изобрети нови демократични форми и нова конституираща сила, която един ден ще ни отведе през Империята и отвъд нея… (Hardt аnd Negri: 2000). За множеството е характерно „универсално номадство“ (понятието е на Спиноза). Това е основна характеристика на Империята и предизвестие за нейното разрушаване (Hardt аnd Negri: 2004). Трилогията завършва с изследване на етиката на свободата. Нашият общ свят утвърждава общото благо (commonwealth), което трябва да снеме опозицията частно ‒ публично (Hardt аnd Negri: 2009).

В анализа на Харт и Негри, правен по времето на „еднополюсния свят“, прозира преходността на епохата: недоформиран суверенитет на Империя­та, недоразграден суверенитет на националните държави. Откроя­ва се и проницателността на авторите. Едва в наши дни, чрез конфликта на президента Тръмп и глобалисткия естаблишмънт, стана очевидно, че едно нещо са САЩ, друго – транснационалните компании (ТНК), базирани в САЩ.

Б. Цялостен анализ на късния капитализъм и описанието му като залез на „царството на необходимостта“ съдържа обемистият и задълбочен труд на руските икономисти Бузгалин и Колганов „Глобалният капитал“ в два тома. И двамата автори се определят като ученици на Евалд Илиенков.

Сумирам изследванията им на историческия процес максимално близо до авторския изказ. (7)  През ХХ в. капитализмът навлиза в период на частично еволюционно приспособяване на капитала към новите условия, породени както от „залеза“ на икономическата обществена формация, така и от еволюцията на самия капитал. Възникват наченките на постпазарни отношения, които отричат качеството, същността на капитала, но заедно с това дават на капитализма нов импулс за развитие. В това съчетание – самоукрепване и самоотрицание – няма нищо необикновено от историческа гледна точка. В низходящата фаза на добуржоазните общества, през късната античност или късния феодализъм, наченките на стоково-парични отношения и примитивен капитал временно укрепват и едновременно подкопават социалната система (с. 18).

Понятието „късен капитализъм“ се използва от Бузгалин и Колганов в различен, по-широк от вложения в работата на Мандел смисъл: обхваща целия ХХ и текущите десетилетия на ХХІ в.

Съдържанието и механизмите на функциониране на пазара на свободната конкуренция (т.е. пазара, описан в глава първа на „Капиталът“) се видоизменят. На първия етап се появяват форми на съзнателно регулиране: монополистичните корпорации и антимонополното законодателство. На втория етап от еволюцията на късния капитализъм не само парите, но и отчасти съзнателно установени непосредствено обществени норми започват да определят параметрите на социално-икономическия живот, а също ценности, цели и мотиви на индивидите. (8)  От политикономическа гледна точка и двете траектории на втория етап – фашизмът и социалреформизмът, са форми на подриване на властта на парите. На третия етап глобализацията достига своя (неолиберален) пик. Виртуалният фиктивен капитал започва да размива основите на капиталистическото производство.

Първата черта на „предисторията“ на света, разглеждан като единна цялостна система, е господството на материалното производство, общественото разделение на труда, утилитарните потребности и ценности. Това обуславя втората характеристика: социално-икономически отношения, в които господстват отчуждението и превърнатите форми. Третата характеристика, светът на културата, духовният свят, се развива предимно във формата на духовно производство. Създаването на културни ценности е подчинено на тиражиране и възпроизводство на форми на отчуждено обществено битие.

„Царството на свободата“ е свят на културата, който е над материал­ното производство. За материалното производство е типичен репродуктивният труд. Именно резултатите на репродуктивната дейност са принципно отчуждаеми от самата дейност. Културата е свят на сътворчество, в който индивидите влизат в отношения на разпредметяване и опредметяване, а не в отношение на производство и потребление.

Мяра на залеза на „царството на необходимостта“ и генезис на „царството на свободата“ е съотношението на свободното време и работното време в дадено общество.

В съвременното общество на мястото на ограничените ресурси идва нов тип „ресурси“, които престават да бъдат ограничени и стават всеобщи, като с това престават да бъдат ресурси в стария смисъл. Такива ресурси са феномените на културата, които имат принципно универсална ценност (с. 119). Произведенията на изкуството могат да се използват безкрайно дълго от безкрайно широк кръг субекти. Следователно ограниченията, присъщи за материалното производство, тук не са актуални. Питагоровата теорема и музиката на Моцарт, книгите и симфониите, песните и стиховете, научните формули и творческият опит – всичко това е потенциално достъпно на всеки, по принцип е неунищожимо и с възможност да бъде ценност за всеки, включително за бъдещите поколения (с. 120). Тези културни феномени не могат да бъдат потребени. Единственият начин за взаимодействие с тях е диалогът. Четенето на книгата е типичен пример; пресъздаването на авторския свят от читателя е сътворчество.

„Ресурси“ като феномените на културата се отнасят до свят, който е „от другата страна на материалното производство“. Те са всеобщи, неограничени, неунищожими. „Ръкописите не горят“… Ресурсите на света на културата са непотребяеми, те подлежат само на разпредметяване (с. 120).

Има рационално равнище на утилитарно потребление и то се осигурява при достигане на необходимата за прехода към „царството на свободата“ производителност на труда. Това равнище на потребление е вече достъпно за средната класа на развитите страни. За по-голямата част от хората на земята още не е достъпно, но ресурсите, използвани за поддържане на превратния сектор, са по принцип достатъчни, за да се повиши качеството на живота в целия свят, примерно до равнището, достигнато сега от долната средна класа в развитите страни (с. 129).

Световната икономика е стигнала плътно до чертата, зад която по-нататъшният прогрес на глобалната хегемония на капитала предполага навлизането му в принципно чужди за него територии на света на културата. От една страна, това противоречие обуславя производството и разпространението на симулакруми. От друга страна, откриват се потенциални възможности за качествени изменения на системата на общественото производство, неговата преориентация към приоритетно развитие на креатосферата (с. 137).

Г. Да се върнем към изходната теза. Аргументацията на Маркс запазва валидност. Противоречието между обобществяването на производството и частната форма на присвояване достига своя зенит. Обобществяването се измерва с мащабите на глобуса. Частната форма на присвояване води до патологична поляризация. (9)

И все пак има едно „но“…

Маркс не е предвидил възможността да възникне алтернатива. Онзи сценарий, който незабравимият Бернард Мунтян беше нарекъл „50 на 50“. Вторите 50 процента са възможното саморазрушаване на обществото и човека. Въпросът е не само в мощта на противодействието, а в неговите предпоставки. Мунтян внася корекции, които не отхвърлят антропологическия аргумент на Маркс и неговата теза за идеологията, но ги поставят в по-широк план.

Има гранична ситуация на вида Хомо сапиенс сапиенс, която се изгражда от взаимоотношението на две страни: необходимостта от обективност и истинност на познанието и потребността от мобилизираност, субективност и мотивация на дейността, която се опира на необходимия за всяка активност егоцентризъм. Необективността се отличава с висока ефективност, макар и исторически временна. Неин спътник е лъжата.

С тази условност се изправяме пред парадоксите на ХХІ в.

ü Хомо креатор – и повече роби, отколкото е имало в древния Рим.

ü Разгръщане на всеобщия интелект – и видима линия на деинтелектуализация, настъпление срещу науката.

üОбщество на знанието и копи пейст, макдоналдизация на образованието, вкл. висшето.

ü Свободно време и превърнати форми на масова култура, които обедняват, а не обогатяват личността.

Налице са видими и широко коментирани симптоми на движението към общество на свободната индивидуалност. (10) 

Има и друг полюс: произвежда се стадност. Внушава се. Натрапва се. Клишира се. Етикетира се. На марксистки език: произвеждат се превърнати форми. За да се задържи „царството на необходимостта“, влизат в действие мощни средства. Най-общо казано: преграден барабанен огън срещу свободната индивидуалност.  Маскиран често с аргументи в полза на демокрацията. Подменят се изконните ценности – Истина, Добро и Красота. Застрашена е родовата същност на човека, включително в социо­биологичната ѝ основа.

Век на информацията. И на дезинформацията. Можем да перифразираме Жан Жак Русо: Човек се ражда свободен, а навсякъде е в информационни окови.

Универсалната, глобалната лъжа е бариера пред „царството на свободата“. Това подчертаваше Бернард Мунтян.

Лъжата актуализира заплахата от разрушаване на самото общество. Възниква ситуация, която напомня за света преди Първата световна война. Тезата на Ленин за неизбежност на войните, която изглеждаше деактуализирана с новите оръжия за масово унищожение, все още не е входирана в историческия архив.

Обществените предпоставки за изход от „царството на необходимостта“ се съчетава с опити „вратата“ да бъде заключена.

Д. Ще финализирам обзора с Имануел Уолърстийн. Прочутият социолог прибави философски аргумент: всяка система, която има начало, има и край; капитализмът не е изключение. Според него през второто десетилетие на новия век се намираме:

▪ В низходяща „Б“ вълна на „цикъл на Кондратиев“.

▪ В края на хегемонистичен цикъл, при който „Адам Смит се озовава в Пекин“.

▪ В структурна криза на вече петвековния капиталистически свят-система.

Три в едно.  На капитализма му остават от 20 до 40 години исторически живот. Уолърстийн не се ангажира с описание на новата система, която ще наследи капиталистическата.

Логика в последователността на дебатите

Юбилейните години на „Капиталът“ маркират знакови събития:

1917 г. – пробив в световната капиталистическа система; раждане на устойчива за определен период капиталистическа алтернатива;

1967 г. – пик на социалния реформизъм и навечерие на „Революцията от 1968“;

2017 г. – безпрецедентна политическа криза във водещата капиталистическа страна и преход към многополюсен свят.

 

50 години след „Капиталът“ в центъра на вниманието са икономическите и политическите противоречия на нова фаза от развитието на капитализма.

100 години след „Капиталът“ централно място заема човешкото измерение на противоречията.

150 години след „Капиталът“ на преден план е самият процес на „залез“ на капитализма и раждането на „царството на свободата“. За първи път се правят и времеви прогнози за горната историческа граница на капитализма.

Трите условни дати маркират три различни периода в развитието на капитализма през ХХ–ХХІ в.: геополитическия империализъм, социал­ния реформизъм (след краха на фашистките революции) и глобалния неолиберализъм. Всеки период съдържа определено „самоотрицание“ на капиталистическата система.

„Изходът“ противопоставя формирането на Homo creator на мощни въздействия, които деформират и обезличават Homo sapiens.

 

През 2050 г.:

• Джордж Фридман, водещ американски политолог, прогнозира световна война; ще се води главно в Космоса, между САЩ (и Полша) срещу Япония (и Турция); (11)

• Имануел Уолърстийн, водещ американски социолог, очаква края на капиталистическия свят-система;

• Председателят Си Дзинпин планира реализация на Китайската мечта.

Историческата прогноза на Маркс остава неопровергана. И нереализирана. В своята блестяща биографична работа Франц Меринг писа за Маркс и Енгелс:

„Колкото по-надалеч проникваше погледът им в бъдещето, толкова по-близко им се виждаше то. Но няма светлина без сянка. Още Лесинг отбелязва това психологическо явление, което наблюдаваме у хора с изключителна далновидност: „Това, за което на природата са нужни хилядолетия, трябва да узрее за тях още в момента на тяхното съществуване“. Маркс и Енгелс сгрешиха, разбира се, ако не с хилядолетия, то все пак с цели десетилетия. При съставянето на Манифеста те виждаха капиталистическия начин на производство на висота, каквато той едва ли е достигнал в днешно време…“ (12)

Написано е точно преди сто години, през 1918 г. В новия век уговорката отпада. „Некапиталистическата среда“, ако се върнем към изводите на Роза Люксембург, едва сега е почти напълно „изядена“…

 

 

Бележки

(1) „Отвъд него (царството на необходимостта – б.м.) започва развитието на човешката сила като самоцел, истинското царство на свободата, което обаче може да разцъфти само върху това царство на необходимостта като върху своя база“ (Маркс: 2013, 183).

(2)  Ленин: „Научният социализъм се опира на факта на обобществяване на производството от капитализма“ (ПСС, т. 25, с. 51).

(3)  Jean-Marie Harribey. Ecological Marxism or Marxian Political Ecology? In: Jacques Bidet and Stathis Kouvelakis. 2008. Critical Companion to Contemporary Marxism. Laiden, Boston: Brill.

(4)  Специално следва да се отбележи книгата на Майкъл Харт и Антонио Негри
„Империята“.

(5)  „Развитието на капитализма стигна до това, че макар стоковото производство да „царува“, както досега, и да се смята за основа на цялото стопанство, фактически вече е подкопано и главната печалба получават „гениите“ на финансови афери. В основата на тези афери и мошеничества е обобществяването на производството, но гигантският прогрес на човечеството, който изработва това обобществяване, отива в полза на… спекулантите“ (Ленин. „Империализм…“; ПСС, т.27, с 322).

(6) „Продуктите индоктринират и манипулират; те поддържат едно фалшиво съзнание, което е имунизирано срещу собствената си неистинност“ (Х. Маркузе: 1997; 30).

(7) За да се запази концептуалната цялост на авторското изложение, предложеният текст не е представен като поредица от цитати. Читателят може да се запознае с оригинала, достъпен в интернет: Бузгалин Александр, Колганов Андрей (2004). Глобальный капитал. Т. 2. Теория. Глобальная гегемония капитала и ее пределы. („Капитал“ re-loaded). Москва: Едиториал УРСС. (www.rulit.me/…/globalnyj-kapital-v-2-h-tt-t-2-download-free-4007…).

(8) Формират се, подчертават авторите (с. 39), нови блокове отношения, преходни към постпазарните:

▪ Производство на обществени блага, отчасти вън от стоково-капиталистическите отношения в сферите на образованието, здравеопазването и др.

▪ Непазарно, безвъзмездно разпределение на значителна част от благата (вкл. социално гарантиран минимум, помощи при безработица и др.).

▪ Формиране и включване в сферата на икономиката на постпазарни цели, ценности, стимули и принципи на взаимоотношения (напр. отношенията на солидарност).

▪ Превръщане на обществото като цяло в лицето на негови представители – държавата и институти на гражданското общество – в субект на частично непазарни социално-икономически отношения; формиране на общонароден социално-икономически интерес.

(9) 20% от най-богатото население получава 80% от доходите, а 20% от бедните – по-малко от 2%. Експанзията на неолиберализма е ознаменувана от рязко нарастване на поляризацията. Понастоящем растежът на състоянието на най-богатите 200 хора в света (с повече от 300 милиар­да долара) е съпоставим с годишните доходи на почти един милиард от най-бедните хора на земята, които получават средно около 300 долара годишно.

(10) „Третата вълна“ означава демасовизация на производството. Индивидуализира се и свободното време. Творческият труд, чийто смисъл е самореализацията на личността, заема все по-важно място в „общество на знанието“.

(11)  В хипотетичен сценарий Дж. Фридман дори определя вероятната дата на началото на световна война – 24 ноември 2050 г. (Д. Фридман. 2009. Следващите 100 години. Геополитическа прогноза за ХХІ  век. София: НСМ Медиа).

(12) Франц Меринг. 1957. К. Маркс. История на неговия живот. Превод Н. Попов. София: Партиздат, с. 204.

 

 

Библиография

Батищев, Генрих (1967). Опредмечивание и разпредмечивание. В: Философская энциклопедия, т. 4. Москва: изд. Советская энциклопедия.

Бузгалин Александр, Колганов Андрей (2004, 2005). Глобальный капитал. В 2-х тт. Т. 1. Методология: По ту сторону позитивизма, постмодернизма и экономического империализма. Т. 2. Теория. Глобальная гегемония капитала и ее пределы. („Капитал“ re-loaded). Москва: Едиториал УРСС.

Гильфердинг, Рудольф (1959). Финансовый капитал. Москва: Соцэкгиз.

Ильенков, Евальд (1960). Диалектика абстрактного и конкретного в „Капитале“ Маркса. Москва: изд. АН СССР.

Лапин, Николай. (1976). Молодой Маркс. Москва: Политиздат.

Ленин, В. И. Империализм, как высшая стадия капитализма (популярный очерк). В: Ленин. ПСС, т. 27.

Люксембург, Роза (1934). Накопление капитала. Москва-Ленинград: Госсоцэкгиз.

Маркс, Карл (2013). Човекът и бъдещето. Избрано. Съст. Б. Мунтян, П.-Е. Митев и Б. Попиванов. София: Изток-Запад.

Маркс, Карл и Енгелс, Фридрих (1967 – 1980). Съчинения т.23, 24, 25, 26, 42, 46. София: Партиздат.

Маркузе, Херберт (1997). Едноизмерният човек. Изследвания върху идеологията на развитото индустриално общество. София: ИК „Христо Ботев“.

Митев, Петър-Емил (2017). Големият преход: възгледите на Бернард Мунтян за обществото и човека, идеологията и лъжата. В: Социологически проблеми, кн. 3-4.

Мунтян, Бернард (1997). Най-голямата опасност за човечеството днес е острата идеологизация на проблемите и техните решения. Доклад пред ЦИИ. Непубликуван.

Althusser, Louis and Balibar, Etienne (1970).  Reading Capital. London: NLB, 1970.

Arrighi, Giovanni (2007). Adam Smith in Beijing: Lineages of the 21st Century. London: Verso.

Bidet, Jacques and Stathis Kouvelakis (2008). Critical Companion to Contemporary Marxism. Laiden, Boston: Brill

Drucker, Peter (1939). The End of Economic Man. The Origins of Totalitarianism“. New York: The John Day Company.

Hardt, Michael and Negri, Antonio (2000). Empire. Harvard University Press. 

Hardt, Michael and Negri, Antonio (2004). Multitude: War and Democracy in the Age of Empire  London: Penguin Books.

Hardt, Michael and Negri, Antonio (2009). Commonwealth. Harvard University Press.

Kautsky, Karl (1914). Ultra-imperialism. https://www.marxists.org/archive/kautsky/1914/09/ultra-imp.htm

Keucheyan, Razmig. (2014). The Left Hemisphere. London, New York& Verso.

Kosik, Karel (1970). Dialectics of the Concrete. A Study of Problems of Man and World. Dordrecht, Boston: D. Reidel Publishing Company.

Lukacs, Georg (1978). The Ontology of Social Being. 2, Marx’s Basic Ontological Premises. London: Merlin.

Lukacs, Georg (1980). The Ontology of Social Being. 3, Labour. London: Merlin.

Mandel, Ernest (1972). Late CapitalismWallerstein, Immanuel (1974). The Modern World-System, vol. I: Capitalist Agriculture and the Origins of the European World-Economy in the Sixteenth Century. New York/London: Academic Press.

Wallerstein, Immanuel (1974). The Modern World-System, vol. I. New York/London: Academic Press

Wallerstein, Immanuel (1995). After Liberalism  New York: New Press

Wallerstein, Immanuel with others (2013). Does Capitalism Have a Future? New York: Oxford University Press.

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук