Първият интернационал е основан под името Международно работническо сдружение на среща в Лондон на 28 септември 1864 година. Негови учредители са едни от най-мощните британски, френски, швейцарски, испански и италиански синдикални организации от онова време. Пряка причина, довела до образуването на Международното сдружение, е именно първата и силна проява на международна работническа солидарност – необходимостта да се обединят усилията на организираното синдикално движение, за да не се допуска стачкоизменници от една страна да бъдат прехвърляни в друга, с цел да се провалят стачки. Програмната ориентация на Първия интернационал се оформя под решаващото въздействие на Карл Маркс, който полага и сериозни усилия за неговото организационно укрепване и териториална представителност.
Първият интернационал се разделя на различни структури на конгреса си в Хага през 1872 г. вследствие от сблъсъка между последователите на социализма на Маркс и на анархизма на Бакунин. Генералният съвет по настояване на Маркс се премества в
Ню Йорк, където се намира до официалното си разпускане по време на Конференцията във Филаделфия през юли 1876 г.
Вторият интернационал (1889–1916), оригиналният Социалистически интернационал, е организация на социалистически и работнически партии, създадена на 14 юли 1889 г. ‒ Деня на Бастилията, точно 100 години след избухването на Великата френска революция, в Париж, с участието на делегати на социалистически, социалдемократически и други леви партии от 20 държави. Той продължава работата на разпуснатия Първи интернационал след изключването на все още силното анархосиндикалистко движение. Сред известните решения на Втория интернационал са:
P декларацията за обявяване на 1 май за Ден на труда и на международната работническа солидарност;
P обявяването на Международен ден на жената, отбелязван първоначално на
19 март (от 1910 г.), а след Октомврийската революция от 1917 г. в Русия ‒ на 8 март;
P организирането на международна кампания за извоюване на 8-часов работен ден;.
P приемането на „Интернационалът“ като химн на международната работническа солидарност.
Най-ярките страници от летописа на Втория интернационал отново са свързани с поредица успешни примери на международна работническа солидарност ‒ акциите за пресичане на прехвърлянето на стачкоизменници от една страна в друга, като оръжие на капитала за проваляне на стачки, организирани от синдикатите.
Вторият интернационал се разпада с избухването на Първата световна война, (1914 ‒ 1918) в резултат от гласуването на ръководствата на Германската социалдемократическа партия и на другите водещи социалистически партии в националните им парламенти в подкрепа на кредитите, необходими за водене на войната, като по този начин изменят на тържествените декларации от няколко конгреса на Интернационала срещу войната и противопоставянето на работниците от отделните държави едни срещу други в братоубийствен въоръжен сблъсък. Няколко дни преди началото на войната френската секция на Интернационала с лидер Жан Жорес определя като провал антивоенната доктрина на Втория интернационал. Дни след това той е застрелян от наемен убиец.
През 1915 г. в Цимервалд, Швейцария, се провежда конференция на леви социалдемократически представители, които се обявяват за международна солидарност и срещу войната, отхвърляйки националшовинизма на социалдемократическите лидери. В конференцията взема участие Ленин. Сред участниците е и БРСДП – тесни социалисти.
Третият (Комунистически) интернационал, известен като Коминтерна, е обединение на комунистически партии от цял свят, признаващи марксизма-ленинизма за своя водеща идеология. Третият интернационал е учреден през март 1919 г. под ръководството на Ленин и съществува до 1943 г., със седалище в Москва. Обявява се за продължител на Първия интернационал и на марксисткото крило във Втория интернационал. Има за цел да мобилизира комунистическите партии в цял свят за солидарност в борбата за ликвидиране на капитализма и изграждане на социализма и комунизма в цял свят. Организацията, с председател Григорий Зиновиев, се дели на национални секции.
Седмият конгрес на Коминтерна се провежда в Москва от 25 юли до 25 август 1935 г. На него исторически доклад изнася българинът Георги Димитров. Той придобива широка международна известност в резултат на категоричната си победа над нацистите и нацисткия режим на Лайпцигския процес, разобличавайки скалъпеното обвинение срещу него и другарите му за подпалването на германския парламент (Райхстага) на
27 февруари 1933 г. Провокация, считана за организирана от самите нацисти и станала удобен повод за незабавни масови репресии срещу членовете на Германската комунистическа партия и други леви активисти. На конгреса Димитров е избран за генерален секретар на Коминтерна.
Докладът на Димитров „Настъплението на фашизма и задачите на Комунистическия интернационал в борбата за единството на работническата класа“ заема централно място на конгреса и се оценява като преломен момент в международното комунистическо движение. На мястото на противопоставянето Димитров развива линията за формиране на единни фронтове срещу засилващото се влияние на фашизма. Конгресът потвърждава изводите в доклада на Димитров и гласува да се поеме курс към единен фронт.
Особено ярка проява на пролетарската солидарност и волята за единство на десетки хиляди представители на комунистически и социалистически партии и на други леви и демократични движения, на отделни хора от Европа, Северна и Южна Америка и другите краища на света, отхвърлящи фашизма, става тяхното участие и саможертва в редиците на интернационалните бригади на страната на Испанската републиката, жертва на преврата на Франко, пряко подпомаган с оръжие, авиация и войски от нацистка Германия и фашистка Италия. В героичния летопис на интернационалните бригади вписват своя достойна страница и стотици български интербригадисти.
***
Заслужава да се отбележи, че година след Седмия конгрес на Коминтерна, на 25 ноември 1936 г., от Германия и Япония в Берлин е основан т.нар. антикоминтерновски пакт. Заявената цел на пакта е да се бори срещу Коминтерна, като основното съдържание на дейността му е противопоставяне срещу СССР. На 6 ноември 1937 г. към пакта се присъединява Италия, последвана от Унгария, марионетната държава Манджоу-го и Испания (1939 г.). През 1941 г. към пакта се присъединяват: Финландия, Румъния, Дания, марионетната държава Словакия, Хърватия и окупираната от Япония част на Китай. На
1 март 1941 г. към пакта се присъединява и България.
