Максим Мизов е професор в Център за исторически и политически изследвания, доктор на социологическите науки и доктор по философия. Разработва проблемите на аксиологията, етиката, политологията, етническите малцинства.
За да бъде истински човешка и практически въздействаща, солидарността трябва да се ражда и израства в съществено променена и обективна среда на истинска демокрация и на реален демократизъм
Може да се твърди, че този термин е революционно или постреволюционно създание – рожба на смутни исторически времена, колосални преобръщания на пластовете на обществените реалии и нрави и на високоволтажни напрежения в социалната атмосфера на разнообразни (из основи разтресени) типове общества и модели на държавност. Историческите премеждия и мутации на националната държава, изгревът, апогеят и залезът на социалната държава са невъзможни за удовлетворителни обяснения и тълкувания, ако се пренебрегнат или елиминират деликатните теми за солидарността, защото солидарността е прекалено ярък символ, a пък и могъщо оръдие на национално-идентичностната, но и на социално-класовата или пък на моралната кохезия в социума.
В метежни исторически времена, при взривени от социални експлозии общества, солидарността често се оказва особен заместител или допълнително средство на редица други, социално значими, валидизирани или апокрифни, и репресирани дискурси, отнасящи се до сродни и деликатни, аксиологически или деонтологически проблематики – тези за братството, равенството, справедливостта, а чрез тях за свободата, правата и отговорностите, или за задълженията на гражданите на новия свят или в социума.
Солидарността е свързана и с историческия изгрев и развой на републиканското мислене, чувстване, волеизявление и действие на хората, противящи се на монархизма. Тя няма място и роля в условията на феодалния абсолютизъм или пък партикуларизъм. Затова и съвременните ерозии на републиканските чувства и практики няма как да не се отразят, при това в отрицателна насока, и на ролята на солидарността в обществото – реалностите и нравите на българския преход са красноречив пример за тази тенденция.
Ако републиканизмът се крепи на егалитаризма на гражданите, то монархизмът, авторитаризмът и тоталитаризмът се базират на неравенството и субординацията им в йерархиите на държавата и обществото, което дискредитира солидарността между тях.
Символният статус и ореол на солидарността са особен лакмус за състоянието и значимостта на голяма част от най-важните елементи на „Менделеевата таблица“ на социалната аксиология и деонтология на конкретно общество, на неговата държавност. Естеството, формите, динамиките и мащабите на проявление на солидарността в определени – екстремални или всекидневнобанални – социални ситуации са изключително важни показатели за характера и нивата на действие на социалния хомеостазис, имунитета на дадени социални субекти – лица, групи, общности, даже на националното тяло.
Цялата най-ярка плеяда на социално, нравствено и политически фаворизираните ценности може да бъде „преведена на езика“ и дори през темата за солидарността. Няма как другояче да бъде, понеже солидарността е символ и въплъщение на единение на човешките воли, на синергия на човешки мотиви, емоции и общи действия, предизвикани и приложени по конкретен, обикновено социалнозначим повод, а и свързани с публични демонстрации и ангажименти в дадено историческо/социално време и място.
За да се прояви подобаващо в социалния пейзаж и в събитийните фабули на обществото, солидарността трябва да има своите интериоризации, интимни проекции и преживявания в душевността и съзнанието на своя субект. Заедно с това тя винаги се нуждае от определени (и то твърде специфични) екстериоризации, от забележими публични демонстрации, които ѝ придават особена символна въздейственост и ефектност.
Тази специфична феноменология на солидарността предполага или пък обуславя различни възможности за нейното автентично и автономно, или хетерономно, неавтентично проявление и експлоатиране от страна на борещите се за власт социални субекти. Подобни злоупотреби със солидарността има и в миналата, а и в настоящата история.
В този ракурс може и да се твърди, че идеологиите и политиките винаги повече залагат на производството, дистрибуцията, обмяната и консумацията на превърнатите форми, на всевъзможни ерцази, сурогати, фалшификати, псевдо- или квазисолидаристки дискурси и наративи, а оттам и на тяхното (тотално, палиативно или сингуларно) експлоатиране за цели, проекти и сценарии, които са иманентно чужди на солидарността. И нашата съвременност не преодолява „гравитацията“ на тази закономерност, тенденция, а остава напълно под нейното влияние, при това и в най-лошите ѝ измерения и форми.
Солидарността изисква и преследва определен тип егалитарност пред Закона, а в преходното ни псевдодемократично общество или в разрушената ни държава липсват място, роля и значимост както за егалитаризма, така и за законността. Законите на и за управляващите са различни от онези, предназначени за управляваните. (Това означава, че подобни закони дискретно прокарват различия спрямо социалното качество на различните граждани или на социалните групи в пирамидата на социума. А това е в разрез със солидарността, която фактически пренебрегва и се опитва да заличи подобни дискриминационни отношения и практики, колкото и те да са завоалирани.) Корупцията и престъпността обсебват дори онези, които са призвани да се борят с тях. Всекидневно демонстрираните слабости и пороци в парламентарната, изпълнителната и съдебната власт са осезаемите индикатори за преходните митарства на солидарността, за нежеланието на властниците и облажилите се от прехода тя да съществува в живота.
Българският преход към демокрация не създаде тъй желаните и потребните за народа политически, икономически, социални и културни предпоставки и условия за едно (истински стабилно, нормално и прогресивно функциониращо) солидарно общество, способно да се справи с най-новите исторически предизвикателства, а и с тежките исторически наследства от национално или пък от наднационално естество. Той роди нестабилно, слабо, зависимо, несвободно, несправедливо и отчуждено общество, в което правовата, демократичната и социалната държава битува само „на книга“, като формално декларирана в конституцията, но практически липсваща в живота.
Желанието да се смени конституцията, пък и да се елиминират в нея текстовете за социалната държава, не вещаят нищо добро за историческото бъдеще на солидарността. А едно неправово, недемократично и асоциално общество не може да бъде солидарно по дух, статус и битийност, понеже в него човешките права и свободи са без значение.
Сривът на политическото, моралното и социалното доверие на обществеността към Властта и нейните представители на различни институционални равнища е сигурен показател за нежеланията и неспособностите на властниците да стимулират и гарантират масови настроения, публични и персонални нагласи, дълбоко вярващи в солидарността като фундаментален, исторически съдбовен фактор за стабилност и просперитет на държавата и гражданското общество във времена на големи изпитания и сътресения. За редукцията и
погромите над солидарността
своя историческа, обществено-политическа отговорност и вина имат не само десните и центристките, а също и левите политически партии и социални движения, които не я защитават достатъчно стабилно. Вместо да надградят в прогресивна насока големите постижения от златната ера на западноевропейската социалдемокрация и източноевропейския реален социализъм, левите партийно-политически формации на Запад и на Изток затъват все повече. Те стават все по-незабележими, неатрактивни, некомуникативни и изолирани спрямо масите; и то в ситуация, при която времето, реалностите буквално плачат за мощен щурм на лявото. Има обективни социално-исторически ситуации, нуждаещи се съдбовно от интервенция на лявото, но липсват необходимите им социални субекти, които да са адекватни на съвременните предизвикателства, на новите реалности и нрави, практикувани сега в света.
В статуса си на управляващи много леви и левоцентристки партии и коалиции не защитават по нужния начин солидарността, а възприемат наложени им отвън политики, които осезаемо редуцират и елиминират нейната роля в управлението на социума. Те създават закони или прокарват реформи, които са имунно чужди със солидарността. Това неизбежно провокира растеж на недоверието към левите идеи и партии, осезаем спад на техния (политически, исторически и морален) рейтинг и прием сред публиката, дезинтересираност към техните проекти и визии, нежелание за членство в тях и т.н.
Старите и новите левици все още не могат да изобретят и публично да лансират, да спечелят вниманието, умовете, сърцата и душите на милиони хора с нови алтерглобалистични, истински по дух демократични проекти и хуманистични сценарии, които прокарват пътища и предлагат технологии, но и гаранции за триумфа на солидарността. Оттук се пред-поставят и драмите, даже се катализират и трагедиите на старите или на новите левици, които сякаш не могат да намерят ефективните модуси, визии и инструменти за публично и персонално използване на солидаристки символики или практики.
Реално от сцената на историческата събитийност левите актьори са или измествани, репресивно изблъсквани, или даже самите те, най-вече техните елити, сякаш доброволно ги даряват с второстепенни роли; поставят ги сред декорите или в миманса на обществено-историческите сценографии, фабули, писани или „суфлирани“ от други. Подобни рокади са лошо предзнаменование за настоящето, а и за бъдещето на солидарността; още повече когато засягат тези, които трябва да бъдат главните ѝ защитници.
Новите исторически разриви и иновативни пробиви са и социално непознати, нови аксиологически или прескриптивни „депозити“ и в съкровищницата на общата историческа съдба или в национално-биографичната орисия на даден народ. Друг път те са специфични „осъвременявания“, модификации на прежни ипостаси или дори възкресявания на стари модуси, за известно време потънали в забрава и небитие. В този аспект историческата биография на темата за солидарността е твърде многолика, а „граматичните правила и начини“ на нейното прочитане, тълкувание или на нейното редактиране и пренаписване са силно зависими от променящите се социални контексти. Поне както изглежда засега, неолибералните и постмодерните граматики налагат своите принципи и изисквания относно конструкциите и легитимациите на солидарността. Историческата еволюция на последната засяга дълбоко, а и мащабно нейните смислови пълнежи, съдържателната ѝ релевантност, формалните ѝ (официозни, но и апокрифни) визии, както и присъщите ѝ праксеологичните ресурси, инструменти и феноменологии.
В съвременните, постмодерно конструирани, но и публично валидизирани политически дискурси темата за солидарността прилича на античните митологични наративи за многоглавата хидра: щом се отсече някоя нейна глава, веднага изниква нейна заместница. Подобна нескончаема върволица от имитации на истинската солидарност обезверява, а и демобилизира хората, особено тези от младите поколения, които нямат памет за историческите премеждия и страшните баталии, които техни предшественици са изживели.
Определена отговорност, а и даже вина за подобни злополуки със солидарността, имат левите партийно-политически или идеологически елити, които повече формално и декларативно, отколкото реално и практически, се ангажират с прокарването на повече солидарност в променяните или поддържаните от тях обществени реалности и порядки. Нещо повече, тези елити дори явно или замаскирано дезертират от своите исторически отговорности и морално-политически задължения да прокламират и осъществяват истински, автентични и действени модели на социална, политическа и морална солидарност, а вместо тях залагат на всевъзможни имитации на солидарни прояви. Затова и световноисторическите конвулсии или континенталните/националните колапси на съвременните левици са органично свързани с дезавуирането или с
отстъплението от истински, реални, мащабни действия
в защита на солидарността
Няма как горчивата участ на съвременните левици да не е такава, след като те приемат „на въоръжение“ в идеологическите си арсенали и символните си репертоари твърде много постмодерно конструирани, а и неолиберално инфилтрирани идеологеми, а това е не само прекалено рисковано, но и твърде пагубно занимание за тяхното битие. Тези идеологеми буквално преформатират, ерозират и убиват истинската солидарност.
Митологемите, че е дошъл историческият край на лявото и дясното, очевадните и объркващите съвременниците ни процеси на идеологическа „транссексуалност“, политико-теоретически „травестизъм“ и размиване на „половата идентичност“ на ролите на левицата и десницата, на едновременното им засищане с противоположни дискурси и пр., са все поучителни, ала и драматични епизоди от конвулсиите и на солидарността.
Триумфалното шествие на историческата сцена на неолиберализма, а и на неговия продукт – глобализма, се нуждаят от реновации и иновации и на темата за солидарността, естествено работещи в полза на неговите сценарии. В крайна сметка, неолибералният и постмодерният глобализъм може да се представя и интерпретира и като съвременен иновативен модел на неоколониализъм на целия свят, на тотално подчинение и безскрупулна, безчовечна експлоатация на цялото човечество, което да обслужва държавите или обществата от т.нар. златен милиард, което съвсем не означава, че и в тези страни липсват отчуждение, потисничество или десолидаризации.
Както твърдят знаменити мислители, революциите са великите събития в историческите календари на определени епохи, държави, общества, нации, народи и класи, а освен това са и величествени символи, и въплъщения на могъщ взрив на солидарност. Те озонират замърсената обществено-историческа атмосфера, изчистват авгиевите обори в политиката, икономиката, социалната и културната сфера на поразените общества. Дезавуирайки и дискредитирайки символните образи, историческата памет на революциите, техните противници осъществяват двоен удар, понеже убиват вярата в солидарността между хората, в солидарността със светли принципи или с радикални промени.
Парадоксално е, че днес все по-често и все по-настойчиво се говори за случили се или за очаквани революции в сферата на науката, производството, търговията и т.н., но и все по-резервирано, а и раздразнено се посрещат дискурсите за политическите или социалните революции в историята на човечеството, или на някои държави и общества: това е неизбежно при идеологическата и политическата хегемония на неолиберализма.
В условията на българския злополучен преход към демокрация
злоупотребите със солидарността
започват още от самото „избухване на демократичната революция“ през 1989 г. и бележат връх по време на публичните бунтове и „моралната революция“ от втората (юнската) гражданска вълна през 2013 г. – тази на протестърите, които са твърде щедро финансово обезпечавани от задгранични централи и чужди държави, медийно подкрепяни от повечето родни медии в тяхната имитативна война с олигархиите.
Своеобразен Ренесанс на революцията обаче е видим не само в полетата на научните дискурси на ляво радикално настроените интелектуалци, ярки научни „звезди“, а и намира свои могъщи реално-практически отражения и прояви в обществения живот. Имената на Ален Бадю, Славой Жижек, Антонио Негри, Майкъл Хард, Даниел Бенсаид и редица други съвременни ляво радикални, демократично настроени мислители обаче не влизат в оборот в публичните дискурси на левите партийни и идеологически елити, които се изявяват на историческата сцена и в българския социално-политически живот.
Никак не е чудно, че все по-често се появяват и научни заглавия от сорта на тези за края, агонията, смъртта или поне за тежката меланхолия на демокрацията. След като един от фундаменталните ѝ стожери – солидарността, е в окаяно състояние, няма как демокрацията да се надява на по-добри перспективи и оптимистични шансове.
В епохата на Модерността солидарността е сакрализирана и дори героизирана, докато в тази на постмодерността, особено когато е доминирана от неолиберализма, тя е профанирана, десакрализирана и виктимизирана, разбира се, по користни подбуди. А в историческо време и общество, създаващи и налагащи пазарни логики и динамики за „солидарните“ митове и герои, в които няма потребности от истински герои, а от фалшиви и меркантилно прославяни супермени, липсват истинските опори и солидните гаранции,
реалните фундаменти, а и историческите перспективи за голяма солидарност.
И в епохата на Модерността, а още повече и в епохата на постмодерността солидарността има своите безбройни изкушения и изпитания, своите истински или фалшиви триумфи и поражения, върхове и падения. Тя обаче е представяна и тълкувана и според контекста, но и съобразно представите и на нейните апологети или противници.
Месеци преди да бъде разстрелян от фашистите, Марк Блок – един от основателите на знаменитата историческа „Школа Анали“, ярка звезда от плеядата на френските интелектуалци и активна фигура във френската Съпротива, в едно от своите произведения шеговито пише, че историците трябва да бъдат като людоедите в приказките – където им замирише на човешко, там те следва да търсят, пък и намират своята плячка.
В нашата бурна и преломна историческа съвременност има твърде много, при това не само приказни, но и истински людоеди. Тези исторически, политически, културни и научни „канибали“ имат пръст и в прев-ратните, и в спекулативно-манипулативните производства, дистрибуции, обмени и консумации на превърнатите форми на социалната и моралната солидарност между хората.
В цялата си история Етиката и гвардията ѝ – етиците, са били символ и практическо въплъщение на особена императивност. Те винаги са наблюдавали, „нюхали, опипвали и вкусвали“, за да открият истинското или фалшивото присъствие и значение на определени феномени, приемани и като морално не/човешки.
В хилядолетната си история Етиката е показала и доказала, че дори във времена на най-голяма и сякаш неотвратима поквара на социалните и моралните нрави, на тотална разруха и сякаш пълно унищожение на нравствените устои на социума и човека винаги е раждала светли творби и лъчезарни, спасителни визии, които са давали вяра и сили на хората, които са мобилизирали техните хуманистични потенциали или енергии. И ако днес отново (за кой ли пореден път!) социалната солидарност е изправена пред огромни изпитания и невероятни обществено-исторически и морални премеждия, редно е етиците да предложат логики и аргументи, средства, форми и пътища, чрез които солидарността да ограничи и възпрепятства конвейерното фабрикуване на свои псевдовариации, квази модуси, всевъзможни клонинги и мутанти, които нямат нищо общо с автентичната солидарност между човешките индивиди и общности. Политико-идеологическата инструментализация и експлоатация на солидарността може да се възпрепятства преди всичко и най-вече от етически интервенции, от истински, демократичен и хуманистичен стремеж към реално, а не към мнимо, фалшиво представени и действащи феномени и механизми за човешки солидаризации. За да бъде истински човешка и практически въздействаща, солидарността трябва да се ражда и израства в съществено променена и обективна среда на истинска демокрация и на реален демократизъм, а за нейното проектиране и създаване Етиката има свой дълг.
(Със съкращения)
Статията е от сборника „Морал и етика на солидарността в съвременното общество“;
Фондация „Солидарно общество“,
София, 2016 г.; стр. 66-88
