Виджай Прашад е индийски историк, журналист и марксистки интелектуалец. Сред многобройните книги и статии „По-тъмните нации“ на Прашад се откроява с изчерпателния си анализ на усилията за сплотяване на Третия свят през ХХ век. Днес той е главен редактор на изданията „Ляв свят“ и ръководи Триконтиненталния институт за социални изследвания.
Трябва да градите солидарност, като предлагате завладяващи нови идеи как да се решават проблемите за глада и как да организирате обществото
Интервю, взето по време на Международната асамблея на народите в Каракас, Венецуела, през март 2019 г. и публикувано първоначално във „Венесуеланализа“
– Има две причини, поради които е необходимо да осъзнаваме това значение. Важно е да се отчете, че когато през 1848 г. Карл Маркс и Фридрих Енгелс пишат „Комунистическия манифест“, те записват: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Само че през 1848 г. работниците по света нямат възможност да комуникират помежду си. Всъщност първият телеграф между Индия и Великобритания се появява едва през 1870 г. Така че би било малко лековато да хвърлим поглед назад и да кажем за Първия интернационал на работниците, създаден в Лондон, или дори за Втория интернационал, че те в пълния смисъл са били интернационали. В крайна сметка, в колонизираните части на света движението на работниците на практика започва да се развива едва през втората половина на ХIХ век и след това.
Наистина е важно историята на интернационализма на Юга да не бъде прекалено превъзнасяна въз основа на откъслечни връзки от „минали времена“. Под „минали времена“ имам предвид XVIII и IX в. Такъв подход би бил доста повърхностен, защото истинската връзка започва в периода веднага след Руската революция. Поразително е, че Руската революция, Съветският съюз, взема решение, което значително изпреварва времето си. През 1919 г., преди сто години, през март, той кани хора от целия свят да създадат Комунистическия интернационал. Комунистическият интернационал е съставен не само от европейски синдикалисти, радикали и т.н., но и от хора от Аржентина и Пуерто Рико. Първоначално той обхваща най-вече Западното полукълбо и различните части на бившата Руска империя, които са били колонизирани… Туркменистан и други.
След това обаче, през 1920 г., за Втория световен конгрес на Коминтерна пристигат много повече хора от целия свят. И знаете ли, истинскиятнаследник на това движение стана Триконтиненталната конференция, която се състоя в Хавана в края на 60-те години.
През 1928 г. буржоазните антиколониалисти се срещат в Брюксел в рамките на „Лига срещу империализма“. Казвам всичко това, за да посоча факта, че историята на интернационалните борби – на солидарността със и между колонизираните хора – е едва на около сто години. Сто години в голямата схема на нещата не е много време. Така че не мисля, че все още сме готови да отсъждаме относно ползата и ценността на трансграничната антиколониална солидарност.
Важно е да се каже, че от 50-те години насам, когато нови страни, излизащи от колониализма, като Индия, Египет, Екваториална Гвинея и Индонезия, създават Движението на необвързаните страни в Белград през 1961 г., това е различен вид процес, тъй като в него участват държави: това е междуправителствено движение. Поемайки държавната власт, те предприемат опит да променят практиките и институциите на световния ред. Това представлява много по-различно ниво на дискусия. Те имат невероятно виждане за алтернатива, която е назована Нов международен икономически ред – документ, който е приет от Общото събрание на ООН през 1974 г.
– Империализмът не е статично явление. Това, което имахме през ХIХ век и в началото на XX век, е различно от това, което имаме сега. По онова време производството беше предимно в рамките на отделните държави – компанията „Форд“, намираща се в Съединените щати, е в конкуренция с „Даймлер“, разположена в Германия. И повечето автомобили „Даймлер“ се произвеждат в Германия, докато повечето автомобили на „Форд“ се произвеждат в Съединените щати. Те са се конкурирали за ресурси в трети, четвърти или пети страни, както и за пазари и за финанси, и т.н. Това беше форма на междукапиталистическо съперничество, и то тласкаше държавите да използват своята политическа, военна и икономическа мощ, за да постигат надмощие над други държави. Това беше класическата форма на империализма в отминалите дни.
От 60-те години насам старата фабрична форма започна да се отваря. Заводи се изпразниха от съдържание и т. нар. световна продуктова верига „Дженерал Мотърс“ започна да произвежда повечето автомобили извън САЩ. Германските автомобили еднакво често започнаха да се довършват както в Германия, така и в САЩ… Цялата структура на световното
производство се промени.
Това се отрази на империализма, защото от края на 60-те години насам се оформи много по-тесен съюз между онова, което наричаме триада: Съединените щати, Европа и Япония. „Триадата“ се обедини не без емоции – те не бяха съгласни по всички въпроси, но имаше определено разбиране, че САЩ са първи сред равни; че трябва да се създадат и прилагат нови търговски режими; и че проектите на Третия свят, като Новия международен икономически ред, трябва да бъдат унищожени.
Именно в тази сфера империализмът предстоеше да покаже зъбите си. Сега вече въздушни бомбардировки не бяха необходими. Всичко се свеждаше до писането на търговски правила, до определяне на това как трябва да функционират финансите и да се движат парите. Цяла инфраструктура беше създадена почти зад кулисите от група от седем държави, използвайки Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ), от което през 1995 г. възникна Световната търговска организация. През 80-те години те наложиха нови правила и относно правата на собственост.
Всичко това ограничи възможностите на страните от Третия свят да се развиват, да търгуват помежду си и да упражняват правото си на финансиране. Империализмът създаде нов набор от „институционални задушавания“. Това бе доста умно измислено, защото сега вече не е нужно да вадиш пистолета. Той си е на място, но е скрит, защото сега вече упражнявате властта си, като казвате: „Извинете, няма да ви финансираме“, особено след дълговата криза в началото на 80-те години.
Държави като Венецуела са толкова уязвими… През 1974 г., когато Венецуела „национализира“ своя петролен ресурс, това всъщност не бе така. Това, което всъщност стана, е, че компаниите казаха на правителството: „Вие национализирате петрола, защото ние не искаме да се занимаваме с него вече. Не искаме да инвестираме във вашата страна или да поемаме риск. Вие инвестирайте и поемайте риска. Ние искаме само печалбите.“ Това е новата структура на империализма.
– Това ни пренася в настоящето. В момента изглежда, че има интензивни усилия за задушаване на икономиката на Венецуела и за сваляне на правителството (както, разбира се, и за ликвидиране на социалистическия проект). Бих искал да попитам за мнението Ви относно риска както от пряка военна намеса във Венецуела, така и за други, не толкова видими форми на насилие, като икономическите санкции.
– Когато Съветският съюз се разпадна, Съединените щати всъщност започнаха да смятат, че настъпва нов век на пълно господство на „триадата“ под тяхно ръководство. Всъщност САЩ са доста щедри към своите партньори от „триадата“, не е като да искат всичко за себе си. Те желаеха ръст на корпорациите, защото това се разглеждаше като облагодетелстващо Съединените щати и техните съюзници. Те смятаха, че това, което предстои, са сто години (който знае, дори хиляда години!) капитализъм, доминиран от САЩ и неговите съюзници …
Но вместо такава семпла история на капиталистическия успех, след разпадането на СССР настъпи огромна деморализация … Имаше огромен срив на увереността в бъдещето, защото толкова много от страните, които преди експериментираха със социализма и бяха извършили преход, сега започнаха да се сриват една след друга, изпадайки в дългове, безвластие и т.н. Така САЩ започнаха да говорят за някои държави като за „държави-разбойници“, които следваше да бъдат ликвидирани. След което да настъпи хилядолетното господство! Те назоваха Иран и Северна Корея, наред с други (сещате се – всяка държава, която изглежда странна и не приема търговския ред, регламентиран от Световната търговска организация).
Разбира се, това, което започна да се вижда, е, че има противоречия. Тези противоречия са неудобни – те са проява на лош вкус! – като например, когато иракчаните казват: „Вижте, ние воювахме на ваша страна във войната срещу иранците, а сега искаме да платите за унищожаването на страната ни.“ След което нахлуха в Кувейт, а това раздразни „триадата“ и тя навлезе в Ирак. Друг пример е Югославия, където виждате, че когато спойката на социализма започна да се руши, започнаха да се появяват много токсични форми на национализъм. Тогава Югославия беше бомбардирана до унищожаване.
Войните продължиха, поразителни войни. По принцип те бяха войни за довършване на останките от определени страни – съвсем не социалистически страни, от която и да е гледна точка, но държави, които се съпротивляваха на волята на „триадата“, водена от САЩ. Неправилно е да се идеализират тези държави само защото бяха бомбардирани от САЩ. Някои от тях имаха крайно деформирани вътрешни отношения (независимо че бяха атакувани по други причини). Това бе изненадващо, но беше и ясно, че войната е начин да се каже: „Нека се отървем от стените около Югославия и нека я отворим пред МВФ и Световната търговска организация. Да вземем тези пазари и тези работници… “
САЩ затънаха във войните в Ирак и Афганистан в началото на новото хилядолетие. Отместиха поглед от Южна Америка. Те се разсеяха и не забелязаха какво става. В различни страни, една след друга, разнообразни социални движения, коренно население и народни маси възприеха изборите. И една след друга тези страни избираха леви хора!
Откровено казано, ако САЩ не бяха така въвлечени в Ирак и Афганистан, те може би не биха позволили да се стигне дотам. В края на краищата, нали мисълта, която напоследък отново се изяви, е, че това е техният заден двор. Но когато отново насочиха погледа си насам през 2019 г. и направиха опит за преврат във Венецуела, вече беше късно. Независимо че съществуват различия между Работническата партия (ПT) в Бразилия и експеримента във Венецуела (като например действия с различна скорост), въпреки това те следваха една и съща насока.
Във Венецуела Чавес осъзна, че не може да се изгради нов проект в рамките на дадена държава: необходимо е той да бъде регионален и има нужда от нови търговски политики. Венецуела разбра как работи империализмът: това бе империализмът на финансите и търговията и затова опита проекта ALBA*, включващ правителства и държави от региона.
САЩ направиха много опити да пречупят този проект. Вижте, Венецуела не разполага с онзи вид нефт, от който САЩ се нуждаят и търсят. Те не идват за петролните ресурси! Идват за този проект и свършиха много работа. Честно казано, най-впечатляващият държавен преврат, който успяха да осъществят през този период чрез социалните медии, беше превратът през 2009 г. в Хондурас. Преди това беше държавният преврат в Хаити, където на два пъти просто отстраниха Аристид, а в останалата част на континента има оттласкване/оттегляне, малко по малко, на лявата вълна.
Но това не беше само американският империализъм и неосъзнаването на това обстоятелство от наша страна е една от нашите слабости. Въпросът е, че навлязоха нови социални сили, които левицата ненапълно познаваше. Например петдесетничеството и различни други форми на стремежа към по-добър живот, идващи от низините. Нещата се променяха и хората се движеха в посоки, които са извън идеологията на новия „розов“ прилив и Боливарския проект.
Мисля, че има две големи движещи сили, които отслабиха този проект. Това не беше единствено империализмът. Имаше определени вътрешни развития, които бяха в противоречие с динамиката на една силна левица и, разбира се, сривът на цените на суровините. Но това, което искам да подчертая тук, е, че проблемът се корени не единствено в срива на цените на суровините.
Има няколко други неща, които бих искал да кажа по този въпрос. Едното е, че социализмът изисква време в бедна страна, а това е бедна страна. Никога не е била богата страна. Това е бедна страна с много петрол, също като Нигерия. Богата е на ресурси, но много бедна по отношение на разпределението на богатството и на стремежите и надеждите и т.н. Социализмът отнема много време и по същество десет години не са достатъчни…
Томас Санкара казваше: „Този, който те храни, те контролира.“ Но тази страна внася по-голямата част от храната си. Все още нямаше свобода. Щеше да отнеме тридесет, четиридесет, петдесет години, за да се стигне дотам. На капитализма бяха необходими стотици години, за да се развие. Социализмът неизменно е атакуван на втората, третата, четвъртата или петата година, и то не само от капиталистите, но и от хора отляво, които стават нетърпеливи и сърдити, защото не отговаря на техните собствени мечти и утопии. Това е много нелицеприятен процес, защото отчаяно се опитвате да създавате нови форми, а междувременно трябва да сте сигурни, че хората не гладуват.
Това е първият момент. Другият е политически въпрос: Съединените щати много хитро успяха да издигнат законови ограничения около отделните държави, като заявиха: „Ще ви санкционираме, защото сте направили еди-какво си не както трябва“. Декретът на Обама от 2015 г. отвори вратата и след това през тази врата започнаха да добавят санкции една след друга, и още една, и още, и още. И тъй като те контролират парите, движението им и как ще купувате и продавате собствените си стоки, на практика се оказвате в менгеме и никой няма да дойде да ви освободи.
Ако утре това правителство падне и правителство, подкрепяно от Америка, дойде на власт, какво ще кажат китайците и руснаците? Платете ни обратно в брой. Истината е, че Венецуела не е в добра форма, независимо дали остава боливарското правителство, или идва американско марионетно правителство. Американците няма да дадат пари, за да се заплати обратно на китайците и руснаците. Това просто няма да се случи! Ако новоинсталираното правителство каже, че трябва да предоговорим заемите си, това е лош прецедент, така че американците не искат това. Длъжни сте да признаете факта, че има някои сериозни икономически предизвикателства и е много трагично, че олигархията и другите не виждат това. Те постъпват безразсъдно спрямо собствената си държава. Мисля, че ще платят огромна историческа цена за това безразсъдство.
‒ Солидарността с Боливарския процес трябва да започне с искането за край на всякаква намеса. Вижте, намесата е сложно понятие при новия империализъм. Това означава да няма военна намеса. Но освен това, да няма ембарго. Ето, това е вече друг въпрос. Да няма икономически санкции – още един момент. Също така, да не се блокират финансите и собствените пари на Венецуела, а да бъдат на нейно разположение. Разбира се, всички тези въпроси са от особено значение.
Но онова, което казвам, е, че става дума за повече от посоченото: солидарността трябва да помогне на страните да имат продоволствена сигурност, пълна независимост по отношение на храните. Знаете ли, Куба се нуждае от солидарност, за да може да произвежда зърно, а и не произвежда достатъчно картофи; произвежда далеч недостатъчно пшеница и ориз в сравнение с онова, което ѝ е необходимо. Тези проблеми се решават чрез човешки връзки. Трябва наистина да работим заедно, за да осигурим продоволствена сигурност. Гладът е оръжие, често използвано от империализма. Те предизвикват глад, след което ти казват: „Вземи помощта.“ Много хитро, така че това е нещото, което трябва да се преодолее.
Това не е новина за никого. Чавес говореше за проблема с изхранването през цялата си политическа кариера. За него беше много важно да измисли как да изхрани страната. Като например, възможно ли е да изхранваме страната със зърно, произведено у нас? Както и проблемът с изхранването на животните. Той през цялото време говореше за тези неща. Фидел към края на живота си имаше тази мечта – да създаде органична храна за фураж, която днес се произвежда във Венецуела. Подобни решения трябва да бъдат създавани. В този смисъл не трябва да си представяме солидарността като лозунг, солидарността е процес. Трябва да градите солидарност, като предлагате завладяващи нови идеи как да се решават проблемите за глада и как да организирате обществото.
„Венесуеланализа“, 16 март 2019 г.
* Aлианс на страните от Латинска Америка и Карибския басейн, създаден през 2004 г. До 2009 г. се нарича „Боливарска алтернатива за Америка“ (Alianza Bolivariana para América ‒ ALBA). Сега пълното наименование е „Боливарски алианс за народите от нашата Америка ‒ Търговски договор на народите“ (исп. Alianza Bolivariana para los Pueblos de Nuestra América ‒ Tratado de Comercio de los Pueblos, ALBA-TCP), съкратено „Боливарски алианс на Америките“ (исп. Alianza Bolivariana para las Américas, ALBA) ‒ бел. ред.