ШОКОВА ТЕРАПИИЯ ЗА СОЛИДАРНОСТТА

0
254

 Наоми Клайн (Naomi Klein) е канадска журналистка и активистка, известна със своите политически анализи и критика на корпоративната глобализация. Автор на книгите „Без лого“  (1999), „Огради и прозорци: битката против новия световен ред“ (2002), „Шоковата доктрина: възходът на капитализма на бедствията“ (2007).

 

 

Текстът е от книгата на Наоми Клайн „Шоковата доктрина“; Глава 4, „Прочистване на държавата. Терорът си върши работата.“

 

 

Докато политиките се опитваха да изкоренят колективизма от културата, вътре в затворите мъченията се опитваха да го изкоренят от умовете и духа. Както отбелязва една редакционна публикация на аржентинската хунта от 1976 г., „умовете следва да бъдат прочиствани, тъй като там се зароди грешката“.

 



Изтезанията като „лечение“

 


Много от мъчителите възприемаха позата на лекари или хирурзи. Както чикагските икономисти с техните болезнени, но необходими шокови процедури, въпросните мъчители си въобразяваха, че техните електрошокове и други мъчения са с терапевтичен ефект – че те прилагат един вид медикаменти на техните затворници, които в лагерите често са наричани apestados – замърсените, заразените. Те се захващаха да ги излекуват от болестта социализъм, от импулса към колективни действия. Техните „терапии“ може и да са болезнени, даже с летален край, но са за доброто на пациента. „Ако имаш гангрена на ръката, трябва да я отрежеш, нали?“ запитал Пиночет, раздразнен от въпросите относно практиката му в областта на човешките права.

В свидетелства в доклади на комисии за установяване на истината из целия регион затворниците описват система, създадена с цел да ги застави да предадат основния принцип, определящ за самосъзнанието им като личности. За мнозинството леви хора в Латинска Америка най-съкровеният принцип е бил онзи, който радикално левият аржентински историк Освалдо Байер нарича „единствената трансцендентална теология:
солидарността.“

Мъчителите разбирали много добре важността на солидарността и се заели шоково да изтръгнат от затворниците импулса към социална взаимовръзка. Разбира се, по принцип се предполага, че всяко мъчение има за цел изтръгване на показания и следователно реализиране на предателство, но много от измъчваните свидетелстват, че мъчителите им били далеч по-малко заинтересовани от евентуалната информация, която биха придобили и с каквато всъщност вече разполагали, в сравнение с постигането на самия акт на предателство. Целта на упражнението била да заставят затворниците непоправимо да  накърнят онази страна на собствената им личност, която вярва в това на първо място да се помага на другите, онази страна, която ги прави активисти, налагайки на нейно място срама и унижението.

Понякога предателствата по никакъв начин не зависели от волята на затворника. Така например у аржентинския затворник Марио Вилани  била адресната му книжка, когато бил отвлечен. В нея се съдържали координатите на среща, която бил уговорил със свой приятел; войниците се явили на мястото и още един активист се оказал изчезнал в недрата на машината за терор. На масата разпитващите Вилани го манипулирали със сведението, че са „заловили Хорхе, защото се явил на срещата с мен. Те съзнаваха, че съзнанието за това представлява далеч по-тежко изпитание в сравнение с 220 волта. Моралното терзание е почти непоносимо.“ 

Крайните примери на бунт в тази обстановка бяха малки жестове на милосърдие между затворниците, като например взаимна грижа за техните рани или споделяне на малкото храна, с която разполагали. При установяване на подобни актове на съпричастност, те били последвани от тежки наказания. Затворниците били подтиквани да бъдат възможно най-себични, като постоянно им предлагали сделки от типа на тази на Фауст, като например още непоносими мъчения върху дадения затворник, нови мъчения за друг затворник. В някои случаи до такава степен успявали да пречупят затворниците, че те се съгласявали на най-унизителни актове спрямо своите съкилийници или на това да се явят по телевизията и да се откажат от собствените си убеждения. Тези затворници представлявали върховния триумф за мъчителите си: затворниците не само се отказвали от солидарността, но за да оцелеят, те се подчинявали на главорезката повеля в сърцевината на laissez-faire капитализма – „грижи се за № 1“ по думите на един от ръководителите на АйТиТи.

И двете групи шокови „терапевти“, работещи в Южното полукълбо – генералите и икономистите – прибягвали до почти същите метафори за описание на работата си. Фридман оприличавал своята роля в Чили на тази на лекар, който предлагал „технически медицински съвети на чилийското правителство, с цел да се ликвидира медицинска чума“ – „чумата на инфлацията“. Арнолд Хаберджър, шеф на латиноамериканската програма на Чикагския университет, отишъл и по-нататък. В лекция пред млади икономисти в Аржентина, много време след края на диктатурата, той заявява, че самите икономисти представляват доброто лечение – те служат „за антитела, които се борят срещу антиикономически идеи и политики.“ Външният министър на аржентинската хунта Сезар Аугусто Гузети казал, че „когато социалното тяло на дадена страна е заразено с болест, която разяжда вътрешностите, то образува антитела. Тези антитела не могат да се разглеждат като микробите. С развитието на процеса на овладяване и ликвидиране  на герилата (въоръжената съпротива – бел.прев.) действието на антителата изчезва. Което представлява естествената реакция на едно заболяло тяло.“

 

Този вид изказвания, разбира се, представляват същата интелектуална конструкция, както бе основанието на нацистите да твърдят, че ликвидирайки „заболели“ членове на обществото, те лекували „националното тяло“. Както твърдял нацисткият лекар Фриц Клем: „Моето желание е да съхранявам живота. И от грижа за човешкия живот бих отстранил гангренясал апандисит от човешкото тяло. Евреинът представлява гангренясалия апандисит в тялото на човечеството.“ Червените кхмери използвали същите изрази за оправдание на тяхната касапница в Камбоджа: инфектираното следва да бъде изрязано.“  

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук