Велислава Дърева е публицист, есеист и кинодокументалист. Член на НС на БСП. Носител на наградата на НС на БСП за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков“.
90 години от рождението на кинодокументалиста Юли Стоянов
(27 април 1930, Томина неделя – 24 декември 2011, Бъдни вечер)
Казват, че каквото хване (човек, събитие, факт), първо го изсушава като чироз. Или стафида. Нищо подобно. Той просто разчиства пластовете на предразсъдъците, наносите на общоприетото полупознание, митологията на незнанието, идеологизираните подобия, подменили истината. Точно тази „операция“, извършена с абсолютната вярност към документа и прецизността на научното изследване, прави и човека, и факта, и събитието действителни. И осезаеми.
Интродукция
– Това работи ли?
– Не.
– А защо свети червено? ‒ пита Юли подозрително и гледа червеното оченце на невинния касетофон като да е очището на Циклоп.
– Защото е на пауза – отговарям.
– Да, бе, да – казва Юли, върти се в креслото като дервиш, кърши ръце и премята крак връз крак притеснено.
– Ти какво, да не мислиш, че те записвам тайно?! Позор!
– Не, бе, не – казва Юли.
И се върти в креслото като дервиш, и премята крак връз крак, и кърши ръце още по-притеснително, и проточва глас, и умолява котката да бъде така любезна да слезе от масата.
Юли е адски притеснителна персона. А сега особено. Понеже правим интервю. По-точно – говорим си за документално кино. За киното на Юли. И за Юли, разбира се.
За Юли Стоянов, който къса нервичките на всички продуценти и сценаристи, понеже преобръща тонове документи и заснет материал и монтира един филм по сто пъти, докато не стане lege artis. Който може от една стара смачкана снимка и две пожълтели разписки да направи психологически филм с дълбоки исторически реминисценции. Може да тръгне от телефона на Берия в бележника на Георги Димитров и да анализира една трагична епоха. Може да остави онази „бяла пауза“, та зрителят сам да си отговори „И все пак кой е Захарий Стоянов?“. Може да измъкне личността, пресована като хербарий в учебника по история и Любен Каравелов да оживее с цялата му реална драма. Може да получи награда за филм, който дори не е допуснат до конкурсната програма. А може и да забрани да бъде награден.
Колкото и да се фукат днешните измислени дисиденти с насъчинени биографии, точно Юли Стоянов много преди 10 ноември направи филм за Александър Жендов („Биографична справка“), разсипан и разтерзан по всички правила на овластената посредственост. И пак преди 10 ноември направи филм за Димитър Гачев, енциклопедист, поет, музиковед, литературовед, запратен в лагер, в Колима, където е минус 66 градуса и където загива на 44 години („Момчето, което наричаха Господин Възхищение“). И точно Юли Стоянов направи „Като на кино“, който е българският филм „Покаяние“, само че документален. И точно Юли Стоянов направи „Българско време“ и „България: база данни“, събрали всичките български времена, терзания и съмнения.
Защото киното на Юли Стоянов е мост към всички времена. Въпросът е кой ще мине по моста. И какво ще носи – като дух, като душевност, като интелект. И какво ще пренесе.
Юли вече не гледа подозрително към червеното оченце на касетофончето, което примигва заговорнически. Хич не си пада той по тия работи. По интервютата. И по всякакви представителности и тържествености. И когато му връчват поредната награда, върви към сцената като обречен („По-бързо да свършва всичко това!“), гледа да се смуши някъде в ъгъла, но няма как, стърчи като един Дон Кихот, висок и сух, усмихва се смутено, ръкопляскания, покланя се непохватно (хич не го бива в поклоните) и – о! –
церемонията свършва и Юли, ухилен до ушите, се измъква от светлината на прожекторите. След което или ще се одраска на „Златната роза“, или ще се убоде на острото рогче на „Златният ритон“. Това си е в реда на нещата, част от програмата. А когато след години Президентът трябва да му връчи орден, ще се направи на болен и ще натовари с тази мисия Искра…
12 без 5
(фонограма 2005-а)
– Ти не си автор на исторически филми, още по-малко на исторически романи.
– Откога им го казвам това – не щат да го загреят. Много се ядосвам някой път като не го разбират.
– Времето оставя след себе си стилизирани знаци, йероглифи. Те трябва да бъдат дешифрирани.
– Тая история, тая история… Ако искаш да се занимаваш с нея, има си историческа наука, която да разтълкува, преди това да разкаже, да видиш движението на времето. И няма защо да правиш това, което науката е направила. Затова ти са камерата, киното, монтажът, акълът, за да влезеш зад видимото. Ти го наричаш дешифриране, да, точно така е. В определен момент можеш да преосмисляш. И трябва да преосмисляш.
– Някои под преосмисляне разбират пренаписване.
– Това е друга работа. Трябва да преодолееш тая дистанция, да запазиш перспективата, да разсееш (прави жест, сякаш разчиства плътна мъгла) и зрителят да има сетивно усещане за времето. Авторите на исторически романи са царе! Блазе им! Могат да си правят каквото си искат и го правят, и хубавият исторически роман е този, който е достоверен, изграден така, че виждаш един съвършено нов човек, той се припокрива с историята, е, не съвсем, но остава в съзнанието. Докато в кино като нашето трябва точно да го съотнесеш, да не нарушиш перспективата, да скъсиш дистанцията, ама не можеш да си позволиш каквото и да било. Хубаво е да възпееш, да громиш – поетът всичко може да прави, а ти затова правиш документално кино, за да можеш след историята, след историците да го разчовъркаш, да го огледаш, да го изследваш, да разгадаеш тая енигма, да го докараш тоя символ на екрана, за да бъде разбран…
Историците говорят в минало несвършено време за минали събития – онзи така каза, този така направи. Явно имат основание така да се разположат на историческата сцена и така да говорят за историческите личности, като че ли са общували с тях. Ако те имат право, аз нямам.
Аз искам да се доближа до човека, но аз не съм белетрист, който моделира човека, както си иска. Трябва да възстановиш максимално времето и запазиш документалните средства. С абсолютното изискване те да се припокрият, да няма луфт между тях.
– А изкушението да се измъкнеш от документа, да „пуснеш“ малко „кинце“, малко „художество“, нещо „по-така“, по-зрелищно?
– Където има „благодатна“ възможност да се измъкнеш от документа, възможност за „кинце“, да можеш да го жертваш „кинцето“, за да останеш верен на документа. Филмовото решение може да не е толкова ярко, но стои стабилно, ти си сигурен в него. Но ако оставиш документа без отношението, той ще си увисне. Въпросът е да можеш да се отказваш от примамката, от изкушението на художественото решение и да се довериш на документа максимално и на неговата изразителност.
– Твоята намеса не нарушава ли реалната тъкан на реалното време, реалния живот на реални хора, като се вмъкваш вътре с киното си?
– Нарушавам. Нарушавам, да. Но защо да не наруша? Иначе ще си мине и замине, и нищо няма да остане… Ако не се намесиш със своето си отношение, казват – днешно отношение, но то може да е и онзиденшно – ако това го няма, ако ги няма обстоятелствата, които са го формирали по един или друг начин, няма смисъл.
– Историята не е нещо, което седи някъде там. Всичко, което е било, се проектира днес, всичко, което става днес, то има своя корен във времето и не можеш да го отскубнеш този корен. То не е могло да не стане. А може би е могло…
– Невинаги директно можеш да съпоставиш. И в това неуловимо движение и проектиране трябва да уловиш човека все едно, че е до тебе.
– Ти казваш, че най-измамни са очевидните близости между миналото и сегашното.
– Да, да! А то си има близости, въпросът е да го разчистиш от случайни прилики. И защо само история? Документалното кино е едно гранично състояние между изкуството и науката.
– Това е определението на Йосиф Хербст за публицистиката.
– Дълго време се смяташе, че публицистиката е или историческа публицистика, или пряка агитация – да се агитираме за съветска власт! Едно схващане, което постепенно се разчупи. А Хербст го е разчупил много преди нас.
– Каза „случайни прилики“. А спекулации? Фалшификации?
– Сега това е на мода! Някакви факти, някакви истории, някаква истина, моля ви – в коша (махва пренебрежително с ръка)! И понеже хората не знаят, и все по-малко знаят, и все по-малко ще знаят – това, което казвам, ме плаши – всичко минава! Минава за истина, за история, за кино! Тютинка! (б.а. – „тютинка“ е любима дума, с нея Юли произнася най-тежката присъда). Някои го правят преднамерено, други – от невежество, трети от мързел, от мърлящина.
– Каза, че емоцията, ако не умира, то заглъхва, остарява.
– Износва се.
– Обаче остава патосът на разума.
– Може ли да се говори за патос на разума?
– Може… На гръцки патос означава страдание.
– Значи всичко си е на мястото…
– Аз си мисля, че миналото, настоящето и бъдещето съществуват едновременно, че няма граници между тях, няма стени, минават едно в друго. Времето е едновременно.
– Така е. Не може да ровиш миналото от интерес към самото минало, без погледа на съвременника. Не може да гледаш на историята без очите на съвременника. Не може да гледаш съвременника, без да те интересува какво има зад него, с каква огромна тежест е натоварен. Аз мисля, че човек живее в няколко пласта. Живее в сегашния момент и във всичко преди него, и във всичко след него. Но понеже това зад него е на фрагменти в паметта, не можеш да откъснеш човека от момента. Знаеш ли какво интересно нещо може да се направи за двата живота на човека, паралелни. Аз си пия кафето, отивам на пазар, заминавам за Париж, това вече се е случвало, то е в мен, то не престава да съществува. Миналото е в човека. След всеки човек има такъв шлейф от минало… Но не всеки може да го понесе. Някой го къса, реже го и…
– Вика „Айде стига“… И връзката е прекъсната…
– И то се отнася не само за личност, а за нация, за история, за народ…
– Чакай да те питам аз тебе – защо българското време винаги е 12 без пет?(б.а. – в „Българско време“ градските часовници са замръзнали на 12 без 5.)
– Защото винаги е преди дванайсетия час. Защото винаги до дванайсетия час остава съвсем малко.
– Но все не стига до дванайсетия час.
– Никога не стига.
– Защо не стига?
– Защото българската съдба се оказа такава, знам ли. Стигаме до някакъв час, викаме „Дойде дванайсетият час!“, „Той е!“, оказва се, че не е той.
– И времето минало.
– И пак отива в 12 без 5… Може часовникът ни да е изостанал…
– Историческият. Сега часовниците не показват нищо. Спряло ли е българското време?
– Не, то не може да стигне до тоя праг и не може да го преодолее. Стига, но не може да го прекрачи…. Човек не може да види точното време в българската история. Това е. Винаги смятаме, че имаме още пет минути до 12-ия час. Винаги си мислим, че още имаме време, пък…
– Народопсихология…
– Тая народопсихология! Тия лафове – „абе, българите сме такива и такива“, „подлите гърци“, „сърбите ни мразят“… Ние, българите, не сме тези българи, които са били преди. И тия наслагвания, исторически наслоявания, създават някакъв образ, който размива автентичността на характера. Да съдиш за нещо, което е станало, е било причинено при определени обстоятелства, от определени хора и т.н. с мярка от друго време, просто е невероятно…
Има трайни неща в характера, създадени, образувани – общността, общата съдба, душевността, но основното е как тоя народ е реагирал на тези обстоятелства – обществени, исторически, катастрофи, падения, войни. И това се дооформя, доформулира от тези, които се наричат интелигенция и духовни водачи. Ако те сполучливо и точно са уловили същността, тога-ва те са оформили някаква народопсихология…
Тук помага и литературата, тя пък и деформира, естествено, не е длъжен авторът да гледа с лупа, той си прави това, което иска, както на сърце-то му лежи и току виж, че деформирал нещо, някаква черта. Талантливият най-точно го долавя и го лепва, и то придобива стойност трайна, и тая черта е съставила образа на народа. Едно е останало, друго се е промъкнало, трето се е затлачило и после – „Не сме народ“ и прочее. Понякога си казваш „Прав е дядо Славейков“. Друг път – „Не, не е прав!“. А то стои със страшна сила върху нас и няма мърдане. Рекъл го в три думи, обичал да събира гатанки, и стои, и не мърда това, и винаги към него се връщаш, и е мъчително, и не можеш да го преодолееш…
Трябва духовен първенец, за да измъкне от тая яма други качества, други черти, да синтезира тоя народ… Заниманията с народопсихологията – това е опасна работа. Един ще те нарече националист, друг – национален предател…
Напред-назад във времето
Всичко започна преди много години в студия „Екран“. Днес студията я няма, една банка я изхвърли, обаче банката фалира, което си е едно малко отмъщение…
Лятото на 1975-а, студия „Екран“. В едно стайче, колкото килер, с капеща чешма и кипяща кафеварка разговаряме с Юли за първи път. Той се върти като дервиш и премята крак връз крак, и кърши ръце притеснително, защото му съобщавам, че ще пиша дипломна работа за него, чешмата капе, кафеварката пухти, а той проточва умилителен глас: „Няма ли кой да я оправи тая чешма!“, и после, някак подозрителен: „И какво? Дипломна работа?! Ама защо?!“… И някой непрекъснато влиза и излиза, сипва си кафе. „Интервюирате ли се? Добре! Добре!! Момиченце, не го оставяй да се измъкне!“…
Още не подозирам, че пред мен стои моят учител по документално кино. Че това е началото на едно щедро, благодатно, близо 40-годишно приятелство – приятелство с един мъдър, дълбок, деликатен, проникновен творец, с излъчване на аскет и схимник, с един жив, неуморен, търсещ, благороден, възхитителен дух. И – разбира се! – искрящата Искра Божинова, концептуален кинокритик и неуморим присмехулник; и прекрасното дете Бела, което си отиде толкова рано, защото Господ има нужда от ангели…
Още не знам колко битки ни предстоят – в киното, в журналистиката и въобще; че ще бъдем заедно в Русенския комитет и в Клуба, по дисидентски сбирки и тайни събрания; че аз, един безработен, безпаричен и безквартирен врабец, уволнен отвсякъде, ще си имам една отоманка в дома на Юли и Искра, при голямата библиотека, под носталгичните картини на Хосе Санча…
Всичко това е някъде напред във времето… Чешмата капе, кафеварката свисти и пръска, аз си записвам в една тетрадчица.
„В началото исках да уча журналистика, но слушах Бела Балаш във Филмовата академия и си взех решението. И отиваме в „Барандов“. И видях гигантския бюджет на един игрален филм. Ужас! Това не е основателна причина да се откажеш. Но ако малко се бях поинтересувал от тоя магичен свят – „Барандов“! – от гримьорните, прекрасните павилиони… Като студент ми правиха пробни снимки за Павел Корчагин… Но това знание за стойността на създаването на тоя свят, направо ми изпари всичко и се върнах там, където всъщност исках – в документалното кино. Режисьорът на игрално кино може да понесе отговорността да създаде един друг свят, да се разхожда в тоя друг свят и да бъде част от него. Но това не е моето…“
Юли е последният човек, който ще разказва студентски приключения от Филмовата академия в Прага, но не е тайна, че компанията се събирала на Старе Место в сумрачната кръчма с тежките дъбови маси при пан Крейчи, който със сигурност още премята из беззъбата си уста порцеланова лула, защото пан Крейчи е безсмъртен и точи най-добрата бира – Смиховски Старопрамен, а всеки момент на прага ще цъфне храбрият войник Швейк…
Вместо Швейк цъфва Юли, както винаги със закъснение и хиляда извинения и започва поредната бирена вечер на бъдещите режисьори. И всеки път компанията настоява Юли да разкаже пак и пак тази история: Людмил Стоянов, Мария Грубешлиева, Елисавета Багряна и Дора Габе били поканени на литературно четене в Кубрат. Салонът – тъпкан, публиката тръпне да види живи тези митични имена от учебниците, и ето, излиза кметът: „Скъпи гости, имам високата чест да ви приветствам в родния град на Лили Иванова!“. Бурни аплодисменти! Багряна, доста смутена, пошепва на Грубешлиева: „Да си призная, Мери, не познавам такава поетеса“… Следва луд смях под опушените сводове на старата кръчма, смее се и пан Крейчи, който знае наизуст тази история и може да я разкаже на български…
Вече е в София, с диплома в джоба. Объркан е, не знае откъде и как да започне. И му възлагат да прави реклами. И прави той една реклама за ТАБСО, с актьор, Стефан Илиев. Прави втора – с Константин Коцев, който едва ходи, лошо му е, обаче – хоп! – бутилка минерална вода и става като нов. Прави трета реклама – за млекоцентрала „Сердика“ с една нарисувана крава, която отначало се сърди, задето ѝ взимат млякото, но после е доволна. „И тогава в „Народна култура“ излезе убийствена рецензия: „Кравата е доволна, ама зрителите не са доволни“. „Съсипа ме!“, казва Юли и грейва в сияйна усмивка. И добавя: „Човек не трябва да се захваща с неща, които не знае, не разбира и не го вълнуват“…
И тогава се появява Стефан Продев със сценарий по своето великолепно есе „Дни“…
Един дневник
(фонограма 2005-а)
– … Аз мислех за димитровската тема. Отначало нямах отношение към нея, после реших, че около тая тема трябва да се разчисти, че в живота на тоя човек е имало страшно важни неща, трагични. И ми беше интересно дали са го променили. Не са. Странно. Сега още повече стои този въпрос – от героя на Лайпциг ‒ трак! – палач. Това пространство е заето от живот, от история и трябва да се изследва, да се дешифрира, както казваш. За неговия дневник си мислих, дето ти ми го даде. Дневникът е най-съкровеното нещо. И когато човек го пише, не знае дали някога ще го четат, или ще послужи за нещо.
– И дали някой не го чете в момента…
– Този случай май е такъв… Той заключва дневника и някой идва, и попрочита нещо, снима и някъде го разглеждат, тълкуват го. Дали е знаел?
Сигурно е знаел. Въпросът е дали Сталин е знаел, че Димитров знае, че му четат дневника. Страшно интересно! Може да стане такъв филм! Той пише общи неща, а съкровените ги няма. Много рядко. Но защо не е написал какво мисли! Защото е знаел, че оня ще го прочете, а пък оня… И се завързва едно нещо, което не знам дали е подвластно на документалното кино. Страхотно е! И това може да запълни тая пропаст между героя от Лайпциг и палача… Бате Анко (б.а. – операторът Иван Цонев) се беше навил да открием една снимка, в която Димитров е с пура в ръка и се оказа, че са махнали пурата от снимката! Или една снимка, от която бяха „изчистили“ един човек. Или създаването на тая митология, която гради, гради, гради и виждаш, че това трябва да се смъкне, да се разруши, за да можеш да се занимаваш с човека нормално.
– Цитат: „Юлий Стоянов цял живот демитологизира!“
– А защо да не демитологизирам! Ако не можеш да смъкнеш всички тия неща, няма да откриеш човека! Едно нещо го сложихме от дневника, но не се разбра много: „Стоя в Германия, много е трудно, сам съм“. Защо сам, защо толкова трудно? Ами това е гигантски риск да застанеш срещу Сталин и да искаш да се промени отношението към социалдемокрацията… На снимките Жорж Коньо (б.а. – френски философ и публицист, участник в Съпротивата) каза: „Това не беше лозунг за него, беше го преосмислил, беше лично негово усещане“. Дали е искал пред себе си да бъде наясно? И тоя страхотен театър под носа на Сталин!
– Човърка те социалдемокрацията, ренегат такъв!
– И да видиш резил! Преди 1989-а попаднах на една книжка на Бернщайн и просто дъхът ми спря. Бернщайн! Опортюнизъм! И го чета, и с най-голям ужас констатирам, че съм съгласен с него! Мамо! И каквото и да го правиш, тоя човек е прав! И си мисля какво нещо е осакатяването… А сегашното осакатяване… А после си казвах – как една партия, комунистическа, за една нощ става социалистическа, ставаш сутринта и си изми-ваш лицето. Но при Димитров не е било за една нощ…
– Той е голяма загадка, тоя негов дневник – хем толкова дебел, хем толкова празен…
– А защо празен? Той ти дава повод да надзърнеш в празнините. Главното в тоя дневник е това, което го няма. И сега един филм…
– За нещо, което го няма?
– За това, което е там и за това, което го няма – защо го няма. То не е случайно…
– Искаш да направиш документален филм без документ?
– Той и документът може да те излъже като едното нищо. И това е работата на документалното кино – да проникне в него, зад него, да осветли тънките, личностните неща, да ги извади, да намери другите документи, да намери връзката. Тук е невидимото! Документите си имат своя живот, своя съдба и своето място, единият казва едно, другият друго, съпоставящ, историята признава само такива съпоставки и проверки. И да го превърнеш в образ! Представи си какъв филм може да стане!
– Сетих се нещо! Нали знаеш, че много от писмата от и до Левски ги няма, изгубили са се някъде. И Крумка Шарова направи цяло изследване по съществуващите писма и податките в тях за това какво е станало във времето между тях, в тези изгубени за историята отрязъци, защо е станало, защо Левски е реагирал по точно определен начин, защо еди-кой си му е отговорил еди-как си…
– Виждаш ли! Това е! Страхотна си! Имаш ли го това изследване?
– Да. Ще ти направя едно копие.
– Ей, светна ми! Като снимахме „Равносметки“, намерихме тефтерчето с телефоните на ЦК и Димитров си записал телефона на Берия в дневника. Въпросът е не само да гледаш, но да виждаш. Какво носи телефонът на Берия? Колко пъти е въртял на Берия той? Защо? Да топи някого, както мислят някои? Или да освободи някого, както се оказва в крайна сметка – това се доказа. И даваш на зрителя възможността всички тия варианти да си ги прекара през главата.
– Разчиташ на просветения зрител, но точно той е на изчезване.
– Така е. Някога си казвахме – каква работа може да свърши телевизията, просветителска! Да се просветли тоя народ! Но не! Свикваме с шоуто, всичко да ни е смляно. Абе, кой ще седне да чете, бе, аз ще погледна в Интернет… И остава телевизията. С изненада констатирам колко много документално кино има в телевизията – към три през нощта, към четири… Ето ви го документалното кино. К`во искате?!…
– Опасно е документалното кино, затова – под миндера…
– То е и публицистика, и изследване, и народопсихология. Викат – абе то е за малцина.
– Като камерната музика. Макар че документалното кино трудно можеш да го наречеш камерно.
– Предметът му е мащабен, аудиторията – камерна. Но идеята за просветителската мисия на документалното кино пак излиза. Виждаш как говорят хората, какво става с децата им, какво става с училищата, как потъват нещата, как цели исторически периоди се губят. И абсолютно никакво отношение към миналото… Или отношение спекулативно…
Всички стари жертви, антифашистите, са потънали, времето ги е отдалечило, дошли са новите жертви, които са по-парещи, но и те си отиват. Жертвите на фашизма са жертви народни, събирали са почитта на хората, това е нормално и спонтанно съчувствие и човешко отношение. Когато бяха институционализирани, престанаха да се занимават с тях.
И дойде времето на жертвите от борбата против кое? Против комунизма. Дето го няма!…
И това, което не мога да понасям: „И беше направен геноцид на интелигенцията!“. Чакай бе, джанъм, 1925-а година не е ли геноцид на интелигенцията! А 1941–1944? След 1944-а маса хора отидоха, това е факт. Но не можеш да твърдиш, че едното е геноцид, а другото не е! „Нашите“ жертви са добри и чисти, „вашите“ – гадове… И тази нелепа история с разрушаването на паметниците, с правене на нови. Виждаш, че този човек е убиец, получил е възмездие, но му правиш паметник и събаряш паметниците на неговите жертви.
Народът не ще да се занимава с жертви. Тръгнали, загинали, малко жал и толкова. Мине време, кръвта отминава, скръбта потъва, забравя се, вадят се други жертви, употребяват ги и ги забравят… Винаги ще знаем своите жертви и няма да знаем за другите. През това разделено общество е минала браздата на революцията. Викат – кога ще се запълни тая бразда, кога ще има помирение. Няма да има помирение. Испания не е пример, не е модел, не е ли ясно, че това е фалшиво „помирение“, на ужким!…
От Ковачевица до Малага
В началото не знаех, че е син на Людмил Стоянов, на същия Людмил Стоянов, който винаги ми е изглеждал мраморен, като застинал, някак далечен и отвъден. Разбрах малко по-късно. И се втурнах да го препрочитам, щото като си тръгнал да пишеш за някого, трябва да знаеш откъде идва, нали? И през деня гледаме с Юлий неговите филми, обсъждаме ги, а вечерта чета „Холера“, „Мехмед Синап“, „Сребърната сватба на полковник Матов“, „Милосърдието на Марса“… Тия дни пак се върнах към Людмил Стоянов. Какъв колос! Забравен, захвърлен… Какво разхищение! Каква величествена безпаметност! Който днес иска да чете Людмил Стоянов – при антикварите или в интернет, но… на руски! На български в интернет има откъслеци. А световната критика подрежда „Холера“ до „Огънят“ на Барбюс, „На Западния фронт нищо ново“ на Ремарк и „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей…
Людмил Стоянов е псевдоним на Георги Стоянов Златаров. Само един приятел от фронта помнел, че рожденото му име е Георги и всяка година на Гергьовден му изпращал поздравителна телеграма. За велико удивление на Мария Грубешлиева… Баща му Стоян – ще го видите тук на една снимка – е третият седнал от ляво на дясно. Та този достолепен учител от Ковачевица е дядото на Юли. Един кусур имал дядо Стоян – беден бил.
Бъдещият академик пристига в София, работи в някаква тухларна, за да си плати мизерната квартира, когато не мъкне тухли, е парламентарен репортер за „Пряпорец“, завършва философия в Софийския университет, после – архитектура в Лемберг, ама за кой Лемберг става дума – не знам, това е старото име на Лвов (докато е под австрийска власт), но има Лемберг в Германия, във Франция, в Швейцария. Все пак – Лвов, мисля.
После – трите войни, мухлясал хляб, кални окопи, холера, кървави бинтове, войнишки бунтове… После заедно с Гео Милев редактират „Везни“; с Иван Радославов и Теодор Траянов редактират „Хиперион“; пише в „Юманите“, в „Щит“, „Брод“ и „Кормило“.
През 1935 г. в Париж участва в Първия международен конгрес на писателите в защита на културата, и във Втория конгрес – в Мадрид и Валенсия през 1937 г. Световната преса оценява конгреса в Париж като „най-значителното събитие от времето на енциклопедистите“ – 5 дни, 10 заседания, над 250 писатели от 38 страни!
Писателите основават Международно сдружение за защита на културата. Защита от какво? От фашизма, разбира се! Словото на Людмил Стоянов е изпратено с бурни аплодисменти, избран е в Бюрото заедно с Ромен Ролан, Андре Жид, Анри Барбюс, Хайнрих Ман, Томас Ман, Ана Зегерс, Селма Лагерльоф, Бърнард Шоу, Синклер Люис, Иля Еренбург, Михаил Колцов, Егон Ервин Киш, Максим Горки, Луи Арагон, Валйе Инклан, Пастернак, Мартин Андерсен Нексьо, Андре Малро, Исак Бабел…
След конгреса издава книгата „Съвременна Европа. Фашизъм – култура – антифашизъм. Дневник на едно пътуване до Париж“, художник – Борис Ангелушев. Книгата е безценен документ, тя е и публицистика, и пътепис, и репортаж – свидетелство за онова знаменито време на могъща духовна съпротива срещу фашизма. Неслучайно Людмил Стоянов е написал посвещение: „На Андре Жид, чиято дейност срещу силите на мрака и обществения застой се адмирира от интелигенцията и напредничавите народни множества във всички културни страни“.
А след конгреса в Мадрид през 1937 г. Людмил Стоянов е арестуван. И както си му е редът – забранен за печат.
Казват, че бил мълчалив, съзнателен самотник, в своите старомодни костюми, обвит в цигарен дим, седнал до ламперията, в дъното на кафене „Цар Освободител“, преди да го разрушат, същото кафене, където някога, много отдавна, водел своя син, малкия Юли, и отговарял на безкрайните му въпроси, обяснявал му, че онзи мъж с лице на смъртник е Йовков, а това там е леля Лиза, Елисавета Багряна, поздрави я, бъди кавалер…
Не, не си мислете, че хвърлянето на Людмил Стоянов в забравата е привилегия на днешните глупаци. Не! Днешните глупаци просто продължават започнатото от вчерашните глупаци; от онези, които в 70-те години, а и в 80-те, когато Людмил Стоянов вече го няма – не могли да понесат нито неговия европейски мащаб, нито неговия интелект, нито неоспоримия факт, че Гео Милев и Людмил Стоянов са родоначалниците на българския модернизъм и символизъм; че е неразделна част от две изключителни творчески поколения: Дебелянов, Ясенов, Гео, Хербст, Траянов, Лилиев, Чавдар Мутафов, Сирак Скитник, Николай Райнов, Хрелков и после – Йовков, Елин Пелин, Фурнаджиев, Разцветников, Каралийчев, Далчев, Вапцаров, Димитър Димов, Димитър Талев; правели се, че не съществува; не го и канели на международните писателски срещи, което е тъпо; подминали надменно неговата 100-годишнина, убедени в безсмъртието на своите бюрократични постове; и, разбира се, за собствено оправдание, характеризирали го като догматик някакъв, като схоластична отломка; а той продължавал да живее във високите измерения на духа и познанието, тъй недостъпни за техни йерархични величества…
Те са същите, които ще спират филмите на Юли и ще го обвиняват в нихилизъм! Юли мислеше да пише книга за баща си, по цели дни четеше в Народната библиотека, записваше си в една тетрадка с неговия ситен почерк, къде е тая тетрадка – не знам…
А майката на Юли? Коя е ТЯ? Юли няма спомен. Защото ТЯ е починала твърде млада от туберкулоза, на 25 години. Ема! Изящна, прозирна, прозрачна. Единствената снимка Юли пазеше като икона… А лъчистото дете Бела! – поразително копие на Ема… Заедно с деликатния характер Юли ще наследи от майка си и болестта и ще го изпратят в Копривщица, в гимназията за деца с белодробни проблеми.
А Хосе Санча? Той пък откъде се взе? Ами от Малага се взе, от Лондон и Париж през Москва, Берлин и Мексико до София, Мадрид и Виена… Иде реч за знаменитата испанска фамилия Санча, дала на Европа за три века 20 художници.
Синът на Франсиско – Хосе Мария де Санча и Падрос, антифашист, след разгрома на Републиката емигрира в Москва. И тук среща една българска студентка по литература, Анелия, дъщеря на Людмил Стоянов от първия брак. Хосе участва в отбраната на Ленинград, след войната е в Мексико и Лондон и най-сетне – в София. Илюстратор, плакатист и сценограф, един от основателите на Сатиричния театър, автор на емблемата на театъра – „Кукерчето с камшика“, в киното работи с Боян Дановски, Захари Жандов, Валери Петров, Анжел Вагенщайн; художник на филмите „Септемврийци“, „Празник“, „Точка първа“, „Земя“ и – разбира се – на „Звезди“ (режисьор Конрад Волф), който получава Специалната награда на фестивала в Кан (1959).
Дъщерята на Хосе – Алисия Бланка, и нейният син Бенямин продължават великото пътешествие на две фамилии в изкуството, пътешествие, започнало в Малага и Ковачевица…
Есе. 1930-а.
Юли тъкмо се е родил. Людмил Стоянов пише в „Литературен глас“ убийственото есе „Защо искам да емигрирам“.
Ето един откъслек:
„Пирамидата на обществения и държавния механизъм е тъй зле нагодена, че ония, които успяват да се покачат на върха, минават обикновено през трупове и счупени кости. Народът се третира като чуждо „население“, властта се разполага като в чужда страна. Кой е насаждал това гражданско „възпитание“, кому тежи тази отговорност? Оттук ожесточението на всички против всички, липсата на морал и човещина, изпъкване на утайката, на онова, което има силни лакти и неизмеримо нахалство, заедно с всички противоречия и неизлечими рани, които това положение създава в обществения организъм.
Ако състоянието в обществения живот е мерило за морала на отделните граждани, трябва да заключим, че изобщо всички морални устои в душата на отделната личност са разклатени и съзнанието ѝ помътнено, за да не вижда пропастта, която всеки ден се отваря по-дълбоко. Нещастието е, че отделната личност е безсилна да се бори със злото, което я завлича, подхранвано за цели и задачи, чужди на народния живот…
От това следва, че народната душа ще остане и е останала чужда на оня духовен растеж, който подхранва творческите сокове на нацията. Оставен да се развива не по своя характер, да харчи енергията си за химерични и антинародни цели, преди да осъзнае елементарните морални ценности, той все повече затъва в грубостта на инстинкта. Лъган от водачите си – същата тази душегубителна „интелигенция“, чийто съюз с дявола е осветен с множество антинародни катастрофични актове, – разуверен в надеждите си, днес той е зле настъпен, с убита воля и разколебана болна душа… Когато един народ достигне до състояние на духовно вцепеняване, на вътрешна каталепсия, това значи, че камбаната за неговото погребение е ударила“.
Нямам какво да добавя.
„Искам да съм камера!“
(фонограма 2005-а)
– … Ако не беше бай Захари Жандов – „Един ден в София“, „Хора сред облаците“, „Един забулен свят“ – документалното кино щеше да загине, ако я нямаше тая жилка.… В документалното кино бяха вперени едни зорки очи, струпваха се едни комисии, едни съвети и почваха – това да падне, това да падне
– На тебе казвали ли са ти?
– Казвали са ми.
– Какво да падне и откъде?
– Различни неща… Снимаме, снимаме, снимаме едни импровизации – и трак! – това да падне! Цяла драма, цяла нощ не спиш, да го направя ли, какво да направя, казваш си – за да остане това, ще го направя. За да се спаси филмът за Александър Жендов, нещо трябваше да падне…
– Какво отрязаха?
– Критиките за Жендов, партийните… И като скочиха…Снимам Стефан Цанев, Любо Левчев, Коцето Павлов, четенията техните. И на съвета – това да падне. Аз викам „Ще осакатим работата!“. Тогава те казват – няма да излезе. Има колеги, на които цели филми така – фют! на рафта. А аз като човек компромисен – все пак нещо трябва да излезе, мъничко да е, трябва да излезе, да го има, да се знае, че го е имало това четене и тия тримата ги е имало. И гледам филм за Коцето Павлов, и виждам откъса, който съм заснел, че го има. Дали това оправдава компромиса? Това не може да оправдае поведението ми по принцип. Съзнавам, че тая позиция е била погрешна, но това беше като катарзис, филмът за Коцето – видях, че е имало смисъл да запазя, каквото може да се запази. Мисля, човек трябва да се пребори да остане цялото. Знаеш ли какъв проблем е?
– Знам и още как!.
– Ама какво ти говоря! „Любен Каравелов“ поседя на рафта.
– Защо?
– Антиреволюционност намериха! Апология на еволюционната теория било! Защо го спряха, да ги пита човек.
– Обаче филма го има!
– Понякога се получава. „Дъщерята на посланика Дод“ (б.а. – Марта Дод, дъщеря на Уилям Дод, посланик на САЩ в Берлин по време на Лайпцигския процес) аз не очаквах, като ми казаха как се е посрещнал в СССР – едно към едно. Говориш за Хитлер, пък се разбира друго. Просто се гръмнах. Колко отчетливо е стояло, не като алюзия. Това е позицията „думам ти, дъще, сещай се, снахо“.
– Добре, че „снахата“ понякога е недосетлива…Мислеше да правиш филм за писателското кафене „Цар Освободител“…
– Аз нямам право, аз съм по някакъв начин участник. Моят поглед е изпод масата, впечатленията ми са такива.
– Какво ставаше, докато беше под масата?
– Ами какво ставаше… Питах кой кой е. Йовков си спомням, жълт–зелен, малко преди да почине. Добри Немиров, широка душа (разперва ръце), винаги ме черпеше, купуваше ми един „маршал“… Имаше един, бегло си спомням, загина 1949-а, хвърли се от Дирекция на милицията, казаха че се е хвърлил, но той съвсем не се е хвърлил сам. Богат човек, образован, чичо на Атанас Славов, поддържаше комунистите интелектуалци. Каква личност! Всичко беше отишло за каузата – фабрики, всичко…Той е от патриотичните индустриалци. Пратиха го в Англия да сключва първите търговски договори…
Имам много бегъл спомен от Цвети Иванов, детски. Той тогава е за-почвал като литератор, като журналист. Толкова светъл образ… И когато се оказа, че той е в лагер, значи от лошите, социалфашист, така казваха, и едно трепване в мен тогава… Много гадно беше… Един светъл ум, човек разумен, симпатичен… Най-интересно пише за кафенето Константин Константинов. Има нещо магнетично в това кафене. Даже като става дума да се възстановява – кои ще се съберат и как ще се съберат… Не може. Други са хората, друго е времето, други са интересите, атмосферата е друга, ако изобщо има атмосфера…
– Кой е най-големият комплимент, който си получавал?
– Като завърших „Площадът“ и Божинова (б.а. – Искра, съпругата на Юли) вика: „И за какво беше това, толкова работа, такъв монтаж, какво си направил, нищо не си направил!“. А аз съм се мъчил като грешен дявол да събера всички тези хроники, да изглежда все едно, че не са пипани с пръст! И това беше такъв комплимент! Това е като работа на реставратор. Да остане такова, каквото е. Да го има образа на времето.
– На теб ти се носи славата, че като хванеш нещо, тема или човек и докато не го изсушиш като чироз…
– Това Божинова го измисли! Това е на Божинова работа! Като тръ-нах да правя филма за Стефан (б.а.– „Като на кино“, за кинокритика Стефан Власков, арестуван след 1944 г,. едва 16-годишен, „грях“ – обича американското кино, хвърлен в Белене, смазан, подписва декларация за сътрудничество с ДС), такива като Божинова му шепнат: „Внимавай, Юли каквото хване, го изсушава“. А Ицко (б.а. – Финци) вика: „Пусни малко материя, пусни малко материя“… А после казаха, че филмът бил сочен…
– Преди казваше, че те е страх да работиш с живи хора, понеже са притворни.
– Да.
– И могат да се представят, както си искат, да те подведат.
– Някои.
– Със Стефан преодоля ли този страх?
– Той не е човек, който иска да мами! Такива хора са рядкост, той е от изключенията… Без Ицко нямаше да се справя. Той беше вместо мен.
– А Валери?
– Като почнахме с Ицко „За възможността да се живее“, Божинова вика: „Събрали се трима старци-разбойници кино да правят!“. Валери пък съвсем не може да мами, той е висок дух… Отдавна исках да направя филм за Валери, много се колебаех как да стане, нали знаеш – снимаш филм за някого, пък той ходи насам-натам, пък ти уж небрежно, някак случайно го „хващаш“ как се качва в трамвая… Кое е по-важно – Валери да ходи насам-натам или да говори, да каже тези важни неща, които само той може да каже. И затова Валери стои пред камерата и каза по своя си начин и със своето си присъствие неща, които не е казвал – за литературата, за историята, за себе си. Всяка негова дума е важна. Защото Валери не е просто „говореща глава“. Валери е мъдра глава!
– Защо си избираш точно тези герои?
– Преди ги избирах, защото приличаха на мен или защото исках да приличам на тях. И защото страшно ме интересуват.
– Кои приличат на теб? Жендов?
– Айде сега!
– Г-н Възхищение?
– Е, хайде сега!
– Разбрах! Моите почитания, г-н Възхищение!
– Харесва ми такъв човек… Студено е, пък се сгорещих и се притесних…(съблича си якето, което е уникално събитие при неговата зиморничавост). Одеве спорехме с Искра – не може да се прави само на противопоставяне един филм, един образ. Но и на търсене на слабостите му, ако щеш, към какво се приобщава, от какво се увлича, пристрастията му, които правят цялата тая човешка материя. Защото иначе можеш да го изведеш като линия (прави жест) и да изчезне.
– Тебе кои пристрастия те привличат?
– Това са идеали, вярност към идеи. А за г-н Възхищение ми викаха – какъв е тоя човек! Унищожили го, здравето му взели, живота – той възторжен! Те ми викат к`ъв е тоя, пък аз си правя, каквото си мисля за човека. Именно тоя човек, с тоя характер, е погинал там, в Колима – за мен това беше. Дал си е живота – и после космически мрак. Даже няма паметник, за да го разрушат след това… А един ми се закани: „Ах, ти, либерална душичка!“…
– Искал ли си да бъдеш камера? Като бай Захари Жандов?
– О, това е страхотно! Да! Страшно искам! Ей това е! Знаеш ли къде го усетих? И се ядосах, че не съм. Когато Стефан ме заведе в архива, щото не вижда, да му чета досието. И си казах – камера трябваше да бъда. Защото това, което видях на лицето му, първото впечатление беше потресаващо. И тогава си казах – аз искам да бъда камера! Окото ми да бъде камера, да улови всичко! Да снимам, да снимам, да снимам!…
Патосът на разума
Казват, че Юли Стоянов е аскет. Аскетизмът е в изказа. Внушението е полифонично.
Казват, че каквото хване (човек, събитие, факт), първо го изсушава като чироз. Или стафида. Нищо подобно. Той просто разчиства пластовете на предразсъдъците, наносите на общоприетото полупознание, митологията на незнанието, идеологизираните подобия, подменили истината. Точно тази „операция“, извършена с абсолютната вярност към документа и прецизността на научното изследване, прави и човека, и факта, и събитието действителни. И осезаеми.
Казват, че Юли Стоянов преосмисля историята. Преди да започне да прави каквото и да е със и в историята, той я дешифрира. Той я разчита. Защото в националната и обществена памет историята съществува като нещо някъде там, като някакви стилизирани знаци и символи, маркирали пътя на времето и останали подир него. Юли дешифрира тези застинали йероглифи, тези енигми, придобили непроницаема едноизмерност. Прониква отвъд видимото, отвъд измамната очевидност на лесните аналогии, отвъд удобната символика (всяко време и всяка власт произвеждат такава приложна, самодоволна символика, предназначена да усмърти всяка живинка, мисъл и смисъл), за да извади на светло драмата и същността на времето. И на личността във времето.
Защото Юли Стоянов неизменно дешифрира историята (минала или днешна) през човека, през личността на тези, които правят историята или участват в нея така, както те искат, или така, както някой е отсъдил и осъдил за тях и въпреки тях. Юли е не само изследвач и ловец на времето. Той е смутител на затлаченото време. Всеки негов филм е едно разследване на живо, то се случва пред очите на зрителя. То е деликатно, недидактично. Режисьорът никога не натрапва своите отговори. Неговите филми не са нито илюстративни, нито разказвателни (любителите на префърцунения стил биха казали, че не са наративни). Те са концептуални.
Казват, че Юли Стоянов прави исторически филми. И това е най-голямата заблуда. Неговите филми са филми на синтеза.
За него историята не е нещо някъде там, което най-добре да си седи някъде там и да не ни се бърка на днешните работи. И най-важното – историята не е нещо, което може да бъде пренаписвано, фалшифицирано и злоупотребявано според „законите“ на временната целесъобразност. За Юли това е недопустимо. (Тази злоупотреба някои обявяваха преди, обявяват и днес за документално кино.) Той е неподвластен на най-великото изкушение за документалиста – да се измъкне от документа и да се отдаде на волни художествени решения. Юли не прави „исторически филми“. Нито исторически романи. Прави история.
Юли Стоянов избира герои и събития, белязали времето и акумулирали драматизма на времето (Захари Стоянов, Любен Каравелов, Георги Димитров, Ботев, Левски, Априлското въстание, Съединението, Балканските войни, раждането на новата конституция). Драматизъм, който отеква днес и има своите днешни проекции в общественото съзнание и националната ни съдба.
Защото миналото не само има право да се бърка в нашите днешни работи, но и настоящето е длъжно да се огледа в миналото. Защото иначе ще се скъса нишката на времето. Защото българското време, което винаги е пет минути преди дванайсетия час и все пропуска тоя пусти дванайсети час, и все си мисли, че има още пет минути, не може да бъде осмислено без всичко, което е било. Защото и „Българско време“ и „България: база данни“ не може да бъдат осмислени без „Любен Каравелов“ и „Захари Стоянов“. Без „Равносметки“ и „Към биографията на Димитров“. Без „След години“ и „По начин най-благороден“. Без „30 май – 2 юни“ и „Пътят към Йолковица“. Без „Край паметника“ и „Борислав и Балканите“. Защото преди драмата на Стефан Власков („Като на кино“) е драмата на Александър Жендов („Биографична справка“) и на Димитър Гачев („Момчето, което наричаха Господин Възхищение“). Защото при Юли епохите си разговарят и се самооткриват.
Защото във филмите на Юли Стоянов миналото, настоящето и бъдещето съществуват едновременно. Тъй както човек живее едновременно в различни времеви пластове. Между тях няма пропасти, няма стени. Те преминават едно в друго, обясняват се взаимно и взаимно се допълват, миналият ден предопределя днешния, днешният има корени в миналото, които не можеш да отрежеш и да захвърлиш, защото значи да захвърлиш част от себе си и от собствената си история. Пък и какво ще стане, ако някой утре реши да зачеркне до скъсване листа, на който ние пишем днес?
И ако се опитаме с две думи да определим филмите на Юли, те са „едновременното време“. Но колкото и да изглеждат всеобхватни, само тия две думи няма да ни стигнат. Трябва да прибавим още нравствен максимализъм, благородство, аристократизъм… И едно почти изтръгнато самопризнание, че Юли е самият господин Възхищение, интелектуалецът, завладян от патоса на разума.
Най-бързо в документалното кино остарява емоцията, казва Юли. Остава мисълта. Остава разумът. Остава патосът на разума. А на старогръцки „патос“ означава страдание. Страдание от познанието. Това е, което остава. „Значи всичко си е на мястото“, казва Юли…
Б.а. Разговорът с Юли (откъсите по-горе) е от 2005 г.. Най-вероятно. Фонограмата е запазена по чудо. Завършва с „Виж втора касета!“, но къде е втората касета – един дявол знае. Тя и първата е „някъде там“, в моя безпорядък.
Филмография
„Дни“ (1964) – „Златна роза“, Варна 1966;
„Другарска среща“ (1966) – Наградата на критиката, Варна 1966;
„Панаирът в Лайпциг“ (1966);
„30 май – 2 юни“ (1967) – Наградата за режисура, Варна 1966;
„Път през годините“ (1968);
„Биографична справка“ (1969);
„100 години БАН“ (1969);
„Началото“ (1971);
„Призивът“ (1972) – Наградата за документален филм, Кюстендил 1972;
„Захари Стоянов“ (1975) – „Златен ритон“ и Наградата на СБФД, Пловдив 1976;
„Празникът“ (1976);
„След години“ (1977) – Наградата на БНФ, Пловдив 1977;
„Любен Каравелов – материали от едно проучване“ (1979) – Наградата за документален филм и Наградата на критиката, Пловдив 1978;
„Професия“ (1981);
„Поминък“ (1981) – „Сребърен ритон“ за двата филма, Пловдив 1981;
„Към биографията на Димитров“ (1982) – Голямата награда, Лайпциг 1982, „Златен ритон“, Пловдив 1983, Наградата на СБФД;
„Дъщерята на посланика Дод“ (1985) – Наградата на Съюза на журналистите, Москва 1985;
„По начин най-благороден“ (1985);
„Момчето, което наричаха „Господин Възхищение“ (1987) – Специалната награда, Пловдив 1987;
„Пътят към Йолковица“ (1988);
„Разкрасяване на градската среда“ (1989) – Наградата на София 1989;
„Около паметника“ (1991);
„Борислав и Балканите“ (1993);
„Българско време“ (1995);
„Като на кино“ (1999);
„България: база данни“ (2004) – Специалната награда на „Златен ритон“, Пловдив 2005;
„За възможността да се живее“ (2005),
„Срещи с Иречек“ (2009).
Втори режисьор на игралния филм „Случаят Пенлеве“ на Георги Стоянов, актьор в „Случаят Пенлеве“ и „Небето на Велека“.
