Юрий Александрович Никифоров e военен историк, к.ист.н., професор в Академията за военни науки. Защитава дисертация на тема „Актуални и дискусионни проблеми на предисторията на Великата отечествена война в съвременната отечествена историография“. В момента е ръководител на научния отдел на Руското военноисторическо общество (РВИО), доцент в Московския държавен педагогически университет, лауреат на наградата на Президиума на РАН и НАН на Република Беларус (2018).
75 г. от освобождението на Европа с решаващите победи на Червената армия
„Борбата за историческата памет е борба за Европа, за европейските ценности, включително и за християнската традиция. Тази памет ни задължава и днес да воюваме за това, за което са се сражавали нашите предци, и да се изправяме срещу възраждането на фашизма и нацизма в съвременния свят,“ казва военният историк
‒ Юрий Александрович, вие писахте преди много години: „Като цяло историята на Великата отечествена война все още не е написана.“ Предвид огромния масив от исторически и архивни материали и факта, че огромен брой историци по света се занимават с тази тема, какво ви доведе до този извод? Мислите ли същото днес?
‒ Сега бих отговорил по различен начин: историята на самата война вече беше написана през 1941 – 1945 г., написана от нашите предци. Войските на Хитлер бяха победени, червеният флаг на победата надвисна над Райхстага и никой не може да го промени, това е безспорен факт. Обичайно е да се притесняваме за уж намаляващата на Запад роля на СССР в разгрома на фашизма. Но Берлин, столицата на агресора, беше превзет от Червената армия – само този факт означава повече за масовото възприемане от потомците (без значение в коя държава живеят), отколкото каквито и да било подробности – изброяване на броя на унищожените дивизии на Вермахта или ролята на lend-lease. Можете да натрупате числата, но за всеки човек в света – индийски, таджикски, колумбийски – Втората световна война завърши с превземането на Берлин от Червената армия, те ще го прочетат във всяка енциклопедия.
Тоест истинската история е написана и никой не може да я промени. Но, разбира се, ако имаме предвид работата по описване, осмисляне на събитията от войната, бих отговорил – историята на Великата отечествена война е написана като сборник от добри книги от различни автори за конкретни събития – Московските, Сталинградските, Курските битки, обсадата на Ленинград и други. Написано е и под формата на обобщаващо системно представяне в редица многотомни руски публикации, ако говорим конкретно за Великата отечествена война.
По някаква причина малко хора обръщат внимание на още един уникален слой наследство, наследено от самите участници във войната: сборникът с произведения на художествената литература от фронтоваци, фронтови поети, актьори, режисьори и киномани. По време на войната или след нея те създават огромен масив от произведения, в които войната е представена не от научно историческо положение, а от гледна точка на преките човешки преживявания на събитията от онова време. Това също не може да бъде пренебрегвано. Не може да се каже за такава литература, че всичко е просто измислица и не може да се счита за принос към описанието на войната. Въпреки че авторите са използвали подходящи художествени техники, не може да се каже, че тези хора са измисляли и писали научнофантастични романи.
– Днес за младите хора като цяло идеята за историята, и не само на Втората световна война, се формира основно от киното и компютърните игри. А там в полза на зрелищността често се жертва историческа истина, дори и без предварителен умисъл. Как всъщност да предадем действителната историческа информация?
– Би било грешка да възлагаме такава задача – а това е социално значима задача в обхвата на цялото общество – на определена професионална група историци. Това е заблуда, защото за културата у нас не отговарят историците, а цялото гражданско общество. Как да осигурим предаването на идеи за миналото по такъв начин, че да не ги преиначаваме? Основното е да се запази онази голяма историческа истина, която не може да бъде предадена чрез нито един отделен епизод или факт. Например, ние сме длъжни непременно да противодействаме срещу тенденцията за обезсмислянето на войната. За нас това беше справедлива, освободителна война, война срещу агресора. Това означава запазване на координатната система, правилните представи за най-важните смислови значения и за причините и последиците. У нас през 2014 г. дори въведохме норма в Наказателния кодекс срещу реабилитацията на нацизма, само че тя не работи, защото юристите явно не разбират какъв е нейният предмет и как да я прилагат по необходимия начин.
Задачата на ето тази система за възпроизводство на значенията е в обществото да се съхрани разбирането защо ние с право се гордеем с делата на нашите предци. Защо у нас съществува колективен образ на онова поколение, нали всеки отделен човек е могъл да даде своя принос за Победата или изобщо да не даде такъв, та нали е имало и предатели. Въпреки това, защо имаме право да говорим за колективен подвиг? И ето в този план историкът е много необходим – той задължително трябва да потвърди тези значения с конкретики. Ние прославяме воините освободители не защото навлязоха в Европа и я освободиха от фашизма. Това е твърде абстрактно. Ставаше дума за освобождаването на поне 3 милиона момчета и момичета, оцелели до 1945 г., които бяха прогонени там в робство от нашата територия. Те чакаха тези червеноармейци да дойдат и да ги освободят. До онзи момент бяха оцелели минимум и 2 милиона наши военнопленници. Ето например, моят дядо Леонид Александрович е очаквал освобождението в нацистки концентрационен лагер, да дойдат най-накрая нашите момчета и да ги спасят. А е имало и чужденци, както и евреи, от които са били изтребени 6 милиона души, а оцелелите до 1944 – 1945 г. бяха освободени от нашата армия. Ето този хуманитарен компонент на освободителната мисия на Червената армия имаше напълно конкретно спасително измерение за милиони и милиони хора в Европа, включително и за нашите съграждани. За всичко това не бива да се забравя, защото в противен случай ще се превърне просто в едно възхваляване за това колко е хубаво, че сме освободили света от фашизма. А за това какъв е бил фашизмът и защо е било необходимо от него да се освобождаваме, ние престанахме да разказваме на хората.
Затова новата експозиция на музея на Поклонна гора, към създаването на която имам пряко отношение като историк, е изградена, наред с другото, върху развитието на темата за това в какъв ужасен геноцид за народите от Съветския съюз се превърнаха хитлеристкото нахлуване и окупационният ред. И посетителят на музея трябва да осъзнае, че неправилно определя като цена на Победата 26,6 милиона души, тъй като повечето от тях нямат никакво отношение към Победата – това са хора, убити в съответствие със заповедите и разпорежданията, давани в Берлин, това са жертви на хитлеристкия геноцид. Това е цената на войната, цената на хитлеристката агресия, а не цената на Победата.
– Намира ли разбиране такава гледна точка за войната в Европа? Там все по-често наблюдаваме възгледа за войната като „борба между двама тирани“. И има мнение, че да се представя руската гледна точка, в крайна сметка е безполезно.
– На ниво професионална експертна общност, например сред немските музейни работници и историци, този диалог се води, нещо повече, ще кажа, че най-често намираме разбиране и знания по въпроса. Друг въпрос е, че собствените ни колеги в същата тази Германия не са в състояние и не разполагат с инструментите да станат изразители на руския възглед за войната в общества, които поначало са избрали тактиката на забрава.
Ето, наскоро разговарях с млад човек, той е потомък на немския комендант на крепостта Познан. Той ми каза с доволен вид: „Прадядо ми е бил комендант и честно се е сражавал за фюрера. А комендантът на крепостта през 1945 г. – това е отбраната на Познан.“ И го попитах: „И какво мислите по този повод?“ А той, без да му мигне око, отговори: „Това вие, руснаците, сте халосани, все за това продължавате да мислите. А за нас това е времето на динозаврите, аз не мога да мисля за това, защото това е много далечно минало.“
– В Европа все повече се лансира и такова мнение, че войната – това е всеобща трагедия и няма какво да се празнува на 9 май. Можем да посочим тенденциозната статия на немска журналистка за военния парад в Санкт Петербург, посветен на годишнината от вдигането на блокадата, съдържаща същите аргументи.
– В случая все пак воюваме с очевидно тенденциозно поръчково преформатиране на пространството на паметта в Европа, което агресивно е насочено към разрушаване на представите за добро и зло, към ревизия на резултатите от Нюрнбергския трибунал и насаждане на мисълта, че всички просто са жертви. Дайте да плачем, та нали няма нито прави, нито виновни. Трябва да стоим мирно до паметника на охранителите на нацисткия концлагер, защото те били застреляни през 1945 г. от нахлулите американски войници с помощта на освободените затворници, неспособни да издържат картината на труповете, нахвърляни там. И ето, вече трябва да издигнем паметник на тези пазачи на концлагера и до тях – на измъчваните от тях хора, и еднакво да ги смятаме за жертви на войната?
Всичко това изкуствено се създава със средствата на така наречената историческа политика и именно с нея ние воюваме, отстоявайки правото си на суверенна гледна точка за своята собствена история. И тук никога няма да престанем да призоваваме нашите чуждестранни колеги, техните политици и някои публични личности да се обърнат с лице към реалността. Путин говори за това през декември, когато изнесе лекция за историята на 1939 г. Защото ние не просто защитаваме правото си на руски възглед за историята на Втората световна война, а се борим срещу ето тази тенденция за преразглеждане на нейните резултати, на основите на международното хуманитарно право.
Ако разгледаме това като един вид политическа проекция за бъдещето, тогава, разбира се, очевидно е – снема се табуто по отношение на идеи, включително социални и политически практики, които са били табу именно поради това, че са били причислени към концептуалното пространство на нацизма и фашизма, което означава, че са били делегитимирани в очите на цивилизованите общества.
А борбата за историческата памет – това, както и досега, е борба за Европа, за европейските ценности, включително и за християнската традиция, защото фашизмът предполага преодоляване на химерата, наречена „съвест“.
Аз не смятам, че трябва да махнем с ръка и да не се стараем да се борим за нашето виждане за онази война. Но аз мисля, че това е задача не за историците, а за всеки, който се чувства свързан с предците си и разбира защо и с кого са се сражавали съветските хора, защо плачем и поднасяме цветя на 9 май. Тази памет ни задължава и днес да воюваме за това, за което са се сражавали нашите предци, и да се изправяме срещу възраждането на фашизма и нацизма в съвременния свят.
Източник: БИЗНЕС Online: https://www.business-gazeta.ru/article/468044