НОВ ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ ВЪЗ ОСНОВА НА УСЛОВИЯТА, ПРЕДЯВЯВАНИ ОТ ТРУДА

0
131

 THE PROGRESSIVE POST е печатно и електронно издание на Фондацията за европейски прогресивни изследвания (FEPS), с което сп. „Ново време“ установи сътрудничество. Поместените в този брой материали са съгласуван избор на двете редакции. В следващите броеве на „Ново време“  ще публикуваме редовно статии от изданието по актуални политически и идеологически проблеми пред европейската левица.

 ФОНДАЦИЯТА ЗА ЕВРОПЕЙСКИ ПРОГРЕСИВНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ (FEPS)  е мозъчният тръст на политическото семейство на социалистите и демократите в ЕС. Тя е призвана да развива иновативни изследвания, да разработва политически проекти и програмни виждания, да организира он-лайн и присъствени конференции и дискусии.

 

Ан Петифор е директор на Политически изследвания по макроикономика (PRIME) и автор на „Аргументите в полза на Зелената нова сделка“ (Verso, 2019).

 

 Кризата с Covid-19 извади наяве истината за  глобализацията. Световните лидери се оказаха неспособни да свикат международна среща на върха, за да предотвратят разпространението на пандемията и да си взаимодействат относно ваксина за хората по света – за 99-те процента от населението. Същевременно, и то противоположно на тази неспособност, държавните служители от Федералния резерв на САЩ, Европейската централна банка и Банката на Англия предприеха решителни, широкообхватни и международно координирани действия с цел да спасят единия процент свръхбогати от последиците от техните собствени рискови спекулации от март 2020 г. С настъпването на пандемията цените на активите рязко спаднаха, при което банковата система в сянка, възлизаща на 200 трилиона долара, за пореден път се превърна в системна заплаха за глобалната икономика.

Както изясни главният икономист на Британския конгрес на професионалните съюзи: „Глобализацията представлява система, която всъщност е интернационализъм, подчинен на условията на капитала“. Вместо това, социалните демократи трябва да изискат нов интернационализъм ‒ такъв, който е базиран на условия, определени от труда, от 99-те процента. Има обнадеждаващи знаци, че новата администрация на Байдън разбира това, доколкото в едно свое неотдавнашно изказване президентът заяви, че неговата администрация ще „гради икономика, която възнаграждава труда, а не само богатството“.

Икономика от страна на предлагането
с глобализиране на богатството

В продължение на десетилетия икономистите успешно обосноваваха необходимостта от икономика на предлагането, основана на три принципа: дерегулация на общественото благо, т.е. на паричната система чрез „невидимата ръка“ на частните капиталови пазари; по-ниски данъци; дерегулация на пазара на труда и други пазари и обезсилване на професионалния синдикализъм. Последствията бяха предвидими: единият процент се възползваха от дерегулацията, съчетана с публичните субсидии по линия на паричните и данъчните системи, за да извлекат огромни капиталови печалби от частните капиталови пазари, като същевременно погребат домакинствата и фирмите в планини от дългове. 

Дерегулацията на пазара на труда означаваше, че заплатите са потискани или стагнираха, което доведе до съкращаване на покупателната способност. В същото време „строгите икономии“ свиха социалните плащания под формата на държавни преводи. Спадащите доходи доведоха до ръст на частните заеми и по-ниски данъчни приходи, както и до недостатъчно потребление на местно произведените стоки и услуги, тъй като се оказа, че работниците не могат да си позволят произвеждания от самите тях продукт.  

Недостатъчното потребление доведе до натрупване на излишъци от стоки и услуги. Накратко ‒ до свръхпроизводство на вътрешните пазари. Възможности за реализация на тези излишъци бяха  открити на външните експортни пазари. Финансовите печалби, реализирани на експортните пазари, бяха насочени обратно към единия процент и компаниите под техен контрол.

Германия е класически икономически пример за недостатъчно потребление и свръхпроизводство. С падането на Берлинската стена бедността и несигурността, породени до голяма степен от „реформите“ Hartz IV от 2003 г. на канцлера Герхард Шрьодер, нараснаха съществено. Съкращаването на данъците за лицата с високи доходи и „фанатичното противопоставяне на правителството срещу сключването на заеми“, необходими за публични инвестиции измести покупателната способност в Германия от мнозинството в полза на богатите елити и техните фирми, които харчат значително по-малко, отколкото получават. Според изследването на Матю Клайн и Майкъл Петис, озаглавено „Търговските войни са класови войни“, над една четвърт от стойността, генерирана от германските работници и капитала до 2008 година, е била прехвърлена в чужбина, най-вече към европейските съседи на Германия. Германските фирми успяваха да избегнат стагнацията на своя вътрешен пазар, като продаваха на клиенти в други страни и осигуряваха дивиденти за акционерите. Печалбите нарастваха драстично, тъй като разходите (заплатите) оставаха неизменни, а приходите от износ растяха в съответствие с глобалния растеж. Естествено, тези дисбаланси между труда, от една страна, и богатството от друга, доведоха до политически напрежения и, както следваше да се очаква ‒ до възхода на крайнодесни партии, изповядващи национализма. 

Промяна на парадигмата?

За да бъде победен национализмът, за да се сложи край на цикъла на дългови инфлации и дефлации и на търговските войни, спешно е необходимо да бъде сложен край на класовите войни, предизвикани от глобализацията. Това изисква както вътрешно, така и международно регулиране и реформи за насочване към нов интернационализъм, основан на условията, предявявани от страна на труда. За целта обществата трябва да се върнат към политиките на Кейнс за стимулиране на съвкупното търсене чрез внимателно управление на паричната и финансовата система от страна на публичната власт и държавното регулиране с цел реализацията на достойни доходи, необходими за насърчаване на инвестициите и вътрешната икономическа активност, както и за държавна намеса в периоди на спад.

Промяна на парадигмата, основана на политиките на Кейнс за стимулиране на търсенето, както стана при президента Франклин Д. Рузвелт през 1933 г. и системата на Бретън Уудс от 1945-1970 г., би могла да се осъществи отново при президента Байдън.

В речта си пред съвместното заседание на Конгреса на 28 април 2021 г. президентът Байдън отбеляза, че „не Уолстрийт е изградил тази държава. Средната класа изгради страната, а синдикатите формираха средната класа.“ Във времена, когато корпоративните печалби в САЩ достигнаха най-високите за последните десетилетия нива, а заплатите на работниците останаха на най-ниските за последните 70 години равнища, той възроди постановката за „пълна заетост“. В контекста на днешните недопустими нива на неравенство концепцията за пълна заетост е радикално, а за единия процент плашещо искане.

„Що се отнася до икономиката, която изграждаме, заяви Байдън, ръстът на заплати не е вирус, а характерна черта. Искаме да постигнем онова, което икономистите наричат ​​„пълна заетост“. Вместо работниците да се конкурират помежду си за недостигащи работни места, ние искаме работодателите да се състезават помежду си, за да привличат работници. […] Това е добре не само за отделните работници, но и прави икономиката ни много по-силна. Когато американските работници разполагат с повече пари, това е от полза и за американския бизнес. Всички печелим.“
Пасивността обаче си остава риск. Съотношението на политическите сили в САЩ и в Европа продължава да благоприятства единия процент – както и националистическия нетолерантен авторитаризъм и дори фашизма, тоест – реакционният отпор срещу глобализацията. Един нов интернационализъм на труда съставлява необходимата промяна на парадигмата, ако искаме да се противопоставим на възхода на национализма. Онова, което е необходимо, са политики, които подчиняват и трансформират глобализацията в истински, кооперативен и координиран интернационализъм ‒ в полза на 99-те процента.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук