СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ПАРТИИ И ДВИЖЕНИЯ Фаза I – текстове

0
98

Фаза 1 на „Компас за социалисти“ – съвместен проект на „Диверсия“ и сп. „Ново време“, завърши успешно.

В настоящия брой публикуваме текстовете от тема „Партии и движения“.

Слагаме и началото на Фаза 2 с първите постъпили „Реплики“. Фаза 2 остава отворена до 15 септември 2021 г.

Приятно четене и продължавайте да изпращате мнения и коментари на имейл адреса на
„Компаса“:

[email protected]

 Арто Артинян

ВЪПРОСЪТ ЗА ЕФЕКТИВНОТО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ И ЛЯВО ДВИЖЕНИЕ Е ВЪПРОС ЗА ЕФЕКТИВНОТО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ РАЗЛИЧНИТЕ НИВА НА ПОЛИТИЧЕСКА БОРБА

 Акция, организирана от едно ляво движение, обозначава отхвърлянето на конкретно автоматизирано съществуване (продукт на властови доминиращи отношения), в конкретна част от ежедневието: стачка, организирана в отговор на неспазване на трудовите договори от страна на собствениците на фирма; окупация на публично пространство, провокирано от очевидната корупция на държавната власт, и т.н.

Такива най-непосредствено осезаеми и преки мобилизации срещу властните структури на капиталистите очертават контурите на тактическото ниво на политическата борба.

Следователно, тактическо действие означава да се противопоставиш и да отхвърлиш най-непосредствено възприетите ефекти на господстващите структури. Окупацията на публични пространства от леви движения в Гърция (преди и по време на „Сириза“) – в отговор на реакционната икономическа политика от страна на неолибералното правителство (и ЕС) – е изричен опит за прекъсване на рутинното функциониране на част от капиталистическото идеологическо пространство (местата, средствата и идеите, чрез които се установява, налага и възпроизвежда капиталистическата хегемония в обществото като цяло).

С други думи, фундаменталната роля на левите движения е в това първично отрицание на определена част от идеологическото пространство, наложено от господстващите капиталистически структури.

И тук като че ли се очертават границите на това тактическо ниво на политическото. Действия на тактическото ниво задава – но не може да завърши – движението между вече формираната (под капиталистическото идеологическо пространство) съществуваща субектност и една нова политическа субектност, чиито очертания започват да се появяват в процеса на тази политическа борба. Стачкуващите работници, борейки се против неспазването на трудовите договори от страна на работодателите капиталисти, не могат да преобразуват (в рамките на тази стачка) отношенията на експлоатация, вградени в собствената си политическа субектност, като част от работническата класа. Или накратко казано: идеологическото поле успява да издържи на един такъв удар, тъй като неговото функциониране не зависи, както знаем, само от обекта на стачкуващите работници, промените в един университет ‒ от ефекта на окупираните булеварди в София и други такива локализирани (единични) акции, които са първични отрицания на въздействието на капиталистическото идеологическо поле върху всекидневието (формирането и възпроизводството на автоматизирано, контролируемо, пасивно съществуване като неолиберален субект).

Но тези акции разкриват нуждата и от политическа борба на едно друго ниво в политиката, различаващо се от тактическото. Преобразуването на идеологическото поле изисква участието в този процес на политическа форма с различна структура и тук вече става дума за възможността за ефективно взаимодействие между ляво движение и социалистическа партия.

В този смисъл, партийната форма е най-ефективна не в непосредствената конкретност на тактическото действие, а по-скоро на нивото на политиката, която опосредства цялото идеологическо пространство и възпроизвеждането на доминантната форма на политическа субектност в обществото. Целта е трансформация на идеологическото пространство като цяло и оттук въпросът за  фундаменталната промяна в характера на основополагащата политическа субектност като такава.

Това е проблем на връзката между двете нива на политическата борба: как могат въздействията от едно внезапно тактическо действие на ляво движение да се разпространят на други места в идеологическото пространство (не просто „в обществото“, а там, където могат да окажат пряко въздействие върху функционирането на идеологическото пространство), извън непосредствените граници, в които се е случило това конкретно движение. Ако връзката не се получи (или просто липсва), постигнатото чрез тактическото действие ще бъде бързо погълнато и контролируемо от различните структури на капиталистическото идеологическо пространство.

Политическият ефект от масовите акции, стачки и окупации през 2011 г. в Гърция срещу варварските неолиберални, неоколониални условия за преструктуриране на външния дълг от страна на ЕС, за съжаление, не оказа трайно въздействие върху други области на идеологическото пространство. Енергията на това масово движение се разсея много бързо и бе погълната (парирана) от идеологическото пространство. Това мощно отрицание на автоматизираното съществуване на протестиращите като неолиберални политически субекти (послушно трудещи се и доволни консуматори) не беше последвано от осезаеми промени в тази политическа субектност; фундаменталните политически отношения в обществото бяха разклатени, но останаха непроменени. Ако „Сириза“ функционираше като социалистическа партия в този решаващ момент, тя би се включила в паралелни дейности, насочени към овладяване на контрола върху самите области на идеологическото пространство (вместо да остане предимно на ниво на протестни действия, избори и разгорещена реторика).

И тук се очертават конкретни различия между двете нива в политическото. Можем да посочим по-бързия ритъм (и същевременно по-краткия времеви хоризонт) на акция, организирана от ляво движение и в пъти по-бавно осезаемия ритъм на една кампания, организирана от социалистическа партия. Очевидно е, че могат да се изброят и много други различия, но всичко това води до важни въпроси относно ефективното взаимодействие между тези две политически форми на организация. Като примери можем да посочим:

•  Ключовата роля на политически програмни документи, които са наясно със съществуването на различни нива в политическата борба и изискванията за ефективна дейност;

•  Принципи и практики на взаимодействие, които биха се активирали по време на политически кампании, действащи на различните нива на политическата борба;

•  Практическа теория, която позволява постепенно и дългосрочно изграждане на ляво идеологическо пространство, което не страда от догматични и самоизолиращи се (неуспешни) подходи към политическата борба.

Проф. Искра Баева

ИЗЧЕЗВА ЛИ ЛЕВИЦАТА В БЪЛГАРИЯ И ЕВРОПА?

Това е въпросът, който си задавам с голяма болка от поне две десетилетия, какъвто е и времевият прозорец в зададения въпрос. Причина за моята тревогата са както изборните резултати на левите (посткомунистически) партии в Източна Европа, но и на левите партии в Западна Европа от последните години, така и процесите, които се развиха в Европа и в света след края на Студената война (1989–1991). В случая нямам предвид дълбоките геополитически промени, а вътрешнополитическите сътресения, предизвикани от краха на системата на държавен социализъм от съветски тип, която през 20. век се идентифицираше със социализма (сега често я наричат комунистическа, но не заради собствените ѝ характеристики, а с чисто (анти)пропагандна цел).

Първият въпрос, предизвикан от рухването на държавния социализъм, е доколкото управлявалите с десетилетия в европейските социалистически страни комунистически партии са били наистина социалистически като идеология и практика. Формално погледнато техните програми са марксистки, но всъщност следват съветския опит за силово изграждане на социализъм чрез механизмите на държавата. Поради това отговорът на въпроса за социалистическия им характер вероятно е, че управляващите компартии в хода на управлението на държавата са загубили идейно-политическите си характеристики и са се превърнали в административни организации, които контролират държавния апарат.

По-важен е въпросът за еволюцията на бившите управляващи компартии в годините на прехода. Тогава те преминават през няколко фази. Първата е на дистанциране от комунистическото си минало, свързана с отричане на постмарксисткото наследство, сиреч на ленинизма (ако приемем, че от сталинизма наистина са се разграничили след 1956 г.). Този процес е съпроводен от силен вътрешно- и външнополитически натиск за декомунизация на тези партии и на източноевропейското общество, който в края на краищата ги води до отричане и на марксизма. Ще го видим ясно, ако погледнем идейните дискусии в първите месеци и години на прехода (после тези дискусии почти изчезват).

Съдържанието на втората фаза е почти безкритичното приемане на капитализма (наричан пазарна икономика) като практика, но и като идеи. Близостта на социалните постижения на социализма и социалната цена на икономическите трансформации връщат сравнително бързо бившите комунисти (вече социалдемократи) във властта в Централна Европа, а на Балканите те печелят още първите плуралистически избори. Но управлението, което реализират, независимо дали в самостоятелни или коалиционни правителства, е на утвърждаване на пазарната икономика (капитализма). При това го правят според условията на Вашингтонския консенсус, сиреч по неолибералната рецепта. В повечето случаи този процес е резултат не толкова от съобразяване с външния натиск (МВФ), а на убеждение, тъй като начело на тези нови партии застават технократите от бившите компартии, които отдавна са привърженици на пазарната икономика.

Точно тези партии осигуряват успеха на бившите социалистически страни по пътя им към интеграция в ЕС, което е отчетено като тяхна голяма заслуга. Само че социалната цена на този успех, платена от народите, по-късно ще се превърне в техен пасив пред обществото.

Третата фаза от трансформацията на бившите комунистически партии, която изживяват и в момента, е на загуба на идеен и политически ориентир за бъдещето. Става дума за тяхното безкритично следване на модела на западноевропейската левица, който е бил успешен в епохата на Студената война, но след нея ги води към постъпателно намаляване на общественото им влияние, независимо от финансовите, икономическите кризи и дори от сегашната пандемия. Основната причина за загубата на влияние е, че тези партии са се приспособили към неолибералния капитализъм и са загубили антикапиталистическите си привърженици, но без да имат симпатиите на спечелилите от неолиберализма, които си имат свое политическо представителство. В сегашното си състояние социалдемократическите партии трудно могат да станат носители на автентична лява алтернатива, както личи от състоянието на британските лейбъристи, германските социалдемократи, испанските социалисти, да не говорим за френските.

Ако бившите компартии не могат да формулират лява алтернатива, кой може да го направи? През 90-те години на миналия век значителен брой хора изразяваха леви убеждения и се обявяваха за запазване на социалната справедливост в обществото. Какво стана с тези хора през последвалите две десетилетия, защо днес не ги виждаме нито като гласоподаватели, нито като леви политически активисти? Някои вероятно вече не са между нас, други са разочаровани от политиката и са се дистанцирали, а трети са еволюирали към десните политически сили – най-вече към популистките и националистическите.

При това положение кои и какви леви формации могат да продължат борбата против „натрупването на богатство за сметка на обществения интерес“ (както е поставен и въпросът) и на кои граждани могат да разчитат? БСП може да привлече достатъчно последователи и гласоподаватели, но изобщо не води такава борба, левите политически субекти („неформални колективи, издателства, синдикати, автономни пространства“) са готови да формулират задачите на съвременните леви сили, но нямат достъп до по-широк кръг от хора, а и рядко излизат от затворените си кръгове. Изводът е, че без процес на олевяване на БСП, от една страна, и на отваряне на левите формации в България към по-широки обществени кръгове, от друга, стремежът към трансформация на капитализма/неолиберализма в социално-справедливо общество ще си остане без влиятелно политическо представителство. Опитът на Бърни Сандърс, на гръцката „Сириза“, на „Подемос“ и на лейбъриста Корбин по-скоро потвърждава този извод, тъй като, оставени сами, без подкрепата на други леви формации, те предизвикват ентусиазъм сред левите, но не могат да променят системата. Те трудно достигат до властта, а дори и когато го правят, бързо я губят.

Общият ми извод е, че автентичните леви формации нямат голям шанс да променят обществото, освен ако не потърсят по-широк фронт с други леви и центристки сили и ако разпространяването на левите идеи не се пребори с господстващия почти навсякъде в развития свят десен дискурс. В нашия случай това може да стане само с търсене на контакти и общи действия с БСП в опит тя постепенно да се откаже от консервативно-националистическия си курс, а идеите на левите движения и формации да получат възможност да достигнат до по-широк кръг хора във и около БСП.

Калина Дренска

СИЛНО ЛЯВО ДВИЖЕНИЕ Е НЕОБХОДИМО
НА ЦЯЛОТО ОБЩЕСТВО

Катастрофалният резултат на БСП на последните парламентарни избори за пореден път постави на дневен ред въпроса за необходимостта и възможността за създаване на нова лява партия в България. Темата далеч не е нова – тя периодично се завърта в общественото пространство при всяко сътресение на Столетницата. Факт е обаче, че нова лява партия, която наистина да заплашва монополната позиция на БСП, така и не се е появила на хоризонта. Защо това е така и възможна ли е промяна?

В левите среди в България има едно доста ясно разделение – от едната страна е партийната левица в лицето най-вече на БСП, от другата е т.нар. алтернативна левица, съставена предимно от медийни и активистки колективи и организации като „ДиВерсия“, „Барикада“, „Солидарна България“, ЛевФем, Колектив за обществени интервенции, „Фабрика Автономия“, Феминистки мобилизации, „23 септември“, Автономна работническа конфедерация и др. Нито една от тези две страни не е монолитна – БСП, особено в последните години, е разкъсвана от жестоки вътрешни полемики и спорове, a организациите от „алтернативната“ левица имаме и идеологически, и стратегически, а нерядко и личностни различия помежду си, които водят до разделения и липса на обща координация. Докато за БСП „алтернативната“ левица почти не съществува, общото между почти всички колективи от така обособената лява сила е, че дейността и идентичностите в това поле се градят на база на силно разграничаване от БСП. Ние масово не възприемаме тази партия за лява или за изразител на леви идеи заради неолибералните ѝ, пробизнес и антиработнически политики (най-късно от 2001 г. насам), както и заради социалноконсервативните, нерядко преминаващи във фашистки позиции, които партията особено силно започна да застъпва основно след 2016 г.

В „алтернативно“ левите среди се повтаря от много време, че е най-добре БСП да се самозакрие, за да има път и място за истинска партийна левица. Само че, особено в последните месеци, се видя, че колкото по-разклатена и нестабилна изглежда БСП, толкова по-малко е вероятно на нейно място да се появи силна лява алтернатива. Нашият контекст не е като този в Германия, често давана за пример, където слабостта на социалдемократите отвори път за създаването на „Ди Линке“. В Германия при възникването на „Ди Линке“ имаше мощно ляво движение и недоволство, дългогодишен организационен опит и ресурси, докато в България „алтернативната“ левица към момента не е организирана и подготвена, няма мобилизационна мощ, нито силно движение или публично присъствие. В сегашния исторически момент и контекст крах на БСП би означавал вливане на електората ѝ в още по-плашещи формирования и бетониране на крайнодясното статукво за десетилетия напред. Но в същото време в сегашната си форма БСП ден след ден задушава възможността за лява, интернационалистка и солидарна визия и политика за България. Не може с БСП, но не може и без.

Исторически  силните леви, работнически и синдикални движения са раждали силни и революционни леви партии. Силно и радикално ляво движение, подобно на „Подемос“ например, би могло да роди лява алтернатива и да създаде лява среда, която да не е бутиково образувание на академичната градска левица. Подобно движение, основно тръгнало от жилищния въпрос, роди лявата партия Možemo! в Хърватска например. В този смисъл виждам път напред за „алтернативната“ левица и за лявото в България изобщо, ако:

•    започнем по-активно да се координираме и да общуваме помежду си;

•    набележим отделни конкретни проблеми/мерки (single issue coalition), базирани на парещи материални нужди в обществото (пр. ниски доходи, данъци, коронакриза, икономически и социални мерки), около които целенасочено да започнем да градим общи фронтове и приобщаваме хора извън собствените ни среди към тях. В един сценарий на силно ляво движение отдолу БСП може да стане заобиколим фактор. Масово и силно движение може да оказва натиск над съществуващата партийна конюнктура в посока прокарване на социални и солидарни политики. Силно ляво движение би било от полза и за левите крила в самата БСП, чиито позиции биха били подсилени обществено. И най-вече: силно ляво движение с ясни социални послания и искания за повдигане на материалния стандарт на хората в България е необходимо на цялото общество, за да има отпор на бесния пробизнес и капиталистически възход в страната, завиващ все по-очевидно в открито фашистки посоки.

Стойо Тетевенски

ЗА ДА ИМА СЪТРУДНИЧЕСТВО ВЛЯВО,
ТРЯБВА ДА СИ ГОВОРИМ ЗА ИДЕОЛОГИИ

 През 2019 г. Младежко обединение – БСП (МБСП) бе домакин на летния лагер на Младите европейски социалисти (YES) в Албена под егидата на Партията на европейските социалисти (ПЕС). Аз участвах с голямо вълнение, защото събитието е прекрасна възможност за среща на леви младежи от цяла Европа, на което се обсъждат централни теми за лявото като: икономическа справедливост, миграция, полово равенство и сексуалност. Организаторите на събитието направиха всичко възможно, за да покрият темите на събитието, тъй като подкрепата за мигранти, ЛГБТИК хора и равенството на половете противоречи на политиката на БСП под ръководството на настоящия лидер Корнелия Нинова.

По традиция главно събитие на лагера беше прайд шествието, изразяващо подкрепата на социалистите за каузата на ЛГБТИК хората. МБСП се опита да направи шествието невидимо – в по-голямата си част то премина скрито в гора, а с излизането от нея бяхме предупредени да скрием плакатите си, тъй като няма охрана. Часове преди прайда организаторите иззеха повечето от плакатите, тъй като съдържаха послания срещу хомофобията на Корнелия Нинова и призиви към БСП да се бори за правата на ЛГБТИК. Нинова, уведомена за плакатите, заплаши YES с прекъсване на финансирането и тайно забрани на представителите на МБСП да участват в прайда. В резултат куиър хората, подкрепени от европейските социалистически делегации, организираха мащабен протест, за срам на организаторите.

Този епизод беше само един от множеството, в които съм имал възможността да общувам с представители на БСП през годините. Сходният начин, по който са протекли, ме води до едно заключение: за да има диалог, партията трябва да се демократизира. Само тогава тя може да се отвори към местните общности и левите движения и да създаде условия за изработване на програми и цели, които отразяват действителните нужди и потребности на населението. Само по този начин партията може да си осигури подкрепа отдолу.

За съжаление, демократичният критичен разбор на проблемите на обществото в БСП е заменен от вождизъм.

Структурата на партията отразява идеология, която е далеч от корените на партията и движението, което твърди, че представлява. Дори преглед на историята на позициите на партията по отношение на толкова тесен проблем като въпроса за ЛГБТИК хората показва колко далеч е стигнала БСП по пътя на идеологическата слепота. Анализ на законодателството по темата по време на държавния социализъм демонстрира, че БКП следва плътно развитието на науката по отношение на ЛГБТИК хората. През 1968 г. България декриминализира хомосексуалните отношения с приемането на новия Наказателен кодекс и с това се превръща в един от пионерите в Европа. Решението е продиктувано от напредъка на сексологията и труда на редица учени, сред които Тодор Бостанджиев. Отчитайки новите достижения на науката по темата за половата идентичност, през 1988 г. наредба на Министерството на народното здраве урежда безплатната операция по утвърждаване на пола за транссексуални лица. Макар и изключително ограничени от авторитарния характер на държавата и партията, измеренията на обсъждането и възприемането на нови идеи по въпросите на ЛГБТИК хората, правата на жените и промените в климата впечатляват. Дори на фона на авторитарната БКП, отношението на БСП по тези (и други) въпроси показва, че там няма поле за възприемане на достиженията на науката, камо ли за значително идеологическо противопоставяне.

Заемането на консервативни позиции по тези и други въпроси от страна на ръководството на БСП показва, че там липсва дори опит за анализ на проблеми, които се отклоняват от дневния ред. Ляв анализ на темата за половото неравенство например може да критикува консервативните полови роли като капиталистически инструмент за експлоатация на жените в сферата на социалното възпроизводство. Вместо това депутатите от БСП смятат, че след насилието вкъщи, проблемите се изглаждат „под завивките“, а Корнелия Нинова видя „трети пол“ в констатацията на Съвета на Европа, че има полови роли, т.е., че обществото определя дадено държание и външен вид за „мъжки“, а други ‒ за „женски“. За да обсъдим как капиталът печели от налагането на тези роли, трябва да има структура, която позволява разговор.

След 11 години консервативно управление партията трябва да може да представи убедителна алтернатива на настоящата безпътица. Тази алтернатива няма да произлезе от присъединяване към консервативния и фашизиращ се хор, който цели да насочи общественото недоволство от бедността и неравенството върху прогресивните движения, а да разобличи тази консервативна вълна като функция на икономическия ред. Вместо БСП да се позиционира като бранител на традиционното, партията трябва да отрази съпротивата на хората срещу капитализма и причиняваната от него климатична катастрофа. Социалистическият поглед върху обществените проблеми трябва да произлиза от борбата за постигане на социална справедливост и егалитаризъм, а не национализъм и консерватизъм. Разкритикуването на социално-икономическия ред би послужило и за разчупване на културната хегемония, която предопределя обясненията на обществените процеси и предлага фалшиви решения.

Капиталистическата класа доминира разбиранията, ценностите и вярванията на обществото. Разчупването им ни дава възможност да освободим въображението си и да достигнем до решения, които имат потенциала да преодолеят капитализма и неравенствата. Тази задача е отговорност на лявото и включва нуждата както от мощно социално движение отдолу, така и от организационния капацитет на политическата партия. Към момента няма партия, която да припознава борбата срещу капитализма и структурите, които го обуславят и поддържат, като расизма и потисничеството на жените. В отсъствието на такава тази работа лежи на плещите на малкото ляво самоорганизирано движение.

Може би други ще теоретизират дали такова движение въобще съществува; аз искам да обърна внимание върху един аспект от дейността на левите колективи, който ми се струва основен. Все още не сме натрупали организационния капацитет да си сътрудничим, когато работим по общи теми. Личностните конфликти и идеологическите различия между отделните активисти, дейци и колективи вземат връх над общите цели и приоритети. Тези конфликти представляват най-сериозното предизвикателство за навлизащите в полето активисти: борбата на идеи и възгледи е заменена от деленията по лагери.

„Наследството“, което получават новите активисти, е придружено от неглижиране на техните работа и принос, сякаш по-важно е не какво трябва да се прави, а кой е натрупал най-много престиж. Неведнъж съм се сблъсквал с другари, които не виждат, омаловажават или не признават усилията на по-новите другари. Особено болезнен за мен беше опитът от протестите от лятото на 2020 г., когато активисти от различни колективи и идеологически ориентации организирахме антикапиталистически блок, който поддържаше постоянно (и на моменти солидно) присъствие на протеста. Мегафоните и гласовете ни успяха неведнъж да прекъснат хомофобски, сексистки и расистки викове и скандирания, докато накрая протестиращото мнозинство ги забрави и ги замени с неизключващи послания; неведнъж имахме преки сблъсъци с фашистката агитка на „Възраждане“, която се опитваше да „яхне“ протеста; нашите плакати бяха много и привличаха внимание; проведохме стотици разговори и раздадохме хиляди брошури. Вместо да срещнем подкрепа и внимание от нашите другари, повечето коментари, които излизаха от левите кръгове и медии в публичното пространство, бяха от повтаряните в десните медии рефрени: леви хора на площада няма. Тази история не е единичен случай. Въпреки че младите куиър и ромски активисти сме изключително активни в провеждане на социални акции, събития и протести, темите за потисничеството на ромите и куиър хората отсъстват и от настоящия формат. За да се свърже нашият голям потенциал и вече богат протестен опит с борбите на поколенията преди нас, е необходимо да получим място на масата.

Аз съм загубил надежда в способността на БСП да се превърне в партия, която защитава лявата кауза – консерватизмът противоречи на логиката на лявото движение. Единствената ми надежда е в изграждането на масово и силно самоорганизирано движение, което да е достатъчно демократично, за да включва и уважава идеите и приноса на всички. Надявам се Компасът за социалисти да е още една стъпка в тази посока.

Михаил Гюрев

СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ПАРТИИ И ДВИЖЕНИЯ –
РЕАЛНОСТ И УТОПИЯ

 За мен формулировката „Социалистически партии и движения“ в синтезирана форма е най-големият проблем, който стои пред днешните леви. От нея ние еднозначно разбираме, че социалистическите партии и социалистическите движения са две различни неща, защото са обозначени с два различни термина – партии и движения, но също така са свързани със съюза „и“, което говори и за някаква по-дълбока, онтологическа връзка. Затова моят материал ще се занимава със следните въпроси: доколко социалистическите партии и социалистическите движения представляват различни феномени? Какви връзки са съществували исторически между тези феномени? Каква е идеалната връзка между партията и движението и каква е необходимата връзка между партия и движения в българския контекст?

За да отговорим на тези въпроси, е важно да разберем в каква среда са се формирали социалистическите партии и движения и в каква среда те продължават да се развиват в днешно време. За мен отговорът на този въпрос е еднозначен: в по-голямата си част социалистическите партии и движения са се формирали и продължават да действат в условията на буржоазната, частнособственическа форма на демокрация. Това значи, че самото разделение на партии и движения е изкуствено и е наложено от начина на функциониране на буржоазната демокрация. От една страна, подобно разделение е полезно, доколкото то прави възможно обособяването на отделно ляво пространство в дадено реално съществуващо буржоазно общество. От друга страна, това изкуствено разделение разводнява усилията за промяна, които са присъщи на лявото пространство и по този начин спомага за възпроизвеждане на гореспоменатото буржоазно общество. Историята познава два начина да бъде преодоляна тази патова ситуация. Историята на 20. век е история на борбата, сътрудничеството и последвалия крах на тези два подхода.

Единият от тези подходи е ленинският. Воден по-скоро от практически, отколкото от идеологически подбуди, Ленин поставя къде с убеждение, къде с принуждение, всички леви движения в съветска Русия на разпореждане на комунистическата партия. През 1921 г. той се разправя с работническата опозиция и фракциите в болшевишката партия. Така се оформят ясни йерархични отношения между партията, от една страна (в този случай ВКП(б), и социалистическите движения от друга страна (комсомолът, профсъюзите и печатът). Интересен пример в това отношение е българският опит, където една лява партия (БКП) подчинява по подобен начин друга, лявоаграрна партия (БЗНС). Ефективността на този подход в краткосрочен план трудно може да бъде поставен под съмнение предвид успехите на съветската държава и успехите на европейските комунистически партии като Италианската комунистическа партия, Френската комунистическа партия и Гръцката комунистическа партия. На ленинския път ние може да противопоставим пътя на социалдемокрацията. След края на Втората световна война в Англия, Германия, скандинавските страни и в по-малка степен САЩ, действат коалиции между леви, мейнстрийм партии и големи, често индустриални профсъюзи, които съгласуват своите действия и по този начин подсигуряват по-добър стандарт на живот за своите членове. Както се вижда добре от примера на шведските социалдемократи, тези леви коалиции не успяват да координират революционни, качествени промени в икономически и обществен план.

Именно този провал, както и последвалият негласен, имплицитен отказ от развиването на по-демократични форми на собственост от частната собственост върху средствата за производство, прави възможна неолибералната революция на Рейгън и Тачър, която ще доведе до бавното, но систематично разбиване на социалдемократическия консенсус на Запад. Тогава какъв извод може да направим от историята на левите партии и левите движения относно тяхната правилна и идеална форма? Както Съветският съюз, така и западноевропейската социалдемокрация представляват форми на неоптимални отношения между партия и движения. Ленинският модел унищожава почти напълно автономията на движенията, докато моделът на социалдемокрацията не осигурява оптималния оперативен синтез. Идеалната връзка между партията и движенията би съхранила автономията на движенията, като по същото време би осигурила оптималния оперативен синтез.

Възможно ли е постигането на идеалния баланс? „Не е ли това поредната пагубна комунистическа утопия?“– ще попитат консерватори и либерали-центристи. Разбира се, че това е утопия. Само че една утопия не е нищо друго освен обикновена абстракция. Неслучайно развитието на европейските ценности, които самите консерватори и либералцентристи пламенно защитават, започва с публикуването на „Утопия“ на Томас Мор. Прогресът на човечеството е неразривно свързан със строенето на утопии-абстракции. Именно заради това ни е нужна абстракцията на оптималния синтез между партия и движения. Не защото той е постижим, а защото тази абстракция ще ни позволи да достигнем до необходимото ниво на оперативен синтез, който от своя страна ще позволи на левите да изведат човечеството на ново ниво от неговото развитие. Така, ако оптималният оперативен синтез е абстракция, то необходимият оперативен синтез е нещо конкретно, което трябва да бъде съобразено с конкретиката на политическата, икономическата и социалната обстановка, с конкретните условия на всеки икономически блок, всяка отделна страна и дори всеки отделен регион на страната.

Следователно ние получаваме много различни възможни, но необходими нива на оперативен синтез.

Нека вземем за пример България. Страната е една от най-пострадалите от десетилетия на прилагане на икономически неолиберални модели страни-членки на Европейския съюз. С оглед на пандемията от COVID-19 и икономическата криза дясноцентристкото правителство на ГЕРБ предприе минимални мерки за смекчаване на последиците. В същото време председателят на БСП Корнелия Нинова е заявила подкрепата си за някои прогресивни политики, скъсала е отношенията на партията с някои бизнес кръгове, но в очите на повечето хора партията и нейният лидер са пагубно свързани с неолиберални политики като приватизацията и въвеждането на плосък данък. Като резултат положението на партията в парламента е нестабилно и води или до безпринципни коалиции, или до патови ситуации, от които печеливши са ГЕРБ. Нещо повече, председателят продължава да измерва успехите на БСП с числото гласове, пуснати за партията, а не с количеството прогресивни политики, които партията е прокарала в парламента. От друга страна, социалистическите движения не са достатъчно силни, за да действат независимо от партията. В този случай израз на необходимото ниво на оперативен синтез би могло да бъде едно споразумение между партията и синдикатите, както и различни други леви партии и организации.

Споразумението ясно ще очертава политиките, които прогресивната коалиция ще се опитва да прокара, както и средствата, с които това ще бъде постигнато (стачки, парламентарни преговори и т.н.) Специален коалиционен съвет ще планира, координира и дава отчет за дейността на коалицията. Успешното изпълнение на плана ще увеличава подкрепата на всички участници в коалицията.

Колкото по-успешна е тази традиционна, близка до социалдемокрацията коалиция, толкова по-бързо ще се изчерпва реформисткият ù потенциал. Тогава ще трябва да се преформатират отношенията вътре в коалицията, за да се достигне до ново ниво на необходим синтез. Ако наистина искаме да оставим буржоазната демокрация зад нас, то неминуемо ще трябва да се откажем от изкуствената опозиция партия – движение. Едно е сигурно, новите форми, които ще изпълнят лявото политическо пространство, могат да възникнат само от успешното взаимодействие между партиите и движенията.

Алекс М.

СОЦИАЛИСТИТЕ РЕФОРМАТОРИ ПОДЛЪГВАТ ХОРАТА

В момента извънпартийното ляво има крещяща нужда от организационна структура, която да застане ясно на социалистическа позиция, но не само това. Извънпартийното ляво трябва, поне в този момент, да покаже на работническата класа, че твърдо стои зад нея, и то не само на думи, а и чрез действия посредством взаимопомощ, участие в стачки/протести, просвета (като двупосочен процес, с други думи, няма само ние да просвещаваме) и т.н. Необходима е, ако не йерархия, то поне някаква структура. В противен случай неформалните организации могат да възпроизведат също толкова регресивни и неприятни сеператистки явления, които могат да просъществуват и в силно централизирана партия (тук визирам есето Tyranny of Structurelessness). В сегашния момент е твърде глупаво да участваме в изборния процес, особено ако се опитваме да пресъздадем Бърни Сандърс или Джереми Корбин на наша земя, което ще доведе до скачаване със статуквото; всички такива „социалисти“-реформатори само подлъгват хората. Нелепо е за извънпартийното ляво да се изгражда единствено като алтернатива на БСП, а и самият въпрос няма особен смисъл, особено след изборите на 4 април. Не мисля,  че влизането на хора от извънпартийното ляво в структури на БСП с цел „работа отвътре“, ще има успех. Исторически, в последните 10 години, това никога не се е увенчавало с дългосрочен успех по света. БСП не е социалистическа партия и колкото по-скоро осъзнаем това, толкова по-добре. Те не представляват социалистическото движение по никакъв начин от вече поне 20–30 години. Следователно, хората, които тепърва ще изграждаме – на практика отново – социалистическото движение, всъщност няма никакъв смисъл да се съобразяваме с БСП като структура, извън може би тези, които са все още „вътре“ и които ни симпатизират.

Колективи „Фабрика Автономия“ и „Феминистка библиотека“

С ЛЮБОВ И ГНЯВ

 Често се подмята и от лявото, и от либералното, и от дясното пространство, че ние – анархистите, антиавторитарните, либертарните или радикалните леви – сме твърде големи идеалисти и нашите идеи никога не биха били постижими реално, камо ли у нас в момента.

Междувременно, ние сме тези, които години наред поддържаме съвсем реални физически социални пространства, организираме общности и събития, колективно участваме в протести, създаваме и разпространяваме достъпна пропаганда, създаваме акции на солидарност и взаимопомощ по време на кризи и даваме платформа за изява на всякакви инициативи, свързани с каузи, важни и за нас. Всичко това, докато практикуваме хоризонтална самоорганизация, вземане на решения чрез консенсус и общностно самофинансиране. С други думи, излиза, че някои от най-успешните и устойчиви примери на местна самоорганизация у нас от ляво (и не само, разбира се), все пак се случват без шефове, без председатели, без партии и без грантове.

Междувременно много леви се дистанцират от тази мобилизация, като действително отричат противоречивата ни история с държавния „комунизъм“ и приписват отчуждението на обикновените хора от държавата единствено към безстопанственост или неолибералната догма. Макар това безспорно да са съществени фактори, исторически погледнато, държавата е създадена, за да обслужва елитите, структурирана е йерархично, при това патриархално, и е основана и зависима от насилие, затвори и граници. Да се отхвърля критика към държавата като структура, като нещо наивно или заблудено от доминиращата идеология, е снизходително и отблъскващо не само за антиавторитарните леви, а за всички случайни хора, които разпознават социалните проблеми, но и виждат държавата като част от тях, вместо като част от решението. Това е нещо, което би трябвало всички да можем да признаем, независимо дали смятаме, че може да се промени с правилно управление или не. Отново виждаме едно от разделенията, които често се усещат, на невидимата йерархия между „сериозните“ леви, които пишат статии и книги, и „твърде радикалните“, които пишат по транспаранти и сгради.

Знаем, че и двете са неизменна част от борбата, но за да може да се нарече „праксис“, те трябва да си взаимодействат. Огромна част от неформалния, често анонимен труд, се извършва от куиър хора, особено куиър жени, за които борбата за социална справедливост и джендър освобождение са едно цяло. Последните години има особено силна дейност от страна на неформални радикални колективи (например арт акциите на „Виолетки“ и образователните партита на „Куиър въртележка“), чиито инструменти за промяна включват освен четене, писане и обсъждане на теория, също така и изкуство, музика, купони, графити, разпространяване на зинове и стикери, и създаване на радикални онлайн общности. А накрая (познато и на антиавторитарните колективи) отново и отново излиза, че нито каузите на куиър активистите, нито техните подходи, са достатъчно „сериозни“, за да бъдат отразени от по-интелектуалната част от лявото у нас.

Това е особено болезнено, предвид, че от няколко години насам най-омразната фашистка пропаганда и политика е насочена именно към ЛГБТИА общността. Предвид това как се стигна дотам те да не присъстват в покана за очертаване на местните леви борби? Как е възможно толкова голяма част от активните вляво – не само на терен, защото постоянно произвеждаме и интелектуален труд под формата на статии и онлайн материали – да се извършва от и за куиър общността и те да продължават да бъдат приемани за маргинални и странични от „мейнстрийм лявото“ (ако има такова)? В най-добрия случай, когато все пак се отразяват, са приети като каузи на малцинствата (една традиционно либерална рамка), които все някой трябва символично да отбележи. Tова не са нито проблемът, нито целта. Проблемът не е, че някои общности са малцинства и затова не се чуват, а че биват маргинализирани, дори от лявото. Целта не е да се споменават символично, а гласовете на хората и общностите да се възприемат като интегрална част от движението. Тези общности така или иначе се борят, но просто са игнорирани.

Същото може да се каже и по отношение на антивидизма като радикална, антиавторитарна теория и практика. Видизмът е форма на потисничество, която изключва нечовешките видове от морален статут. За човек с видистки предразсъдъци другите видове са лишени от тяхната присъща стойност на съзнателни същества, а вместо това тяхната стойност се свежда единствено до степента и възможността да бъдат експлоатирани в капиталистическата индустрия: за храна, облекло, научни експерименти, препродажба, забавление и други форми на човешка изгода.

Често в българското ляво пространство радикалната критика на видизма и индустриите с животни е игнорирана, въпреки неоспоримите данни, че тези индустрии са отговорни за огромна част от климатичните промени, пандемичното разпространение и мутация на опасни вируси, както и възпроизводството на типични йерархични и дори робовладелски взаимоотношения. Радикалната, консистентна лява критика на капитализма, и най-вече противостоящите на него ценности на солидарност, справедливост, взаимопомощ, телесна автономия и др., следва да бъдат общовалидни не само по отношение на различните маргинализирани групи в човешкото обществото, но и по отношение на нечовешките видове, с които споделяме живота на планетата. Борбата срещу видизма включва консистентно противопоставяне на експлоатацията на живите същества, освен човека (антивидистка теория и практика) чрез незабавен отказ от участие в пряката експлоатация на други видове (плен, развъждане, принудителен труд, заколение, насилие и т.н.) и личното изключване от начина на живот и диетата на продуктите на тяхната експлоатация (храна, дрехи, забавление, козметика, битови продукти и пр.), с уговорката, доколкото това е възможно и практически приложимо за всеки.

Замяната на един модел на хищническо разрастване и експанзия с друг такъв, само защото се счита, че другият е по-егалитарен за една облагодетелствана група в позиция на доминация, е показателен, че критиката ни не достига до корена на проблема.

Крайно време е да се отчете, че новото поколение радикални активисти е куиър и е веган и се бори не просто за „равни права“, а за пълно освобождение от патриархата и авторитаризма, и то по всеки възможен начин. Крайно време е да се признаят не само борбите на ЛГБТИА общността и на радикалния антиавторитарен веганизъм, но и на женската, ромската и още ред други маргинализирани общности, както и на анархистките и антиавторитарно леви групи, които активно и разнообразно допринасят към борбата срещу фашизма и авторитаризма. А ако целенасочено и откровено се обединяваме на принципите на солидарността и хоризонталността чрез реални действия и адекватни рефлексии, бихме могли да разгърнем възможностите на всички ни и малко по малко да реализираме света, към който се стремим, още тук и сега.

Станимир Стефанов

КОГАТО НАЗРЕЕ МОМЕНТЪТ,
ХОРАТА НЕ РАЗЛИЧАВАТ ДВИЖЕНИЕ ОТ ПАРТИЯ

В исторически план всички видове социални партии – социалисти, социалдемократи, комунисти и др., участват самостоятелно или в коалиции в управлението на своите държави винаги след сериозни външни или вътрешно политически трусове и кризи. Такива трусове в исторически план са Първата световна война, Великата октомврийска социалистическа революция (ВОСР) и последвалата я Втора световна война; Световната икономическа криза от 2008 г. също можем да причислим към сериозните събития, довели до социално-икономическа катастрофа за населението на голяма част от държавите по света. Ако проследим какво се случва след този вид катастрофи, ще видим, че хората търсят повече социална справедливост и желание за участие в управлението на своите страни. На всички е ясно защо най-значимата революция, и то забележете, безкръвна революция, на 20. век е ВОСР, която успява да промени облика на политическите процеси в целия свят до ден днешен. Защото бедният иска да живее, бедният иска да учи, бедният иска да е здрав, бедният…е Народът! Какво става с едрата буржоазия и с едрия капитал? Преразпределя се! От ръцете на малцина преминава в ръцете на мнозина. Това е било и това ще бъде! Днес ние не сме в конвенционална война, но сме в биологична война. Днес ние воюваме с COVID-19, днес нашето здравеопазване е нашата армия. Тук не визирам българското здравеопазване, а световното здравеопазване изобщо. Днес разликата между малцината свръхбогати, сред които технологичните и фармацевтичните гиганти и мнозината бедни става все по отчетлива. Ако доскоро това беше видимо само в недотам икономически развитите страни в Африка, Азия и други континенти, то днес мнозина от жителите на Европа, САЩ и другите развити страни все повече и повече се определят като бедни! Защо? Този въпрос има ясен отговор – липса на преразпределение на капитал. Може да не сте съгласни с Маркс, може да мразите Маркс, но и вие знаете, че без Маркс не може! Според мен съвсем скоро европейските народи ще се обърнат за пореден път към по-справедливо социално разпределение на благата.

В горното изложение се опитах да маркирам в основни линии историческите граници, които предвещават социалистическото или комунистическото торнадо, което според мен предстои. „Сириза“ беше в Гърция, „Подемос“ беше в Испания, Италия беше в ръцете на Пепе, Корбин, Бърни, комунисти, анархисти, социалисти или обикновени хора с искане за справедливост, с искане за честно разпределение на обществените блага. Тези спорадични изблици не успяха до момента да обединят повече държави (все пак технологично-фармацевтичният капитал не е за подценяване), но колелото на Революцията се върти и ще се завърти до окончателната победа! Такава победа неминуемо предстои. Историята трябва да се помни, а не да се пренаписва! Именно поради тази причина днес Сталин е повече положителен, отколкото отрицателен исторически образ, именно поради тази причина днес в САЩ комунисти, като Сандърс, са умишлено спирани, но докога? Никой не знае.

След 45 г. строителство, съзидание, просперитет и изключителен икономико-военно-космически-социално-образователен и научен прогрес Народна Република България се нареди на 25-ото място по развитие в света през 1989 г., а днес, 30 мрачни години по-късно, Република България е в руини. Днес Републиката се бори за своето държавно оцеляване. Дали социалистическите движения и партии могат да ѝ помогнат? Само бъдещето ще покаже, но само идея може да сплоти българите, идеята за свобода, равенство и братство винаги е била и винаги ще бъде жива. Каква е рецептата? В Република България може съвсем спокойно да се проведе една социална революция. Дали движения или партии, според мен няма значение, когато е назрял моментът, хората не различават движение от партия. Осъзната революция трябва, обаче. Чили, Перу, Венецуела са държави в пъти по-развити от нас и успяха да се вдигнат на щурм. Ние няма какво да чакаме! Искра трябва братя и сестри, ИСКРА!!!

Днес БСП е просто три букви. Днес БСП не отговаря на очакванията, на задълженията си! Тези задължения са свързани с борба за справедлив живот за българския работник! Избягахме от основата си, като че ли?!? Откъснахме се от нашите членове, от българските работници ‒ използваме ги само по време на избори, през останалото време те не ни трябват, те са ненужни. Организация не се гради от време на време, тя се гради постоянно! От защитник на идея за справедливост през годините Партията се превърна в едно обединение по интереси, главно икономически интереси. Днес повече от всякога социалистическата идея има нужда от съхранение. Съхранение и пазене, за да може да бъде предадена. Къде? На кого? Как?… Това зависи от нас. Ако не се обединим в името на социалистическата идея, в името на по-справедливо разпределение на обществените блага, то не виждам какво бъдеще има пред БСП!

Галин Дурев

ЧИИ ИНТЕРЕСИ ПРЕДСТАВЛЯВА ЛЕВИЦАТА ДНЕС?

 Още с възникването си първите леви политически организации са иманентно свързани със зараждащото се и набиращо все по-голяма сила движение за права на работниците. Пример за това е организирането на Общия германски работнически съюз през 1863 г. и Социалдемократическата работническа партия през 1869 г., които стъпват на основата на работническото движение, зародило се в индустриално развитите германски държави. Въпреки това, дълги години след своето възникване тези организации остават само „камъче в обувката“ на управляващите, което с увеличаването на социалните неравенства и влошаването на условията на труд се превръща във все по-голям проблем. Тяхната истинска сила е в симбиозата между сплотеното работническо движение и добре организираната партия, като първото е източник на енергията, а второто канализира тази енергия в правилната посока – борба за права и политическо представителство.

Макар ролята на партията да е загатната още в Манифеста от 1848 г., по-късно идеята е доразвита в концепцията за авангардната роля на партията, а своя функционален завършек получава в документа „Организационна структура на комунистическите партии, методи и съдържание на тяхната работа“, приет от Коминтерна през 1921 г. В този период се оформят и двете гледни точки за взаимодействие между работническото движение и партиите, осигуряващи неговото политическо представителство, които до голяма степен са познати и днес. На първо място, това е партията като организатор на масовите движения, чиито елементи съществуват относително автономно и участват активно в управлението на структурата чрез решения, мотивирани „отдолу“. На второ място, това е централизираната партия, имаща свой апарат, организационни единици и мрежа, които взаимодействат „отгоре“ с елементите на работническото движение и имат решаваща роля за тяхната организация. И двата варианта са свързани с масово участие в политическия процес от страна на гражданите.

Своето по-сериозно развитие тези два модела получават след бурната политизация на обществата в първите десетилетия на 20. век, когато и работническото движение бележи своя възход. Този процес е свързан и с разширяване обхвата на избирателното право. Симбиозата между работническото движение и претендиращите да го представляват партии възниква в процеса на борбата за власт и до голяма степен именно заради него, изхождайки от необходимостта за формиране на силна масова подкрепа сред обществото.

Именно тази ранна симбиоза е основополагаща за развитието на левите партии и до днес. Начинът и ефективността на взаимодействие между тези два елемента дълго време определя успехите и жизнения цикъл на политическите структури и проблемите в това отношение са една от водещите причини за сериозната криза на левицата през последните десетилетия. Интегрираната в политическата система партия постепенно се отдалечава от своята електорална база, вследствие на което все по-трудно успява да мобилизира своите поддръжници, а и да представлява техните реални интереси. Така се създава и базовата предпоставка за кризата в левите партии – разминаването между интересите и правата на работническото движение и възможността и/или желанието на партиите, които го представляват, ефективно да ги защитават.

Това в немалка степен се дължи и на дълбоките структурни промени, които претърпяха обществата през последния век. Глобализиращият се свят промени в много отношения начина на функциониране на капиталистическото производство, а развитието на технологиите и новите течения в икономическата мисъл предизвикаха коренна промяна в структурата на обществата, която е твърде далеч от онова, което познаваме от началото на 20. век. Огромните промишлени предприятия, в които своето препитание намираха хиляди нискоквалифицирани работници, работническите квартали, предназначените за работниците специализирани културни и образователни институции и т.н. вече са само част от историята. Те формират специфична идентичност, която е основа на характерна работническата субкултура. На тази основа огромни маси от хора се чувстват като единна общност, споделяща общи ценности и стремежи.

Днес ситуацията е доста по-различна, защото тази субкултура се разпада в най-добрия случай на отделни атомизирани общности, а този процес се задълбочава и стига до индивидуално ниво. Може ли при това положение да говорим за нова работническа класа с различна структура и интереси? Или пък за различни групи от работници, които имат дори разминаващи се интереси? Тези въпроси са същностни за изясняването на ролята и мястото на днешните леви партии като представители на определени групови интереси.

Промените в структурата на икономиката и на труда през последния един век водят до драматични изменения. Хомогенната и сплотена работническа класа, която познаваме от десетилетия назад, вече представлява един не особено ясно определен конструкт, характерен с далеч не толкова еднозначно изразени интереси. Наемните работници в сферата на производството, високите технологии, услугите, строителството и т.н. едва ли имат кой знае колко пресечни точки в своите очаквания и интереси, като това в немалка степен е породено и от твърде голямата пропаст в нивата на заплащане на техния труд.

Новите условия раждат и нови изисквания към дейността на левицата, защото логично възниква въпросът възможно ли е една лява партия да защитава и да бъде изразител на толкова разнородни и често противоречащи си интереси, присъщи на днешните наемни работници. Ако приемем, че това е краят на еднородната работническа класа, то логично би било да потвърдим и края на левицата, която познаваме. За да отговорят на настъпилите промени, партиите или трябва да изяснят своя профил ясно и категорично, или са обречени да се превърнат в класически „всеядни“ партии, с ясното съзнание, че този модел успешно работи при десницата, но дали ще проработи вляво?

Боян Балев

КЪДЕ Е БСП?

 БСП е интересен феномен като партия в Източна Европа – единственият наследник на партиите, отпреди промените, който успя да оцелее поне засега. Този факт не бива да се подценява, въпреки всички политически, идеологически, управленски и организационни проблеми и перипетии през тези 30 години.

Едновременно с това съдбата на останалите т. нар. бивши тоталитарни партии трябва винаги да ни напомня, че БСП не е „абонирана за вечността“. Разсъжденията за организационните структури на лявото в България с основание може да се правят в контекста на промените в Източна Европа от последните три десетилетия, както и в контекста на общото развитие на левите движения в условията на глобализация. Но фактът, че българската ситуация и Българската социалистическа партия са някакво изключение дори в рамките на Източна Европа, ни дава основание и да подходим към партията от гледна точка на нейните особености и особеностите на средата, в която БСП функционира.

Преди да се превърне в единствената „бивша комунистическа“ партия, която оцелява 30 години след падането на Берлинската стена, БСП стана първата такава партия, спечелила първите демократични избори през 1990 година. Можем да напишем вероятно цели книги, анализирайки причините за огромния авторитет, можем дори да го наречем капитал, който БСП наследява от БКП, но това е друга тема. Важното е да съзнаваме ясно, че до голяма степен дълголетието на партията се дължи на нейното „политическо наследство“, а не на някакви сериозни позитиви през последните 30 години.

През трите десетилетия на прехода е много трудно да се посочат примери за съществени успехи на партията. Мирното начало на прехода и приемането на Конституцията са актив, който все по-малко се цени от българските граждани. Самата конституция е обект на нелепи критики предвид факта, че с нея България влезе в Европейския съюз. Най-успешното за 30-те години преход управление, което е с участието на БСП в коалиция между 2005 и 2009 година, е едно от най-сатанизираните.

Политическите и най-вече управленските слабости в дейността на партията по много особен начин кореспондират с развитата в годините на прехода традиция за изключително активно водене на наситен политически дебат. В резултат и от зададената посока на развитие още преди 1989 година с началото на „Перестройката“ говоренето, обсъждането и анализирането на всички политически, икономически, чисто управленски и други проблеми се превръща в център на партийния живот. От определена гледна точка тези дебати и политическите документи, които създават, са огромно богатство на партията, но всички те остават в значителна степен само на хартия.

Със сигурност реставрацията на капитализма не е процес, при който една социалистическа партия може да заеме лесно водеща позиция. След 1989 година партията трябва да премине в „организирано отстъпление“. В различни периоди и с различни свои решения и действия БСП го прави повече или по-малко успешно. Но партията не успява да намери точния път и да формулира прецизно „червените линии“, след които не бива да се отстъпва.

Последното в никакъв случай не трябва да се възприема като някаква критика към БСП или нейните политически дейци в годините на прехода. Влизайки в европейското и световното семейство на умерената левица, партията се сблъска с проблема на социализма и социалдемокрацията в глобален мащаб. Умерената левица най-вече в Европа не успя да спре опита на десницата да представи рухването на Източния блок като рухване на лявото и социализма изобщо. Следвайки формулировката на Благоев до каква степен случващото се у нас зависи от външни фактори, трябва да осъзнаем и приемем това, че няма как в България и само нашата партия да извърви успешно едно движение „срещу течението“, при което се провалят партии като Германската социалдемократическа партия (ГСДП) и Френската социалистическа партия (ФСП).

От тази гледна точка можем да търсим в идеологическия дефицит проблемите във функционирането на партията, неефективността и ерозията на нейната организационна структура. Но връзката между тези два важни аспекта на политическата дейност е по-сложна. Със сигурност средата създава трудно преодолими идеологически предизвикателства. Историята помни далеч по-благоприятни периоди за развитие и пропагандиране на леви, социалистически идеи и за ефективното им реализиране в икономиката. Но организационната структура, начинът на структуриране, функциониране и развитие на партията също влияят върху способността ѝ да формулира и реализира политика.

В годините на прехода в България се утвърдиха политически сили, които функционират по-малко демократично, тяхната дейност в по-голяма степен съответства на българските политически традиции, но те са и много по-неефективни в управлението на държавата в сравнение с БСП. Но тази им неефективност личи по-скоро като краен „макро“ резултат на управлението. По отношение на конкретните действия, които касаят конкретни хора и по-малки социални групи, или по друг начин казано, по темата за „малката правда“, БСП значително изостава.

Този проблем е свързан с неуспеха на партията да адаптира изключително полезния си опит в политическата работа от годините преди 1989 г. към новите условия. БСП в известен смисъл остава тромав организъм, който реагира мудно и бавно на средата, в която функционира, все по-трудно и по-рядко успява да бъде и активната страна – да бъде източник и двигател на активно поведение и действие.

Слабостите в начина на функциониране и механизмите за вземане на решения рязко се „развиха“ в последните години в резултат на опита за организационна реформа в посока „авторитаризиране“ на партията и превръщането ѝ в лидерска. Но печалните резултати от този експеримент не бива да ни заблуждават, че проблемите на БСП започват и свършват с личността на един лидер.

Парадоксалното в развитието на партията от последните години е, че една изборна победа създаде илюзиите, че движението по инерция от зората на прехода може да продължи. Последвалите изборни загуби бавно, но сигурно водят БСП към „отрезвяване“. Сериозният разговор за нова промяна в идеологията, политиката и организацията все повече ще се превръща в осъзната необходимост. Изключително е важно организационните въпроси и темата за структурата и начина на функциониране на партията да бъдат важна част от този разговор, защото дори успехите на „идеологическия фронт“ зависят в значителна степен от начина, по който ще бъде организиран и структуриран разговорът за идеи и политика в БСП.

Колектив  „23 септември“

ОСНОВНА ЦЕЛ НА ЛЕВИТЕ ХОРА Е СЪЗДАВАНЕТО
НА РАБОТНИЧЕСКА ПАРТИЯ

 Капитализмът е сложна, мощна, йерархизирана и централизирана структура. Тя има своите официални и неофициални идеологически апарати и силови структури. За да бъде победена, е необходимо да ѝ се противопостави силна организация на работническата класа.

През последните 30 години, особено у нас, понятието „партия“ предизвиква основно негативни асоциации. Това е до известна степен разбираемо, с оглед на дейността на буржоазните партии в този период, представляващи бизнес клубове по интереси за олигарси, станали олицетворение на разграбването на народите. Посочените примери със социалдемократически партии („Сириза“, „Подемос“, Бърни Сандърс, лейбъристите в Англия) само доказват това съждение. Показателен е фактът, че въвеждането на т.нар. плосък данък у нас се извърши по време на управлението на партия, претендираща да бъде социалистическа. Недоверието към БСП на редица партии и организации, които искат премахването на капитализма, се корени на първо място в това, че тази партия изигра решаваща роля в реставрацията на капитализма у нас и не само изостави като своя цел борбата за социализъм, но активно участваше в укрепване на капитализма, включително в приватизацията и влизането на страната в НАТО и ЕС.

Негодуванието срещу политиката на буржоазните партии често води до отричане на партиите изобщо. Това е особено удобно за сегашната система и води до деполитизация и пасивност у хората. Истината е, че освобождението на работническата класа е невъзможно без съответната политическа организация. Висша форма на класова организация е партията. Следователно, основна цел на левите хора би трябвало да бъде създаването на политическа партия на работническата класа, поставяща си за цел премахването на капитализма и изграждането на социализъм.

Илия Марков

ЛЕВИЦА ОТВЪД ФЕЙСБУК: КАК ДА ИЗВАДИМ
ВЕЧНИЯ РАЗГОВОР ЗА „НОВА ЛЕВИЦА“
ОТ ТЕОРЕТИЧНОТО КЪМ РЕАЛНОТО

 След всеки изборен цикъл в общественото пространство се завърта вечната дискусия за „нуждата от истинска лява партия“. Дори за дълбоко незаинтересованите от политиката е ясно, че БСП не може да изпълнява повече функцията на фиктивна левица, вкоренена в миналото и в идеи, които са изгубили актуалност. За съжаление, тези дискусии винаги остават на ниво Фейсбук – без никакво реално действие или организация.

Да водим теоретични спорове за миналото, настоящето и бъдещето на лявото е безсмислено, докато се намираме в състояние, в което една огромна група български граждани са непредставени политически, оставени да избират между фалшиво-леви политически сили като БСП и фалшиво-прогресивни като ДБ.

Преди да бъде постигнато създаването на политическа сила, която да осигури такова представителство, всички останали дебати би трябвало да останат на заден ред.

За да бъде поставено началото на това градене, е необходимо да дефинираме два елемента:

•    Електорат: обществена група от хора, които ще бъдат целта на тази политическа сила.

•    Проект: да дефинираме големия проект – за следващите 10 или 20 години, който тя ще търси да приложи.

Ето как изглеждат тези два елемента в детайли.

Електоратът:

Ако има едно характерно нещо за българската политика след 2000 г., то това е неустойчивостта на политическите сили. Причина за това е неспособността на партиите да дефинират ясни социални групи, на чиято основа и зад чиито интереси да се застъпи електоралната им политика. Повечето политически формации през последните 20 години са формирани на базата на краткосрочен „проект“, който най-често има хоризонт следващите избори.

Неслучайно най-устойчивите политически сили остават тези, които са стъпили на трайна социална база – ГЕРБ, БСП и ДПС плюс отломките около някогашната т.нар. градска десница, която понастоящем е чисто и просто представител на (малката на брой) висока средна класа.

 Ако разположим тези организации на политическия компас (при всичките му условности, валидни най-вече за ДПС), ясно ще видим свободното пространство, което съществува за появата на една прогресивна политическа сила.

Разбира се, това може да е плод не на случайност, а на липса на обществен потенциал в тази група, т.е. липса на хора, които да попадат в този квадрант като ценности и разбирания. Но наличието на множество обществени движения, обединени около защита на природата, на правата на ЛГБХТИК общностите и пр. доказва съществуването на такава прослойка от хора.

Затова първата амбиция на желаещите да градят лява политическа сила е да дефинират много ясно коя е политическата група, в чийто интерес искат да изграждат политиката си. В българската политическа реалност има три основни прага, които трябва да бъдат прескочени от една политическа организация:

•    150 хил. гласа, за да влезеш в Парламента и да имаш представителността на национална политическа сила;

•    500 ‒ 700 хил., за да си в ролята на силна опозиция и да бъдеш основна алтернатива на управлението;

•    1‒1,5 млн., за да си водещата партия и да можеш да сформираш самостоятелно или коалиционно правителство.

Последните парламентарни избори отново затвърдиха тази зависимост:

•    ГЕРБ е първа сила, но има под 900 хил. гласа, което де факто блокира пътя ѝ към властта (дори в коалиция);

•    ИТН на Слави Трифонов е основната опозиция, след като събра над 500 хил. гласа;

•    „Изправи се! Мутри вън!“ се доказа като национална политическа сила, след като събра малко над 150 хил. гласа.

Когато говорим за необходимостта да се дефинира социалната група, това трябва да бъде мислено в тези три стъпки – първо как да стигнеш до 150 хил., после до 500 хил. и т.н. Този процес е дългосрочен. Без сериозна организационна и финансова подкрепа той спокойно би могъл да отнеме 10 и повече години.

Но това може да бъде и предимство. Това ще даде възможност на една политическа сила да премине през различни етапи в развитието си, да събере подкрепа и да стане устойчива. Това е важно уточнение, за да е ясно, че не е необходимо да се подходи към съревнование с големите партии и търсене на масовост от Ден 1. Напротив, в началото трябва да се дефинира фокусирана група от хора, които могат да изведат партията до първата стъпка (150 хил.).

Дискусията за това какви са характеристиките на тези първи 150 и следващите не е предмет на този текст, в интерес на това да го запазим четивен.

Проектът:

Десните политически сили бяха много силни през 90-те години на миналия век и до началото на 2000 г., защото имаха ясна, конкретна и амбициозна цел – да вкарат България в НАТО и ЕС. С реализирането и на двете цели в края на 90-те постепенно започна да изчезва и релевантността на СДС/ОДС и те потънаха в забвение.

Колкото и да е смешно, ГЕРБ няма ясно разписана подобна програма, но комбинацията от „Строим пътища“ и „Пазим ви от комунистите“ работи точно като такава, макар и да са по-скоро резултат на андрешковския усет на Борисов към политиката.

Българската левица може да бъде успешна само ако дефинира подобна ясна, конкретна, амбициозна и изпълнима цел.

В българския вариант такава цел може и трябва да бъде създаването на социална държава, адекватна на ХХI век. Това не означава преписването на различни програми и мерки от западноевропейските социални държави, а създаване на нов подход към темата. Естония е добър пример в това отношение, макар и в никакъв случай да не може да бъде считана за лява или социална държава. Такава програма трябва да бъде много детайлно разписана като политики (policies), включително да бъде и бюджетирана (тоест каква ще е цената на отделните политики, откъде ще дойдат средствата и т.н.)

Това също е сериозна работа, която би отнела години на замисляне, планиране и прецизиране. За това и неслучайно изрично споменавам трудностите и предизвикателствата – според мен те могат да подействат и благотворно като естествен филтър за хората, които търсят бърз и лесен начин да се реализират в политиката. Създаването на лява политическа сила ще е бавен процес, но това е единственият начин, по който бихме могли да получим нещо работещо и устойчиво.

Иво Инджов

ЗА НЕОБХОДИМОСТТА И ПОЛЗИТЕ
ОТ ЛЕВИЯ ПОПУЛИЗЪМ

Думата „популизъм“ е негативно конотирана, въпреки че той е форма на демокрация, макар и крайна (референдуми, граждански инициативи).

Чрез популизма обаче могат да говорят легитимни гласове и настроения в обществото, които трудно пробиват в мейнстрийм медиите и публичното пространство.

Като политическа позиция популизмът експлоатира преди всичко темата за единството на „народа“, насочен е „обикновено срещу елита, също често срещу външни лица и чужденци“. Тъкмо конструирането на единството на „народа“ чрез изключване на чужденците е характерно за десния популизъм. Възходът на популизма е резултат от идеологическия „консенсус в центъра“ под знака на неолибералната хегемония. От него най-често се възползват дяснопопулистките партии.

Левият популизъм на свой ред:

•    заостря вниманието върху проблемите, създадени от неолиберализма и глобализацията;

•    ясно посочва фронта и противника: политическите и икономическите сили на неолиберализма;

•    решава проблема за мобилизация на левите сили (чрез активни действия на терен и създаване на подходящ дискурс – на протеста срещу бедността, социалното неравенство, експлоатацията, корупцията и мръсните сделки на елитите; същевременно генерира дискурс на надеждата);

•    мобилизира срещу възхода на крайната десница.

Белгийската политоложка Шантал Муф* е може би сред най-активните пропагандатори на левия популизъм. Според нея са погрешни честите обвинения на марксистите спрямо застъпниците на лявата популистка стратегия, че последните отричат съществуването на класовата борба. Наистина, в намиращото се в криза общество се кръстосват различни антагонизми, някои от които са със социално-икономически характер:

Те могат да бъдат наречени „класови“ антагонизми, при условие че този термин не се ограничава до антагонизма между пролетариата и буржоазията. Но до тези социално-икономически антагонизми съществуват и други антагонизми, разположени в различни социални отношения, пораждащи борба срещу други форми на господство.

В тази връзка Муф препраща към съвместния ѝ труд с аржентинския постмарксист Ернесто Лакло „Хегемония и социалистическа стратегия“, публикуван през 1985 г., в който е аргументирана необходимостта да се артикулират  исканията на работническата класа с тези на социалните движения, предлагайки да се преформулира социализмът като „радикализация на демокрацията“. В този контекст левият популизъм може да се разглежда като общ знаменател, но и двигател на различни съпротивителните движения (работническо, феминистко, антивоенно, екологични движения). В наши дни има пряка връзка между класовата борба и екологичната криза, която се проявява в защитата на Зеления „нов курс“, лансиран от Александрия Окасио-Кортес, и младежкото движение Sunrise в САЩ, на Зелена индустриална революция, която беше в центъра на програмата на Лейбъристката партия при Корбин и др. Посоката е една: „постигане на демократичен разрив с неолибералния ред“ в условията на задълбочаваща се криза на неолиберализма вследствие на коронавирус пандемията.

Левият популизъм се нуждае от обща прогресивна воля, чиято цел е да се създаде един „народ“. От „народа“ са „изключени“ рушителите на демократичната система: неолибералните политически и икономически елити, корумпираните, укриващите данъци. Т.е. към него може да принадлежи всеки, който е пострадал от политиката на остеритет и неолибералната глобализация: прекариатът, работниците, средната класа, представителите на малкия и средния бизнес, интелектуалците, младежта.

Прогресивният ляв популизъм е възможен и необходим като част от един общонароден  социализъм, който черпи сила от низините и е интернационалистки, феминистки,  бори се за радикална демократизация на обществото. Левият популизъм е „социализъм на обикновените хора“, който се стреми да даде общи насоки на различните движения за освобождение от експлоатацията на капитала, да вдъхва надежди, да генерира солидарност и така да е в състояние да победи неолибералните елити и радикалната десница.

Част от арсенала на съвременния ляв популизъм е акцентът върху националната идентичност и протекционизма с цел защита на хората срещу неолибералната глобализация.

Националистичният и протекционистки ляв популизъм разбираемо има силни позиции в Латинска Америка, но с неговите крайности не може да бъде адмириран в континент като Европа. „Подемос“ разви концепцията за „гражданския патриотизъм“. Той акцентира върху „родината“, но не в националистически план, а от гледна точка на необходимостта държавата да бъде по-справедлива и по-солидарна с гражданите.

Променливите успехи на левия популизъм в западния свят могат да бъдат илюстрирани с позициите му в Испания („Подемос“), Гърция („Сириза“), Великобритания (лейбъристите при Корбин), САЩ (демократите Сандърс, Окасио-Кортес) и подкрепящите ги движения. Към палитрата от радикални леви движения и олевяващи лявоцентристки партии могат да бъдат добавени и активистки структури като Петъци за бъдеще, младежкото движение в защита на климата, Black Lives Matter, движението, което мобилизира на антирасистка основа и др.

Целите на левия популизъм могат да бъдат постигнати, ако се разгърне убеждаващ  политически дискурс с мобилизиращ потенциал. Това може да стане, ако предизвиква емоции и успее да грабне чувствата на хората – доскоро запазен патент на десния популизъм, който с неговата дихотомна политика по оста „ние – те“ „апелира към чувствата“.

За да се случи всичко това, е необходима и авангардна политическа комуникация, която да мобилизира „народа срещу кастата“, какъвто беше бойният призив на „Подемос“ като опозиционна партия. Гаранция за успех са комбинирането на средствата на класическата реторика от харизматичен лидер с модерни похвати и дигитални технологии и постигане на хегемония в социалните медии, за да се достигне до емоционалния свят на младите и „възмутените“.

Прогресивният ляв популизъм може да реши едновременно три проблема на разпокъсаното ляво в България (БСП, разнородни малки граждански структури):

•     да осъвремени идеологическата база на лявото, която да стане адекватна на структурата на днешното българско общество;

•     да реши проблема за политическата мобилизация на левиците, който е ахилесовата им пета;

•             да радикализира политическата им комуникация, като отдаде дължимото на емоциите и образите.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук