СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ПАРТИИ И ДВИЖЕНИЯ Фаза II – реплики

0
350

 

 НАЧАЛО НА ФАЗА 2 НА „КОМПАС ЗА СОЦИАЛИСТИ

  Фаза 1 на „Компас за социалисти“ – съвместен проект на „Диверсия“ и сп. „Ново време“, завърши успешно.

В настоящия брой публикуваме текстовете от тема „Партии и движения“.

Слагаме и началото на Фаза 2 с първите постъпили „Реплики“. Фаза 2 остава отворена до 15 септември 2021 г.

Приятно четене и продължавайте да изпращате мнения и коментари на имейл адреса на
„Компаса“:

socialistcompas@gmail.com

Антоний Тодоров

ЗАЩО Е НУЖНА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ЛЕВИЦА?

 Изчетох с внимание различните текстове в този „Компас“, те казват, че левицата е разнородна, а социалистическата левица няма представителство. Има тежка критика срещу БСП (официалните ѝ позиции), съмнения във възможното сътрудничество между партия и гражданско движение, но също и категорични квалификации за това каква трябва да бъде лявата позиция. В текстовете проличава също объркване и песимизъм за бъдещето на социалистическата левица в България.

Нека първо направим разграничението между „левица“ и „социалисти“, макар в словоупотребата те да изглеждат синоними. Има несоциалистическа левица, както и „десни социалисти“. Особено, ако става дума само за етикети, които не говорят сами по себе си – в Португалия Социалдемократическата партия е дясноцентристка, а Социалистическата партия е лявоцентристка. Но ако левицата е ситуационно понятие, съдържането му е различно в различните общества и в различните епохи, то „социализъм“ е наименование на мощна идеологическа традиция с двувековна история (понятието е употребено за първи път през 1832 г.).

Левицата е ситуационна, в смисъл, че това е политическа позиция, която противостои на десницата. В икономически план лява е позицията на публичния интерес, ако той се противопоставя на частния. В културен план лява е позицията на либералните свободи, ако те се противопоставят на консервативните забрани. В социален план лява е позицията в защита на солидарността в обществото, ако тя се противопоставя на егоистичния индивидуализъм. Социалистическата левица е също и това, но има идеен проект и за бъдещето на обществото.

В днешна България левицата е разнородна, вероятно също колкото са разнородни и социалистите, като последното се отнася еднакво и към привържениците на БСП, и към онези социалисти, които определено не искат да бъдат свързвани с БСП. Но тази разнородност не е проблемът, проблемът е, че в България няма политически проект на една социалистическа левица. Проект, в смисъл на дългосрочна визия за бъдещето, на едно желано състояние на обществото, да речем след 50 или 100 години. Такъв проект се оказа невъзможен в една посткомунистическа България, заради… времето на комунизма (също име на едни 45 години управление на комунистическата партия в един политически режим от съветски тип). Някак си беше неприемливо да се говори за социалистически проект, след като сме изживели историята на „развитото социалистическо общество“.

Един социалистически проект безспорно трябва да бъде алтернатива на модерния капитализъм. Не негово „социализиране“ или „облагородяване“, защото нищо от познатото „управление на капитализма“ не поставя под въпрос основите на тази социално-икономическа система. А тези основи са няколко: превръщането на работната сила, земята и парите в стока, организирането на икономическия живот в корпорации, издигането на печалбата като единствен стимул за икономическата дейност. Последиците от това трансформират обществото радикално, но най-вече го подчиняват на пазарната логика – всичко може да се превърне в стока, т.е. в обект на покупко-продажба, на сделка.

Съветският комунизъм, но вече в познатата му форма от 30-те години на миналия век, се оказа, парадоксално и както го описва в книгата си Capitalism Alone Бранко Миланович, пътят към капитализма на неразвитите държави. Преди всичко, защото не прекъсна логиката на модерния капитализъм: работната сила остана стока (всички работеха на трудови договори), стойността се измерваше с пари, „общонародната собственост“ беше корпоративна собственост на управляващите. Съветският комунизъм несъмнено модернизира страните, в които беше установен (всички те станаха индустриални и урбанизирани), но всъщност въведе тези неразвити общества в лоното на модерния капитализъм. Вероятно много по-бързо, отколкото това би направила една класическа капиталистическа модернизация. Но съветският комунизъм рухна не защото беше алтернатива на капитализма, а обратно, защото не беше.

Ако горното е вярно, тогава всъщност не сме преживели „алтернативата на капитализма“, останали сме изцяло в капиталистическата цивилизация. Тогава обаче ще трябва да приемем, че такава алтернатива не се е появила. И ще ни се наложи да препрочетем критично и отново Карл Маркс, Антонио Грамши, Роза Люксембург, Карл Полани. Както и да заговорим с днешния език на Дейвид Харви, Шантал Муф, Майкъл Сандел, Тома Пикети, Лесли Склеър, Ноам Чомски. С други думи, да изобретим алтернативата.

Каква алтернатива? Не знам, иначе бих написал поредния манифест. Но със сигурност социалистическата левица по рефлекс застава на страната на по-слабия, на губещия, на отхвърления, на експлоатирания, на бедния, защото е принципно против социалните йерархии и подчиненото положение на човека. Това е била винаги нейната основна кауза – действителното равенство на свободни хора. Затова и като рефлекс трябва да застава на страната на всяко едно дискриминирано малцинство, да не се поддава на внушенията, че днешният свят е свят на „диктатура на организираните малцинства“.

За да има социалистическа левица в България, тя трябва да може да си представи общество, в което:

– всеки човек се чувства полезен и ценен (без изключение);

– икономическата дейност не се подчинява на алчността и печалбата, а на общото благо;

– икономическият ръст не е самоцел и източник на богатство за малцина, а създава работни места и обществено благосъстояние;

– конкуренцията не цели елиминирането на конкурента, а насърчава предприемчивостта и откривателството;

– потреблението не разрушава природата и не превръща човека в homo oranus (идеален консуматор и нищо друго).

Горното всъщност означава, че социалистическата левица се противопоставя едновременно и навсякъде на консуматорското общество, на социалните неравенства, на дискриминациите, на всичко, което разрушава обществото и приватизира общото достояние. Това, обаче, е интернационален проект, затова и социалистическата левица не може да бъде националистическа (иначе се случва печалното словосъчетание между национализъм и социализъм).

В днешна България няма един единствен носител на такъв проект, защото такъв проект не съществува. Той вероятно е възможен само с усилено общуване между партии и движения, които носят в себе си такъв етос.

 

 Георги Пирински

ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ – СТЪПКА ПО СТЪПКА

 В случая ни интересува възможно ли е взаимодействие между БСП и новите леви движения днес за „автентична лява алтернатива“ за страната?  В тази връзка на първо място – има ли сходство на целите и подходите на потенциалните партньори, което да обуслови подобно взаимодействие?

Съгласно своята Програма БСП си поставя две определящи цели: дългосрочна – историческото преодоляване на капитализма в полза на демократичния социализъм, и непосредствена – с мяната на неолибералния модел със социалната алтернатива чрез формиране на социална държава по европейските модели съобразно българските условия, опирайки се на  Конституцията като път към  идеала за чиста и свята Република.

Отделните участници в дискусията предлагат различни отговори относно целите и подходите за оформяне на автентична левица у нас. Ив. Марков подчертава, че за да има успех, българската левица трябва да дефинира ясна, конкретна, амбициозна и изпълнима дългосрочна цел, каквато може и следва да стане „създаването на социална държава, адекватна на ХХI век“, но чрез нов подход и много детайлно разписана и бюджетирана програма. Иво Инджов говори за  „постигане на демократичен разрив с неолибералния ред“, за „общонароден социализъм на обикновените хора за освобождаване от експлоатацията на капитала“ чрез радикален ляв популизъм, подплатен с мобилизиращ и вдъхновяващ политически дискурс. 

На свой ред Ст. Стефанов определя като цел преразпределянето на едрия капитал от ръцете на малцина в ръцете на мнозина чрез непосредствена социална революция. Искра Баева определя автентичната лява алтернатива като борба против натрупването на богатство за сметка на обществения интерес с цел трансформация на капитализма/неолиберализма в социално-справедливо общество и промяна на системата. Според „23 септември“, основна цел на левите хора следва да бъде премахването на капитализма и изграждането на социализъм чрез създаване на политическа партия на работническата класа. За К. Дренска целта е повдигане на материалния стандарт на хората в България и отпор на бесния пробизнес и капиталистически възход в страната, завиващ все по-очевидно в открито фашистки посоки, чрез  силно ляво движение с ясни социални послания и искания, необходимо на цялото общество. 

Други участници отговарят по по-различен начин на въпроса за целите и подходите. Така, според Ст. Тетевенски, са необходими решения, способни да преодолеят капитализма и неравенствата, които да „разчупват“ доминацията на капиталистическата класа по отношение на разбиранията, ценностите и вярванията на обществото, за което са нужни както мощно социално движение, така и организирана политическа партия. „Фабрика Автономия“ и „Феминистка библиотека“ конкретизират тази теза така:  „новото поколение радикални активисти е куиър и е веган и се бори не просто за „равни права“, а за пълно освобождение от патриархата и авторитаризма; за признаване не само на борбите на ЛГБТИА+ общността и на радикалния антиавторитарен веганизъм, но и на женската, ромската и още ред други маргинализирани общности, както и на анархистките и антиавторитарни леви групи.“ В този контекст те поставят под въпрос и ролята на самата държавата като образувание, създадено за да обслужва елитите, структурирана йерархично, при това патриархално и основана и зависима от насилие, затвори и граници.

И така, дали са налице необходимите допирни точки по отношение на цели и подходи в светлината на така очертаните, макар и схематично, начални разбирания на различните участници в дискусията, които да станат основа за практическо взаимодействие между партия и движения? Според мен, не съвсем краткият отговор е „да“, но именно като потенциална възможност. За да се превърнат очерталите се допирни точки в силно взаимодействие за автентична лява алтернатива, са необходими поредица от сериозни взаимосвързани усилия.

Първото е да се навлезе в много откровена и конкретна дискусия по въпроса има ли формулировки за целите и задачите на едно ляво взаимодействие, които да са приемливи за отделните формации, въз основа на които да се открояват допирните точки по отделни конкретни въпроси. По-конкретно – приема ли се възгледът за социалната държава като реална алтернатива на неолиберализма или напротив, тя следва да се отхвърля като негова модификация, на практика обслужваща глобализирания олигархичен капитал и местните му проекции? Като, разбира се, дискусията обхване конкретните параметри и политика на една съвременна социална държава на ХХI век.

Едновременно с това, без да се изчакват особени идейно-програмни дискусии, е нужно да се търсят и насърчават контакти по конкретни въпроси, които може и следва да станат предмет на съгласувани акции и действия, като например  защитата на основните права на различните видове наемен труд, отпора срещу недопустимата агресия на фашизирани групи спрямо едни или други „маргинализирани“ общности, мобилизацията срещу безогледната експлоатация на природната среда и така нататък.

Съвсем не на последно място е и изискването всяка от заявяващите се за лява формация ежедневно да се доказва като реален носител на автентична лява политика, съответстваща на своите заявени програмни идеи, цели и подходи. В пълна степен това важи и за БСП. Констатациите както на членове на БСП, така и на различни леви формации и активисти, участващи в анкетата, са пределно ясни – БСП днес не е лява партия, а дори напротив, заема консервативни и националистически позиции, вместо автентично леви, откъснала се е от своята социална база и не защитава интересите на хората на труда, на бедните и маргинализираните и т.н. На свой ред, новите леви формации са изправени пред необходимостта да осмислят мястото и ролята си в контекста на общи каузи в интерес на онези социални класи и общности, които се нуждаят от и са потенциалните носители на една трансформираща капиталистическата система автентична лява алтернатива.

 

Георги Захариев

БСП – НАКЪДЕ?

 Присъединявам се към инициативата на списанията „Ново време“ и „Компас“ за проекта „Компас за социалисти“, който си е поставил задачата да се проведат идейни и стратегически разговори и дискусии в лявото политическо пространство.

Ще отбележа някои моменти, които омаловажават БСП и я доведоха до изборна катастрофа. Провокиран съм и от бодряшкото изказване на лидерката  на партията и нейното обкръжение, че БСП е монолитна и в добра политическа кондиция. Това според Корнелия Нинова е „основанието ѝ“ да не поеме своята политическа отговорност. Тя не намери кураж и доблест да преодолее егото си и потърси причините за отлива на избирателите от БСП. Длъжна беше да отговори на въпроса как така, когато ГЕРБ е затънал в корупционни скандали, партията, която се е превърнала в политическа котерия и е загубила авторитет сред българския народ, БСП не се възползва от отворения ѝ път към изборна победа и претърпя провал.

Безспорно много са причините, които доведоха БСП до тази катастрофа. Ще се спра на някои от субективните.

На първо място поставям ролята и мястото на БСП в отстояване на социалистическия идеал. Партията не успя да оцени, че новата социална структура на обществото е различна от времето на индустриалното общество, в което доминираща роля заемаше пролетариатът. Сега хората на наемния труд вече са променили своя статут. Съотношението между високо квалифицирания интелектуален труд и физическия труд е в полза на първия. В епохата на информационното общество се появиха нови доминиращи социални групи ‒ творците на знания и художествените ценности, заетите в услугите и др. Към тази пъстра мозайка от хора на наемния труд БСП недостатъчно насочва вниманието си. Тя трябва да се обърне към тази социална група, оценявайки значимото ѝ място в обществото. Тогава тази елитна част от обществото ни ще припознае БСП като партия, която защитава нейните интереси.

Паралелно с този недостатък на партията голяма беда, която я сполетя през последните години, е отклоняването ѝ по пагубния за нея социаллиберален път. Дълго време социалистите трудно различаваха кои от посланията на БСП са леви. От партията бе изтръгнато жилото на острата социална  неудовлетвореност и класова  непримиримост. Беше вкарана  в химерите на социалдемократическите блянове за капитализма с човешко лице, за преодоляване на тази слабост БСП трябва да бъде социалистическа не само по форма, но и по съдържание. Голямо отражение в тези грешки на партията има теоретико-неизбистрената ѝ  недостатъчност като лява партия.

Най-тревожният въпрос, който все по-настойчиво чука пред вратата на висшето партийно ръководство, е организационното състояние на БСП. То е в тежко състояние. Професор Чавдар Добрев много тъжно определя, че тя е на болнично легло. Ръководството на БСП не направи усилия да открие диагнозата на заболяването или не искаше да я види. Тревожи ме бодряшкият тон на партийното ръководство, което замита този проблем. А той е една от причините партията да катастрофира в тези парламентарни избори.

Ето някои тревожни симптоми за тази тежка организационна криза. Сега много селища на общините са без основни партийни организации. В други те са в насипно състояние и затихващи функции. Учудващо е дали Националният съвет не вижда това критично състояние и не намери за необходимо да обсъди тревожното положение на партията. Съществен и важен въпрос от организационното състояние на партията е проблемът за единството и приемствеността на поколенията. За моя изненада и огорчение сега партията умишлено се парцелира от сегашното партийно ръководство, на „млади“ и „стари“. Това създава разделителни линии между поколенията. Ширещата се мантра, че всички млади са реформатори, а старите ‒ консерватори, не е вярно. Това разделя партията, руши нейното единство. Сега в БСП трябва да положат максимални усилия за преодоляване на този уклон. Кой е изходът? Да продължи подкрепата за младите генерации в БСП. Но тези усилия да са съпроводени с грижите младите членове на партията да се учат и израстват в реална обществено-политическа практика. Да се допълват с усилията за усвояване идеализма на предците. Да се съчетава опитът на ветераните с енергията, оптимизма и ентусиазма на младите. Да се насочват към работа в основните партийни организации. Там те да се доказват и израстват, като авторитетни лидери. За съжаление сега това не се случва.

Не мога да отмина организационната криза в БСП и лошата кадрова политика, която висшето партийно ръководство провежда от горе до долу. Станалите кадрови битки и организираният вътрешнопартиен преврат с прякото участие на Корнелия Нинова в казанлъшката общинска организация недвусмислено подкрепят тази ми констатация.

Причината за изборната загуба на БСП е в слабата работа на ръководството на партията с левите и патриотични сили. Азбучна истина е, която партийното ръководство не е проумяло, че в борбата за преодоляване на капитализма, БСП не може да бъде сама. Тя остана глуха към предложенията на левите партии и движения за създаване на един фронт за смяна на политическата система в страната. Не е случайно, че БСП не успя да се впише в протестите за смяна правителството на Бойко Борисов. Това е тревожен  сигнал, че БСП е зациклила в дълбоките парламентарни коловози на статуквото. Много са и гафовете по формиране на предизборните листи. Отнемайки грубо автономността на местните партийни структури, те бяха пренаписвани под въздействието на Корнелия Нинова.

Какво ме тревожи още? Избягването на висшето партийно ръководство самокритично да анализира и публично да оповести причините за изборната катастрофа. Вместо да шикалкави, то е длъжно да направи това. ­Очакват го членовете на партията, симпатизантите и цялото общество. Тук несъстоятелността в действията на ръководството са смешни. Цялото ръководство с изключение на председателя си подава оставката. Председателят е оневинен и обявен за незаменим. Това поведение ме хвърля в смут за бъдещето на БСП. То показва, че на Корнелия Нинова ѝ липсва чест и достойнство. Прав е проф. Чавдар Добрев, който в психологическия ѝ портрет отбелязва, че тя „налага политика на тотално конфронтиране с политическите си опоненти вътре и вън от БСП…, че на Нинова битието ѝ на политик, е политика на отрицанието заради самото отрицание на „изоционалист“… Поведението ѝ наподобява поведение на човек, на когото всички са му криви, а само тя е права (вж. Чавдар Добрев, „Под сянката на преустройството“, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2020, с. 614, 620). Към обективното представяне на този портрет ще го допълня със забележими сенки, които ме смущават ‒ склонността ѝ на диктатор, мегаломан и категоричност в нейната словоохотливост. Тя звучи като истина от последна инстанция. Не търпи възражения и критика. Демонстрираното поведение на Корнелия Нинова затвърждава в мен мнението, че 49-ият конгрес на БСП допусна голяма грешка, като записа в чл.16 от Устава на партията Председателят да се избира чрез пряк избор от всички членове. С този уставен императив той беше поставен над висшите колективни органи на партията – Конгрес и Национален съвет. Стана безконтролен и независим от тях. Отворен бе пътят на едноличния диктат на председателя, който сега забелязваме. Грубо се посегна върху столетно утвърдената традиция в партията – лидерът ѝ да бъде пръв между равните.

Кой е изводът? Да се намерят сили, както в Националния съвет на БСП, така  и в цялата партия, да снемат политическото доверие от нея. Да се избере ново авторитетно партийно ръководство, с висок партиен морал и отговорност за бъдещето на партията. Настоящето и бъдещето на БСП не са дадени на изполица на временно издигнали се в партията персони. Тях времето ще ги отмете.

 

Иван В. Бакалов

ОТНОСНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО ВЛЯВО

 Настоящият коментар взема отношение по представените във Фаза 1 на „Компас за социалисти“ позиции относно взаимодействието на социалистически партии и движения. Очертаните на първия етап аргументи се допълват в плътен и многостранен анализ по проблемите на взаимодействието вляво, с което задават ясни ориентири в дискусията. Същевременно, поне три ключови момента остават непроблематизирани.

Първо, представените позиции като цяло се обединяват около схващането, че проблемът на БСП е управленски. Следвайки това допускане, ако БСП имаше лидер, който ясно да вплита автентични социалистически политики в дейността на организацията, както и ръководство, което да възпроизвежда тези практики по места, в българското общество вероятно щеше да се развива силно, масово и консолидирано социалистическо движение, което да печели избори и да управлява държавния апарат. Подобно допускане е подвеждащо, защото до голяма степен персонализира структурни проблеми.

Следствието е, че решения се търсят чрез промени в надстройката, като например: смяна на лидерката на БСП, пренаписване на програмата на партията и включване на повече „млади“. В същото време се неглижира структурното обстоятелство, че българското общество е организирано в примитивна форма на капитализъм, която въпреки своята дисфункционалност (от гледна точка на възможностите за развитие на съзидателните сили на хората), е учудващо стабилна благодарение не само на външни фактори, но и на поддържащата функция на ключови дискурси, дълбоко вплетени в общностното съзнание и натурализиращи социалните неравенства[1]. Едрият капитал е консолидиран в обществена група с неоспорвана доминация, което се възприема като естествен ред от останалите подчинени и фрагментирани групи. Демократичните институции, очертаващи полето на допустимите въпроси за обсъждане, възпроизвеждат същността на тези властови взаимоотношения в многообразни форми. Това си личи ясно от про-бизнес консенсуса в програмите на всички парламентарно представени партии (и не само). Този консенсус стои зад фасадата на дискурси за традиции и стабилност, които облекчават противопоставянето между „горе“ и „долу“ (в икономически смисъл), подменяйки го с конфронтация между „вътре“ и „вън“ (в идеологически смисъл) в контекста на прости и познати стереотипи.

Като централизирана бюрократична структура, целяща да възпроизведе съществуването си, БСП действа в съответствие с наличните структурни стимули, опитвайки се да преследва представителство на едрия капитал (като доминираща обществена група) и резонанс с широко-разпространени схващания в общностното съзнание (като доминиращи дискурси). Доколкото БСП е институция с ясен обществен профил, подмяната разбираемо е по-натрапчива, но едновременно с това трябва да сме наясно, че наред с партията е трансформирана и социалната ѝ база. Въпросът дали БСП е наистина социалистическа партия (а тя не е), остава непълен, ако се разглежда отделно от въпроса дали избирателите ѝ стоят на социалистически позиции. Това се отнася както до това дали фрагментираното работничество у нас гласува за БСП, или би гласувало за „истинска“ социалистическа партия, така и до това дали онези, които продължават да гласуват за БСП, се ръководят от социалистически схващания за обществото, или от техни реакционистки производни. Отговорите на тези въпроси по никакъв начин не дават основание да се очаква, че при настоящите структурни условия промяна в облика на БСП сама по себе си би довела до качествени промени в обществото. Нещо повече, има опасност изборните резултати на БСП да се сринат допълнително, тъй като рязък поврат към автентични леви политики ще отблъсне твърдото ядро от електората на партията заради противоречията с ключови постановки в утвърденото общностно съзнание. Затова трябва добре да се прецени дали енергията на социалистическото движение на този етап да се концентрира в обратната трансформация на една масивна бюрократична структура (за обществени промени отгоре-надолу) или да се разпредели в многопосочни децентрализирани дейности по трансформация на хегемоничните взаимоотношения (за обществени промени отдолу-нагоре).

Второ, в много от позициите, представени в първата фаза на Компаса, плурализмът в лявото пространство се разглежда по-скоро като проблем. Независимо дали е определен като необходимост от „силно и радикално ляво движение“ (Калина Дренска), „оперативен синтез“ (Михаил Гюрев), „ако не йерархия, то поне някаква структура“ (Алекс М.) или „масово и силно самоорганизирано движение“ (Стойо Тетевенски), като цяло се наблюдава стремеж към консолидация на различните течения в социалистическото движение. В същото време опасностите, които крие подобна хомогенизация или централизация на лявото пространство, не се проблематизират достатъчно. Позицията на „Фабрика Автономия“ и Феминистка библиотека дава ясен сигнал в това отношение, тъй като ­очертава развитието на такива йерархии в неформалното социалистическо движение, които биха могли да ограничат представителността на процеса и да възпроизведат нежелани властови форми. Поуките на историческия опит трябва да ни държат бдителни към авторитарните тенденции в социалистическото движение.

Интересно и донякъде парадоксално е, че дори антиавторитарните течения в настоящата дискусия изявяват стремеж да универсализират специфични позиции (например по отношение на веганството). При допускането, че всички преследват обща фундаментална цел (да речем, изграждането на солидарно общество), универсализацията на пръв поглед може и да не изглежда като проблем. Трудността обаче произтича от обстоятелството, че постигането на целта е многопластов и многовекторен процес с различни етапи, които представят разнородни проблеми. Предложението на Калина Дренска за ситуативни съюзи по отделни въпроси изглежда като по-устойчиво решение за справяне с проблемите по реда на постъпването им и за ограничаване на авторитарните тенденции. Същевременно тя разглежда ситуативните съюзи като тактика за създаване на „масово и силно движение“, а не като обща стратегия за взаимодействие, подходяща за настоящия етап.

Въпросът е доколко едно централизирано движение (каквито обикновено са масовите и силни движения) ще е способно да се справи с разнородните проблеми, които ограничават социалистическия процес у нас?

Така например, към настоящия етап на развитие на обществените взаимоотношения, в който едрият капитал е добре консолидиран и с утвърдени властови позиции, а работничеството е фрагментирано и неорганизирано, изглежда належащо да се работи по посока на изграждане на икономическо самосъзнание в тази група чрез развитие на дейността на профсъюзите. Също така, съществува необходимост да се подкопаят устоите на хегемоничния дискурс, който натурализира обществено-икономическия ред в общностното съзнание. Освен от производството и разпространението на критично-аналитични наративи, култивирането на прогресивно общностно съзнание има нужда и от качествени културни продукти, които да опосредстват критиката на обществените взаимоотношения в разпознаваеми и възпроизводими образи и форми[2]. Безспорно ще са необходими и канали към формалните институции на властта, чрез които да се защитават леви политики в официалния политически процес. Тези задачи са твърде разнородни, за да могат да бъдат ефективно преследвани от централизиращо масово движение. В този смисъл, плурализмът на лявото пространство трябва да се разглежда като предимство, защото създава хранителна среда за развитие на многостранни дейности и ситуативни съюзи, а децентрализацията позволява адаптация към разнородни проблеми, без да се застрашава съществуването на формализирани институции, които погрешно да се припознават като тленни въплъщения на социалистическото движение (подобно функцията на някои религиозни институции). Това не би трябвало да пречи на изграждането на стабилни връзки между различните групи и утвърждаване на общи платформи за включващи дискусии и координация.

Трети момент, който остава незасегнат в първата фаза на Компаса, се отнася до осмислянето на развитието на социалистическото движение у нас като съставна част на транснационален процес. Много от представените по-рано позиции поставят национални рамки на разглежданите проблеми и на предлаганите решения, като по този начин ограничават схващането за пространството, в което се развиват политическите противоречия (коментар на Искра Баева прави изключение). Възможността проблемите, които препятстват развитието на обществените отношения в България, да се осмислят като местно проявление на международни борби, твърде често се пропуска. Въпреки че много от участничките и участниците в дебата битуват постоянно или периодично извън пределите на България, представените в първата фаза позиции не насърчават развитието на транснационално самосъзнание и не откриват достатъчно поводи за международна солидарност. Потенциалът за тази солидарност се крие в сътрудничеството с прогресивни движения в чужбина, които оказват съпротива на властовите структури, насърчаващи развитието на потиснически политически модели в Източна Европа (и не само) и нормализиращи тяхното съществуване чрез налагане на дискурса за второкачествени държави. Това не означава да се отправят призиви към европейски институции и авторитети, които да санкционират правителството, защото е корумпирано (какъвто беше подходът по време на протестите през 2020 г.). Схващането, че е необходим външен авторитет, за да ни „оправи“, възпроизвежда колониалния оттенък на дискурса за българската позиция в европейския проект. Този подход е неуместен най-малкото, защото именно същите обществени сили, които трябва „да ни оправят“, направиха възможен политическия възход на ГЕРБ[3]. Вместо това трябва да се търсят международни солидарни съюзи с прогресивни обществени групи, за да се изгражда обща съпротива срещу доминацията на едрия капитал, който се е консолидирал в стабилна транснационална класа, чиито действия с широкомащабни последици не подлежат на демократичен контрол[4]. Проблемите с трудовите условия на сезонните работнички и работници, например, би трябвало да правят транснационалните аспекти на тези противоречия болезнено ясни и у нас. Понастоящем, производствените вериги на експлоатация преодоляват безпрепятствено държавните граници за разлика от социалистическите движения, затова е редно да се търсят пътища към нови форми на транснационална солидарност.

 

Михаил Гюрев към проф. Искра Баева

 Според мен, позицията на професор Баева относно бъдещото на лявото движение в България се базира на една необоснована (поне от марксистка гледна точка) презумпция. А именно, че електоралният успех на левите партии е от ключово значение за трансформацията на едно общество. Изхождайки от тази презумпция тя взема лошите електорални резултати на европейските леви, тяхната неспособност да вземат властта в отделни страни и поднася това като преломен момент. Според нея „стремежът към трансформация на капитализма/неолиберализма в социално-справедливо общество ще си остане без влиятелно политическо представителство“, а „опитът на Бърни Сандърс, на гръцката „Сириза“, на „Подемос“ и на лейбъриста Корбин по-скоро потвърждава този извод, тъй като, оставени сами, без подкрепата на други леви формации, те предизвикват ентусиазъм сред левите, но не могат да променят системата. Те трудно достигат до властта, а дори и когато го правят, бързо я губят.“ Неминуемо този начин на мислене води до извода, че „автентичните леви формации нямат голям шанс да променят обществото, освен ако не потърсят по-широк фронт с други леви и центристки сили“.

От позициите на ортодоксалния марксизъм ключов фактор за трансформацията на едно общество не е електоралният успех на социалистическите партии, а измененията в начина на производство т.е. технологическият прогрес. Според Маркс именно той изостря вътрешните противоречия в капиталистическото общество. За да се осъществи една социалистическа трансформация, или за да може тя поне да започне, левите партии и движения трябва да използват тези противоречия, за да променят начина, по който хората мислят и се отнасят един към друг на личностно и на икономическо ниво. Този процес може да е съпроводен от електорален успех, но това е по-скоро вторичен резултат от успешната борба на левите движения и никога не трябва да се превръща в цел на тяхната борба. За какво може да ни послужи на нас, марксистите, буржоазната държава? Нейните механизми са чужди на социалистическите принципи, а нейното устройство е създадено, за да се самовъзпроизвежда по най-безсрамния начин. Самата Баева признава, че „управляващите компартии в хода на управлението на държавата са загубили идейно-политическите си характеристики и са се превърнали в административни организации, които контролират държавния апарат“. Много по-важно е левите организации да се стремят да реабилитират левите идеи в обществото, което би било трудно в коалиция с някоя популистка или центристка формация. Една коалиция извън лявото семейство би размила идентичността на левите партии или организации, които участват в нея. Именно тук се крие скритият триумф в поражението на Корбин, „Подемос“ и Бърни Сандърс. Те малко по малко ни приближават до един момент, в който „социалист“, „комунист“ и „марксист“ ще престанат да бъдат мръсни думи и кръвни обиди. 

Нека да вземем за пример американското общество в периода на Голямата депресия. Това е може би единственият период в историята на тази страна, когато е било приемливо един човек публично да се заяви като „комунист“ или „социалист“. Това е било възможно, от една страна, заради последствията от Голямата депресия, но и заради целенасочената лява пропаганда от друга. В крайна сметка това води до Новия курс на президента Рузвелт и до Бретънуудската конференция, която създава един нов свят. Свят, където социалната държава се превръща в норма, а не в изключение. Всичко това става без кой знае какъв електорален успех. Самият Рузвелт печели изборите в САЩ с програма, която никак не може да се характеризира като лява или социалистическа. Всички прогресивни политики, с които той е известен в американската история, са плод, от една страна, на неспособността да бъде победена депресията с дискредитираните постулати на икономическия либерализъм, и от друга, на постоянния натиск от страна на различни леви и работнически организации. Показателен е анекдотът, който се разказва за среща на Рузвелт с чернокожият активист Аса Филип Рандолф. Историята гласи, че когато активистът изложил всички свои планове и предложения, Рузвелт се изказал одобрително за тях и сложил край на срещата с думите: „А сега излез и ме накарай да го направя!“ И макар че достоверността на тази история е под въпрос, тя ни дава една цялостна картина на това как едно общество еволюира. Властта винаги е мудна. Тя винаги произлиза от господстващата класа – в случая едрия американски капитал (в родословното дърво на семейство Рузвелт се редуват банкери и политици). Важен фактор за промяна е самата личност на Рандолф или по-скоро цялото поколение преминало през Първата световна война. Младият Рандолф е станал социалист някъде около 1912 г., когато това е било не само допустимо, но и модерно. През същата тази 1912г. Юджийн Дебс получава един милион гласа на президентските избори. И понеже Рандолф е бил социалист, той е бил наясно какво иска да постигне и как да го постигне. Как България ще се сдобие с хора като Рандолф, когато в обществото, особено сред младите хора, битува едно недоверие към всичко „червено“, което на места се превръща в абсолютно отхвърляне? Как поредната широка коалиция, която (ако въобще дойде на власт) неминуемо ще обере негативите от всички недъзи на буржоазната държава, ще спомогне за превъзмогването на тези настроения?

Експериментът, който представляват широките коалиции, не може да доведе до нищо хубаво за левите движения. Именно в широка коалиция БСП въведе неолибералния плосък данък. Поскоро левите движения трябва да се научат безкомпромисно да отстояват своята лява идентичност и същевременно да оказват натиск върху властта за реализиране на ключови леви реформи. Пълноценно политическо взаимодействие може да има само в идеологически чисти коалиции. Широките коалиции с центристки партии и организации представляват един политически допинг, който впоследствие винаги дава своето негативно отражение. Много по-достойно и по-правилно е да се извърви дългият и тежък път. Да се изпие до дъно горчивата чаша и да се продължи напред. А защо пък чашата да е горчива? Тъкмо напротив. Dolce et decorum est 

 

Стойо Тетевенски

ИМА САМО ЕДИН НАЧИН, ПО КОЙТО ДА СЪМ ЛЯВ, И ТОВА Е ДА СЕ БОРЯ СРЕЩУ ВСИЧКИ ПОТИСНИЧЕСТВА

 Повтарящата се тема за нуждата на лявото движение да се отвори към „народа“ минава като нишка през оптимистично-критичните текстове на първата фаза на „Компас за социалисти“. Наистина звучи съвсем логично: в момента самоорганизираното ляво движение е малко и като че ли затворено, а посланията му не достигат масовост, която е нужна за промяна на обществения дискурс и изграждане на колективна сила в респектиращи размери. Аргументът е, че каузите, за които се бори движението, са често маргинални и не са важни за широката общественост – екология и освобождение на животните, антифашизъм, миграция, борба за куиър и ромско освобождение.

Представям си, че има читатели, които още тук ще си кажат, че ето, дори думите, с които описваме нашите борби, са заемки, а изразяването им е елитистко. И това е точно така, но не по вина на левите, борещи се за справедливост. Нашите борби често са откъсвани от доминиращия наратив, защото ние пречим. Праксисът ни, телата ни, самото ни съществуване прекъсват нормализирани неравенства и извеждат наяве колко много от това, което вземаме за даденост, е просто механизъм за потисничество в услуга на капиталистическата система. Вярвам, че борбата напред минава през разпознаване на споделената основа и пресечеността на нашите колективни усилия.

Защо съществуват йерархиите?

Дясната политика по същество представлява възгледа, че определен социален ред и присъщите му йерархии са неизбежни, естествени, нормални или желани. Различните десни обясняват тези неравенства с „естественото право“, икономиката, традициите, Бог и т.н. Консерваторите например биха казали, че традиционното патриархално семейство, в което мъжът „се грижи“ за сигурността на семейството, а жената се грижи за дома и децата, произлиза от естествените роли на мъжете и жените, тяхната биологична същност. За националистите нацията представлява естествената форма на колективно съществуване, пред която личните ни нужди нямат значение: заплаха са не местните, „наши“ експлоататори, а всеки, който е чужд на нацията. За неолибералите ужасяващите социални неравенства са резултат от личните качества (мързел, нежелание, манталитет, липса на предприемчивост) на бедните. За тях човекът е егоист и затова капитализмът в най-голяма степен отговаря на човешката природа: вътрешното, изконно желание на човека да притежава би го накарало да се включи в пазарната икономика и по този начин да засили конкуренцията.

С течение на времето обясненията, които извиняват йерархиите, се изменят, за да останат обществено приемливи. Така вече маргинализацията и потисничеството на ромите и етническите малцинства не се извинява с биологични разлики, а с „манталитет“ и „култура“. Хомосексуалното влечение съществува, но пропагандираното от куиър активистите не е това, а „джендър идеология“. Оставянето на хиляди бягащи от войните хора да се удавят в морето на портата на Европа е не защото те са друг биологичен вид, а защото те са „нелегални мигранти“. Бедността и изключването на милиони хора не е, защото Бог е сложил царя за негов наместник на земята, а защото имало „пречки“ пред свободния пазар. Ежегодното убийство на милиарди животни при неописуеми страдания не е дар от Бога, а еволюцията, която ни е поставила на върха на хранителната верига.

Обясненията се променят с промените в обществените нагласи, но продължават да изпълняват своята функция да прикриват несправедливостите като ги представят за естествени. По този начин потисничеството се възпроизвежда и продължава да печели правна, морална и етична легитимност в очите на обществото. Как се случва това? Да вземем свободния пазар. Ето, казват, България е бедна след 30 години реставрация на капитализма, защото има корупция, законът не се спазва, а държавата се меси в икономиката. Истинският капитализъм не бил такъв. Как се е случил капитализмът: Джон ковал по-хубави мечове от Джордж, защото бил по-упорит и естествено талантлив. Постепенно натрупал повече възможности, слава и умения и всички се стичали при него. Джордж фалирал, защото никой не си купувал вече неговите мечове заради насищането на пазара. Джон наел Джордж да работи за него и това било, видиш ли, началото на капитализма. Истинската история, разбира се, е далеч по-различна. В действителност първоначалното натрупване на капитали се случва единствено благодарение на организирано от държавата и капиталистите насилие в невероятни размери. Робството, колонизациите, подчиняването на жените, забраната на хомосексуалността, възникването на модерния расизъм и подчиняването на природата и животните на икономическата логика на производството (на български напр. започваме да ги наричаме „стока“ и „добитък“) са наложени с организирано отгоре насилие, структури на потисничество, които осигуряват съществуването на настоящата икономическа система и господстващата класа.

Контролът върху обществените възприятия позволява на десните да продължат да се възползват от тези йерархии и да ги правят невидими. Вместо да разпознаваме и рушим потисничествата, обществото се бори срещу проблеми, които същата тази система и същата тази господстваща класа са представили за важни. Типичен пример са корупцията и беззаконието, естествена част от продължаващия процес на натрупване. Борбата за върховенство на закона в система, в която законът легитимира и поддържа господството и потисничеството на една класа върху всички останали, е в действителност една фалшива нужда, с която господарите подменят действителния стремеж на хората за свобода и равенство.

Но каква е, ще кажете, историческата и настоящата мисия на лявото?

Ние, левите, вярваме, че социалните йерархии произвеждат неравенства, които са неестествени и несправедливи и затова трябва да бъдат разрушени. Ние разпознаваме, че единственият начин, по който човечеството може да процъфтява, е в условията на сътрудничество и взаимно уважение на основата на свобода и равенство. Разпознаваме, че нашите господари не са там по силата на някакъв природен закон, а се задържат там благодарение на разделенията, които налагат помежду ни и на хегемонията, която са установили върху разбирането ни за това какво е възможно да постигнем заедно срещу несправедливостта. Разбираме и, че не сме самите ние господари на природата, а част от нея и зависим от баланса на екосистемите, които капиталистическата експанзия унищожава. Полът, сексуалността, уврежданията, произходът и цветът на кожата ни не бива да определят мястото ни в движението и в обществото. Нормализирането на потисничества и представянето им като естествени далеч не ни е по вкуса.

Дейността ни по отношение на тези „разделителни“ въпроси не ни отделя от обществото. Ежедневната ни борба срещу расизма, ксенофобията, куиърфобията и сексизма се случва сред хората, в публичното пространство, където се опитваме да извоюваме място за нашите идеи колективно. Разговорите ни с хора се случват постоянно, а организирането ни в колективи привлича все по-разнородни хора от всички страни. Ние не се делим от народа, ние СМЕ народът. Делят ни точно тези, които ни рисуват като „други“ и външни на народа. И левите много често съучастват. Вместо лявото движение да включва нашето виждане за справедливост, то често го изключва. Както писаха колективите на „Фабрика Автономия“ и Феминистка библиотека в първата фаза на Компаса, „[п]роблемът не е, че някои общности са малцинства и затова не се чуват, а че биват маргинализирани, дори от лявото“ (курсив оригинален, бел. авт.). Това е така, защото работата по разпознаване на гореописаните йерархии като функции на капитализма все още продължава.

Ние също. Продължаваме да се борим за разпознаване на борбите ни като автентични и носещи лявата идея в себе си. Защото нямаме избор. Истината е, че аз не мога да съм ляв по друг начин, това ми е съществуването. Аз съм куиър, защото си нямаме дума, която да опише моите преживявания и няма ляво, в което да бъда приет. Аз съм веган, защото съм против експлоатацията, страданието и убиването на милиарди животни в името на натрупване на печалба на големите корпорации. Аз съм антинационалист, защото имам повече общо с потиснатите в която и да е точка на света, отколкото с експлоататорите в собствената ми страна. Аз съм антифашист, защото фашизмът е чудовищното дете на капиталистическата експлоатация. Аз съм антикапиталист, защото капитализмът унищожава природата и инструментализира всякакви възможни механизми, за да натрупва печалба от телата, знанията ни, чувствата и живителните ни сили.

Историята на лявото е история на борба с потисничествата. Изграждането на колективна сила е единственият начин, по който ние можем да разрушим табутата, които ограничават колективното ни въображение за начините, по които да строим един по-добър и по-справедлив свят. Историята на левите ни учи, че другарите ни са успявали да рушат потисничествата винаги, когато са посочвали и разкривали логиката на йерархиите, причиняващи неравенства. Време е да ги последваме.

 

Къдринка Къдринова 

ДА СЕ РАЗГРАНИЧИМ ОТ ФАЛШИФИКАЦИИТЕ 

 Вечният проблем на левицата по света и у нас е безсмъртният спор кой е по-по-най ляв и праведен в социалистическите устреми. Само че времето е такова, че по-бързо трябва да си спомним кое роди идеята на Георги Димитров за единен фронт ‒ първо единен ляв фронт, а после и единен антифашистки фронт. Разбира се, всяко единение може да се гради около принципи и ценности. Няма как да има съюзяване с хора, преминали на другия бряг и апологизиращи национализма и консерватизма, примерно. Затова е неумираща и ясната повеля ‒ да се разграничим от фалшификациите, за да сме наясно с кого истински си струва да се обединим.

  


[1] Някои напоследък наричат тези дискурси „традиционни български ценности“. 

[2] За пример може да служи катализиращата роля на творчески колективи като „Дубиоза“ в разпространението на прогресивни наративи в транснационалното поле. 

[3] Виж статията на Георги Медаров по този въпрос.

[4] Виж коментара на Юлия Роне относно изолацията на прогресивните движения в Източна Европа.

 

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук