ЗА „СРЕЩИТЕ ПО ПЪТЯ“

0
153

 Борис Китанов

 За да се разбере и оцени по достойнство този изключително нужен за историческата ни памет седемтомен труд на чл.-кор. проф. Аксиния Джурова, трябва да се започне с нейните „Диалози“ с Дайсаку Икеда. Първият, „Духът на лъва“, е издаден на български през 2000 г., а вторият, „Да спасим човека“, през 2018 г. В тях проф. Джурова ни  подготвя за смисъла и необходимостта от „спасителната акция“,  изложена в седемтомната поредица „Изчезващата памет“, с подзаглавие „Срещи по пътя“.

Има различни определения за понятието диалог. Проф. Валери Стефанов го определя като форма за изследване на истината. За мен диалогът е дългият път, в който човек търси себе си и споделен с другия участник в него, ни подсказва, че светът не е само за двама, че светът е полето на надеждите ни! Надеждите, които могат да бъдат елегантно коригирани не от насилствения патос на революцията, а само от необратимостта на „нежната“ еволюция! Проф. Джурова много символично илюстрира всичко това с няколко строфи от „Ползите от разговор с радостта“ на поетесата Аказоме  Емон (956 ‒ 1041):

„По-скъп от

всички съкровища

на света

е щастливият дар

да слушаш Лотосовата струна.“

Преди години издателство „Български художник“ на СБХ започна поредицата „Млади български художници“, предназначена за информация и запознаване с творчеството на тогава младите и все още живи художници. През 1974 г. в първата книга бяха представени 86 портрета. През 1978 г. във втората ‒ 56 портрета. С издаването на втората книга идеята умря! И за сравнителна информация те са били представени на вниманието на 9 млн. българи. Докато сегашният седемтомен труд на проф. Джурова обхваща 200 портрета, 2700 страници при население 6 млн. българи!

В полза на истината и независимо от добрите намерения, писанията за младите български художници бяха ограничени от конюнктурни, а и от субективни предпочитания, но преди всичко от нормативна естетика, жанрови граници, форма и съдържание, принципа на социалистическия реализъм ‒ каквото и да значи това, вечната рамка на историко-революционната тематика и социалната ангажираност.

Също така корифеите на идеологическата естетика считаха, че промените в стила не са от чисто „художествени“ потребности, а от идеите на времето! Тях, слава Богу, все още помним!

Колосалният труд на проф. Джурова ни извежда точно от това блато и ни показва развитието на българската пластична култура и нейните създатели извън лозунгите на деня! И което е по-важно, това не е само статистика на вернисажите, а преди всичко са изводи и послания, родени в прекия диалог с авторите. Родени пред прясно грундираното или вече изсъхващото платно. Родени по време на т.нар. бохемски вечери, където обстановката беше много повече футуристична, отколкото пиянска, и между две чаши се раждаше нова, плодна идея! Това бяха „тайните райски градини“ ‒ ателиетата  в завод „Вулкан“, Варна, в Католическия колеж в Русе, в „Алафрангите“, в „Синята къща“ или  в ателиетата на плов­дивските легенди Димитър Киров, Георги Божилов‒Слона, Йони Левиев и т.н., превърнали се в „бомбоубежища“, в които творците се спасяваха от конюнктурата, наредбите и злите погледи на неразбирането! Тук се раждаха и критиките към съвремието, а както казва великият интелектуалец, мислител, писател и личен приятел на проф. Джурова ‒ Умберто Еко, творците не са задължени да решават проблемите на съвремието. Тяхното задължение е да ги намерят и разкрият пред обществото! Или както  споделя авторката в първия том на труда си: „Без драма нищо не става“ и елегантно допълва: „… за мен драмата е, че все  по-малко се знае дори в рамките на художествената гилдия, за това, което се е случвало в нашето изкуство преди при определения психически дискомфорт.“

Точно този поглед от хълмовете на времето не е по „спомени на очевидци“, а на основата на съпреживени събития, грижливо събирани и подредени в тези седем тома. Те в никакъв случай не са наукообразна история на изящните изкуства, а хроника на чувствата, които неусетно ни въвеждат в света на спомените, невъзвратно потъващи в забравата и бездуховността на нашето съвремие. В разказа си тя прави панорама на цялото, а детайлите остава за тези, които са готови да започнат диалог с тях.

Програмни за дейността на проф. Джурова са думите ѝ: „Какви следи отсяваме от миналото и какво запазваме, актуализирайки ги, за да осмислим настоящето?! Това винаги ме е интересувало.“ „Тук ще разкажа за тези, в които се ориентирам по-лесно, защото са оставили белези в мен…“ Неслучайно тя започва дългото си пътуване в лабиринта на нашия художествен живот не с българските творци, а с едни от най-видните интелектуални светила на съвремието ни, с които е имала щастието да се срещне и проведе любимите си разговори ‒ диалози. Между многото искам да отбележа Умберто Еко: „Вярвам в бъдещето. Не вярвам, че това ще бъде моето бъдеще…“, Милорад Павич: „По-добре комерсиално, отколкото идеологизирано изкуство“, Пиер Рестани, създателя на „Новия реализъм“, родения в България Симеон Меркадо: „Аз искам да направя портрет на времето и пространството“, режисьора Фредо Вала: „Човек е номад по природа“, галериста и художник Енцо Канавело: Интуицията е основно качество, Тим Севърин-Кръстоносеца и още много значими за историята имена на цялата плеяда интелектуалци, подписали през 2013 г. в „Монд“ следното изявление: „Или ще построим отново Европа, или тя ще умре“. Изявление, което с чиста съвест бих подписал и днес!

Проф. Джурова не забравя и българските творци и интелектуалци, които от години живеят и се изявяват извън пределите на България: Петър Увалиев (Пиер Рув), Дора Валие, Борис Елисеев, Атанас Качамаков, Гаро Папазян, Давид Перец, Лъчезар Ошавков, Андрей Лекарски, Марин Върбанов (Ван Ман), Асен и Илия Пейкови, Любен Диманов‒Димана и т.н. Следват нашите съвременници, живеещи в България. И точно това е много важна част, важен драматургичен момент в конструкцията на нейния труд-изповед – органичната връзка и поставянето на творците „тук“ и „оттатък“ на едно и също качествено ниво като ненатрапчиво, но ясно заявява, че ние не сме провинция, а перманентното ниско самочувствие може да се превърне в заразна болест и да те постави в изолация! В този контекст Аксиния разбива и една от популярните в „онези години“ теза, че стойността на творчеството се измерва не с изживяното време, а чрез вътрешната устойчивост. Пред какво?!

Същото се отнася и за тезата, че „завоевание“ на младите творци у нас е и устойчивостта им спрямо атаките на външния, неорганизиран хаос и мимолетната атрактивност на измислени и нереални форми! Кои? Или, може би, трябва да се върнем в годините, когато Атанас Стойков в книгата си „Критика на абстрактното изкуство и неговите теории“ заяви категорично, че  главната опасност за унищожаване на изобразителното изкуство е абстракционизмът? Независимо от това императивно заключение, Аксиния представи пред българската общественост творчеството на бащата на абстракционизма ‒  Василий Кандински, творчеството на един от основните представители на сюрреализма ‒ Рене Магрит и др.  Не се притесни да ни запознае и с творчеството на автори, недолюбвани от тогавашната конюнктура, като например Лика Янко, Иван Кирков и т.н. Беше недвусмислено заявено, според мен, че отдавна е отминало времето на уроците по естетика на формообразуването на  Мърквичка. Да не забравяме, че по негово време творят вече Брак, Сезан, Дега, Леже и т.н. В този ред на сравнително изброяване в никакъв случай не трябва да игнорираме творчеството на Борис Елисеев, Атанас Качамаков…

Своеобразен увод и обобщение към портретите на творящите у нас художници представляват „Посланията на стария Пан“ ‒ Дечко Узунов! Символ на вечното търсене, вечното движение, вечното развитие. Творец, откриващ винаги прекрасния ред в безпорядъка! За него критиките са били повод да не спира, защото точно тогава идва отстъплението. Неслучайно в дневника си (горещо препоръчвам да бъде прочетен) той представя на вниманието ни цитат от писмо на своя приятелка: „И най-кристалната вода, когато се застои, се вмирисва“. Това Бай Дечко не си разреши никога!

Невъзможно е, а и не е моя задача да се спирам на всеки един от портретите, споделен от проф. Джурова в „Изчезващата памет“, но има и такива, които допълват картината на времето и със събития пред платното. Става въпрос за Атанас Пацев. Изключително експресивен художник, който левитира между реалността и виденията си. Изложбата му, наречена „Безтегловност“, и преди всичко, нетрадиционният му начин на изграждане на композициите успя да разбуни духовете и на художниците, и на политическите ръководители. Не че последните бяха на ти с теоретичните проблеми на изобразителното творчество, но някои бдителни колеги на Аксиния бяха успели да ги уведомят за изкривяването на партийната линия в изкуството. В резултат кураторът на изложбата е обвиняем, а художникът (бивш партизанин) ‒ обявен за луд! Какво мога да добавя? Единствено да цитирам Иван Хаджийски, който беше заявил преди доста години, че ако България роди гений, той ще бъде геният на завистта! В известен смисъл, все още вярно!

В този труд на проф. Джурова има 200 портрета, изградени на много високо професионално ниво, така че не бих могъл да пренебрегна никой от тях. Въпреки всичко ще си разреша да насоча вниманието на изкушения в тази област читател към някои имена не за да преразкажа написаното от Аксиния, а за да видят и да усетят разноликите контури на времето, в което едни живееха, а други творяха. Става въпрос за Емил Попов, родовата памет и разстоянието между Ганди и „Дядовите мераци“; Атанас Яранов и драмите в неоиконографската му знакова система; Николай Майсторов с неговия изразен (както при Атанас Пацев и при Енчо Пиронков) неоекспресионизъм, бунтът му срещу страха и грешните упреци към неговите апокалиптични видения и безизходен песимизъм, защото това не бяха констатации, а предупреждения и т.н. … до 200-я портрет!

Сещам се за Аполинер и твърдението му, че формално правдивото никак не е интересно. Тук се корени и успехът на „Изчезващата памет“, защото Аксиния не погледна формално и чисто наукообразно на личностите и събитията около тях. При нея всичко започва след установяване на личен, духовен контакт с твореца. Тя извежда смисъла на труда си не в сухата  хронология, а чрез търсене на истината за художника чрез споделеното и съпреживяното с него време във времето! Така се ражда и приятелството в изкуството, чрез изкуство! Така се роди и нашето приятелство!

Мъдрите са казвали: „Nihil est in Intelektum, guot prius non fuerit in Sensu! „Нищо не остава в съзнанието, което преди това не е минало през чувствата“!

В случая това са чувствата на задълбочения учен, брилянтния изкуствовед, пазителя на паметта, колежката и приятелката Аксиния!

Точно за това лично за мен заглавието на нейния труд звучи ‒ Спасената памет!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук