НЯКОИ НЕОБХОДИМИ АКЦЕНТИ В НОВИЯ ПРОЧИТ НА ИСТОРИЯТА НА СОЦИАЛИЗМА В БЪЛГАРИЯ (1891 – 1944)

0
232

 Таня Турлакова е доктор по история с публикации по проблемите на левицата в България и на Балканите (края на XIX – началото на XX век), била е член на редколегиите на редица леви издания, вкл. и на „Ново време“.

 

 

От редакцията

В края на 2007 г. Центърът за исторически и политологически изследвания към тогавашния Висш съвет на БСП с подкрепата на Фондация „Фридрих Еберт“ стартира изследователски проект, посветен на историята на социализма в България от края на ХІХ век до наши дни. Авторите на проекта са мотивирани от необходимостта за нов прочит на тази история, в това число и на основните етапи от историята на Българската социалистическа партия.

Основната цел на проекта е осъществяването на научно изследване, което да съдържа балансирани обективни оценки, критични гледни точки и нови интерпретации на историята на социализма в България – непреходните социалистически ценности и идеи, историческите приноси на българските социалисти за прогреса и модернизацията на българската държава и българското общество, както и деформациите и провалите като част от историческото му развитие.

В периода 2008 ‒ 2013 година излизат четири тома с авторски изследвания на различни аспекти от комплексния предмет на проекта:

– том І през 2008 година ‒ за периода 1891‒1944 година;

– том ІІ през 2010 година – за периода 1944 ‒1989 година;

– том ІІІ през 2011 година – „Преходът“;

– том ІV през 2013 година – „Преходът – ІІ“.

Статията „Някои необходими акценти в новия прочит на историята на социализма в България (1891 ‒ 1944 г.)“, която публикуваме в настоящия юбилеен брой, представлява въведение в дискусията с автор Таня Турлакова – доктор по история, ръководител на секция „История“ в бившия Център за исторически и политологически изследвания, специалист по Нова история на България; Коминтерна и Балканите.

Последователното свиване на дейността на ЦИПИ в периода след 2015  година, довело до фактическото ѝ спиране през юни тази година, открива сериозна празнота в по-нататъшното развитие на изследванията по история на българския социализъм и на БСП. Състояние, особено недопустимо днес, във времена, настоятелно изискващи съвременен обективен анализ на тази обширна тематика, отново предмет на открито манипулативни и изопачаващи истината трактовки.

 

 

 

Над стогодишната история на социалистическите идеи в България и на политическата практика на партиите, носителки на тази идентичност, е национално значима, богата и разнообразна, събитийно и личностно обагрена. Същевременно тя е твърде сложна, противоречива и предизвикваща често нееднозначни оценки и от съвременници, и от по-следващи поколения. (Подобнa констатация приляга, разбира се, и на другите по-големи политически сили, които имат продължително присъствие в историята на българската държава след Освобождението.)

Инициираната от Центъра за исторически и политологически изследвания дискусия върху миналото на българския социализъм логично следва хронологическия подход, като стремежът ни е да се откроят най-съществените проблеми в развитието на социалистическото движение, започвайки от последното десетилетие на XIX век. Първите 50 години в това историческо наследство обхващат два взаимосвързани периода ‒ социалдемократически от 1891 г. до 1919 г. и комунистически между 1919 ‒ 1944 година.

 

I. Социализмът в България през 1891 ‒ 1919 г.

Социалдемократическият период в историята на българската левица е като цяло широко отразен в нашата историография. Нещо повече, и немалко автори от други страни допринасят за обогатяване на историческата картина с привеждането на документален материал от техни архиви, както е и предлагането на различни ракурси върху българския социализъм.

Налага ли се тогава отново да се връщаме към онези далечни години, когато се правят първите стъпки в идейното, организационното и политическото обособяване на социалистическата партия? Отговорът е, разбира се, положителен. Аргументите са: защото все още има недостатъчно изследвани факти и събития, премълчавани или омаловажавани (а други преекспонирани) поради идеологически съображения, а някои и поради липса на достъп до цялата документация. Допълнително основание за нов прочит на историята на социалистическото движение е необходимостта да се потърсят корените и приемствеността в еволюцията с оглед на настоящото обновление на БСП и изобщо на левицата в днешните български условия на политически плурализъм и утвърждаване на демокрацията.

Без да се опитвам да предлагам някаква матрица или да предопределям темите за научен анализ, бих откроила някои от многото въпроси за бъдещи изследвания. Например, доколко създадената на Бузлуджа през 1891 г. Българска социалдемократическа партия е европейска лява партия; доколко тя носи свой национален отпечатък; доколко е продукт на големия процес на модернизация и трансформация, който изживява българската държава след Освобождението?

На пръв поглед отговорът е лесен. Защото първите български социалдемократи заимстват в своите програмни документи основните принципи и идеи от западноевропейската социалдемократическа теория, но без да пренебрегват достиженията на тогавашната политическа мисъл в Княжество България и като се стремят да останат верни на ценностите в идеалите на революционно-демократичното наследство от епохата на Българското възраждане. Независимо от това едно поредно, но и по-детайлно анализиране на теоретичните основи и политическата активност на българските социалдемократически партии със сигурност ще открои и сега валидни, а и трудно уязвими позиции и от днешна гледна точка.

Категорично трябва също да се подчертае, че първите пропагандатори на социалистическите идеи в България не са някакви авантюристи или просто мечтатели с не особено висока обща култура. Точно обратното – тези предимно млади хора (20 – 30-годишни) са със солидно образование, получено в някои от най-престижните университети на Европа ‒ в Швейцария, Франция, Германия, Англия и др.

Списъкът с техните имена би се оказал достатъчно дълъг, и да се съизмерва с политическия елит на другите партии в България. Тъй като в ръководствата на двете течения на социалистическото движение намират възможност за успешна политическа изява образовани личности като Никола Габровски, Кръстю Раковски, Георги Кирков, Янко Сакъзов, Васил Коларов, Димитър Нейков, Никола Сакаров и много други от по-късния период. Самият Димитър Благоев също формира своята личност в продължение на повече от три години в будната академична среда на Санктпетербургския университет, но не успява да се дипломира само поради обстоятелството, че е изгонен от Русия заради социалистическа пропаганда.

Оптималното съчетание на натрупани професионални знания, владеенето на чужди езици и ангажирането с най-напредничавите за времето си социалистически идеи е решаващо за непримиримостта на българските социалдемократи към конституционните нарушения и незачитането на демократичните принципи от българските правителства и монархическия институт. Затова те използват всички възможности на парламентаризма ‒ в Народното събрание, в общинските съвети, на многохилядни митинги и събрания, в периодичния ляв печат, за да настояват за спазването на законността в държавата, за облекчаване на труда и живота на трудовите хора, за закрила на децата, за равнопоставено отношение към жените, за достъпно образование и здравеопазване за всички и т.н. Всъщност в продължение на повече от две десетилетия и реформистката БРСДП (широки социалисти), и революционната БРСДП (тесни социалисти) се развиват като типични парламентарни партии, със свой собствен принос в законодателната дейност в различни сфери на икономическия, политическия и културния живот на страната (особено се откроява в този смисъл техният принос в приемането на т.нар. работническо законодателство в България). Казано по друг начин, има нужда от по-детайлно изследване на големия въпрос в лявата теория и практика ‒ за съчетаването на борбата за демокрация с борбата за социализъм.

Десетилетия наред идейните различия в българския социализъм и организационните сливания и разделения са третирани под влияние на идеологическите пристрастия и съобразно политическата конюнктура. Въпреки огромното количество излязла литература, темата за идейно-програмните и политико-тактическите разногласия от последното десетилетие на XIX век до края на Първата световна война отново заслужава внимание. Най-малкото, защото като че ли не е преодолян дефицитът на истински обективни исторически изследвания, в които се съпоставят и обобщават всички обстоятелства и детайли около споровете, започнали още на Бузлуджа и довели до първото разграничение през 1892 г.; в известна степен овладени след 1894 г., за да избухнат с пълна сила през 1903-а ‒ годината, която бележи трайното разделение в българския социализъм на революционери (тесните социалисти) и реформисти (широките социалисти). Следващите „очиствания“ и обединения през 1905 ‒1906 г. и 1908 г. попълват голямото разделение в биографиите на двете основни течения в българското социалистическо движение.

От друга страна, новият прочит на идейните спорове отпреди един век би могъл да открои поуките за днешните политици и да ги насочи към най-добрите пътища и средства при реализиране на големия социален проект, около същността на който се водят оживени дебати в европейските социалистически и социалдемократически партии.

Убедена съм, че историческата наука все още не е казала всичко по въпросите за патриотизма и интернационализма в българското социалистическо движение, за отношението на двете леви партии към вълнуващия всеки българин национален въпрос. Във връзка с това е необходимо по-ясно да се открои, че участието на българските социалдемократи във Втория интернационал разширява техния кръгозор и в никакъв случай не пречи или отлага тяхното активно включване в политическия живот на България, за просперитета на България. Вече е изказано мнението, че нито една друга политическа сила у нас не е направила толкова много за пропагандата на българската национална кауза пред Европа, както това правят двете социалдемократически партии на международните социалистически форуми през този период. И именно такава позиция би могла да се противопоставя на онези, които предпоставят съществуването на дилемата патриотизъм ‒ интернационализъм в българския социализъм в онзи период.

Актуалните днес въпроси за диалог и толерантност в политиката, за цената на политическия компромис, относно възможностите за сътрудничество и препятствията за това в лявото пространство в миналото също заслужават научен интерес. Както и преосмислянето на ролята на най-изявените дейци от социалдемократическия период в развитието на самото движение, а и в националната история.

Най-общо казано, това са само част от многото проблеми, които следва да станат предмет на новия прочит на социалдемократическия етап от историята на българския социализъм.

 

II. Социализмът в България през 1919 ‒ 1944 г.

Периодът между 1919 и 1944 г. не е продължителен като време, но тези 25 години са изключително наситени с история, с оглед на това, че именно тогава се генерират много идеи, тенденции и процеси, които далече надхвърлят разглеждания времеви обхват и предопределят в голяма степен по-късното развитие на България, Европа и света. Разбира се, и в други периоди е имало разнообразие и съперничество на идеи, както и граждански и политически противопоставяния и сблъсъци. Но струва ми се (от началото на 20-те до средата на 40-те години на XX век) се случват толкова много събития, политически обрати, полюсни разделения вътре в държавите и между тях, че духът на това време още не е напуснал напълно европейското пространство.

България и Балканският полуостров от онези години са не просто интегрална част от Европейския континент, но и страната, и регионът, които създават (ако използваме съвременния език) новини в международния информационен обмен. И това важи както за 20-те, така и за 30-те и 40-те години на отминалото столетие ‒ конкретните дати се знаят от всички, но бих посочила все пак някои от тях: юни-септември 1923 г., 16 април 1925 г., 19 май 1934 г., 9 септември 1944 г. и т.н.

В такава сложна и динамична обстановка политическите субекти в България са принудени много по-бързо и категорично в сравнение с предходни периоди да заемат ясна позиция спрямо вътрешнодържавните и международните тенденции. Налага се партиите и партийните лидери (защо не и редовите членове, и изобщо гражданите) да направят своя избор за принадлежност към дадена обществена организация или съучастие в определена политика.

Левицата в България като че ли най-вече е притисната от обстоятелствата да определи своя път както на идейно и организационно развитие, така и на политическо поведение. Защото левите партии поначало се създават и развиват с претенцията за социална чувствителност и върху принципите на интернационализма и международната солидарност.

Във връзка с това е първият, особено важен според мен, въпрос тук ‒ доколко и как едно конкретно научно изследване върху избран проблем от историята на българския социализъм ще бъде разположено в общия контекст на историческия период. Далече съм от мисълта да подозирам когото и да било в самоцелно и несъобразено с обективните условия представяне на една или друга разработка. Апелът ми е по-скоро да се опитаме да направим един по-обобщен и задълбочен анализ, без многословно излагане на познати отдавна факти. Наистина историческата наука борави с конкретни дати и имена. Трябва да се има предвид обаче, че периодът 1919‒1944 г. е силно застъпен в излязлата досега научна и научнопопулярна литература. И въпреки че е възможно някъде да се добавят и нови детайли по един или друг въпрос, те едва ли биха променили съществено известната вече обща картина.

Онова, от което имаме нужда днес и заради което всъщност стартираме този проект, е нова интерпретация на историята на социализма в България, която максимално да е отдалечена от идеологемите (с какъвто и да било знак) и най-стриктно да следва принципа за обективност и научна обоснованост в изследователската работа.

Вторият проблем, към който бих искала да насоча вниманието, е да се постараем да изследваме историческото развитие на българския социализъм в неговата цялост ‒ т.е. съпоставително представяне на двете основни течения в левицата – революционното (в лицето на БКП и нейните превъплъщения) и еволюционното или реформисткото (в лицето на партията на широките социалисти).

Много интересна е траекторията, по която се развиват тези две леви политически формирования и отношенията между тях. В средата на 20‑те години те застават на двата бряга на една дълбока пропаст (образно казано) и мостът над тази пропаст изглежда невъзможен. От средата на 30‑те години външни и вътрешни фактори налагат постепенно комунисти и социалдемократи да извървят, всеки по своему, пътя към политическия компромис ‒ поне в отделни случаи и на отделни места (напр. съвместна работа в общински съвети по градове и села, приближаване на позициите по актуални събития на ръководни дейци по случващото се у нас и в Европа и др.). За да се стигне в годините на Втората световна война до реално партниране на БКП с част от социалдемокрацията в името на общодемократични цели. Разбира се, негативните наслоения от миналото не са преодолени и сътрудничеството между двете течения се оказва не само частично, но и нетрайно, както показват последвалите събития до края на 40-те години на отминалия век. Важното е обаче тук добросъвестно и без конюнктурна обремененост да се вникне в основанията и претенциите и на едното, и на другото крило на българския социализъм, и то без етикети и квалификации, конто не прилягат на истинската наука.

Третият въпрос, вписан в тази логика на разсъждения, е задължително да се проучва миналото специално на БСП на трите основни плоскости:

а) на идейно-програмно равнище;

б) в областта на организационното изграждане;

в) на полето на правене на политика.

Какви акценти най-общо идентифицират всяко от тези нива? Кои проблемни кръгове и кои проблеми в тях са наложителни преди всичко в ­опитите ни за нов прочит на историята на социализма в България?

а) На идейно-програмно равнище възникват въпросите за трансформациите през този период, доколко се запазва приемствеността на принципите и доколко промените засягат идентичността на партията.

Отговорите се съдържат в основните програмни документи на БКП: Програмната декларация и Манифеста към всички трудещи се в България от 1919 г., проекта за нова партийна програма от 1922‒1923 г., програмата на Отечествения фронт от 1942 г. ‒ само в известна степен, доколкото тя представлява платформа за действие или за политическо управление.

На конгреса през май 1919 г. е регистрирана промяна, чийто външен израз стават преименуването на БРСДП (т.с.) и БКП (т.с.) и присъединяването ѝ към Коминтерна. Тази промяна започва години по-рано и е видима към 1915 г., още повече след 1917 г., когато най-изтъкнатите партийни лидери се самоопределят на страната на болшевиките и в редиците на Цимервалдската левица в разделното време след избухването на световната война и краха на Втория интернационал, и особено след победата на Октомврийската революция и създаването на новия, Трети комунистически интернационал.

Ориентацията на българските тесняци не е изненадваща, тя е логично следствие от дотогавашното развитие и установените вече традиции на по-радикално мислене и действие на партията в обществено-политическия живот.

Идейното обновление, което се утвърждава през 1919 г., е свързано не с предаване на ценностната база на марксисткия мироглед. Основополагащите искания на работническото движение за свобода, справедливост, солидарност, за изграждане на обществено-политическа уредба, при която всички граждани ще са свободни и равноправни, се запазват. Променят се главно формите, средствата, начините за постигане на социална еманципация за широките слоеве от населението. Разбира се, забелязват се и някои нови нюанси и детайли в споделяната обща идейна идентичност на партията. И дотогава тя твърдо държи на своя пролетарски класов характер и на революционния си облик. След 1919 г. обаче преименуваните комунисти не просто извеждат като приоритет, а абсолютизират борбата на една класа срещу другите (останалите), оправдават класовата пролетарска диктатура, пренебрегват буржоазната законова уредба на обществото, допускат дори гражданската война като средство (път) за постигане на своята крайна цел ‒ социализма.

Известно е, че Програмната декларация от 1919 г. остава основният партиен документ до политическата промяна на 9 септември 1944 година. Подготвеният и обсъден в партийното ръководство и в Коминтерна проект на нова програма през 1922 г. (публикуван в началото на 1923 г.) не е приет от висшия партиен форум ‒ конгреса, поради събитията в България през лятото на 1923 г. и обявяването на БКП извън законите на страната в началото на 1924 година. Тук се налага уточнението, че е приета тезисна декларация с програмни цели, тъй като по мнението на Димитър Благоев в сила трябва да остане и дотогавашната програма на партията. Това означава запазване на приемствеността в идейно-програмно и организационно отношение ‒ свидетелство за това е и запазването в наименованието на партията на добавката „тесни социалисти“.

Програмната декларация е отражение на своето време и на Лениновата теория за световната революция. В нея се отстояват принципите на революционния социализъм в епохата на империализма и на самостоятелната пролетарска класови борба. Отхвърля се категорично буржоазната демокрация като изчерпала своето значение и се извежда на преден план като непосредствена задача установяването на диктатура на работническата класа чрез революция. Основните ценности се пречупват през политическата практика в Съветска Русия и в оборот се налагат исканията за социалистическа съветска република, всенародна милиция и червена армия, експроприиране и социализация на всички средства за производство и размяна и т.н.

Приетият от Първия конгрес Манифест към всички трудещи се конкретизира програмните насоки на БКП (т.с.). Акцентира се върху банкрута на парламентаризма и изобщо на цялата система на управление на буржоазията. Настоява се за републиканско управление чрез работнически, войнишки и селски съвети. За разрешаването на сложните национални проблеми на Балканите се предлага въвеждане на правото на нациите на самоопределение и тяхното обединяване в Балканска социалистическа федеративна съветска република. Според програмната концепция социализмът в България може да бъде осъществен посредством диктатурата на работниците и малоимотните трудови (главно селски) маси. Конкретните искания за подобряване на условията на живот и труд на българските граждани разкриват политическите намерения на БКП в едно бъдещо управление на страната.

Най-общо казано, комунистическата доктрина пронизва напълно проекта за нова програма, която е трябвало да приеме Петият партиен конгрес през 1923 година. В проекта (подготвен по препоръка на Коминтерна и докладван на неговия Четвърти конгрес през декември 1922 г.) се запазват и доразвиват програмните цели и задачи от Декларацията от 1919 година. Новото е в това, че в програмата е включен раздел с непосредствени политически искания, които отговарят на най-острите социални проблеми в българското общество (борба против спекулата и скъпотията; за премахване на високите данъци, които засягат най-вече трудовите маси; за защита и социално осигуряване на работническия труд; против ограбването на селяните от едрите земевладелци, лихвари и търговци; за облекчаване на жилищните нужди на работниците и малоимотните жители на градовете).

Според думите на Христо Кабакчиев, който докладва проекта, БКП трябва да разполага задължително с програма, представляваща теоретично и принципно изложение на своето историческо гледище и същевременно да не забравя основните искания на работничеството в преходния период до изграждане на комунистическото общество.

Анализът на проекта за нова програма от 1922 – 1923 г. показва нарасналото самочувствие на БКП (т.с.) в опитите ѝ да е сред първите партии на международната комунистическа организация с разработването на изискващата се от нея теоретическа база и съчетаването ѝ с политическата практика в стремежа за приближаване на революционната промяна в Европа и в България.

Макар че остава без разгърната теоретична програма през целия период, БКП отстоява идейната идентичност на партия-членка на Комунистическия интернационал, която споделя и активно подкрепя всички негови принципи, цели и задачи. Чрез най-изявените български дейци тя внася и свой принос в теоретичните дискусии на левицата ‒ при прецизирането на понятия, постановки и насоки за политиката на световната комунистическа организация в средата на 20-те и през 30-те години на XX век (формулата за работническо-селско правителство, трактовките за единен работнически и народен антифашистки фронт, дефиницията за фашизма, ориентацията към привличане на селските партии и организации и националноосвободителните движения, обосноваването и твърдото отстояване на регионалната специфика и обвързаност на комунистическите партии на Балканите и други).

б) Върху какви принципи на организация съществува БКП (т.с.) през междувоенния период? И тук има съчетаване на уставните постановки от предходните години с новите права и задължения, които произтичат от обвързаността с Коминтерна. За разлика от устройството на Втория интернационал, където има значителна свобода на хоризонталните структури, при Третия интернационал важи строгата йерархична подреденост ‒ националните партии-членки се разглеждат като секции на една световна партия, в която ръководната роля на ВКП (б) не се оспорва (поне явно и категорично) от никого. Принципът на демократически централизъм се пренася в новото организационно битие на партията, като гласът на малцинството (малцинствата) почти не се взема предвид при решенията на ръководството. Независимо че ръководните органи на Коминтерна са многонационални и в тях има представители от всички региони и от повечето страни (най-вече в Европа) при приемането на решения надделява почти винаги мнението на ръководството на ВКП (б), по-скоро на тесен кръг в него. Силният контрол от Москва върху изпълнението на резолюциите, съчетан с материална и финансова зависимост, безусловно налагат ограничения и невинаги препоръчаните форми на организация на партиите са съобразени с конкретните условия в отделните страни.

Като съставна част на световната комунистическа организация, БКП също изпитва влиянието на позитивите и негативите на съвместната дейност. Комунистическият интернационал подпомага организационното възстановяване на партията и физическото оцеляване на много политически дейци и техните семейства в емиграция след погромите през 1923 ‒ 1925 година. Организационният партиен живот обаче се затруднява от паралелното функциониране на няколко ръководства ‒ вътре в страната и в Москва или във Виена (до края на 20-те години). Характерно за този период е, че голям брой от най-изявените дейци на БКП напускат България по различни причини и много от тях са изтеглени на ръководни позиции в структурите на Коминтерна. До саморазпускането на Интернационала през 1943 г. част от лидерите на българската лява партия имат „запазено място“ в неговите ръководни органи ‒ Кръстю Раковски представлява България и Балканите в комисията по подготовката и провеждането на Учредителния конгрес през март 1919 г.; Христо Кабакчиев и Петър ­Искров са включени в Интернационалната контролна комисия; Наим ­Исаков е член на ИК на Международната организация за подпомагане на революционерите (МОПР); Георги Ламбрев участва в ИК на Комунистическия интернационал на младежта (КИМ); Димитър Ламбрев ‒ в ИК на МОПР и КИМ; Васил Коларов, Христо Кабакчиев и Георги Димитров са най-влиятелните фигури в Балканската комунистическа федерация; Георги Димитров оглавява Западноевропейското бюро на Коминтерна и т.н. Двама българи ‒ Васил Коларов и Георги Димитров, достигат до най-високия пост в йерархията на Комунистическия интернационал. При това Димитров не само продължително време е начело на международната комунистическа организация, но е и в основата на формиране на най-плодотворния курс в неговата политическа дейност след Седмия конгрес през 1935 година.

Друг аспект, който засяга организационното развитие на партията през периода между двете световни войни, са опитите (в много случаи ‒ успешни) да се изградят или използват легални структури за политическа активност след 1923 г., когато БКП е забранена. Независимо че в по-голямата си част легалните организации (Работническата партия ‒ по-късно Българска работническа партия, Работнически младежки съюз, Независими работнически професионални съюзи) се препокриват с членския състав на нелегалната комунистическа партия, все пак се създават възможности за разширяване на влиянието и за привличане и на хора извън членската маса на комунистическата партия.

Тези, общо взето, конструктивни организационни стъпки от края на 20-те години и в началото на 30-те години подпомагат реализацията на идеята за Отечествения фронт през първата половина на 40-те години.

в) На фона на идейно и организационно обновление се разгръща политическата дейност на БКП, която привлича най-голям интерес, тъй като пряко въздейства върху общото държавно развитие и оставя следи в историята на България.

Във връзка с това би следвало още в началото да се подчертае, че въпреки заявения максимализъм и отричането на съществуващата система, БКП (т.с.) до 1923 г. се развива като парламентарна политическа сила и дори след поставянето ѝ извън закона продължава да използва всички възможности на парламентарната демокрация за участие в обществено-политическия живот на страната. Партията постига впечатляващи резултати в законодателните избори през 1919 и 1920 г. (съответно 48 и 50 депутати). Нейните представители в Народното събрание подготвят и внасят законопроекти, критикуват законодателните инициативи на мнозинството и на десните партии, умело използват парламентарната трибуна, за да насочват вниманието на обществеността към поставянето и решаването на острите социални проблеми и инициират дебати за противопоставяне на опитите за въвеждане на недемократични норми в управлението на държавата.

В условията на нелегалност БКП също не се отказва изцяло от утвърдените форми и начини за участие в българската политика. В края на 20-те и през 30-те години в нейните листи (използват се за регистрация легалната Работническа партия през 1927 г., коалицията Трудов блок през 1931 г.) са избрани отново леви депутати в българския парламент.

Още по-значителни са успехите на комунистите в проведените по онова време избори за местни органи на самоуправление. На редица места БКП има мнозинство от общински съветници, което ѝ дава право да предложи и избере от своите редици кмета на населеното място. Именно в общините, особено там, където партията може да влияе чрез своето мнозинство върху решенията, са резултатни усилията на съветниците комунисти в обновяването на селищата и в облекчаване живота на най-онеправданите жители в тях ‒ безработните, бедните слоеве, многодетните семейства, децата, самотните възрастни хора. Въпреки съпротивата на централната власт някои от предложенията на местните съвети са осъществени и макар и за кратко (тъй като се намират начини комуните да бъдат разтурени месеци след тяхното обявяване) те показват на населението други възможности за преобразувания в полза на повечето живущи по градове и села. По този начин несъмнено се печелят симпатии и доверие сред трудовите хора за бъдещи политически действия на лявата партия.

През периода между двете войни в България стават събития, които дълбоко разтърсват устоите на парламентаризма и демократичните норми и в част от тях БКП е активен участник. Новият прочит на историята на българския социализъм би бил непълен и научно неиздържан, ако се пренебрегва в някаква степен ролята на комунистическата партия в случилото се в страната през 1923 ‒ 1925 година. Огромното количество излязла литература по Юнското и Септемврийското въстание през 1923 г., за атентата на 16 април 1925 г. и за репресиите, съпътстващи тези събития, би трябвало да послужи като изходна база с натрупаната фактология за преоценка, върху която не оказва влияние политическата конюнктура.

Всъщност през този период политическата дейност на компартията излиза извън рамките на програмните принципи. Обективната действителност тласка нейните функционери към действия, вписващи партията в една налагаща се общоевропейска лява политика, която не е изначално разработена и приета от комунистическото движение. Вместо теорията да определя практиката много често в ход се коригират принципни постановки, цели и задачи. Този своеобразен сблъсък между идейно-програмно и политическо развитие е особено очевиден при БКП след средата на 20-те години на XX век. В този смисъл като провокация пред историческата наука се поставя въпросът да се обясни, ако има такова разминаване между идеи и дела, утвърждаващото място на партията на българската политическа сцена.

Много въпроси, премълчавани повече или по-малко през годините, днес очакват отговори: доколко БКП е само жертва на репресии и терор, в каква степен партията, отделни нейни структури или партийни членове от своя страна възприемат (допускат) насилието като начин за предявяване на политически претенции, доколко Коминтернът диктува стратегическите и тактическите прийоми на БКП и дали български дейци не проявяват инициатива за някои радикални и съдбоносни стъпки в следвания дотогава политически курс и т.н.

Очевидно е, че отговорите на тези (а и на редица други) въпроси не могат да бъдат изцяло еднозначни. Съвременник на една сложна и противоречива епоха, БКП е носител както на изконни леви ценности, творчески подходи и, най-общо казано много политически позитиви, така и на много колебания, непоследователност, грешки и други негативи. Организационната криза и идейно-политическите лутания през втората половина на 20-те години предизвикват необходимостта от критична преоценка на партийното минало, което се прави с прякото участие на Комунистическия интернационал ‒ на Московското съвещание през 1925 г., Виенския пленум през 1926 г., Втората партийна конференция през 1927 ‒ 1928 г., Втория пленум през 1929 година. Този процес на преоценка обаче се затруднява силно от авторитарния и сектантско-догматичен дух, обхванал ръководството на Коминтерна, както и от предприетите още в края на 20‑те години репресивни мерки спрямо инакомислещи организации и дейци.

Едностранчивите и погрешни разбирания, които се утвърждават в ръководството на ВКП(б) и в ръководните органи на международната организация по много основни въпроси (отношението на борбата за социализъм с борбата за демокрация, отказ от преходни политически форми, сектантски подход към политиката на единен работнически фронт и към лозунга за работническо-селско правителство, абсолютизиране на интернационализма и изпадане в национален нихилизъм), автоматично се пренасят в дейността на българските комунисти.

Държавният преврат в България на 19 май 1934 г. съвпада с началните стъпки на формиране на новия курс на Коминтерна. Продължителното и обстойно обсъждане на българския въпpoc в ръководството на Интернационала (май‒август 1934 г.) завършва с приемане на резолюцията „БКП във връзка със събитията на 19 май“, която става първият документ на новата политика на партията. В резолюцията се отчита необходимостта от сплотяване на демократичните сили в широк антифашистки фронт, в който като реални съюзници на БКП се предвиждат БЗНС, БСДП, реформистките профсъюзи, отделни интелектуалци и авторитетни личности и други. Ориентацията към коренна промяна в политиката на комунистическата партия обаче се извършва в съжителство с противоречиви постановки и дори грешки ‒ не е решен въпросът за политическото управление след снемане на лозунга за съветска власт, възстановеният лозунг за работническо-селско правителство се дешифрира като синоним на диктатурата на пролетариата, не се изяснява отношението на комунистите към демократичните буржоазни партии, понесли също ударите на преврата в България.

Седмият конгрес на Коминтерна (с българския принос на Георги Димитров) стимулира и утвърждава новия народофронтовски курс на БКП, който получава относително завършен вид на Шестия пленум на ЦК (януари 1936 г.). Може да се каже, че народофронтовската политика на БКП с едно от най-ярките проявления на градивното влияние на Коминтерна към една национална секция. Тази оценка обаче се нуждае от по-нататъшно детайлизиране ‒ не бива да се отбягва фактът, че новата политика се формира на основата на борбата за преодоляване на сектантско-догматичните постановки и подходи, които са вкоренени в БКП също с активното участие на самия Коминтерн.

Събитията през 1939 г. (Германо-съветският пакт и началото на Втората световна война) водят до рязък обрат в политическия курс на Коминтерна и имат непосредствено отрицателно въздействие на антифашистката линия, следвана от международното комунистическо движение. Объркване се наблюдава и в политиката на БКП – тя напуска платформата на сплотяване на демократичните сили върху антифашистка основа и се насочва към мобилизиране на масите чрез изграждане на единен фронт само отдолу и същевременно засилва нападките срещу социалдемокрацията и прозападно ориентираните партии. Изменената обстановка в Европа и България обаче обективно изисква продължаване на антифашисткия курс на партията през 1939‒1941 година. Програмата на Отечествения фронт от 1942 г. показва една променена БКП, която извършва преоценка на политиката си, като по нов начин прилага своите идейни принципи и програмни цели и задачи ‒ отлагане на максималната програма от актуалния дневен ред в името на общодемократични реформи, преориентация към политически компромиси и коалиции с други партии, протягане на ръка към различни съсловия, социални групи, граждански сдружения и т.н. е антифашистка и общодемократична платформа. Задачите за демократизация на обществено-политическия живот и за възстановяване на конституционализма в България стават първостепенни в новата народо­фронтовска или отечественофронтовска ориентация на БКП. Всичко това спомага партията да се впише успешно в разгръщащите се събития у нас ‒ част от процесите в Европа, и да стане инициатор и главен фактор в антифашистката съпротива през 1941 ‒ 1944 г., както и в извършената държавна промяна на 9 септември 1944 година.

Предлаганите тук насоки (направления) и акценти в изследването на историята на българския социализъм нямат за цел, а и не биха могли, да ограничат научния интерес и творческото мислене на когото и да било. Нещо повече, аз самата съзнавам, че са възможни много други ракурси по голямата тема в различни времеви граници на периода, в различна степен на конкретика и абстрактност, в разнообразни връзки и взаимоотношения и т.н. Извън очертаните примерни (макар и необходими) направления на изследване новият прочит на историческото минало на лявата идея и практика трябва да се държи сметка и за отношението към българската национална кауза през този период, за ролята на партийните лидери и тяхната съизмеримост с големите имена в нашата история, за националната самобитност на социализма в България, за регионалната обвързаност на левите социални движения на Балканите и т.н.

Убедена съм, че съзнаваме своята отговорност, ангажирайки се с проекта за написване на нова история на българския социализъм. Надявам се, че тръгваме във вярната посока и че в скоро време ще можем да представим продукта на своите усилия ‒ поредица от изследвания в няколко тома, които да станат гръбнакът на бъдещата осъвременена история на левицата в България.

 

 

* Изследвания по история на социализма в България 1891–1944, Център за исторически и политологически изследвания, С., 2008, 9–29.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук