І.
Ако прочетем още веднъж всичко, написано от ръката на Васил Левски ‒ Наредата на работниците за освобождението на българския народ, неговите писма, Устава и Програмата на БРЦК ‒ и ако се потрудим и подредим идеите, принципите и прозренията на Апостола, ще получим текста на една Конституция.
И ето, потрудих се неотдавна и подредих предначертанията на Апостола, а през 2017 г., когато се навършиха 180 години от неговото рождение, сп. „Ново време“ публикува тази първа българска Конституция. Днес я напомняме на нашите читатели, за да знаем откъде сме тръгнали, пък и да видим докъде сме стигнали. И защото нищо не идва на празно място и нищо не е само по себе си…
Преамбюл
„Подбуда и цел
Подбуда ‒ тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров.
Цел – с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление) на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничари и в което владей правото на силата, да се подигне храм на истинната и правата свобода. И турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко едно отношение било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било ‒ всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере“ (Васил Левски, „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“, януари-февруари 1871).
Основни начала
1. 1) „Слънце – най-деликатен вопрос, т.е. Свята Република“ (Тефтерчето на Левски, стр. 10, януари-февруари 1871)
2) „Републиката е оня най-деликатен и важен предмет, който е като център на всичките други наредби; щото като се приеме, води всичките други въпроси след себе си“ (Левски до Филип Тотю, 18.ІV.1871).
3) „Ще имаме едно знаме, на което ще пише „Свята и чиста република“ (писмо-дописка до Любен Каравелов, януари 1871).
4) „В Българско не ще има цар, а „народно управление“. Свобода и чиста република“ (заплашително писмо до чорбаджиите, май 1871).
5) „Ще съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много по-трайна, по новото зидание; да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава ‒ не човеците“ (писмото до Каравелов). „И на мястото ѝ да възкръсне България с пълна свобода“ (до Данаил Попов, 5.II.1871).
2. „Никой от българските войводи или чорбаджии няма право да представлява Българския народ пред другите народности и да прави с тях уговори“ („Наредата“).
3. „И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия и Македония“ (писмото до Каравелов). „Ние желаем, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български… Ние не желаем чуждото, но не желаем да дадем и другиму своето“ (Програма на БРЦК, 29.IV-4.V. 1872).
4. „Ние искаме да вървим по правия път и да търсим своята лична и народна свобода, без да вредим на съседите си“ (дописка във в. „Свобода“, 28.I.1871). „Ние не желаем да владеем над другиго, затова и не дозволяваме да ни владеят и другите“ (Програмата на БРЦК).
Правата на човека и гражданина
5. 1) „Днешният век е век на Свободата и равноправността на всичките народности. Днес всякой притеснен и потъпкан, всякой, комуто робските синджири тежат на врата, и носи жалостното и срамотно име роб, напънал е всичките си сили, и нравствени, и физически, и търси случай да отърси от себе си под какъвто начин да би било робското тегло, да разкъса веригите робски и да отстрани от себе си далече името роб, иска свободно да живее и да се наслаждава с природата Божия, иска да бъде Человек. Роби сме и ние, българите, и в нашата татковина върлуват турски золумкяри и еничари, и нашите долини ечат от робски охтения и въздишки. Но и ние търсим случай да разкъсаме робските тез вериги, да изгоним далече от земята си турските кеседжии, да подигнем и съградим Храм на Правата Свобода и да дадем всякому своето“ (до Евлоги Георгиев, 6.Х.1871).
2) „Ние желаем да въстанем и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани“ (дописката в „Свобода“).
3) Човекът „има и Благословението от Бога да бъде господар с всичките си права“ (заплашителното писмо).
6. 1) „Не ще бъде в нашата България, както е в турско сега… Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и свети закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчина, и за евреина, и пр., каквито са, за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българина. Така ще е в нашата България!“ (заплашителното писмо).
2) „Общественото мнение днес е такова, щото всяка една народност, даже и турците, трябва да бъдат свободни и да живеят между нази като хора и граждани“ (дописката в „Свобода“).
3) „Ние желаем свобода народна, свобода лична и свобода религиозна, с една дума – свобода человеческа, и за това ние желаем такава съща свобода и на нашите приятели и съседи“ (Програмата на БРЦК).
7. 1) „Ний не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите закони (турското правителство), което варварски владее не само нас, но и самия турчин“ (заплашителното писмо).
2) „Ние не въставаме против турския народ, но против турското правителство и ония турци, които го подкрепят и бранят. С една реч, ние считаме за приятели и сичките народи, които съчувствуват на нашето дело, без да гледаме на вяра и народност“ (Програмата на БРЦК).
3) „Законно ще се съди както българинът, така и турчинът“ (заплашителното писмо).
4) „Всеки ще си служи по вярата“ (пак там).
8. „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и Свобода Човеческа“ (до Каравелов, 25.VI.1872).
9. „И Българско ще гърми най-бляскаво, като едничка държава в цяла Европа“ (до Филип Тотю, 1.III.1871).
Нашите задружни сили
10. 1) „И ний, българите, от отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата… Всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяването на девойките ни и на жените все от турчина, всекидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия предрезнал глас ‒ никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? А и все тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдният и на нашите мишници…“ (писмото до Каравелов).
2) „В наше време немците са по-турци от турците“ (писмо до в. „Будущност“, 1.I.1868). „Ние се вече уверихме, че европейската ингелизка цивилизация, човеческите немски идеи, християнските проповеди на протестантите и пр. и пр. са нищо друго освен „Стани куме, да седна“ (дописката в „Свобода“).
3) „Българите, ако се бяха повлекли след четите, щяха да допринесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на които в ръцете стои българската свобода… Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме! Бог нека е напред и име Българско да е войвода!“ (до Филип Тотю, 18.IV.1871).
11. 1) „Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско… Което ни се хареса отвън, приимаме го, а на думи се не основаваме!“ (до Данаил Попов, 27.VII.1871).
2) „От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо се не молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия“ (писмото до Евлоги Георгиев).
3) „Възобновлението на нашата славна преди държава, отърваването ни от проклетите агаряне, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили“ (до новооглашените в комитетското дело, 19.II.1872).
12. „Ако ли отнийде няма помощ за българина, то работата си ни е пак работа“ (писмото до Каравелов).
13. „За чудене време не остава ‒ историята нас не ще да чака да се чудим“ (позив, 10.III.1871).
14. „Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме“ (до Панайот Хитов, 10.V. 1871).
За представителите на народа
15. 1) „Не си народен! Виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да порасне и да убие народа!“ (до Анастас поп Хинов, 25.VІІІ. 1872).
2) „Трябва да се съветваме един други, да избягваме и най-малката гордост, да не присвояваме на себе си нищо… Ние сме жадни да видим Отечеството си свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките… Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Нека съди народът, а не да давам глас за себе си: това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо. Какво да искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно! Такова нали ми е предначертанието ‒ не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко!“ (до Филип Тотю, 1.III.1871).
3) „Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш“ (до Христо Иванов ‒ Големия, 4.VIII.1872).
4) „Вчера каквото сме говорили и писали трябва и днес да го имаме пред очите си, та да не ни се смеят хората в работите утре“ (до Данаил Попов, 31.ХII.1871).
5) „На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Едно от тия качества да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайневи, както и да е. Длъжност ми е да го кажа, защото може и да умра“ (до Каравелов, 16.IХ. 1872).
6) „Не щат ли ни забележат в историята, която ние възкресяваме и ѝ даваме нов век!? Не щат ли да ни поменуват по всичките черкви в Българско, докато трае името Българин!? Затова, гдето ние ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа, с Благословението Божие, от Ада в Рай!?“ (из заплашителното писмо).
2. „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя ‒ губя само мене си“ (до Панайот Хитов, април-май 1868).
3. „Който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евагелието, т.е. във вярата си и в честта си, той е най-низкият и гнусавият човек на светът! По-добре е за човека сто години мъки честни, а нежели да тъпче честта си и вярата си! Утре е ден и ще се каже на такъв: не си честен, не си българин, лъжеш и в Евангелието! Прощавайте за всякога…“ (до комитета в Ловеч, 12.ХІІ.1872, последното писмо на Левски).
Наказателен закон
16. 1) „Който не е чист ‒ убивам го!“ (до Данаил Попов, 16.IХ.1872) „Нему смърт, смърт и смърт!“ (до орханийци 29.I.1872).
2) „Предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки ще да висят на едно дърво с наште неприятели ‒ страшно ще бъде народното отмъщение! Който днес не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек! Или с нази и с народът, или с турските джелати и кръвопийци! Черно робство ли искате или златна свобода!?“ (позив, 10.III.1871). „Ние причисляваме в числото на нашите врагове и противници и ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел и ще ги преследуваме навсякъде и всякога!“ (Програмата на БРЦК).
17. 1) „Ако някой, бил войвода, бил член на комитета, бил вънкашен, бил кой бил, дръзне да издаде нещо на неприятеля ни, ще се накаже със смърт“ (Наредата).
2) „Ако някой от влиятелните българи или войвода, подкупен от чуждо правителство, или от друго частно лице, поиска да ни пречи в работите под какъвто начин и да било, такъв ще се счита за неприятел и ще се наказва със смърт“ (Наредата).
3) „Ако някой очерни народната ни работа с нарушаванието на правото на други народности, също като нас страждущи, и такъв ще се счита за неприятел на отечеството ни и ще се наказва със смърт“ (Устав на БРЦК, 29.IV‒4.V.1872).
18. 1) „Ако някой от служащите, като председателя [на БРЦК] и др. поиска да злоупотреби със служебната власт… ще се накаже със смърт“ (Наредата).
2) „Ако някой от касиерите… дръзне да вземе и усвои и най-малката част от поверените му пари, ще се накаже със смърт“ (Наредата).
19. „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република“ и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система [в см. монархия], то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт“ (Наредата).
ІІ.
1776 г., Декларация за независимостта на САЩ, автор Томас Джеферсън – дипломат, архитект, философ, писател, губернатор, президент, плантатор, има 600 роби и кон, на име Шекспир.
1789 г. Декларация за правата на човека и гражданина, автор ‒ Мари Жозеф Пол Ив Рош Жилбер дю Мотие, маркиз Дьо Лафайет – благородник, наследник на маршал дьо Лафайет от армията на Жана Д`Арк, революционер, генерал, депутат.
1871 г. В поробена България се появява най-краткият и най-бляскавият Манифест на Свободата и Независимостта, писан някога. Това е преамбюлът на Наредата (Подбуда и цел). Авторът е йеродякон Игнатий, Главният апостол на цяла България. Той не притежава благороднически титли, нито пък 600 роби и конят му не се казва Шекспир. Наредата не е написана в пищно имение, нито в замък, а в някоя тайна къща, комитетски хан или манастирска килия, помежду две събрания, три засади и орда турски шпиони.
Този преамбюл съдържа точно 137 думи. В 137 думи Левски поставя основите на бъдещата свободна България:
1. Демократизъм и републиканизъм – Демократска република, народно управление;
2. Конституция и Парламент ‒ „общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще се избере“;
3. Отрицание на всяка тирания и деспотизъм ‒ „коренно преобразувание на държавната деспотско-тиранска система“;
4. Отхвърляне на беззаконието („правото на силата“) и установяване силата на правото;
5. Равноправие във всяко отношение ‒ „съгласие, братство и съвършено равенство между всичките народности“;
ІІІ.
Левски пише Наредата най-късно януари-февруари 1871 г. Това е първообразът на Устава и Програмата на БРЦК, приети през април-май 1872 г. Наредата е 9 страници ‒ по 50-55 реда на страница и по 35-40 знака на ред, общо ‒ 10 300 знака. Всяка страница е разделена отвесно ‒ в лявото поле е текстът, дясното е оставено за бележки, възражения, препоръки, добавки, съгласия и несъгласия. Левски изисква всеки комитет да напише какво приема, какво не приема и какво предлага.
„Гледайте хубаво, което не намирате за добро, туряйте бележка, па йоще и как! С една дума, каквото намирате за добро да са оттури или притури, бележете накратко и ясно“ (до Данаил Попов, 29.ІХ.1871 г.)
„Срещу онова, което одобрявахме, пишехме „да“, а срещу онова, което не одобрявахме, пишехме „не“, казва Никола Обретенов. Подробни бележки правят Данаил Попов, Панайот Хитов, Тома Кърджиев, Ангел Кънчев, комитетите в Русе и Троян.
България е под турско робство, няма компютри, принтери, ксерокси, вайбъри… Левски и Ангел Кънчев преписват Наредата десетки пъти, за да стигне тя до всеки комитет, а комитетите са вече над 300!
По чудо до нас е достигнал единственият оцелял екземпляр, написан от ръката на Левски.
В преписването се включват Данаил Попов, Матей Миткалото, Христо Иванов‒Големия, даскалите, писарите, свещениците, монасите. В манастирските скрипториуми вместо житията на светците преписват Наредата на йеродякон Йгнатий…
Главният Апостол има повече и по-широки пълномощия от целия БРЦК, има пълната, абсолютната власт. Всички комитети, Тайната поща и Тайната полиция са задължени да изпълняват неговите разпореждания. И никакво изкушение за еднолични решения! Напротив!
За Левски главното е демократичното вишегласие ‒ „Ти ли трябва да вървиш по народното вишегласие, както е избрало, или милиони хора ‒ след една глава“, укорява той Панайот Хитов.
Левски създава безупречна организация за демократично обсъждане на Наредата, задвижва цялата комитетска мрежа, БРЦК и войводите. От Букурещ председателят на БРЦК Любен Каравелов изпраща преписи до комитетите. От пролетта на 1871 г. сноват комитетските куриери. Левски обикаля от град на град: Троян, Карлово, Клисура, Копривщица, Панагюрище, Пазарджик, Царацово, Чирпан, Стара Загора, Нова Загора, Сливен, Котел, Беброво, Елена, Трявна, Габрово, Севлиево, Сопот, Тетевен, Гложене, Голям извор, Видраре, Джурово, Етрополе, Правец, Орхание (Ботевград), София и се връща в Ловеч.
Навсякъде – събрание и обсъждане на основните начала.
Нито един куриер не е заловен, нито един екземпляр от Наредата не попада в турски ръце…
ІV.
Във всички свои писма Левски изповядва републиканската идея. По това време в Европа няма ни една република, освен държавицата Сан Марино. Но има една република, която изследователите забравят, или не се сещат, или не разбират, или подценяват, или просто не знаят. Ала Духовникът Левски, йеродякон Игнатий, знае. Това е Света Гора Атон. Монашеската република на духа. На духовната съпротива срещу Злото.
Съпротивата е не само духовна. Българските манастири са революционни средища. На 7 януари 1872 г. в Троянския манастир Левски създава първия в света монашески революционен комитет с председател знаменитият игумен архимандрит хаджи Макарий.
Още един факт подминават изследователите. През март-юни 1871 г., докато комитетите обсъждат Наредата, в Цариград Църковно-народният събор обсъжда и приема Устава на възродената Българска екзархия. Уставът е тъй демократичен, че някои възкликват: „Ние църковен устав ли правим или конституция на американската република?!“… Не знаем дали Левски познава екзархийския устав, но демократичните идеи, завладели народното съзнание, са все същите.
„Републиката е оня най-деликатен и важен предмет, който е като център на всичките други наредби; щото като се приеме, води всичките други въпроси след себе си“, пише Левски до Филип Тотю на 18 април 1871 г. В същото писмо има един детайл. На идеята българските революционери да потърсят подкрепа от руския император Левски отговаря: „[ние] сме уверени, че без друго ще ни помогне, дай Боже да помогне и да подпише бар за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт“.
„Всичките други наредби“ определят друго държавно устройство, друга подредба на обществото.
Републиката, този „най-деликатен предмет“, тъй смущава Панайот Хитов, че войводата съветва своя хоругвоносец: „Това ний не трябва да го явявами и печатами, а да го задържим за нас си, защото толкова са династическите около нас правителства, които щом чуят речта „Дем. Република“, ще ни очернят пред другите правителства, а още и ще ни спречат в светите предприятия. Ний трябва тайно да утвърдим републиката, а не да ни чуе светът“ (януари 1872 г.).
Панайот Хитов вижда видимото. Ами да! Коронованите глави – те въртят света на малкия си пръст!
„Что са касай за Панайота ‒ пише Филип Тотю на Дякона на 20 февруари 1871 г. ‒ той вече станал български дипломат, с когото като нас хора не са приети от негова светлост. Панайот, брате, е човек висок, следва за Европейските политики и за конфиренциите“. В послепис към същото писмо Филип Тотю добавя язвително, че Панайот „не е достоен и цървуля му (на Левски – б.а.) да обърне“…
Левски вижда отвъд видимото. Не върви подир чужди „конфиренции“, нито се влачи подир чужди политики, нито плаче пред чуждите консули, защото „си имаме предначертание“ – Свобода и демократска република. Републиката не може да бъде държана в тайна, „за нас си“, нито да бъде утвърждавана скришно от света.
През април-май 1872 г. на Общото събрание на БРЦК в Букурещ демократската република „изпада“ от Устава и Програмата на БРЦК. Формата на бъдещото държавно управление е оставена за след Освобождението. Протоколите са лаконични и ние не знаем как е преминала дискусията, кой какви позиции е защитавал и кой как е гласувал.
Въпреки това републиканизмът на Левски не е поза, не е някаква екзотика, нито илюзия, нито фантасмагория, нито модна претенция. „Искам да изляза пред времето“, казва той още през 1868 г. Левски не само вижда отвъд времето. Той е излязъл пред времето. И задава времето.
V.
Левски прогласява правата на човека и „равноправността на всички народности“ във време, когато „божествените права на човека са зверски потъпкани“, когато българинът живее в „мъки и гнусотии, най-противни на човечеството и свободата на съвестта“ и „носи жалостното и срамотно име роб“.
И в същото време: „Днешният век е век на Свободата и равноправността на всичките народности“; „Ний не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите закони (турското правителство), което варварски владее не само нас, но и самия турчин“; „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност“…
Левски е щедра ренесансова личност, абсолютен демократ и хуманист, духовник, революционер и държавник, разсъдителен, постоянен, безстрашлив и великодушен. Без сянка на омраза и отмъстителност.
И ако за републиката дискусиите са страстни и жарки, за човешките права дискусии няма. Тези принципи са записани в 7 от 10-те текста на Програмата на БРЦК. Авторът е безспорен – Левски.
Един факт 150 години чака българските изследователи. Анастас Попхинов казва пред турския съд на 13 декември 1872 г.: „Дяконът дойде в къщата на брат ми (Данаил Попов), предаде му два пакета с 2000 брошури на турски и му каза: „Навсякъде има мюсюлмански комитети, ще ги пръсна между тях“.
Какви са тези брошури, какво пише в тях, къде са издадени, кой е авторът, какви са тези комитети, как Левски поддържа връзка с тях, къде са тези брошури сега, защо не са представени пред турския съд? Дали защото не са били заловени, или са премълчани заради честта на Високата порта? Не знаем.
За българските революционери правата на всеки човек са свещени. Един пример. След събранието на Оборище под формата на въпроси и отговори апостолите обсъждат хода на Априлското въстание. Въпрос № 13 е за отношението към мирното турско население.
Отговор: „Те (мюсюлманите) ще се поверят на нашите агенти, които ще ги отведат до въстаническите пунктове. Оттам те ще бъдат изпроводени заедно с фамилиите, децата и старците си към тия избрани места, които служат за убежище на нашите собствени семейства; те ще живеят там като наши братя. Нашата свята длъжност е да бдим за тяхното благоденствие, за живота и религията им, както за честта и живота на нашите фамилии. Ако някой се осмели да закачи на честта на жена или момиче, биле тие от която и да е народност и вяра, ще бъде застрелен с шест куршума“… Целият протокол от заседанието е публикуван в английската „Синя книга“, бр. 3, 1876 г.
След Априлското въстание, когато България е в кръв и пожарища, когато гарваните са натежали от човешка плът, когато сладникавата воня на смърт задушава българските долини, когато башибозуци разнасят главите на бунтовниците, когато навсякъде се въргалят бездиханните тела на поругани жени и девойчета, а Макгахан пише потресен: „Има факти, които са дотолкова ужасни, низки и позорни, че окото се отказва да ги гледа, ухото ‒ да ги слуша, умът ‒ да ги обсъжда… Навред ужаси! Ужаси! Ужаси!“, тогава…
Тогава Високата порта се опитва да прикрие своите злодеяния; да пришие своите гнусни престъпления на погиналите българи; да ги обяви за престъпници, грабители, вулгарни изнасилвачи, изтънчени мъчители и хладнокръвни убийци, да ги осъди и опозори; да получи похвала и насърчение, а защо не и компенсации (политически и материални) за своите свирепства над поробените българи, и преди всичко ‒ да оневини себе си.
Тогава турските посланици в Париж и Лондон произвеждат серия документи на безсрамието, които трябва да убедят „просветена“ Европа, че няма турски зверства, има „български зверства“; че „българите са истински зверове – изнасилват, грабят и убиват мюсюлманите“, че „тези непризнателни българи въстанаха срещу благодетеля си и клаха, грабиха и гориха мюсюлманите“…
Тогава британският посланик в Цариград сър Хенри Елиот възкликва: „Няма никакво значение дали са загинали 10 000 или 20 000 българи!“, а Бенджамин Дизраели обявява турските злодейства за „празни приказки по кафенетата“.
Тогава изригва праведният гняв на Уилям Гладстон! „Нищо не можа да изтръгне от Портата и една сричка против кланетата. Любимият метод на турците е да описват безчинствата в България като „скорошните събития“, „случките“, „това, което се случи“, „смущенията“, „тъжен епизод“… Аз не съм открил нито един документ от Портата, който да признава, че мохамеданите в България са извършили каквито и да било престъпления. Според Портата няма други виновни, освен българските християни. А свирепствата, с които турците заляха България, от тях, от турците, въобще не са извършвани…“ („Уроци по клане“, 10 март 1877 г.).
Тогава Юджийн Скайлер пише: „Аз старателно изследвах тоя въпрос и не намерих никакви доказателства да са извършвали българите каквито и да е насилия и зверства. Няма обезчестени мюсюлманки. Няма мюсюлмани, които да са били подложени на изтезания. Не е било изгорено нито едно турско село. Нито един мюсюлмански дом не е бил ограбен. Нито една джамия не е била осквернена или разрушена“ („Предварителен доклад“, 29 август 1876 г.).
VІ.
„Преамбюл
Ние, народните представители от Седмото велико народно събрание, в стремежа си да изразим волята на българския народ,
като обявяваме верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост;
като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност;
като съзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единство на България,
прогласяваме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава,
за което приемаме тази
КОНСТИТУЦИЯ
Глава първа.
ОСНОВНИ НАЧАЛА
Чл. 1. (1) България е република с парламентарно управление.
(2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.
(3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“.
Това е началото на Конституцията на Република България, приета на 12 юли 1991 г. Между нея и Конституцията на Апостола има 120 години. Принципите са едни и същи. Неизменни.
Тогава, през 1991 г., студенти провесиха на фасадата на Софийския университет един транспарант „Социалистическа конституция = депутатска проституция“. Знаеха ли какво отричаха, висейки?
А 39 депутати от о Бозе почившия СДС гладуваха цели 9 дни, живописно полегнали пред паметника на Иван Вазов. Знаеха ли срещу какво гладуваха тъй живописно полегнали?
А една поетеса написа проклятието: „Както ръката, вдигнала ятаган над главата на Патриарх Евтимий на лобната скала в старопрестолния Търновград, се е вцепенила, така да се вкамени ръката на всеки, който посегне да подпише тази конституция – смъртна присъда за Родината!“. Знаеше ли тя кого кълне и проклина?
Не. Не знаеха.
И най-сетне, понеже напоследък се наплодиха много бащи на новата Конституция – знаят ли те кой всъщност е бащата на първата българска Конституция? Васил Левски се казва.
VІІ.
Републиката е свята, Демокрацията е истинна, Държавата е независима. Върховната власт принадлежи на народа. Свободата е Свобода човеческа, Свобода лична, Свобода вероизповедна, Свобода политическа, Свобода гражданска, Свобода народна, Свобода национална. За да бъде България „Храм на истинната и правата Свобода“. Това е държавата, която Левски ни предначерта.
